Публикации

Представете си как в последния момент организирате екскурзионно пътуване с кола, две деца и куче. Измислили сте маршрута, набелязали сте какво да видите, уточнили сте повечето нощувки, но ви остават три неизвестни – за първия престой.

Представете си как ровите из booking, facebook, почивка.бг, вила.бг, препоръки на познати, отзиви из нета, дочуто оттук-оттам. И няма абсолютно нищо подходящо. Едното не ви допада, в друго не приемат кучета, трето е съвсем отдалечено, четвърто не ви вдъхва доверие.

Представете си как срещате някаква Пчеларска къща (BeeFree house). О, моля ви, пореден трик за привличане на гости, кой знае каква заблуда е – снимките са малко и неясни, селото не сте го чували никога, отзивите хубави, но някакво съмнение ви гони.

Представете си как не намирате нищо друго подходящо и все пак запазвате и плащате за Горско Сливово. Айде, голяма работа, може пък да е готино, да не придиряме предварително.

Представете си как тръгвате в петък следобед, поизморени, попренавити от очакване, с поне час по-късно от предвиденото (винаги! аз съм виновна, мерси), стигате по тъмно, молите се селска кръчма да има, а и да е отворена (не носите нищо за ядене, пак аз виновна, пак мерси). Кучето вече изтощено от пътуване, децата питат през три минути стигнахме ли. Пристигаме. Селото пълно с хора, дори в 10 вечерта, щъкат насам-натам, пият бира, оживление. Екстра! Нямате много очаквания за нещо кой знае какво, но поне нещо, нали, да не се налага да биете път до най-близкия град или пък да си легнете гладни.

А сега представете си как ви посрещат най-милите хора – Бойка и Сашо, живеят в съседство и стопанисват къщата. Показват ви я – чудесна , с голям двор, много чиста, с всички удобства. Купили я преди години, за да не се разруши, на шега започнали да я отдават под наем. Отварят ви хладилника, а там, специално за вас: домашни тиквички и краставици, два вида козе сирене, собствено производство, кисело и прясно мляко (божествени!), студена бира и студена домашна ракия в малка изящна старинна гарафа. На масата – градински домати (около 5 вида – жълти, оранжеви, чери, розови), лук и чесън. Не сте ли вечеряли, пита Бойка. След малко пристига и домашна яхния от козе месо, фасул и картофи от градината. Децата се опулват от радост и въодушевление.

Представете си как сутринта, без да сте очаквали, че изобщо се предлага закуска, в лятната кухня ви чака пухкав, греховно вкусен тутманик, кисело мляко и мед, пак тяхно дело. Освен пчели и кози („Много са ни, но ни е жал да ги колим“), гледат кокошки и няколко градини. Сашо всяка сутрин поставя киселото мляко по диагонал върху външната маса, за да попаднат сънените ни погледа и върху закуската зад прозореца (превенция срещу котки).

Представете си как следват най-съвършените мекици и кекс, съвсем топли, току-що излезли от фурната, жълти като залез заради яйцата. Оставени дискретно долу, за да не ви будят.

Представете си как сутринта погледът се ширва към зеления хълм отсреща, а градината ухае на дом. Можете да си късате гигантски смокини по шепа едната, чушки, тиквички и каквото още е узряло.

Представете си Сашо, който показва на децата ви съвсем реално как се вади мед в пчелина. Намира им детски пчеларски костюми и им демонстрира от-до, а те сами си наливат първия за годината нов мед като подарък. Джвакат току-що изстърганата пчелна пита и сочен мед се разлива, и се захласват от смях и удивление, защото восъкът е като дъвка (за това невероятно преживяване друг път).

Представете си как всяка сутрин намирате огнището на първия етаж изчистено и приготвено като по учебник за следващата ви вечер пред огъня, до синията, с нещо върху скарата. 

Представете си как домакините ви разказват за района, самото село, хората, земята, миналото, настоящето. С любов и малко тъга, с надежда и вяра, че ще бъде пълно както преди. В Горско Сливово през 30-те е учредена банка, има църква (много красива, но за съжаление недействаща) и джамия, едно време е имало родилно отделение, футболен отбор, художествена галерия.

Представете си щастието на двамата, когато виждат как децата ви  хапват мед с кисело мляко направо от бурканите. „Повечето не са свикнали.“

Представете си как опитвате от специалното бяло вино, което Сашо произвежда за семейството си.

Представете си разкошни, мили, великолепни хора, които правят първите три дни от ваканцията вълшебно смислени и неочаквано пълни, сякаш сте едно семейство. Вече в своите 70, младолики и пъргави, тя от Горско Сливово, той от Метковец, живяли и работили в София, и двамата хидроинженери в пенсия, идват тук преди 10-ина години и това е душата им. Пълни с истории и случки, хора-енциклопедии.

В знак на благодарност към тези двама ч о в е ц и, споделям линк към къщата. Защото съм сигурна, че заслужават всеки гост, който би оценил какви хора са и какво правят ежедневно. Без претенция, без модерни думички за село, без обещания за био почивка и енергийно презареждане. Просто със сърце и от душа.

Пчеларската къща е тук: BeeFree в booking (приемат и домашни любимци)

 

През първите 4-5 години след като се роди Мартина упорито прекарвахме част от лятната си ваканция на нашето Черноморие. Имахме малко място на юг и ни харесваше въпреки всички недостатъци.

Но когато строежите избуяха нетърпимо, канализациите започнаха да бълват фекалии посред бял ден, не остана заведение без чалга и маргарин, опропастиха единствения див и готин плаж в околността, а една вечер чухме „вадим пепелниците, само ОНИЯ с децата да си тръгнат“ се отказахме. 

Когато някой ме пита защо избираме други места, обяснявам. Но не се опитвам да убедя никого, че прави грешка и е луд да почива тук. Редовният спор, който протича всяка година в интернет пространството и извън него, е безкрайно досаден, доводите както от страна на големите патриоти, които биха татуирали портрет на цаца и името на Ахтопол на рамото си, така и на онези, които с претенция и патос обявяват, че не биха стъпили за нищо на света на наш плаж, защото пазят здравето и психиката си.

В крайна сметка всеки е свободен да избере това, което му харесва. Въпрос на приоритети, убеждения, възможности, вкусове. И няма нужда виртуално да се хокаме един друг защо не в Гърция, а на Синеморец, и обратното.

От седем години не бяхме припарвали на нашето море, нито в сезон, нито извън. През септември обаче случайно ни попадна едно бунгало в къмпинг Оазис и си казахме хайде, приемат и кучета, екстра. И въпреки че брахме жесток студ (оптимистично си бяхме взели бански и оставихме дебелите якета вкъщи, ХАХАХА) и вечер ходехме като глави лук с всички налични слоеве дрехи по себе си (наложи се да купим мъжки чорапи за децата, нямаше други в супермаркета), прекарахме страхотно. Морето беше великолепно и величествено, нямаше почти никакви хора, всички големи комплекси бяха затворени, а денем слънцето печеше божествено. За първи път отидохме до плаж Велека (голям пропуск, признавам) и Ерик остана впечатлен как от едната страна може да пие вода и да плува, а само на няколко метра по-надолу вълните са остри и солени и не става за влизане. Ядохме миди с ориз „При Димо“ (супер вкусно е всичко там!), разходихме се до Резово, пихме вино в чаши за кафе САМИ на плажа, сменяхме вълнени шалове с потници и джапанки, носът на Ерик беше постоянно в пясък, а толкова щастлив и екзалтиран май не бяхме го виждали.

Не знам дали бихме отишли пак там в сезон. Съседният комплекс мастодонт (където е сниман един от нашумелите бг сериали, оказа се) направо е изял плажа на къмпинга, представям си каква лудница става лятото. Хората в караваните и бунгалата са супер приятни, но само една вечер в Лозенец ни напомни защо не идваме по тези места и защо отдавна не е нашето лятно море.

Каквото и всеки да избира обаче, не е нужно да го налага на другите. Всеки има глава на раменете си и организира ваканцията по свой  начин. А най-хубавото е, че сме свободни да избираме, защото само за два месеца се убедихме и припомнихме колко негативи носят ограниченията, заключените възможности и кръцнатите криле. Та нека оценяваме свободата, поне докато я имаме, независимо на кой бряг сме избрали да пребиваваме.

 

 

Толкова рядко се снимам, че за 10 години блог имам участие в точно 3 семейни, няколко работни фотосесии и останалото са снимки от ваканции от типа „айде, снимайте ме, да се види, че и аз съм била с вас“.

Не ми е от любимите неща, напряга ме, става ми досадно, а и не обичам фиксацията в собствения си образ и изскачането отвсякъде и по всеки повод.

Но снимки с Ерик исках отдавна, без децата, само ние двамата. Намерих го аз, беше с мен и по време на инцидента, имаме много специална и връзка и привързаност и исках да отбележим 2 години от срещата ни.

Железница е любимо място – приказно красиво през есента и идеално за голямо и енергично куче като него, поигра и потича доволно, аз също, lol. Децата се забавляваха наоколо (предимно борейки се и крещейки на ехото), а фотограф ми беше Тито. Тази му роля стана повод за много майтапи и смях, особено в частта „Ама не мога да гледам хем да има фокус, хем да не са ти отрязани краката, хем как ти е шапката!“ Много рядко го занимавам с подобни, принципно досадни и несвойствени за него неща, но пък се справи повече от чудесно, за което му благодаря.

Зелената жилетка и палтото-пончо ми бяха предоставени любезно от Plamenna Fashion Boutique и паснаха перфектно на обстановката 

Фотограф: Велислав Петков-Тито (много държеше да го напиша точно така, lol)

Вазовата екопътека доби популярност напоследък и има защо – близо е до София, районът е страшно живописен, може да се стигне с влак, самата пътека до водопад Скакля е лека за минаване (Скакля-Заселе е по-сложна за малки деца), красиво и зелено е почти винаги.

Снимките са от септември миналата година, но пролетта е най-подходящ за разходка сезон – водопадът е пълноводен и още по-впечатляващ (85 м., един от най-високите в България). Слизането е лесно дори за най-малките, стига да обичат движението. А като завършек можете да минете през Своге – чист, подреден, оживен и много приятен малък град с чудна детска площадка. В бистро Искър винаги е суууупер вкусно, обедното меню съдържа както класически неща като шкембе чорба, така и кюфтета от киноа, например, боб с манатарки, хляб с квас, разнообразни десерти – всичко на символични цени и без претенция, за разлика от софийските хипстърски заведения. До село Бов пък има доста места подходящи за риболов – все пак е добре да се намира за всекиго по нещо, така комбинациите за разходка действат безотказно.

Преди време Матеа съвсем произволно нарече семейството в лего фермата си Тина и Кевин, без дори да подозира, нито пък аз, за съществуването на истинските Тина и Кевин в самоковското село Алино.

Двамата не са просто лего персонажи, а герои от плът и кръв, убедихме се преди около месец – в съвсем истинска ферма и прелестно уютна къща, заобиколени от супер общителни животни, които обожават да ги галят, разнасят и закачат. Нашите момичета са селянчета, свикнали с тази обстановка, но фермерските обяди са чудесен начин децата да се запознаят с подобно място, селски двор и атмосфера. Кевин готви просто божествено, чиниите бяха довършени до трошичка, а Тина върти къщата като една истинска фурия, двамата са чудесен тандем.

А по пътя обратно можете да се отбиете и през Cohofarm – фермата за чиста и отгледана по всички стандарти сьомга. Щастливи деца, животни, приятна компания и добра храна – какво може да се иска повече от една мартенска неделя.

Когато миналия август споменах на майка ми, че смятаме да минем Ком-Емине с децата, тя за малко не изпусна тенджерата с настъргани домати. Но понеже знае, че понякога да ми се противоречи е равносилно на мазохизъм, каза: „Ами добре, щом сте решили…“

Разбира се, имах предвид да качим само връх Ком, но явно заедно с Емине ми е звучало по-грандиозно. След като се разбра, че нямаме чак такива велики туристически амбиции, преценихме от групата да отпадне Матеа (тогава още ненавършила 4) и тръгнахме бодро аз, Тито и Мартина, след лекото промрънкване на малката сестра „Искам и аз на КоН“.

От наше село до Берковица е близо, градът е кокетен, малък и спретнат, а пътят минава през чудна гора.  Тръгвате от хижата нагоре по лек и приятен маршрут. Няма много стръмни участъци, а последните метри до върха са чудно живописни. Ядохме малини на корем (непознатата жена с малиновочервените длани♥), някои малко мърмореха „Не мога повече, оставам тук!“, „Това ми е последното качване, така да знаеш!!!“ и други такива, но на върха обичайно идва прилив на нова енергия и слизането надолу е (с) песен. На връщане хапнахме в хижата, а специално за мен изровиха един прашасал джин, защото реших, че ми се пие точно това. Беше прелестно, а Матеа и досега повтаря „Бяхте на КоН без мен, сърдита съм ви“. Следващия път всички заедно, има и коне, спокойно.

Времето не пречи на щастието.

Има далеч по-приятни теми за разговор от жегата, студа, дъжда, снега, мъглата. Винаги може да се намери песен, книга, дума, човек или място, които да оправят нещата, стига да не се оставим на фиксациите да трият смисъла. Все да искаме да е нещо, което не е в момента, може да бъде много изтощително, а и излишно.

Тази есен-зима употребихме за разходки, независимо от времето, често и без фотоапарат, просто навън, заедно. Разкошни планини са на един хвърлей разстояние и е почти престъпление да не се качиш поне веднъж в седмицата, в месеца, в сезона.

Първата ни зима с Ерик. Зимата, в която за малко да останем без него. Зима, в която не се случи нищо особено, но се оказа много специална, с щастлив край. Не я чакам да си тръгне, защото това така или иначе ще се случи.

Каквото и да е времето, хубаво е, че го имаме. Да го оставим на мира, да не го хулим и да не му придиряме. То знае какво прави и е по-велико от нас. Ние само минаваме по споделените пътеки.

 

Юли миналата година.

Ваканция на любимо място, която ще запомним с ръждясалия пирон в крака на Мартина. С ниското кехлибарено слънце преди вечеря. С цвърчащото щастие върху конете. С малките пръстчета, заровени в гривата. С почти ураганния вятър при хижата. С любимото село Лебед и белите каменни гъби. С басейна рано сутрин и танците с оранжева жилетка. С Dixit на верандата. С безумно вкусния шаран, уловен от Тито. С четири чифта детски боси крака на поляната – Виктор, Алекс, Матеа и Мартина. На юг, където погледът стига далече, а простите неща имат вкус на зрял и сладък плод.

 

Уж добре познавам селото, пък да не знам, че точно до реката, близо до вкъщи, на възвишенията зад пътя, имало мотописта – съвсем истинска и професионална.

През септември там се проведе кръг от националния мотокрос шампионат, на подготвителната част от който имахме удоволствие да присъстваме. Момичетата обичат мотори и бяха адски впечатлени от рева на двигатели и космическите скокове, които тези момчета правят.

 

„Трябва да ви чекираме преди 17 ч., системата няма да позволи по-късно.“ – предупреждава ни любезно Венета от JetOps.

Малко преди края на работния ден яхваме скутера, за да избегнем понеделнишките задръствания, и в пет без пет се заковаваме на входа на летище Лесново – чакат ни за приятна разходка над софийските околности, в безброй нюанси зелено дори в юлската жега. Спретнат чист салон и накацали отпред малки бели самолетчета, досущ като чайки, събрали се да обсъдят нещо важно.

Проблеми с височините нямам, не се наложи да преодолявам себе си или да излизам от зоната си на комфорт, всичко що е нависоко одобрявам и приветствам. През половината полет кара Тито, което разбрах едва на кацане, но бях толкова заета да следя откъде минаваме, че изобщо не забелязах. Снимките отгоре определено са по-интересни от Мария под/пред/над/зад/в самолета, така че освен една моя за протокола, в аеро лайфстайл фотосесия няма да ме видите и този път, уви.

Изключително приятно прекаран половин час, благодарение на който си даваме сметка каква красота ни заобикаля съвсем близо до града. Не че не знаем, но е нужно да си го припомняме от време на време. Самолет едва ли ще се науча да управлявам, но скутерът е съвсем постижима цел. Кой знае.

*Публикацията е със съдействието на организаторите на тези приятни живописни разходки JetOps/SofiaTours

JetOps LaMartinia JetOps LaMartinia

Венета от JetOps любезно ще ви посрещне и ще ви разкаже всичко за предстоящия полет