Винаги ме напушва смях, когато попадна на travel guide публикации за градове като Рим.

Сякаш за три дни можете да го опознаете и усетите. Сякаш е от голяма важност къде точно ще изядете пицата си или ще гаврътнете някое еспресо на крак. Сякаш за уикенд се става експерт по такива комплексни за възприемане места с безброй лица и пластове като на многолистно тесто. Сякаш ако не сте спали точно в този хотел, не сте седяли в определено популярно кафене, не сте видяли Ватикана и не сте минали по задължителните лайфстайл места,  Рим ще ви се стори по-малко привлекателен или пък направо скучен. Едва ли. Той умее да въвлича естествено, без помощта на стотици указания за употреба. Рим е центрофуга с неподражаем стил.

И не е толкова важно дори дали ви е станал любим. Защото този величествен град, в който и най-малкият детайл разказва увлекателни истории, ще бъде там и след вас, независимо дали сте ахнали при вида му, или сте сбърчили нос в знак, че не е оправдал очакванията ви. Рим няма нужда от патос и прехласване, той е умел любовник, който бързо стопява дистанцията и ви кани на шумна, но интимна вечеря.

Градът вече се задъхва от тълпите туристи, които настояват да пипнат, да дръпнат, да снимат и да опитат всичко. Центърът му започва да прилича на исторически Дисниленд, в който всичко живо, добрало се дотук, се върти с телефони и фотоапарати, в стремеж да се щракне пред всяка една колона, фонтан и площадче.

Харесвах го много повече преди 10-15 години, когато можеше да се разходиш, без да те помете поредната група с раници и мазоли на краката, която е тук просто за да каже, че е била. Харесвам го и сега, макар и накичурен с хора, които не му отиват. Харесвам го, защото е достолепен, леко несериозен и много хаотичен. Защото е красив дори в отегчението си. Защото е божествено бохемски и адски разточителен. Защото е секси по аристократичен начин, а това е трудна комбинация.

Но всъщност изобщо няма значение дали аз го харесвам. Защото на него въобще не му пука. Той си е такъв.

 

 

 

Лиане, хазяйката ни в Хавана, ни връчва малко жълто листче с адрес и име – Casa Barby. Става ли квартирата, питаме ние, преди да се метнем в зеления кадилак, който ще ни закара до автогарата. Става, супер е. Лиа ни е обяснила, че тук положението е sin estrés (без стрес) и ние изпълняваме. Ако не става, ще спим на плажа, колко му е.
Бързо разбираме, че рейс за Варадеро на въпросния етап от деня няма. Този, който евентуално ще мине след два часа е почти пълен, а и „Много се влачи, стига чак вечерта“. Шофорите на taxi colectivo набързо ни комбинират с още една двойка – около 50-те, от Берлин – наместват на магия куфарите и потегляме с музика и бясна газ към Варадеро. За кубинските коли е характерно едно: може да се разпадат на съставните си части,  може да са изгнили, загряващи, скърцащи и разбрицани, но уредба и тонколони задължително имат.
Говорим си с шофьора за страната, земята, времето, парите, правилата, семейството, свободата. Немците кимат любезно, испански не разбират, а и аз не си давам зор да превеждам. В шеги и закачки стигаме неусетно целта. Проверка на входа, рутинна била. Веднага разбираме, че вместо в центъра, сме в самото начало на курорта – всъщност полуостровна 20 км. дълга плажна ивица. Стоварват ни на ъгъла на Autopista, пред самата къща на Барбара.

 

Опасенията ми, че този път няма да уцелим, се потвърждават. Дълъг сумрачен коридор, който преминава през хола, кухнята, и още 3-4 помещения на хазяите, микроскопична стая с нисък таван и без прозорци, продънено легло, което прилича по-скоро на хамак, смърди на мухъл и белина. Огромната, бяла, чиста, просторна стая с балкон и удобно легло в Хавана, която сме напуснали преди няколко часа, е далечен блян. Врътваме се гузно и направо заявяваме, че няма да ни бъде тук. Барбара, вместо да се развика и да изхвърли с една ръка куфарите ни на шосето, както очакваме, само свива рамене и казва „Ми, добре.“
Оставяме багажа в дворчето между керамичните друджета и катерици  и тръгваме с пот на челата за друга квартира. Хотелите не са опция – малко на брой, всички до един ол инклузив подобия на стария Слънчев бряг, соц архитектура и кофти храна, а и все пак не сме дошли тук, за да се местим от басейна до блок масата.
Интуицията ми проработва и само след една пряка попадаме на приятна къща със зелен сенчест двор, в която дават стаи под наем. Две усмихнати госпожи точно се канят да обядват. Има ли стаи? Миииии… не знам, елате след час, сега ще слагаме да ядем. Sin estrés – движим се по местните правила за здрава психика и спокоен живот.
Само 10 метра по-напред се озоваваме на тюркоазения великолепен плаж, кристална вода и почти никакви хора. Готови сме да се върнем и при мухъла на Барби, така яко ни зашеметява тая красота. Изпиваме по бира, докато чакаме, заровили бели зимни стъпала в светлия ситен пясък. За късмет, стая има – огромна, с няколко прозореца, застинала някъде в 70-те мебелировка и просторна баня. Лукс! Стъкла няма – само дървени щори, през които проникват всякакви звуци – и отвън навътре, и отвътре навън. Майната му, тук никой не ни познава.
Плаж, алкохол, пури, слънце, вода – няколко дни като истински морски туристи, без да трамбоваме из улиците по 12 часа. Е, интернет точката е на около 40 преки от нас (ние сме на пряка 15, хотспотът е на номер 54), но винаги имаш опция да се метнеш на каруца, коко такси (характерните за Куба жълти обли таксита-скутери) или някой фамозен шевролет кабрио. Ние все пак сме класици и всяка вечер отиваме пеша до, внимание, РАЗВЛЕКАТЕЛНИЯ център – боулинг, закусвалня ала KFC, магазин за детски играчки, магазин за парфюми, Дворец на пицата (!) и … wi-fi.  Това е то ентъртеймънт във Варадеро. Седнали на столче между пърженото пиле и пресъхналия преди около 20 години шадраван, всяка вечер за по половин час бодро проверяваме имейли, цъкаме съобщения и говорим с децата. Разкошна е тая липса на интернет. Разбира се, кубинците не мислят така. Около нас всяка вечер по скайп се съобщава за бременности, разводи, раждания, сватби, погребения и каквото друго се сетите глобално житейско събитие – нещо като трогателни мини местни новини.
В Двореца на пицата, който се осмелихме да тестваме само веднъж, температурата е около -10, характерно за тукашните климатици, все едно си в голям хладилник за месо. Обслужват с униформи, сервитьорката поднася бирата толкова старателно, че аха да ни подаде чашата да отпием. Всичко върху пиците е настъргано, дори чушките, представяме си едно огромно ренде в средата на кухнята, през което минава буквално всеки продукт. Пастата от съседната маса представлява половин кило настърган кашкавал и половин палка салам върху преварено подобие на спагети.  С изненада виждам, че в менюто има вино на чаша (в Куба изглежда вино не пият, а и рядко предлагат). Бяло? След половин час – нямаме бяло. Добре, червено тогава. Суматоха, суетене, търсене, влизане, излизане, намират една бутилка. Барманът ритуално отваря тапата, май не се е случвало от години. Е, беше ми първата и последната чаша вино в Куба. Изгорели крушки, вехти снимки на Колизеума по стените и огромна пластмасова кофа, пришита с канап. Дворецът на пицата е once-in-a-lifetime experience. Последното, за което бихме се сетили в момента е да бъдем придирчиви – често ключ към ведри емоции. Всичко в Куба е уникат – не го разбираш добре на момента, но се влюбваш неусетно.
През цялото време упорито избягваме самотните тъжни ресторанти по главната и се храним в заведението на местните. Завряно в храсти до плажа, на практика неоткриваемо, на 3 крачки от квартирата обаче. Редиш се на опашка, касиерката пише върху листче с молив, къса го с помощта линия, а на метър от нея няколко младежи с магьоснически движения ти приготвят месото и гарнитурата. Сокче от гуава в пластмасова чаша и огромни порции за двама за около 5 лв. обща сума. Адски вкусно, въпреки че вече месо и ориз не искаме да виждаме – основна комбинация по тези ширини. Понякога разнообразяват с печена тиква, fufú de plátano (пюре от зелени банани с чесън), маниока и вездесъщото сурово зеле. Всички местни се хранят в SuperMachi, често срещаме и избягали от олинклузива плахи туристи, дошли да се омешат с кубинската реалност. Вечер всеки с чинията в скута гледа бейзболен мач, откъсва за десерт 1-2 банана от грозда, който виси до масите, и с чиста съвест се прибира вкъщи/хотела/квартирата. Антъни Бурдейн щеше да дойде тук задължително, подсмихваме се доволно, че сме открили този бисер на уличната храна.
Съсед ни е младеж от Панама, който разочаровано споделя на по цигара пред къщата, че е очаквал аху-иху място – забавление, шум, танци, тълпи, нощен живот. Вместо това се оказва в застинал преди 30 години курорт, където след 8 по улиците настава пълно мъртвило. Е, ама за сметка на това плажът е много готин, казваме ние, отпивайки рома, който цял ден се е изстудявал в хладилника. Женени с деца – не ни е трудно да си намерим прости забавления. Малко риболов, много търкаляне по плажа, тишина, вечери на спасителната вишка (с питие, разбира се), занимания 18+, без никакъв телефон и интернет – е бре, курорте.
Всяка сутрин закусваме в близкото кафене, където две пържени яйца отнемат около 40 минути, но ние заникъде не бързаме. Sin estrés. Дори малките опити да ни излъжат в сметката с по някой и друг кук (всеки път) не ни правят впечатление, отдаваме го на жегата, Карибите и трудната икономическа ситуация.
Варадеро е най-скучната част от Куба, която видяхме, но тази мараня от бездействие и лежерност ни стигат поне за няколко месеца напред. Ром, любов и слънце – проста формула за семпли щастливи дни.

Колата, която ще ни закара от Тринидад до Хавана ни чака в точно уречения час пред квартирата. Частно такси, с каквито чужденците се придвижват из страната, поради наличието на един единствен автобус по релация, който се пълни за седмици напред.

Шофьорът е със снежнобяла риза, черен панталон с ръб и нови слънчеви очила. Подстриган и избръснат изрядно, с чисти лъснати обувки, непрекъснато наглася колана и ръкавите си. За разлика от повечето кубинци е с прозрачно бяла кожа, осеяна с лунички, рижава коса и светли очи, прилича на американец или скандинавец.
Спираме, за да вземем другите пътуващи – двойка млади аржентинци. Кубинецът прави невъзможното да смести багажа, не мърмори, пуфти или псува – любезно, стегнато, бързо, с премерени движения. Тръгваме.
Обикаля няколко преки, за да намерим някъде кафе, по моя молба, 8.30 сутринта е. Съжалявам, казва той, всичко е затворено, ще имам грижата по-нататък. Излизаме извън града, трафик няма, в Куба 90% от местните не разполагат с автомобил.
Аржентинецът е страшно приказлив. Толкова сме уморени, че дори нямам желание да се включа в разговора, предпочитам само да слушам.
     –  Приятелите ни се чудеха защо сме избрали Куба за ваканцията. Там няма нищо, какво ще правите, се опитваха да ни разубедят, но ние бяхме решили да дойдем.
         –     Не че съм от тук, но Куба е красива страна, хората са добри и гостоприемни, музиката и природата са ни богатството. Имаме много.
Разговорът минава през политика, Че Гевара, тукашното изкуство, образование, здравеопазване, средната заплата в Куба (равностойност на 50-60 BGN), Латинска Америка като цяло, разликите и навиците, комуникацията и манталитета. Друг различен свят, в който обичайните наши си европейски теми нямат място.
Кубинецът разказва, че е бивш полицай, но е напуснал системата. Сега работи на две места – като охрана на големия лъскав хотел в центъра на Тринидад и като частно такси. Жена му е помощник кухня, имат малко бебе. Бачкат доста, справят се, доволни са.
Аржентинецът споделя, че образованието при тях е проблем, все още не всички имат възможност да учат, а неговите собствени баба и дядо са били напълно неграмотни. Сега едрите земевладелци от Австралия и Щатите са изкупили най-красивите части на страната и на практика дори туристите не виждат най-живописните райони, превърнати в недостъпна частна собственост.
От време на време се разминаваме с някоя лада, стар кадилак или буик, но най-често с каруци или с камиони, които превозват работници, студенти, по-рядко туристи. При всяко преминаване на автомобил,  местните спират да си говорят, махат и ти се усмихват, подвикват след колата, децата тичат и се закачат. Кипи живот и в най-невзрачното село. Хората разговарят в реална социална мрежа, на живо. Интернетът тук е лукс, има го в няколко точки на големите градове, при това много скъп и бавен.
Нашият човек спазва обещанието и спираме за бързо кафе. Всъщност „бързо“ е относително понятие в Куба, тук никой заникъде не бърза.
Малко преди Хавана аржентинецът продължава да говори, вече почти монолог, разказва какво си е купил (дискове с музика, фанелки с Че Гевара (но с бродерия, не лепенка!), много книги.
  – Другите туристи пълнят куфарите с ром, ние с моята señora – с книги. – смее се доволно и намества очилата си. Щастлив е, че е оборил приятелите си и Куба всъщност е прекрасно място.

И сега, след смъртта на Кастро, как е? – продължава с въпросите.

      – Няма някаква съществена промяна. Всеки преживя загубата му посвоему. Не знаем какво ще се случи със страната… Обичаме да казваме, че сме фиделисти, не комунисти. – смее се.

Заплатите ви са ниски, не можете да пътувате… Как се живее в Куба?

      – Живеем си добре, всеки се справя както може, работи на няколко места, намира начини. За мен е важно да се грижа за семейството си, да сме здрави, да сме заедно. Тринидад е малък, но много красив град.  Вечер с жена ми обичаме да излизаме, пийваме по бира, слушаме музика на площада, бебето спи в количката, виждаме се с приятели. Това ни е достатъчно. Добре сме.
Първо слизат аржентинците.  Решаваме, че резервираната квартира е прекалено далече от центъра и молим шофьора да спре в старата част на града, за да си търсим друг вариант.
       – В никакъв случай, ще ви придружа, няма да ви оставя да обикаляте с куфарите.
       – Не искаме да те бавим.
      –  Не ме бавите, спокойно.

След няколко преки спираме на улица Obrapia, пред невзрачен вход, на който с маркер са изписани три женски имена – Mercedes, Graciela и Alina. От звънеца дрезгав глас ни уверява, че има свободна стая и даже много щяла да ни хареса. Все едно ни е, стига да е в центъра, само за вечер сме преди полета. Шофьорът настоява да качи тежките  куфари до последния етаж, по свръхтясното стълбище. Навън е вече над 30 градуса, но бялата му риза е все така безупречна. 

 – Куба е страхотна, много се радваме, че дойдохме. – му казвам.

Той се усмихва доволно, влиза в белия китайски автомобил и потегля – обратно към Тринидад или следващия си адрес.

А квартирата наистина е чудесна,  чиста, просторна, с гледка към цяла Хавана – град по декадентски красив, едновременно тъжен и пищен, вехт и лъскав, бумтящ и гладък.

Ciudad maravilla (в превод: прекрасен, възхитителен, единствен, съвършен град, град-чудо) пише с маркер на стената в коридора. Не само градът, не само.

Обикновено от всяко семейно море остават по няколко паметни случки, при спомена на които се заливаме от смях и леко потреперваме от ужас. Нещо средно между комедия на абсурда, индийски сериал, нискобюджетен хорър и епизод на Мистър Бийн.

Миналата година, в началото на топлия септември и в края на морската почивка, решаваме да наемем лодка за деня. Отдавнашна наша (почти) утопична (заради възрастта на децата) мечта е да прекараме ваканция в открито море, нека потренираме поне за ден. Всички скандинавски и английски семейства с по 3-4 малки деца го могат, та ние ли не. Идеята ми хрумва на плажа, където един получернокож от слънцето грък предлага на ушенце еднодневни круизи. Т. първоначално се опъва и върти очи, но внезапно се сеща, че ще може да лови риба от лодката и на подскоци се озовава при гърка. Всяка вечер съм на пристанището, казва той, елате довечера да се разберем.

Отиваме ентусиазирани (Ама на лодка ли, мамо? Целия ден?! И Матеа ли ще идва?!). Виждайки ни 4 броя, човекът казва, че местата за обикновените лодки са вече заети. Преди да увесим носове и да изпратим идеята по живо по здраво, капитанът присвива очи и посочва чудна бяла лодка: „За тази цената по принцип е Х, но вие сте ми симпатични и ви предлагам оферта – тройно по-ниска. Лодката е много специална, да знаете“. В едно изречение думите „оферта“, „специална“ и „симпатични“ са силно съмнителни, споглеждаме се с Т. с по една свъсена вежда, но все пак казваме ок. Предплащаме капарото и си тръгваме. „На тази цена или лодката ще е друга, или въобще няма да дойде.“ – както винаги оптимист.

Лодката обаче ни чака, та даже е и същата. Капитанът е копие на George Michael във Faith, само без кръстчето на ухото. Леко отегчен, че ще трябва да вози малки деца, но работа, какво да се прави. Тръгваме. Т. нагласява въдицата развълнуван, не го сломява дори репликата на Джордж: „Ако си мислиш, че при тая скорост нещо ще хванеш…“. Точно 10 минути след тези думи влакното се опъва и той с блеснал поглед изважда голям паламуд под аплодисментите на целия екипаж. Брей, верно лодката била специална. „Абе, друго си е в открито море…“ – ако има портрет на Щастливия рибар, то това е лицето на Т. в момента.

Порим вълните, спираме в разни заливи да поплуваме. Без мен, разбира се, аз охранявам малкото М. да не скочи през борда, жертвам се един вид. Е, не успява, но пък изхвърля едната си обувка, биберона, разнообразни опаковки и за малко шишето си за вода и нечии чужди джапанки. Установявам, че да си с почти двегодишно в открито море, да го разнасяш бос из лодката, да внимаваш да не се изхлузи под въжетата и междувременно да се опитваш да снимаш, е ситуация, за която трябва да се тренира поне 3 месеца на сухо. Разбира се, отказва да легне в каютата, зайчето на Duracell не си губи времето в следобеден сън.

Джордж Майкъл при всяко спиране взима един снежно бял парцал с дръжка и обира космите ми от белия под на лодката. Пусната коса на борда явно не е добра идея, но не съм си взела ластик. Жената на собственика не се вълнува от подобни битовизми и разказва увлекателни истории, обяснява кое, как, къде, лека музичка, бриз, слънце – красота.

Спираме на един от сравнително населените плажове. Ще слизате ли, питат ни, имате време, след час сервираме обяда. Готови сме да кажем не и да се опънем с чаша бира на палубата, но голямото М. изстрелва „Искам да се къпя на плажа!“. Добре, слизаме. Мятаме се в лодката, която ще ни закара до брега. „Айде бе, оставете ги тия джапанки, няма смисъл, нали сме за малко.“ – казвам бодро аз. Една от най-тъпите идеи, които са ми хрумвали някога.

Лодката ни стоварва на брега, който на практика се състои от големи, остри и напечени до бяло камъни. Прехвърляме се нестинарски на пясъка, който е също толкова горещ и докато Т. псува наум идеята ми да сме волни и боси, голямото М. отсича „На мен вече не ми се къпе.“ Унило сядаме за по бира в претъпканото кафе-ресторант. В най-голямата жега, изгладнели (на лодката ни чака обяд все пак) и с почти опърлени стъпала. Скука, жега, навалица, проклинаме се 300 пъти, че изобщо се навихме да слезем. Двете М. мрънкат, става им горещо и скучно – опасна комбинация в обедните часове.

„Искате ли да изчакаме лодката при камъните, така и така нямаме време за плаж.“. Втората по тъпота идея за деня. Отиваме, за да установим, че 1. Лодката скоро няма да дойде. 2. Няма никаква сянка, освен един мижав храст, под който трябва почти да легнеш, за да не те пече слънце. Изпокарваме се леко, което си е обичайно, мрънкането се засилва, Т. изпушва 100 цигари, децата отказват  да си сложат шапките и непрекъснато им пипам главите, да не би да са прекалено напечени.

Решавам смело да се разходя по камъните, които са леко покрити с вода, да се разхладя, нали. Трета тъпа идея за деня. Без джапанки и върху камъни, покрити с мъх, на всичко отгоре с леко сецнат предишния ден кръст. С първата стъпка напред виждам как краката ми се вирват неудържимо и за секунда се озовавам по задни части върху получерната смазка от мъх, водорасли и солена вода. Ударът е жесток, но вместо да изкрещя от болка, се оглеждам кой е станал свидетел на това епично падане по задник. Ставам бързо, намествам слънчевите очила, които са се задържали на върха на носа ми и се изтупвам елегантно, при което Т. и децата прихват да се смеят, сочейки ме с пръст. „Добре ли си?“ – пита той. „Мисля, че кръстът ми се намести.“ – казвам в лек шок. Благодаря се наум, че не бях с малкото М. на ръце, сигурно щеше да излети във водата или поне да се натърти и то. Вече не усещам жега, глад и нервност, само лек срам.

В този момент поглеждам надолу и виждам, че левият ми крак кърви – два пръста са леко разкъсани от острия камък. „Айде бе, без джапанки, к`во толкова!“. Намирам някакви лепенки в чантата, които от водата падат за секунди. Късите ми панталони и банския отдолу са неумолимо напоени с черната смазка и буквално изглежда, че съм … хм… разбирате. План А: плажната кърпа. План Б: нямам. Хубава кърпа, на точки, става за пола. Увивам я някак си, въпреки че от солта се в втвърдила и изглежда като кюнец. Настроението ми тотално се скапва, след малко и кръст започва да наболява. Поне очилата са здрави, нови са ми.

Лодката идва след минути и накуцвайки се добирам до базата. На Джордж Майкъл му става лошо, защото сега освен кичури коса, оставям след себе си и яркочервени кървави следи като герой от някой хорър. Сервират храната – сувлаки, салата и вино. Боже, обяд най-вкусен на света! Пия чашките почти на екс и поне глад и жажда отминават.

По-късно Т. хваща и риба тон и тотално обира овациите. На следващия залив изкрещяваме в дует на въпроса дали ще слизаме: Н-е-е-е-е-е-е! Децата са уморени до припадък и в транс от щастие – още една опасна комбинация. Успявам да направя някакви снимки дори с полата-кюнец, навехнатия крак и сецнатия кръст. Вечерта изпичаме улова на барбекюто в двора и решаваме, че на лодка е много хубаво, дори при наличието на деца и моите тъпи идеи.

Т. ме бъзика и до днес как съм си наместила едновременно очилата и кръста. Все пак не пробвайте това у дома и винаги слизайте с джапанки. За всеки случай.

Torna a Surriento

Влизаме в ресторанта изгладнели, уморени и с мокри от летния дъжд крака.

Всеки уважаващ себе си италиански сервитьор умее няколко неща: да ви разкаже забавна история, да ви поднесе бързо поръчката, да ви разсмее и да бъде умерено отегчен, до степен точно преди това да ви подразни. Върти очи докато се чудите какво да поръчате, споглежда се с колегата си, ако искате да смените масата, и вътрешно хихика при всеки опит на клиентите да говорят италиански – всичко това, разбира се, придружено с тонове чар, за да замаже положението.

На съседната маса две силно гримирани рускини в плажни рокли поръчват риба. Келнерът я носи театрално в метален поднос, показва им я, при което двете се споглеждат и отронват по едно „Уау!“ . Обезкостява за около 35 секунди с ювелирни движения и сорентинска песен на уста. Жените примират от удоволствие и с блеснали очи следят всяка изхвърчаща от филето костица.

Eccoci qua, казва той и приземява подноса на масата. За прекрасните дами Мария Калас и Грейс Кели – оприличава ги галантно, очевидно само според цвета на косите, при което те прихват в стеснителен, но самодоволен смях.

Поръчваме и ние – spaghetti alle vongole – това любимо оргазмично ястие, което надушваме още от летището. При нас пропуска шоу програмата, нямаме нищо за обезкостяване, двойка сме, а и завалява отново. С колегите си започват да прибират нещата от помощния шкаф и тъкмо когато приключват, дъждът спира. Средата на август, казва най-закръгленият от тях, врътват очи тримата едновременно и отново връщат всичко върху шкафа.

Откъде сте, пита нашият, обясняваме. О, имах приятелка от България, Габрово, бяхме заедно 4 години, но се разделихме, България е много красива. Защо така, питам аз (не за България, за приятелката), не ме интересува всъщност, но колкото да завържа разговор. Ами стана много сложно, тя там, аз тук, резюмира докато ни сипва виното. Поклащаме глави в знак на разбиране и мълчим, чистейки черупките. В интимен момент с мидите сме, не ни е до Габрово.
Черпи ни лимончело, мразя го, но сега дори ми се услажда. На съседната маса пристига група англичани и преди положението да е станало прекалено туристическо, се изнасяме с тиха мокра стъпка.
Пак ще ви чакаме, Соренто пристрастява, казва ни вместо довиждане. Знаем, знаем.
Слизаме до брега. След като цял ден е валяло на пресекулки, пред нас се изсипва най-невероятният залез – като по учебник. Всички снимат, кой с каквото разполага. Ударни инструменти, бира на паважа, група момичета, които танцуват с пликове от покупки и се смеят с глас. Все едно слънцето е изляло купа златист и после розов брокат върху целия бряг.
Соренто пристрастява. Знаем, знаем.

Sorrento1