По време на полета Cebu-Puerto Princesa една мила стюардеса ни предлага трансфер с бус до El Nido на добра цена. По принцип не ползваме подобни оферти, често са подвеждащи, но отстъпката не е за пренебрегване и след минута тя вече ни къса билетчета от кочана.
15-20 минути чакане и воала, бусът пристига – очукан и мизерен, дупките в тапицерията са закърпени с дунапренена гъба и скоч. Късно е да сменяме превозвача, чакат ни поне 5-6 часа път. Групата ни е разнообразна – от бакпакъри французи, през японски туристки, до малайзийско момиче, пътуващо по работа. Движим се из града с 30, спираме на няколко места, чакаме някакви хора, шофьорът върти, суче, не тръгваме. Търпеливи сме, в тази страна всичко се случва бавно.
Минава половин, един, час и половина, все още се мотаем в околностите на града, а никой не знае защо. „Не са му платили“, „Чакаме други пътници“, „Има някаква измама“ са някои от версиите. Когато обаче 20 минути висим пред крайпътен ресторант, за да се нахранят някакви жени, Тито не издържа, цялото му търпение се изпарява, зарязва английския (шофьорът и без това почти не говори) и изкрещява зад гърба му на чист български: „АРЕ БЕ ПИЧ, ДАЙ ДА ТРЪГВАМЕ НАЙ-НАКРАЯ!!!“ Пичът подскача 10 см. от седалката, поглежда уплашено в огледалото и пали. Алелуя, може и да стигнем по светло.
И както радостно сме тръгнали, така след 1 час спираме за тоалетна, почивка и хапване. Айрол. Неугледно кафене, в задния двор на което обаче се открива извънземна морска гледка, от която се обнадеждаваме, че все пак сме на правилния остров. След 15 минути се наместваме в буса доволно, готови за път, обръщам се надясно и в същата секунда виждам как тежката метална плъзгаща се врата, затръшната от едната японка, буквално премазва палеца на шофьора. ОМГ, това е краят на нашето безславно трипче. Човекът се превива от болка, японката се превива от притеснение. Тито е готов да поеме управлението, въпреки безумния трафик, само и само да се доберем донякъде. Шофьорът се стяга и тръгва въпреки всичко. Питаме как да помогнем, иска ли да отидем до някоя болница, ядът ни към него изчезва, спираме на първата аптека, за да смени превръзката от тиксо и салфетка с нормална. Японката плаща сметката и потегляме – с мръсна газ и премазан пръст.
След много спирки, слезли и качили се хора (някои доста странни), кървав залез, лудо шофиране и яко отегчение, пристигаме по тъмно. Срещаме се с хазяите в близката кръчма, за да ни дадат ключовете, хапваме по нещо на плажа и се прибираме в автентичната си филипинска градска къща на два етажа в сърцето на El Nido, което се оказва селце. Топла вода отново няма, налягане също почти, но къщата е страхотна, а и вече сме свикнали с тукашните битови стандарти.
На сутринта имаме забележителен момент – пресичаме главната улица, минаваме по смотано тунелче и уау, пред очите ни се разкрива невероятно красивият залив – тюркоазената вода, чиито цвят се сменя постоянно, зелените хълмове отсреща и лодките, приличащи на паяци върху водата. Толкова як момент, който остава като гравиран в съзнанието, дори без снимки. Духа жестоко и вятърът ще осуети част от плановете ни, това вече съм го разказвала.
El Nido минава за доста туристическо градче и е едно от популярните на острова, но тълпи от туристи няма. Много от тях нощуват в околностите и е спокойно, все едно си в Китен през 90-те. Страхотни места за брънч, кафенета, местни закусвални, реге барове и небрежни ресторантчета – кеф. Времето не е оптимално – редуват се облаци, супер силен вятър и меко слънце. Обикаляме околностите с триколка, гледаме залеза в Las Cabañas, няколко пъти ни отменят зиплайна заради вятъра, но ние тъпо и упорито чакаме и накрая се пускаме. Светлината тук е безкрайно омайваща, все едно сценична. Веселба, безгрижие и спокойствие – точно каквото ни е нужно в този период. Нетът е колеблив и това всъщност е чудесно. Вечер сядаме на плажа, където на огромни скари са се излегнали всякакви прекрасни риби, мисля, че в следващите поне 6 месеца няма да ми се пипа морска храна. Гарнитура – малките лаймчета каламанси, ориз и малки червени чушлета – всичко за около 7-8 лв. заедно със стека тон или мидите/стридите/калмарите/друго. Истинско великолепие! Една от вечерите чакаме на километрична опашка за единствената пицария в града – влизаме боси по местна традиция и изпитваме почти оргазъм от европейска храна и бутилка вино, тукашната кухня и продукти в един момент ни идва до гуша.
Небето се прочиства и ни дава шанс за обикаляне из островите и риболов с местна лодка, няма какво да искаме повече. Резервацията ни в къщата на Тони приключва, както е по план. Случайно си намираме хотел с ТОПЛА ВОДА баш на плажа, сутрините гледката е без аналог – заливът се събужда заедно с нас. Местните запъплят по лодките като мравки, слънцето се обръща зад хълма и светлината стъпва в стаята като нежна мелодия. И така всеки ден.
El Nido е последната ни филипинска спирка, следва полет до Манила, после Доха и връщане обратно. Което е също толкова вълнуващо, колкото заминаването, даже малко повече.
*Снимките са от El Nido, местността Las Cabañas, плаж Nacpan, водопада Nagkalit-Kalit, Blue Lagoon, Small Lagoon, плажа Seven Commando (за Coron не ни остана време)
Уникални снимки! А мястото…магично!
Страхотно място! Чак уникално… Аз също искам да посетя Филипините. Надявам се да статиите да бъдат полезни, които пишете в този блог. 🙂 Благодаря Ви!