
Съчетах полезното с приятното – дипломирах се в СУ, подготвих си документите за магистратура, приеха ме и заминах. Решението се случи в интервала от абсолвентския ми бал до държавните ми изпити. Имах три месеца да проуча специалности, да взема езиковия изпит и два пъти генерално да сменя цвета на косата си.
Мястото Портсмут, Англия. Население около 200 000 души, повечето от които от т.нар. порода chavs – онези индивиди, които прекарват солидна част от времето си в ангцуг и/или кръчма, плодят се на поразия от 16-годишна възраст и говорят с характерния за работническата класа акцент, макар че и „работническа” е доста условно, при положение че се издържат благодарение на перфектните социални услуги в Англия. Както и да е. Портсмут е приятен град, макар не уау. Навсякъде, където има море, човек освобождава стрес и лудост много интензивно и ефективно, там също. Живеех близо до брега, което запали в мен желанието да тичам сутрин, така че прекарах значителна част от годината борейки силния крайбрежен вятър. Обожавах как един възрастен господин, чиято работа беше да спира движението, за да пресекат децата от близкото училище, спираше трафика и за мен. Обожавах как съседите ми вечно ремонтираха нисана си, но никога не го караха. Дори африканските песни на другите съседи в неделя сутрин сега ми се струват като неразривна част от романтиката на Портсмут. Не живеех зле.
Завърших с merit и се прибрах.
Мария много ми е интересна рубриката ти! Често мисля и се питам дали все пак бих се върнала отново в БГ да живея 🙂 Хората са заминали по много и различни причини, но аз май направих една голяма грешка, бях безобразен оптимист, дори не исках и да отида да уча в чужбина … Вярвах, че именно и само България е моето място и само там ще съм наистина щастлива ( е в известен смисъл бях), но това през което минахме и с което се сблъскахме, беше повече от това, което можехме да преглътнем … Чакахме твърде много и заминах с чувството на най _ голямото облекчение, което някога съм имала … Толкова силни чувства на разочарование, граничещи с ненавист, болка и … да не казвам още какво, че сега навсякъде другаде се чувствам шастлива и у дома си, само да не съм в БГ! Дано ми мине … много се надявам!
Затова и с огромен интерес чета и се опитвам да разбера другата гледна точка!
Поздрави,
Ива
Колко много разпознах себе си в нея…
Мария, Доротея, благодаря ви!
"…предпочитам да живея в бедна, про-ориенталска и оръфана страна, но това е любов, която не е подчинена на разума."
Това ми е толкова познато и бих добавила далеч от големия град
Намерих много от себе си в този разказ. Няма да забравя горчивия вкус, с който преглъщах, докато пътувах към летището, за да се прибера безславно след безбройните имейли за отказ за работа дори във вериги за бързо хранене и няколкото откровени "сигурно си прекрасна, щом си завършила един от топ 5 университети в Англия, но няма да те наемем, защото си българка", които преляха чашата. Няма да забравя и страха да бъда посрещната вкъщи с недоумение и упреци как "куцо и сакато", които "не говорят бъкел английски" заминават за Лондон и се оправят, как само аз не съм успяла да си подредя живота там. И после приех, че просто така е трябвало да се случи и някак всичко се нареди – работа в София, квартира и т.н. Не по начина, по който си мислех и не че сега, няколко години по-късно, съм там, където искам да съм в края на краищата (физически, социално, кариерно, интимно и въобще всякак), но човек не бива да се опитва да бъде/остане някъде на всяка цена. Сега не приемам този чуждестранен еипизод като провал, а като безценен опит, като част от развитието ми (какъвто вероятно е и настоящият етап), защото Англия явно за мен е била част от пътя, а не крайната дестинация. Проумях го, когато една приятелка, с която живеех там, дойде тук на гости и ми каза, че сега съм различен човек – много по-спокоен и щастлив, а не с вечно изписана на лицето тревога, въпреки неизменната усмивка. В крайна сметка моето ТУК и СЕГА е по-добро от моето ВЧЕРА и това е най-важното. Пожелавам на всички, споделили своите истории на тези страници, да се чувстват така, независимо дали прибирането им е било волно или не!