Пътуване с лек багаж: Оля „Озова ли се на новото място, искам да му пристана, да му позволя да ме завладее. „

Изключваш ли се по време на пътуване или тъкмо обратното – постоянно си онлайн, за да споделяш? Какво обичаш да снимаш?

Изключвам се. Споделям по време на тягостното хранене. Недолюбвам храненето по време на път. Хранене в собствената ми компания предизвиква позиви за бълване на снимки в Инстаграм. Снимам до припадък, обикновено хора в обичайната им среда. Хора с кучета, хора с деца, улични котки, флора, фауна. Снимам това, което навсякъде е атрактивно за мен, без значение от географията. В Англия нямам насита за избуялото, наквасено зелено. Зелено с мъх, без мъх. Споделям всичко, което ми се ще на момента. В Ню Йорк гоня и бетона, защото светлината гони пък него. Чудно ми е как си играе там светлината и прави дори купищата стомана и бетон омайни. Доколкото могат да бъдат омайни, разбира се. Квартални срещи, сутрешни ритуали, бавни идилични сцени. 

От кой свой навик свързан с пътуване ти се иска да се отървеш?

Събирането на все багаж, който ми попадне и набавянето на допълнителен, който евентуално може да се намести в кухините на куфара, в празния скрин на квартирата. Що за лош навик е този? И траен при това. 

Как съхраняваш спомените? Какво си носиш от всяко пътуване?

Иска ми се да си записвам доста повече  – крилати фрази, споделени градски легенди, комични ситуации с малко думи, но неочаквани обрати. Историята доказва, че пътуванията ме срещат с хора, които ме докосват, впечатляват, шокират в умерени форми и дози. Преди две години си донесох бележка с почерка на леля Надя, 83-годишна изключителна жена. „Леля Надя идва у вас, но не ви намери. Моля, обадете се на този номер:…“ Срещнах я по тъмно, до един орех, брулеше плодовете му. Покани ме на чай с бисквити. Бележката бе оставила редом с чинийка ябълков сладкиш. Нося си намерени съкровища по пътя – шишарки, опаковки с ценни графики. Книжки от антикварни книжарници. Или нещо дребно, красиво, ръчно изработено.