Публикации

По време на полета Cebu-Puerto Princesa една мила стюардеса ни предлага трансфер с бус до El Nido на добра цена. По принцип не ползваме подобни оферти, често са подвеждащи, но отстъпката не е за пренебрегване и след минута тя вече ни къса билетчета от кочана.

15-20 минути чакане и воала, бусът пристига – очукан и мизерен, дупките в тапицерията са закърпени с дунапренена гъба и скоч. Късно е да сменяме превозвача, чакат ни поне 5-6 часа път. Групата ни е разнообразна – от бакпакъри французи, през японски туристки, до малайзийско момиче, пътуващо по работа. Движим се из града с 30, спираме на няколко места, чакаме някакви хора, шофьорът върти, суче, не тръгваме. Търпеливи сме, в тази страна всичко се случва бавно.

Минава половин, един, час и половина, все още се мотаем в околностите на града, а никой не знае защо. „Не са му платили“, „Чакаме други пътници“, „Има някаква измама“ са някои от версиите. Когато обаче 20 минути висим пред крайпътен ресторант, за да се нахранят някакви жени, Тито не издържа, цялото му търпение се изпарява, зарязва английския (шофьорът и без това почти не говори) и изкрещява зад гърба му на чист български: „АРЕ БЕ ПИЧ, ДАЙ ДА ТРЪГВАМЕ НАЙ-НАКРАЯ!!!“ Пичът подскача 10 см. от седалката, поглежда уплашено в огледалото и пали. Алелуя, може и да стигнем по светло.

И както радостно сме тръгнали, така след 1 час спираме за тоалетна, почивка и хапване. Айрол. Неугледно кафене, в задния двор на което обаче се открива извънземна морска гледка, от която се обнадеждаваме, че все пак сме на правилния остров. След 15 минути се наместваме в буса доволно, готови за път, обръщам се надясно и в същата секунда виждам как тежката метална плъзгаща се врата, затръшната от едната японка, буквално премазва палеца на шофьора. ОМГ, това е краят на нашето безславно трипче. Човекът се превива от болка, японката се превива от притеснение. Тито е готов да поеме управлението, въпреки безумния трафик, само и само да се доберем донякъде. Шофьорът се стяга и тръгва въпреки всичко. Питаме как да помогнем, иска ли да отидем до някоя болница, ядът ни към него изчезва, спираме на първата аптека, за да смени превръзката от тиксо и салфетка с нормална. Японката плаща сметката и потегляме – с мръсна газ и премазан пръст.

След много спирки, слезли и качили се хора (някои доста странни), кървав залез, лудо шофиране и яко отегчение, пристигаме по тъмно. Срещаме се с хазяите в близката кръчма, за да ни дадат ключовете, хапваме по нещо на плажа и се прибираме в автентичната си филипинска градска къща на два етажа в сърцето на El Nido, което се оказва селце. Топла вода отново няма, налягане също почти, но къщата е страхотна, а и вече сме свикнали с тукашните битови стандарти.

На сутринта имаме забележителен момент – пресичаме главната улица, минаваме по смотано тунелче и уау, пред очите ни се разкрива невероятно красивият залив – тюркоазената вода, чиито цвят се сменя постоянно, зелените хълмове отсреща и лодките, приличащи на паяци върху водата. Толкова як момент, който остава като гравиран в съзнанието, дори без снимки. Духа жестоко и вятърът ще осуети част от плановете ни, това вече съм го разказвала.

El Nido минава за доста туристическо градче и е едно от популярните на острова, но тълпи от туристи няма. Много от тях нощуват в околностите и е спокойно, все едно си в Китен през 90-те. Страхотни места за брънч, кафенета, местни закусвални, реге барове и небрежни ресторантчета – кеф. Времето не е оптимално – редуват се облаци, супер силен вятър и меко слънце. Обикаляме околностите с триколка, гледаме залеза в Las Cabañas, няколко пъти ни отменят зиплайна заради вятъра, но ние тъпо и упорито чакаме и накрая се пускаме. Светлината тук е безкрайно омайваща, все едно сценична. Веселба, безгрижие и спокойствие – точно каквото ни е нужно в този период. Нетът е колеблив и това всъщност е чудесно. Вечер сядаме на плажа, където на огромни скари са се излегнали всякакви прекрасни риби, мисля, че в следващите поне 6 месеца няма да ми се пипа морска храна. Гарнитура – малките лаймчета каламанси, ориз и малки червени чушлета – всичко за около 7-8 лв. заедно със стека тон или мидите/стридите/калмарите/друго. Истинско великолепие! Една от вечерите чакаме на километрична опашка за единствената пицария в града – влизаме боси по местна традиция и изпитваме почти оргазъм от европейска храна и бутилка вино, тукашната кухня и продукти в един момент ни идва до гуша.

Небето се прочиства и ни дава шанс за обикаляне из островите  и риболов с местна лодка, няма какво да искаме повече. Резервацията ни в къщата на Тони приключва, както е по план. Случайно си намираме хотел с ТОПЛА ВОДА баш на плажа, сутрините гледката е без аналог – заливът се събужда заедно с нас. Местните запъплят по лодките като мравки, слънцето се обръща зад хълма и светлината стъпва в стаята като нежна мелодия. И така всеки ден.

El Nido е последната ни филипинска спирка, следва полет до Манила, после Доха и връщане обратно. Което е също толкова вълнуващо, колкото заминаването, даже малко повече.

*Снимките са от El Nido, местността Las Cabañas, плаж Nacpan, водопада Nagkalit-Kalit, Blue Lagoon, Small Lagoon, плажа Seven Commando (за Coron не ни остана време)

 

След Себу, следващата ни локация по план е Bohol, островът на Шоколадовите хълмове и тарсиерите (филипински дългопет).

Фериботът ни оставя на незрачно пристанище, откъдето след кратко пазарене се мятаме на триколка, с куфари, вързани зад гърба ни със сезал. Квартирата ни е в Loboc, основна локация на острова. Тук квартира, там квартира – нищо. Шофьорът ни започва да се поти, точен адрес нямаме, wi-fi също. Обикаляме няколко пъти малкото градче и най-накрая един местен ни упътва навътре в джунглата. Нагоре по реката, още нагоре, все по-натам, стигаме до мястото – приказни бамбукови къщички, които са далеч по-красиви от снимките в airbnb. Два етажа, огромен двор, голяма веранда с дървени мебели и спартанска бамбукова баня с прозорец на тавана и бетонен под, сякаш излязла от Pinterest или интериорно списание. Посреща ни Джеса – малката собственичка на големия дом, съвсем млада, дребничка, с петгодишни близначки – Лавиния и Елиса и съпруг чужденец. Трите говорят очарователен микс между филипино, немски и английски.

Тишината е като лепкав сок, който направо ни размазва от удоволствие. Реката – мътна, пълноводна и плътна – се носи протяжно, от време на време само по някой рибар или турист на падълборд. Палмите са като наниз край брега – място за съзерцаване и мир. Къщата на Джеса е точно над реката, малките сестри пеят Let it go боси на верандата и си играят с дръгливото кученце, което в следващите дни почти ни става подопечно. „Аз съм градско момиче, казва Джеса, но дойдохме в земите на майка ми, за да изкарваме прехраната си.“ Връчва ни ключовете от разбит на вид, но в пълна изправност и доста бърз скутер, за да обикаляме острова без притеснения. В една от къщичките тече тих ремонт, но други гости освен нас няма. Сам-сами насред джунглата. Егати кефа!

Като върли почитатели на уличната местна храна първата вечер рискуваме с типично филипинско барбекю. Няколко сергии на паркинга под моста, глъч, смях и оживление. Все още стои новогодишната украса и голяма метална елха. В сини пластмасови легени на клечки са наредени кокоши крака, мръвки бяло месо, черва, трътки, глави и дробчета. Избираме най-приемливите шишчета, които вече мариновани и след обилно поливане с галон кетчуп отиват на скарата. Пуши яко, жената, която пече, е почти ослепяла от жестокия дим, всички бърборят развълнувано. Звездата на импровизирания ресторант е трансджендър с изправена коса, син маникюр и огромна усмивка, който мята шишовете в чинии и прави сметката. Хихика и подхвърля майтапи, явно е във вихъра си.  Няколко испанеца седят отстрани и се чудят дали ще оцелеем след тази почерпка, та да хапнат и те. Падат ножове и прибори, които биват избърсвани в задния джоб на дънките, дори за негнусливи като нас е екстремно, стискаме очи и се правим, че не виждаме. Изчистват специално в наша чест пластмасова вехта маса, но ние решаваме да хапнем край реката с по San Miguel. Лампи няма, почти тъмно е, шишчетата дори са вкусни, а и о,чудо, на другата сутрин нямаме стомашни проблеми, дори киселини. Да не пробваш местната храна е като да пропуснеш развръзката във филм – без нея не си струва цялото упражнение.

Следващите няколко дни обикаляме острова – от Шоколадовите хълмове, терсиерите (малките срамежливи животинчета, които се срещат само тук), през бамбуковите въжени мостове, водопадите Димиао, махагоновата гора и пеперудите, до плажовете на остров Панглао, съседен на Бохол. Скутерът тук е истинска благословия, сваля те неусетно от планината, през оризовите полета, до искрящите плажове. Великолепните гледки те удрят през лицето и дори не ти се снима, искаш просто да попиваш и поемаш въздуха, колкото можеш повече. От постоянното пътуване изгаряме на презрамки, деколтета и парчета шал, въпреки високия фактор, но някак и това не може да те притесни, когато си на подобно място. Редовно по пътя се носи фалшиво пеене – караокето е освен филипинско изобретение, и любимо местно забавление, ти да видиш.

Вечер се прибираме в малката ни къща в джунглата, все едно у дома. Топла вода няма, което е обичайно за местните къщи. „Толкова е горещо навън, за какво ви е топла вода, подмята местен.“ Да бе, да, връткаме очи ние, но се правим, че сме съгласни. Храним се в местния ресторант, който не само че не е туристически, както се опасявахме, ами е и единствен в града и затваря в 18-19, винаги сме последни. Бутилка ром и лед в пликче за 1-2 песо и сме готови с аперитива. Една от сутрините Джеса ни приготвя закуска – яйца и ориз, вече ни е втръснало от тази комбинация, но любезно хвалим домакинята.

Толкова ни харесва в Bohol,  че ни идва да останем, ако не ни чака отново ферибот към Cebu и полет за Palawan, последната ни филипинска спирка преди прибирането към вкъщи от столицата Манила.

Следва продължение…

Самолетът ни изплюва първо в Доха, после в Манила, и накрая в Cebu City (кралицата на юга) за два градски дни преди бохолската джунгла.

Себу е врящ, жарък, шумен, миришещ на риба и прах, с невъобразим трафик и свои собствени правила. Всичко жужи, гъмжи и цвърчи от жегата, тълпата носи през улиците, около пристанището и през претъпканите с какви ли не превозни средства кръстовища, изнежените ни от зимата бледи тела. Всеки местен е метнал парче хавлия на рамото, за да попива потта от челото и врата си, туристи почти няма, а всички разкошни боси сладки деца охотно застават пред обектива ти, сякаш само теб са чакали за поза, усмивка и снимка.

Сменяме няколко от прословутите филипински jeepney – стари бракувани щатски джипове, трансформирани в малки открити бусчета и накичурени като селски панаир – буквално се катерим един върху друг заедно с местните, корите им с яйца, бохчите, кашоните и кокошките, докато висящ от платформата филипинец събира банкноти между пръстите си и подвиква „One more, please!“. Отбиваме се прегладнели в местна закусвалня – сочим каквото поръчват останалите и се озоваваме с по няколко пролетни рулца филипино стайл в пластмасови чинии – техните lumpia, заедно с лепкав ориз в бамбукова кутийка и няколко найлонови пликчета, с които всички се хранят като с ръкавица, и после изхвърлят където им падне.

Въртейки се около пристанището нахълтваме на местния пазар, където жени разпорват огромни риби, чистят миди, редят чирози на високи купчини с виртуозна сръчност и мият ръце в големи легени, пълни с вътрешности. Привикват ни да си купим пилета, подправки и банани, докато местните грабят всякакви продукти и ги отнасят с бохчи върху скутерчетата си след кратък пазарлък.

Преди хотелът да ни върне в нормалните температури и звуци, спираме в малко кафене за студена бира. Няколко масички отпред са заети от местни на по бутилка ром, носят ни любезно столове, отнякъде се точат хитове от 90-те, пристигат други коли, отварят багажниците с огромни колони и става абсолютно улично парти. Седиш и пиеш San Miguel, сякаш винаги си бил тук, на този ъгъл, а и ще останеш дълго време. Не разбираш нищо от разговорите им, а те от твоите, и това, смесено с грохота от булеварда, лепкавата влага във въздуха и умората от дългите полети, те хвърля в едно полунирванно състояние на блаженство и мир.

На следващия ден ни чака ферибота за Бохол и малката ни къща в джунглата, а в Cebu ще се върнем след няколко дни, за да отпрашим с вътрешен полет за следващия остров.

Последните 5 дни от  пътуването отделяме за релакс моментите – плаж, коктейли, обиколки с лодки из околните острови, т.нар. island hopping, на които сме почитатели. Направили сме си сметките без филипински кръчмар обаче.

Още на пристигане с буса на ужасите (за него друг път, около 8 часа кошмарно друсане от летището до селото) ни посреща огненочервен залез, който се процежда зад облепените с тиксо прозорци. На вятър е, казва някой, а ние изтръпваме. Вятър, тайфун, дъжд, ноу фън?

Айде бе, не може чак с такъв кофти късмет да сме, си мислим,  и след като бусът най-накрая ни изплюва, оптимистично се отправяме към къщата. Топло е, но духа жестоко, почти ни отнася чиниите на вечеря, а палмите се огъват като житни класове. „Аз винаги имам късмет с времето!“ – казвам за тонус, не съвсем убедена.

На следващата сутрин с покруса установяваме, че бреговата охрана е прекратила всички 4 вида турове, не излизат дори рибарските лодки. Местните вдигат рамене, даже собственикът на къщата, който е усмихнат оптимист, казва плахо: „Не знам, много е силен вятърът този път, откакто тайфунът вилня, не са отменяни турове…“, което съвсем ни хвърля в мрак.

Иначе времето е прекрасно, идеално за плаж слънце зад облак, не се усеща жегата. Огромни вълни, малко мътни, но карай. Обикаляме по съседни плажове, гледаме залези, пием бири и коктейли, ядем риба и … следим прогнозата. Буквално през 15 минути. Толкова живо от метеорология никога не съм се вълнувала, обикновено приемам със смирение условията – каквито, такива. Но да дойдем за 5 дни именно на този остров и да ни запука тайфун – никак не е готино. Освен туровете сме запланували и риболов с местна лодка само за нас, вече сме договорили цената, но и това мероприятие е под въпрос.

Понеделник – отменени. През нощта се излива мега порой, който съвсем отмива всяка надежда. Вторник – отменени. Духа яко. Малко вече се отчайваме и решаваме, че ще си тръгнем без да обиколим лагуните. Егати късмета… На плажа излиза някаква калифорнийска двойка модели  – адски красиви руси мъж и жена, по 2 метра високи, напълно екипирани, които порят вълните и правят лупинги с кайтовете си в еднакви цветове, красота! Е, поне някой да му се кефи на тоя тъп филипински вятър…

Почти сме увесили нос, когато на третия ден отварят туровете. Направо ни идва да крещим и да се въргаляме по улиците от радост. Нахлуваме в агенцията, грабваме по едни водни обувки (все още отказвам да си купя този ужасно грозен артикул) и зачакваме да ни извикат. Били сме на такива турове много пъти, с децата и без, няма какво да ни изненада. Само така си мислим…

През последните 2-3 години туризмът на Palawan, и изобщо на Филипините, се увеличава, увеличили са се и лодките. И вместо да нагазите до коляно, трябва да изминете, направо да преплувате, разстоянието до трета или четвърта линия, за което никой не ви е предупредил. 9 сутринта е, а тогава водата хич не е топла, заради ветровете последните дни си е направо студено.  Аз съм се спретнала с бледосиня блузка с дълъг ръкав с перлички,  която прогизва, защото решавам, че ще сваля само късите панталонки – нашата лодка не може да е чак най-отзад. Е, най-отзад е! Група китайки, увити с дрехи от глава до пети пищят от студа, вдигнали багажите си докъдето могат, деца се катерят по главите на родителите си, ценни вещи се бутат в непромокаеми торби. Един младеж от екипажа грабва чантата ми с фотоапарата и така поне спасява него (не влиза в новата ни гумена Ocean bag, топ аксесоар по тези ширини).

Нито е да плуваш, нито да си ходиш небрежно, докопваме се някак си до лодката, издрапваме по клатещата се стълба и присядаме на пейките. Слънце няма (отгоре има навес) – единственото слънчево място е в края, където ми обясняват, че не трябва да се настанява никой. Оукей, само дето измръзвам. Нямам резервни дрехи, само ужасна малка хавлиена розова кърпа (не съм голям фен на този цвят), която сме купили от селото, щото „Мария, не мъкни кърпи от София, там ще има по-готини“. Е, нямаше почти никакви, само това подобие на хавлия. Както и да е, сваляме дрехите, намятам кърпата и се правя, че ми е кеф. Толкова ги чакахме тия пусти турове, няма как да не е кеф! Порим вълните, аз си тракам със зъби, започва да напича, алелуя.

Точно ме е нагряло приятно в гръб и се поотпускам, спираме на първата лагуна. Разбира се, пак сме на не знам коя си линия и се налага да плуваме. Може ли след малко? Ми не, всички слизат. Водата ми се струва още по-ледена. Доплуваме до някакъв мини плаж, заедно с  тълпа хора, аз уцелвам висока подводна скала и си ожулвам жестоко до кръв и двата крака. Псувам наум, защото на глас не умея, стигаме до брега и виждаме, че водачите насочват всички към малък проход в скалите – нали е Тайната лагуна, дошли сме дотук, влизаме.

Започва се едно чакане в плиткото, на СЯНКА, където с още 100-ина човек дзиндзирикате пред дупката, почти долепени един до друг, опитвайки се да не си гледате в задниците. По средата на тълпата има една смугла амазонка по прашки и супер стегнато дупе с пъпка отдясно, имам чувството, че всички сме съсредоточили погледи именно в тази конкретна точка. Няма с какво да се наметнеш или облечеш, всички са настръхнали и огънати от студа, но носят камери и телефони в пликове, ние сме от малкото без. Идва нашият ред – налага се да направиш почти шпагат, за да влезеш в лагуната, водачите помагат на всички, защото е адски хлъзгаво. Освен кървящото ми коляно, съм и с един доста изрязан и супер неудобен за подобни активности бански (другият беше мокър), с който имам чувството, че все нещо ми е навън, особено когато съм разположена акробатично върху мокра скала, нали…

Както и да е, във филипински шеги и закачки се набутваме в прохода, озовавайки се в мътен гьол, който може би е много красив ако: 1. Не ти е зверски студено 2. Не си си свалил кожата преди малко 3. Сте само вие двамата, без тълпата, която размътва водата. В лагуната има един хот спот, на който всички се снимат – знаете ги ония кадри – в гръб, поглед през рамо, отметната на една страна коса, като Венера, изгряваща от синьо-зелените вълни. Амазонката с прашките е най-добра в позирането, вече виждам как валят лайкове под хаштагове #lovemylife #lovewhatido #islandlife #travelgram. Хубаво е. Зъзнеш, зъзнеш, хоп – снимка с усмивка за Инстаграм, после пак си зъзнеш на спокойствие, общо-взето това е положението тук. Надсмиваме се ехидно – нито имаме с какво да се снимаме, нито ни е до това. Е, който не иска снимки, пак се нарежда на опашката, този път за излизане. Направо съм готова да убия някой, за това ли беше целият зор?! Искам само да се добера до лодката и просто да се увия в нещо. По принцип не мрънкам, но когато ми потънат гемиите, въздухът се напряга.

На следващата лагуна хората се гмуркат за шнорхелинг, Тито включително, аз не мърдам от слънчевата пейка, като гущер на припек. Било като картичка долу, не ме интересува, оставам на сухо, буквално и преносно. Обувките очевидно не са моя размер и гледката с тях е още по-гротескна, но сега последното, което ме инетересува, е как изглеждам. Обикаляме нататък, пропускам и каякинга, когато с облекчение виждам, че започват да приготвят обяда. Няма да разказвам как мият във Филипините чинии, това са само подробности. Шишове с месо, ориз, салата, плодове – рай! То и зъзненето изтощава. При всяко спиране и тръгване водачите трябва буквално да „разплитат“ прътовете на лодките, за да не повлечем някой с нас. Вече съм се стоплила, нахранила и почти забавила за ожулването, което беше още по-незабравимо заради супер солената вода.

Последната спирка е един разкошен плаж, на който все пак възстановяваме нормалните температури във вече по-топла вода, с някой и друг коктейл, както си трябва. На прибиране с облекчение слизаме от лодката и доплуваме до брега. Толкова го чакахме тоя тур, а то…

На следващата сутрин обаче, последната ни на острова, времето е великолепно, топло и ясно още от сутринта. Собственикът на рибарската лодка ни чака на първа линия, целият ден е само за нас, без тълпите досадници и масовите маршрути. Отвеждат ни на прекрасни рибарски точки навътре в морето, подухва приятно, напича още по-приятно. Докато Тито се вихри с въдицата, аз и двамата местни другари от екипажа мятаме обикновена корда с тежест и, о майн гот, хващам първата си риба от години – red (или white?) snapper, който ни приготвят на момента. Вадим студени бири от хладилната чанта и се наслаждаваме.  Кеф!

Прибираме се малко преди мръкване, под съпровод на филипинското слънце, което разлива щедро цветовете си над залива. Този път без тракане на зъби, само зъбене в усмивки. Това е то тур.