Публикации

Беше  година трудна, отрезвяваща, напрегната и много сълзлива, къде от хубаво, къде от лошо. Подробен разбор няма да правя, прекалено лично е. Много уроци получих, смених перспективата, пораснах, изгубих спокойствие, изолирах се, стесних кръга, разочаровах се, често бях гневна, нервна, тъжна, объркана, уплашена. Научих се да приемам нещата такива каквито са, без да драматизирам излишно.

Пожеланията ми тази година, от мен за мен, от мен за вас:

Да се научим да се грижим за себе си. Защото само така можем да бъдем пълноценни към света и хората, които са ни важни.
Да казваме не, когато се налага. Толкова, толкова е важно да уцелим момента. И толкова трудно.
Да се интересуваме от другите, да ги питаме как са, да ги изслушваме. Да се обръщаме към тях по име, да излезем от балона си, за да ги видим.
Да спрем да се героизираме излишно и да се тупаме по гърдите. Ако правим нещо стойностно, то вероятно се забелязва и без да го изтъкваме постоянно.
Да не копираме, да създаваме с-ъ-д-ъ-р-ж-а-н-и-е. Да СМЕ съдържание.
Да преценяваме какво можем, да не се кичим лековато с титли и професии, да трупаме опит и да се самонаблюдаваме трезво.
Да ценим труда си и този на другите.
Да не философстваме много, особено ако/когато нямаме стройна мисъл и дар слово.
Най-сетне да се научим да пишем правилно.
Да анализираме, да мислим повече.
Да имаме позиция, да знаем как да я аргументираме. Да наричаш бялото черно и обратното не е мнение, а празнодумство.
Да вършим нещо с ръцете си, да създаваме реални прости предмети, да научим децата си на това.
Да се стараем, стараем, стараем.
Да работим. Бездействието и мрънкането могат да съсипят всеки.
Да даваме повече свобода на децата си. Да не ги превръщаме в придатък, аксесоар, подчинени. Да им вярваме и обичаме, без да ги обожествяваме и идеализираме. Да ги познаваме.
Да не издребняваме.
Да уважаваме.
Да се съобразяваме.
Няма време за скука, злоба и завист, правете хубаво и бъдете здрави.

Напоследък срещам все по-често статии и изказвания по темата: доколко социалните мрежи представят живота в неговата цялост, в каква степен идеализират и изкривяват реалността. Някои от тях толкова патетично разочаровани, че чак самите те звучат нереалистично. Мисля, за всеки що-годе трезвомислещ е ясно, че интернет образът, дори когато се  касае просто за личен профил, е само една страна от нещата. Обикновено хубавата, добрата, естетичната – в крайна сметка естествен и логичен човешки стремеж. Същото става чест повод за атака – ама защо показвате само това, реалността е друга! Всъщност никой не го отрича. Разбира се, че кулинарните блогъри не се хранят ежедневно върху колосани покривки и фин костен порцелан, майките не носят на хълбок по цял ден красиви усмихнати бебета, които не плачат и не се наакват, пишещите поезия не комуникират ежедневно в стихове, а модните гурута имат и не дотам издържани стилистично моменти. Но дали това е толкова важно? Какво ни кара да „следим“ някого в интернет пространството? Страната, която представя, или тази, която крие? И дали наистина крием нещо, премълчавайки го? Кому би било нужно обратното? Снимка в Instagram на използван памперс, тоалетна или кофа за боклук – не, благодаря.
Едва ли има човек, който харесва изцяло себе си и живота, който води, без да иска нещо повече, обратното би било притеснително. Умения, знания, опит, време, свобода, красота, хармония, пари, благополучие, признание, опции – всеки има правото да избира с какво да пълни балона с думи над главата си. И това е нещото, което служи за двигател – стремежите, идеите, онзи припалващ ентусиазъм, неспокойството на желанията. За снимки заставаме откъм хубавия си профил, споделяме неща, с които се гордеем или харесваме, помним красивите дни – избирателност, стремеж, фикция? Дали репликата е „Вижте ме!“ или просто „Ето ме.“, кой знае.
Ясно е, че политическата коректност е новата цензура. Понякога толкова внимаваме да сме щадящи в думите, че изказванията ни губят плътност, на практика стават безцелни и аморфни. Притеснява ни заявяването на позиция, защитата ѝ, събирането не евентуални опоненти и негативи. Ами ако ме намразят? Ако някой се обиди? Ако изпадна в неудобна ситуация? Хем искаме да пренасяме реалния живот в социалната мрежа, хем нямаме достатъчно кураж да го правим. Тогава срещу какво роптаем?
Най-хубавото е, че имаме пълната свобода дали да участваме във виртуално-реалната проекция на действителния си живот, кого да наблюдаваме, какво да четем и споделяме, дали да го правим изобщо. С времето съм оформила определени типажи, които ми е приятно да „следя“:
– хора, които не се взимат насериозно и не се изживяват като някакъв местен тип знаменитости
– хора, от които има какво да науча
– хора, които имат куража да говорят за себе си, не нарцистично, а самоиронично и опознавателно, с любопитство
– хора с чувство за хумор
– талантливи хора, такива с приятен изказ или добро око за детайла
– хора, които присъстват умерено и избягват преекспонирането
– хора, които споделят смислено – емоции, знание, информация
– хора, които не се идентифицират изцяло с работата си и не говорят постоянно за нея, намирам го за досадно
– интересни хора, които изненадват
– хора с категорична позиция, които не се страхуват да я заявяват и аргументират
– хора, които се харесват с всичките си недостатъци, или поне умеят да ги отчитат и приемат
– хора, които имат куража да се показват не само в хубава светлина
– хора, които споделят смело и засягат теми, които мнозина считат за табу, неприемливи, срамни, неприлични
Останалите май са ми безинтересни. И наистина продължавам да не разбирам какво означава лексиконният израз „Да бъдем себе си“. Винаги сме себе си, дори в това коя част избираме да покажем. Социалните мрежи са доброволни, имаме пълното право да натиснем Delete и да „бъдем себе си“ натурално. Но тогава пък никой няма да разбере, тюх.
Вероятно повечето хора, които следят LaMartinia знаят, че не участвам в мероприятия/срещи/събирания на б л о г ъ р и (не мога да възприема тази дума за нормална), нито имам навика да раздавам инструкции що е това блог и как се списва.
Но за почти 6 години понаучих някои неща, които споделям, дано са полезни някому.
– Графичното оформление е важно, но по-важно е съдържанието, да не изпадаме в грандиозни драми дали тази тънка сива линия вляво пасва.
– Репликата „Очаквайте скоро“ е грешка, която и аз допусках в началото. Нека не надскачаме формата. Напушва ме смях всеки път, когато го видя в нечия публикация.
–  Копирането не е добра идея. Може много да ми харесва как автор Х списва блога си, но е хубаво да намерим собствен почерк и образ.
– Схемата *История+рецепта* е вече доста измъчена. Или едното, или другото.
– Личен блог не означава непременно фиксиран в егото, означава и личен поглед, мнение, наблюдение.
– Споделянето не е егоцентричност. Но понякога има опасност да се превърне точно в това.
– Някои блогове са просто терапевтични, обърнати навътре, много ги харесвам.
– Пътеписите от типа „Тръгнахме рано сутринта и си купихме билети“ – бррр. Ясно, че пътуването е новото черно, но само снимки или някаква конкретна история биха били много по-интересни от опит за мини туристически гид.
– Ако не съм наясно за какво ще пиша, по-добре да не определям тематиката. Свидетели сме на много блогове, относително популярни, които се измъчват в усилия да поддържат първоначалната идея, без да разочароват. Непонятно ми е защо, това все пак не е медия или телевизионно предаване. А пък и в крайна сметка хората се променят, няма нищо лошо в това.
– Ако нямам какво за какво да пиша, по-добре да си трая. Паузи от месеци със сигурност не са приятни за четящите блога, но все пак идеята е да го списваме за себе си, без това да ни напряга. Ако последното не е вярно, значи вече сте автори не на блог, а на нещо друго.
– Да трием старо съдържание – твърдо не. Нарушава се естествената история. Всеки е писал пълни глупости на моменти, но да губим енергия в напудрянето на архива е безсмислено.
– Какво искате да прочетете, за какво да пиша – по дяволите, защо?
– Самоиронията помага, не само за блога, а и по принцип.
– Детето ми и то трябва да си има блог, или поне да участва в моя като автор – хо, хо, хо, дискретен смях.
– ФБ страницата в повечето случаи е полезна, но понякога затормозява и вреди.
– Ако започваме блога, за да: а. станем популярни, б. да ни канят по разни партита, в. да заместим липсващ социален живот, по-добре да зарежем тая история.
– Има много хора, които са достатъчно интересни и без блог. Не е нужно всички да списваме по един, за да се идентифицираме.
–  Класации и конкурси? Не виждам смисъл от подобни неща и не участвам. Всеки е за себе си.
–  Блогът си е просто блог, независимо колко читатели има. Сайтче=блог=лична гледна точка. Всеки има право да пише за каквото сметне за необходимо – от живота на хлебарките в кухнята до световната конспирация. Няма нужда от чувство за вина, неудобство и „ама има по-важни неща“.
– Ако започнем да употребяваме думата „почитатели“, нещата не отиват на добре.
– Всеки път, когато попадна на снимки от светски блогърски събития си припомням защо всъщност не ги посещавам.
– Всяка неискреност личи. Или поне проличава в даден момент.
(Може да добавяте.)

От време на време се налагат някои блог разяснения. Може и да се повтарям, здраве да е.
*Името на този блог е LaMartinIa, без второто И е марка дрехи, с която нямам нищо общо.
*Казвам се Мария, не Мартина, пише го на явно място. Ползвам истинското си име. Не че нещо, но е хубаво да знаем към кого се обръщаме. Благодаря.
*Този блог е мой личен, не е посветен на дъщеря ми Мартина, тя няма рубрика, колонка, нито е „автор“. Заема голяма част от него поради простата причина, че заема голяма част от живота ми. Не знае какво значи блог, а и не й е интересна тази тема.
*С близките и хората около мен не обсъждаме блога. Парадоксално е, но родителите ми например не знаят името му. Той е нещо като чанта, която всички знаят, че нося, но почти никога не става тема на разговор.
*Блогът съм аз, но аз не съм блога. Понякога съм дръпната, тросната, тъжна, изнервена, уморена, депресирана и други нормални състояния. Не се нося върху розов захарен облак над града, това е сигурно.
* Понякога пиша, понякога не. Когато както ми е кеф. Скоро погледнах, че в първата си година съществуване е имало 190 публикувани материала, за 2014 са 82. Колкото, толкова.
*Снимките, които публикувам са с бърза и лесна обработка, за по-сложна нямам нито умения, нито време и сили. А и за мен това би отнемало голяма част от удоволствието и спонтанността на процеса.
*Отговарям на всички съобщения на мейла (mymartinia@gmail.com) и във ФБ страницата на блога. На тези под публикациите рядко, просто не ми достига време. Обмислям дори да ги премахна. Обратната връзка ми е важна, радвам се на всяка такава във ФБ страницата.
*Неприятно ми е да се обяснявам защо публикувам това или онова, защо мисля така или иначе, но от време на време го правя, както сега например. Считам блога за моя територия и не се влияя от заядливи забележки. Друга тема  е градивната аргументирана критика, която уважавам и ценя. Такава обаче не съм получавала досега.
* Ласкателството ме отблъсква, но ме трогват искрените мили съобщения, които получавам. Не ги споделям публично, защото го смятам за ненужно и нескромно. Благодаря ви!
* Върху снимките си не поставям воден знак, нито отличителен надпис. Ако ползвате някоя от тях, поне споменете автора. За текстовете – същото.
*Не правя томболи. От никакъв вид.

*Блогът все още не е станал задължителен. Ако ви дразни, не го следете.

Ми това е май. На всички, които имат, възнамеряват да направят, или се чудят дали да създадат свой, бих казала едно: направете го за себе си, не мислете кой и защо ще ви чете, дали има смисъл, какво ще излезе, не се сравнявайте с други блогове. Наслаждавайте се, ако пък не ви харесва, закрийте го, няма драма в това.

Толкова съм свикнала да споделям, че обратното ми се струва едва ли не перверзно.

За някои хора със сигурност е точно наопаки. Не мога да установя дали ми харесва, но засега ми дава смирение и баланс. Предполагам обаче, че бързо ще ми омръзне.

Разочарованията от хора, които ми се струва, че познавам добре не спират. В един момент връзката с тях прави „храс“ и всичко се срива. Все едно губиш някого без да си бил предупреден.

Дословното копиране направо ме влудява. Имитаторите. Напъването да кажеш нещо, просто заради упражнението. Участието във всичко. Присъствието навсякъде. Мнението по всяка тема. Правописните грешки. Зле сглобените текстове. Липсата на идеи. Абе, много неща ме влудяват.

Липсват ми интересни интернет места на български език. Тематични, лични, фотографски, социални, интериорни, литературни, всякакви. С реални хора и емоции, не снимки на чаши с кафе и дълбокомислени чужди цитати.

Не разбирам защо жените около 40 започват да се обръщат помежду си с „момичета“ и „кучки“. Също да публикуват снимки на известни мъже и да въздишат под тях. Някой знае ли защо така се получава?

Не ми остава време за нещата, които обичам да правя. И това не ми харесва.

Открих, че оцветяването на книжки буквално ме изключва от всичко. Нещо, което напоследък намирам за трудно постижимо. Имало и книжки за възрастни. Не съм сама.

Липсват ми повече истински вдъхновители. Хора, на които да се възхищавам. От които да научавам. Интересни, дълбоки, мъдри, греещи.

Естествено бликащото остроумие е върховна наслада. Безплодните напъни за същото са си чисто наказание.
Напоследък имам кофти чувство, че се повтарям. Дали? Сигурно.

Все се заричам да стоя настрана от хора, които знам, че не излъчват съвсем чистоплътна енергия. Злини могат да сътворят, злини.

Самохвалството и ласкателството – така ненавиждам и двете.

Добрият спор е в състояние да ме вдъхнови, не знам защо повечето хора се ужасяват. Отстояването на позиция чрез стабилни аргументи, виртуозно застъпване на тези, изваждане на доводи и доказване на теории. Така приятно може да протече една вечер.  От друга страна, спор с липса на аргументи и издишащ противник може да бъде най-скучното нещо на света.

Не съм сигурна кое повече ме дразни – неосъзнатата простоватост или прикритата зад напомпани претенции такава.

Столовете Иймс някъде безплатно ли ги раздават?

Всяка година на този ден пиша по нещо за блога. Вече не знам дали не се повтарям, ще ме извините. Радвам се, че не го прОдадох, прЕдадох, видоизмених, ограничих, окастрих и насилих тематично; че не го превърнах в PR бюлетин и справка за скучни събития, в тотализатор или рекламен спот. Остана си моето място. Убежище, в което казвам каквото, когато и както преценя. Мога отговорно да заявя и да се подпиша със замах – LaMartinia, това съм си аз. Лоша, добра, права, крива, интересна, скучна, се моа. Да бъда харесвана нито е нужно, нито задължително. Имам фиксацията да се старая да правя нещата както трябва, точно както на мен ми се струва правилно. Това ми е важно. Надявам се, че един ден момичетата ми ще четат и ще се смеят. Или пък ще се замислят. Или пък ще си спомнят. Каквото те решат. Моите момичета. Така ги обичам… те знаят. Толкова ме промениха и вдъхновиха, дори само заради това мога да им бъда вечно благодарна.
И това място, и него обичам. Изобщо, много ми е емоционално всеки път на тази дата. Все едно кой знае какво, някакъв си блог, чудо голямо. Но са си цели 5 години. Не какви да е, а 5 от най-скъпите ми. Винаги ще помня онзи безметежен февруари, вкъщи на дивана:
– Добре де, как да се казва? Не мога да измисля име. 
– Мартиниа? ЛаМартиниа, нали си испаноговоряща. 
– Ей, става! Даже е свободно името.
Началото винаги е хубаво, преобръща стомаха, изтръпват дланите, ново, неизвестно, адреналин, летиш. Щастлива съм, че с някои от вас сме от онзи февруари преди 5 години. Щастлива съм, че за това време се запознах с безброй чудесни, ЧУДЕСНИ ви казвам, хора. Такива, които ти запълват мисълта, деня, надуват ти вярата в смислените неща и ти става уютно с тях. Хубави хора. 
Научих много с/в/чрез този блог. За себе си, реалността, отвъд нея, за околните и техните лични реалности, за пропастите и тънките мостове, по които се срещаме, или пък се разминаваме. Сигурно изглежда странно и недостоверно, но нямам навика да фиксирам вниманието си върху блога. Той е нещо като онези миниатюрни огледала от фолио в детските куклени къщи – отразяват, но само силуети, нищо отчетливо и ясно. Грижа се за него ежедневно, но не го поставям във витрина, нещо като физическа част от мен е. С приятели и вкъщи не говорим за блога, не го обсъждаме, нито анализираме, животът ни се случва някак отделно, въпреки че всичко, което пиша вътре, е лично. Особено е, дори не мога да обясня. Някакво паралелно писмено аз. Смятам се за емоционален екстроверт и споделянето за мен е жизнено необходимо. Мисля си, че ако повече хора осъзнаят колко е полезно и съумеят да го използват, ще бъде добре. Но границите са важни, някак проява на лош вкус е да не ги усещаме.  Единственото, което съм си поставяла за цел тук е всеки ред или образ да бъдат искрени. Колко ми се е получавало, не знам. Но знам, че тези, които четат, усещат много добре. Надявам се поне.
Покрай LaMartinia и онлайн комуникацията още по-отчетливо осъзнах, че не понасям позата, кухата претенция – нещото, което може да срине доверието ми в когото и да било, да прекрати незабавно интереса ми, да ме отврати, откаже, дистанцира. Установих, че сарказмът трябва да бъде елегантен и премерен, да не стига до грубост и дебелащина, до простоватост. Особено от устата или клавиатурата на жена. Дадох си сметка също, че не харесвам крайната еманципация, тропането по масата и биенето в гърдите; финесът е нещото, което така липсва понякога, усеща се чак физическа нужда от плавното му движение и мекота.
Виждате, хаотично като за петилетка, но това е положението. 
Благодаря ви за присъствието и подкрепата. Наистина! От сърце! Удивителните по принцип не са ми присъщи, тук са на място.  Също за обратната връзка, реакцията, думите, писмата, въпросите, доверието. Оценявам и помня.
Това е. Пък и чудесен ден съм избрала за начало, поводи за черпене колкото иска човек. Наздраве. И благодаря още веднъж. С удивителен знак.
Когато създадох LaMartinia (преди почти 5 години), имаше малко лични блогове  на разнообразна тематика. Повечето бяха кулинарни, социално-политически, за картички, пътувания, фотографски, модни, изобщо с някаква конкретна насоченост. С времето се появиха доста подобни (т.е без определена основна тема и линия), някои сполучливи, други недотам. Не съм измислила топлата вода, но съм засичала  имитации и повторения, които по-скоро са ме разсмивали, отколкото дразнели. Специфични неща като словоред, определена употреба на думи, структура на изреченията, характерен изказ и други от сорта. Иначе, нито съм първата, нито последната, която снима децата си, готви, пише на различни теми и ходи насам-натам, това вече светът го е видял многократно. Видял е също така и как един блог се превръща от лични записки в бизнес. Някъде там, не и при нас. Тук, при умело списван такъв, започват да пристигат предложения за работа, което е чудесно. Но блогът сам по себе си е трудно да се превърне в източник на доходи. Тази тема всъщност е едно негласно табу. Почти всеки автор на блог скача като ощипан при изричането на думата „пари“, обикновено последователите му също. Причините няма да анализирам, просто ще нахвърлям някои наблюдения, които натрупах за почти петгодишното съществуване на блога и покрай работата си напоследък (съвсем встрани от LaMartinia и извън българския пазар).
*Там* и *тук* са условни понятия с изключения, разбира се.
 
PR агенции/журналисти/медии
Там – обикновено PR агенцията ви е забелязала, следи и харесва това което правите. Получавате уведомителен въвеждащ мейл, чрез който си уговаряте среща и обсъждате бъдещо сътрудничество. Ако блогът ви е PR friendly, го записвате някъде на видно място, за да не губите времето на хората отсреща и своето собствено. При положение, че се споразумеете и условията ви устройват, ви поема съответният Account Manager и действате по различни кампании. Във всяка публикация, която излиза по темата е упоменато „Sponsored by …“ или „Partnership with: …“

Тук – В повечето случаи до авторите на блогове се изпращат циркулярните прессъобщения, озаглавени с „колеги“. Случва се да бъркат имена, да не знаят какво точно има във вашия блог и защо пишат именно на вас. Често се срещат и неграмотно написани мейли на принципа „проба/грешка“ – ако стане, стане, ако не, здраве да е. Има, разбира се, приятни изключения, с които е удоволствие да се общува. Но са рядко. Доказано е, че реклама в блог е доста успешна, поради простата причина, че читателите приемат мнението и препоръката от първо лице, имат повече доверие и някой залага името си срещу всяка публикация. Не е лошо кореспонденцията да се води прегледно (и от двете страни), да се отговаря на всеки мейл в определен срок и да се употребява точното име от уважение. Такива едни прости неща.
Събития 
Там – поканата за събитие сама по себе си не е повод за публикация. Обикновено тя е част от цялостно сътрудничество и само добавка към отношенията. За да се отзовава човек на всички PR събития, най-вероятно трябва да прави само това. Повечето от тях са в работни дни и часове, цели уикенди, свързани са с пътувания, подготовка и … работа.
Тук – за начинаещия автор на блог поканата за събитие е голям комплимент. Независимо дали ви е интересно или пасва на вашата тематика, отивате. На третото мероприятие установявате, че всъщност по тези места присъстват едни и същи хора, които искат да хапнат, пийнат, да поклюкарстват и да отнесат някое подаръче. Не че „там“ не е така, просто тук мащабите са доста по-ограничени и личи повече. За този, който ви е поканил, присъствието ви означава едва ли не гаранция, че ще пишете за събитието. А не би трябвало.
Платена публикация
Там – ако желаете определен популярен блог да пише за вас, едва ли ще се случи с подарък, покана за събитие или мило писмо. Просто трябва да си платите. Колкото по-четен е даден блог, толкова по-висока е таксата. Нерядко сумите са обявени в т.нар. Media Kit, които са публикувани в блога или се предоставят при поискване. Публикацията задължително трябва да бъде означена като „sponsored“.
Тук – По нашите ширини това все още е тема-табу. Пари? О, не, аз само за удоволствие. Може би ако автор на блог спомене същата дума пред т.нар. рекламодател, реакцията би била същата. Тук обикновено се предлага бартер – избор на продукт или услуга за определена сума. С една подробност – да не се споменава, че е реклама. Неотдавна имах предложение от известен онлайн магазин с доста агресивна рекламна политика: изберете си продукт за сума Х, напишете публикация за нас, в която да има 5-7 (!) линка към нашия сайт, но моля ви, не споменавайте, че е реклама, кажете, че случайно сте попаднали на нас. Мда, никой не би разбрал, особено ако в още 4-5 блога се появи почти същата статия.
 
Рекламен банер
Там – обикновено месечните тарифи за рекламен банер за споменати в блога или направо можете да си закупите мястото. Банерите са отделени в колона със заглавие „Sponsors“ – чисто и ясно.
Тук – малко блогове го правят. Обикновено при появата на банер читателите обръщат отвратено глава „Ей, и тоя се продаде.“ Авторите на блогове правят рекламата завоалирано от типа „случайно си купих това и го препоръчвам“.
Ревю на продукт
Там – добър начин за реклама и популяризиране. Уведомителен любезен мейл за това дали бихте приели безплатен продукт срещу ревю-публикация в блога. Обикновено освен самия продукт, се заплаща и такса. Защото освен да тествате нещото си, трябва да го снимате, да оформите достоверно мнение, да отделите време за публикация, коментари, въпроси. Има специализирани блогове за подобни ревюта, които се занимават само с това. Обявени са общи условия, в които фигурира и точка, че ако продуктът не ви допадне, си запазвате правото да го върнете, а фирмата да оттегли заявката си за ревю.
Тук – тук такси няма, но напоследък има развитие. Изречението „Ама нали ще пишете за нас“ е заместено от „Не бихме желали да ви ангажираме или обвързваме“. Което определено е точният подход. Все още се срещат обаче и оферти от рода на: „Сега ще ви предоставим нещо (обикновено техника), тествайте го и ни го върнете.“ и „Ама това не е реклама, просто да ни споменете“. В крайна сметка тези отношения се изграждат дългосрочно  и е хубаво да следват някаква логика.
Томбола (Giveaway)
Там – също с определена такса + наградата за победителя. Не всеки блог е съгласен да организира подобни игри, това също е обявено в условията.
Тук – томболите са доста хаотични и непрофесионални. Някои блогове ги организират с идеята да печелят популярност, други срещу подарък, ваучер или нещо от сорта. Отново думата *спонсор* е табу.

Скоро Яна публикува кратък списък с някои дразнещи неща във ФБ.

Вдъхнових се да събера най-досадните за мен сюжети за снимки. Всеки се е подхлъзвал (включително и аз) в момент на умопомрачение да прави подобни. Ако не си ги публикувал никъде, все едно не съществуват, това е по подразбиране. С нетърпение очаквам ФБ да измисли някакъв начин за филтриране. Едва ли.
 
снимка на бира/мента/коктейл на плажа – пясъкът е прекрасен рефлектор и всичко става много фотогенично на секундата. Заради тези снимки ФБ трябва да включат „eye-rolling button“.

селфита – селфитата са чудесни повишители на самочувствие, един филтър и изчезват косми, бръчки, петна. Винаги си от красивия си профил и гледаш небрежно, сякаш не знаеш, че те снима лявата ти ръка. Слава Богу телефонът ми има кофти камера, която почти никога не използвам.

–   снимка на загорели намазани крака и море за фон – тук коментарът е излишен

– снимка на кафе/чай – изключително досаден сюжет, експлоатиран непрекъснато. Капучиното винаги е със сърце в пяната, чашата винаги е порцеланова, наоколо има сладки, кроасан, лаптоп/таблет/смартфон, книги и разбира се цвете във ваза.

снимки на елхи/тикви/яйца/козунаци/плюшени мечета – по празниците става страшно, надпреварата е безмилостна.

лошо направени снимки на храна – без фокус, в странни цветове и неясна консистенция, мистерия е идеята на тези кадри.

голи деца на плажа – независимо от възрастта на детето, някаква хигиена в този тип кадри е задължителна.

снимка на куфари –  преди тръгване, на летището, в хотела, обикновено с надпис „Време е“, „Отново на път“ или някоя песен с *път“ в заглавието. Интересно.

снимки пред забележителности – с пръст върху пирамидите, с айфеловата кула върху длан, списъкът е безкраен и о, безкрайно досаден.

снимки на закуски в хотел – с таг от мястото, естествено. От най-върлите почитатели на хотелските закуски съм, но при мен гладът винаги изпреварва фотографския хъс.

снимки с характерното за модните блогъри изражение – нацупено, сърдито, намръщено или пък крайно замечтано, меланхолично, поетично, отнесено. Една усмивка би свършила доста по-добра работа.

снимки в огледалото с голям черен фотоапарат закриващ едното око/снимки с телефон в огледало на тоалетна – тук отново се питам – защо?!
 
Със сигурност бихте могли да продължите списъка.
2013
2013 беше една от онези пълни, уютни, запомнящи се, важни години. Имаше малки взривове, големи взривове, пътувания, протести, промени, преобръщания, страх, смяна на посоки, притеснения, сбъднати желания, преосмисляне, решения, срещи, фойерверки, пристанища…какво ли не. Щастието беше в израстването, в смисъла, в полезното, в мисълта, в подкрепата, в усещането за справедливост, във взаимността, в адекватната комуникация, в споделянето, в куража, в създаването.
Тази година опознах много хора, преоткрих други и … срещнах един съвсем нов човек. Думите нямат чак такава сила да опишат емоцията. За втори път – вече по-спокойно, осмислено, зряло, плътно усещане за щастие. Да погалиш по главата спящо малко същество, което току-що е пристигнало на този свят, а то да ти се усмихне все едно му разказваш стар глуповат виц – един от моментите, които искаш да хербаризираш, замразиш, отпечаташ, заключиш в дървена кутия. Когато нищо друго няма значение. Наистина.
 


В раздел „LaMartinia следи“ има линкове към доста блогове/сайтове, не всички от тях държа изкъсо.  Някои маркирам само с отваряне и установявам, че материалът не ми е интересен, други изчитам от-до, независимо от обема на публикациите. Към едни  с времето изгубвам интерес, други са заместени от нови, а трети преставам да чета, защото съм на друга вълна. Преди няколко дни написах пространен мейл до моя приятелка, която се колебае дали да създаде свое интернет място. Общо-взето обяснявам какво ми е дал блогът и какъв е съвсем личният му и интимен смисъл за мен. Звуча доста нахъсано и зарибяващо, между другото. Факт е, че харесвам блоговете като форма на изразяване и комуникация. Единственото важно условие за оправдания им живот обаче е, да създадеш блога на първо място заради себе си, след това заради всички, които евентуално биха го чели. Така мотивацията остава лична (в повечето случаи) и суетата от факта, че група хора го следят отстъпва място на потребността от споделяне.
Считам, че блоговете са ценни гледни точки, като отворени книги в реално време. Не бих ги заменила и с най-добрата литература, и с най-гениалното изкуство, просто защото са нещо коренно различно, като разговор с приятел, понякога като собствена мисъл/образ, които някой е прочел в съзнанието ти. Особено е.

Има обаче неща, които биха ме отказали да следя определен блог. С уговорката, че по-долу става дума за лични такива, не професионални, нито свързани пряко с конкретен бизнес или принадлежащи към основни сайтове т.н :

с откровени и самоцелни реклами на продукти – едно е да споделиш личен опит или да препоръчаш нещо изпитано, друго е в около 10 блога заедно с твоя едновременно да излязат призиви „Купи(х) си еди какво си“. Разклаща доверието ми моментално.
игри и томболи – така вметнати между другото от типа „Остави коментар и ме харесай, ако още не си“. Не ме отказва да чета, но ми прави кофти впечатление.
отчаяното търсене на идентичност чрез въпроса „Какво искате да видите в блога?“ – щом авторът търси съдържанието по заявка, някак нещо не върви.
сайтове, маскирани като лични блогове – тази форма на заблуда ме кара да се изприщвам
блогове, които говорят на имплицитния си читател на „ти“ – звучи ми сектантско и престорено: Какво ще вечеряш? Искаш ли кафе? Имаш ли нужда от приятел? – брррр.
груби правописни грешки – дори особено мъдрото съдържание олеква моментално. Старая се да се абстрахирам, но често не успявам.
откровена напрегнатост у автора около поддържането на блог – блоговете са доброволни и по желание, не виждам смисъл от неприятни емоции около процеса
английски вариант на текста преди българския или тоталната липса на български текст (автор – БГ, аудотория – предимно БГ) – някак ненужно ми се струва, а и изчезва всякаква спонтанност.
модни блогове с лоши снимки – извинявам се, но е важно.
лични блогове, които постоянно намесват работни ангажименти – малко ме объркват.

Нямам претенция за изчерпателност, но ще спомена блогове, които много харесвам и редовно следя – свежи, не се взимат на сериозно, приятни за четене и гледане, полезни, предизвикващи мисъл и емоция, удовлетворяващи очите и съзнанието. Не съм ги степенувала, изброени са хаотично:

Български
* Градината на слънцето – и друг път съм го споменавала – Гери е великолепна! Изчитам всичко без изключение. Човек, който създава и е близо до земята няма как да не носи приятни емоции.
* Яна – несъвършенството прави стила – Яна пише увлекателно, с чувство за хумор, самоирония и сарказъм. Единственото неприятно е, че публикува рядко.
* Творения и вдъхновения – каквото и да публикува Тони, ми е интересно и любопитно. Освен на картичките й, съм почитател на всички останали нейни проекти и занимания. На елегантната й деликатност също.
* Teya Diya: The Heartbeats of a fairy – просто съм фен на Тея. Точка.
* Marmottes et Chocolat – интересни рецепти, информация и разкази в снимки + великолепното чувство за хумор на Мира
* Гладната акула/ Нервната акула – независимо дали Магдалина е гладна или нервна, почитател съм на директния й стил и понякога крайни убеждения
* phood TALES – Теди готви и разказва с лекота, рецептите са изключително сполучливи и по мой вкус, убедих се неколкократно. С всички нейни пътувания не знам как успява!
* Cooks and bakes – блогът на Дани е много добре структуриран и подреден, без излишни отклонения и залитания.
* A beautiful place to get lost/Mourning Mary – Яна има страхотен стил на писане и не се страхува да споделя. Много емоционални и искрени публикации, и в двата блога.
* alia[алиа] – близък по теми и светоусещане, уютен и без напрежение
* ONE 2 TEN BLOG – Иво значително разшири темите и рубриките, подобри качеството на снимките, лансира модна колекция. Блогът се развива и го следя с удоволствие.
* Шарена сол – Вероника разказва много непринудено за свои любими неща, сред които пътувания, здравословно хранене, спорт.
* Дневниците на Бени – много харесвам  този блог, кара ме да мисля и чувствам.
* Trop de sucre – визуално омайващ и нежен
Чуждестранни
*The Selby мечтая си за повече интересни домове тук и подобен блог, който да разказва за тях в снимки
*Garance Dore – лекота, самоирония и чувство за хумор+великолепни, изчистени, семпли фотографии
* The Sartorialist – няма нужда да обяснявам защо.
* A beautiful mess – тези две мацки са изключително приятни и личи, че се забавляват.
* Fox in the pine – полезни отправни точки и вдъхновения.
* 100 layer cake – не съм почитател на сватби, но окаквинещапубликуваттук!♥
* Belle maison – много приятен блог с подбор на предимно интериорни идеи.
*Canelle et Vanille – Аран разказва приказни фото истории и снима великолепно обляна в светлина и цветове храна.
* Design Sponge – един от най-любимите! Пълен с направи си сам идеи, вехтории и интериорни трансформации.
* Dishfunctional designs – отново интериор с направи си сам насоченост. Публикациите са по теми с добре подбрани снимки и прилежни линкове към тях.
*David Leibovitz – и тук май нужда от коментар защо.
*Lingered Upon – фотографски блог на Алис Гао. Прекрасен и лаконичен, мога да го гледам с часове.
* Orange Juice, ETC – следя го сравнително отскоро. От всичко по малко, визуално добър и с интересни идеи.
* The daybook – готина мацка, свежи снимки, атмосфера.
* Manger by Mimi Thorisson – космополитност в малко френско село. Великолепни уютни снимки.
* Easy fashion in Paris – чудесен Фред и чудесни парижки улици
* The cherry blossom girl – един от първите лични модни блогове, които започнах да следя. Харесвам историите и ролите, в които влиза авторката, придружени с музика и красиви снимки.
Със сигурност съм изпуснала още доста, списъкът е дълъг.
Най-хубавото на блоговете всъщност е свободата – всеки може да мисли, пише и публикува каквото си пожелае. Четенето въобще не е задължително.