Миграция: Бени
Име/псевдоним: Албена Тодорова
Възраст: 30
Образование, призвание, професия или занимание: По образование съм филолог, по призвание съм преподавател, по професия съм преводач и координатор на проекти. Инак обичам да пиша, но повече обичам да чета.
Заминаването: В рамките на последните 13 години – две заминавания за около година всяко и три-четири по-краткосрочни ходения (между две седмици и три месеца) до Япония. Всяко от тях беше с двупосочен билет с точна дата и идея да се върна и да прилагам наученото на местна почва. Сега се замислям, че връщането е било винаги опция номер едно.
Няма как да станеш добър в японския, без да си бил там, освен ако не си в  по-специфични обстоятелства (имаш японец в семейството или си гений). Откакто се захванах с тази специалност, знаех, че пътят ми минава през Япония. Вярвам, че това важи за повечето колеги от нашите среди.
От друга страна има едно неслучило се заминаване за Франция след гимназията. Много исках да следвам там, но семейството ми нямаше пари и не стана. Все някъде ще избие тази несбъднатост.
Мястото: Първия път – Осака, втория – Токио.
Нещата, които ме очароваха: Мога да говоря с часове за тях (о, опери и театри! о, кухньо японска!), но искам да подчертая, че и двата пъти бидейки стипендиант там ситуацията ми беше като Пепеляшка на бала – ето ти едни пари, ти само учи, пиши и попивай мъдрост, но не забравяй коя си и защо си тук.
Хареса ми свободата да се придвижвам из цялата страна – лесно, удобно, не винаги евтино, но с всевъзможни варианти. Хареса ми спокойствието да бъда сама жена, без това да пречи някому. Хареса ми да бъда чужденка, въпреки че ми тежеше понякога. Хареса ми отношението на професорите и колегите в университета – бяха много искрено топли и вярваха в мен. Имам един любим площад – моята малка София (каквато искам да бъде) насред Токио.
Нещата, които не ми харесаха: Хъм. Самотата. Аз съм доста затворена и сдържана, но имам нужда от приятели, с които да споделям това, което ме вълнува. Второто ходене, това в Токио, беше по-спартанско в това отношение. Беше ми трудно понякога да се организирам така, че да не ми остава време да бъда самотна.
Нещата, с които не успях да свикна: Летните сутрини, започващи със съмване в четири – не е човешко. Жегата лятно време. Японските лета в Токио са един малък ад.
Невъзможността да бъдеш анонимен в тълпата. Цената на лютеницата.
Ако ми се беше наложило да работя в Япония, сигурно списъкът щеше да е доста по-дълъг.
Трудностите: Да живееш в чужда култура, съзнателно изтривайки различията в главата си, за да свикнеш по-бързо е едно доста изморително усилие.
Странният дисбаланс между жени и мъже в Япония, който, макар и частично, се простираше и върху мен.
Какво/кой ми липсваше най-много: София и приятелите, ама те сега са по целия свят май, така че взаимно дружно си липсваме. Също така мама.
Липсата на лютеница споменах ли?
Причината да се върна: Просто така бяха подредени нещата от самото начало. Ако можех да избирам, не зная дали бих се върнала. От Япония по-скоро да.
Как реагираха близките и околните, коментарите: Повечето се радваха да ме видят. Имаше и доста коментари от сорта на „защо не си хвана някой японец да останеш там“ (ааааргх) или „какво ще правиш сега тук, защо си идваш“. Обаче съм свикнала – японистите сме особена порода и сме все в центъра на излишно внимание.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Липсват ми колегите, средата в университета, приятелите. Липсва ми спокойствието, японската храна също, много ми липсват вишните.
Там или тук? Където.  Не вярвам в оставането заради самото оставане, нито в заминаването, нито във връщането сами по себе си. Ubi bene ibi patria.
*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Дени
 
Име/псевдоним Деница
Възраст 26
Образование, призвание, професия или занимание Мечтател, писател и оптимист, затворен в тялото на магистър по бизнес науки, понастоящем маркетинг експерт в държавна институция.
Заминаването Заминаването беше още 2006 за Малта, после 2009 за Холандия – и двете с цел обучение, успешно изпълнени мисии.
Мястото Любимото – Амстердам
Нещата, които ме очароваха В Малта – желанието и стремежът на хората да съхранят историята, религията и културата си, увереността им в доброто и спокойствието, с което се движиш по улиците и в 3 през нощта. В Амстердам ме очарова целият град още със слизането от самолета! Културата и всички нейни разновидности, увереността, с която можеш да си такъв какъвто си и хората пак да ти се усмихват – това беше шок за мен.
Свободата да изразяваш себе си, без да се притесняваш от осъдителни погледи! Целият град кипи от живот и колкото и да е странно, най-любимо ми беше карането на колело към дома след тежък ден в библиотеката или след силен концерт, когато адреналинът още те държи и педалите сякаш сами се движат…
Нещата, които не ми харесаха В Малта ме задушаваше размерът на живота – малко островче, малки магазинчета, малки кисели млекца и малки бензиностанцийки! Всичко ми беше на една ръка разстояние и въпреки това не обичах да излизам много. В Амстердам можех да се загубя преспокойно, вземайки грешен завой по някоя улица, но всички говореха английски и винаги бях упътвана с усмивка. Лошото на Холандия е липсата на релеф – аз съм планинско чадо и определено равнините ме караха да усещам липсата на дома.
Нещата, с които не успях да свикна На острова така и не свикнах с прекалената (от моя гледна точка) религиозност, с желанието им за изолация и недопускане на външни елементи в прекрасното им малко общество. А в Холандия така и не свикнах с идеята, че не аз съм малка и тантуреста, а просто всички са много, мнооого високи! И ядат странни неща.
Трудностите Носталгията е страшно нещо. Наистина е неописуема тъга. Лошото е, че никой не ти казва една тайна – когато се върнеш, нищо не е същото. Нямаше ме четири години и изживях страшен културен шок, прибирайки се. Нито хората, нито местата са тези, които оставяш. Ето това трябва да знае всеки. Оставяш един свят, който еволюира, докато те няма, нещата не спират да се случват, само защото ти не си там. И когато ти самият се промениш малко или много, зейва голяма пропаст между очакванията ти и реалността. 
Какво/кой ми липсваше най-много Семейството и усещането за принадлежност.
Причината и поводът да се върна Мислех си, че са патриотизъм и една вече отминала, но тогава струваща ми се колосална и единствена любов. Няколко дни преди да замина се замислих, как всъщност са страх да продължа без солидното оправдание „навън съм, за да уча“ и желанието да докажа, че държа на думата си.
Как реагираха близките/околните, коментарите Радост голяма по всички фронтове – питки, баници, кокошки, червени конци…голяма дандания. Само майка ми беше с доста смесени чувства – по-късно ми каза, че се е надявала да съм по-смела. Трябваха ми доста дни, за да осмисля реакцията ѝ.
Как се чувствам сега, кое ми липсва Липсват ми спокойствието и оптимизмът на хората, липсва ми увереността, че мога да постигна всичко, което си поставя за цел и че около мен ще има хора, които да се зарадват на успеха ми (хора, които не са от най-близкото ми обкръжение).
Там или тук? От няколко години съм тук и от едно известно време си мисля…май там…
*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Яна
 
 
Име/псевдоним Яна Петкова
Възраст 42 (егати)
Образование, призвание, професия или занимание Вино. Дегустирам го, пиша за него, продавам го, пия го, обичам го и не давам на професията и на клиентите да ми развалят дълбоко интимната връзка с него. Най-точният превод на последното ми образование, което за съжаление не се предлага у нас, би било „Магистър по винен маркетинг”.
Заминаването Този текст е за Австрия (разполагам и с американски опит, но Австрия ми се струва по-интересна в това колко далечно може да е географски близкото). 2001 – 2011, по около 6 месеца в София и толкова там или 6 цели години. Заради учене и любов. Тогавашният ми партньор в живота беше, и още си е, австриец и макар и да се запознахме в България и принципно да се предполагаше, че ще има работа тук още дълги години, искаше да не изключва вариантите за връщане там. Фактът, че моето образование също се провеждаше в Австрия улесняваше нещата.
Мястото Главно Виена, по-малко – градчето Кремс на около 60 км западно от Виена.
Нещата, които ме очароваха Това, за което се прекланям до ден-днешен на австрийците е любовта им към детайла. Когато нещо се прави, се прави, независимо дали е напиване или работа.
Австрия не е Германия и това трябва да се знае особено от българите, които в очите на западните европейци безогледно биват обърквани със сърби и хървати. Австрийският път от точка А до точка Б никога не е правият и австрийците винаги ще стигат там, където искат. Австрия може и да е подредена, но това отдавам повече на любовта им към детайла, отколкото на работливост. Австрийците са повече умни, отколкото работливи и много често най-високите мениджърски позиции в света се заемат от австрийци, но понеже името е немско мнозинството решава, че ето я отново прочутата германска работливост. Не е, това е австрийската комбинативност, известна още от времето на Хабсбургите, между впрочем най-дълго управлявалата династия в Европа – над 600 години. Когато иде реч за пари и бизнес тази комбинативност се превръща направо в смелост. Те са от малцината, които строят за Кадафи по времето на международното ембарго например.
Чувството им за хумор, формирано от евреи, чехи и унгарци, ми импонира особено добре. Още нещо, в което нямат нищо общо с германците. Имат над 120-годишна традиция в stand up comedy, наричана от тях кабаре и само там, у нас и в САЩ съм се смяла със сълзи.
Да живее социализЪма! Детски градини и училища са безплатни и на наистина високо образователно ниво.
Нещата, които не ми харесаха Има и нещо тевтонско в тях, за съжаление и много от тях са доста студени, резервирани и арогантни. Еснафи, също така и расисти, а ето това аз не го понасям.
Нещата, с които не успях да свикна Твърдата вода във Виена, лошото кафе (виенското кафе е виенски меланж, т.е. капучино, всичко друго е пълен боклук), затварящите в 18.30ч. магазини (в неделя си мъртъв, ако се окажеш без хляб), непоносимите цени на елементарни за нас, българките, услуги, като фризьор, козметик и маникюр (русо момиче съм все пак). Шегичка. Сериозният ми проблем беше, че Австрия е стара цивилизация, за която неродените там винаги ще си останат чужденци, т.е. нежелани. Ако се окажеш по-добър от тях в нещо, което често беше моят случай, можеш да бъдеш конфронтиран с въпроси от рода на: „Откъде на къде ти успяваш в нещо, а аз не, та ти си чужденка?”
Трудностите Най-вече нещата, с които не успях да свикна, виж по-горе. Освен това, явно се оказа вярно твърдението на майка ми, че от мен европейка нямало да стане, направено когато в крехка детска възраст се бунтувах на идеята, че ще ми дава чешките си кнедли със сливи за обяд. Родена в България, възпитана като малко чехо-германче и никога не съвсем вписваща се в бг-средата, въпреки това си оставам емоционална балканска натура и съм в състояние до преклонна възраст да плача с глас за малкото си приятели или за това, което наричам „мой дом” – мястото, където са книгите и кафеварката ми.
Какво/кой ми липсваше най-много Обикновено съумявах да се връщам преди да развия абстинентно състояние по повод българските сирене, кашкавал и домати, а и те се намират във Виена. При по-дълги престои обаче бях абсолютно и напълно самотна, тъй като не можах да се сприятеля с никого там и на това аз не му казвам пълноценен живот.
Причината и поводът да се върна Едновременно се случиха три неща: завърших образованието си, разделих се с приятеля си и се отвори шанс за бизнес в България. Въпросът, от който толкова се страхувах – тук или там – така и не се постави. Приемам този за един от моментите в живота ми, в които моят ангел-хранител е решил да ме улесни.
Как реагираха близките/околните, коментарите Понеже ситуацията беше житейски особено комплексна, коментарите бяха малко. Родителите ми тогава живееха в Америка и казаха „ами, добре”, а приятелите ми, заради начина ми на живот и преди австрийския период, знаеха, че пътувам много и някои от тях даже не бяха разбрали, че е имало дилема за оставане там.
Как се чувствам сега, кое ми липсва Музеите във Виена! Достигнах и сама до желаното качество на шницела и гулаша, но това, което са ми дали Рене Магрит, Татяна де Лемпицка, Миро, Кандински, кръгът „Синият ездач” и импресионистите не може никой или нищо да ми даде.
Там или тук? Бизнесът ми се оказа тук, така че тук с непрекъснати пътувания натам.

*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Яна
 
Име/псевдоним Десислава Спасова
Възраст 35
Образование, призвание, професия или занимание Преводач, филолог.
Заминаването По чиста случайност – една позната на майка ми и беше казала: „Европейската комисия набира стажанти, дъщеря ти знае езици, защо не кандидатства?”
Мястото Люксембург 
Нещата, които ме очароваха За този град близките ми казаха: „Прилича на малко бижу – отива ти много!” И е факт, че не съм живяла на по-красиво, зелено, чисто място. Очарована бях от работа в голяма институция, в международен мащаб, в гигантски мащаб, в сложна структура, наистина безценен опит!
Очароваха ме и много дребни неща,  смешните моменти, които бяха много! Например сутрин, когато отивахме на работа, (понеже българският отдел още го нямаше, ни бяха разквартировали по „страни”, а аз и още две мои колежки се паднахме в британския отдел) и се развиквахме по български: „Ооо, еди-коя-си как си бе, какво правиш!”, а британците наскачваха като ужилени, убедени, че ще има бомбена атака, иначе за какво, за бога, е това крякане отвън!?!? Приятелства – много, неочаквано много и силни, за цял живот, с българи и с хора от други страни…

Нещата, които не ми харесаха Много стерилно, много подредено, чувството, че си далече от „опорната си мрежа”! Че неща, които си правим един за друг в България съвсем естествено, тук няма кой да ги направи за теб! Много кариеризъм и доста зомбиране – на моменти усещаш, че ти се промива мозъка, сякаш работата в институциите е висшата цел на живота, а на всички неработещи в тях се гледаше като на дамгосани от зло проклятие. Очаквах, че системата е близка до съвършената, оказа се, че не е!

Нещата, с които не успях да свикна Мазната, тлъста храна. Макар че със сладките и сирената свикнах, даже твърде много!!!
Трудностите Адски много работа, много стрес, и чувството, че въпреки всичко, ти си там напълно сам…
Какво/кой ми липсваше най-много Слънцето, приятелите, родителите, приятелите на родителите ми, лютеницата, луканката.
Причината и поводът да се върна Договорът ми приключи, беше временен, така или иначе, а не пожелах да мия пода в някоя канцелария, само за да остана там.
Как реагираха близките/околните, коментарите Много положително, определено се кефеха, че се завръщам! Е, имаше и коментари от сорта: „Ама ти защо се върна, защо не остана там?” изказани с едва прикритото съмнение в стабилността на разсъдъка ми. Шефът ми в Европейската комисия, холандец, ме изпрати с:”Деси, ти си страхотна! Убеден съм, че ще се справиш прекрасно където и да отидеш!”. Скромно смятам, че е прав.
Как се чувствам сега, кое ми липсва Липсва ми стандартът на работа – макар и несъвършена, организацията беше нива над всяка, която успявам да срещна във фирма или институция в България.
Там или тук? Тук и сега! 


*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Име: Нина
Възраст: 25
Образование, призвание, професия: Начална учителка, работя като такава в момента.
Заминаването: Заминах с родителите си в търсене на по добър живот и го открих. Бях на 13 и се върнах на 24, кажи речи съзнателния ми живот. Родителите ми са все още там.
Мястото: Испания, град Бургос.
Нещата, които ме очароваха: Хората, които бяха много отворени за нас и доброто им отношение във всичко.
Нещата, които не ми харесаха: Ако съм искрена, няма нещо, което да не ми е харесало, освен че ми беше трудно с езика в началото.
Нещата, с които не успях да свикна: Покани един испанец на гости и ще видиш. Много пъти ни се е случвало да обещаят, че ще дойдат и да не дойдат, най-лошото е, че дори и не се обаждат. Това им е редовният номер. Другото характерно на тези комуникативни хора е, че когато не ги интересува нещото, което им разказваш, им личи много ясно, че не те слушат, типичния празен поглед. Малко са повърхностни и простоватички, но пък това ги прави независтливи и добронамерени, винаги готови да помогнат.
Трудностите: Първите няколко години, докато си стъпим на краката, както казват емигрантите, но пък и бяха много сладки. Първата квартира, първата кола *подарена, първият телевизор с цел да научим езика по-бързо, първото връщане в България (определено губене на време и пари), първата семейна почивка * в самата Испания, едно незабравимо приключение, изпълнено с трудности. Да, но ако не бяха тези трудности, нямаше да има емоции и приключение. Трудностите правят живота по-интересен.
Какво/кой ми липсваше най-много: Цялото ми семейство от страната на майка ми се пресели там, така че който остана, не ми липсваше много. С годините хората починаха, така че накрая не остана никой, който да ни липсва.
Причината и поводът да се върна: Главната причина – омъжих се за Човека (първата и последна любов), с когото 5 години поддържахме връзка от разстояние, докато завърша. Запознахме се в България.
Но има и много други фактори. Върнах се в родния си град Ямбол, спокойна провинция. Имаме работа и двамата, имаме и много идеи. Кой каза, че в Бг няма работа, ако имаш какво да дадеш, ще има работа, дори и в дълбоката провинция, точно за там липсват хора.
Българка съм, познавам си държавата и всичко грозно не ми прави впечатление.
Не е важно къде си, а с кого си и хората около теб. Поне за мен винаги е било така, имам ли семейство и приятели, съм щастлива.
И на последно, но за мен най-важно от всичко е вярата ми в Бог, която ми помага да преминавам през всичко, дава ми мир, радост, и любов. Знам, че съм приета и обичана, и знам, че на този етап от живота ми трябва да съм точно тук. Благодарение на Бог всичко се нарежда без мои усилия, това е двигателят на всичко в моя живот. Това е, което живея и виждам от много години в живота си.
Как реагираха близките/околните, коментарите: Семейството ми ме подкрепи, защото видя, че съм на добро място, с хора, които ме обичат, семейството на мъжа ми е като мое семейство. Въпреки че родителите ми знаят много добре, че тук не е розово, казаха ми: поблъскай се и ти, винаги си добре дошла вкъщи (Испания). Останалите негативни коментари на българите мисля, че са ви познати: ти луда ли си, те мама и тате ти пращат пари (да, ама не), тук няма перспектива, нищо не плащат, т.н. Не са фактор за мен.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Липсва ми семейството в Испания, храната – хамон, паеля, тортиля и испанският кашкавал. Все пак, там съм израснала и съм свикнала на тези вкусове. Липсва ми дори испанският хумор.
Там или тук?  И там, и тук. И на двете места се чувствам много добре.


*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Катерина
 
Име/псевдоним Катерина
Възраст 35
Образование, призвание, професия или занимание Завършила съм психология, но не познавам гласовете в главата ви.
Призванието ми е да пътувам. Правя го и за пари. Добре ми се получава.
Заминаването Първото ми пътуване беше през океана, лятото на 2002. Отидох на бригада и когато визата ми изтече се почувствах засегната от това, че ме карат така да си вървя. Обиди ме това, че някой ми налага къде да живея. И как. И докога.
След това се върнах там през 2006 и 2007. За да видя любим човек, да науча нов занаят и за да избягам от тъгата си.
2008 в Австрия, 2009 Франция и накрая тук. Вече втора зима.
Номад съм. Убедена съм, че една-две седмици са напълно недостатъчни, за да опознаеш едно място, и да разбереш нещо за живота и хората му. Затова заминавам за цял сезон, понякога и по-дълго. През останалото време си правя по-кратки разходки за удоволствие или за да показвам света на други хора.
Застоявам се в София все по-рядко. Малко е нарочно.
Мястото Последното място е Швейцария. Първо Люцерн, а сега Вербие. Скали и вода са двете неща, които ме правят щастлива. Снегът също не е лош.
Нещата, които ме очароваха Швейцария е близо до утопия. Природата може да ти спре дъха.
Хората. Спокойни, с реалистична представа за себе си и за живота си. Фактът, че тук всеки прекарва колкото може повече време на открито.
Движението.
Чистичко е. Всяка вечер се мият градските автобуси, пощенските моторетки, пожарникарските коли, кравите, конете и котките. Имам подозрения и за гаргите по покривите, но нямам доказателства.
Храната, защото нямам съмнения за произхода й.
Спокойствието.
Нещата, които не ми харесаха Който търси, намира (какво да не му хареса).
Швейцария със сигурност не е място, от което да се оплакваш. Би било смехотворно.
Ако някъде не ми се е сторило интересно, не се връщам там. В Париж например не мисля да ходя скоро.
Нещата, с които не успях да свикна На мен ми харесва да свиквам. Като всяко друго нещо, колкото по-често го правиш, толкова по-лесно ти се получава. Теорията ми е, че са нужни приблизително 3 месеца, за да си подредя наново живота на някое ново място. В това включвам лесно и бързо намиране на храна, разучаване на интересните места наоколо, да има на кого да се обадя ако ми падне акумулатора или ако си търся компания за ски, графика на влаковете и автобусите и други базови нужди. Шегуваме се, че тук всичко е чудесно, докато не се окажеш без тоалетна хартия в неделя.
Трудностите Трудностите са само илюзия. Всичко е в главата ти. Всяко изпитание трябва спешно да бъде превръщано в приключение.
Първите ми дни в Щатите едва стигнах там, накъдето бях тръгнала, оказах се в грешния автобус, в грешния ЩАТ.
„Знаете ли къде е багажа ми?“ „Багажа ти е на правилното място, скъпа, ти не си.“ Върнах се до последния град, трябваше да чакам 24 часа за някакъв превоз, имах $80 в джоба си, купих си „Шогун“ и пакет цигари, една жена без зъби ми изпуши цигарите, един бездомник ми каза, че не се моля достатъчно, а някакъв младеж, за който бях сигурна че иска да ми отмъкне парите, ме покани на ресторант и ми обеща да ме заведе на Ozzfest и да се ожени за мен, ако връзката ми не потръгне, изгубих се през нощта, някакви пияни младежи ме закараха до автогарата, а там от следващия автобус слезе Тошко, който беше тръгнал от Ню Йорк три дни по-рано.
Това ще разказвам един ден на децата си, а не че съм страдала от твърде много задължения, клиенти, които ми се обаждат в 4.30ч и една зла мениджърка. Не забравяйте, понякога реалността няма никакво чувство за хумор!
Какво/кой ми липсваше най-много Ор
Причината и поводът да се върна Аз заминавам краткосрочно всеки път, така че завръщането е неизбежно. Няма да скрия, че България не ми липсва. Никога не съм изпитвала носталгия. Не страдам и от сантименти по старите хитове на Пепа Секса. Вече и хубаво сирене лесно се намира.
Как реагираха близките/околните, коментарите Когато се обадя на някой, често първият въпрос е „Не бе сериозно, къде си?“
Има хора, които бавно си отиват от живота ми, но това е по-скоро естествено и не е задължително свързано с факта, че не съм в България през някаква част от времето. От друга страна да се чуеш с любим човек никога не е било по-лесно, а благодарение на социалните мрежи вече и не можеш спокойно да пръднеш на другия край на света без някой да го лайкне във facebook.
Коментарите идват предимно от хора, които ме познават някъде средно между изобщо и никак. „Да ти се чуди човек защо се прибираш?”, „Бива ли така да живееш без корен!”, „Не те ли е страх?”, „Ти ще видиш един ден като имаш деца, как набързо ще си седнеш на дупето.“, и разбира се любимото ми „Абе остави ги тия там швейцарците.“
Отговорът на тези и други въпроси е 42.
Как се чувствам сега, кое ми липсва Неща, които няма да чуете на погребението ми:
„Не успя да сбъдне мечтата си. Останаха й да види още само 193 държави.“ко приемем че са общо 194)
„Тя беше изключително подреден човек.“
„Къщата й светеше!“
„Горкото момиче, все недохранено си ходеше.“
„Никога не си забравяше ключовете.“
Там или тук? Там. Където и да е. Животът е твърде кратък, за да го прекараш в търсене на два еднакви чорапа. А пък аз съм много зает човек. Трябва да вървя.
 
 *Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук


Миграция: Доротея
 
Име/псевдоним: Доротея (бел. http://www.teyadiya.com/)
Възраст*:28 
Образование, призвание, професия или занимание  филолог по образование / редактор по професия / майка понастоящем
 
Заминаването Преди изобщо да си помисля, че бих могла да живея извън България твърдо бях възприела позицията на излишно напомпан патриотизъм. Имах добра причина да ненавиждам емигрантството – приятелят ми работеше в Англия, правейки дългогодишната ни връзка апетитно мезе за всички, които не вярваха, че мога да задържа мъж от разстояние. Е, така се случи, че неговото отсъствие се превърна в един от най-баналните аргументи да напуснеш страната си – любов.
Съчетах полезното с приятното – дипломирах се в СУ, подготвих си документите за магистратура, приеха ме и заминах. Решението се случи в интервала от абсолвентския ми бал до държавните ми изпити. Имах три месеца да проуча специалности, да взема езиковия изпит и два пъти генерално да сменя цвета на косата си.
Бях на 23, той – с 5 години по-голям. Беше подготвил всичко, за да мога просто да пристигна в Портсмут и да се чувствам като зашеметена туристка. Бях пътувала и преди това, разбира се, но тепърва щях да прекарам година в чужда държава, а мърдане нямаше – все пак бях запечатала решението си с парите на родителите си. 

Мястото Портсмут, Англия. Население около 200 000 души, повечето от които от т.нар. порода chavs – онези индивиди, които прекарват солидна част от времето си в ангцуг и/или кръчма, плодят се на поразия от 16-годишна възраст и говорят с характерния за работническата класа акцент, макар че и „работническа” е доста условно, при положение че се издържат благодарение на перфектните социални услуги в Англия. Както и да е. Портсмут е приятен град, макар не уау. Навсякъде, където има море, човек освобождава стрес и лудост много интензивно и ефективно, там също. Живеех близо до брега, което запали в мен желанието да тичам сутрин, така че прекарах значителна част от годината борейки силния крайбрежен вятър. Обожавах как един възрастен господин, чиято работа беше да спира движението, за да пресекат децата от близкото училище, спираше трафика и за мен. Обожавах как съседите ми вечно ремонтираха нисана си, но никога не го караха. Дори африканските песни на другите съседи в неделя сутрин сега ми се струват като неразривна част от романтиката на Портсмут. Не живеех зле.

Нещата, които ме очароваха Комфортът на живота в Южна Англия е съвсем предвидим – никакви битови тревоги, никакво треперене за края на месеца, никакви неприятни изненади. Пазаруването и пътуването, оказа се, не са лукс. Възможността да избираш, възможността да решиш уикенда си в друг град или държава, без това да доведе бюджета ти до катастрофа, възможността да се пуснеш по течението, потънал в анонимност. Сега си давам сметка, че аз съм искала тази анонимност. 
Нещата, които не ми харесаха Отказвах да вилнея по пъбове и клубове с колеги от университета, защото английският начин на разпускане с fancy dressing (скандални по количество плат, блясък и материя дрехи, съчетани понякога с маски или кабаретен грим) и унизителните финали пред дискотеките някак не ме привличаха. Виждала съм доста неприятни гледки, но те не са обект на този разказ. Имах (и слава богу, продължавам да имам) една истинска приятелка – единствената англичанка в групата – Катрин, порцеланова красавица от middleclass Guildford. Само с нея можех да говоря за чувствата си спрямо живота в Англия. Тя ме питаше, предполагам е виждала, че нещо в мен е анестезирано. Питаше ме, разбира се, над чашата си с английски чай, докато аз ѝ разказвах за дългото пиене на кафе в България, напълно озадачена как в толкова напредничава страна може да правят толкова блудкаво филтрирано кафе.
Нещата, с които не успях да свикна. Трудностите Не успях да свикна с очевадната фригидност на средата и купищата мейли, в които учтиво ми казваха, че не могат да ми дадат работа. Спомням си как един ден обмислях да стана бариста в Starbucks и това ми се стори като дъното. Разбрах, че няма как да работя мечтата си в чужда страна, макар и страна, която много обичам. Имах чудесно образование, а ако останех там, едва ли щях да стигна по-далеч от Starbucks. Списание, трябваше да работя в списание, абсолютно невъзможно да се случи в Англия. Знаем, че има българи с кариера там, но те са малцина, аз в никакъв случай не попадах в някакво богоизбрано малцинство, а в същото време знаех, че на мен в повечето случаи щеше да се гледа като на полякиня, която ламти за хляба на поредния мързелив chav.

Завърших с merit и се прибрах. 

Какво/кой ми липсваше най-много
Причината и поводът да се върна
Как реагираха близките/околните, коментарите Бях решена да се пробвам в медиите. Исках да се чувствам значима, да виждам веднага резултата от усилията си, да съм конкурентоспособна. Момчето ми остана още година, до годежа ни. Аз не изненадах никого с предпочитанието си да бъда цар на село, отколкото никой в града. Бях доволна, че съм в България, макар и разделена за пореден път от любимия. Намерих работа в списание, създадох контакти, развих вкусовете, отворих съзнанието си. Това нямаше да се случи, ако не бях опитала и от другото. Животът ми в Англия беше точно посоката, от която имах нужда. 
Как се чувствам сега, кое ми липсва Сега ми липсват само практическите страни на там-живеенето­ – изборът, достъпът, рационалността и организираността. Изумително е, че предпочитам да живея в бедна, про-ориенталска и оръфана страна, но това е любов, която не е подчинена на разума. 
Там или тук? В очите на някои съм избрала по-лесния вариант, но кое му е лесното на оцеляването тук? Тук е толкова трудно да живееш нормално, а да изпитваш удоволствие от живота – срамна лудост. Аз се справям. Даже съм горда, че живея нормално в България. С добра организация на финансите мога да виждам Катрин, когато поискам. Бих емигрирала само в много краен случай, на живот или смърт, ако нямам нищо за губене. Но тук имам толкова много…


*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Михаела Б.
София, ул. Париж
Име/псевдоним Михаела
Възраст 24
Образование, призвание, професия или занимание  бакалавър психолог, любител кулинар и фотограф ( http://goodnaturedfood.org/
 
Заминаването, мястото Заминах в началото на 2012, за да уча социални науки. В Холандия. Можех да избера между нея и Германия, но за Холандия не знаех абсолютно нищо освен граничните й страни, важни градове и реки и столицата. А и Германия беше посещавана многократно и обживяна в излишък.
Нещата, които ме очароваха В Холандия има малко неща, които разочароват. Като започнем от красивия и умен градски пейзаж, симпатичните и отзивчиви хора, чистия въздух, обширните зелени паркове и умело измислената система за вело транспорт. По всичко личи, че тези хора искат и влагат много, за да живеят добре. От първия момент, в който се качих на бялото си колело, знаех, че искам да живея така. А и кой не би?
Кой не би искал да живее в страна, в която, когато бутнеш някой в магазина, той ти се извинява? Страна, в която храната е по-евтина от България (за някои стоки дори обърната в левове). Страна, в която всички, ама наистина всички (освен шофьорите на градски транспорт) се движат на чудесни градски колела, на които хапват, говорят по телефона или пишат съобщения (на 3-тия месец и аз успявах, къде по-успешно, къде не).
Едно от нещата, обаче, които ме очароваха с ярко контрастиращ за България паралел, е отношението на хората към работата им. Там никой не изглеждаше уморен, скапан, раздразнен от оувър-тайм бачкане, притеснен за днешната вечеря. Като външен, който не знаеше холандски, въпросите ми на английски срещаха 99% разбиране и адекватен, в повечето случаи усмихнат отговор. Но какво да очакваме от работно време, което холандците ведро започват с ободряваща велоразходка до работа, а в 18:01 вече отключват колелата си, за да се приберат у дома. По пътя може да спрат, за да закачат (буквално) 1-2 деца на колелата си и да пеят обща задружна семейна песен. А, и работната седмица в понеделник започва в 13:00!
Нещата, които не ми харесаха Щом съм се върнала, все нещо не ми е харесало. Макар да научих, че Холандия е изключително социална страна във всеки смисъл на тази дума (наистина в последните 10 години са инвестирани милиони в опити на държавата да интегрира мароканци и други малцинства; апропо, няма да видите нито един бездомник по улиците, за разлика от могъща Германия), та, въпреки това ниските земи не бяха социално достъпни за човек, който последните години от живота си живее в постоянен поток от нови хора, смяна на жилища, нощни прибирания и внезапни хрумки за излизане вечер. В някои от големите градове там дори нямаше денонощно заведение, а студентският клубен живот беше на ниво mTV през 90-те + малко италиански шлагери. При все, че изобщо не съм виден парти енимал в родината, бих казала, че събитията и най-общо „нощният живот“ в София ми се струваше като сцена от SATC, бликаща от свободомислещи и прями Карита и техните любови. А и кой за бога пие бира в чаша от 200 мл?!
Нещата, с които не успях да свикна Наистина не успях да свикна с неработната неделя. Беше сюрреалистичен ден, като сцена от апокалиптичен филм. Също и времето. В хубавите и късметлийски дни имахме 2 часа слънце, през останалото време се редуваха слаб дъждец, влизащ навсякъде, бурен порой, град, мъгла. Всеки с продължителност 20 минути.­ И пак отначало. Не успях да свикна и с езика, а обичам да уча езици. Звучеше немелодично, заканително и хъркащо и не исках да го уча.
Трудностите Освен, че не се чувствах релевантна на студентския живот в кампуса, на моменти изпитах зверска необходимост от приятели, от тези за извънредни ситуации. Това включва снежна нощ на пусто, затворено летище, злонамерен таксиметров шофьор (да, и там има такива) и както казахме, липса на денонощно заведение. Добре, че има приятели, които вдигат телефона от всяка точка на света и по всяко време на денонощието.
Какво/кой ми липсваше най-много Случи се така, че заминах прясно влюбена, с много въпроси в главата и без ясна идея какво ме очаква и какво искам да получа от престоя ми. След точно 3 месеца вече знаех точно какво искам и че то е да съм влюбена и да се радвам на българското слънце. Буквално прекарах цялото лято на морето, ядох слънчеви сочни праскови, кайсии и малини.
Другото, което ми липсваше осезаемо, беше планината. Дори и да не я посещавах всяка седмица, когато бях в България, вътрешно знаех, че е там, усещах присъствието й, успокоявах се, че мога утре да замина и да съм на еди-коя-си хижа. Когато пътувах между различни градове в Холандия в опити да я обикна, чак съзнанието ми беше заравнено от монотонния пейзаж. Нямаше малки стари къщички край пътя, съборетини с красиви вещи, които никой не ползва; нямаше го мирисът на огън покрай селата, нямаше силует на високи върхове, които се опитваш да разпознаеш в далечината.
Причината да се върна Горният отговор.
Как реагираха близките/околните, коментарите Мисля, че всички много се зарадваха.
Как се чувствам сега, кое ми липсва Чувствам се смислена и обогатена. Взех точно това, което ми беше нужно – знание и увереност как искам да живея. Вече карам колелото си в София, наслаждавам се на миговете с любимите хора, казвам „обичам те“ всеки ден и се чувствам на мястото си. При моя въздух и моето слънце.
Там или тук? Навсякъде за ден, завинаги тук.

*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Теди
 
 
Име/псевдонимТеди
Възраст: 29
Образование, призвание, професия или занимание: образование –право;призвание не знам още, засега се експериментира:-) в момента съм без работа – почивам си, забавлявам се с кулинарен блог (Phood tales), декоративни зайчета, приятели, планини, спорт, снимане, курс по френски език.
Заминаването (кога, с каква идея, защо): 2003 – за университет в Германия, после Италия и от там през 2007 за работа в Холандия; 2009 – работа в Косово (там 5 години). Общо 10 извън България.
Мястото: последно – Косово
Нещата, които ме очароваха: Храната! Заради прекаленото много международни мисии и чужденци има невероятни ресторанти в Прищина – дори непалски, абсолютно автентичен!
В работата ме очароваха моментите, когато силното его и интереси на колегите ми от западноевропейски държави отстъпваха при решаване на проблеми с общи последици.
Нещата, които не ми харесаха: мръсотията и циганията, ниската обща култура и маниери на хората, нежеланието и безразличието да се съхрани каквато и да е история и култура,постоянното гледане в чуждата паница, интриги на работно ниво между колеги от “западни” държави с полирани обноски.
Нещата, с които не успях да свикна: прозаичността, простотията, лицемерието, липсата на каквито и да е зелени пространства, липсата на адеквартни места за спорт.
Трудностите: режим на ток и вода – водата спира в 22:30 без изключения, токът откарва до към 24:00, тръгват в 06:00. 🙂 Пътят Прищина- София, изминат почти 800 пъти, накрая вече и със затворени очи. Понякога и самотата.
Какво/кой ми липсваше най-много: “моите” хора, семейството, приятелите.
Причината и поводът да се върна: първо – вярването ми, че човек трябва да си сменя работа най-много на 5 години, за да се чувства освежен и мотивиран. За да разнообрази портфолиото си. За да е нито този служител, който търси комфорт, нито този, който скача от работа в работа като пеперуда. Нещата се довеждат до завършване на работата или до един естествен край. Второ – вярването ми, че човек трябва да си тръгне при наличие на някаква нетърпимост към мястото и средата. Ако си тръгне, когато нещата са стигнали до омраза, значи си е тръгнал късно. Аз напуснах навреме, защото не можех да си представя един ден да си кажа как съм мразила 5 години от живота си. Така че, въпреки негативите, в мислите ми е останало само хубавото. Трето – липсата на възможност за кариерно изкачване в моята организация. Рутината. Повод нямаше – просто идеята узря, седнах и написах с много искрена благодарност молба за напускане. Нито за минута не съм се съмнявала, също така не съжалявам няколко месеца по-късно. Тръгнах си без да имам друга уговорена работа. Просто за себе си, за да мога да направя нещата, които пренебрегвах и които ми бяха на сърцето и които бяха само в България. Не съм си тръгнала от патриотизъм.
Как реагираха близките/околните, коментарите: Близките плеснаха с ръце, за тях по-хубаво не можеше да се случи. Казаха, че са гръбнак и изразиха само и единствено подкрепа, каквато вярвам, че е абсолютно задължителна в такава ситуация. Приятелите се зарадваха. Това не значи, че сега се виждаме всеки ден, но мисълта, че можем да го правим е друго нещо. Околните (колеги) коментираха с недоумение: “така ли се оставя работа в европейската структура?”, “така ли се захвърля европейска заплата?”, “лесно й е на нея, няма деца, няма грижи!”, “ще съжалява!”, “горката!”, “от 200 на 2 не се минава лесно”, имаше и много “разбирам я!”.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Добре, спокойна, с цвят на лицето, по-здрава, малко по-мързелива. Нищо не ми липсва. В началото ми беше странно как да успокоя топката, как от много интензивно да премина на лежерно, но става адски бързо. Конкретно в София ми липсва разнообразие на моменти, но това не е свързано със завръщането ми, просто София може да бъде и скучна понякога.
Там или тук? Там (Косово) не! Тук – не знам още! Там (някъде другаде) разбира се! Бих се местила, прекалено съм любознателна, за да остана на едно място, а и не живея с мисълта, че ще живея вечно. Всичко и навсякъде ми е интересно. Харесва ми да работя в межународна среда, защото препочитам хората пред енциклопедиите. Но винаги бих се връщала тук. Казват, че за да определиш кой е истинският ти дом, просто трябва да си помислиш къде би искал да умреш. Тук.

*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук

За емигрантството, куфарите, терминалите и носталгията е изписано много, темата е предъвквана, изплювана, пак захващана, до безкрай. Колкото и важна да е, не смятам, че мелодрамата има място, живеем в глобален свят, изборът е свободен, повечето от границите също, хората прелитат насам-натам без да използват думите „невъзвращенец“, „завинаги“, „никога“, номадството е все по-разпространено и все по обичайно явление. 
За мен обаче по-интересната част от процеса винаги е била не заминаването, а завръщането. Затова започвам рубрика с най-общото заглавие „Миграция“ – дума, която звучи хубаво и е събирателно за всички типове движения. За тези, които са заминавали някъде с идеята да бъде постоянно, но по една или друга причина са решили да се върнат.
Освен себе си и хората, които познавам лично, бих искала да включа и други истории, колкото по-разнообразни и характерни, толкова по-добре. Може да сте вие, ваши близки, познати, за когото се сетите. Въпросите са малко, кратки, общо-взето най-важното. Заедно с отговорите можете да ми изпратите и снимка, но не е задължително. Ако не желаете да се появява истинското ви име, заменете го с псевдоним, важна е историята, не личните данни. 


Изпращайте ми отговорите на: mymartinia@gmail.com (с *миграция* в subject полето) или на лично съобщение във ФБ групата на блога
Срок няма.

Въпросите:
Име/псевдоним:
Възраст*: 

Образование, призвание, професия или занимание:
Заминаването (кога, с каква идея, защо):
Мястото:
Нещата, които ме очароваха:
Нещата, които не ми харесаха:
Нещата, с които не успях да свикна:
Трудностите:
Какво/кой ми липсваше най-много:
Причината и поводът да се върна:
Как реагираха близките/околните, коментарите:
Как се чувствам сега, кое ми липсва:
Там или тук?

*не е задължително да я попълвате, но в конкретния контекст е доста информативна