След Себу, следващата ни локация по план е Bohol, островът на Шоколадовите хълмове и тарсиерите (филипински дългопет).

Фериботът ни оставя на незрачно пристанище, откъдето след кратко пазарене се мятаме на триколка, с куфари, вързани зад гърба ни със сезал. Квартирата ни е в Loboc, основна локация на острова. Тук квартира, там квартира – нищо. Шофьорът ни започва да се поти, точен адрес нямаме, wi-fi също. Обикаляме няколко пъти малкото градче и най-накрая един местен ни упътва навътре в джунглата. Нагоре по реката, още нагоре, все по-натам, стигаме до мястото – приказни бамбукови къщички, които са далеч по-красиви от снимките в airbnb. Два етажа, огромен двор, голяма веранда с дървени мебели и спартанска бамбукова баня с прозорец на тавана и бетонен под, сякаш излязла от Pinterest или интериорно списание. Посреща ни Джеса – малката собственичка на големия дом, съвсем млада, дребничка, с петгодишни близначки – Лавиния и Елиса и съпруг чужденец. Трите говорят очарователен микс между филипино, немски и английски.

Тишината е като лепкав сок, който направо ни размазва от удоволствие. Реката – мътна, пълноводна и плътна – се носи протяжно, от време на време само по някой рибар или турист на падълборд. Палмите са като наниз край брега – място за съзерцаване и мир. Къщата на Джеса е точно над реката, малките сестри пеят Let it go боси на верандата и си играят с дръгливото кученце, което в следващите дни почти ни става подопечно. „Аз съм градско момиче, казва Джеса, но дойдохме в земите на майка ми, за да изкарваме прехраната си.“ Връчва ни ключовете от разбит на вид, но в пълна изправност и доста бърз скутер, за да обикаляме острова без притеснения. В една от къщичките тече тих ремонт, но други гости освен нас няма. Сам-сами насред джунглата. Егати кефа!

Като върли почитатели на уличната местна храна първата вечер рискуваме с типично филипинско барбекю. Няколко сергии на паркинга под моста, глъч, смях и оживление. Все още стои новогодишната украса и голяма метална елха. В сини пластмасови легени на клечки са наредени кокоши крака, мръвки бяло месо, черва, трътки, глави и дробчета. Избираме най-приемливите шишчета, които вече мариновани и след обилно поливане с галон кетчуп отиват на скарата. Пуши яко, жената, която пече, е почти ослепяла от жестокия дим, всички бърборят развълнувано. Звездата на импровизирания ресторант е трансджендър с изправена коса, син маникюр и огромна усмивка, който мята шишовете в чинии и прави сметката. Хихика и подхвърля майтапи, явно е във вихъра си.  Няколко испанеца седят отстрани и се чудят дали ще оцелеем след тази почерпка, та да хапнат и те. Падат ножове и прибори, които биват избърсвани в задния джоб на дънките, дори за негнусливи като нас е екстремно, стискаме очи и се правим, че не виждаме. Изчистват специално в наша чест пластмасова вехта маса, но ние решаваме да хапнем край реката с по San Miguel. Лампи няма, почти тъмно е, шишчетата дори са вкусни, а и о,чудо, на другата сутрин нямаме стомашни проблеми, дори киселини. Да не пробваш местната храна е като да пропуснеш развръзката във филм – без нея не си струва цялото упражнение.

Следващите няколко дни обикаляме острова – от Шоколадовите хълмове, терсиерите (малките срамежливи животинчета, които се срещат само тук), през бамбуковите въжени мостове, водопадите Димиао, махагоновата гора и пеперудите, до плажовете на остров Панглао, съседен на Бохол. Скутерът тук е истинска благословия, сваля те неусетно от планината, през оризовите полета, до искрящите плажове. Великолепните гледки те удрят през лицето и дори не ти се снима, искаш просто да попиваш и поемаш въздуха, колкото можеш повече. От постоянното пътуване изгаряме на презрамки, деколтета и парчета шал, въпреки високия фактор, но някак и това не може да те притесни, когато си на подобно място. Редовно по пътя се носи фалшиво пеене – караокето е освен филипинско изобретение, и любимо местно забавление, ти да видиш.

Вечер се прибираме в малката ни къща в джунглата, все едно у дома. Топла вода няма, което е обичайно за местните къщи. „Толкова е горещо навън, за какво ви е топла вода, подмята местен.“ Да бе, да, връткаме очи ние, но се правим, че сме съгласни. Храним се в местния ресторант, който не само че не е туристически, както се опасявахме, ами е и единствен в града и затваря в 18-19, винаги сме последни. Бутилка ром и лед в пликче за 1-2 песо и сме готови с аперитива. Една от сутрините Джеса ни приготвя закуска – яйца и ориз, вече ни е втръснало от тази комбинация, но любезно хвалим домакинята.

Толкова ни харесва в Bohol,  че ни идва да останем, ако не ни чака отново ферибот към Cebu и полет за Palawan, последната ни филипинска спирка преди прибирането към вкъщи от столицата Манила.

Следва продължение…

Самолетът ни изплюва първо в Доха, после в Манила, и накрая в Cebu City (кралицата на юга) за два градски дни преди бохолската джунгла.

Себу е врящ, жарък, шумен, миришещ на риба и прах, с невъобразим трафик и свои собствени правила. Всичко жужи, гъмжи и цвърчи от жегата, тълпата носи през улиците, около пристанището и през претъпканите с какви ли не превозни средства кръстовища, изнежените ни от зимата бледи тела. Всеки местен е метнал парче хавлия на рамото, за да попива потта от челото и врата си, туристи почти няма, а всички разкошни боси сладки деца охотно застават пред обектива ти, сякаш само теб са чакали за поза, усмивка и снимка.

Сменяме няколко от прословутите филипински jeepney – стари бракувани щатски джипове, трансформирани в малки открити бусчета и накичурени като селски панаир – буквално се катерим един върху друг заедно с местните, корите им с яйца, бохчите, кашоните и кокошките, докато висящ от платформата филипинец събира банкноти между пръстите си и подвиква „One more, please!“. Отбиваме се прегладнели в местна закусвалня – сочим каквото поръчват останалите и се озоваваме с по няколко пролетни рулца филипино стайл в пластмасови чинии – техните lumpia, заедно с лепкав ориз в бамбукова кутийка и няколко найлонови пликчета, с които всички се хранят като с ръкавица, и после изхвърлят където им падне.

Въртейки се около пристанището нахълтваме на местния пазар, където жени разпорват огромни риби, чистят миди, редят чирози на високи купчини с виртуозна сръчност и мият ръце в големи легени, пълни с вътрешности. Привикват ни да си купим пилета, подправки и банани, докато местните грабят всякакви продукти и ги отнасят с бохчи върху скутерчетата си след кратък пазарлък.

Преди хотелът да ни върне в нормалните температури и звуци, спираме в малко кафене за студена бира. Няколко масички отпред са заети от местни на по бутилка ром, носят ни любезно столове, отнякъде се точат хитове от 90-те, пристигат други коли, отварят багажниците с огромни колони и става абсолютно улично парти. Седиш и пиеш San Miguel, сякаш винаги си бил тук, на този ъгъл, а и ще останеш дълго време. Не разбираш нищо от разговорите им, а те от твоите, и това, смесено с грохота от булеварда, лепкавата влага във въздуха и умората от дългите полети, те хвърля в едно полунирванно състояние на блаженство и мир.

На следващия ден ни чака ферибота за Бохол и малката ни къща в джунглата, а в Cebu ще се върнем след няколко дни, за да отпрашим с вътрешен полет за следващия остров.

Последните 5 дни от  пътуването отделяме за релакс моментите – плаж, коктейли, обиколки с лодки из околните острови, т.нар. island hopping, на които сме почитатели. Направили сме си сметките без филипински кръчмар обаче.

Още на пристигане с буса на ужасите (за него друг път, около 8 часа кошмарно друсане от летището до селото) ни посреща огненочервен залез, който се процежда зад облепените с тиксо прозорци. На вятър е, казва някой от другите пътници, а ние изтръпваме. Вятър, дъжд, тайфун, ноу фън?

Айде бе, не може чак с такъв кофти късмет да сме, си мислим,  и след като бусът най-накрая ни изплюва, оптимистично се отправяме към къщата. Топло е, но духа жестоко, почти ни отнася чиниите на вечеря, а палмите се огъват като житни класове. „Аз винаги имам късмет с времето!“ – казвам за тонус, не съвсем убедена.

На следващата сутрин с покруса установяваме, че бреговата охрана е прекратила всички 4 вида турове, не излизат дори рибарските лодки. Местните вдигат рамене, даже собственикът на къщата, който е усмихнат оптимист, казва плахо: „Не знам, много е силен вятърът този път, откакто тайфунът вилня, не са отменяни турове…“, което съвсем ни хвърля в мрак.

Иначе времето е прекрасно, идеално за плаж слънце зад облак, не се усеща жегата. Огромни вълни, малко мътни, но карай. Обикаляме по съседни плажове, гледаме залези, пием бири и коктейли, ядем риба и … следим прогнозата. Буквално през 15 минути. Толкова живо от метеорология никога не съм се вълнувала, обикновено приемам със смирение условията – каквито, такива. Но да дойдем за 5 дни именно на този остров и да ни запука тайфун – никак не е готино. Освен туровете сме запланували и риболов с местна лодка само за нас, вече сме договорили цената, но и това мероприятие е под въпрос.

Понеделник – отменени. През нощта се излива мега порой, който съвсем отмива всяка надежда. Вторник – отменени. Духа яко. Малко вече се отчайваме и решаваме, че ще си тръгнем без да обиколим лагуните. Егати късмета… На плажа излиза някаква калифорнийска двойка модели  – адски красиви руси мъж и жена, по 2 метра високи, напълно екипирани, които порят вълните и правят лупинги с кайтовете си в еднакви цветове, красота! Е, поне някой да му се кефи на тоя тъп филипински вятър…

Почти сме увесили нос, когато на третия ден отварят туровете. Направо ни идва да крещим и да се въргаляме по улиците от радост. Нахлуваме в агенцията, грабваме по едни водни обувки (все още отказвам да си купя този ужасно грозен артикул) и зачакваме да ни извикат. Били сме на такива турове много пъти, с децата и без, няма какво да ни изненада. Само така си мислим…

През последните 2-3 години туризмът на Palawan, и изобщо на Филипините, се увеличава, увеличили са се и лодките. И вместо да нагазите до коляно, трябва да изминете, направо да преплувате, разстоянието до трета или четвърта линия, за което никой не ви е предупредил. 9 сутринта е, а тогава водата хич не е топла, заради ветровете последните дни си е направо студено.  Аз съм се спретнала с бледосиня блузка с дълъг ръкав с перлички,  която прогизва, защото решавам, че ще сваля само късите панталонки – нашата лодка не може да е чак най-отзад. Е, най-отзад е! Група китайки, увити с дрехи от глава до пети пищят от студа, вдигнали багажите си докъдето могат, деца се катерят по главите на родителите си, ценни вещи се бутат в непромокаеми торби. Един младеж от екипажа грабва чантата ми с фотоапарата и така поне спасява него (не влиза в новата ни гумена оcean bag, топ аксесоар по тези ширини).

Нито е да плуваш, нито да си ходиш небрежно, докопваме се някак си до лодката, издрапваме по клатещата се стълба и присядаме на пейките. Слънце няма (отгоре има навес) – единственото слънчево място е в края, където ми обясняват, че не трябва да се настанява никой. Окей, само дето измръзвам. Нямам резервни дрехи, само ужасна малка хавлиена розова кърпа, която сме купили от селото, щото „Мария, не мъкни кърпи от София, там ще има по-готини“. Както и да е, сваляме дрехите, намятам кърпата и се правя, че ми е кеф. Толкова ги чакахме тия пусти турове, няма как да не е кеф! Порим вълните, аз си тракам със зъби, започва да напича, алелуя.

Точно ме е нагряло приятно в гръб и се поотпускам, спираме на първата лагуна. Разбира се, пак сме на не знам коя си линия и се налага да плуваме. Може ли след малко? Ми не, всички слизат. Водата ми се струва още по-ледена. Доплуваме до някакъв мини плаж, заедно с  тълпа хора, аз уцелвам висока подводна скала и си ожулвам жестоко до кръв и двата крака. Псувам наум, защото на глас не умея, стигаме до брега и виждаме, че водачите насочват всички към малък проход в скалите – нали е Тайната лагуна, дошли сме дотук, влизаме.

Започва се едно чакане в плиткото, на СЯНКА, където с още 100-ина човек дзиндзирикате пред дупката, почти долепени един до друг, опитвайки се да не си гледате в задниците. По средата на тълпата има една смугла амазонка по прашки и супер стегнато дупе с пъпка отдясно, имам чувството, че всички сме съсредоточили погледи именно в тази конкретна точка. Няма с какво да се наметнеш или облечеш, всички са настръхнали и огънати от студа, но носят камери и телефони в пликове, ние сме от малкото без. Идва нашият ред – налага се да направиш почти шпагат, за да влезеш в лагуната, водачите помагат на всички, защото е адски хлъзгаво. Освен кървящото ми коляно, съм и с един доста изрязан и супер неудобен за подобни активности бански (другият беше мокър), с който имам чувството, че все нещо ми е навън, особено когато съм разположена акробатично върху мокра скала, нали…

Както и да е, във филипински шеги и закачки се набутваме в прохода, озовавайки се в мътен гьол, който може би е много красив ако: 1. Не ти е зверски студено 2. Не си си свалил кожата преди малко 3. Сте само вие двамата, без тълпата, която размътва водата. В лагуната има един хот спот, на който всички се снимат – знаете ги ония кадри – в гръб, поглед през рамо, отметната на една страна коса, като Венера, изгряваща от синьо-зелените вълни. Амазонката с прашките е най-добра в позирането, вече виждам как валят лайкове под хаштагове #lovemylife #lovewhatido #islandlife #travelgram. Хубаво е. Зъзнеш, зъзнеш, хоп – снимка с усмивка за Инстаграм, после пак си зъзнеш на спокойствие, общо-взето това е положението тук. Надсмиваме се ехидно – нито имаме с какво да се снимаме, нито ни е до това. Е, който не иска снимки, пак се нарежда на опашката, този път за излизане. Направо съм готова да убия някой, за това ли беше целият зор?! Искам само да се добера до лодката и просто да се увия в нещо. По принцип не мрънкам, но когато ми потънат гемиите, въздухът се напряга.

На следващата лагуна хората се гмуркат за шнорхелинг, Тито включително, аз не мърдам от слънчевата пейка, като гущер на припек. Било като картичка долу, не ме интересува, оставам на сухо, буквално и преносно. Обувките очевидно не са моя размер и гледката с тях е още по-гротескна, но сега последното, което ме инетересува, е как изглеждам. Обикаляме нататък, пропускам и каякинга, когато с облекчение виждам, че започват да приготвят обяда. Няма да разказвам как мият във Филипините чинии, това са само подробности. Шишове с месо, ориз, салата, плодове – рай! То и зъзненето изтощава. При всяко спиране и тръгване водачите трябва буквално да „разплитат“ прътовете на лодките, за да не повлечем някой с нас. Вече съм се стоплила, нахранила и почти забавила за ожулването, което беше още по-незабравимо заради супер солената вода.

Последната спирка е един разкошен плаж, на който все пак възстановяваме нормалните температури във вече по-топла вода, с някой и друг коктейл, както си трябва. На прибиране с облекчение слизаме от лодката и доплуваме до брега. Толкова го чакахме тоя тур, а то…

На следващата сутрин обаче, последната ни на острова, времето е великолепно, топло и ясно още от сутринта. Собственикът на рибарската лодка ни чака на първа линия, целият ден е само за нас, без тълпите досадници и масовите маршрути. Отвеждат ни на прекрасни рибарски точки навътре в морето, подухва приятно, напича още по-приятно. Докато Тито се вихри с въдицата, аз и двамата местни другари от екипажа мятаме обикновена корда с тежест и, о майн гот, хващам първата си риба от години – red snapper, който ни приготвят на момента. Вадим студени бири от хладилната чанта и се наслаждаваме.  Кеф!

Прибираме се малко преди мръкване, под съпровод на филипинското слънце, което разлива щедро цветовете си над залива. Този път без тракане на зъби, само зъбене в усмивки. Това е то тур!

В края на морската ни ваканция, в топлото начало на септември, решаваме да направим последен плаж някъде наблизо.

Приготвям всички принадлежности – чанти, кърпи, резервни бански, шапки, мазила, пръскалки, формички, изобщо целия фестивал. Намазвам децата, намазвам себе си, оправям си косата, нахлупвам тържествено най-широкополата шапка, обличам изгладена ефирна риза, към 11 най-накрая се надръндваме, заключваме и потегляме. Тито е грабнал прозрачна кутия за храна, пълна с огромни, тлъсти, дебели червеи с размер на канелони, за някакъв специален местен риболов, и така грандиозно се изнизваме към колата.

Минаваме покрай съседната къща, тази на Алекс – високият, атлетичен, дългокос, около 50-те, наш хазяин, който лятото живее на острова, зимата в Банско, а пролетта е при жена си в Берлин. Докато изпълнява редовните си тай-чи движения на верандата, се провиква ведро:

– Добро утро! Накъде, семейство?

– На плаж отиваме – широко се ухилваме ние, гордо понесли червеи, деца и багаж.

– О! Така ли? Мислех, че днес ви е последната нощувка.

– Ааа, абсурд, – споглеждаме се с Тито – имаме още една.

– Ок –  тактично се съгласява Алекс – може и аз да съм се объркал…

Все пак в колата решаваме да погледнем резервацията си и с ужас установяваме, че да, последната ни нощувка е била СНОЩИ! Хвърляме червеите, сваляме децата и като попарени се връщаме в същата индианска нишка към къщата. Оправяме багажа за 15 минути (под оправяне разбирайте набутване в куфарите), слагаме ред в къщата, извиняваме се и с лек срам напускаме. Алекс предлага да потърси вариант при негови приятели за още една вечер, но представяйки си как вадим всичко обратно, отхвърляме идеята. Закусваме обилно в едно приятно кафене, пропускаме плажа, хващаме първия съвсем празен ферибот и успешно се прибираме.

Оттогава пожеланието ни е: „Толкова добре да си изкараме, че да забравим да си тръгнем“. А Алекс ни призна, че след гостите, които вместо в Солун (в друг негов имот), се озовали по погрешка в Атина, ние сме вторите чаровно объркани наематели. Е, ако не друго, поне ще ни запомнят, ще запомним тази ваканция и ние.

 

Този път за разнообразие оставихме Мартина да реши къде да е следващата ни семейна ваканция: „Да е остров, да не съм била там, да има вкусна храна и море“ отсече тя и забоде поглед в детската карта, за да търси подходящо място.

Отхвърлихме няколко варианта – едни на тренд вълната в момента, други неособено интересни или пък неподходящи. И списъкът се сведе до едно име – Сицилия. Все бяхме пропускали тази опция и решихме дружно, че е време. Знаете, че travel guide-ове избягвам да пиша, но когато човек пътува с деца, хубаво е да систематизира основна полезна информация. И не, няма да споменавам кой ресторант предлага най-хубавата Маргарита или къде обстановката е най-инстаграмска, оставям това на други, за които снимките са по-важни от самото преживяване.

Самолет или кола?

Категорично самолет, колкото и да обичате да пътувате с кола, разстоянието е доста, фериботи, магистрали, чакане, спиране, с деца по-добре не. Wizz Air летят директно всяка сряда, а летището е едно и за редовните, и за нискобюджетните полети – Fontanarossa. Полетът е късен, можеше да си свършиш спокойно работата (до последния момент, както обикновено при нас), да приготвиш търпеливо багажа, децата евентуално да дремнат следобед. Нещото, което ненавиждам са супер ранните полети, но виж вечер – ехей!

Седмица или повече?

Седмица е напълно достатъчна, но аз трудно издържам където и да било по-дълго от това. Няма да можете да разгледате всичко, не е и нужно, за това време успяхме да посетим без напрежение 9-10 градчета/села. Ако искате да обиколите всичко, тогава 2 седмици, островът не е малък.

С деца или без?

Не виждам причини да оставите децата, освен ако не са в някакъв мега палав или кисел период, както в нашия случай. Но пък и ние не сме постоянно във ведро настроение и добро състояние на духа, така че това е положението. А и най-важното е да сме заедно. В Сицилия, за разлика от други части на Италия, е спокойно, поне извън пиковия сезон. Нормални пътища, удобен обществен транспорт, ниски цени, много плажове, чудесни опции за нощувка за всеки вкус.

Организирана екскурзия или самостоятелно пътуване?

Абсолютно категорично – второто. Много повече свобода и време за това, което ви харесва. В група не можете да се водите по режима и настроението на децата, което със сигурност ще напрегне обстановката и вас. Всякаква информация вече е на разположение онлайн, при малко повече желание всичко можете да планирате сами или с помощ от приятел.

Хотел или квартира?

От доста години за нас като семейство – категорично квартира. При идеята да се бутаме четиримата в стая, дори в две или студио, винаги предпочитаме за сходна цена да наемем Airbnb квартира. Пространство, удобство, комфорт, всички условия и принадлежности, все едно сте у дома, а и живеете като местни. В Сицилия избрахме тристаен мезонет с две огромни тераси и две бани, напълно оборудвана кухня, супер чист, гледка към залива и ВСИЧКО нужно – може би първата квартира, в която не ни е липсвало абсолютно нищо (имахме дори шезлонги за плажа, чадър, хилки за плажен тенис!). Страхотно любезен домакин Габриеле, който се грижеше дори за това да не се вдига шум около нас в часовете за почивка, въпреки че се прибирахме чак вечер. Две самостоятелни спални за момичетата, отделна за нас, обезопасяване на вътрешните стълби, книги, детски филмчета и играчки.

Ако пък предпочитате хотел, имаше много опции наоколо на бюджетни цени или по-разточителни според желанията и възможностите.

Град или село?

Нещо като принцип ни е да нощуваме в малко населено място извън туристическите тълпи. Наистина с деца е безсмислено да се буташ на топ локациите – освен шумно и хаотично, е и по-скъпо и пълно с изкушения тип „искам това, искам онова, искам всичко!“. Този път за щаб избрахме малкото селце Letojanni – близо до летището в Катания (важно, когато си с деца, особено при късен полет), извън туристическия хаос (в Таормина, например), близо до основните забележителности (Етна, Таормина, Изола Белла, Кастелмола, т.н.). Много приятно и спокойно селце с огромен празен плаж, по-ниски цени и удобна отправна точка за дневни екскурзии.

Какво да видим?

От много време, особено, когато сме с децата, не си поставяме велики туристически цели – да обиколим всичко, да влезем навсякъде, да се скапем от умора, но да отметнем всички забележителности. За да е приятно и поносимо за всички, трябва да се водим по ритъма на децата. Момичетата вече не спят следобед (Матеа само в детската градина и на село употребява следобеден сън), свикнали са на дълги преходи и стабилно ходене. Е, малко трудно стават сутрин и лягат късно, но напасваме нещата. Посетихме Letojanni, Taormina, Castelmola, Isola Bella, Catania, Siracusa, Savoca, Forza D`agro, Noto, Giardini Naxos. От Етна се отказахме – заради облачното на моменти време не беше ясно дали изобщо ще видим нещо отгоре и решихме да не губим цял ден в това. Не остана време за Palermo, Cefalu, Scala dei Turchi, Modica, Isole Eolie, но както винаги навскъде казва Тито: „Еми, Мария, няма как да видим всичко!“ И е напълно прав.

С кола или градски транспорт?

Придвижването на място винаги е важно, още повече щом сте с децата. Ние наехме кола (от туристическия ни агент тук, не ни се рискуваше на място, а и чакането там е повече). За Италия, особено южните части, е важно да имате пълно покритие заради кражбите и честите инциденти, на паркинг включително. Плащате повече, но пък сте сигурни, че след това от кредитната ви карта няма да дърпат неочаквани суми. Детските столчета за кола навсякъде са задължителни, това също добавя към крайната сума. От квартирата до центъра на селото и плажа ни беше 10 минути пеша, но колата ни беше необходима за дневните разходки до различни градчета, за нас да висим на плажа всеки ден не е опция. Има удобни автобусчета тип hop on hop off, 13 евро на ден (20 за 2 дни) за възрастни, за деца под 5 безплатни, 5-12 години – на половин цена. Точен градски транспорт, който прави всички необходими връзки. Ако ползвате автомобил, паркинги има навсякъде срещу 2 евро на час и 10 евро на ден. В Сицилия е задължително да оставяте колата на сигурно място, за да няма после неприятни изненади.

Плажове или разходки?

За нас винаги от всичко. Разходките редуваме със спокойни часове на плажа и занимания по интереси – едни ловят риба, други събират камъчета, трети гледат в една точка (се моа). Не сме от типа летуващи, които стоят на едно място, така че колкото повече динамика, толкова по-добре.

Храната?

В страната на тестото нещата са ясни, връщате се поне с кило отгоре. Вкусна, разбира се, извън туристическите места (ако повечето маси са заети от чужденци, бягаме надалеч). Приятни малки ресторантчета, хапваш и примираш. Навсякъде има чудесни опции, дори и да не сте по пастата и пицата. Децата обичат всичко, така че нямаме проблем със специфични вкусове и претенции. Топ фаворитите им там бяха spaghetti alle vongole и semifreddo al pistachhio. Цени – съвсем нормални. Вина – много приятни. Не съм по сладоледа, май дори и на децата им дойде в повече.

Забавленията?

Дори и когато сме с момичетата не ходим по някакви специални детски места (освен площадки). Супер забавна им беше къщичката на Isola Bella, лифтът към Taormina, влакчето в Сиракуза, плажовете с камъни (повечето там), hop on hop off откритите автобусчета и общо-взето всичко видяно през тази седмица. Попаднахме без да искаме на празника Infiorata di Noto (пана от живи цветя и семена върху дълга улична стълба, много красиво!), изложбата Picasso e Notto (страхотна, до 30 октомври в града) и жестоко готиното селце Savoca, където, оказа се, е снимана сцена от „Кръстникът“. Най-любимо ми е да се натъкваме на интересни неща, без да сме ги планирали предварително. Не ползваме приложения, гидове и дебели книги, водим се по обстановката и настроенията. Децата в повечето случаи нямат специални изисквания към мястото, но знаят добре дали им е харесало или не. А щом сме заедно и не напрягаме програмата, най-вероятно отговорът да е утвърдителен. Сицилия получи твърдо Д-А-А-А-А-А-А-А!

 

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

„Айде бе, какво толкова, да се пътува с деца е песен!“ – това можехте да чуете от мен доскоро, отправен към хората, които все пропускаха да вземат децата си на път.

Малки били, нищо нямало да си спомнят – този аргумент се оборва лесно. Неконтролируеми били, не можели да бъдат усмирявани – и за това спорех до преди месец, въпрос на подход и търпение е. Е, след предпоследната ваканция съм малко по-слабо категорична и съвсем не така уверена. Защо? Нека разкажа. Комфортен полет с Wizz Air – директен, без прекачвания, чакане, стрес и проблеми. Бързо чекиране, priority boаrding, удобни места. Уж големи вече деца, свикнали на път и промяна. Всичко е точно.

Единственият проблем? Хиперенергията, която се е акумулирала в двете момичета на 9 и 4. Първото – доста спокойно и възпитано в отсъствие на сестра си. Второто – злодей във формат на русо-розова фея, която оставя пожар след себе си. За седмица буквално стопиха лагерите ни и изчерпаха всичките ни опции за действие. С момичета било лесно, казвате? Да, да, добре, въртя очи.

Ето някои от новите навици на на нашите деца по време на ваканция:

  • Караници във всеки възможен момент – на летището, в колата, преди лягане, след ставане, на плажа, в банята, в ресторанта, на терасата, в автобуса, докато си мият зъбите. За всичко, което им хрумне – на кого камъчетата са по-заоблени, чия паста е по-люта, кой е видял първи вълната вляво, къде се крие по-красивото листо на храста. Буквално за всичко и постоянно! В един момент на всички им става все едно и започват да се смеят истерично и леко налудничаво.
  • Винаги „не“ – независимо дали е за измиване на ръце, качване на стълби, обяд или возене с кола, такива елементарни прости ЧОВЕШКИ неща. Категорично и ясно НЕ, другите да се оправят.
  • Тоалетна там, където я няма – на върха на замъка, на плажа, по средата на галерията, в автобуса, когато току-що сте напуснали ресторанта или бензиностанцията. Ако наблизо има тоалетна, просто няма смисъл да я употребявате, не е интересно.
  • Сестра ти – от осанна до разпни я – от прегръдки и целувки до „по-добре да нямах сестра“, всичко в тази палава игра е позволено.
  • Трябва да имаш всичко, което сестра ти иска – независимо дали е паста с миди, портокалова сода, камък от плажа, лимон от дървото, скуиши, желе, стрес топка, нови джапанки – всичко трябва да е по две, дори да не ти е в списъка с желания.
  • Безсилието на вълшебната торбичка  – действала, казват, в критични ситуации, когато нищо друго не помага. Признавам, набързо приготвена в последния момент, беше брутално разкрита с думите: „Е какво ѝ е вълшебното на тая торбичка, събрала си някакви играчки от стаята…“ Пълен провал, вълшебен при това. Още ме бъзикат по темата.
  • Ако всички искат на едно място, ти искаш на друго – независимо дали е плаж, сладкарница, ресторант, детска площадка, замък, град или село, трябва да бъдеш опозиция. До степен, в която всички се отказват от първоначалната си идея и просто им е все едно къде ще отидат, само и само да няма скандал.
  • Мрънкане постоянно и за всичко – това е нещо съвсем нормално и се случва на всеки. Когато децата са повече от едно обаче, достига неподозирани висоти – надцакват се кой ще мрънка повече просто заради надпреварата. После и вие започвате да мрънкате от тяхното мрънкане и става една…
  • 800 въпроса в минута – до момента, в който някой не избърше пот от челото и не признае „Не мога повече да отговарям, нека поеме друг“. Защо говорят на друг език, как така не знаят български, защо тази жена носи червена пола, как така автобусът е син, а не зелен, защо чакаме тук, а не там. Въпроси до откат, някои от тях изобщо не очакват логичен отговор, просто са изстрелвани, за да се намираме на приказка.
  • Унищожение – тук участва само Матеа, тя е известна с тези си умения – чупиш всяко нещо, което е възможно да бъде счупено, разливаш всяка течност на масата, късаш всичко, което може да бъде откъснато. Уж случайно, но всъщност нарочно. Просто ей така.
  • Катерене – по ръбове на пропасти, дула на оръдия, средновековни стени на замъци. Теглиш укрепителни въжета, за да провериш дали сградата ще падне, искаш да лазиш по парапети и да ходиш върху покриви – тук няма нужда от коментар. Спокойно бе, мамо!
  • Крясъци – крещиш винаги, където това е неуместно и неприлично – все пак на български, нали…Ако не ти се крещи, плачеш за разнообразие.
  • Вече не ми се яде ТОВА – поръчваш си нещо, което след като ти сервират, вече не ти се яде.

И още:

  • Употребяваш думата „искам“ най-малко 30 пъти в минута.
  • Изморен си за разходка, но не и за белѝ и катерене между етажите по 537 пъти на вечер.
  • Изхвърляш си нарочно топчето през терасата. 3 пъти! После всички го търсят в храстите.
  • На всяко нещо казваш „Оффф…“ или въртиш очи в знак на досада.
  • Мяташ се неудържимо, танцуваш, скачаш или просто се въртиш в кръг из летища, спирки, автогари, ресторанти, кафенета – навсякъде, където това е, да кажем… неприемливо и след като някой те е помолил да стоиш поне за 3 минути мирен.

И преди да отсечете „Ама ние затова не пътуваме с децата!“, дайте да споменем и другото:

  • Вечерите на терасата, когато се заливате от смях на някоя глупава шега или смешна дума.
  • Следобедите на плажа, когато сте заедно и всеки прави това, което му харесва, без да пречи на останалите.
  • Изписаните с камъчета думи „ОБИЧАМЕ ВИ!“ в знак на извинение, че са се провинили.
  • Писъците „Мамоооо, ама това е много якооооооо!“
  • Щастието, когато откриете нещо неочаквано и прекрасно, независимо дали е гледка отвисоко, малък площад или скрито съкровище в нечий джоб.
  • Радостта да се справиш сам с порцията, или да намериш сам тоалетната, или да попиташ на странен език къде е изходът. И другите да ти казват „Браво!“, сякаш си направил геройство,
  • Огромното щастие да седнете някъде гладни, жадни и уморени, но с любопитни очи и нестихващ ентусиазъм за още и още.
  • Удоволствието да преживявате всичко заедно. И хубавото. И лошото. И нервното. И спокойното. Всичко!
  • Да слагате спомени в семейния архив, които може би ще бъдат бързо забравени, но ще изскачат в паметта тъкмо навреме – когато някой има нужда от тях♥

Следва: Сицилия с деца – някои практически бележки=>

*Снимките са от Letojanni, Taormina и Isola Bella

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

Всяка дума употребена в разказ за Хавана ми се струва като скучно и вяло клише.

Градът те хваща за гърлото и те повлича из улиците, държи очите ти широко отворени и не те оставя на мира преди да си попил всяка картина. Звуците и ароматите не ти приличат на нищо видяно досега, изострят сетивата на максимум и влизат под кожата. Музиката, която се чува зад всеки ъгъл така вдига адреналина, че ти идва буквално да подтичваш с танцова стъпка покрай олющените фасади и цветни колони.

Хавана няма нужда от засилване на контраста и избушване на тоновете – колоритът ѝ е достатъчен за години напред. Всичко е кадър, всичко е сцена, всичко е сюжет. Първия ден си така зашеметен от този визуален взрив, че не е съвсем сигурно дали ти харесва, или по-скоро си в културен ступор. Все още не подозираш, че вероятно до края на живота си ще искаш да се връщаш. За още и още.

Всички  travel guide-ове стават на пух и прах, защото наистина няма значение точно в коя точка се намираш и къде пиеш коктейла си, градът пулсира във всяка малка пряка и безистен, върху всеки отворен прозорец и в ръцете на всеки местен. Свобода, любов и щастие в най-натурален вид. Свобода, която имаш ти, но не и самите кубинци – един от многото контрасти тук.

Ще ви се стори мръсна, порутена, вехта, бутафорна и носталгична, в случай, че обичате подредени, луксозни, лъскави, скучно спокойни и тихи места. Но е екзалтирана, очарователна, помитаща, бохемска и шармантна, ако сте смели почитатели на енергичните градове с duende и характер.

Хавана е най-фотогеничното място, което можеш да си представиш, но в един момент просто сваляш апарата и се понасяш като част от уличния ритъм, без да ти пука какво точно ще остане за спомен в картата. Защото споменът вече е там, където трябва.

Хавана е декор за филм и причина за песен, тя е буйна и необуздана страст, която изостря апетита за живот и пари всичко по пътя си. Хавана не може да се оприличи, сравни или опише – толкова е своенравна и противоречива.

Предупредих ви, че всяка дума в комбинация с този град губи силата си. Просто „Хавана“ беше напълно достатъчно.

 

Германия от горе до долу

Германия е популярна европейска дестинация, но ми се струва, че е често пренебрегвана в полза на дежурните Италия, Испания, Франция или модните напоследък Ирландия, Португалия и Швеция.

Немските територии обаче хич не са за пренебрегване – сравнително близо са, цените за самолетни билети, нощувки и храна са приемливи,  а пейзажът е доста разнообразен. Но може би това, което най-много харесвам в Германия е изключителната толерантност към всичко и всички, наши приятели французи се шегуваха, че ако компанията ни вдигне същата патърдия в някое френско бистро, безцеремонно биха ни изгонили на мига. Е, в Германия това трудно ще стане, освен ако наистина не прекалите.

От Туристическия борд на Германия ме помолиха да разгледам списъка с топ 100 места за посещение и да се спра на тези, които биха ми били интересни. Ето моя избор:

Берлин – абсолютният фаворит

Реших да подбера места, които не съм посещавала, но просто няма как този списък да мине без Берлин – абсолютен мой фаворит, не само в Германия, но и в Европа. Подреден, чист, лесен за обхождане град, перфектен за семейства с деца и/или домашни любимци. Толерантен и приветлив за ЛГБТИ общността, за специфични субкултури, за хора с двигателни проблеми. Добра храна, международна кухня, ниски цени (не на последно място сред предимствата – Берлин е може би най-бюджетната за посещение западноевропейска столица). Богат избор от места за нощувки, постоянни културни събития, фестивали, улични базари, концерти и какво ли още не. С Bulgaria Air летите до там за около 90 евро. Идеално място за дълъг семеен уикенд. Култура, история, музика, забавления – каквото предпочитате. Едно от най-впечатляващите места за децата е Берлинската стена – малките главици трудно възприемат, че бетон е разделял града десетилетия. Ако в четвъртък ме питате къде искам да отида за следващите 2-3 дни, ще избутам автоматично Лондон, Рим, Париж, Венеция, Барселона или Прага назад и ще кажа със сигурност “Берлин!”.

Rothenburg ob der Tauber – пътуване във времето

Още когато Ирина ми гостува в блога с една типична местна рецепта за сладки и снимки от мястото, съм набелязала това приказно градче, но все пътят ми не минава  от там. Абсолютно запазено от Средновековието, улици с калдъръм и вълшебни фасади като от книга с изящни илюстрации. Със сигурност е магично по Коледа, но навярно е също толкова красиво и напролет. Децата биха се радвали на островърхите къщи и кокетните малки улички като в куклена къща.

Phantasialand – атракционните паркове винаги са опция

Атракционните паркове може да са истинско приключение с елементи на нервна криза за родителите, но за децата са уау емоция. Този е на 20 км от Кьолн, подходящ за всякаква възраст, отворен е и през зимата (с изключение на 24 декември и 1 януари). След Дисниленд мисля мога да преживея всеки увеселителен парк без психически сътресения. В семейството ни никой няма проблем с височини, висене с главата надолу и въртене в кръг, така че записвам и него в тефтера.

Мозел – лозя и замъци

Долината Мозел е най-древният лозарски район на Германия, пълно е със замъци, в които може да пренощувате. Прекрасни зелени пейзажи и пасторална идилия с чаша вино – какво по-приятно от това. Можете да наемете велосипеди или да се качите на круизно корабче, за да разгледате местността по вода.

Остров Рюген – балтийски плажове и живописна природа

Остров? В Германия? Ами да, Рюген е най-големият немски остров и може да се похвали с всички необходими условия за лежерна почивка – пясъчни плажове, национални паркове, красиви варовикови скали по крайбрежието. Бил е датска територия и част от Померания. Имате избор да хванете ферибота до Дания или Швеция, да се разходите до полуостров Ясмунд или някой от местните резервати и замъци. Красота!

Старата част на Дюселдорф – архитектурни бижута и изкуство

Не съм била в Дюселдорф, което смятам за сериозен пропуск. От разказите на Бени за атмосферата на града ми попадна във виртуалния тефтер на туриста и сега този списък ме подсети за него. Замъци, кули, културни събития, фестивали, музеи, паркове и пазари, не на последно място – заведения. Почитатели сме на добрите места за по бира и мезе, а този град очевидно има какво да предложи. Бени, очаквай ни! 🙂

В списъка можете да разгледате още много любопитни места, сайтът, освен официален на Туристическия борд на Германия, т.е достоверен и надежден, е и много удобен за ползване и селекция на предпочитанията, има основна информация за локациите, възможните активности и препратки към официалните сайтове. Германия обещава много, не махвайте с лека ръка и не прибързвайте с Рим или Париж, там всичко вече е ясно.

*Публикацията е в партньорство с Туристическия борд на Германия.

 

– Имаме предложение за вас. – казвам на нашите временни travel buddies, докато закусваме на слънчевата терасата на Дуня и Адалберто.

– Какво съвпадение, и ние за вас! Ходи ли ви се до Санта Клара? 80 кук за всички, отиване и връщане.
-Какво има в Санта Клара?
-Мемориал на Че…май това е… (Ернесто Че Гевара е погребан там)

Сбърчваме нос и излизаме едни гърди напред с оферта за Тopes de Collantes, природен парк наблизо – пещери, водопади, планина, природа, красота. Плюс Сиенфуегос – перлата на юга и град, който не е за пропускане.

– Съгласни сме. – казват набързо Тадеаш и майка му. Имаме сделка, така разходите падат наполовина.

Остава да намерим кой да ни закара. Мястото е пред офиса на CubaTour, където се събират всички частни таксиджии. След кратки преговори намираме нашия човек и за по-малко от 60 кук отпрашваме с мръсна газ към водопада, на борда на неговия фиат, който по-късно ще установим, че има дупка на пода, през която усещаш всяка локва с краката си. Куба, това е.

Наклонът нагоре е сериозен, нашият водач е незвъзмутим, надул музиката до дупка и подсвирквайки си с уста. Подминаваме спрели москвичи, върху които се изсипват шишета вода за охлаждане, шофьорът им се подсмихва снизходително, все едно кара топ лимузина. Минаваме през  mirador-а (място, от което се вижда цялата околност), но за съжаление е облачно и освен човека с тарантулата и малка част от тюркоазената вода не виждаме особено много. След час стигаме до върха.

– Сега да не ни зарежеш? – поглеждаме го ужасени. Въобще не знаем къде се намираме, около нас няма жива душа, а явно се задава и буря.
– Si no vuelvo, no cobro. (Ако не се върна, няма да си прибера парите) – казва под мустак той и изчезва по шосето надолу.

Имаме само километър до водопада и четиримата се гмурваме в гъстата зеленина. Захладнява, супер влажно и мокро е, хлъзга се жестоко. Слава Богу, няма туристи, само местни работници, които ни оглеждат с леко отегчение и продължават обичайната си работа.

Водопадът е божествен, с кристално чиста вода, не в пълния си блясък, не сме в дъждовния сезон, но пак е адски красиво. Точно 10 минути след като сме се озовали там, завалява като из ведро. Скривам камерата под един огромен камък и като мокро коте под скалата се опитам да снимам все пак нещо. Останалите се пробват да плуват, но ледената вода бързо ги отказва.

Пътят обратно е още по-хлъзгав и тегав, и точно преди да започнем да мрънкаме, срещаме местен водач на около 65, който вметва, че минава маршрута всеки ден по няколко пъти, и с това секва набързо оплакванията. Човекът ни разказва за местността и бившата й слава на спа курорт по времето на Кастро; за групите, които идват; за професията си; за Куба. Не ни се тръгва, но имаме среща със собственика на супер фиата, който разцепва секундата с 24-каратова усмивка и музика, носеща се от разтворените врати на колата.

Сиенфуегос е приказно красив, но прекалено модерен и наперен, поне за моите очаквания и вкусове. Живописна крайбрежна част (Punta Gorda) и  великолепен неоготически Palacio de Valle с дантелена фасада и бар с жива музика на последния етаж. Срещаме дори сватбена двойка по време на фотосесия, на късмет било. Пием бира и подслушваме разговорите на местните. Отново се натъкваме на японското семейство със стативите и хилядите обективи. Даже се поздравяваме, от град на град, без дори да се познаваме.

Светлината вече пада косо и удължава красиво сенките, палмите край брега се веят като коси, вълните елегантно мият асфалта. Ако в Куба не те изкъпе поне веднъж крайбрежен порив, все едно не си бил там.

Прибираме се в Тринидад след залез, приятно уморени и доволни. Музиката вече звучи по улиците, гъмжи от хора и щастие, Дуня готви нещо на печката и ни посреща с „Hola, mi amor!“.

Тадеаш продължава да ни дудне за Санта Клара и след като отхвърляме офертата му за пореден път (планираме за утре плаж на Playa Ancon и разходки из града), на следващия ден той все пак отива – на половин цена от първоначалната оферта + очилата си, доволно ползвани, но все пак маркови.

Куба е абсолютна любов – непредвидима и импулсивна. Не ни се прибира изобщо. Чакат ни още няколко дни Хавана – все едно се връщаме у дома.