По магазините обаче откривам само бледи копия на рокли, които все едно аз съм сглобявала в тъмна стая, за онлайн поръчка нямам време, ще се шие. Аз не умея, но поне ще избера платовете. Нося двете кукли, които купихме няколко месеца по рано, за да онагледявам какво търся. Все още обаче не подозирам с какво съм се захванала…
Магазините
Имам идея къде са магазините за платове на Ботев и около Женския пазар, купувала съм и преди. Ако не сте влизали там едва ли ще разберете за какво говоря – всевъзможни десени, материи, украси, ширити, пайети, буквално висят отвсякъде, извират от шкафове и рафтове, спускат над главата ви, настъпвате ги по пода. Трудно се провираш между тях, та камо ли да ги огледаш добре. Не държа роклите да са буквално копие, но поне да правят асоциация с героините.
Бързо разбирам няколко неща: а/не знам какво всъщност търся, б/тези материали съвсем не са евтини. Красивите дантели, по които съм зяпнала набързо отпадат поради цената си от около 50 лв метъра. Не успявам да отговоря и на няколко базови въпроса, които ми задават набързо: това веревно ли ще бъде (?), колко са високи децата (!) и трябва ли да има еластан. Продавачките врътват очи отегчено и с леко снизхождение все пак решават да ми съдействат. „Ама кои са тия Елза и Анна, известни ли са?“, „Аууу, на това малкото на две години и рокля ще му шиете! Пък и дълга!“ Мой ред е да връткам очи. Дърпаме разни топове, с прътове сваляме от най-горния рафт кадифета и сатени, ровя в кашони за парчета в точния цвят, мерим пера и ширити, набавям почти всичко за има-няма час.
„А имате ли някакви снежинки за наметалото?“ – плахо питам преди да си тръгна. Жените с шивашки сантиметри по вратовете и огромни метални ножици в ръце дори не ме удостояват с поглед.
Грешната шивачка
Намирам шивачка в квартала, пак влача куклите, пак разказвам идеята. Знам, че прави предимно подгъви и корекции, но все пак решавам да опитам да запаля искра на ентусиазъм. Не ми отказва, но някак вяло подхожда към гениалната ми идея. „Ама то няма да стане точно като тия кукли, да си знаеш.“ – ми казва без грам радост и с карфица между зъбите. Нищо, не е и нужно, да наподобява, съгласявам се послушно. „Те няма да са за носене иначе, няма да стават, само за събитието, предупреждавам.“ За човек като мен, който няма понятие от шев и кройка, една рокля е фасулска работа, занимание за час-два. Сериозно съм се объркала обаче, не е лъжица за всеки, който притежава машина.
Жената вече е разбрала, че заданието е прекалено сложно за нейните възможности, а и явно не ѝ се занимава, чуди се как да ме откаже. Аз обаче съм в някакъв Frozen транс, тъпо и упорито продължавам – пращам снимки на примерни рокли по вайбър, чертая схеми и показвам откъси от филмчето. „Деколтето не мога да го направя така, нямам време“, „А не може ли без тия наметала?“, „Не, не, ръкавите не могат да станат така както ги искаш.“, „Детето ми е болно и няма да съм на работа няколко дни.“, „Сега имам гости.“, „Ама тоя плат много лигав, не е подходящ.“ Напразно – все още не загрявам, само навеждам глава и се съгласявам.
Накрая, седмица преди празника, ме застрелва с въпроса „А ти имаш ли вариант ИЗОБЩО БЕЗ рокли?“. Грабвам си платовете, затръшвам вратата и почти през рев започва да премятам вариантите – ще се науча да шия за няколко дни (колко му е!), ще ги направя от хартия (муахаха), ще измисля друга изненада (няма време, а и идеи ми липсват), ще облекат други дрехи за рождения ден (навила съм си го на пръста и държа да са точно тези).
Решавам се на последна стъпка и питам в страницата на блога – почти отчаян вик за рокли на две сестри, едната замразява, другата не я знам точно какво прави. Пишат ми разни жени, за които също задачата се оказва сложна, още повече срокът е нищо и никаква седмица.
И тогава получавам съобщение от Яна: леля ми е шивачка в Народния театър, това е телефонът ѝ, ако не е много натоварена, ще ти съдейства. Хор от птички запява, слънцето изгрява отново, пухкави зайчета тичат из росна трева с маргаритки в мрачния ноемврийски следобед.
Точната шивачка
Уговаряме се по телефона, отивам в Народния театър, пак нарамила кукли, платове, пера. Майка ми преди години работеше в здравната служба там и всичко ми е познато. Колко следобеди съм прекарвала като малка в ложата, при аромата на сцена, кадифени завеси, пудра и обедна манджа – ехей, вълшебни времена.
На входа ме посреща прекрасна чаровна дама, която ми идва да разцелувам. Казвам на две на три как виждам роклите и кои, аджеба, са тия сестри. „Няма проблем, след 2-3 дни ще са готови, ето какви мерки ми трябват.“ Алелуя, при феята на шиенето съм! Отнасям листчето почти подскачаща пред театъра. От моментите, в които искаш да правиш циганско колело, салто и шпагат едновременно.
В уречения ден влизам в ателието – двете рокли стоят на масата, перфектно изгладени, под светлината на големия прозорец. По-красиви и от най-сполучливата ми визуализация. С много добавени от нея детайли и елементи, изработени със старание и мисъл. Освен, че осигури рокли, тази талантлива и мила жена ме спаси и от най-големия ми кошмар и ОКР в едно – т.нар. синдром данестанетакакактосигопредставям.
А вкъщи – Елза и Анна боси, по рокли и наметала обикалят из стаите, въртят се в кръг на фона на песента, припяват на странен език и пищят от щастие.
