Публикации

Така нареченото модерно родителство като че ли е характерно по-скоро с леко нервните си крайности, отколкото с някакви устойчиви тенденции. По отношение на детската самостоятелност в единия отбор са свръхпараноичните и обсесивни родители, които опъват плаща на грижата и забравят, че под него има човешко същество със собствено мнение, вкус и гледна точка. В другия са лежерните типове, които твърдят, че имат доверие на децата си и често ги оставят да се оправят сами.

Лично аз клоня към и симпатизирам категорично на вторите. Опитвам се да поддържам баланс, но често за странични хора изглеждам прекалено уверена в идеята, че детето може да се справи само. Не защото е свръхинтелигентно, надарено или зряло, а просто защото има в ръцете си свободата да опита, да сгреши и да се научи.
Отдавна свикнах да не обръщам внимание на забележки, да се обяснявам, да давам отчет или да проповядам моята философия на други родители. Отговарям, ако ме питат, разказвам, ако се интересуват, но никога не убеждавам в правотата си – поради простия факт, че не съм експерт или гуру по материята „успешен родител“.
Справям се както мога, опитвам, налучквам, често се водя по децата, колкото и нерви и усилия да ми коства това. Бъркам и отчитам грешки, невинаги успявам да не ги повторя, но това е път. Ако знаем предварително какво ни очаква, едва ли би било толкова интересно и вълнуващо.
Напоследък срещам все повече родители, които се опитват да предпазят децата си буквално от всичко, дори от тъгата, сълзите, временния неуспех, грешките, паданията, лекетата и най-общо казано  от ожулените (в пряк и преносен смисъл) колене  – един цял раздел и символ на детството, за който винаги си спомняме с любов, умиление и  носталгия. И който  е неизбежен, въпреки всичките ни усилия да го спестим на децата си.
То не може без мен.
Чувала съм се какви ли не изявления от този тип. Не може да заспива/да се храни/да излиза/да е спокойно/да ходи в тоалетна БЕЗ МЕН. Някакво егоцентрично самоиздигане на пиедестал, което по-скоро издава неувереност, отколкото самочувствие и осъзнаване.  Тясна зависимост между детето и (обикновено) майката, което може да продължи десетки години и в крайна сметка не прави услуга никому. За съжаление си даваме сметка, когато вече е твърде късно.
Ще се загуби.
Повечето родители смятат по подразбиране, че детето не може да се ориентира добре, трудно запомня посоки, локации и места. Докато един хубав ден в извънредна ситуация (забравен телефон, отложена тренировка или изтощена батерия) на същото това дете не му се наложи да се прибере само и о, изненада, намира дома си! Ама как успя? Трудно ли беше? Притесни ли се? Най-вероятно не, защото този маршрут е минаван стотици пъти, а и детето междувременно е пораснало. Често децата са по-умни и съобразителни, отколкото си мислим ние. Просто не забелязваме знаците.
Ще му се случи нещо лошо.
Разбира се, в мрачната фантазия на всяка майка се случват апокалиптични картини, филми на ужасите, престъпления и редица нещастни случаи. Не че ги няма в реалния живот, но за съжаление не е възможно е да опазим децата си ОТ ВСИЧКО. Да, можем да ограничим опасностите до минимум, да ги заключим в изолатор, да не се срещат с хора, да живеят в резерват или да се движат с 24-часова охрана, но едва ли това са разумни решения. По-добре да се опитаме да научим детето да се справя в извънредни ситуации и да реагира адекватно, отколкото да създаваме неориентирани и зависими млади хора.
Няма да се оправи.
В директна връзка с горното. Ако детето е привикнало да намира само решения, вероятността да се справи с нов тип ситуация е доста по-голяма. Да, всички обичаме да даваме подробни инструкции, указания, карти с маршрут, описания на пейзажа и енциклопедични разяснения, но понякога по-ефикасно е да оставим детето да се справи само, без нашата намеса, разбира се, в случай, че това не застрашава живота му.
Ще се изцапа.
Децата се цапат, факт. И винаги съм се чудела от какво са породени забележките по детските площадки.
Да останат дрехите нови? Защо тогава ги обличаме?
Да изглежда детето спретнато? За да се чувства самото то добре или по-скоро „да не си кажат нещо хората“?
Да не перем. Някой смята ли, че това е реално достижимо? Моля, да ми се обади, благодаря.
Дрехите са скъпи. За кого това е важно? Със сигурност не за детето.
И още куп реторични въпроси, които нахлуват при поредната забележка „Не те ли е срам, виж на какво си се направил!“.
Едно от най-ценните неща на детството са импулсът и липсата на задръжки и предразсъдъци. А ние с лека ръка искаме да ги лишим от това и да ги превърнем в малки досадни възрастни, с бели колосани яки и педантично лъснати обувки.
Ще настине.
Това явно е причината повечето деца да се движат цяла зима със ски екипи. Дори на плюсови температури. Дори когато им е топло и протестират отчаяно. Дори когато им е  досадно да ги обличат с 20 ката дрехи, а навън е пролет. Дори когато плачат и дърпат дрехите си в истерия. Те не могат да преценят, СТУДЕНО Е!
Ще се нарани.
Има родители, които стоят неотлъчно до детето си, независимо от възрастта и уменията му – на площадката, в парка, на рождения ден, в детския клуб. Готови са да се пързалят, да скачат в басейни с топки, да се изстрелват с батут, да се въртят до припадък в лунапарка, всичко с една заветна цел – да не се нарани детето. Те са винаги нащрек, дори правят забележки на останалите деца и техните родители. Все си мисля, че има забавления за деца, и те са именно забавления, защото не включват големи. Но вероятно съм в грешка – безопасността преди всичко, дори когато реална опасност не съществува.
Трябва му моята помощ.
Никога не съм си поставяла някакви висши родителски цели, но двете най-важни неща винаги са били децата ми да станат качествени и добри хора, колкото и клиширано да звучи това, както и да умеят да се справят сами. Нямам нуждата да се чувствам нонстоп полезна, да оказвам помощ, дори когато те нямат нужда от нея, да съм емоционална и физическа патерица на всяка тяхна крачка, за да се усещам ценна и стойностна. Все си мисля, че за това има други начини. Освен че по някакъв начин им съдействам в това да пораснат по естествен начин (или поне ми се иска),  съхранявам и себе си , защото освен ролята на майка, жената има и някой и друг образ под ръка. Не е лошо да си го припомняме от време на време.
Още е малък.
Казва майката на 40-годишния си син, докато му купува чорапи и гащи. Шега, но с доза истина, със сигурност сте ставали свидетели на подобни взаимоотношения. За голяма част от родителите детето винаги е малко. За каквото и да става дума. Винаги може да бъде предпазено, обгрижено, улеснено, натирено под похлупака. И на 20 „детето“ се оказва навън, в големия враждебен свят, в който хората си пържат яйца, приготвят здравословна закуска, пускат пералнята, сменят крушка и хвърлят боклука САМИ!
Това не е за деца.
Трудно ми е да се сетя за тема, която не може да бъде обсъдена с децата по подходящ начин. И в повечето случаи не е нужно това да е някакъв специален подход или схема по картинка, достатъчно е да бъде откровен, естествен и честен разговор, без да обвиваме фактите в ненужна мистерия, да си смигваме заговорнически  и да шепнем по ъглите. Децата често разбират повече, отколкото ни се иска.
Не е свикнал сам.
Разбира се, но все някога има начало. Колкото по-рано се научи, толкова по-лесно и за двете страни. А и няма по-гордо, доволно и щастливо дете от успешно справилото се с нещо за първи път.
Бързаме.
Всички изпадаме в ситуации, когато адски много бързаме и няма време да чакаме обуване на лява обувка около 15 минути. За малкия човек отсреща обаче точно това обуване на лява обувка е ключово важно – точно в този момент. Освен че бързането е непонятна категория за повечето деца, те искат да се уверят, че са самостоятелни единици, че могат, справят се, овладяват нови умения. Да ви се докажат като личности, дори да са на две.
За миг си представете, че сте на ръба да направите нещо, за което сте били убедени, че няма да ви се получи. Аха-аха с кански усилия и неподозирана упоритост да стигнете до победоносния завършек, и някой досаден възрастен грубо ви кресва в ухото: „Айде, давай да го довърша, че страшно закъсняваме ЗАРАДИ ТЕБ!!!“ Кофти.
Аз го правя по-добре.
Да, поне с 20-30 години разлика сте, със сигурност връзвате по-добре обувки, мажете филия по-правилно и оправяте стаята по-бързо. Но родителството не е съперничество и борба за надмощие, не е сравняване на сили и перчене с  умения. Всички можем да посочим примери на семейства, които поддържат този дух на нездраво съревнование с години и често то е причина за сериозни скандали и непоправими разриви.
Има време, по-нататък.
На 40? Ок, нека почакаме.
Не може да преценява добре.
Нашата родителска преценка е обременена от хиляди обстоятелства и условности, и макар по-трезва и сериозна, може да остане далеч от вкусовете и възможностите на детето. Кой е правилният спорт, дали балетът е добър избор, нужни ли са толкова извънкласни дейности и специални занимания, кои приятелства са удачни, как да прекарваме свободното време заедно – често детето е последното, което има думата, дори само като мнение и споделени впечатления. Ние винаги знаем най-добре. Дали това е точно така – не е много ясно.
Сега времето е друго.
Любимото ми обяснение на свръхпротективните родители. „Ние го правехме сами, но тогава времената бяха други. Сега е по-опасно/по-рисковано/по-страшно/по-апокалиптично.“
Може би, но сега имаме един куп средства за проследяване, начини за връзка и улеснения в комуникацията.  Не е ясно дали времената са други или просто ние сме станали параноично притеснителни и  крайно черногледи.
Лично за себе си признавам, че невинаги мога да се похваля с безкрайно търпение, но все повече овладявам темперамента си, в името на възможността на децата за самостоятелност. Да насочвам, вместо да давам готови решения; да предоставям избор, вместо да взимам еднолични становища; да не бъда сянка-бодигард, а събеседник и съмишленик; да разговарям и обсъждам, вместо да налагам; да ги окуражавам и да поощрявам всяка самостоятелна стъпка, дори да е неуверена и нестабилна.
С риск да изглеждам небрежна, прекалено либерална и нехайна, а децата ми недостатъчно защитени от орловото крило – това е моят начин. Не знам дали е правилен или грешен, но така се чувстваме добре. А понякога това е най-вярното мерило. Не по принцип – за нас.
*статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността #кажиДа на Данонино
Две седмици без деца

Скоро май не ни се беше случвало да сме повече от седмица отделени от децата.

Обикновено пътуваме с тях, а когато единият от двама ни отсъства по работа, или защото има нужда от смяна на пейзажа, е било за не повече от 4-5 дни. Този път обаче решихме, че случаят не е подходящ за малки деца (липса на план, резервации, идея как ще се придвижваме от град на град, изобщо пълна импровизация), а и искаме да прекараме известно време САМИ. О, боже, за какво ще се караме?!

В нашето семейство драми при разделянето няма, казваме си чао и толкова. Този път придружено с  „Айде, мамо, тръгвайте вече, да не изпуснете самолета“ и „Аде тао“. И те имат нужда от почивка, да се махаме по-бързо.

Да си без децата си, когато това се случва рядко, е малко странно, първоначално неловко, но и …чудесно. Една внезапна фриволност и усещане за свобода те обземат, иска ти се да правиш неразумни, незаконни, неприлични и като цяло забранени неща. Ако на 20 сте пропуснали да си причините грозен татус или да опитате наркотици, сега е моментът. Шегувам се, разбира се, и този път не остана време за това.

Та ето какво се случва, когато не сме мама и тати, а просто една двойка някъде си:

„Ама вие СЕРИОЗНО ли имате деца?“ –  в един момент от разговора с непознати ви се иска да споменете, че всъщност сте сериозни хора, а не просто двойка на средна възраст, която се мотае безцелно по барове и плажове и се налива с ром и бира. Не че ви пука особено, просто по навик си придавате улегнал вид. Споделяме между другото, че имаме деца. И всеки път получаваме от онези погледи, които уж ти вярват, но всъщност са убедени, че си измисляш. Или са били възмутени, че сме дошли без тях, или сме им се стрували ненадеждни да се грижим за деца, при това два броя, или пък сме изглеждали като А.прясна двойка на меден месец Б.изневеряващи на законните си половинки. Нека любезно предположим А, благодаря.

Говорите с непознати за сексуалната част от партньорството – толкова е хубаво някой да помни, че в семейството все пак това са едни от важните неща – отношенията между двамата, докосванията, интимността, ролята на любовен партньор, не само на родител. Добре де, дори това да е учителката по тантра, с която току-що сте се запознали в един разбрицан споделен Москвич, пак е приятно.

Кой кихна? – не съм някаква всеобгрижваща персона, но имам навика да питам кое от двете деца е кихнало, просто да знам. Е, навсякъде това беше първото, което ми идваше на езика – в ресторанта, в самолета, на опашката, на плажа. КОЙ КИХНА?

Силата на втория коктейл – доста освобождаващо е да знаете, че сте без деца и дори да прекалите с коктейлите, никой няма да ви гледа осъдително.

Лек багаж за плажа – няма кофички, пояси, дрехи за преобличане, по два чифта бански, надуваемо животно в човешки ръст. Кърпа, слънцезащитен крем и айде.

Жената с децата – на връщане зад нас седеше жена с бебе на няколко месеца и по-голямо дете. Малкото плачеше/мрънкаше/пищеше през 15 от 18-те часа полет, а другото буташе седалката ми през цялото време. В периода преди децата бих направила забележка незабавно, бих се възмутила жестоко и задължително бих го споделила в гневен ФБ статус, за да насмета досадниците с деца. Къде изобщо са тръгнали – или да се научат да се съобразяват, или да си стоят вкъщи. Статус, с който веднага щеше изпъкне космополитната ми еманципираност и модерен сарказъм, на гърба на скучните битови семейства с шумни сополиви бебета. Но хей, аз можеше да съм на мястото на тази жена и да дундуркам 18 часа малък кисел човек, без дори да мога да си изям храната или да отида до тоалетната! И то далеч от завидното хладнокръвие, което прояви въпросната дама. Понякога, дори и да застанете на челна стойка, докато жонглирате с горящи ножове, няма как да успокоите малко дете, и вие перфектно знаете това, затова се усмихвате и търпите шума, дори и той да трае цели 18 часа.

Децата на другите – когато тригодишното дете на хазяйката ви разказва за еднорози, морски кончета и ангели със златни крила по време на цялата закуска, а след това повърне почти в чинията ви, отново се усмихвате. Моля ви се, няма никакъв проблем, и ние имаме тригодишно, виждали сме какво ли не. Избърсвате масата със салфетка и продължавате закуската си невъзмутимо.

Липсата на план и програма – не че с децата програмата ни е стройна и премислена, но все пак знаем предварително къде ще спим. Толкова е свежо да не си наясно дори с това. Да ядеш, когато ти скимне и да не се съобразяваш с почти нищо. Чувстваш се като тийнейджър, който за първи път е сам на море. Отприщваш неподозирани сили, не чувстваш умора, напрежение и притеснение. Без стрес – казват домакините. Ноу проблем.

Преобличаш САМО себе си – за 5 минути, с каквото падне или имаш останало чисто.  Няма претенции, спорове и пазарлъци дали е подходящо с лятна рокля през зимата и обратното.

С какво се занимавате? – възхитително е някой да се интересува не само здрави ли са децата/доволни ли сте от училището/къде сте били уикенда, а от това  какво се занимаваш, примерно. „So, you are digital nomad, right? That`s so cooool!“. Боже, какво модерно определение на това, което правиш! Дали да не спретнете един уъркшоп „10 начина да бъдем дигитални номади“? Така важен се чувстваш някак си, пълноценен, надуваш се, пораства ти работата. Темите на разговор са от мормоните и ашрамите, през екзотичните жени, средната заплата и ейджизма, до Че Гевара, морето по време на соца, летящия Честмир, Панама и тантра масажите. И нищо за детски градини, вируси и цени на лагери!

Другите – когато сте без децата си, имате възможност да забележите, че на този свят съществуват и семейства, които не си подвикват и крещят, не се разправят шумно за всяко нещо, не създават излишни нервни ситуации. Спокоен тон, разбирателство, търпение и мили усмивки. Обещавате си и вие да пробвате така някой ден.

Хармония – без децата темите за конфликти спадат почти до нула. Гледате се в очите, прегръщате се без някой да ви виси на врата, държите се за ръка (имате винаги поне по една свободна), разхождате се лежерно, не бързате за никъде, не повишавате тон, чак смешно ви става.

Но най-хубавото все пак остава за накрая – когато се приберете и по вас се покатерят две любими маймунки, на които дори сте започнали МАЛКО да липсвате. И без които сте свободни, но някак недовършени половинки от себе си.

*с любезното съдействие на майка ми, която се грижи самоотвержено и безупречно за двете М. ♥


двегодишните

Двегодишните са като онези малки маймунки в зоопарка,  мармозетките – с малки мили личица, неизчерпаеми килокалории енергия и огромен потенциал за коварни бели. Ако не беше обществено неприемливо, щяха да вървят в комплект с каишка и указания за употреба.

Двегодишните задават милион пъти въпросите „Защо?“ и „Какво е това?“. Заблуждават ви, че наистина искат да разберат, но всъщност питат просто за да запълват тишината. Докато не изкрещите безпомощно „ЗАЩОТО ТАКА-A-A-A-A-A-A!“

Двегодишните се  к а т е р я т. Буквално навсякъде – по шкафове, огради, парапети, облегалки на столове, рафтове, коли, хора, пейки, дървета, кучета, фасади на сгради. Бързи, пъргави и умели алпинисти, които не ползват обезопасителна екипировка.

Двегодишните са коварни и зли същества, които могат да ви съсипят чисто новите гримове, да пуснат телефона ви в кофата с вода, да размажат пластилин върху компютъра, да нарисуват чаршафа с пет вида лак за нокти, да паднат по лице, носейки чашата ви с вино, да размажат в косата си мед и паста за зъби, да изгризат пъзела или да изперат дрехите на куклата в тоалетната чиния. Нищо не бива да ви изненадва, никога не сте подготвени за това, което следва.

Понеже на Фейсбук не може да се разчита за архив, събрах тук някои диалози с Мартина.

Не защото са гениални или извънредни, а защото напомнят хубави моменти. И един ден ще ѝ бъде забавно да ги чете.
***

– Мамо, ние с теб си приличаме по поведение.
– В кое точно?
– И двете заблуждаваме една друга.
– Мартина, знаеш, че не те лъжа.
– Неееее, това не са лъжи, това са просто за-блуж-де-ни-я.

***
Мартина е на кръжок по плетене при баба си, ще ми подарява шал. Плете, разплита, затиска с крак преждата, пищи от удоволствие и се залива от смях:
–        –  Леле, бабо, много е трудно, ама е мноооооого яко!
***
– Мартина, как мина първият ден от ски училището?
– Гледката беше много хубава.
***
Мартина се учи да чете. Пита за буквите, срича и запецва.
– Мне, благодаря, отказвам се. Като стана на 18, тогава.
***
Сдобивам се с пухкаво палто от изкуствен косъм:
– Мартина, отива ли ми?
– Да, приличаш на принцеса. Мне, по-скоро на … ъъъ…кученце.

***
Мартина след поредната забележка към двете със сестра ѝ:
– Мамо, мисля, че е най-добре да не работиш вече вкъщи, а да си наемеш офис. Там ние с Матеа няма да те дразним.
– Пробвала съм, там пък разни колеги ме дразнят.
– Не, не, има офиси от една стая, ще си сама.
***
Мартина на протест:
– Срещу какво протестираме, Мартина?

– Емииии, забравих.

***
Мартина вижда снимка на Васил Найденов:

– Ехааа, лошият от „Лабиринт“!

***
Правим къщата за кукли от кутии за обувки. Мартина ме целува и казва:
–          Мамо, иска ми се аз да съм ти майка, за да правя такива неща за теб ♥
***

Според Мартина Бай Генчо и Бате Енчо са една и съща личност.

***
Мартина за зумбата:
–          Като народните танци, само дето дупетата танцуват повече.
***
Малкото М. се кара на сестра си с ръмжене, подскачане и гневно сочене с пръст:
– Та па та ка е ТЕТО, па ка ка ка па те МОЙ (бел.ред. – Мечето е мое, не ми го пипай!)
– О, Матеа, спри да спориш и да се оплакваш, такъв е животът за бебетата.
***
Mартина е без джобни за седмицата заради провинения. Госпожата ме вика след часовете:
– Трябва да Ви кажа, че М. е извадила банкнота от Х лв на лавката (десетократно по-голяма от дневната ѝ надница). Длъжна съм да Ви предупредя, някой ѝ е направил забележка и се е отказала от покупката.
Благодаря на госпожата и на излизане от училище започвам да мъмря М.:
– Как можа?! Нали знаеш, че тази седмица нямаш джобни. Защо си извадила от касичката парите без да ми кажеш? С толкова пари не се ходи на училище!
Навежда глава и мълчи. В този момент се сещам, че същата сутрин пред асансьора обеща на сестра си да ѝ купи кроасан.
– Нямах други пари…
Вместо да се извини тя, извинявам се аз.
***

С Мартина на пазар по нейни въпроси:
– О, мога да разглеждам цял ден! (въздишка със замечтана усмивка)
С Мартина на пазар по мои въпроси:
– Хайде, взимай едни чорапи и джапанки и да си ходим.

***

Мартина за сестра си:
–          Матеа трябва най-накрая да го махне този памперс и да се научи да говори. Две неща
трябва да свърши. Ще ги поръчам на Дядо Коледа. Ако изобщо е истински… Ми да.
***
Двете М. върху един фотьойл:
– Пак ли искаш да плуваш? Ще трябва да ти слагам спасителната жилетка да не цопнеш. Обичам те. Хайде, плувай. На почивка в морето сме, имаме само една кухня. Не, по-скоро сме в самолет. Помоооощ, ще потъна! Матеа, пак си се наакала.
Сестри ♥
***
В края на лятото всички заплахи ми се изчерпаха, остана най-плашещата за Мартина и единствената ефикасна:
–         Няма да те пуснем на училище на 15-ти.
–     Нееееее!
***

Докато беля чушки, с Мартина водим романтично-наивистичен разговор на тема Феята на зъбките. Обсъждаме как се клател преден, кога щяла да дойде, как навивала въже около зъба и го дърпала през нощта, какво щяла да остави под възглавницата, защо пускала зъбите в леглото и други разни важни моменти. С умиление установявам, че все още вярва в една от големите заблуди на детството. Блажено се усмихвам и мисълта ми полита към приказките, магиите, добрите герои и идеалните случки. В този момент прави делово заключение:
– Мда, ще си събирам зъбчетата и ще ги продавам.

***
Мартина към мен:
– Ти си с къси панталонки?!
– Е, и?
– Много са къси! Така ли ще излизаш?!
– Защо, не може ли?
С ужасЕн поглед:
– Ми ще те видят други мъже и ще те харесат! Искам само тати да те харесва просто.
***

Мартина гледа в една точка:
– От какво са създадени рождените дни?
– Ъъъъ…
– А как се гледат охлюви?


***

Mартина и Матеа не са се виждали от няколко дни. Говорят по телефона:
– Матейчи, как си?
Ококорване на очи и смях.
– Дада? (думата за кака)
– Да, аз съм, Дада! Как си, Матейчи? – смях.
Двете се смеят.
– Дада, дадададада. Да, да!
– Ей, Матейчи, как искам да те гушна…
Пак се смеят♥
***
Излизаме с Мартина, оправям си косата в огледалото на асансьора.
– Добре си, спокойно. Какво, да не би някой мъж да те срещне ли?
Поглежда надолу:
– Обаче с тези мъжки жълти обувки със сигурност няма да те хареса.
***
Мартина е леко притеснена при вида на абитуриентки:
–          Мамо! В ресторанта имаше момичета с рокли на п р и н ц е с и, които слушаха  ч а л г а!
***
Мартина до бюрото ми вкъщи:
– Аз ако имах деца, щях да спра да работя на секундата и да им направя един кекс.
***
Мартина споменава Фейсбук.
– Ти знаеш ли изобщо какво е Фейсбук?
С отегчение:
– Ми снимчици малки там някакви, надписи, любовни снимчици, скучни неща.
***
Говоря на Т., с гръб към него, Мартина е в същата стая. Обяснявам разпалено, жестикулирам, правя си паузи, смея си се на шегите, изпитвам задоволство, че разказвам увлекателно. След около 3 минути я чувам да казва:
– А, ми той тати тръгна….Излезе отдавна от кухнята.
***
Двете (на 6 г. и 1 г.) се бият с пръчки, изтръгнати брутално от декорацията в коридора.
Мартина към сестра си:
– Мускетарке, откажи се! – и изсвистява с пръчка покрай лицето ѝ.
– Мартина, някаква друга, по-безопасна игра може ли?

– Добре, ще счупя пръчката с коляно.

***
Мартина към нас:
–          Вие двамата сте влюбени птички. ♥
***
На входа на всеки ресторант:
– Колко?
– 9 сме.
– О! 🙂
– 5 от 9 обаче са деца.
– О! 🙁
Мартина: – Защо се мръщят?
Аз: – Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
Мартина: – А, точно ние сме!
***
Мартина към мен:
–          Искаш ли да те направя на суперглава? Супермозък. Много е приятно!
***
Първият подарък за мен от М. от истински магазин – 3D разделител за книга. По неин избор, с пари от касичката.
–         –  Да е като зодията ти и да знаеш докъде си прочела.
 След това ме черпи и кафе.
***
Мартина към мен:
 – Може ли да си останеш с един и същи цвят коса малко по-дълго? Много често ги сменяш, приятелите ти вече няма да те познаят.

***

Инициативата на Avon „Сложи си обица на ухото“ против домашното насилие. Звъни куриер, отварям, Мартина пита (свикнала е):
– Какво носят?
– Обици.
– Кой ги праща?
– Ейвън.
– Ааааа, добре.
Прибира се баща ѝ от работа. Мартина церемониално носи обиците и с драматичен тон обявява:
– Тати, имам доказателство, мама получи подарък от друг мъж!!! (явно Ейвън звучи като мъжко име)
Всички замръзваме.
***
В края на един разхвърлян четвъртък и след обилно слухово и всякакво напрежение (бебешки писъци, бебешки песнички, срещи с разни хора по работа, подаване на документи, лекарски прегледи, каращи се на опашки хора, викащи таксиметрови шофьори, Спондж Боб и Трансформърс до дупка, бебешки рев, отново бебешки песнички), реанимирам на дивана. Мартина се приближава тихо, вади една ОГРОМНА! РОЗОВА! ШУМНА! БАРБИ! ФЛЕЙТА! и в желанието си да ме разведри мило пита:
– Искаш ли да ти посвиря малко, мамо?
***

Мартина разглежда стари мои снимки:
– Я! Тук си с някакъв друг мъж?!
– Ами, познавах и други мъже преди баща ти… (един-двама)
– Ама това ти ли си? Леле, колко си младаааа!
– Ей, ама аз и сега съм си млада!
Кратка пауза:
– Е….да… Обаче на снимките си ОЩЕ по-млада!


***

На автогарата на път от Монтана за село. Непозната жена към Мартина:
– Откъде си, момиченце?
– От село, разбира се.
***
Мартина към кофата с речни раци:
– Ей, омари!
***
На площадката. Момченце на не повече от 4-5 години.
– Защо това – сочи към синята тротинетка на М. – ви е със Спайдърмен?
– Нямам идея, предполагам Мартина си го е избрала.
– Моят баща не харесва Спайдърмен.
– Ми добре.
– Баща ми харесва само Бог.
– Чудесно.
– Бог е добър, дава ни храна. Спайдърмен е зъл. Спайдърмен е дявол.
Започвам да се чувствам леко виновна. Дали да не изгорим ритуално дяволския предмет?
– Зъл е, обаче аз съм вече голям и мога да карам ТОВА.
Качва се и отпрашва нанякъде с тротинетката.
***
Мартина към баща си:
 – Мъжете спасяват принцеси. Вкъщи сме 3, как ще ни спасиш всичките? (и аз към принцесите, благодаря) Трябват ни трима МЪЖА.
– ?!
– Спокойно, няма да те заместваме, просто ще извикаме още двама.

***

Мартина към мен:
– Много съм умна…(закачливо-дяволит поглед и ехидна усмивка)…но и много лоша!


***

Мартина докато правим коледни картички:
–          Пусни ми коледно радио, че на него по-лесно работя.

***

Мартинаобяснява на две непознати майки и децата им, че последно в кукления театър е гледала постановката „Златка златното момиче“.
– За втори път я гледам.
Двете майки прихват да се смеят и гледат недоумяващо.
– По народна приказка е. – уточнявам аз.
– Ааааа, помислихме, че за Златките са измислили и куклен театър.

***
Мартина много драматично:
– Мис Мира (Бел.ред: учителката по английски) име нещо в устата.
– ?!
– Ами нещо на езика…
– Обица?
– Мне, по-скоро е пирон.

Елза и Анна

Елза и АннаРождените дни на двете М. са през един месец. В началото на ноември ми хрумва смелата мисъл да ги изненадам с рокли на Елза и Анна – любимо филмче, две сестри, зима, всичко точно.

По магазините обаче откривам само бледи копия на рокли, които все едно аз съм сглобявала в тъмна стая, за онлайн поръчка нямам време, ще се шие. Аз не умея, но поне ще избера платовете. Нося двете кукли, които купихме няколко месеца по рано, за да онагледявам какво търся. Все още обаче не подозирам с какво съм се захванала…

Магазините
Имам идея къде са магазините за платове на Ботев и около Женския пазар, купувала съм и преди. Ако не сте влизали там едва ли ще разберете за какво говоря – всевъзможни десени, материи, украси, ширити, пайети, буквално висят отвсякъде, извират от шкафове и рафтове, спускат над главата ви, настъпвате ги по пода. Трудно се провираш между тях, та камо ли да ги огледаш добре. Не държа роклите да са буквално копие, но поне да правят асоциация с героините.

Бързо разбирам няколко неща: а/не знам какво всъщност търся, б/тези материали съвсем не са евтини. Красивите дантели, по които съм зяпнала набързо отпадат поради цената си от около 50 лв метъра. Не успявам да отговоря и на няколко базови въпроса, които ми задават набързо: това веревно ли ще бъде (?), колко са високи децата (!) и трябва ли да има еластан. Продавачките врътват очи отегчено и  с леко снизхождение все пак решават да ми съдействат. „Ама кои са тия Елза и Анна, известни ли са?“, „Аууу, на това малкото на две години и рокля ще му шиете! Пък и дълга!“ Мой ред е да връткам очи. Дърпаме разни топове, с прътове сваляме от най-горния рафт кадифета и сатени,  ровя в кашони за парчета в точния цвят, мерим пера и ширити, набавям почти всичко за има-няма час.

„А имате ли някакви снежинки за наметалото?“ – плахо питам преди да си тръгна. Жените с шивашки сантиметри по вратовете и огромни метални ножици в ръце дори не ме удостояват с поглед.

Грешната шивачка
Намирам шивачка в квартала, пак влача куклите, пак разказвам идеята. Знам, че прави предимно подгъви и корекции, но все пак решавам да опитам да запаля искра на ентусиазъм. Не ми отказва, но някак вяло подхожда към гениалната ми идея. „Ама то няма да стане точно като тия кукли, да си знаеш.“ – ми казва без грам радост и с карфица между зъбите. Нищо, не е и нужно, да наподобява, съгласявам се послушно. „Те няма да са за носене иначе, няма да стават, само за събитието, предупреждавам.“ За човек като мен, който няма понятие от шев и кройка, една рокля е фасулска работа, занимание за час-два. Сериозно съм се объркала обаче, не е лъжица за всеки, който притежава машина.

Жената вече е разбрала, че заданието е прекалено сложно за нейните възможности, а и явно не ѝ се занимава, чуди се как да ме откаже. Аз обаче съм в някакъв Frozen транс, тъпо и упорито продължавам – пращам снимки на примерни рокли по вайбър, чертая схеми и показвам откъси от филмчето. „Деколтето не мога да го направя така, нямам време“, „А не може ли без тия наметала?“, „Не, не, ръкавите не могат да станат така както ги искаш.“, „Детето ми е болно и няма да съм на работа няколко дни.“, „Сега имам гости.“, „Ама тоя плат много лигав, не е подходящ.“ Напразно – все още не загрявам, само навеждам глава и се съгласявам.

Накрая, седмица преди празника, ме застрелва с въпроса „А ти имаш ли вариант ИЗОБЩО БЕЗ рокли?“. Грабвам си платовете, затръшвам вратата и почти през рев започва да премятам вариантите – ще се науча да шия за няколко дни (колко му е!), ще ги направя от хартия (муахаха), ще измисля друга изненада (няма време, а и идеи ми липсват), ще облекат други дрехи за рождения ден (навила съм си го на пръста и държа да са точно тези).

Решавам се на последна стъпка и питам в страницата на блога – почти отчаян вик за рокли на две сестри, едната замразява, другата не я знам точно какво прави. Пишат ми разни жени, за които също задачата се оказва сложна, още повече срокът е нищо и никаква седмица.

И тогава получавам съобщение от Яна: леля ми е шивачка в Народния театър, това е телефонът ѝ, ако не е много натоварена, ще ти съдейства. Хор от птички запява, слънцето изгрява отново, пухкави зайчета тичат из росна трева с маргаритки в мрачния ноемврийски следобед.

Точната шивачка
Уговаряме се по телефона, отивам в Народния театър, пак нарамила кукли, платове, пера. Майка ми преди години работеше в здравната служба там и всичко ми е познато. Колко следобеди съм прекарвала като малка в ложата, при аромата на сцена, кадифени завеси, пудра и обедна манджа – ехей, вълшебни времена.

На входа ме посреща прекрасна чаровна дама, която ми идва да разцелувам. Казвам на две на три как виждам роклите и кои, аджеба, са тия сестри.  „Няма проблем, след 2-3 дни ще са готови, ето какви мерки ми трябват.“ Алелуя, при феята на шиенето съм! Отнасям листчето почти подскачаща пред театъра. От моментите, в които искаш да правиш циганско колело, салто и шпагат едновременно.

В уречения ден влизам в ателието – двете рокли стоят на масата, перфектно изгладени, под светлината на големия прозорец. По-красиви и от най-сполучливата ми визуализация. С много добавени от нея детайли и елементи, изработени със старание и мисъл. Освен, че осигури рокли, тази талантлива и мила жена ме спаси и от най-големия ми кошмар и ОКР в едно – т.нар. синдром данестанетакакактосигопредставям.

А вкъщи  – Елза и Анна боси, по рокли и наметала обикалят из стаите, въртят се  в кръг на фона на песента, припяват на странен език и пищят от щастие.

Parentland е място за истории от първо лице.

В Parentland пишат автори, които най-вероятно не са издали книга и не определят себе си като писатели, но има какво да разкажат.

В Parentland ще говорим за семейство, родители, деца, отношения, корени, дистанции, дестинации, произход, посоки; за хубавото и лошото, лесното и трудното, приятното и недотам. С по-малко патос и повече откровеност.

Parentland не е наръчник за родители, нито форум за отглеждане на деца или женски сайт.

Parentland доверява, разказва и изслушва. Говори честно, дава мнение, опитва, колебае се. Не размахва пръст, не гледа строго и не осъжда.

Parentland се шегува и иронизира, смее се на себе си и другите.

Parentland говори по сериозни теми, без да се взима насериозно.

Parentland е над нещата и вътре в тях. Защото така е и в реалния живот.

Parentland.bg
http://www.parentland.bg/
Май
Като оставим настрана нешкаробевските спортни достижения и амбициозните майки, които си проправят със зъби и нокти път в съблекалните, художествената гимнастика е приятен момичешки спорт, който, освен че оформя чудесно тяло, стойка, чувство за ритъм и координация, създава дисциплина, отборен дух и усещане за принадлежност. М. тръгна по собствено желание преди година, имаше моменти, в които се колебаеше, доскучаваше ѝ, или ѝ се струваше прекалено трудно. Оставихме на нея решението дали да продължи – 3 пъти в седмицата по 3 часа е една значителна порция време, за която човек би трябвало да има самостоятелна позиция, дори да е на 5-6-7 години.
Отклонихме любезно поканата за тренировки и през лятната ваканция поради отсъствие, а и всяко занимание би трябвало да е дозирано здравословно. Като цяло, стараем се да не се намесваме в избора на спорт/хоби, така направихме с йогата, балета, таекуондото, народните и латино танците, които пробва в детската градина, и поради различни причини сама реши да преустанови.  Не знам дали е правилно да сме дотолкова демократични и непоследователни, но наблюдавайки какво се случва с прекалено амбициозните родители и милите им деца, някак ми олеква. По тази тема мисля да пиша отделно, защото има наистина епични сцени, достойни за екранизация.
Всяка Коледа и в края на учебната годин клубът организира тържества-концерти. Наистина мили мероприятия –  горди родители и треньори се смесват с  деца в цветни трика, които крещят, смеят се истерично и треперят от вълнение. Раздават им грамоти, медали за участие и подаръци, карат ги да се чувстват значими и заслужили. Малки стройни дами в сложни съчетания и съвсем невръстни, 3-4 годишни, които общо-взето не знаят къде се намират, но са доволни, че са там. Най-хубавото от всичко е, че по-големите момичета са оформили красиви приятелства и железни навици, подкрепят се, мотивират се една друга, аплодират чуждите успехи и се прегръщат окуражително, ако някоя от тях допусне грешка – все неща, които биха им свършили работа и извън залата.
„И да изпереш трикото на ръка с хладка вода. На ръ-ка! Така каза госпожата.“
*Снимките са от тържеството през май, а видео от коледното съчетание на родителите може да бъде видяно тук
Мисля няма нужда да споменавам, че за децата пътуванията са необходимост, източник на информация и опит, вълнение и усвояване на умения, и няма възраст, в която те да са прекалено малки или неразбиращи. Но да се пътува с тях не е шега работа, особено ако са повече от едно. Някои кратки лични наблюдения по възраст:
0-6 месеца
Плюсове: детето все още не пълзи/ходи/тича/пада, което е голям плюс за родителския комфорт. Спи много, няма нужда от друга храна освен мляко, лесно управляемо е, можете да го носите в слинг за бързо придвижване.
Минуси: багажът е много, кошът на количката заема място. Ако там, където отивате няма бебешко легло, носите и такова. Прияжда му се по всяко време, все още не можете да го залъжете с бисквита. Не умее да седи, навсякъде се нуждаете от много място (хотелска стая, ресторант, т.н) за позициониране на инвентара.
6-12 месеца
Плюсове: започва да става човек – реагира, оглежда, смее се. Седи/спи/храни се, буквално живее в количката. Все още е управляемо, не тежи много, можете да го носите без проблем.
Минуси: ПЪЛЗИ! Иска да пълзи буквално навсякъде и освен ако не сте някой Монк, го оставяте – в ресторанта, в лобито на хотела, в магазина, на площада, в парка, където пожелае, стига да не е улично платно. Цапа се постоянно, полива се, омазва се с храна, мокри се, преобличането е неизбежно, винаги трябва да носите резервни дрехи. Храни се хем с пюрета, хем с мляко, тоест носите всякакъв вид инвентар. Навсякъде мъкнете количката, която хем ви улеснява, хем увеличава багажа с една единица
12-24 месеца
Плюсове: малкият човек осъзнава какво се случва, проявява желания, предпочитания, вкусове. Храната е разнообразна и не сте зависими от определенвидпюре. Ходи, което в този период е по-скоро минус, виж по-долу. Навсякъде минава без пари – самолетните билети са с минимална такса, музеи, увеселителни паркове, хотели – гратис! Започва да се заиграва с по-голямото ви дете, имате варианти за поне 5 минути спокойствие
Минуси: ХОДИ! Буквално сте след детето навсякъде. Любопитството го води под съседната маса в ресторанта, зад бара, в кухнята, към най-стръмните стълби, релсите на трамвая, чуждата чанта, общо-взето навсякъде, където не трябва. Спокойствието е мираж, един брой родител винаги е ангажиран с проследяване – да не падне, да не пречи, да не си разбие главата във витрината, да не стисне кучето за носа, да не се шмугне в асансьора, да не бръкне в супата с ръка, да не си пусне биберона в кафето, да не се загуби, да не надраска стената и още куп разнородни дейности. Оглеждате се за места с повече деца, за да го забаламосате поне за 15 минути, носите телефони, таблети, книжки, пъзели, моливи. Когато изгубят силата си, вадите последния арсенал – дамската чанта. Ключове, портмоне, кредитни карти, бихте дали всичко, само за да можете да си довършите порцията/чашата вино/кафето. Хем ходи, хем се изморява лесно. Хем се вози в количка, хем проявява желание да е без нея. Хем става за носене, хем натежава на третата минута. Все още се буди нощем.
2-4 години
Плюсове: някои неща все още са безплатни. Детето може да ходи самостоятелно, понякога се учудвате колко дълго. Спи на нормално легло. Няма шишета с мляко, храни се с всичко, отказва и памперса, багажът драстично намалява. Има спомени, общува с непознати, създава вкусове и навици, учи бързо. Спи пълноценно, особено след интензивен емоционален ден. Девизът на родителите е: Да го изморим!
Минуси: започват ПРЕТЕНЦИИТЕ. Не искам тук, а там. Не искам това, а онова. Тръшкането се появява с пълна сила и трябват виртуозни умения да туширате мега скандал на обществено място. Е, невинаги успявате, някои от най-запомнящите се драми са в този възрастов диапазон. Мръщене, чумерене, цупене, бррр.
 
4-7 години
Плюсове: тук плюсовете са много, влизате в нова ера! Разговаряте, разказвате си, разхождате се, детето има интереси, впечатлява се, споделя. Превръща се в travel buddy. Може да си намира забавления и без ваша намеса, заиграва се, запознава се, съобразява се, спазва указания. Е, има и пробойни, но все по-рядко. Оправя си багажа само, избира си дрехи, влачи чанти с развлекателни пособия, само си купува билет за метро/вода/сладолед.

Минуси: почти няма, освен спорадични тръшкания, нежелание да си ляга и капризи от преумора. Но с това вече отдавна сме свикнали.

Някои неприятни неща, които могат да се случат с деца на път:
– да изпуснете полет. След 20 напрегнати разговора по телефона и няколко часа чакане едвам да ви натоварят на друг. В същия ден, но на тройна цена и от друго летище.  Оммм.
– детето да се намокри от глава до пети, да се намаже с нещо лепкаво, да се напишка, да падне в ледено студена кална локва. Точно когато нямате резервни дрехи и сте далеч от цивилизацията.
– да му се приходи в тоалетна, разбира се когато наблизо няма опции. Въображение, здравей!
– да нямате резервни памперси в ръчния багаж
– да иска да е гушнато във вас на 40 градусова жега
– на няколко километра дистанция да забравите млякото, а вместо изворна вода за разтваряне да сте купили газирана
– да изпадне в истерия на възможно най-неподходящото място

Но пък всичко си заслужава след „А, мамо, помниш ли, когато…“

Дълги руси мигли

Вече година и девет месеца Матеа е сред нас, а съм ѝ отделяла толкова малко редове тук.  Може би най-мачканото, гушкано и целувано бебе изобщо.

Някои основни неща за нея:
– има дълги руси мигли, които на слънце блестят, а връхчетата им стават прозрачни.
– палава е колкото три момчета.  Ако 5 минути не я чуваме наоколо, по инерция започваме да казваме НЕ! на висок глас. Освен пожар и изхвърляне на електроуред от деветия етаж, мисля всичко друго е отметнала. Малко дяволито пламъче и ехидна усмивка – човек с хоби  б е л и.
– не умее да издава характерния звук и когато целува, казва „Пи“
– говори много, но на неразбираем език. Цели монолози, които обикновено игнорираме. Пляскаме с ръце, ако уцели някоя нормална дума.
– знае песните от „Замръзналото кралство“ и няколко реклами, пее постоянно, най-вече когато ѝ се караме, за да ни умилостиви.
– има дълги руси къдрици – бебето с огромна прическа. Отмята бретона си с характерен жест, при който всички умираме от смях.

– все още ползва биберон. Често хората я питат защо е толкова голяма, пък с биба. Знаем, че ще я остави, когато му дойде времето.
– има трапчинка на лявата буза, която се появява при всяка усмивка.
– когато плаче, веждите ѝ стават розово-червени.
– преди няколко дни вдигна внезапно 40-градусова температура, ужили я два пъти оса и обели двете си коленa докато танцуваше. Всичко в продължение на 2-3 часа и в тази последователност. „Милото ни Матейчи“, каза М.
– обича да се вози, не ѝ става лошо, не повръща, не протестира, не се страхува. Кораби, фериботи, самолети, коли, колелета, въртележки, влакове, метро, лодки на пирати, само ѝ дайте превозно средство.
– има „смешна физиономия“, която прави по команда. Тази:
– заспива на най-невероятни места. Най-често на пода, на люлката, зад вратата. С висящи крака, почти права, надолу с главата. „О, Матеа, пак ли си заспала където не трябва!“
– обожава да се храни, вече няколко месеца самостоятелно. Постоянно яде нещо и казва ммммм след всяка хапка. Ръфа доматите като ябълки, чушките откъм дръжката, обича кисело мляко с чесън и суши.
– хората често питат „Добре де, на кого е толкова руса?“. Не знаем, на себе си.
– ходи често боса – трева, камъни, пръчки, нагорещен пясък или цимент, нищо не ѝ пречи. Има характерен жест, с който посочва обувките ѝ да бъдат свалени незабавно.
– обича безкрайно сестра си. Редува гушкане, галене и целуване със скубане, удряне и драскане, все от любов.
– понякога може да бъде и доста досадна. Но това е само понякога.
– мирише на бонбони и мляко.
– повтаря всеки наш жест или движение „Матейчи, толкова си смешна“.
– прегръща непознати хора, котета, кучета и … риби.
– има десетки лигави имена – Матуле, Матулеле, Тита, Матюша, Топче, Матучка и ред други, заради които непознатите хора ни питат „Ама как всъщност се казва това дете?“
– когато облече рокля и някой ѝ каже, че е красива, свежда глава, изчервява се и се усмихва смутено.
– има характерен танц, подобен на сиртаки – с вдигната ръка и въртене в кръг.
– говори по телефон с всякакви предмети – шишета вода, сурова риба, чаши за кафе, обувки – важното е да се вдигне до ухото и да се каже „Ауо“.
– способна е да разглоби абсолютно всичко – от топка за тенис до ютия.
Матеа е най-хубавото нещо, което ни се е случвало откакто сме трима♥

Преди доста време във ФБ страницата на блога стана дума кои са подходящите заведения за хора с малки деца. 
За едни това са ресторантите с детски клуб, за други – чисто и просторно място, където може да се хапне, за 
трети е важно храната да е здравословна, а може би за най-големия процент – просто да не ги гледат лошо.
Като цяло  е препоръчително да се съобразяваме с политиката за заведението, за да няма накрая лош вкус в 
устата, и от двете страни.
От всички предложения във ФБ сглобих списък както бях обещала, коментарите са ваши. Подозирам, че някои 
от местата не са актуални, със сигурност има и нови. Мога да добавям или редактирам, не само за София.
 
*Подредени са по азбучен ред
Бижу,  Младост 1А 
Бесо на Каблешков – през лятото има детски кът на открито (платен), пързалки и други забавления 
Ветрило на ул. „Солун“, „Борово“- има детски кът на открито с люлки и пързалка
Вила Росиче – материали за рисуване и занимавки за деца
Воденицата, Драгалевци – моливи за рисуване 
Добро (Якубица) – има детски клуб, храната е компромисна обаче
Дон Домат Стрелбище – малък детски кът
Друзя на Шипка – има детски кът с аниматори
Еуфория Боровец – детска площадка и детски клуб
Жасмин, Варна – вегетариански ресторант, в който има обособен детски кът, здравословна храна и добро
 отношение към децата.
Клуб на архитекта – толеранти към децата
Лагуна, Каварна
Лебед, Панчарево – моливи за рисуване
Мамс енд ми, Варна- има ресторант с детски кът на закрито с аниматор срещу заплащане.
Моцарела, Добрич – има голям детски кът с аниматори, а също и детско меню
Омуртагов мост – резерват Велики Преслав, Омуртаг
о’Шипка, Люлин – детска площадка и абсолютна толерантност на персонала към малките
Преди 10 – подходящ за ранна вечеря с деца
Ракета ракия бар – детско столче, нямат някакви специални екстри, но определено създават усещане, че децата 
са добре дошли при тях. Парк Заимов в непосредствена близост е плюс, когато детето пощурее вътре и има 
нужда от въздух. Имат подходяща храна и за малки деца.
Рома, Бургас – има детски кът, за съжаление зимата е точно до залата за пушачи. Все пак е най-популярното
място за хора с деца.
Скарабар Заимов – добра храна, люлки, в парк

Фиоре, срещу ЧЕЗ на Симеон – на втория етаж има чудесен детски клуб. В ресторанта има видео стена, 
на която можете да контролирате ситуацията
Халбите на Черковна – детски кът, оформен като бирария
Хепи на Каблешков – има детско меню, стаичка с телевизор, катерушка, а за малките предлагат по масите листове 
и моливи за оцветяване
Чайната на Бенковски – хубав чай, вкусна храна, широко и безопасно, често се организират мероприятия за деца
Червената къща на Парчевич – има детски кът и прилична кухня.
Щастливеца на ъгъла бул.Витоша и Солунска – има детски кът на първия етаж за деца над 3 години
Щастливото прасе
+ това – има малка мивка и оставени играчки по столовете за децата
Boom burgers
Casa Art, с. Орешака – двор, батут, детска работилница, детско меню в ресторанта
Cipollini на Оборище
Confetti – хубав сладолед, внимателни са към децата, недостатък е, че градината е близо до улица
FACE Bar&Diner – детски кът на втория етаж, любезен персонал
Fancy, SSCдетско меню с картинки, материали за рисуване, много толерантни към децата
Joystation Студентски град
La Pastaria, Sopharma towers – пространство, детски кът, вкусна храна
Leo’s pizza, тенис клуб Малееви  – има и детски кът, поляни за тичане, раздават книжки с моливи
Olive’s Mladost
Orsetti pasticceria – чудесни десерти, чисто, любезен персонал
Rose – детски кът
Soul Kitchen (веган) – занимавки за деца
Spaggo, Сердика център – хубав детски клуб, приятни аниматори, често децата готвят сами пица,  детско меню 
и много романтична атмосфера на ресторанта.
Spaghetti Kitchen, България мол – няма кът, но дават за рисуване, имат три безплатни варианта на детско меню 
и много пространство

Тhe little things – стена за рисуване

Vanilla Kitchen – здравословни десерти

Victoria на Черковна