Миграция: Катерина

Име/псевдоним Катерина

Възраст 35

Образование, призвание, професия или занимание Завършила съм психология, но не познавам гласовете в главата ви.

Призванието ми е да пътувам. Правя го и за пари. Добре ми се получава.

Заминаването Първото ми пътуване беше през океана, лятото на 2002. Отидох на бригада и когато визата ми изтече се почувствах засегната от това, че ме карат така да си вървя. Обиди ме това, че някой ми налага къде да живея. И как. И докога.

След това се върнах там през 2006 и 2007. За да видя любим човек, да науча нов занаят и за да избягам от тъгата си.

2008 в Австрия, 2009 Франция и накрая тук. Вече втора зима.

Номад съм. Убедена съм, че една-две седмици са напълно недостатъчни, за да опознаеш едно място, и да разбереш нещо за живота и хората му. Затова заминавам за цял сезон, понякога и по-дълго. През останалото време си правя по-кратки разходки за удоволствие или за да показвам света на други хора.

Застоявам се в София все по-рядко. Малко е нарочно.

Мястото Последното място е Швейцария. Първо Люцерн, а сега Вербие. Скали и вода са двете неща, които ме правят щастлива. Снегът също не е лош.

Нещата, които ме очароваха Швейцария е близо до утопия. Природата може да ти спре дъха.

Хората. Спокойни, с реалистична представа за себе си и за живота си. Фактът, че тук всеки прекарва колкото може повече време на открито.

Движението.

Чистичко е. Всяка вечер се мият градските автобуси, пощенските моторетки, пожарникарските коли, кравите, конете и котките. Имам подозрения и за гаргите по покривите, но нямам доказателства.

Храната, защото нямам съмнения за произхода й.

Спокойствието.

Нещата, които не ми харесаха Който търси, намира (какво да не му хареса).

Швейцария със сигурност не е място, от което да се оплакваш. Би било смехотворно.

Ако някъде не ми се е сторило интересно, не се връщам там. В Париж например не мисля да ходя скоро.

Нещата, с които не успях да свикна На мен ми харесва да свиквам. Като всяко друго нещо, колкото по-често го правиш, толкова по-лесно ти се получава. Теорията ми е, че са нужни приблизително 3 месеца, за да си подредя наново живота на някое ново място. В това включвам лесно и бързо намиране на храна, разучаване на интересните места наоколо, да има на кого да се обадя ако ми падне акумулатора или ако си търся компания за ски, графика на влаковете и автобусите и други базови нужди. Шегуваме се, че тук всичко е чудесно, докато не се окажеш без тоалетна хартия в неделя.

Трудностите Трудностите са само илюзия. Всичко е в главата ти. Всяко изпитание трябва спешно да бъде превръщано в приключение.

Първите ми дни в Щатите едва стигнах там, накъдето бях тръгнала, оказах се в грешния автобус, в грешния ЩАТ.

„Знаете ли къде е багажа ми?“ „Багажа ти е на правилното място, скъпа, ти не си.“ Върнах се до последния град, трябваше да чакам 24 часа за някакъв превоз, имах $80 в джоба си, купих си „Шогун“ и пакет цигари, една жена без зъби ми изпуши цигарите, един бездомник ми каза, че не се моля достатъчно, а някакъв младеж, за който бях сигурна че иска да ми отмъкне парите, ме покани на ресторант и ми обеща да ме заведе на Ozzfest и да се ожени за мен, ако връзката ми не потръгне, изгубих се през нощта, някакви пияни младежи ме закараха до автогарата, а там от следващия автобус слезе Тошко, който беше тръгнал от Ню Йорк три дни по-рано.

Това ще разказвам един ден на децата си, а не че съм страдала от твърде много задължения, клиенти, които ми се обаждат в 4.30ч и една зла мениджърка. Не забравяйте, понякога реалността няма никакво чувство за хумор!

Какво/кой ми липсваше най-много Ор

Причината и поводът да се върна Аз заминавам краткосрочно всеки път, така че завръщането е неизбежно. Няма да скрия, че България не ми липсва. Никога не съм изпитвала носталгия. Не страдам и от сантименти по старите хитове на Пепа Секса. Вече и хубаво сирене лесно се намира.

Как реагираха близките/околните, коментарите Когато се обадя на някой, често първият въпрос е „Не бе сериозно, къде си?“

Има хора, които бавно си отиват от живота ми, но това е по-скоро естествено и не е задължително свързано с факта, че не съм в България през някаква част от времето. От друга страна да се чуеш с любим човек никога не е било по-лесно, а благодарение на социалните мрежи вече и не можеш спокойно да пръднеш на другия край на света без някой да го лайкне във facebook.

Коментарите идват предимно от хора, които ме познават някъде средно между изобщо и никак. „Да ти се чуди човек защо се прибираш?”, „Бива ли така да живееш без корен!”, „Не те ли е страх?”, „Ти ще видиш един ден като имаш деца, как набързо ще си седнеш на дупето.“, и разбира се любимото ми „Абе остави ги тия там швейцарците.“

Отговорът на тези и други въпроси е 42.

Как се чувствам сега, кое ми липсва Неща, които няма да чуете на погребението ми:

„Не успя да сбъдне мечтата си. Останаха й да види още само 193 държави.“(ако приемем че са общо 194)

„Тя беше изключително подреден човек.“

„Къщата й светеше!“

„Горкото момиче, все недохранено си ходеше.“

„Никога не си забравяше ключовете.“

Там или тук? Там. Където и да е. Животът е твърде кратък, за да го прекараш в търсене на два еднакви чорапа. А пък аз съм много зает човек. Трябва да вървя.

*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук