Пътуване с лек багаж: Оля "Озова ли се на новото място, искам да му пристана, да му позволя да ме завладее. " - Страница 4 от 4

Най-смешната случка по време на път?

Едва ли се класира за най-смешна, но самият факт, че пътят Ню Йорк – Атланта се стопява в нищо и никакъв двучасов полет, а моят избор за тестване на Амтрак (железопътната система в САЩ) и как се пътува 17 часа с влак до източното крайбрежие; именно това безумно решение изкачи случката в класацията най-смешна.

Има една графа – натресен спътник по време на миграция. Графата може да бъде критична, но по-често прераства в комична. На някаква спирка след Пен Стейшън се качи дама със синя пазарска чанта от Икеа, пукаща се по шевоете от продукция/стимулация за ума и тялото. DVD плейър, преса за коса, кутия с дузина пържено пилешко, два-три мобилни телефона, телефонни карти, слушалки, уокмен. Съдържанието на багажа бе няколкократно сортиран и изваден на показ на двойката масички пред нас. След първоначалния ми шок, поддадох и стоплих отношенията. Така затисната на мястото си до прозореца асистирах в преборване на пиратската версия DVD, слушах, кимах, възклицавах. Човекът е човек, когато е на път.

Най-сериозният проблем/гаф по време на път?

Нямам пресен спомен.

Имаш ли пътуване, което определяш като пълен провал? Защо?

Не.

Най-ценното за теб място, на което си била?

Славейно, Родопите. Всеки детайл ме влюби. Пълно сходство с темпото на това място.

Като турист или пътешественик се определяш?

Пътешественик!? Знам ли… Предполагам, че ако успея да редуцирам обема на багажа си, бих могла да пътешествам по-успешно. Искам да стигна, загърбвам изцяло познатото и каквото остава зад мен. Озова ли се на новото място, искам да му пристана, да му позволя да ме завладее.

Мечтаната дестинация?

Монтерей. На Стайнбек // Big Sur, Калифорния. За да мина по Highway 1.

Какво е пътуването за теб?

Намиране.

Снимките: Примроуз Хил беше първото място, до което исках да стигна след първото ми пристигане в Лондон. Парк културата на англичаните или по-скоро лондончаните, ме впечатляват с наситеността и непринудения си градски характер. От 15 минутка до часове – за някои визитите са ежедневни – с колело, без колело, с вино, без вино, с книга, без книга, в подножието на хълма до върха и обратно. Най-любимо наблюдаване на тълпата, която се събира на възвишението – по залез, силуетно, по двойки, соло, в приятелски пакт. Този тип „поклонение“ пред един от по-непопулярните символи на града от самите столичани си остава феномен за мен. Снимат се безспирно там, покорили хълмчето, снимат гледката отгоре, която разкрива по-емблематичните страни на Лондон, макар и умалени, и се търкалят до тъмно дори и в делнични дни. Всеки път като се запътя натам, чувствам принадлежност към мястото заради емоцията, която ми носи.