Публикации

Мила моя Мартина,

Преди ми се струваше преиграно и пресилено да пиша подобни писма, но напоследък се улавям колко подробности забравям за месеци, дни даже. А не ми се иска. Ще е малко хаотично, надявам се един ден да имаш търпение да го прочетеш от начало докрай.

В последните няколко седмици питаш по 100 пъти на ден кога най-после ще дойде рожденият ти ден. Почти на 4 си и бебешкото изчезва все по-видимо. На моменти говориш по-правилно от мен, а въпросите ти са все по-логични и смислени, даже и от моите, хохо. Миналата година празненството мина в суматохата на нови начинания, но този път обещавам да се постараем повече с организацията. Ще поканим и за първи път твои приятели от детската градина, откога искаш да им покажеш стаята.

Харесва ми, че си общителна, лесно се адаптираш, създаваш бързо контакти и приятелства. Обичаш първо да наблюдаваш, анализираш ситуацията, после решаваш дали да се довериш или не. Емоционална си, но не се разстройваш лесно. Не тичаш при всеки проблем при мен, а първо се опитваш да се справиш сама. Самостоятелна си още от съвсем малка, което толкова ме облекчава и радва. Никога не скучаеш, винаги имаш някаква „работа“ и задачи, създаваш си ситуации и реалности, развинтваш въображението и разиграваш роли. Обичам да те наблюдавам как се занимаваш с куклите. Разпознавам мои реплики и тон на гласа и осъзнавам, че вече трябва да съм/сме по-внимателна/и какво говорим пред теб. Обичаш да си лидер, екстровертна си, по това си приличаме. В моите детски игри винаги аз бях продавачката/учителката/принцесата, винаги исках главната роля, ти си същата. Не знам дали е от възрастта, характера, гените или зодията, но понякога създава проблеми и кара хората да те мразят и съскат около теб, имай го предвид.

Опитвам се всячески да те подтиквам към собствена преценка и решения. Както и да се съобразяваш с другите. Не мисля, че е рано. Старая се да не ти давам готови решения, а да те карам да мислиш. И да ти внуша, че нищо не бива да се прави на всяка цена.

Осъзнавам, че бързо се изнервям, просто съм такава. Често заради твоята възраст се налага да съм търпелива и спокойна, а повишавам тон и нервнича. Не бива, защото ти го прехвърлям и започваш да викаш на куклите. Нямам  търпение да се занимаваме дълго с нещо, бързо ми омръзва. На теб също, така че сме квит. По това също си приличаме.

Харесва ми, че обичаш да учиш нови неща, да запомняш, да те изпитват. Гордееш се когато си дала правилния отговор и ти е неудобно когато забравяш. Искам да те поощрявам, но и да не те лаская излишно. Пееш фалшиво, но пък бързо запомняш думи и учиш езици. Малко си аритмична в танците, но рисуваш и оцветяваш добре. Много си енергична, подвижна, темпараментна и емоционална. Понякога ти идва в повече и бълнуваш насън. След последното пътуване каза: „Имаше толкова много хора, че очите ми се завъртяха в лицето“. Кой знае какво още става в малката главичка!

Помня колко се притеснявахме за предните две зъбчета. Просто поникнаха с отчупени ръбове и никой специалист не успя да ни обясни на какво се дължи. Намазаха ги със защитен препарат и те почерняха. На децата, които те питаха какво им има, обясняваше много сериозно, че един вълк ги е изял. Аз пък обяснявах на подмятанията на родителите, че не са такива от много шоколад. Без отчупените ръбчета нямаше да си моята Мартина…

Много харесвам в теб съчетанието на момичешка суетност и момчешка палавост. Винаги първата реплика след въпроса „Какво искаш да обличаш днес, Мартина?“ е „Рокля някаква може“. Катериш се по огради заедно с момчетата и харесваш Спайдърмен и Матю. Постоянно питаш „Този цвят отива ли си с другия?“ и имаш претенции към прическата. Никога не пазиш дрехите си, шляпаш в локви и си вечно омазана с нещо. Не ти правя забележки от сорта на „Не стъпвай там!“, „Внимавай да не намокриш/изцапаш!“, досадни са ми родителите, които постоянно го правят.

Много ми се ще да те подстрижа на каре, но знам, че за теб косата е важна и никога не е достатъчно дълга, въпреки че ти стига почти до кръста. Искаш да си Рапунцел, не мога да причиня на Рапунцел каре! Спомням си с каква тъга в погледа ме посрещна, след като се бях подстригала много късо. „Сега как ще ти оправям косата, мамо?“ – ме попита. Вечерният ни ритуал временно отпадна и това те разстрои. Мен също.

Обичаш да се возиш на всякакви екстремни въртележки и превозни средства. С нетърпение чакам да отидем в Евродисни заедно. Със сигурност ще се вълнувам повече отколкото преди почти 20 години (да, да, 20, одъртявам), когато го посетих за първи път. Знам, че ще си безумно щастлива. Постоянно повтаряш, че си смела като Дора Изследователката. Не искам да губиш тази увереност. „Дорите не се страхуват от нищо“ – така е.

Понякога си страшен инат и имаме сериозни конфликти. Защото и аз съм инат. Караме се и се сърдим, плачем. После си мълчим, но на едната от двете й става смешно и се сдобряваме. Имаш тънката способност да ме изкарваш извън кожата ми. Знаеш кое ме ядосва и ако си го навиеш на пръста, ти се получава много добре. Думите ми „Прави каквото искаш“ те разгневяват, усещаш, че губиш интереса ми и това те дразни. Признавам, че ми е трудно да те наказвам по какъвто и да било начин, но понякога наистина се налага. При теб най-ефикасният е мълчанието и забраната да не правиш едикаквосипримернобезфилмчета. Не искам да те мъмря и назидавам, а просто да разбираш кое в поведението ти ме натъжава/ядосва/обижда. Скоро имахме конфликт по темата „Искам“ и ти обясних, че понякога не е въпрос на желание, а и на възможност. Вече след като поискаш нещо добавяш „Ако имаш парички, де“.

Не харесвам факта, че си презадоволена с играчки, книжки, кукли, забавления. Искам да уважаваш и вещите, и хората, и придобивките, и жестовете. Не чупиш и рушиш нарочно, но понякога си небрежна и това ме дразни. Сигурно защото и аз съм такава. Вчера падна по невнимание върху палмата точно докато сглобявахме едно маймунче (върху палма и то) и ти казах, че си нескопосана. Не бива да го правя, знам, звучи грубо и грозно, натъжава те.

Много си наблюдателна и това ме прави страшно щастлива, харесвам такива хора. Забелязваш детайли, подробности, форми, оприличаваш силуети, измисляш си образи. Помниш дълго – и незначителни, и важни неща, като корабен дневник си. Когато не ти се прави нещо казваш „Не мога“. Опитвам се да ти обясня разликата между „Не мога“ и „Не искам“, засега безуспешно. Винаги намираш оправдание и причина, държиш във всяка ситуация да си победител, да си казала последната дума, рядко си признаваш, че си виновна. Обичам когато повдигнеш вежди и очичките придобият онзи хитър и лукав поглед. Баща ти обича да се майтапи, че групата лисици се е преместила от мен при теб. Шегички:-)

Скъсваш се да пееш и танцуваш, имаш един пластмасов Барби микрофон, който вече е амортизиран до неузнаваемост. Измисляш си текстове и спориш, че аз не знам правилните думи. Обичаш изявите, да ти ръкопляскат и да те хвалят, горда си и доволна, щастлива, че се справяш. Пълниш ми душата, когато чуваш някаква песен и ставаш небрежно с думите „Айде да го изтанцувам това“.:-) Не искам никога да се чувстваш пренебрегната и подценена, но не искам и да ти създавам сапунени мехури и илюзии. Проявяваш самоирония и чувство за хумор, толкова е  трогателно да гледа човек как се стараеш да разсмееш другите и се надсмиваш над себе си. Безценно, дано не го изгубиш.

Понякога се улавям, че от желание да не те обсебвам и контролирам прекалено, се държа с теб като с приятелка. А ти все пак си ми дъщеря и не бива да губя границата. Обичам да споделяш разни неща, не те разпитвам, не искам отчет и разбор, чакам от теб да проявиш желание да говорим. Не знам дали е правилно, но така усещам нещата. Никога не съм обичала да пресирам с много въпроси, да досаждам. Онзи ден сподели, че искаш да се ожениш за Тео. „Онзи Тео, от твоята група ли? Сладък е, ама не сте ли малки още?“. Обясни ми спокойно, че можело и сега – слагаш рокля, онова дългото (показваш воала), защипваш го с цвете или фиба, целувате се и готово! Ще говоря с Тео да почакате 20-ина години. Поне.

Единственият човек, от който ревнувам баща ти, си ти. Щом улавям погледите, които си разменяте и виждам по какъв начин комуникирате, направо се стряскам. Той се променя, цялото му тяло и същество излъчват любов, сияние чак някакво. Дали отстрани изглежда така и към  мен? Едва ли, хохо. Обикновено когато в наши спорове ти се изчерпят аргументите, казваш „Искам тати пък!“. Често спорим на шега коя от нас си го е „намерила“ първа, аргументите ти издишат, да знаеш! Той е цар Тритон (добър), аз майка Готел (лоша), както напоследък ни наричаш на шега. Даже сме от различни приказки!

Толкова е хубаво да сме заедно, клиширано, но факт, няма да търся метафори, за да звуча  оригинално. Обичам да си стоим в една стая и всеки да  върши нещо отделно. Не искам да се престараваме и да приличаме на немски аниматори – във всяка минута заети със състезания, игри, роли, реплики. Мисля, че нещата трябва да се случват спонтанно и естествено, без строги графици и програма.

Вкъщи често се спречкваме, темпераментни и емоционални сме и невинаги успяваме да седим в безоблачна хармония. Тряскаме врати и викаме. Не искаме да го правим пред теб, но се случва. Не е нарочно или с лошо, понякога езикът е по-бърз от мисълта. Обичаме се много (МНО-ГО!) и дори това е начин да го показваме. Странни хора сме, съседите сигурно мислят, че сме луди – само трима, пък шумни като цигански катун.

Обичаш да спиш до късно като мен, можем да се излежаваме с часове. Баща ти полага кански усилия всяка сутрин да  ни буди. Обичаш храната, да си угаждаш, да опитваш нови неща, да сервираш. Направо ме изумява как подреждаш масата на куклите – с двойни прибори, салфетки от дясната страна, двойни чинии и пластмасови чаши със столче. За разлика от мен, обожаваш плодове, чак и аз проядох.

Вече кокетничиш пред момчетата. Това не ме стряска, флиртът с мярка е важен за комуникацията. На баща ти обаче не му е много приятно, мръщи се, след време ще разбереш защо.

Обожаваш да пътуваш. С такъв мерак си приготвяш багажа – несесера, куфара, играчките, страх те е да не забравиш нещо важно. Нас също, защото после ще мрънкаш. Вълнуваш се и задаваш много въпроси. На много места сме били заедно и знам, че това е важно за теб, въпреки че може би няма да помниш. Скоро се бяхме сетили – няколко дни след първия ти рожден ден проявихме крайния ентусиазъм да отидем на СПА, да си починем уж. Ти беше току-що проходила и от мерак държеше да обикаляш по цяла нощ из стаята. Вместо СПА, се получи НЕ СПА – тамън 3 нощи. Мили спомени.

Бабите и дядовците са незаменима помощ – при тях си когато се налага, ходите на театър, учат те на буквите, четете списания и книжки, решавате лабиринти, рисувате портрети на нас тримата, угаждат ти за всичко, търпеливи са. Обичат те толкова много, ти тях също.

Радвам се, че умееш да казваш „Обичам те“. Рядко те питам, най-мило е когато го казваш спонтанно, докато вървим по улицата например. Стискаш ми ръката и забавяш ход. В такива моменти направо се понасям над тротоара.

Любимата ми твоя реплика напоследък е „Ама нищо.“ Обикновено когато си се провинила или знаеш, че не е трябвало да правиш еди какво си, речта ти завършва с „Ама нищо“. Не звучи като оправдание, а като философско заключение – всичко е поправимо, да не се ядосваме за глупости, айде голяма работа.

Все още не сме ти купили подаръка за рождения ден, с баща ти правим всичко в последния момент. След като на едно кръщене кара тротинетка около 6 часа без да се храниш и почти заспа върху нея, решихме, че трябва да ти вземем. Искам когато пожелаеш нещо, да е защото наистина го искаш, а не просто ей така.

Онзи ден в най-големия студ ти купих малко шарено букетче от една мила жена на Петте кьошета и ти го подарих след детската градина. Така се зарадва, все едно е кой знае какво. „Мамо, ти си ми купила цветя, защото ме обичаш, нали така?“. Да, и защото знам, че обичаш цветя. Не пожела да дадеш нито едно на госпожата, защото ти трябвали всичките. Искам да мислиш за себе си, но и за останалите, да умееш да правиш жестове, да бъдеш великодушна и щедра, да не си дребнава. Преди седмица баща ти те попита какво искаш да ти донесе и ти отговори „Малко зелено цветенце“. Обикновено е разсеян и забравя, но този път се прибра с две премръзнали лаленца. И за мен се е сетил, олЕ!:-)

Напоследък те подпитваме как би приела идеята за братче или сестриче. Първоначално се мръщеше и казваше „Ама то ще се лигави сигурно“, сега вече крещиш от удоволствие и добавяш „Ще се грижа за него и ще му давам играчките“. Дали?

Пишеш името си и си много горда с това. Хващаш правилно химикалката и свиваш устни от старание и концентрация. В момента си на вълна букви и портрети, всичко е в лица с крака и огромни уши. Никога не беше драскала по домашния инвентар с изключение на един фотьойл и беше много учудена, че не ти се скарахме. Напоследък обаче проявяваш самоинициатива да декорираш мебелите в стаята. Освен с близо 20-те  стикера на Спайдърмен, беше изографисала цялото легло в портрети на зайчета и мечета. Постояха малко и ги изчистихме заедно. За да има място за нови.

Не искам да завиждаш – едно от най-деструктивните и безсмислени неща, които може човек да причини на себе си и на околните. Такъв признак на слабост, безсилие, празнота, така личи отстрани и толкова грозен образ има. Искам да се харесваш – такава каквато си, да запълваш собственото си място и да придаваш смисъл около себе си.

Държиш да има музика в стаята ти докато си играеш, радио, защото там песента била много дълга. Свиваш се като мишчица и бърбориш разни неща. Напомняш ми на моето детство, когато седях на двора с карирано одеяло и ВЕФ. Слушаш приказки и песни, един любим диск с коледни песни звучи и през август, в най-големите жеги. Скоро правихме ремонт на стаята, в който ти активно участва, твореше декупаж „наужкЕм“ и ми помагаше да подреждаме. Беше много щастлива, че стаята вече не е бебешка, а за „големи“ и искаше да я покажеш на целия свят.

Не искам да сме някакви наци персонажи, които непрекъснато ти забраняват разни неща. Знам, че когато балансираш върху топка, която е върху столче, което е върху списание, което е върху дивана, трябва да те сваля незабавно, но си толкова вглъбена в това да се закрепиш, че само стоя отстрани в готовност. Никак не обичам да те прекъсвам, да ти стопявам ентусиазма, не обичам да го правят и с мен. Искам да се чувстваш свободна, самостоятелна и готова да понасяш и неудачи заради тази свобода.

Много обичам да те снимам, само когато си в настроение и разрешаваш. Ти си детето с 1000 лица, сменяш физиономии и настроения за секунди, влизаш в роли и ти се получава. Напоследък имаш собствени идеи за фотосесии – със зайче пред лицето (горната снимка), с бебе на конче, с одеяло на главата или с огромна корона. Явно доста съм ти повлияла със снимането – мина през детско апаратче с филм, сапунерка, пробва и с моя, който едвам вдигаш, намери и един камък на плажа, който досущ приличаше на фотоапарат. С изненада установихме, че го въртиш, приклякаш, настройваш въображаеми копчета, аранжираш снимките и даваш инструкции „Направете сега едни ФОЗОмонии“  – професионална работа!

Мога да пиша до утре, защото всичко, което се случва докато сме заедно ми е мило и важно. Иска ми се всеки момент и реплика да са записани, запомнени, запазени, но няма как.  Щастлива съм, че си точно такава и че избра нас. Знам, че един ден, след години, много ще рева на този текст…

Обичам те, безкрайно и завинаги. Честит рожден ден!

1. Аз според Мартина. Силно изразени уши, леко изненадан поглед и приятна прическа.
2. Аз според баща й. Чисто нова метла и обем в корените. Елегантна, небрежно закърпена рокля.
3. Автопортрет. Почти никога не нося обеци и колие, но ги добавих за по-женствен вид.  Хиперболизирани вежди,  на живо не са толкова рунтави.

Мда.

   В минали публикации съм споменавала, че преди появата на Мартина в живота ми  темата за родителството, отглеждането, възпитанието и като цяло имането на деца не ме е вълнувала. Струваше ми се далечна, скучна и несвойствена.  Откровено казано, беше ми досадно да се виждам с приятели със семействa, защото често темите за разговор се изчерпваха с една-единствена: ДЕТЕТО! И отвратително неприятната реплика: „Ти ще видиш какво е!“. Все едно децата се спускат централно по бройки и са неизбежно зло, от което няма отърване. Въобще тази мъченическо-примиренческа позиция на уморения, изтощен, изтормозен, пропит от рутина и онеправдан родител и до днес ми е непонятна. „Нямам време за нищо“ – добре, че е това вселенско оправдание за всичко и навсякъде.
През бременността някак се опазих от милионите доброжелателни съвети и размахвания с пръстче. Но обръщението „майче“ към всички в родилния дом направо ме потресе! Вече не съм госпожица, госпожа, жена, Мария, аз съм МАЙЧЕ! И се разхождам в една сграда с още много майчета с безформени нощници. Майче продължавават да те наричнат педиатрите, непознатите в парка, съседите, хората в магазина. Добре дошли в сектата на майчетата!
Следващият шок идва в парковете. Нескончаемите разговори за  грижите по отглеждането на новия човек. Групи майчета, коя от коя по-запозната, прочела, разбрала, научила, подочула. Обикновено с кафе, цигара, телефон. Майчета-експерти-Шива. Никога не съм си позволявала да давам съвет или да упреквам някой как отглежда и възпитава детето си, дори приятели. Мога да споделя опит, но да разказвам на висок глас каксеправиедикаквоси – тц. Майчинството е нещо толкова естествено, никой няма нужда от инструкции, училища за родители, семинари за подготовка, power point презентации, старши научни сътрудници и почукване по главата.  Сега, от разстояние на времето осъзнавам, че единственото важно нещо през първите месеци е да бъдеш до детето си, да си спокоен и да го слушаш внимателно. То знае много добре от какво има нужда и как да ви го каже. Майчетата в парка само могат да ви объркат, както нерядко и става.
След този, идва ред на другите стресове: дали има режим; защо няма; защо кърмиш; не му даваш вода?!?!?!; защо го обличаш толкова леко; детето е гладно; много е слабо; ама вие още ли се кърмите?; дохранвай, детето е ГЛАДНО!; защо го гушкате разглезват се; не го взимай на ръце, ще трябва да го носиш до първи клас; защо спи при вас; защо не спи при вас; ако заспиват сами, децата получават стрес; слагай му 25 блузи, зима е; детето  е без шапка през май?!?; детето е гладно и жадно; защо не даваш сокчета, полезни са; ама какви са тези каши, започва се с плодови пюрета; ама вие още ли се кърмите?!; айде захранвайте се вече; е как ще пътувате с толкова малко бебе?!; вече на море, вредно е; това дете гладно ли го държите; проходилка защо не ползвате; никакви бузи няма това дете, недохранено е; на 8 месеца самО в стая; е как така не ползвате залъгалка?! И още хиляди въпроси, с които направо ви замерват ежедневно. Както се вижда, в нашия случай основният проблем на околните беше, че детето не яде достатъчно заради моите „амбиции“ да кърмя. Все едно кърменето е някаква научна титла, до която се домогвам с цената на всичко. На третия месец вече се отказах да споря, само кимах разбиращо с глава и тъпа усмивка. А, не давах и вода. Егати майчето! Почти ме обявиха за темерут, защот отказвах да се събирам с тумби майки, а от семейните ми приятелки исках да не са вторачени поне 15 минути в детето си. 
Никога не съм харесвала умалително-пренебрежителните заместители на името на детето – (х)лапето, малкото, бебка, беба (изприщвам се при тази дума!), дребното. Звучат ми точно както „майче“ – неприятно.
До ден днешен се старая да не ангажирам приятели, които все още нямат деца с тази тема. Обикновено когато някой се сдобие с бебе, започва да агитира всички около себе си да направят същото: „айде, време ви е“, „не ти ли се иска“, „трудно е, ама е важно“, „не мислите ли по въпроса“. Някакво измислено приобщаване към каузата. Имане на деца от солидарност. Да видиш най-накрая какво е, а-а-амаха! А че причините може да са по-различни от нежелание – к`во значение има, аз да си кажа.
После идват страховете как ще се справи детето – с прохождането, с проговарянето, с махането на памперса, със социализирането, с детската градина, с училището. Сериозни притеснения, кършене на пръсти и репликата: “ Ти ще видиш като ти дойде на главата“. Отново запплахи. А децата са така самостоятелни и интелигентни, че нашите вайкания и предварителен стрес само могат да ги объркат. В това отношение забелязвам сериозна обсесия на майките към синовете. Такива, които твърдят категорично: „Той без мен не може и 5 минути“. Толкова често си го повтарят като мантра, че започват да си вярват. И това продължава докато той стане на 40, а те все още му купуват чорапите.
Признавам, че обожавам деца, но не мога да се втурна да ги мачкам, щипя, стискам, мляскам (освен моето). Обичам да разговарям с тях, колкото и да са малки, като с равен, струва ми се по-честно и нормално. Да ги питам, да ми отговарят, да сме събеседници, приятели. Да правим неща заедно, да комуникираме с поглед, да разсъждаваме и да намираме смисъл. „То още не разбира“ е друга любима реплика. А то вече отдавна разбира. Понякога дори повече от нас.
Детските площадки са другият стресов елемент в първите години. Освен че получавате много съвети и въпроси, там ставате свидетели на случки, които сериозно могат да объркат представата ви за отношенията между хората. Баби, които се люлеят на бебешки люлки, 10 годишни деца, които млатят здраво майките си, родители, които обясняват на вече попорасналите си полутийнейджъри как точно и с кого да си „играят“, бащи, които храчат в пясъчника, на две крачки от детето си. Такива неща.
Има родители, които след появата на детето най-сетне намират своето амплоа и така се вживяват, че чак  не могат да се познаят. „Заради детето“ е най-честата реплика, независимо за какво става въпрос. Детето е оправдание за всичко – за правене или неправене на разни неща. Ако и децата са повече от едно – съвсем. Не пътуваме – ама то къде, с тия деца. Не се забавляваме с приятели – ама то къде, с тия деца. Не излизаме – ама то къде, с тия деца. Не се срещаме с хора – ама то къде, с тия деца. Не се гримирам и реша – ама то къде, с тия деца. Зарязваме хобитата си – ама то къде, с тия деца. Не слизаме до центъра – ама то къде, с тия деца. Ако се опиташ нещо да им кажеш – „Ти ще видиш с още едно-две!“. Отново заплахи – децата-чудовища.
Не си позолявам да определям чуждите деца – лигави, глезени, възпитани, невъзпитани, стеснителни, общителни. Не съм нито експерт, нито психолог, нито педагог. Всеки е в различна реалност, ситуация, с различна предистория и причини и въобще не е моя работа да клатя неодобрително глава. Отказвам да осъждам и класифицирам без да съм част от конкретния случай. Не желая заключения и по отношение на моето дете. То е такова каквото е и аз го обичам именно заради това, не само поради факта, че е мое.
Изобщо, децата не са предпоставка нито за щастие, нито за нещастие. Познавам доста мрачни хора с прекрасни деца и други пълноценно удовлетворени без. Децата са естествен ход на нещата и наше право на избор е дали да ги създаваме или не, как да ги отглеждаме и възпитаваме, на какво да ги учим и какво да им показваме. Колкото повече толерантност и свобода, толкова по-добре. И за тях, и за нас.

В семейните архиви има тефтери с обща тема „Мими каза…“. Баща ми е записвал мои грешно изговорени думи, интересни изрази и логични предположения в забавната възраст между 2 и 5 Винаги ми е било много смешно, мило и приятно да ги чета. Затова реших да направя същото – Мартина каза. Отсега й е любимо да ги преглеждаме заедно и да се забавляваме с „бебешките смешки“.

*Аз не съм принцеса, аз съм Мечо Пух.
Това беше преди принцеския период, сега е обратното.

*ЛовЕците са добрички и спасяват Снежанки.
Всеки да се върне  в неговата си приказка.

*Мартина към баща си:
– Тати, искаш ли лютеница?
– Не, Мартина, благодаря.
– Айде вземи си деее!
– Не искам, Мартина.
– Ама френска е!
Доста време след отварянето на магазина си мислеше, че всичко, което ядем е френско.



*Това е една песничка за любовта и мечтите.
И още нещо…

*Аз говоря на шампански.
За измисления от нея език, на който често говори.

*Избрах си тати от магазина.
Да, и аз. От магазин за татковци.

*Обичам много номера да правя. Не може без номера.
Факт.

*Вървях си и си търсех майка. И видях моята и си я избрах.
Мда, така беше.

*Мамо, ти си космато чудовище.
Явно като ме е избирала е било тъмно.

* Имам много голям пръц, ще ми скъса панталоните направо!

*- Мартина, какво е любов?
– Мечтите следват своето си сърце.

* Пикопръцкото не се яде, то не е храна.

* ОбичВам ви още веднага!
По-висока степен на *много*.

*Едно време времената можеха да се скрият.
?!?

* Тези гадни сополи, пречат ми да кашлям!

*Някой вълк ми е изял зъбчетата.
Мартина има дефект на зъбките, горните предни два са като с отчупени ръбчета.

* Обичам го този Боян! Играем си на гушкане и жаби.
За най-добрия й приятел в детската градина – Боян.

* Мамо, ти не си важна, но аз да.
Повече от ясно.

*Майките не са хора, те са просто майки.
Сириъсли?

* На Мартина не й се получава рисунката на зайче.
– Няма да нарисувам зайче, а само един крак на жена.
Новият Пикасо?

* Мартина към мен: Съблечи го този принц! (кукла)
– Защо?
– Защото ми е по-удобно. Всички ходят голи тук!
Новите дрехи на принца.

* Не мога да спя всеки ден! Просто се изморих да спя!

*Слага моите слънчеви очила:
– Виж ме, мамо, как съм шик!

* Мартина е възмутена:
– Просто нямам думи! Думите са ми в … ъъъ… чантата.

* Мартина към мен:
– Миличка, имам сопол.

* Мартина сочи минаващо покрай нас такси:
– Вещицата отива на друго място с такси. Спасени сме!
21-ви век сме.



* Намира чорап на баща си.
– А, чорап мАразлив на тати!
Кратка пауза.
– Тати казва, че не е мАразлив, ама чорапът си е мАразлив.

*Мартина се докосва до току-що епилирания ми крак.
– Ау, боцкВаща мама!
Епилирайте се старателно, за да не разочаровате децата си.