Много обичам да снимам Мартина, но го правя само когато ми позволи и е в настроение. Тези са ми най-ценните кадри, защото я виждам как пораства буквално пред обектива. Начинът, по който се движи, поглежда и жестикулира са като някаква концентрирана и странична от ежедневието картина, много важна за мен, не бих я видяла може би иначе.

Противно на очакванията, че в тази възраст момичетата стават безкрайно суетни и зависими от чуждото одобрение, тя не се вълнува от онлайн образа си, а от това, което се случва извън него. Често иронизира хора, които са готови на всичко, за да станат интересни в социалните мрежи, не ѝ е важно да е част от това течение на тийнове, прекарващи почти цялото си време пред камерата на телефона  и изявяващи се в правене на скечове, смешки и предизвикателства. Наблюдава, разглежда и следи това, което ѝ е любопитно, без да се опитва да валидира себе си по подобен начин. Не е нещо втълпено или забранено, а неин личен избор.

Интересува се от танци, скейтборд, мъниста, камъни, плетки, бродерии и всякакви неща с ръце, може да ги прави с часове. Ползва социалните мрежи освен за комуникация, и като източник на вдъхновение за нови занимания и умения, сама рови и научава, търси и намира, по неин си начин и в нейна динамика.

Често ме питат как се оправяме с телефоните, честно казано, не знам как да отговарям на този въпрос. От една страна, всички ползваме телефоните си постоянно, нима очакваме децата да не проявяват интерес? От друга, прекаляването с това и липсата на интерес към каквото и да било друго не е проблемът, а следствието. И далеч не става въпрос за будни/заспали деца, умни/глупави, задръстени/отворени – всяко дете има потенциал, любопитство и желание да опознава, стига да му бъде дадена възможност и свобода да го прави. Непосилните изисквания, крайните рестрикциите и пълният контрол във всичко не са свобода. И обикновено предизвикват контра реакция – вглъбяване в себе си или дейност, която кара детето да изключва, да се съхранява и изолира там, където се чувства безопасно и важно, телефонът е именно такова място.

Често срещам и коментари как днешните тийнейджъри не знаели какво е детство, само висели пред екраните и не умеели да запълват времето си, ако не е разграфено. Не знам, да ви кажа, но всеки ден една група деца, част от които е и Мартина, обикалят квартала и парковете наоколо, нарамили кутии с мъниста, плетки, скейтборди и един тон енергия. Все още се играе на народна топка и карти, все още се катерят по паркове и дървета, все още берат череши и джанки, все още се прибират малко преди да се стъмни. Иска ми се да вярвам, че не са изключение.

Свободата не е липса на правила, а умение от време да време да пускаме контрола и да осъзнаваме, че детето има свой ритъм, мечти, проекции и желания, свой собствен живот. Да разберем, че детето не сме НИЕ, колкото и да ни се иска да имаме втори шанс да свършим това, което не сме могли на тези години. Омръзнало ми е да слушам какъв тегав период е пубертетът, как комуникацията става невъзможна и взривоопасна, как родителите си мечтаят да отмине и да се успокои всичко. За мен всеки етап е безкрайно любопитен, дори да е турбулентен, дори да не е това, което съм си представяла, дори да не се оказвам права или особено мъдра. Всяка възраст носи своите особености, красота. Е, и неудобства, нали не сме очаквали всичко да е като в инстаграм картинка. Ако поне за секунда спрем да се оплакваме и да „оцеляваме“, може би ще забележим колко бързо отминават годините и това, което ни е тормозило, вече ни умилява безкрайно.

Харесва ми тази възраст 10-12. Обичам да наблюдавам как децата се оформят, утвърждават, наместват себе си и света около тях. Как тестват граници, опипват почвата, как се ядосват от несправедливости и се възмущават от нечии постъпки, как преоткриват приятели и се разочароват от други, как горят в някакви неща, носещи им удоволствие и преодоляват другите, досадните и неприятните. Страхотно е да ставаш свидетел на това всеки ден, също както напролет всичко избухва в цвят, ухае, разпуква се, натрупва клоните и взривява с нереални нюанси. Децата са ми интересни повече от всички възрастни накуп. Няма да ми омръзне да се наслаждавам на порастването, не само около първи юни, както и да осъзнавам колко имам да уча и аз самата.

Тези снимки са от април, на село. Без Ерик не може да мине, разбира се. Та стана цяла фотоистория, непланирана и без претенции, запечатала порастването на трима ни.