Публикации

Преди няколко години, докато обучавах група млади майки как да разпознават следродилната депресия и тревожност, една от жените вдигна ръка.

„От работата ми позволяват да си взема допълнителни две седмици платен отпуск по майчинство. Колебая се дали да приема. Ако се възползвам, ще се почувствам виновна към колегите си, които ще трябва да работят извънредно заради мен. Ако съм на работа, пак ще се чувствам зле, защото ще изгубя скъпоценно време с дъщеря си. „

Попитах я: „Съществува ли изобщо опция, която да не провокира у Вас вина?“

Като перинатален психиатър – специалист, който работи с жени адаптиращи се към майчинството – се срещам с пациентки, които използват вината си като защитно одеяло и носят саможертвата като почетна значка на ревера си. Ролята на мъченик невинаги се дължи на клинична депресия или тревожност, жените я приемат и  без диагностициран психологически проблем.

Не обвинявам тези майки, че са се завили с плаща на страданието. Да изглеждаш твърде уверен и на място може да ти донесе проблеми. Да оставиш децата в колата за три минути, докато си взимаш кафе, може да ескалира в сигнал до социалните, а да храниш бебето си с шише, без да кърмиш, може да ти донесе критика от непознати.

През 1996 г. Шарън Хейс, доктор на философските науки и социолог, въвежда термина „интензивно майчинство“, за да опише родителството, което е „ориентирано към детето, насочено към експертността, емоционално поглъщащо, трудоемко и финансово скъпо“. Оказва се, че все още живеем в свят, в който повечето майки, дори докато работят извън дома си, поемат сами основната част от домакинската работа. Пандемията още повече засилва този натиск.

Марта Бек, доктор по медицина, социолог и коуч, обучава жените повече от 20 години как да се освободят от натиска на обществото. В книгата си „Точка на пречупване: защо жените се изгубват и как да възвърнат живота си“, д-р Бек пише, че страданието, което някои жени изпитват, се дължи на противоречиви и несъвместими ценности. Д-р Бек пише, че „от една страна, добрата жена трябва да е готова да пожертва себе си в полза на семейството си. От друга, американките са научени да преследват мечтите си и да се открояват с личните си качества. Жените у нас имат неизпълнимата задача да „помирят противоречивата ценностна система на цялата ни култура“.

Този парадокс се проявява и в работата с моите пациентки. Наблюдавам майки, които правят чудеса от храброст, за да изкачват професионалната стълбица и в същото време да спазват неумолимите изисквания на майчинството. През цялото време се чувстват сякаш нищо не вършат както трябва и с право роптаят срещу тази непосилна тежест. Проучванията само потвърждават това явление –  за 2016 г. при 255 родители на малки деца от Южна Калифорния се установява, че майките чувстват значително повече вина на ниво семейство-работа и работа-семейство, отколкото бащите.

Въпреки че не съм майка, съм се грижила за деца и съм преминала през моите кризи. Покрай работата с психотерапевта си разбрах, че съм била завладяна от особена гордост, раздавайки се на максимум, докато не стигна до пълно изтощение. Никога не съм умеела да поставям граници. Това, което наблюдавам сега като психиатър, специализиран в психичното здраве на жените, са майки, които не си дават сметка за цената, която плащат, пристрастявайки се към саможертвата и се чувстват безсилни да спрат целия процес. Фактът, че жените са поощрявани за страданието си, допринася значително. От една страна да бъдеш мъченик означава да изпитваш болка и да жертваш себе си заради другите. От друга страна, става въпрос за някакъв вид признание и парадоксалното е, че то се състои в самозачеркване.

Ако сте майка, която се поддава на мъченичеството по-често, отколкото бихте искали, какво можете да направите?

Осъзнайте цената, която плащате.

Според д-р Бек майките имат пълното право да се чувстват ядосани и жертва на съвременната култура, но уповавайки се на това страдание губят контрол. Тя се позовава на будизма и обяснява как „дилемата на съвременната жена е „koаn“ – неразрешим проблем, загадка без отговор. “ Колкото повече се отдавате на работата си, толкова повече виновни се чувствате към семейството си. Колкото повече поставяте семейството в предна позиция, толкова по-непълноценни се чувствате в работата си. Майките биват притискани все по-натясно, докато не им остане място за нищо друго, освен за гняв и безпомощност. Решението тук не е жените да правят повече или да са нещо повече. След като проблемът не се крие в самите нас, можем да предприемем активни стъпки за контрол над собствения си живот.

Дори и да не сте се увлекли по интензивното майчинство, а просто се опитвате да запазите някакво разумно равновесие, пак се намирате по средата на противоречащи си изисквания. Казано честно, това не е проблем, създаден от майките; напрежението се подсилва от липсата на задоволителни опции за отглеждането на деца и гъвкави схеми на родителски отпуск. Психическият стрес от този парадокс пречи на много майки да бъдат пълноценни в ролята си. Много от моите пациентки споделят, че жонглират с логистичния кошмар на модерното родителство и управляват семействата си, вместо да бъдат част от тях. Това води до отчужденост и отчаяние, а също така подсилва усещането за безпомощност у децата и партньора.

За да изследвате как мъченичеството влияе на живота ви, водете си записки, дневник за конкретни ситуации, в които сте пренебрегнали себе си, за да улесните живота на децата или партньора си. Ако вашите усилия са били признати, отбележете колко дълго са продължили знаците на признателност. След това проследете как сте се почувствали след случката и как се е променило отношението ви към семейството. Направете отделен списък за случаи, в които смятате да не се правите жертва, проследете мислите и чувствата си, както и поведението на вашето семейство.

Помирете се с вината.

Уча пациентите си да приемат вината като фонов шум. Когато се идентифицирате като мъченик, съзнателно или не, вие жертвате способността си да почувствате пълния набор от емоции. Вината не се състои в това какво избирате. Тя е просто позната територия за мозъка. Вината не бива да ви служи за компас. Може да е просто чувство, което познавате и съществува някъде там.

Малки стъпки към опознаване на собственото си тяло.

Д-р Бек предлага „да спрем да се раздаваме до безсилие, да престанем да анализираме прекалено. Решението е присъствие – тишина и реално физическо присъствие в помещението. “ Тя предлага да взимате дребни решения на микро ниво, които ви носят физическо облекчение. Например, когато се чудите дали да печете сладки за училищната екскурзия или да прекарате вечерта пред телевизора с любимото си шоу на Netflix, обърнете внимание на тялото си. При мисълта за кой вариант напрежението в раменете ви отслабва? Или пък ви носи въздишка на облекчение? Изберете опцията, която кара тялото ви да се чувства по-спокойно. Тези малки стъпки се надграждат една върху друга. Колкото по-свързани се чувствате с тялото си, толкова по-лесно е да вземате важни решения спокойно.

Научете се да казвате „не“, за да възвърнете контрола.

За съжаление, това, което се промотира като „грижа за себе си“, не решава проблема с майчинското мъченичество.  Именно тази „грижа за себе си“ се превръща в още една задача към списъка, а неизпълнението ѝ води отново до вина. Решението е да поставите граници и да си възвърнете контрола. Не очаквайте позволение от някого. Опитайте се да преразгледате седмичния си график и да намерите поне една ситуация, колкото и незначителна да е, в която имате свобода да упражните контрол и да обявите на глас своите лимити.

За майките освобождаването от мъченическия манталитет е повече изграждане на изцяло ново умение, отколкото значителна житейска промяна. То включва вашите собствени мисли, чувства и предпочитания. Не е някакъв лукс, а необходимост. И подарък, който само вие можете да си направите.

 

Д-р Pooja Lakshmin, M.D. е перинатален психиатър, специализиран в психичното здраве на жените; клиничен асистент по психиатрия в Медицинския университет Джордж Вашингтон. Работи над книга за тиранията на „грижата за себе си“.


Източник:  The New Work Times

Заглавна снимка: Светлана Стоянова

Декември може да е един от най-вълшебните и красиви месеци, но има опасност и да се превърне в истински ужасяващ кошмар, ако трябва да бъдат изпълнени всички „повели“, писани и неписани, задължителни и недотам, креативни и административни, семейни и работни, кулинарни и социални.

Никога не съм била върл почитател на Коледа и прилежащите ѝ ритуали, нямам конкретна причина и обяснение защо, но и не ми е неудобно да си го призная. Може би е заради цялата тази задължителност и „трябва“ елемент; може би заради грандиозното пазаруване на вещи, храни, мебели и какво ли още не (никога не съм разбирала шопинга като приятно и релаксиращо занимание, за мен е обратното); може би просто заради лудницата, трафика и цялото бързане, сякаш свършва светът.

В нашето семейство тези празници са кулминация след рождените дни на трима от нас и през декември сме буквално изпразнени от идеи за интересни и вълнуващи подаръци, което още повече подсилва коледното менгеме. Няколко тържества в детската градина, парти в танците, размяна на подаръци в училище, базари на няколко места, концентрация на рождени дни на приятелчета, изработване на коледни играчки, почерпки и изненади, украси тук-там – само част от всичко през декември – все неща приятни, но консумиращи време и енергия.

Затова от няколко години, може би след като Матеа се роди, решихме, че ще изчистим от този месец всичко, което ни се струва излишно, прекалено натоварващо и изпиващо и останалите ни сили, пък каквото ще да става, кой каквото иска да казва, декември си е наш и не дължим обяснение никому.

А именно:

  • Избягваме да празнуваме навън – правили сме няколко опита за Нова година навън, весело е било, но като цяло преживяването не си заслужава. Кофти храна, отегчен персонал, опашки, разнообразни опити да те прецакат, супер завишени цени, лудница навсякъде. Защо да си го причиняваме, като можем просто да се спречкаме в хола, вместо в някое лоби; да хапнем каквото сме си приготвили, вместо да ядем студени пържоли и замразени десерти; да си легнем, когато си искаме, а не когато на останалите им се спи; да поканим гости, вместо да висим в някой ресторант като на сватба през 80-те.

В семейните архиви пазим скъпи малки скандалчета от Немския коледен базар, например. Не е имало случай, в който да отидем и да не се изпокараме. На един му е студено, на друг му се пишка, на трети му е скъпо, на четвърти скучно – един куп причини да си повикаме малко на площада, да подзиндзирикаме празнично и да се приберем унили, скарани и изморени. Затова вече при изречението „Ей, отворили са немския базар!“, отговорът е „А, супер, не сме се карали тая година там.“

  • Не пътуваме по Нова година – може би за много хора да посрещнат новата година по джапанки с коктейл е велика работа, но не е за нас. Висене по летища, тройни цени, изкуствена еуфория за туристи и празнуване на групи по команда – мне. Където и да му се ходи на човек, може спокойно да го направи през следващите месеци – цените на билетите падат, празнуващите са се върнали уморено по домовете, моретата и океаните са си там, всичко е точно.

Нямаме и роднини в провинцията, които задължително трябва да посетим в този период, така че и това отпада. Ако ни се ходи някъде, независимо дали е край морето или в планината – правим го или в началото на декември, или чак януари. Нищо няма да пропуснем, най-много да си спестим хаоса, трафика и нервите.

  • Най-важно ни е да сме заедно, ние си – гостита, партита, банкети, веселби – подминаваме ги умишлено, особено през декември. Не, че се изолираме, но в пъти предпочитам спокойна вечер у дома с децата, например, отколкото някое модерно парти. Нищо не може да замени моментите заедно, дори да си съскаме през зъби, да се сдърпаме за някоя глупост или да сме в една стая и всеки да си прави неговото нещо.

 

  • Не прекаляваме с покупките – подаръците са страхотен жест и внимание към другия, но да се зариваме с ненужни вещи няма нито смисъл, нито особен чар.

Тази година пропуснахме всякакви адвент календари – с храни, козметика или дребни предмети, но пък си направихме импровизиран календар с коледни истории от Storytel – всяка вечер отваряме по една „кутийка“ , може да е само откъс, и слушаме преди лягане заедно трите. И да няма сняг навън, коледният дух навлиза стремително чрез думите. Кратката ни тематична селекция:

Заведи ме вкъщи, Михаил Вешим – няма да преразказвам тази книга, само ще кажа, че е много увлекателна, страшно поучителна и съвсем коледна. А и с гласа на Ицко Финци!

Дядо Коледа и седемте разбойници, Братя Мормареви – любопитна коледна история за един ограбен Дядо Коледа и едно момче, което иска да остане дете.

Коледни вълнения в света на мотовете, Радостина Николова – тук Дядо Коледа за разнообразие е сърдит, елените разсеяни, а мотовете забъркват поредното си приключение, този път коледно.

Дядовата ръкавичка, селекция от български и световни приказки – не конкретно коледна, но тези класически приказки ми навяват зимни и празнични асоциации.

Снежната царица, Ханс Кристиян Андерсен – как без нея, тъкмо ще си я припомним и ще направим паралели към наскоро излязлата втора част на Замръзналото кралство.

Коледна песен, Чарлз Дикенс – една от класическите коледни истории, припомняща ни уж неща, които знаем, но често забравяме. Любов, грижа, мисъл за другия – ей такива основни работи.

Разкази за Коледа, О`Хенри – разказите му са чудесни за слушане, не само по Коледа.

Коледен експрес, Дейвид Балдачи – не е детска книга, а роман, разказва за едно неочаквано пътуване по Коледа с влак из Щатите.

  • Прекарваме минимално време в търговски центрове – да не ги посещаваме изобщо, не ни се получава, признавам. В студено време тези места са най-бързият и ефикасен начин да купиш необходимото.

Никога не съм разбирала любовта към този тип пространства, още по-малко за прекарване на свободното време в пикови часове. За мен да обикаляш из коридорите с магазини е прекалено горещо, шумно, невротично и създаващо тревожност. Веднага ти светва една измамна лампичка как нямаш дрехи, обувки, чаршафи, чаши, чанти, тигани, чорапи – абе, нищо нямаш, и трябва да го придобиеш веднага. Имам чувството, че пускат някакъв специален газ във въздухопроводите, който така ти замайва главата, че правиш ненужни, безсмислени, даже глупави покупки.

Моловете са другото място, на което задължително се изпокарваме. Ако искате да ни причините двудневни разправии, поканете ни на мол + коледен базар, lol.

  • Опитваме се да даваме пример вкъщи – стараем се да внушим на децата, че ако нямат еди какво си „сега и непременно“ или „такова, като на еди кой си“, това няма да ги направи по-нещастни, недооценени или безинтересни. И си мисля, че най-сигурният начин да им го напомняме, е самите ние да го правим – никой от двамата няма да се разсърди на другия, че не е купил грандиозен подарък или че не е намерил от пиле мляко за уау ефект.

Стараем се обаче и да не изпадаме в другата крайност – да превръщаме момичетата в хипита или аскети, само за да сме на актуалната антиконсуматорска вълна. Понякога децата имат нужда просто от играчка, не от образователна игра, умни карти или книга за химията, а от глупава според нас и-г-р-а-ч-к-а. Разбира се, с мярка и мисъл, без да се изпада в угаждане на всеки каприз, но все пак да не забравяме, че са деца и понякога имат нужда просто от игра. Кестените, листата и пръчките са чудесни в тази функция, но все пак сме 21 век, а и много от играчките развиват друг тип въображение и познания.

Още нещо: ако трябва да сме докрай откровени, идеята „слушай, за да те възнаградят“ не е от най-прогресивните, та трябва да внимаваме с прокарването ѝ извън коледните празници.

  • Не спазваме стриктно всяка традиция – може да звучи кофти, но това също е начин да си спестим стрес и нерви. Ако не ни се правят джинджифилови сладки, не правим. Ако не ни се приготвят 137 постни ястия, не приготвяме. Ако не ни се облича официално, оставаме с ежедневните дрехи. Нищо задължително, нищо непременно, както ни хрумне. Ма няма баница – ми няма, здраве да е, правим я по друго време. Ошав липсва – ми липсва, никой не го яде, защо да го похабяваме. Ма не сме украсили масата – ми ще я украсим на пети януари, например, когато ще ни е кеф да го направим.

  • Стараем се да присъстваме – Наскоро посетих на едно много приятно иначе PR събитие, на което наред с другите забавления имаше и щанд за ръчно украсяване на меденки. С какви ли не брокати, красиви декорации, топинги и фондани – разкош! Хората обаче отделяха повече време за селфита със сладките и  флетлей кадри на масата, отколкото за реалното удоволствие от декорирането. 2 минути украсявай, 20 минути снимай – отстрани изглеждаше чак плашещо. Та поне декември можем да пробваме някакъв здравословен онлайн/офлайн баланс.

  • Не драматизираме нещата, които не сме успели да направим – не свършихме онази задача, не бяхме на онова място, не видяхме онзи спектакъл, не разгледахме онзи базар, не опекохме онзи щолен, не изсушихме онези портокали. Какво от това, ще го направим и без повод, просто по вдъхновение и импулс.

По това време на годината се заформя едно своеобразно състезание – кой ще направи по-впечатляващи подаръци, кой ще изпече по-красиви сладки, кой ще украси най-пищно, кой ще пътува най-далече. И всички тези достижения, разбира се, се представят и във виртуалното пространство. Коледни проекти, мероприятия, банкети, вечери, десерти, снимки, тоалети, тагове – в крайна сметка установяваш, че повече си се грижил за виртуалния си коледен образ, отколкото за истински празнични преживявания и емоции.

Това е нашият начин за преплуване на декември, със сигурност не е най-правилният, нито най-готиният, но на нас си ни харесва.

И изобщо, не само по Коледа, ако правим по-често всичко както ни идва от сърцето и според интуицията, ще си дадем сметка, че от един куп неща просто нямаме нужда, нито ние, нито близките ни. И през следващия декември като по чудо може да сме ги изтръскали небрежно от списъка с уж задължителности.

Светли празници!

*Публикацията е в партньорство със STORYTEL. Линк към безплатен 30-дневен тестов абонамент.

 

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СИЛВИЯ УЗУНОВА – BIOTIFUL

Години: 39

Професия или занимание: Автор и водещ на детски програми на открито, създател на детски център на открито

Хоби: Четене

Уебсайт/блог/страница: http://biotifulfarm.bg/


Как отглеждаме и възпитаваме децата си днес? 

По наше време нямаше такава образователна услуга като „лятна занималня“. Прекарвахаме летата на село, обикаляйки с колелата, в игри в училищния двор или до късно вечер зад блока. Играта беше основно занимание и никъде там нямаше възрастни, които да ни контролират – да ни казват на какво да играем, кой е прав и кой е крив в спора, кога да спрем една дейност и да започнем друга.

Днешните деца нямат тази възможност – вярно е, че пак играят и се забавляват, но само след като са свършили с всички уроци, курсове, школи и програми, и винаги в присъствието на възрастен, който контролира и дирижира събитията. Причините за това са главно две – родителите се надяват да направят децата си по-конкурентни и по-добре подготвени за бъдещ успешен живот – и страх, че навсякъде извън дома дебнат страшни опасности. 

И двете причини имат общ корен и той се нарича контрол. Искаме да контролираме процесите в най-голяма степен, защото ни е страх от естественото им протичане. Само че забравяме какъв е природният принцип, който действа в тази ситуация – колкото повече контролираме една система, толкова по-слаба и зависима става тя, и от толкова повече контрол се нуждае. И обратното – колкото повече свобода и възможност за експериментиране и търсене на добри решения има в една система (било то градина, гора, общност, организация, общество) – толкова по-силна, самоорганизирана и работеща става тя.

Същото се случва и с децата. Когато изземваме от тях отговорността за решения и не им оставяме свободно време, да бъдат насаме или заедно с връстници, да разполагат с деня си, ние им отнемаме и възможността да опознаят себе си. Така децата не успяват да развият връзка със собствената си същност, да открият кои са и какви са самоопределените и самонасочените им интереси. Как да упражняват самоконтрол, да придобият вътрешна самодисциплина и да следват правилата, когато никой не ги наблюдава. Как да се справят с емоциите, да защитават мнението и интересите си, да отстояват границите си, да убеждават и да водят спорове. Как да откриват щастието като вътрешно състояние, а не на базата на това кои подред са в класацията на живота и къде се намират спрямо другите. Мислим си, че като наложим контрол над децата проявяваме отговорност и грижа, но истината е, че ги правим зависими от постижения, одобрения, постове, признания и чужди оценки.

Тази мантра „да сме успешни“ е доста разпространена в последните години и май често слагаме знак за равенство между „успех“ и „щастие“. Какво се случва всъщност с децата, които са отглеждани с идеята да станат успешни, обикновено в нещо, което родителите са избрали?

„Малцина родители имат смелостта и независимостта да се грижат повече за щастието на децата си, отколкото за техния успех.“

Това са думи на Ерих Фром, които припознавам на 100%. Съвременото общество е сложило знак за равенство между двете състояния и смята, че постигането на успех в кариерно отношение, ще доведе и до постигането на щастие. Истинското щастие обаче е резултат от удовлетворяването на нашите дълбоки психологически потребности. Всички ние споделяме едни и същи основни човешки потребности за принадлежност, значение, автономност и компетентност. Когато тези нужди са изпълнени, ние се чувстваме щастливи. Когато удовлетворението им е възпрепятствано, лесно можем да се почувстваме тревожни, разочаровани и депресирани.

Много хора днес се оказват с кариери, които им осигуряват добра заплата и висок социален статус, но които не им дават голяма свобода или възможност за творчество и не отговарят на нуждите им от смислена работа. Но онова, което също наблюдаваме днес е, че хората са все по-склонни да оставят кариери, които намират за досадни, скучни и деморализиращи. Работещите днес все по често правят драматични промени в живота си, дори и с риск от финансови загуби за себе си и семействата си. Това е знак, че хората осъзнават своите истински нужди, за разлика от фалшивите идеали, които нашето общество ни налага за богатство, социално и професионално превъзходство и безкрайно потребление.

Истината е, че преследването на щастие във вид на висока заплата, кариерно развитие, социално положение и прочие неща, в които са ни научили да вярваме, много често ни откъсва от истинската ни същност. Загубата на връзка с истинските ни нужди е модерна епидемия с епични размери. Единственият начин да преодолеем тази епидемия е да дадем път на автентичността, да се доверим на природата, която живее във всеки от нас и да спрем да подготвяме децата си за бъдеще, което има много повече за цел постигането на успех с външни признаци и критерии, вместо разгръщане на природния потенциал, с който всеки е роден и постигане на вътрешно щастие.

Време е да спрем да измерваме щастието с това колко сме успешни, и да започнем да измерваме успеха с това колко сме щастливи.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЦВЕТИ КАМОВА – RED PAPER PLANE

 

Дълъг ден (чак очилата са се изкривили от емоции :), бяхме на рожден ден на другарче, откривахме магазин, излизахме с братовчедите от Лондон, празнувахме летен фест в парка. Тук сме непосредствено преди финала на деня – летния фест, на който играхме боси федербал по зелената тревичка. Беше много хубав ден!

Години: 36

Професия или занимание: създател на Red Paper Plane

Хоби: семейни пътувания, наблюдение на птици, рисуване, оцветяване, градинарство, готвене, научнопопулярни филми, танци

Уебсайт: http://bg.rpplane.com


Нужно ли е човек да е подготвен, за да стане родител? За какво трябва да си дадем сметка преди да направим тази крачка?

Думата родител не трябва да има единствено число, защото е заблуждаващо. Родителите са двама и това е най-силния тест за екипните ни и личностни умения досега. Ако подготовката започне с осъзнаване на идеята, че ние двамата ще ставаме родители, а не че аз ще бъда родител, то вече мислим в добра посока.

Родителството е следващата стъпка в живота и като всяка една преди нея – гимназия, университет, стаж, живот с някого, доброволстване в Африка за година, докторантура, първа работа, нова работа, кариера, собствен бизнес – трябва да е обмислена и планирана. Децата са нов етап в живота ни, който започва и практически не завършва. Няма връщане назад, можем да избягаме уикенда, но в понеделник си обратно, може да се скриеш в гардероба, когато не можеш повече, но ще те намерят. Огромната разлика с всичко преди това е, че вече не си сам – няколко сте. Нищо не остава същото и затова и трябва да си много сигурен кога е добрият момент да се впуснеш в тази магия. Иначе е безотговорно.

При нас и двете деца са планирани. Какво означава това ли? С Георги сме заедно от 17 години, Сони е на 7, а Ани на 5. Аз съм проджект мениджър с дузина години опит и пълен спектър сектори, в които съм управлявала проекти. Някои от тях са били успешни, други са се проваляли неприятно. Грешно е да се мисли, че доброто планиране означава, че няма никакви изненади. Точно обратното, доброто планиране означава да си готов за изненадите, които ще се случат – за тези, които подозираш и за тези, които просто ей така ще се изсипят изневиделица. Даже да ги очакваш с нетърпение, защото само те са шанс да учиш и да се развиваш в по-добър човек, родител, партньор, професионалист.

Сони и Ани катерят стената на язовир Мрамор. Тогава беше супер ветровито и птиците едвам летяха във въздуха, но видимо това никого не разколеба.

А, да, и е добре да четем. Всеки ден по малко, различни гледни точки и по най-разнообразни теми. Особено в тези, които са ни на дневен ред и нямаме представа. Четете, обсъждате след това, прилагате, променяте и пак пробвате – множественото число в глаголите е ключово, иначе проблемите започват още оттук и не предвещават нищо добро. У дома е пълно с книги за родителство, ранно детско развитие и психология – най-различни автори, школи и подходи, които пристигнаха в библиотеката ни в първите месеци на бременността. И до сега, всяка вечер, след като децата легнат, имаме запазено кратко време, в което обсъждаме какво се е случило през деня, как сме реагирали, къде не сме на едно и също мнение и какво можеше да се получи по-добре.

Защо толкова ни е страх да правим грешки в родителството, а и да си ги признаваме? От какво ни лишава този постоянен свръхконтрол и желание за предвидимост?

Съпругът ми има един уникален израз: „Има хора, дето са прави, дори и когато са седнали“. Искрено се надявам да не съм такъв родител за децата си. Всеки ден полагам усилия да сядам редовно. Тогава е страшно и който е уцелил късата клечка с неговите, все прави родители, знае за какво говоря. Нека не бъдем такива, защото, всъщност всеки греши. Ако не греши, значи нищо ново не учи и не се развива. А ние искаме да се развиваме и ставаме все по-умни и опитни хора и родители, нали. Тогава нека грешим, граждани, всеки ден и за най-различни неща.

Сони и Ани изследват алпинеумите в Ботаническата градина в Балчик. Сони ни беше гид през цялото време – той пое картата още на входа и ни организира чудно разглеждане с информация какво има тук и на кое да обърнем внимание.

Ето го моя „Манифест за родителския страх“:

– децата са падали, най-вероятно падат в момента и ще падат още веднъж, докато си легнат. Нищо не може да се направи по въпроса – носете си лепенки в чантата.

– децата имат право да извършат лудория и половина в понеделник и по две в четвъртък, която за вас и социалния ви профил е кошмар,  те изобщо не се интересуват от това. Според международни експерти с три Нобелови награди, така със сигурност ще отгледате гений. 

– децата трябва да са с поне една синка на ден. Ако няма синка, говорете с учителката и проверете учебната програма за пропуски! (в краен случай цицината се брои за синка)

– децата трябва да грешат редовно. Питайте ги вечерта колко пъти днес са сбъркали и ако все са били прави, трябва да поговорите сериозно след вечеря. 

– децата имат право да не искат да вършат нещо точно сега. „Не искам“ се приема за верен отговор всеки ден по веднъж с държавна наредба номер 365.

– децата трябва да бъдат снимани с петна от три до четири пъти в седмицата. Ако е ваканция, се позволява и всеки ден. Другият месец влиза в сила глобата за вечно чисти снимки и такива на деца, които само четат.

 

Ако има нещо, което като родител смятам за задължително и от първостепенна важност за децата, то това е прекарване на достатъчно време навън.

Независимо дали в парка, на село, в училищния двор, около града, на планина, до вода или просто пред блока – да бъде на открито. Мисля, че това ги калява и учи, помага за развиването на много умения, навици и качества и най-важното – дава безкрайна свобода.

В нашето семейство се опитваме да оползотворим всяка възможност в занимания, подходящи и интересни за всеки, за да няма мрънкане и „Уф, сега точно това/сега/там ли“. Момичетата са свикнали да бъдат навън и това за тях вече се е превърнало в необходимост. Не ги плашат буболечки, коприва, треви, преходи, непознати територии; наслаждават се на всяка минута и са любопитни за още и още. Все си мисля, че да бъдеш сред природата и това да ти носи удоволствие и смисъл, се възпитава от съвсем малки, и изпуснем ли момента, може да е вече късно.

По повод лансирането на новите плодови млека на Danonino в удобна за носене опаковка, която издържа 4 часа без хладилник и може да се затваря плътно, решихме да съберем в една публикация любимите ни неща, които обикновено правим, когато сме навън – активности за всяка възраст и подходящи за съвместни занимания. Със сигурност не са нещо нечувано и невиждано, но понякога човек има нужда просто от подсещане и подбутване, не от гениални идеи.

Федербал. Помня, когато за един рожден ден родителите ми бяха скрили зад хавлиите подаръка – хилки за федербал, а аз провалих изненадата, намирайки ги седмици преди празника. Оттогава обожавам тази игра, стига атмосферните условия да позволяват. За Матеа още е трудно, но пък всички се забавляваме със сладките ѝ опити да уцели перцето, прилича на Тинкърбел, която а-ха да излети. Решили сме да си купим сериозно оборудване+мрежа и да го практикуваме по-често, когато можем, дори на паркинга под нас.

Топка. Постоянно купуваме топки – малки, големи, по-твърди, по-леки, всякакви. Мартина тренира волейбол в училище и с нея играта е супер приятна. С Матеа пък, понеже е по-малка, практикуваме футбол, станала е доста е добра. Понякога и с Тито си правим спаринг срещички. Който както и каквото може, важното е да има движение.

Въже. Да се скача правилно и умело на въже хич не е лесно, колкото и да изглежда фасулско. Иска си техника и тренировка, особено ако е с цел поддържане на форма, не просто подскачане. Мартина е супер експерт, а лилавото въже е спомен от тренировките по художествена гимнастика, които тя доброволно прекрати, когато станаха прекалено често и прекалено натоварващи за осемгодишно дете. Все се каня да скачам редовно, дори вкъщи, и все си остава в сферата на пожеланията, айрол. Матеа не умее, но пък и не приема никакви съвети от сестра си как да се справя по-добре – оплита се като пиле в кълчища, залива се от смях и накрая се отказва. Пак е нещо.

Карти и занимателни игри. Аз лично не съм от най-големите фенове на настолните игри – бързо ми омръзва, нямам търпение, не ме свърта на едно място. Но картите за истории и развиване на въображението много харесвам. А и са компактни, не тежат и не заемат място. Този пън например е идеална масичка за целта.

Оригами. Те също не заемат място, а са забавен начин за развиване на въображението, усещането за перспектива и форма. 

Рисуването. Този вечен фаворит – рисува се навсякъде, винаги носим моливи, скицници, малки тефтерчета, пастели, флумастери, тебешири – всякакви пособия за всякакви условия. Понякога си организираме съвместни сесии – нещо като нашумелите барове с рисуване, само че у дома и с деца.

 

Ластик. Тази, мислех си,  позабравена игра от нашето време, се оказа, че и сега е актуална. Миналото лято купувахме метри плосък ластик с тази цел. И да ви кажа, припомних си и аз и е супер забавно. Е, малко съм като дървото от снимката, но тепърва ще си наваксвам емиесаса. Матеа, разбира се, не дава и да ѝ се каже как се играе, тя знае, дори спори кое как било.

Риболов. Тито е запален риболовец и често ходим по всякакви подобни места. Добър повод за излизане, разходка, пикник, игри навън. Мен едва ли ще ме запали, изпитвам ужас само като погледна безбройните дребни такъми, но момичетата проявяват все по-голям интерес и любопитство. Последната придобивка е малка сфера сонар, с която в приложение на телефона виждаш къде се крият рибите и на каква дълбочина са, т.е. дали има смисъл изобщо да висиш. За тях много впечатляващо и почти мистично. Риболовът не е мой тип хоби, но като цяло страшно успокоява и действа добре на нервите и концентрацията, така че одобрявам всичко свързано с тази дейност. Често е и просто спортен – хващаш и пускаш обратно.

Куче. Един прекрасен повод да сте навън е домашен любимец като кучето – активно, социално и свободолюбиво – винаги може да ви изкара поне в парка. Достойна компания е и в планината, и до язовира, и е благодарен за всяка минута прекарана навън с вас и семейството.

 

Изненади. Обикновено всяко място разкрива по някоя изненада, в зависимост от сезона – я тайна пътека, я красиво цъфнал храст, я незабелязан проход или мостче. Районът от снимките ни е добре познат, ходили сме често – на пикник, на риболов, с приятели. Не бяхме забелязали досега обаче дървото с няколко дъсчици, на което може да се покатери дори Матеа. Беше истинско забавление, и аз се отчетох на клона.

А в края на всяко занимание или игри навън, за да сме полезни и на себе си, и на другите, можем да съберем в чувал или изостанало в багажника пликче боклуците, които всички безразборно и безобразно оставят след себе си. „Мамо, ама защо си ги крият по храстите боклуците, за да не ги намерим ли?“. Честно казано, нямам отговор на този въпрос, но знам, че след всеки от нас всяко място може да бъде една идея по-приятно и приветливо. Ако положим малко усилия. Защото не е важен само буквалният ни дом зад изтривалката – всичко наоколо е наш дом и е редно да се грижим за поляната край реката също както за хола си.

*Публикацията е в партньорство с Danonino.

Е, човек и добре да живее, става на цели 5!

Досега рождените дни на Матеа минаваха съвсем импровизирано, някои в комбинация с този на сестра ѝ, а миналата година се отказахме от празненство и го заменихме с дълъг уикенд в планината. Този път обаче решихме да поканим приятелчета от групата в детската градина, защото са на една възраст, познават се добре и ще им бъде най-забавно заедно. Сондирахме мнения за място и забавления, и накрая се спряхме на парти у дома с помощта на страхотните RockSchool – едни супер старателни и мили млади хора, които препоръчвам с две ръце. Отскоро предлагат празнуване в домашна обстановка, вместо в залата им The Stage, което решихме, че ще е най-удачно за нашата група петгодишни.

Скоро не съм публикувала Направи си сам проекти, но този път реших да ги документирам, защото много се забавлявахме, докато ги изработвахме заедно с децата. Семпли неща, които страшно зарадваха гостите и рожденичката.

Идеята за поканите взех от Пинтерест, разбира се, като модифицирах по мой вкус. Панделки, мъниста и дървени дръжки – от крафт магазин, картоните – от книжарница, цветните точки са от перфоратора. Адски забавни за изработка, направо пристрастяващи, идваше ми да направя поне още 10!

Сложихме ги в прозрачни пликчета (пак от крафт магазин) и добавихме блестящи мъниста и стиропорени топчета, които при движение красиво се гонеха около сладоледа.

Почерпката за детската градина – тортите не са позволени, затова всеки приготвя нещо опаковано за всяко дете. От миналата година започнахме да приготвяме малки пликчета (и за градината, и за училище) с бонбони, близалка, малко шоколадче, дъвка за балончета – истинска еуфория за децата, няколко месеца преди рождените дни започват да питат дали ще има и тази година. И не, нищо в това не е био или органик, съвсем класически сладки неща, без фурми, банан, кейл и кокосово брашно. 

Надпис за вратата, за да се знае къде е партито! Розови балони в крафт хартия, за да наподобяват истински сладоледени фунийки. Само дето истински сладолед забравихме да вземем…

Пинятата! Отдавна исках да пробвам, но Вера ме подсети и този път реших да се заема сериозно. Направих я по нейните инструкции, но не прецених добре размера и стана огромна! Доста рязане и лепене на ресни падна, психеделичен е цветът, знам, но с такава креп хартия разполагах. Голяма радост беше, ще повторим и за рождения ден на Мартина, само че в друга форма.

Партито се получи наистина страхотно – прекрасни весели деца в игри, танци и уроци по китара. Страхотни подаръци, хапки, пица, торта, както традициите повеляват. Рожденичката беше на седмото небе от вълнение и щастие, което всъщност значи, че изпълнихме мисията успешно ♥

 

 

Този път за разнообразие оставихме Мартина да реши къде да е следващата ни семейна ваканция: „Да е остров, да не съм била там, да има вкусна храна и море“ отсече тя и забоде поглед в детската карта, за да търси подходящо място.

Отхвърлихме няколко варианта – едни на тренд вълната в момента, други неособено интересни или пък неподходящи. И списъкът се сведе до едно име – Сицилия. Все бяхме пропускали тази опция и решихме дружно, че е време. Знаете, че travel guide-ове избягвам да пиша, но когато човек пътува с деца, хубаво е да систематизира основна полезна информация. И не, няма да споменавам кой ресторант предлага най-хубавата Маргарита или къде обстановката е най-инстаграмска, оставям това на други, за които снимките са по-важни от самото преживяване.

Самолет или кола?

Категорично самолет, колкото и да обичате да пътувате с кола, разстоянието е доста, фериботи, магистрали, чакане, спиране, с деца по-добре не. Wizz Air летят директно всяка сряда, а летището е едно и за редовните, и за нискобюджетните полети – Fontanarossa. Полетът е късен, можеше да си свършиш спокойно работата (до последния момент, както обикновено при нас), да приготвиш търпеливо багажа, децата евентуално да дремнат следобед. Нещото, което ненавиждам са супер ранните полети, но виж вечер – ехей!

Седмица или повече?

Седмица е напълно достатъчна, но аз трудно издържам където и да било по-дълго от това. Няма да можете да разгледате всичко, не е и нужно, за това време успяхме да посетим без напрежение 9-10 градчета/села. Ако искате да обиколите всичко, тогава 2 седмици, островът не е малък.

С деца или без?

Не виждам причини да оставите децата, освен ако не са в някакъв мега палав или кисел период, както в нашия случай. Но пък и ние не сме постоянно във ведро настроение и добро състояние на духа, така че това е положението. А и най-важното е да сме заедно. В Сицилия, за разлика от други части на Италия, е спокойно, поне извън пиковия сезон. Нормални пътища, удобен обществен транспорт, ниски цени, много плажове, чудесни опции за нощувка за всеки вкус.

Организирана екскурзия или самостоятелно пътуване?

Абсолютно категорично – второто. Много повече свобода и време за това, което ви харесва. В група не можете да се водите по режима и настроението на децата, което със сигурност ще напрегне обстановката и вас. Всякаква информация вече е на разположение онлайн, при малко повече желание всичко можете да планирате сами или с помощ от приятел.

Хотел или квартира?

От доста години за нас като семейство – категорично квартира. При идеята да се бутаме четиримата в стая, дори в две или студио, винаги предпочитаме за сходна цена да наемем Airbnb квартира. Пространство, удобство, комфорт, всички условия и принадлежности, все едно сте у дома, а и живеете като местни. В Сицилия избрахме тристаен мезонет с две огромни тераси и две бани, напълно оборудвана кухня, супер чист, гледка към залива и ВСИЧКО нужно – може би първата квартира, в която не ни е липсвало абсолютно нищо (имахме дори шезлонги за плажа, чадър, хилки за плажен тенис!). Страхотно любезен домакин Габриеле, който се грижеше дори за това да не се вдига шум около нас в часовете за почивка, въпреки че се прибирахме чак вечер. Две самостоятелни спални за момичетата, отделна за нас, обезопасяване на вътрешните стълби, книги, детски филмчета и играчки.

Ако пък предпочитате хотел, имаше много опции наоколо на бюджетни цени или по-разточителни според желанията и възможностите.

Град или село?

Нещо като принцип ни е да нощуваме в малко населено място извън туристическите тълпи. Наистина с деца е безсмислено да се буташ на топ локациите – освен шумно и хаотично, е и по-скъпо и пълно с изкушения тип „искам това, искам онова, искам всичко!“. Този път за щаб избрахме малкото селце Letojanni – близо до летището в Катания (важно, когато си с деца, особено при късен полет), извън туристическия хаос (в Таормина, например), близо до основните забележителности (Етна, Таормина, Изола Белла, Кастелмола, т.н.). Много приятно и спокойно селце с огромен празен плаж, по-ниски цени и удобна отправна точка за дневни екскурзии.

Какво да видим?

От много време, особено, когато сме с децата, не си поставяме велики туристически цели – да обиколим всичко, да влезем навсякъде, да се скапем от умора, но да отметнем всички забележителности. За да е приятно и поносимо за всички, трябва да се водим по ритъма на децата. Момичетата вече не спят следобед (Матеа само в детската градина и на село употребява следобеден сън), свикнали са на дълги преходи и стабилно ходене. Е, малко трудно стават сутрин и лягат късно, но напасваме нещата. Посетихме Letojanni, Taormina, Castelmola, Isola Bella, Catania, Siracusa, Savoca, Forza D`agro, Noto, Giardini Naxos. От Етна се отказахме – заради облачното на моменти време не беше ясно дали изобщо ще видим нещо отгоре и решихме да не губим цял ден в това. Не остана време за Palermo, Cefalu, Scala dei Turchi, Modica, Isole Eolie, но както винаги навскъде казва Тито: „Еми, Мария, няма как да видим всичко!“ И е напълно прав.

С кола или градски транспорт?

Придвижването на място винаги е важно, още повече щом сте с децата. Ние наехме кола (от туристическия ни агент тук, не ни се рискуваше на място, а и чакането там е повече). За Италия, особено южните части, е важно да имате пълно покритие заради кражбите и честите инциденти, на паркинг включително. Плащате повече, но пък сте сигурни, че след това от кредитната ви карта няма да дърпат неочаквани суми. Детските столчета за кола навсякъде са задължителни, това също добавя към крайната сума. От квартирата до центъра на селото и плажа ни беше 10 минути пеша, но колата ни беше необходима за дневните разходки до различни градчета, за нас да висим на плажа всеки ден не е опция. Има удобни автобусчета тип hop on hop off, 13 евро на ден (20 за 2 дни) за възрастни, за деца под 5 безплатни, 5-12 години – на половин цена. Точен градски транспорт, който прави всички необходими връзки. Ако ползвате автомобил, паркинги има навсякъде срещу 2 евро на час и 10 евро на ден. В Сицилия е задължително да оставяте колата на сигурно място, за да няма после неприятни изненади.

Плажове или разходки?

За нас винаги от всичко. Разходките редуваме със спокойни часове на плажа и занимания по интереси – едни ловят риба, други събират камъчета, трети гледат в една точка (се моа). Не сме от типа летуващи, които стоят на едно място, така че колкото повече динамика, толкова по-добре.

Храната?

В страната на тестото нещата са ясни, връщате се поне с кило отгоре. Вкусна, разбира се, извън туристическите места (ако повечето маси са заети от чужденци, бягаме надалеч). Приятни малки ресторантчета, хапваш и примираш. Навсякъде има чудесни опции, дори и да не сте по пастата и пицата. Децата обичат всичко, така че нямаме проблем със специфични вкусове и претенции. Топ фаворитите им там бяха spaghetti alle vongole и semifreddo al pistachhio. Цени – съвсем нормални. Вина – много приятни. Не съм по сладоледа, май дори и на децата им дойде в повече.

Забавленията?

Дори и когато сме с момичетата не ходим по някакви специални детски места (освен площадки). Супер забавна им беше къщичката на Isola Bella, лифтът към Taormina, влакчето в Сиракуза, плажовете с камъни (повечето там), hop on hop off откритите автобусчета и общо-взето всичко видяно през тази седмица. Попаднахме без да искаме на празника Infiorata di Noto (пана от живи цветя и семена върху дълга улична стълба, много красиво!), изложбата Picasso e Notto (страхотна, до 30 октомври в града) и жестоко готиното селце Savoca, където, оказа се, е снимана сцена от „Кръстникът“. Най-любимо ми е да се натъкваме на интересни неща, без да сме ги планирали предварително. Не ползваме приложения, гидове и дебели книги, водим се по обстановката и настроенията. Децата в повечето случаи нямат специални изисквания към мястото, но знаят добре дали им е харесало или не. А щом сме заедно и не напрягаме програмата, най-вероятно отговорът да е утвърдителен. Сицилия получи твърдо Д-А-А-А-А-А-А-А!

 

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

„Айде бе, какво толкова, да се пътува с деца е песен!“ – това можехте да чуете от мен доскоро, отправен към хората, които все пропускаха да вземат децата си на път.

Малки били, нищо нямало да си спомнят – този аргумент се оборва лесно. Неконтролируеми били, не можели да бъдат усмирявани – и за това спорех до преди месец, въпрос на подход и търпение е. Е, след предпоследната ваканция съм малко по-слабо категорична и съвсем не така уверена. Защо? Нека разкажа. Комфортен полет с Wizz Air – директен, без прекачвания, чакане, стрес и проблеми. Бързо чекиране, priority boаrding, удобни места. Уж големи вече деца, свикнали на път и промяна. Всичко е точно.

Единственият проблем? Хиперенергията, която се е акумулирала в двете момичета на 9 и 4. Първото – доста спокойно и възпитано в отсъствие на сестра си. Второто – злодей във формат на русо-розова фея, която оставя пожар след себе си. За седмица буквално стопиха лагерите ни и изчерпаха всичките ни опции за действие. С момичета било лесно, казвате? Да, да, добре, въртя очи.

Ето някои от новите навици на на нашите деца по време на ваканция:

  • Караници във всеки възможен момент – на летището, в колата, преди лягане, след ставане, на плажа, в банята, в ресторанта, на терасата, в автобуса, докато си мият зъбите. За всичко, което им хрумне – на кого камъчетата са по-заоблени, чия паста е по-люта, кой е видял първи вълната вляво, къде се крие по-красивото листо на храста. Буквално за всичко и постоянно! В един момент на всички им става все едно и започват да се смеят истерично и леко налудничаво.
  • Винаги „не“ – независимо дали е за измиване на ръце, качване на стълби, обяд или возене с кола, такива елементарни прости ЧОВЕШКИ неща. Категорично и ясно НЕ, другите да се оправят.
  • Тоалетна там, където я няма – на върха на замъка, на плажа, по средата на галерията, в автобуса, когато току-що сте напуснали ресторанта или бензиностанцията. Ако наблизо има тоалетна, просто няма смисъл да я употребявате, не е интересно.
  • Сестра ти – от осанна до разпни я – от прегръдки и целувки до „по-добре да нямах сестра“, всичко в тази палава игра е позволено.
  • Трябва да имаш всичко, което сестра ти иска – независимо дали е паста с миди, портокалова сода, камък от плажа, лимон от дървото, скуиши, желе, стрес топка, нови джапанки – всичко трябва да е по две, дори да не ти е в списъка с желания.
  • Безсилието на вълшебната торбичка  – действала, казват, в критични ситуации, когато нищо друго не помага. Признавам, набързо приготвена в последния момент, беше брутално разкрита с думите: „Е какво ѝ е вълшебното на тая торбичка, събрала си някакви играчки от стаята…“ Пълен провал, вълшебен при това. Още ме бъзикат по темата.
  • Ако всички искат на едно място, ти искаш на друго – независимо дали е плаж, сладкарница, ресторант, детска площадка, замък, град или село, трябва да бъдеш опозиция. До степен, в която всички се отказват от първоначалната си идея и просто им е все едно къде ще отидат, само и само да няма скандал.
  • Мрънкане постоянно и за всичко – това е нещо съвсем нормално и се случва на всеки. Когато децата са повече от едно обаче, достига неподозирани висоти – надцакват се кой ще мрънка повече просто заради надпреварата. После и вие започвате да мрънкате от тяхното мрънкане и става една…
  • 800 въпроса в минута – до момента, в който някой не избърше пот от челото и не признае „Не мога повече да отговарям, нека поеме друг“. Защо говорят на друг език, как така не знаят български, защо тази жена носи червена пола, как така автобусът е син, а не зелен, защо чакаме тук, а не там. Въпроси до откат, някои от тях изобщо не очакват логичен отговор, просто са изстрелвани, за да се намираме на приказка.
  • Унищожение – тук участва само Матеа, тя е известна с тези си умения – чупиш всяко нещо, което е възможно да бъде счупено, разливаш всяка течност на масата, късаш всичко, което може да бъде откъснато. Уж случайно, но всъщност нарочно. Просто ей така.
  • Катерене – по ръбове на пропасти, дула на оръдия, средновековни стени на замъци. Теглиш укрепителни въжета, за да провериш дали сградата ще падне, искаш да лазиш по парапети и да ходиш върху покриви – тук няма нужда от коментар. Спокойно бе, мамо!
  • Крясъци – крещиш винаги, където това е неуместно и неприлично – все пак на български, нали…Ако не ти се крещи, плачеш за разнообразие.
  • Вече не ми се яде ТОВА – поръчваш си нещо, което след като ти сервират, вече не ти се яде.

И още:

  • Употребяваш думата „искам“ най-малко 30 пъти в минута.
  • Изморен си за разходка, но не и за белѝ и катерене между етажите по 537 пъти на вечер.
  • Изхвърляш си нарочно топчето през терасата. 3 пъти! После всички го търсят в храстите.
  • На всяко нещо казваш „Оффф…“ или въртиш очи в знак на досада.
  • Мяташ се неудържимо, танцуваш, скачаш или просто се въртиш в кръг из летища, спирки, автогари, ресторанти, кафенета – навсякъде, където това е, да кажем… неприемливо и след като някой те е помолил да стоиш поне за 3 минути мирен.

И преди да отсечете „Ама ние затова не пътуваме с децата!“, дайте да споменем и другото:

  • Вечерите на терасата, когато се заливате от смях на някоя глупава шега или смешна дума.
  • Следобедите на плажа, когато сте заедно и всеки прави това, което му харесва, без да пречи на останалите.
  • Изписаните с камъчета думи „ОБИЧАМЕ ВИ!“ в знак на извинение, че са се провинили.
  • Писъците „Мамоооо, ама това е много якооооооо!“
  • Щастието, когато откриете нещо неочаквано и прекрасно, независимо дали е гледка отвисоко, малък площад или скрито съкровище в нечий джоб.
  • Радостта да се справиш сам с порцията, или да намериш сам тоалетната, или да попиташ на странен език къде е изходът. И другите да ти казват „Браво!“, сякаш си направил геройство,
  • Огромното щастие да седнете някъде гладни, жадни и уморени, но с любопитни очи и нестихващ ентусиазъм за още и още.
  • Удоволствието да преживявате всичко заедно. И хубавото. И лошото. И нервното. И спокойното. Всичко!
  • Да слагате спомени в семейния архив, които може би ще бъдат бързо забравени, но ще изскачат в паметта тъкмо навреме – когато някой има нужда от тях♥

Следва: Сицилия с деца – някои практически бележки=>

*Снимките са от Letojanni, Taormina и Isola Bella

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

Ако сте родители на момиче(та), със сигурност сте чували репликите “Е, лесно ви е на вас, момичетата не са толкова палави, по-лесни за са възпитание и контрол”.

Всеки път врътвам очи в знак на отегчение, но наистина, при вида на две хрисими, спретнати, усмихнати, и на пръв поглед послушни същества, може би и аз бих реагирала по същия начин. Не обаче и щом ги поопозная малко.

Популярният щатски педиатър д-р Харви Карп беше казал в една от книгите си: “За темперамента е свойствено да се предава от родител на дете. Затова срамежливите родители често имат свити деца, а емоционалните – малки люти чушчици!” Е, честити ни малки люти чушчици – два броя! Затова никога не бързам да определям децата по пола и характера, темпераментът и запасите от енергия си казват тежката дума.

Преди да се родят и двете си мислех, че ще е страхотно да имам момичета ала Пипи – смели (понякога до безразсъдство), силни, с характер, бликащо въображение и собствено мнение, както и своя  абсурдна детска версия за всяко нещо. Колко вълнуващо, нали! Е, невинаги знаем точно какво си пожелаваме, пък то вземе, че се сбъдне и се чудим какво да го правим. Сега имаме две Пипи на различна възраст – вечно във вихър; вечно контузени, ожулени, одраскани и насинени; вечно философстващи, че те са прави, а не ти; вечно спорещи и подлагащи всичко на дискусия; вечно измислящи нови и нови щуротии. Всеки родител определя детето си като “личност с характер”, но когато се намеси и темпераментът, положението става страшно.

Наивно смятах, че децата от едни и същи родители що-годе си приличат, и каквото се е случвало с момиче номер 1, можем да очакваме и от момиче номер 2. Е, лъгала съм се жестоко. Ето защо:

Мартина: Мартина от съвсем малка е динамично дете, което умее и да се концентрира, да се занимава само̀. Никога не е имала нужда от “анимация” и внимание – измисля си игри, влиза в роли, самодостатъчна си е през повечето време, но пък и лесно създава контакти. Играе, скача, тича и се катери наравно с мъжете/момчетата, вкъщи със смях си припомняме случката, в която двете момчета на моя приятелка дойдоха след двучасово вилнеене в парка и с изплезени езици си признаха: “Не издържаме повече, Мартина ни изтощи!!!”

Спортен тип е, жилава и гъвкава, харесва занимания навън, в училище повечето ѝ приятели са момчета. Но е и отговорна, старателна с уроците, съвсем спокойно може да стои в стаята си цял ден, да чопли нещо на бюрото, да разиграва сценки с миниатюрни играчки или да чете книга.  Нежен воин, така я определям аз, и точно тази синергия между двата типажа харесвам много. Родителите не е лошо да сме наясно защо харесваме децата си, защо ги обичаме е ясно.

Белите на Мартина: Като съвсем малка никога не е чупила, късала или унищожавала играчки, предмети и мебели. Беше внимателно и грижовно към вещите си дете, което не проявяваше интерес и към домашния инвентар. Повече от чудесно! Не се е налагало да прибирам, вдигам нависоко или премахвам разни неща, които биха могли да пострадат от разрушителни детски ръчички. В магазини, паркове и чужди домове можех да я оставя без надзор и без притеснение, че ще срине всичко за минути.

И досега е така – пази книгите, играчките и дрехите си, което ѝ се получава някак естествено, докато примерно прави спринтове с момчетата в двора или се въргаля по хълма в парка. Не проявява агресия, деликатна е към другите, освен ако някой не я предизвика директно и се налага да отговори. Умее да преценява как да се държи, пред хора не се цупи за щяло и нещяло, сравнително сговорчива е, освен ако не е във фаза – обикновено недоспала и/или крайно уморена.

Истинските ѝ бели се броят на пръсти, като под “беля” разбирам някакво умишлено злодеяние, което се планира коварно и се прави нарочно. Изцапана дреха, счупена чаша или надраскана стена дори не ги квалифицирам като провинения. При нея са се случвали инциденти от невнимание, от желание да помогне, да прояви инициатива или да свърши нещо сама, без да ни занимава. За сметка на това сега си наваксва с твърдоглавост, упорство и инат, които е трудно човек да пребори, но това май е тема на друг разговор.

Изкълченият крак: Беше на около 3 и по онова време я снимах постоянно, буквално навсякъде (етапи, знаете). Реших, че е добра идея да скачаме от едни скали на плажа (голямата Пипи в действие), а баща ѝ да ни снима. Е, след няколко опита Мартина скочи накриво, поне така изглеждаше. Разрева се, ние се скарахме, разбира се. Драма голяма. Неутешима, хлипа, не може да стъпи на въпросния крак. Бяхме готови да я водим в спешното отделение в най-близкия град, но преценихме, че не е нужно. Три дни Мартина се движеше на конче или на ръце, а ние като едни шерпи, слуги и придворни удовлетворявахме всичките ѝ желания – от въртележки, през сладоледи, близалки, дребни играчки и какво ли още не. Докато на третия ден не се заигра на плажа и не стъпи виртуозно върху кофичка за пясък с … контузения крак, без да каже гък. Три дни заблуда и възползване от ситуацията. До ден днешен си разказваме тази случка и цъкаме как сме могли да се хванем толкова левашки.

Въпросният скок

Ръждясалият нож: Пак в тази възраст, 3-4 години. По онова време имах ежеседмична кулинарна рубрика и за тази кауза влачех вкъщи всякакви съдове, прибори и покривчици, някои модерни, някои винтидж, но някои откровено вехти. По невнимание бях оставила един ръждясал нож на кухненския плот, а Мартина точно в този момент беше решила да отваря пликче със стикери. Само чухме едно плахо “Мамо…” и я заварихме трепереща, с ръка, обляна в кръв и нож на пода – филмите на ужасите пасти да ядат. За щастие, последствия нямаше, всичко завърши с уплах, поука и малък белег на пръста.

Ръждясалият пирон: Въпреки че е енергична и динамична, Мартина е доста разумна за възрастта си, особено в компания на по-малки деца. Вживява се като техен ментор, мини-родител и модел за подражание – грижи се, занимава ги, предпазва ги и ги учи. Преди няколко месеца, на почивка с приятелско семейство около един чуден язовир. Малки самостоятелни къщички и огромна поляна, защитена с ниска дървена ограда. Оставили сме четирите деца (3, 3, 5 и 8) на свобода, да играят и тичат на воля. Докато не чуваме пронизителен писък и три уплашени чифта очи, които пристигат да ни съобщят, че Мартина е скочила върху дъска с ръждясал пирон. ОМГ! Пиронът беше пробил джапанката, слава Богу, не и крака. Спешно отделение, промивка, сълзи, страх, усмивки накрая и леко накуцване за седмица. Прескочила оградата, за да донесе топката на малките. Пипи с пирон в крака. Оттогава внимава какви ограничения преминава и следи терена за остри метални предмети.

Матеа: Матеа от съвсем малка е дребен злодей с дълга руса коса и невинно пърхащи мигли. Дете, създадено да прави бели НАРОЧНО и после да се извинява с кокершпаньолски поглед. Дете, което чупи, руши, разглобява, драска, заличава, изтръгва, раздира и мачка без никакъв свян и притеснение, с усмивка и песен на уста – просто да види ефекта върху материята и вашата реакция. Експериментатор и въжеиграч върху тънки опънати нерви. Белите ѝ през тези четири, току-що навършени години, са толкова много, че дори не мога да се спра на няколко  – всички до една са коварно планирани и извършвани с виртуозен непукизъм. Могат да се сравнят само с тези на куче под една година – ако не искате да рискувате, просто трябва да го затворите в безопасно помещение или да го вържете.

Спортните дисциплини са много.

Умишлено чупене на: чаши, чинии, статуетки, шишета, лампи, мебели, уреди, играчки.

Опит за чупене на: музейни експонати, ресторантски инвентар, такси инвентар, самолетен инвентар, витрини, прозорци, врати, телевизори, парфюми, бебешка количка, телефони, компютри (редовно събирах копчета от клавиатурата), таблети, дистанционни.

Пълно унищожаване на: гримове, козметика, играчки, домашен текстил (последователно с яркочервено червило и няколко цвята лакове), пердета, учебни принадлежности, други.

Драскане, пардон, рисуване върху: стени (о, какво клише), дрехи, телевизор, под, чаршафи, възглавници, кухненски престилки, мебели, чисто новия ви кожен офис стол с ПЕРМАНЕНТЕН МАРКЕР, нови книги, играчки, учебници и тетрадки на сестра си, кучета, т.н.

Изхвърляния през балкон на: възглавници, играчки, дребни предмети, дистанционни, часовници, боклуци, цигари, пепелници, саксии, пантофи, дрехи, бельо, хавлиени кърпи и каквото друго има вкъщи.

Изхвърляне през борда на лодка: биберон, шише за вода, бански, джапанки, капачки, за малко и ключове.

Мога да изреждам с часове, щетите са неизброими, но винаги прежалими. Защото този поглед и руси дълги кичури не ти дават възможност да си строг, лош и отмъстителен. Защото детето расте, опознава, научава и … лази по границите на търпението. Защото в крайна сметка това се помни и разказва през годините. Защото дете без бели е като сладолед без фунийка – не съвсем логично и малко скучно.

У дома се опитваме да сме гъвкави, толерантни, разбиращи и демократични, но ставаме внезапно лоши и строги в случай, че се нарушава редът и спокойствието на околните. Никой не е длъжен да търпи енергийни изблици на обществени места, както и прекалена родителска либералност в неуместни ситуации. Стараем се да поставяме лимити, но без да ограничаваме брутално свободата и движението, защото няма нищо по-тъжно от дете, което постоянни чува “не” зад гърба си и е предпазвано от всичко по пътя.

Не харесвам хич думата “малчуган”, но някак естествено приляга на всички приказни герои в малко тяло и с нрав на разбойници, независимо от пола и възрастта. За нас остава да бдим, да поставяме граници и да осигуряваме допълнителна грижа, за да защитим все пак безопасността и живота на тези малки екстремисти, които тестват възможностите на околния свят, както и нашите. А подготвяйки се за по-големите и сериозни бели, които предстоят, може просто да си припомним нашите собствени. Лакомство или беля? 🙂


*Статията е по инициатива на Nestle Baby и част от тяхната кампания #малчуганхулиган. Очаквайте съвсем скоро онлайн игра, следете страницата им и не пропускайте да участвате. А още за допълнителната грижа, от която се нуждае вашият малчуган, вижте тук=>

 

 

Какво ще вечеряме днес?

Още от периода, когато водех ежеседмична кулинарна рубрика във вестник и разполагах с достатъчно време да приготвям, аранжирам и снимам храна,  та и досега, един от най-често задаваните ми въпроси е „С какво се храните вкъщи?“. И май за седем години не съм писала нищо обобщено и конкретно по темата.

Преди да сте си представили колосани ленени салфетки, фотогенично и педантично подредена маса, ежедневна прясна топла закуска и строго балансиран режим, изобилстващ от суперхрани и нечувани екзотики, ще декларирам най-(без)отговорно – С ВСИЧКО. И четиримата имаме, слава богу, широкоспектърен вкус, който се простира от кресон, гуава, индийско и суши, до субпродукти, мушмули, картофена салата с много лук и шкембе чорба с много чесън.
Като че ли най-устойчивият принцип вкъщи е: не прекаляваме с нищо, но и не си слагаме забрани. Разбира се, в недалечното минало и аз съм имала грандиозни планове за семеен здравословен режим със стройни правила, но реалността се оказва, както обикновено, съвсем друга. Общите положения все пак съществуват и май успяваме да ги поддържаме.

Опитай нещо ново– изключително важно според мен, старая се да го внушавам и на децата си, до този момент успешно. Със сигурност познавате поне един възрастен или дете, които консумират около 3 вида храни, с едни и същи съставки, подправки, вид и начин на приготвяне. И нищо на този свят не може да го накара да опита нови комбинации. Хора, които избират с години еднаква храна от което и да е меню, мръщят се на непознати имена, носят си от вкъщи, страхуват се да експериментират и нямат никакво любопитство да излязат поне за момент от сферата на познатото.  Именно любопитството, така присъщо на децата, може да бъде използвано в тази посока. Да опознаеш мястото чрез храната му, да извлечеш максимално от новите преживявания чрез вкусове и аромати. Да намериш нови приложения на стандартни продукти или да пробваш абсурдна на пръв поглед комбинация – този приключенски дух по отношение на храната е страшно важен, не само в конкретната връзка, а и за това как възприемаш света и околните. Да търсиш познати фаст фууд вериги на места, които изобилстват от автентична, локална и безкрайно атрактивна храна е може би най-скучният начин да пътуваш. Да нямаш ни най-малка потребност да усетиш емоции чрез храната, дори и да не са точно твоите,  винаги ми е било чудно и странно, и съм твърде убедена, че е модел, който се прехвърля в семейството от най-ранна възраст.

Не обичам едикаквоси – вкусовете се променят във времето и в това няма нищо необичайно. Но да твърдиш, че не харесваш нещо, което дори не си пробвал, е най-малкото нелогично. Именно заради това опитването е безкрайно важно – за да изградиш критерий и вкус, ти трябва база данни. И тук далеч не става въпрос за непременно екзотични или скъпи продукти – зелените неща, които растат на поляната също могат да бъдат отправна точка. Вкъщи вече не се налага да подканям – при вида на нова и различна храна или продукт реакцията е: Икам побвам!
Здравословно ли е здравословното – не съм от хората, които си мерят пехато, изчисляват омега мастните киселини във всяка чиния и броят калории по време на готвене. Не че тялото ми няма нужда, или го смятам за маловажно, просто вторачването в здравословността на здравословното ме натоварва, изморява и ме лишава от удоволствието, което по чисто егоистично-хедонистичен начин ме прави щастлива и спокойна.  Имала съм нееднократни пориви да въвеждам строг семеен хранителен режим, който освен доста колеблив, се оказва и нетраен, поне при нас. От утре без захар/месо/бял хляб/джънк/мляко или нещо друго, което е актуално в момента, се чува от време на време, но толкова бързо утихва, че вече никой не му обръща внимание. Сравнително рядко консумираме пържено и колбаси, сладко и безалкохолни напитки, използваме умерени количества мазнина, стараем се хлябът да е качествен, не купуваме маргарин и имитиращи продукти, суровите зеленчуци и плодове са в големи количества – това като цяло е нашата посока. Няма да ме видите да меся хляб от лимец, да квася киселото мляко, да произвеждам пробиотици в буркани или да обявявам война на захарта. Поне засега.
Домашната храна – знаем, че вече всичко е домашно, щастливо, прекрасно и на мама/баба. Тази тенденция дори очевидно ширпотребните храни да се титулуват„домашни“ все още е в апогея си, чудно ми е кога ще затихне. Разбира се, че приготвеното с известни, подбрани и качествени продукти е за предпочитане. Разбира се, че е по-вкусно, или поне носи такава амбиция. Разбира се, че е по-полезно. Но когато е на всяка цена и отнема половината от съзнателното ни време, което можем да прекараме в забавление, учене, пътуване, спортуване, разходка, четене или просто почивка, идва въпросът дали наистина си струва. Майки, които стават в 4, готвят преди работа и носят индивидуална храна в детската ясла/училище/градина, никога не сядат в ресторант, защото не се знае ТАМ КАКВО СЛАГАТ, ходят на почивка с газов котлон и половината домашна посуда – със сигурност се сещате поне за един такъв персонаж в обкръжението си.  Въпрос на избор, преценка, и приоритети – не осъждам никого, но и врътвам очи в знак на досада, когато се опитват да ми вменяват вина или да ми правят директни забележки.
Да хапнем навън?– сравнително често се храним навън, с деца или без. Подбираме местата не по степента им на луксозност или интериора, а по това дали отговарят на идеята си. От кварталната кръчма не очакваме нищо повече от добре приготвени кюфтета на скара, а в индийския ресторант не търсим шопска салата. Хранейки се навън няма как да взимаме лабораторна проба от кухнята или да разпитваме по 40 минути с какво точно се приготвя. Доверяваме се на вкуса и усета си, ако не ни хареса, не се връщаме пак, ако сме на кантар, даваме втори шанс. Съобразяваме се кои места са подходящи за деца и кои не, важен момент, който често се пренебрегва. Не обичаме да проявявам педантични претенции, но когато нещо е кофти, го споделяме с персонала съвсем любезно и добронамерено. Хубаво е, че поне в София се появяват постоянно нови и разнообразни места. Е, не всички са дотам сполучливи, но има голям избор, това не може да се отрече.
Навиците – навиците са страшна сила и да променим нещо в тях изисква огромни усилия, в повечето случаи се провалят с трясък. Всеки от нас обича конкретни неща, други недолюбва, но като цяло си пасваме. Не сме претенциозни, но обикновено знаем какво (не) искаме. Рядко забраняваме, както и не се стремим да наложим собствените си вкусове на останалите членове от семейството. Е, упорито продължавам да настоявам с тиквената супа с джинджифил, но не ми се получава.
Обичаме храната и я свързваме с преживявания, периоди, емоции, спомени, места. Наслаждаваме ѝ се, в повечето случаи без чувство за вина или неудовлетвореност.
Ритуалите
Нещото, което неотменно присъства на масата ни абсолютно задължително е салатата. Така съм свикнала от малка, и тази традиция се прехвърли неусетно и в моето семейство. Децата обичат всякакъв вид салата – кореноплодни, зелени във всякакви вариации, добре познатите класики,  със семки, кълнове, различни дресинги и комбинации, пробвали сме почти всичко де що хрупа. Харесват и неща, които децата обикновено ненавиждат – спанак, лапад, киселец, коприва, зелен боб. Зелена супа? Разбира се! Повечето хора се учудват, че стоят в трепетно очакване на сурова гъба, парче зеле или резен цвекло, все едно са шоколадов сладолед, но е факт. Абсолютен фаворит са едро нарязани няколко вида зеленчуци (според сезона) с  купичка кисело мляко с чесън, копър, сол, черен пипер и съвсем малко майонеза  – топиш и ядеш до припадък, понякога може да замести и вечерята.
Риба поне веднъж в седмицата. Всички много обичаме риба и морски продукти от всякакъв вид и когато има пресни, се възползваме. Във всякакви варианти, но най-вече на скара.
Плодове – почти винаги вкъщи има по няколко вида. Не се налагаме да подканяме, децата сами подсещат и си искат. Просто нарязани, на плодова салата, шейк, смути или вместо десерт. Лично аз не съм от най-големите консуматори и любители, но се сещам от време на време, пък и даже ми харесва.
Яйца – във всичките им разновидности, рецепти и начини на приготвяне. И четиримата можем да ядем яйца до откат. Освен по Великден, разбира се, тогава дори на нас ни писват.
Джънк – вериги за бързо хранене ползваме може би веднъж месечно. Не го изчисляваме, просто така се получава. Не сме заклеймили джънка като смъртен грях, но определено не ни харесва чак толкова, че да прекаляваме. От време на време приготвяме домашни бургери, като децата сами сглобяват своите – една от най-забавните и омазващи дейности. Пържени картофи – рядко, най-често приготвени вкъщи.Чипс и снаксове – много рядко.
Сладко – по вкуса ни, от определени видове и производители. Не забраняваме на децата, но се стараем да ги ограничаваме и подбираме. Е, невинаги ни се получава, но работим в тази посока. Сами да намират мярката е мисля най-доброто, на което можем да ги научим.
Пица и паста – веднъж седмично горе-долу, понякога поръчваме, но и често приготвяме вкъщи. Всички сме почитатели, но определено не е първото нещо, което ще изкрещим като любимо.
Месо – по-често, отколкото ми се иска. Нямам намерение да ставаме вегетарианци, но много харесваме постни ястия и не е лошо да намалим месото, най-малкото защото повечето е с недоказан произход и обработка. Често обаче се оказва най-бързият и лесен вариант за вечеря.
Закуската – задължителна за трима от семейството, четвъртият още се опъва, но скоро ще го пречупим. Независимо дали е приготвена на момента или е нещо дребно и символично;  дали е супер здравословна с всички необходими елементи или просто едни класически палачинки с шоколад – закуската ни е много важна и се стараем да не я пропускаме, където и да се намираме.
Чистата храна
Разбира се, че произходът на храната е важен, но за съжаление невинаги можем да сме сигурни в него, дори да е сертифицирана, селектирана и доста над бюджетната като цена. Подборът изисква време, планиране и усилия, които признавам, невинаги имаме възможност да отделим. Отдавнашна идея е да имаме план за седмицата и пазаруването да се основава на него, но засега не успяваме – все на някой ще му се прияде нещо извън менюто, все нещо непредвидено ще изскочи и някак всичко остава в сферата на пожеланията. Възхищавам се на хора, които умеят да планират, бюджетират и систематизират, при нас все още това е мираж.
Чудесно е, ако е местно производство, сезонна, супер свежа и току-що откъсната, но и да не е винаги такава, не припадаме от ужас.
Елементи на задължителност
Не съм цербер, който контролира количества изядено, вкъщи аз съм по-либералната – оставям възможност за избор от типа „На който каквото му се яде“. Тук много ни улеснява фактът, че и двете никога не са били злояди, напротив – малки чревоугодници са.
Държа единствено да сме всички заедно на масата. Случва се да вечеряме плодова салата със сладолед или филия с нещо отгоре. Не тропам заплашително с черпака по тенджерата, поради простия факт, че невинаги има тенджера. Не готвя всеки ден, но и никой вкъщи не го изисква. Импровизираме с наличното или  приготвяме набързо нещо – важното е да няма напрежение, стрес и паника, храната някак не си пасва добре с тях.
Забрани за децата – Твърдо стоя зад позицията, че пълната забрана и истерично поведение създават проблеми и разстройства в по-късна възраст, а не ми се иска да им причинявам такива. Както храната е удоволствие за нас, възрастните, би трябвало да е така и за децата. Познавам родители, които се крият от децата си, когато ядат нещо непозволено; такива, които готвят без прашинка сол и глутен (без медицински доказана нужда); такива, които не позволяват абсолютно нищо сладко (освен фурми и мед) до много късна възраст; или други, които лишават децата си от детски партита заради тортата и сокчетата. Дори не мога да си представя какво е да си подложен на такъв спартански режим и смятам, че липсата на възможност за избор е най-малкото несправедлива.
Това в общи линии е нашият начин – правилен или не, рационален или напротив, актуален или демоде,  със сигурност не универсален и задължителен. Не обожествяваме храната, но и не я пренебрегваме. Не я превръщаме в задължение, нито пък в самоцел. Експериментираме и опитваме, променяме и разнообразяваме, наслаждаваме се. Извличаме максимума и избираме нашите фаворити, независимо дали е запечена филия с кашкавал или омлет с настърган трюфел – важното е да бъде с удоволствие и внимание към хората, които са създали и приготвили храната, и тези, с които я споделяме.
 *статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността на Данонино #кажиДа