Публикации

Налага се с Мартина да прекараме няколко дни в болница. Усилваща се на пристъпи кашлица, която е необходимо да бъде следена, впоследствие доказан остър ларингит. Отхвърляме идеята за частна болница и домашни процедури, предпочитаме да сме сигурни и под надзор, избираме препоръчана държавна детска клиника с добри специалисти, за щастие на 100 метра от вкъщи. Бързо разпределение на ангажиментите, отменено пътуване, отложени работни задачи, събран набързо багаж. Приемат ни в началото на седмицата, първоначален стрес, никога не сме стъпвали в детско болнично заведение, аз – нито като дете, нито като родител. Обстановката няма да коментирам, оказва се обаче, че тя е най-малкият проблем. Великолепни автентични керамични плочки и четириметрови тавани, останалото е спартанско и вехто, ще го понесем, не сме на хотел все пак. Парното работи на макс и в стаите е около 50 градуса, идеално за кашлящи деца. „Знаете, живеем в абсурдна държава“ – казва ми една от сестрите. Персоналът – безупречен, компетентен, реагира адекватно и на място, любезни, обясняват подробно, с търпение в големи дози.
На втория или третия ден от престоя ни седим под пролетното слънце на детската площадка пред клиниката. Обяснила съм на Мартина да не се завира в другите деца, всички кашлят сериозно, за нейна сигурност и тяхна. Помолила съм баща ми да ми донесе неангажиращо четиво, защото моите свършиха. Една от книгите е „Гняв“ на Стивън Кинг, а първото изречение: „Утрото, когато превъртях, беше прекрасно – една прекрасна майска утрин.“ Едва април сме, спокойно. Говоря по телефона, в съседство седят други майки, едната чопли семки, другата опушва нервно и методично седящото до нея дете, малки пациенти завират мръсни ръце в пликчета със Зайо-Байо, черпят се весело с прокашляния  – предболнична идилия. Пързалките са два броя. Виждам Мартина, която стои на върха на едната, заедно с куклата си и друго момиченце, говорят си нещо, конфликт не се забелязва. В следващия момент майката със семките изкрещява с дрезгав глас, очевидно по адрес на М.:
– Аре, ако обичаш да се мръднеш, че пречиш на мойто дете да се пуска!
Обръщам се усмихнато към съседната пейка и питам:
– Някакъв проблем ли има?
– Ми да, ИМА! – изкрещява отново тя – Мойто дете беше първо на пързалката, твойто го избута, за да си пусне куклата. Аре ако обичаш да си контролираш детето!
– Не знаех, че има някакъв ред, пързалките така или иначе са две.
– Ми точно на тази иска. ВалЪри, пускай се мамо! 
Моля Мартина да се премести на другата пързалка, за да не пречи, тя слиза и се свива в единия ъгъл с куклата. С абокат на ръката, недоспала, уморена и кашляща, не си я представям как се сбива да се пусне първа. Както и да е. По принцип избягвам да влизам в подобни спорове, още по-малко с майки, още по-малко по площадки, обикновено са безсмислени и обречени на неуспех. Все пак държа да обясня, с този мой вечен стремеж към изясняване:
– Може да не съм видяла, но конфликт между децата нямаше.
– Ми кат си кьорава… гледай си детето, не ми обяснявай! – оставя семките и пали нервно цигара. Тънка, естествено – жена със стил.
Идва ми да стана и да й загася фаса между очите, но запазвам самообладание и само отбелязвам:
– Ако става въпрос за правила, на детска площадка, в болница при това, не се пуши.
И това ми беше грешката. В този момент майката и седящата до нея кръстоска между сумо борец и състезателен питбул се обръщат към мен и започват да бълват. Ако беше комикс, над главите им щеше да има голям балон с несвързани символи.
– А МА, коя си ти, че да правиш забележка! Тука сме на открито, кво те интересува, че пушиме? Като не искаш да ти пушат, марш в частна болница, тука се ПУ-ШИ, ясно ли е?!
– Но Вие пушите на една крачка от собствените си деца, които кашлят сериозно. Тук всички деца са с подобни проблеми и е недопустимо да дишат цигарен дим.
Следват още куп излияния, аргументи няма, само агресия.
– Абе мани я беее, списание „Овча мисъл“, знаеш ли го, нЕма връзка с главния.
Сумо госпожата приглася, тупайки се по главата с показалец:
– Тъпа глАва, сещаш ли се, нЕма никой тука!
И двете са по джапанки,  вече са зарязали семките и пушат сигурно пета цигара от началото на грандиозния казус с пързалката. 
Започвам да броя наум и млъквам. Двете продължават:
– Как ми е писнАло, каам ти, стаам и почвам НА-РЕД!
Приемам за напълно възможно да ме смачкат от бой, така както си седя прилично на пейката и се правя на интересна, пред детето ми. В този момент идва Т., имаме предварителна уговорка да ни донесе багаж. Чакаме се пред двора, за да не влиза с бебето в болницата. Пристигам аз навъсена, оплаквам се на две, на три, Т. скача и тръгва да се разправя. Моля го да не се намесва и му препречвам пътя. Той само успява да изкрещи на двете госпожи:
– Ей, ще ви скъсам ушите!
Някакъв евфемизъм на „ще ви … ……..“, в детска клиника сме все пак, нещо като репликата „по дяволите“ във филмите, на мястото на сочна псувня. Чак се учудвам колко е мек. Чувайки това, двете хвърлят цигарите, скачат от пейката и тръгват да се бият с Т. 
– Кой си ти беее! На жени ще вика, че ще им скъса ушите, на къв се правиш бе, ей! (Жени?Seriously?)
С периферното зрение забелязвам сериозен брой мамешки анцузи, накацали по прозорците на клиниката. Всеки скандал в тази скучна болнична обстановка се приема с овации. Моля учтиво госпожите да се успокоят, взимам си багажчето и Мартина, изпращам афектирания Т. и влизам в сградата. Отвътре излиза едната госпожа и изсъсква покрай мен:
– Ще видите вие как се отвинтват глави…
– ?!
– Не аз, мъжа ми. – как не се сетих, Великия Отвинтвач на Глави. С големи космати ръце и по джапанки.
– Така като гледам, и Вие бихте се справили успешно с отвинтването. – казвам й.
Госпожата ме поглежда презрително от глава до пети, спира се на домашния ми клин с петно от току-що разлято кафе и процежда през зъби:
– По-добре да съм дебела и с нещо в главата, отколкото слаба и куха като тебе!
– Не разбирам защо се налага да арбитрираме несъществуващи конфликти между деца, които се справят чудесно с комуникацията помежду си. – продължавам тъпо и упорито аз.
Твърде дълго и сложно изречение, сумистката ме поглежда:
– Е мноо си тъпа, заклеам се!
Преценявам наум кое повече ме е възмутило – че най-накрая ми казаха в очите, че съм тъпа или че напълно непознати ми говорят на ти. Все пак се спирам на второто:
– Говоря Ви на Вие, ще помоля за същото.
Удостояват ме само със сумтене и като по чудо отново се разминавам без шамар. Всичко щеше да е много смешно, ако беше само виц. Уви, не е.
Влизаме в стаята и по новините съобщават за тийнейджър, наръгал и убил непознато момче, само защото е минало преди него. Реввам, естествено. Не от страх или гняв, а от голямо, кухо и тъпо безсилие…
 
 
Ако сте си представяли, че на 5 ще отглеждате все още невръстно дете, което нищо не разбира и е лишено от собствено мнение, били сте доста заблудени. Петгодишните, по всичко личи, се намират в поредната революционна фаза и е наистина предизвикателство да се комуникира адекватно с тях. Но и крайно забавно и любопитно.

Петгодишните обичат да въртят очи и да казват с отегчение „Ох, мамооооо“, един вид „Абе остави ме на мира, всичко ми е ясно, кво ме занимаваш.“

Те никога не са уморени. Дори когато заспиват прави.

Петгодишните вече имат свои понятия и представи за морал, ценности, принципи, справедливост. Естествено, не ги наричат така, но вече са ги формирали в главите си. Примерно в момент, когато не им обръщате внимание, ви застрелват с въпроса: „Мамо, работата ли е по-важна или децата ти, а?“. Интересни са им категориите богат/беден, лош/добър, правилен/неправилен, полезен/вреден, една малка ценностна система се изгражда отсега и е наистина много важно да се поставят стройни основи. Невинаги обаче е лесно.

Петгодишните обичат да отговарят, да апострофират, да ви хващат натясно. Секунда невнимание и после ви затрупват с камара въпроси и поне едно обвинение. Държат последната реплика да е тяхна, доста изнервящо и каляващо търпението. Ако пък не си спазите някое обещание – о, майн гот, ще ви го натякват с месеци!

Петгодишните избистрят лека-полека понятието си за естетика. Блестящото и лъскавото губят силата си и се ограничават само до аксесоарите. Когато опитате да ги облечете с нещо ексцентрично, нетипично или не съвсем по мярка, ви поглеждат с възмущение: „Ама с това ще изглеждам смешно!“. И нищо не може да ги убеди в обратното.

Петгодишните са изключително социални и общителни, заговарят всички, могат да поддържат що-годе смислено-последователен разговор. Не се срамуват, чувстват се големи и разумни. Едно приятелче на Мартина от детската всеки път се чуди как да ме заговори и винаги започва с: „Ъъъъ, ти ли си на Мартина майка й?“. Проверява ме един вид, с парола.

Петгодишните говорят като големи: „Оф, голяма драма днес в детската с едни стикери…“, „Леле Боже, какво направих…“, „Ей, хора, идвайте насам!“ и разни други фрази, които понякога звучат комично. Ако се случи да объркат някоя дума, категорично отказват, че грешката е в тях. Нищо не може да ги накара примерно да разберат, че се казва *англиЙски*, а не *англиНски*. Но веднага си спомняте как сте пяли *Момино ДУПЕнджерче* вместо *Моминото пенджерче* и се отказвате да спорите.

Петгодишните вече могат много неща – да си приготвят закуска, да обгрижват бебета, да ви помагат в домакинството. Е, не въртят палачинки и не сменят памперси, но пък си правят овесени ядки с мляко, украсяват сладки, подават биберони и завиват по-малките. Мечтаете си за деня, в който ще ги пращате до магазина и ще ги карате да чистят.

Петгодишните много се стараят да ви се харесат. Е, само когато са в настроение, но и това е нещо. Питат през 5 минути „А сега слушам ли?“, “ А днес слушах ли?“, „Баба и дядо казаха ли ти колко съм слушала?“. Подозирам, че понятието *слушам* в техния речник означава да се подчиняват на глупави и ненужни заповеди, но хей, това само преди година беше не-по-сти-жи-мо!

Петгодишните имат вкус за приятели, забавления, хобита, места, дори ресторанти. Помнят нещата, които са им харесали и хората, които са ги впечатлили.

Петгодишните вече умеят да си избират „умни“ подаръци, такива, от които могат да научат нещо. Когато взимат йога карти вместо кукла, се надуват от гордост поне седмица.

Петгодишните мечтаят да имат свои деца. Както сменяте памперс или къпете бебето, ви поглеждат с един замечтан, унесен поглед: „Еееех, мамо, кога и аз ще имам свои деца, толкова е хубаво…“ 

Петгодишните умеят да разпознават неадекватните въпроси. „Имаш ли си гадже в детската?“ (?!?) „Е, какво гадже, много съм малка още!“. Това не им пречи обаче на следващия ден да ви заявят: „Не, няма да се женя за Т., разделихме се.“ (?!?!!!!)

Петгодишните вече се считат за големи, понятията им за възраст и години, под и над обаче, са доста хаотични. Когато обявят “ Филмът не се препоръчва за деца под 16 години“ въздъхват с облекчение „О, добре, че не съм на 16, ще мога да гледам.“

Петгодишните много внимават да не ви обидят. Не за друго, искат да си спестят цупене, сърдене и санкции. Когато искат да ви кажат, че сте досадни, действат така: „Знаеш ли, че имам една измислена майка? – ?!? – Ами такава, която съм си измислила аз, много е досадна, повтаря ми едно нещо по 100 пъти.“ Е, как да се сърдите, изобщо не става въпрос за вас.

Сигурен начин да накарате едно петгодишно да свърши нещо е да му кажете … да не го прави. Само за да е опозиция, се впуска в действие. Друг метод е да го въвлечете в мисия, приключение или в нещо от глобално вселенско значение. Стягат се и могат да направят чудеса.

Петгодишните се мотаят изключително много, най-елементарното действие се проточва с часове. 

Петгодишните повече от всякога се вълнуват от смяна на обстановката, пътувания, излизания, срещи с хора, мероприятия. Важно им е  да се допитвате до тях: какво да вечеряме, къде да прекараме уикенда, кой филм да гледаме, къде да се разходим – чувстват се значими и безкрайно полезни.

Петгодишните са прекрасни каки и батковци. Вече по-разумни, мислещи и отговорни, могат да се превърнат в дясната ви ръка. Когато ги похвалите и им благодарите за помощта, летят на седмото небе от щастие. Да им гласувате доверие за тях е висша форма на комплимент.

Петгодишните са отличен коректив, на моменти са толкова мъдри и точни, че просто няма какво да добавите. Учат ви тактично как да се справяте с мисията да бъдете родители, показват ви къде бъркате. От вас се иска само да четете знаците. 

В петък е тържеството. В последния момент се сещам, че нямаш рокля.

Трябва да бъде рокля на цвете. Знам, че се вълнуваш, репетирали сте седмици наред.
– Имаш ли някакви претенции каква да бъде?
– Ами не, да е дълга, това е.
Ден преди събитието деня грабвам сестра ти и вървим пеша около половин час до един от така омразните ми молове. Търся твоята рокля. Ако я видя, ще я разпозная, мисля си. Обикаляме всички магазини, сестра ти преспива един сън, огладнява, наяжда се, изаква се, преобувам я, нищо не намирам. Виждам прелестна дантелена със сатенени панделки, цвят шампанско – разкошна! Има твоя номер, колебая се дали става за цвете или е по-скоро на шаферка, но толкова ми харесва, че я взимам. Купувам и червени лачени обувки с огромна панделка отпред, знам, че ще си възхитена.
Отново половин час с количката обратно, с нетърпение чакам да те взема от детска и да ти покажа роклята. Знам, че вкусовете ни се различават, надявам се да съм улучила… Прибираш се в настроение, влизаш в стаята и избухваш в неудържим плач. Не този капризния, лигавия, а онзи другия, на искрено разочарование. 
– Защо плачеш? Не ти ли харесва?! Прекрасна е, много ще ти отива!
– Исках да съм теменужка…Толкова исках да съм теменужка…
На ръба съм да избухна в стандартна тирада – как не умееш да оценяваш, колко ненужни са капризите, как не разбираш, че тази рокля е много по-красива от еди коя си, как някои деца нямат и това и т.н Обаче се сещам как понякога представите в моята глава се сблъскват с представите в чуждите глави и колко разочароващо може да бъде това. И не е въпросът до роклята, а до това да разбереш какво има в мислите на другите, да ги попиташ, да ги усетиш, да научиш какво се върти във въображението им, да ги направиш щастливи…
– Наистина ли изобщо не ти харесва? 
– Харесва ми…
Знам, че го казваш само, за да не ме обидиш и ядосаш.
В самия ден на тържеството отново грабвам сестра ти и се отправяме към същия магазин, ще сменям роклята. Слагам я в кенгуруто, от бързане дори забравям да й обуя едната обувка, през цялото време мисля, че сме я загубили. Влизаме и обхождам с поглед всички щендери с окачени най-различни рокли. И я виждам – лилава, дълга, бухнала, водопад от воал, с цвете на колана, последна бройка. Никога не бих ти я избрала в нормална ситуация. „О, но тя е за 3 години!“ – казва продавачката. „Нищо.“ – отговарям. Със сигурност нещо са объркали, знам, че ще ти пасне перфектно, та това е ТВОЯТА рокля!
Взимам я бързо, в съседния магазин намирам и чорапогащник в съвсем същия цвят. Тичаме обратно. Трябва и нещо за главата, мислех за цвете от плат, за картонено или изкуствено, за да издържи. На витрината на цветарския магазин виждам прелестни фрезии, купувам пластмасова диадема и залепвам три ухаещи и свежи от едната страна. Не са теменужки, но пасват чудесно на роклята. Отново тичане до детската градина, искам да оставя всичко точно преди тържеството, за да не увехнат цветята. Буквално хвърлям плика на госпожата, всички са в предстартова треска, хаосът е пълен, дори не успявам да те зърна.
След половин час влизаме в залата. Ако има моменти, които искам да запечатам завинаги, това е един от тях. Седиш в гръб на едно от малките столчета, с пусната коса и венец от лилави фрезии, в облак от лилав тюл – истинска теменужка. Все едно роклята е шита специално з атеб. Доволна, с изправен гръб и вдигната брадичка. Обръщаш се и ни виждаш, махаш плахо и се усмихваш – цялото щастие на света е в тази усмивка. Казвам ти с устни „Стани и се завърти да те видя“, „Не може – отговаряш ми – госпожата не разрешава да ставаме.“ Колкото на моменти си лигава и неуправляема, толкова дисциплина умееш да акумулираш, но само когато пожелаеш. Като малко войниче в лилав тюл – стегнато и готово за битка. Имам чувството, че цялата трепериш от вълнение. Аз също. Започва тържеството, идва твоят ред, изправяш се, казваш стихчето бавно, изразително, спокойно, гледаш към нас, чак усещам аромата на фрезиите. Сестра ти мирува и гледа с интерес. „Ау, толкова малко бебе, пък колко спокойно!“ . И тя знае, че днес е важен за теб ден. За нас.
В залата става 100 градуса, сигурно заради емоцията. Излизаме, ти пърхаш в лилаво, дори не си се преоблякла. 
– Беше прекрасна, Мартина, наистина бяхме объркали роклята.
– Да, нали!
Сцена 1: къпане на бебе
Паралелна реалност 1: Обстановка на спа салон. Лека, напевна музика. Спокойно бебе с розови бузи. Усмихнати, умилени родители. Вода с перфектна температура. Голямото дете поднася пухкава хавлия. Погледи, изпълнени с любов и взаимност.
Паралелна реалност 2: Бебето се дере. Бащата нервен носи ваничката. Водата е прекалено гореща! Майката съблича ревящото бебе. Бебето се напишква на паркета. Голямото дете наджапва по чорапи в локвата. Бебето се дере. Бащата нервен носи друга вода. Водата е прекалено студена! Голямото дете се хлъзга с мокрите чорапи и почти събаря ваничката на пода. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 2: семейство на ски
Паралелна реалност 1: Бащата учи голямото дете да кара ски. Спокоен е и обяснява компетентно. Голямото дете търпеливо повтаря движенията, усмихва се мило и задава умни въпроси. Майката пие планински чай в дървен заслон, кърмейки под кашмирен шал тримесечното бебе. Всички герои са пухкави, бели и добри.
Паралелна реалност 2: Бащата крещи на голямото дете, че не внимава. Голямото дете крещи на бащата, че не обяснява добре. Майката се изнервя, че бебето не иска да заспи. Количката потъва в преспите и планинският чай става мираж. Бебето започва да реве. Майката забравя колата отключена. На тръгване колата засяда в преспата. Бебето продължава да се дере. Гладно е, а не иска да суче. Планинска помощ изтегля успешно колата след около 30 минути. Бебето все още реве, но вече на никого не му прави впечатление. Голямото дете е изморено и гладно. И то се разревава. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 3: в хотелската стая
Паралелна реалност 1: Всички се разхождат по бели халати. Приготвят се спокойно за вечеря. Майката къпе голямото дете. Бяла пяна и цветни мехурчета се носят от банята. Усмихват се мило и разменят любезни реплики.
Паралелна реалност 2: Голямото дете решава да се изкъпе само. Майката пълни ваната и го оставя за 5 минути, докато приготви малкото дете. Бащата е нервен, че е пропуснал следобедния сън. Голямото дете се прави на русалка. Нагълтва няколко пъти вода и повръща част от обяда сред пухкавата пяна. Майката се скарва и изхвърля голямото дете от банята. Бащата влиза да се къпе и установява, че няма топла вода. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 4: приготвяне на багаж
Паралелна реалност 1: Комплект куфари в един десен чакат готови до вратата. Голямото дете се усмихва с книжка и ябълка в ръка. Майката е готова три дни преди тръгване с всичко необходимо, естествено ползва списък. Бащата усмихнат сваля багажа до колата. Тръгват в уречения час.
Паралелна реалност 2: Бащата е нервен. Майката е нервна, че бащата е нервен. Час преди тръгване започват да оправят багаж за четирима. Естествено, половината неща са неоткриваеми, другата половина – неизпрани или мокри. Голямото дете донася един чувал с играчки с репликата:  Всичко това ми трябва! Бащата става още по-нервен, в колата няма място. Майката скалъпва горе-долу багажа. Голямото дете мрънка, че чувалът с играчките остава вкъщи. Наместват всичко, забравяйки столчето на малкото дете. Пререждат отново. Малкото дете огладнява. Бащата е нервен, че закъсняват (както винаги). Майката си забравя последователно телефона, фотоапарата и пинсетата. Връща се три пъти. На около 50 км пита бащата „А изключих ли ютията?“. Майката и бащата се скарват
 
Сцена 5: излизане на дълга разходка
Паралелна реалност 1: Бебешката количка е перфектно почистена и заредена с всичко необходимо. Всички са облечени в предварително премислен стайлинг и хармонични цветове. Майката целува голямото дете по челото, малкото по носа и поглежда влюбено бащата. Всички излизат с песен на уста.
Паралелна реалност 2: Голямото дете крещи, че не може да си намери чорапите. Майката се лакира в последния момент и естествено си размазва лака. Бащата отново е нервен. И той не знае защо. Малкото дете огладнява точно преди да излязат. Голямото дете се облича с балетна пачка , кецове и златна корона. На никой не му пука. Майката облича блузата си наопаки, а в парка установява, че има повърнато на дясното рамо. Малкото дете са нааква, естествено са забравили чантата на количката и нямат резервни памперси. Голямото дете става кисело, защото му се спи. Малкото пак е гладно. Майката и бащата се скарват.
 
И двете паралелни реалности са възможни, обикновено се редуват, понякога едната преобладава. И в двете паралелни реалности всички се обичат. Факт.
Уважаема Мартина,
 
майка ти продължава с писмата. Не знам дали един ден ще бъдеш търпелива да ги прочиташ докрай, но имам нужда да хронологизирам и споделям, успокоява ме, избистря мисълта ми, отношенията ми с теб, заковава общите ни спомени.
 
Да имаш дете не е проста работа – нов човек, който опознаваш на хапки. Човек, който хем е създаден от теб, хем изобщо не ти принадлежи. Не е нужно да си подготвен за срещата с него, трябва просто да отвориш сетивата си, за да възприемаш това, което ви се случва. Да мислиш,  помниш и усещаш. Парадоксално е, но колкото повече порастваш, толкова по-тъжно ми става. Все едно съм те прегърнала, а ти полека-лека се изплъзваш от ръцете ми…
 
Тази година се случиха много неща.
Пораснахме всички. Многократно. Лежерно, без усилия, неусетно. Научихме много един за друг, увеличихме се до „ей толкова“ (с пръсти показваш 4), плакахме често, смяхме се до истерия, сърдихме се, сдобрявахме се, обещавахме си разни неща, понякога ги изпълнявахме, понякога не, заминавахме, връщахме се, писахме букви, спомени, скицирахме, изтривахме, празнувахме. бяхме тъжни, и най- важното – през цялото това време заедно.
 
Изминахме 10 км планина наведнъж. Дори не мрънкахме. На разходка, уж на пикник, но забравили храната, след няколко часа се озовахме на върха. Не вярвах, че ще издържиш. Но малките крачета успяха. Тихи стъпчици, уморени и горди, някакъв символичен наш си връх.
 
Скоро заяви, че искаш да се отделяш. Щяла си да живееш на друго място, да си каниш гости, да си готвиш и да ядеш. Баща ти с разочарование отбеляза, че се е надявал поне до 20 годишна да си при нас. Ти отговори с иронична усмивка и обеща, че ще идваш да ни виждаш. А си само на 5. Винаги съм искала да си самостоятелна и уверена, но това все повече ме кара да настръхвам.
 
В края на септември подстригах косата ти. След твоето изрично съгласие. Съвсем малко отдолу и с равен прав бретон. Ти мърдаше през цялото време, ножицата беше тъпа, коремът ми пречеше, но някак успях. Притеснявах се дали ще се харесаш. След първия поглед в огледалото се разплака „Грозна съм! Грозна съм! Не се харесвам!“. Идваше ми да ревна и аз, да залепя тънките руси кичури обратно. В този момент сякаш съществувахме само двете. Прегърнах те и непрекъснато повтарях колко си красива и както и да изглеждаш, за мен винаги ще бъдеш най-прекрасната на света. Измихме косата, изсуших я с цялото старание, на което съм способна, сложихме парфюм с аромат на чай и ти се усмихна. Хареса се и цяла вечер беше щастлива. Аз още повече. И малко тъжна същевременно.
 
Преди месец се появи сестра ти. Тази дума придоби ново измерение с-е-с-т-р-а т-и. Толкова те щадихме през всички тези месеци, за да не се почувстваш пренебрегната, изолирана, застрашена, изоставена. Избягвахме да говорим често за бебето, прекарвахме повече време с теб, искахме да свикнеш с мисълта, че у дома ще има нов човек. Опасявахме се да не ни връхлети голяма вълна ревност. Ти за пореден път ни изненада. От първите дни си така грижовна, нежна, внимателна, чак зряла. Имам чувството, че след час обучение ще можеш да я отгледаш сама. Докосваш я толкова деликатно, непрекъснато повтаряш, че е САМО твоя сестра, гордо я показваш и разказваш за нея. Когато ви виждам една до друга сърцето ми ще се пръсне от любов…
 
Не обичам да те хваля пред хора, да повтарям колко си невероятна и изумителна, не го смятам за добър вкус, а и ти нямаш нужда от това. Вече разсъждаваш адекватно и държа да знаеш кои черти от характера ти одобрявам и кои не. Не искам да те променям, а просто да ти дам друг поглед, да разполагаш с още една гледна точка, да плуваш в реалността.
Вместо отново да пиша фермани, избрах няколко твои любими снимки, чрез тях те помня най-добре. И най-честно. Честит рожден ден!
На моменти в погледа ти сякаш има 100 личности – всяка с различна собствена история. Понякога ме плашат, не ги познавам всичките.
Боса, често нацупена и с ожулени колене – такава си лятото
 
Обичам това изражение и поза – все едно играеш дълга партия шах с труден опонент
 
 
 Понякога имам чувството, че си много далече, погледът ти тича през пространство и време. Не мога да го настигна.
За първи път на фризьор. Беше толкова уплашена, но и любопитна какво ти предстои. Няма да забравя този поглед.



 
Обичам да те наблюдавам в концентрация – напрегнато движиш устни и околният свят изчезва
 
Труден характер, признавам. Предизвикателство е да бъде човек край теб. Но и привилегия.

Пожелах си смело, палаво и свободно дете. Желанието се сбъдна.

Бъди щастлива, Мартина! И все по-смела!
                                                  
♥Матеа се появи на 25.10 в 9,25 ч., на фона на More than this. Името й означава „дар от Бога“. Обичаме я!♥

На детската площадка сме. Деца, баби, майки, шум. Както обикновено на тези места, съм встрани и избягвам комуникация, освен ако не е крайно наложителна. Мартина вече е установила контакт с няколко младежи на около 3-6 години и аз на спокойствие чета книга. До момента, в който тя решава, че иска да се люлее и единственият начин да го направи е чрез  съдействие от мен. Люлката е ниска и удобна, били сме тук и преди и много добре знам, че помощ не й е нужна. Просто поредният опит да наложи своето и победоносно да упражни контрол върху ситуацията, респективно върху мен. И двете сме сприхави, избухливи и властни характери (Лъв и Стрелец) и големите битки, сигурна съм, тепърва предстоят. Освен, че не обичам да ме командва(т), държа да я науча да се справя сама и да не мрънка лигаво при всяка трудност. Не винаги обаче е толкова просто.
 – Люлей ме!
Прошепвам тихо и дискретно, с усмивка:
Мартина, можеш сама.
Заповедно, с подвикване:
– Неееееееее, искам ТИ да ме залюлееш!
Какво щеше да правиш, ако не бях тук?
Щях да се люлея сама.
Ами, представи си, че ме няма и опитай без моята помощ.
Нервен полурев:
Не, искам ТИ, не разбираш ли?!
Разбирам, че се инатиш безпричинно.
Силно и шумно:
Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е!
В този момент близките пейки вече са наострили слух, усетили, че се заформя драма.
Отново опит да успокоя мирно ситуацията. Не харесвам дерящи се от рев деца, включително и моето. В мечтите си съм търпелив и уравновесен родител, който никога не повишава тон. Уви, реалността е малко по-различна. Дръпвам Мартина настрани и почти напевно започвам:
Мартина, не ми пречи да стана и да те залюлея, но искам да се научиш да се справяш сама. Ще видиш колко по-доволна и горда ще си. Ти си умно дете и знам, че можеш.
Следва истеричен крясък, придружен с театрални хълцания:
Н-е-е-е-е-е-е-е-е! Ти не ме обича-а-а-а-а-а-а-ш, не искаш да ми помогне-е-е-е-е-е-е-ш! Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е-е!
Вече всички пейки следят развръзката. Усещам гневни и възмутени погледи. Коравосърдечната и мързелива майка, която не иска да стане и просто да залюлее детето си. Вярно, бременна, но това не й пречи да е коравосърдечна. Пък и детето невъзпитано, тц, тц, ужас! Усмихвам се мило на „публиката“ и моля Мартина да седне до мен, за да се уточним. Тръшкането продължава. Лицето й вече е обляно в сълзи, косата разрошена, а якето виси на една страна. Всеки момент очаквам да дойдат от социалните и да ме приберат. Хич не ми е смешно. Няколко от новите приятелчета на Мартина със загрижено изражение предлагат да я залюлеят.
Не, искам мама, само МАМА! – изкрещява и на тях.
Правя отчаян опит да се върна към книгата, надявайки се всичко да приключи до тук.
Престани с тази книга, по-важна ли ти е от мен?! Мо-о-о-о-о-ля тееееееееееееееееееееее!
Родителите вече са откровено потресени. Всички разговори са спрели и на площадката е настанало неловко мълчание, раздирано от крясъците и рева на Мартина:
Мо-о-о-о-о-о-о-о-о-оля т-е-е-е-е-е-е-е-е-е, мамо-о-о-о-о-о-о-о!
Вече почти се е проснала на асфалта и е свила ръце в знак за молитва, в опит да бъде по-убедителна. Бива я в драматичните сцени. Преди в такива ситуации възмутено се питах: „Е, толкова ли не могат да ги успокоят тия деца беее?!“.Една майка идва до нас и услужливо предлага да я залюлее. Благодаря й и любезно отказвам. Избърсвам сълзите на Мартина и я извеждам извън площадката. Продължавам с мантроподобните речи, но съм на ръба да се разкрещя и да се тръшна и аз.
Мартина, знаеш ли колко пъти ми е било трудно, но е нямало кой да ми помогне и на инат съм се справяла сама. Опитай, моля те. Сядаш на люлката, сгъваш и разгъваш крака и ще видиш как силно ще се залюлееш. Виждала съм те как го правиш, можеш!
Не мога, искам ТИ да го направиш, ТИ, ТИ, ТИ, само ТИ!
Чуй ме!
Не, не искам да слушам, искам да ме залюлееш!!!
Искаш ли да дойда до люлката, за да съм близо до теб и да опиташ?
Секунди размисъл, преценка на ситуацията:
Да.
Оле! Имаме отговор ДА! Замъквам целия багаж до люлката и опитвам отново да чета. Изтощена съм до краен предел, търпението не е от силните ми черти и изисква много усилия. Мартина е на път да се качи на люлката. Нарочно се правя на разсеяна, но я наблюдавам. Изглежда уморена, ядосана, цялото лице е зачервено от рев, усещам как се бори със собствения си инат, освен това й се спи. Гневът ми вече е преминал в съжаление към малкото човече, но знам, че ако отстъпя сега, цялата ситуация ще заприлича на спукан балон, който със зор сме надували безсмислено в продължение на половин час.
Почти седнала на люлката, отново започва с рева и този път решавам да си тръгна. Истерията се подновява с пълна сила, вече неконтролируема. В този момент иззвънява телефонът – прекрасен спасителен звук! След няколко изречения виждам с периферното зрение люлеещата се сама Мартина – рошава, изтощена и с подпухнали очи, но вече с победоносна усмивка. Отначало леко и почти незабележимо, после вече лети здраво стиснала железата.
Не й казвам нищо, просто й се усмихвам. Не бях по виждала по-горда, доволна и щастлива Мартина от тази. По пътя обратно й казвам:  „Знаех си, че можеш.“ Е, да…“, отговаря тя и това ми стига за извинение. При всяко качване оттогава не пропуска да се обърне мен и да каже: Ето, виждаш ли, лесно е!
Четиригодишните са приключили с фазата „Защо?“ и вече знаят много. Пардон, те знаят всичко. Никакви доводи не са способни да ги убедят в обратното. Откажете се от аргументирани обяснения преди да са ви скъсали нервите.

Четиригодишните искат да взимат радикални самостоятелни решения. „От утре можеш ли да ме отпишеш от детска? Нещо ми омръзна.“, „Искам да ми смените името. Мартина вече не ми харесва. Може да се казвам Ана. А най-добре Хана Монтана“, „Може ли да отидем да живеем в Африка? Там ходят боси и е по-удобно“, „Искаш ли вече аз да съм ти майка и да ти казвам какво да правиш?“.

В разговор с четиригодишни най-полезната реплика е „Да, добре.“ При използване на „няма“, „не може“, „в никакъв случай“ следват … драми.

Четиригодишните (момичета) признават нещо за красиво само ако е блестящо. Независимо дали става дума за рокля, обувки, острилка за моливи или корица на книга – колкото по-блестящо, толкова по-добре. Всичко друго е компромис, голям.

Ако предоставите избор за облекло на четиригодишно (момиче), отговорът ще е: рокля, рокля или … може някоя рокля. Желателно с презрамки, сатен, пайети, цветя, непременно дълга и евентуално розова.

Четиригодишните често сменят своето амплоа – от принцеса и фея, през нинджа, тигър и войник, до Спондж Боб, джудже и малко коте. Бъдете подготвени за изненади.

Четиригодишните вече могат да ви придружават на всякакъв тип мероприятия. Освен че леко ще ви изнервят, има опасност да заспят по средата и със сигурност ще са гладни там, където няма храна. Иначе са достойна компания и се вълнуват искрено.

Четиригодишните попиват всичко, което чуват вкъщи. Използват вашите „Това е и точка по въпроса“, „Не желая да обсъждам повече“, „Престани, дразниш ме“, „Хайде ако обичаш…“, „Не ме закачайте известно време“, „Абе яяяя, моля ти се“. Опитвате се да внимавате какво говорите, но не винаги ви се получава.

Четиригодишните говорят правилно, с малки изключения. Когато допуснат грешка, започват да се смеят смутено и да се удрят по челото „Ох, как обърках!“. В един момент започват да поправят вас. Което вече е малко досадно.

Четиригодишните имат ясна представа как искат да изглеждат. Ако се опитате да им пробутате някакъв стайлинг или аксесоар, трябва да преговаряте, да обяснявате защо и в краен случай да обещавате награди. Крайните случаи са чести. Например, когато четиригодишните искат да отидат на детска градина с фламенко рокля и корона, или на гости по пижама, или на 10 градуса по презрамки. Най-често сте доволни, че изобщо са облечени с … нещо.

Четиригодишните (момичета) носят чанта. Винаги. Различни размери, видове и модели – на гърба, през рамо, в ръка, на врата. В нея обикновено съхраняват най-необходимите неща – пари, червило, тик-так, 1-2 телефона, карта за фитнес (!), рисунка от детската градина, полу хербаризирани жълтурчета, носни кърпички, малки пластмасови фигурки. Чантата е изключително важна за цялостното поведение, без нея възникват проблеми.

Четиригодишните заговарят непознати, сядат на масата им, правят им смешки и …споделят доста лични неща от семейния ви живот. От най-безобидните до такива, които по принцип не би трябвало да бъдат споделяни. После да не се чудите на изумените погледи.

Настроенията на четиригодишните се колебаят между „Няма пък да правя каквото искаш, да знаеш!“ до „На вашите услуги, мадам“. За вас остава само да се нагаждате.

Четиригодишните все по-често показват, че не ви принадлежат. Ако сте мислели обратното – голяма грешка.

Колкото и да ви нервират вашите четиригодишни, бързо им прощавате и лесно ви минава. Защото знаете, че 4 ще трае кратко и нямате никакво време за губене…

Взимам те от детска рано, отиваме на концерт. Само двете, по женски.
Пристигаме час по-рано. Изненадващо, обикновено винаги закъсняваме. Последно обърках часа на кукления театър и влязохме почти в края на постановката.
В двора на радиото има малък параклис и красиви нови пейки. Сядаме на най-слънчевата. Все едно с фуния върху нас се излива енергия, от онази, космическата. Вадиш новото си списание и разглеждаш съсредоточено, все едно четеш. Приличаш ми на голяма, така вглъбена и спокойна, случва се рядко.
Две по-малки деца приближават, започват да пипат списанието и да се смеят. Питаш ме защо повтарят едно и също. Не знам, малки са, остави ги. До нас друго дете се дере жестоко повече от 15 минути. Майката захапва нервно цигара и се обажда почти с крясъци на бащата. Мяташ снизходителни и възмутени погледи, все едно и ти не правиш така. Припомням ти последния случай. Толкова е грозно, казваш. Да, но го правиш.
Идва време да влизаме. Впечатлена си от сградата на радиото – коридори, фоайета, студио 1, цялото в дървена ламперия и висящи от тавана микрофони. Около 100 пъти питаш кога ще започне, нервничиш. Гладна си, така и не се научих да нося храна в чантата. Обяснявам, че концертът не е кино и тук не се вади храна. За момент се улисваш и забравяш. Сядаш в мен, за да виждаш по-добре.
Концертът е страхотен – джаз музиканти, детски хор, момичета пеят с впечатляващи гласове, причудливи инструменти, великолепен звук. Гладна съм, припомняш. Ами ще почакаш, сега сме на концерт. Вече не ми приличаш на голяма. Изпускаш си микроскопичното пластмасово бебе и пролазваш три реда пред нас. Ако го изпуснеш още веднъж, няма да има нужда да чистят.
Харесва ли ти музиката? Да, искам пак да дойдем, обаче да сме обядвали преди това. Обещавам. В тази детска не ви ли хранят?
Изморена си и преставаш да мърдаш постоянно, отпускаш се в мен и те стискам силно. Момиче на около 10 запява Руфинка под съпровод на кавал. Идва ми да ревна, напоследък рева за щяло и нещяло, вече си свикнала.
Последна песен, ръкопляскания, тръгваме хванати за ръка. Навън е светло, мирише на окосена трева и прах.
Вадиш пластмасовия си детски фотоапарат и снимаш бял цъфнал храст. Нямаш лента, казвам. Нищо, много е красиво, отговаряш.
Купуваме солети и ги изяждаме заедно, вкусни са.
Един от ОНЕЗИ дни, в които всичко има смисъл и вкус. Дори солетите.