Публикации

Юли 2005. В петък трябва да сляза на Кингс Крос, после да се придвижа до Хийтроу, сама съм.

Ден преди това, на 7 юли, четвъртък, избухват бомбите. В метрото, на гарата, в автобуса. Всичко е блокирано – хаос и паника, ранени, убити. Можеше да съм сред тях. Същото място, един ден разлика. Пренасочват полета от Манчестър, прибирам се невредима.

***
Юни 2015. Закъснявам за концерта. Мислех да сложа ток, но обувам кецовете и се изстрелвам към метрото. Слизам на Мадлен и почти тичам до залата. Заковавам се точно в осем без пет пред гишето. Симпатичен мъж разпечатва билета и пожелава приятно гледане. Втори балкон, червена завеса, американско семейство мърмори отзад, французойка вдясно разглежда на телефона си обяви за къщи. Такова щастие ме е обзело, че ми идва да се смея истерично и да целувам всички.

Излиза непознат мъж с китара и подгряваща певица. Боса, къдрава, движи се като котка по сцената. Пее добре, но нетърпеливи я изпращаме, за да се  появи Мелъди. С първия тон ни помита. В далечината е дребна, но сякаш се извисява три метра над мен. Цялата в черно, коса на кок, кожен прилепнал панталон, висок ток и късо сако с перфектна кройка. Гласът, движенията, жестовете, начинът, по който свири на китара и докосва пианото – божествени.

В антракта си взимам чаша бяло вино от бара и се настанявам върху облечените в килим вътрешни стълби. Приятни непознати хора седят около мен, усмихват ми се, усмихвам се и аз. Запътвам се за втора чаша вино (с големината на напръстник са), но решавам, че няма време. Сигнал ни изпраща обратно в залата за още час пълно удоволствие – абсолютен музикален оргазъм.

Вървя към метрото, педя над земята. Обаждам се вкъщи, всичко ли е наред, след малко се прибирам. Взела съм грешните билети, дори не забелязвам, че са вече използвани и пробвам тъпо и упорито около 3 пъти да мина. Гледат ме възмутено. Късно е, гишето е затворено, нямам монети за автомата. Качвам се обратно и от павилиона купувам Оранжина, за да разваля банкнота. Метрото е полупразно, рея се с лека усмивка извън вагона. Завивам по нашата улица, набирам набързо кода и се шмугвам в синята врата. Някой готви риба на фурна, може би с доматен сос. 5 етажа скърцащи вити стълби. Вкъщи ме чака телешки стек със салата, приготвен от Т., две боси танцуващи деца и бутилка ледено розе. Не съм сама. Хубаво ли беше? Иска ли питане, но по-хубаво е да се прибереш.
***
Суетя се как да кача бебешката количка по безкрайните стълби. Голяма цветнокожа жена я грабва и понася като перце до горе. Шарена роба, широка усмивка, искрящо бели зъби. С нейна помощ се прибираме.
***
Петък вечер, бистрото на ъгъла, пълно е с хора с чаши в ръце, едвам намираме малка свободна маса. Смях, разговори, шум, изгладени ризи, парфюми на талази и флирт във въздуха. Паркираме количката встрани и поръчваме разни неща. Водата е в красива стъклена бутилка, храната е вкусна, не знам дали защото сме гладни или просто е приготвена добре. След малко се прибираме и това е важното.
***
Мила жена на спешното гише се опитва да ни чекира в последния момент. Светнете ли в жълто, качваме ви. Ние светваме, но багажът ни не. Бих го зарязала на летището, ако не арестуваха за такива неща. Съжалявам, поглежда към децата служителката, ще трябва да намерите друг вариант. Прибираме се от друго летище, след 12 часа, вместо след 2, но все пак сме у дома.
***
Ноември, петък 13. Убиват хора в бистрото, в концертната зала, пред дома им. Докато се смеят, хранят, разговарят, слушат музика, докато са щастливи заедно и се обичат. Докато са най-уязвими и спокойни. Там, където можеше да бъдеш всеки, и ние. Да не се прибереш.
***
Филмът от онзи ден. Не изключителен, но добър, много човешки, уютен. Самба. Филм за това колко е важно да се чувстваш у дома, да те приемат, някой да те чака. Шарлот Генсбур е великолепна както винаги – плавна, крехка, почти без грим, на ток, с чудесно палто. Излизам от Люмиер  и вървя до вкъщи пеша. Качвам за четвърти път от сутринта деветте етажа. Единият асансьор не работи, другият е опасен. Прибирам се. Невредима.
Всяка история е лична.
Всеки детайл и спомен са важни.
Всяка петък вечер е нечия съдба.
И всяко прибиране е от значение.
Всяко.
Disneyland

Колкото и върли противници на индустрията и мейнстрийм забавленията да сте, неоспорим факт е, че в Дисниленд децата са на върха на щастието.

Викат, скачат, вълнуват се, очите им излизат от орбита от любопитство и нетърпение. Всичките ви теории как не бива да бъдат глезени и презадоволявани, как трябва да им измисляме единствено поучителни и глобално смислени занимания се разбиват на пух и прах щом прекрачите прага. За Мартина, като по-голяма, съборът на село и Дисниленд са еднакви по степен на привлекателност и важност, и това всъщност ми се струва най-ценното – искрата любопитство.
Няколко практични съвета (по-скоро записки, за да не забравя следващия път):

– За да не се изпокарате, изнервите и да се счупите от бързане (както направихме ние), най-добре си отделете 2 дни, така и така отивате, поне спокойно да разгледате.
– Билетите. В пикови сезони (Хелоуин, подобни) и натоварени дни (събота, неделя) билетите са по-скъпи. Ако ги купувате онлайн, в полето адрес ползвайте този на хотела си или там, където сте отседнали, в противен случай ще платите повече. Несправедливо, да, за чужденци е по-скъпо. Скоро четох, че ще правят финансова проверка по този въпрос.
– Парковете са два. По-добре си вземете билети и за двата, в този, който смятахме за невзрачен и скучен се оказа най-интересният за М. атракцион – Studio Tram Tour (цистерни, вода, пожари, подобни), та не се знае дали няма да пропуснете нещо важно.
– Преди години се смеех на хората, които ползват хотелите около парка (скука, нали), но се оказва, че с деца това е не лоша опция. Пътят ви до Дисниленд от центъра на града е около час и половина.
– Примирете се, че денят ви там ще бъде дълъг, в нашия случай 16 часа. Хванахме последния влак-метро, където на пода се бяха натръшкали изтощени родители, деца спяха по гърбове и раници, половината обувки разхвърляни, абе общо-взето като след битка или 100 км маратон.
– Направете си предварителен план – кои атракциони искате да видите (много са!), кои са подходящи за вас и децата ви (има знаци за степен на екстремност, някои не са удачни за бременни, т.н). Ние просто хаотично се лутахме и крещяхме Натам! Не, нека първо на другото! И така.
– Подгответе се подобаващо. Някои семейства са екипирани с : електронни цигари (на опашките не се пуши), хладилни чанти (не разбрах за какво са, пълно е със заведения), принтирани листове с описания на атракционите. Пълни професионалисти, аматьори като нас имаше малко.
– Все пак се оказва, че най-добрата възраст за там е над 7-8.  Много от атракционите поради съображения за сигурност изискват минимална височина (1.20 за по-лежерните и 1.40 за по-екстремните). Подгответе и децата си предварително, за да няма на входа: You are too small! с кисел френски акцент. Пред всяка опашка има паркинг за колички. Най-добре си носете слинг или кенгуру, за да не мъкнете децата под 2 години на ръце.
– В Дисниленд се ч а к а. Ако опашките и тълпите ви изнервят, по-добре не ходете. В пикови часове и сезони за всеки атракцион се вият опашки от по 45-70 минути. Поне има светлинни табла, да си знаете на колко точно мъка се обричате.
– Задължително си вземете чадър и шапка. Или вали, или е адска жега. Приятно време не съм уцелвала, може и да има.
– В края на деня (повечето атракциони затварят в 22 ч.) е времето на родителите. Опашки няма, можете поединично да се пускате САМИ докато другият чака отвън с децата. Кеф!
– Изчакайте до 23 ч., тогава на главния площад започва светлинното шоу, може би най-красивата и вълнуваща част, наистина впечатляващо, децата са с отворени усти, родителите, ако още не са припаднали или заспали, също.
– Подгответе се, че за да си купите вода, сладолед, пуканки или захарен памук, ще се наложи да чакате по 30-40 минути. Служителите тук са наистина бавни, сигурно е политика на парка, не знам. Два сладоледа по 3.50 ви ги смятат: първо с таблица, в която са написани бройките сладоледи и общата им цена (напълно сериозно), после проверяват дали наистина 3.50+3.50 прави 7 и накрая пак с калкулатор изчисляват рестото. Честно, идваше ми да убия всички зад щанда. Сега разбирам хората с хладилни чанти. На опашката за захарен памук (над 10 човека) станахме свидетели на следната сцена: двама служители с бели престилки, включва се машината, изключва се (проверка просто), подреждат се дървените клечки, всички подравнени, на колегата оператор му се поставя специално елече за защита, после колежката му носи прозрачни очила, също защитни. Тук не издържахме и напуснахме. В такъв приказен ритъм се работи там. Често блокират каси, някой се сеща да пита някакви странични неща, свършват внезапно пуканките или чашите за сок, ей такива работи.
– Някои от съоръженията са в ремонт или профилактика и има риск любимото ви да не работи. За съжаление уцелихме затворен Space Mountain. Но пък друго любимо Indiana Jones работеше, а и нямаше опашка вечерта, не сте изцяло прецакани.
– Ако преди време сте били сами в Дисниленд, примирете се, че с деца няма да е същото. Много по-изморително и изнервящо, някак стресово-напрегнато. Но и в пъти по-удовлетворяващо. В края на деня ще сте: потни, рошави, мръсни, изтощени, дехидратирани, раздърпани, скарани, с мускулна треска и главоболие. Но пък понякога точно такова е щастието. Да.
Rue Dijon
Апартамент в сърцето на града. Пълен с книги, старинни предмети, дискове и плочи на любими музиканти. Грамофон, камина, баня окъпана в светлина.
Nina Simone, Astor Piazzolla и Nouvelle Vague в късния следобед зад ленените завеси.
Танци с момичетата върху скърцащото дюшеме.
Бутилка розе до прозореца, когато си легнат.
Париж.

Със сигурност всички сме получавали фирмени подаръци. Преди години най-редовен вариант беше грозен брандиран тефтер с кожена подвързия, няколко също толкова грозни химикалки, блок листчета, запалки или настолни тефтери. В найлоново пликче, разбира се. Лека-полека нещата в тази сфера започнаха да се освежават, но някак недостатъчно. Обикновено липсва концепция, а дори и да я има, докато бъде осъществена, добрите идеи са се изпарили заради „Е, не, това няма как да стане“.
Един чудесен пример, който не се въздържах да споделя, дойде тази година от френската марка за професионална козметика SOTHYS, с която съм лично свързана по работа, половинка и съдба, а и се оказвам и в ролята на редовен дългогодишен клиент. Безспорен факт е, че французите имат един куп недостатъци, както всички нации, но в дадени неща са ненадминати. Притежават онази характерна вродена елегантност, с която украсяват най-обикновените ежедневни дейности и която, уви, рядко може да бъде придобита с обучение и/или опит. Един такъв лежерен размах, без усилие и напън – от карането на колело на висок ток, през седенето на паважа в копринена рокля, до уж непретенциозното обзавеждане, което завършва в интериор почти шедьовър,  до подготвянето на коледни подаръци за редовните си клиенти.

Маркетинговият отдел на марката винаги е бил на ниво, но тази Коледа смени рязко посоката и вместо бляскави помади и ексклузивни козметични продукти ни подари … храна. От най-малкия детайл в опаковката, до вида и вкуса на продуктите – отличен 6.
Собственикът на марката преди време възражда в Auriac местно занаятчийско производство и био земеделие. В малки мащаби, почти бутиково, нарича го Le Jardins de Sothys с търговска линия Beauty Garden. Едни хора, които с желание и отдаденост работят, „за да преоткрият местни ценности и достойнства“ и “ да привлекат хората към прости, но важни неща, да ги доближат отново до земята и природата“. Сладникаво? Само на пръв поглед, всъщност много приятно и естествено. Ресторант, който е отворен в определени месеци от годината, с меню съобразено с наличните сезонни продукти, малък магазин за храни и козметични био продукти, къща за гости и т.нар. градини, където можете да заведете децата си, да им покажете кое/къде/как расте, да се разходите, да хапнете, да се заземите, ако сте се отдалечили прекалено от повърхността.
Комплектът подарък съдържаше:
– конфитюр на шефа – кори от лимон с шушулка ванилия
– ягоди с шафран (coulis е термин за гъст сос от зеленчуци или плодове, нещо като рядък конфитюр)
– черен (73% какао) занаятчийски шоколад
– паста с гъби
– зимен билков чай против студ (в изящна дървена опаковка, която след изразходването му може да бъде използвана за най-различни цели)
Непретенциозно, трогателно и О, КОЛКО ВКУСНО!
Кожените тефтери не съм запомнила, но тази уютна ухаеща кутия ми напълни душата. И небцето.

С риск да ви досадя, продължавам с френската тема. Петанк. Правилата на играта няма да обяснявам, ако искате повече информация – тук. Метални топки, пясък, малко дървено топче и французи, това е общо взето. С корени още в 8-9 век, петанк днес е национален спорт във Франция. Не бях присъствала на живо и когато попаднахме на площадката в Jardin du Luxemburg в Париж, с интерес седнахме да наблюдаваме.
За атмосферата иде реч. Слънчев летен следобед, шарена сянка, няколко усмихнати играчи и цяла група зрители по металните столчета наоколо. С книга, кафе или приятел. Абсолютна лежерност и безвремие.
Играчите са с отиграна походка и маниери, професионално екипирани. Очевидно всички се познават. Поздравяват се и разменят по няколко думи. Тренират. Истинската игра не е започнала. Усмихват се и личи, че им е страшно приятно. Харесва им, че ги снимам. Позират и ми кимат с глава като някаква форма на одобрение и поздрав. Зрителите също са приятни хора в добро настроение.
Най-харизматичният играч е петдесет и няколко годишен мъж с бяла дълга коса. С уверени плавни движения и достолепна осанка се носи из площадката. Дава кратки обяснения и продължава съсредоточено да тренира. Явно обича да го наблюдават почти толкова, колкото обича петанк. Присъединяват се и още хора. Чаровна жена с поло шърт около петдесетте също е от професионалистите. Не знаех, че и жените се включват активно в играта.
Пристига колоритен зрител със сламена шапка, хавайска риза на неприлично големи бели цветя на ярко червен фон и внушителна лула. Поздравява с три целувки по бузата всички играчи. Вижда, че снимам, усмихва ми се и сваля шапка за поздрав. Усмихвам му се и аз и се сещам, че нямам шапка, която да сваля, а само диадема с цвете. Язък, щеше да е много френско:-))
Атмосферата е толкова дружелюбна, че направо ми идва да хвърля апарата и да размятам хаотично нечии топки (да се разбира буквално, в контекста на играта:-)) Снимките са лоши, така се зашеметих, че до края не успях да наглася настройките. Почти схванах правилата. Има си похвати на хвърляне и нужда от майсторлък. Специални кърпи, с които се бършат топките. Магнити, с които вдигането им от земята е по-лесно.
В близкото кафене се събират още хора и се присъединяват към зрителите.
Тръгваме си. Мина ми през ума да вляза и разцелувам всички играчи, но се спрях навреме.
Изключително приятен следобед. Люксембургската градина е приказна.Времето чудесно. А петанк е стилен начин за прекарване на свободните минути или обедната почивка. Определено по френски.