Публикации

Преди време Матеа съвсем произволно нарече семейството в лего фермата си Тина и Кевин, без дори да подозира, нито пък аз, за съществуването на истинските Тина и Кевин в самоковското село Алино.

Двамата не са просто лего персонажи, а герои от плът и кръв, убедихме се преди около месец – в съвсем истинска ферма и прелестно уютна къща, заобиколени от супер общителни животни, които обожават да ги галят, разнасят и закачат. Нашите момичета са селянчета, свикнали с тази обстановка, но фермерските обяди са чудесен начин децата да се запознаят с подобно място, селски двор и атмосфера. Кевин готви просто божествено, чиниите бяха довършени до трошичка, а Тина върти къщата като една истинска фурия, двамата са чудесен тандем.

А по пътя обратно можете да се отбиете и през Cohofarm – фермата за чиста и отгледана по всички стандарти сьомга. Щастливи деца, животни, приятна компания и добра храна – какво може да се иска повече от една мартенска неделя.

Когато миналия август споменах на майка ми, че смятаме да минем Ком-Емине с децата, тя за малко не изпусна тенджерата с настъргани домати. Но понеже знае, че понякога да ми се противоречи е равносилно на мазохизъм, каза: „Ами добре, щом сте решили…“

Разбира се, имах предвид да качим само връх Ком, но явно заедно с Емине ми е звучало по-грандиозно. След като се разбра, че нямаме чак такива велики туристически амбиции, преценихме от групата да отпадне Матеа (тогава още ненавършила 4) и тръгнахме бодро аз, Тито и Мартина, след лекото промрънкване на малката сестра „Искам и аз на КоН“.

От наше село до Берковица е близо, градът е кокетен, малък и спретнат, а пътят минава през чудна гора.  Тръгвате от хижата нагоре по лек и приятен маршрут. Няма много стръмни участъци, а последните метри до върха са чудно живописни. Ядохме малини на корем (непознатата жена с малиновочервените длани♥), някои малко мърмореха „Не мога повече, оставам тук!“, „Това ми е последното качване, така да знаеш!!!“ и други такива, но на върха обичайно идва прилив на нова енергия и слизането надолу е (с) песен. На връщане хапнахме в хижата, а специално за мен изровиха един прашасал джин, защото реших, че ми се пие точно това. Беше прелестно, а Матеа и досега повтаря „Бяхте на КоН без мен, сърдита съм ви“. Следващия път всички заедно, има и коне, спокойно.

Август, миналата година, малко преди рождения ми ден, на село.

Всеки ден ставам в 6.30 – 7.00, нахлузвам каквото ми попадне, слизам долу, пия едно кафе, чаша вода, прекрачвам зелената порта и се отправям на разходка край реката. 5-7 километра  ходене, малко йога, дълбоки вдишвания и, да кажем, медитация. „Ама ти верно ли претръкваш по 5 километра?!“ – учудено попита братовчедът Гошко, когото случайно срещнах в храстите, докато ловеше риба. Бел.ред (от лехчевски) претръквам – извървявам, изминавам. Съвсем вярно. Толкова рано сутрин сме само аз и козите – компания приятна и вглъбяваща.

На 7 август, малко след 7, затръшвам портата зад себе с и бодрo тръгвам по селския път към барата преди жегата да е станала непоносима и за козите, и за мен. Само няколко метра по-надолу чувам жално скимтене откъм каменния зид на пустееща съседна къща. Рязко обръщам джапанките надясно и що да видя – малък черно-бял господин на не повече от два месеца се е възкачил най-отгоре и не може да слезе. Помагам му, погалвам го и продължавам. Не знам чий е, изглежда добре, чистичък и здрав, а и не сме планирали домашен любимец, нали така. Момчето тръгва след прашните ми джапанки, чак до реката, въртейки весело опашка, която прилича на четка за рисуване – тънка, заострена, накрая с малко бяло. Има прелестни очи и черна вежда, все едно облечен с фрак. Два пъти преплува бързея с риск да го отнесе водата, прави ми компания през цялата разходка, издържа дори на медитацията, връща се с мен до вкъщи и се заковава под команда пред портата.

 

Децата са се събудили и цвърчат от радост при вида на господина, който се е свил на сянка и покорно чака, без дори да скимти или досажда. Храним го няколко дни, а след поредния опит да ни убеди, че  „ако го пуснем вътре, ще се привържем“, майка ми казва „да“ (все пак тя е господарка на къщата и има решаващата дума за всичко на тази територия). Изкъпваме го, сресваме „фрака“, изваждаме купички за храна и вода и ошмуленото паленце внезапно се превръща в пухкава плюшена играчка. Мартина му измисля име – Ерик – като принца от Малката русалка. Яхвам велосипеда и след издирване през цяло село откривам ветеринаря – за обезпаразитяващи таблетки и шампоан против бълхи. Кило и половина, казва той, след като е премерил кучето Ерик в празен плик от торна смес.

Всички сме влюбени и някак подозираме, че оттук нататък ще бъдем заедно.

Ерик расте и хубавее, и в началото на октомври, затваряйки летния сезон и зазимявайки къщата, го водим в София.

Вариант А: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и му намираме любящо семейство.
Вариант Б: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и остава при нас.

Повече от ясно е, че сме се привързали безвъзвратно. Майка ми е права за пореден път. И Тито, и аз сме гледали цял живот кучета, обичаме ги и сме свикнали с тяхното присъствие, имаме навиците и знаем какво да очакваме. През 2014 загубих моята Кая и наистина не бяхме обсъждали темата „Ново куче у дома“. Децата  ги обожават, нямат страхове, паранои и притеснения. Единственият проблем остава алергията на Мартина, която не знаем дали няма да се активира от кучешката козина. Намирам вариант и механизъм за  осиновяване, в случай, че не можем да го задържим, и решаваме да изчакаме месец-два, за да проследим как ще се развият нещата.

Междувременно купуваме каишка, купички, легло, играчки, специална храна, солети за зъби – всеки отглеждал куче знае колко вълнуващи, емоционални и леко страскащи са тези приготовления и първите месеци с новия член на семейството. Кухненските столове са вече изгризани, значителна част от лайсните в коридора изтръгнати и изядени, на места стената е издрана до мрежа, но хей, ние и без това сме за ремонт, който само отлагаме. Бършем пиш и ако по няколко пъти на ден, но този миловиден черно-бял Ерик е така любвеобвилен, благодарен и чаровен, че дори не можем да му се сърдим.

Заживяваме заедно и толкова го обикваме, че дори не можем да си представим как бихме го дали на друг. От алергията нито и следа,  Ерик официално става наш. Бързо свиква с правилата, сякаш разбира всяка дума. Започва да пътува, да се катери из планини, да идва с нас навсякъде, а когато това е невъможно, намираме му чудно място за седмица-две, където е на свобода, открива нови приятели и му приготвят шишчета с морков и кремвирш (за него ще разкажа друг път).

Всичко е чудесно и прекрасно до 22 февруари. На път към парка Ерик се отскубва рязко от нашийника и хуква към платното. Няма да навлизам в детайли, но резултатът е шок за цялото семейство, извадена ябълка на десния крак, оголени до кокал рани, уплаха и болка за него, стрес, страх, ужас и притеснение за нас. Все пак имаме късмет, пораженията можеха да бъдат фатални, само с няколко секунди разлика. Екипът на Добро хрумване дава най-доброто от себе си (БЛАГОДАРИМ ИМ!), следват ехографи, кръвни проби, скенери, операция, престой, изписване. През следващите седмици Тито е медицинско лице и всеки ден сменя почти професионално превръзки, а всички пазим Ерик да не се качва и скача, за да не натоварва крака. Е, всичко е добре, когато завършва с весела песничка – след месец той е напълно възстановен и тича като луд из селския двор.

История с щастлива развръзка и купища любов, които това четирикрако прекрасно същество ни донесе. Всички препятствия, през които преминахме заедно, ни накараха да го заобичаме още повече, а и ни сплотиха безкрайно като семейство. Често си говорим, че сякаш в Ерик са се вселили душите на всички наши предишни кучета, които сме изгубили през годините, и на които понякога сме били прекалено заети да обръщаме достатъчно внимание.

А той, той е просто специален – извънредно съобразителен, безкрайно благодарен, умен, енергичен, игрив, гальовен, изразителен, емоционален. Че е красив се вижда с просто око. Любовта, която тече като ток между него и децата е може би едно от най-красивите и смислени неща, за което мога да се сетя. Безгранична и безусловна любов, която наистина няма аналог.

И понеже Ерик е намерен, бездомен, безпороден и осиновен (лехчевски аристократ, както често се шегуваме), иска ми се да кажа нещо за този тип кучета. В никакъв случай не ги подценявайте, нито се страхувайте от тях, те са извънредно интелигентни и устойчиви, свикнали са да не бъдат натрапчиви, глезени и досадни, имат купища енергия и любов, която само чакат да раздадат. Ако сте решили да си вземете домашен любимец, моля, прочетете текста по-долу. Дори и само един човек да убедя, пак си е струвало.

  1. Подминете зоомагазините и незаконните развъдници, защото голяма част от проблема с популацията на бездомни животни идва именно от тях. Безразборно размножаване с търговска цел (или просто да си имате още малки) и много животни с проблеми и заболявания (или незадоволителен за продажба външен вид), които просто биват изхвърляни на улицата.
  2. Помислете добре какво куче искате, но не само като външен вид, а и като характер. Проучете особеностите на породата и какви грижи изисква тя. Често кучета биват изхвърляни, защото са трудни за възпитание и на някой просто не му се занимава.
  3. Ако децата искат куче, а не допускате идеята то да е в дома ви, вариантът просто да вържете куче в нечий двор, най-често на роднина, който нито знае, нито умее да се грижи за него, не е добра идея. Често дворните селски кучета страдат също толкова, колкото уличните – държат ги с години вързани, на малко и непълноценна храна, с множество здравословни проблеми.
  4. Помислете дали изобщо и защо всъщност искате породисто куче. Защото е модерно? Защото дадена порода е много актуална? Защото кучето е фотогенично и ще стои добре в Инстаграм или на новия ви килим? Защото всички имат точно такова куче? Защото всички имат някакъв домашен любимец? Защото просто ви се струва сладко и готино? Защото ще ви направи по-яки и интересни? Ако някой от отговорите на тези въпроси е „да“, по-добре не си взимайте куче, наистина. Ще спестите и на него, и на себе си много неприятности. Породите напоследък са се превърнали в категоричен статус символ, а все пак става въпрос за живо същество, не за маркова чанта.
  5. Не пренебрегвайте миксовите породи. Обикновено те са страшно адаптивни, издръжливи и силни като характер и физика. Едва ли избирате приятелите си по външен вид, цвят на косата и форма на ушите, не постъпвайте така и с кучето. Обнадеждаващо е, че все повече млади хора се спират именно на освиновяването/спасяването като вариант.
  6. Не се страхувайте от бездомните животни. Те са били на режим „оцеляване“ и всяка грижа и внимание за тях са истински подарък, който не само оценяват, а и връщат стократно под формата на любов и привързаност.
  7. Ако смятате, че диванът или столовете са по-важни от това да имате истински приятел, за когото не е важен нито социалният ви статус, нито материалното положение, марката на телефона, симетрията на чертите на лицето или къде ще почивате лятото, помислете си пак. Вещи се купуват, емоции не, колкото и изтъркано да звучи, често го забравяме.
  8. Моля ви, не плашете децата си без основание! Навсякъде е пълно с големи и малки с параноичен страх от всякакви животни – от мравка до слон. При вида на най-малкото и безобидно куче на каишка хора подскачат, бягат и крещят, залостват се или се покатерват на върха на дървото. Изключвам възможността всички те да са били хапани, по-вероятно е дълго да са били наплашвани. Редовно срещам родители, които втълпяват на децата си, че кучетата са мръсни, лоши, зли и опасни, не знам защо го правят, но като резултат се формират плашливи, изнежени и несигурни млади хора, които тотално са изгубили връзка с природата, а животинският свят за тях се изчерпва със зоопарка.
  9. Посетете някой приют и ще се убедите какви прекрасни същества живеят там. Ще се убедите и колко лоши, ужасни и жестоки можем да бъдем хората… Бити, измъчвани, гонени, горени, стреляни и влачени с кола кучета и котки, които въпреки всичко са запазили вярата и доверието си в човека.
  10. Не забравяйте, че не купувате/взимате домашен декор или реквизит за снимки. Кучетата са живи същества, много често по-разбиращи и умни от нас. И имат нужда от някой, който ще се грижи добре и отговорно за тях.
  11. Помислете добре дали можете да поемете тази грижа преди да направите решителната стъпка. За доброто на всички.

А на Ерик тепърва му предстоят много неща – пътувания, разходки, игри, приятели. Предстои му и кастрация, което смятаме за задължителна и разумна мярка. Вяваме, че ще се възстанови бързо и неусетно и след нея, само както той си знае. Много често напоследък ни питат: „Ама как се навихте, с две деца, пък и куче, голямо при това!“. Същия въпрос ни задаваха докато бях бременна с Матеа… Ами то това е животът, дами и господа, не е нужно да се навиваме и да изчакваме до безкрай за перфектния момент.

Продължаваме да му измисляме десетки галени имена, да му се радваме ежеминутно и да сме благодарни, че го срещнахме. Че ни показа на какво сме способни в критични ситуации, че се обичаме повече, отколкото сме подозирали и че да бъдем заедно с него е невероятно приключение.


Посещения и разходки на кучетата във Фермата/Animal Rescie Sofia се организират всяка събота и неделя след 11 ч. (тази седмица само в събота – 05 май!), а при желание можете да помогнете на дейността им и със средства, сега имат нужда от това повече отвсякога=> 


Съществува и специална група за разходките, в която можете да зададете въпрос или да се комбинирате с някой, който има нужда от транспорт до Долни Богров. Уверявам ви, че ще бъде емоционален и запомнящ се момент – и за вас, и за децата около вас, най-вече за кучетата от приюта. А и кой знае, напълно възможно е след някое посещение да се приберете с нов член на семейството.

Юли миналата година.

Ваканция на любимо място, която ще запомним с ръждясалия пирон в крака на Мартина. С ниското кехлибарено слънце преди вечеря. С цвърчащото щастие върху конете. С малките пръстчета, заровени в гривата. С почти ураганния вятър при хижата. С любимото село Лебед и белите каменни гъби. С басейна рано сутрин и танците с оранжева жилетка. С Dixit на верандата. С безумно вкусния шаран, уловен от Тито. С четири чифта детски боси крака на поляната – Виктор, Алекс, Матеа и Мартина. На юг, където погледът стига далече, а простите неща имат вкус на зрял и сладък плод.

 

Уж добре познавам селото, пък да не знам, че точно до реката, близо до вкъщи, на възвишенията зад пътя, имало мотописта – съвсем истинска и професионална.

През септември там се проведе кръг от националния мотокрос шампионат, на подготвителната част от който имахме удоволствие да присъстваме. Момичетата обичат мотори и бяха адски впечатлени от рева на двигатели и космическите скокове, които тези момчета правят.

 

Хубаво се майтапим ние с лайфстайла и селото, но от това може да излезе нещо смислено и полезно.

Свикнали сме да се прехласваме по френския Прованс, по малките китни селца из Тоскана, Пулия и Сицилия, по швейцарските подредени къщички и дворчета, по английските зелени поля и португалските брегове. Да ахкаме по всичко, което е чуждо, недотам типично за нас и  най-вече чужбинско. Няма лошо, но хора, които не уважават корените си и не се обръщат към тях, за да проумеят основни неща, често губят връзка с реалността и се лутат в някакъв измислен свят на елитарност и градска модерност. Често попадам на крайна дискретност по повод родното място, неглижирайки, пренебрегвайки, дори срамувайки се от него. Но, разбира се, къде-къде по-престижно и интересно е да си говорим за екзотични и далечни държави, препълнени с туристи и чужда култура, отколкото да разкажем за мястото, от което произхождаме.

Ако пък говорим за нашенско село, то задължително в него трябва да има спа, луксозен ресторант и басейн олимпийски размер, иначе „не е нищо особено“. Не знам всъщност какво хората очакват да има в едно село – мини Дисниленд, зоопарк, изкуствена ски писта или пустиня за сафари. Сигурно помните и времето, в което хората наричаха селските си къщи вили – отново статус символ, който незабавно ни причисляваше към групата на гражданите.

Няма как да не сте забелязали и моята привързаност и любов към Лехчево – място толкова на сърцето ми, колкото никое друго по света. Получавала съм често съобщения и писма колко е хубаво някой да посещава и описва с привързаност любимия край, да помни и да продължава традицията. Но и безброй пъти съм чувала реплики от сорта на: „О, ама то нашите села са запуснати и изоставени“, „Селото умира“, „Хората бягат от селото“, „То никой не остана, само цигани“, „На село е скучно, няма какво да се прави“, „Имаме едно село, ама не сме ходили от години“, „Няма кой да наглежда селската къща, ние сме много заети, а децата не познават мястото“ и други подобни. А именно децата са най-точен показател – смелостта се придобива още с ходенето бос, галенето на гъсеница, плуването в реката и игрите до късно на двора. Имагинерните понятия добиват реални очертания и след години е много по-лесно да се приземиш, когато леко си се главозамаял от истеричната лайфстайл модерност.

Иска ми се да вярвам, че през последните години дори и в край като нашия, северозападния, който има славата на западнал, обезлюден и беден, има съживяване, някакъв своеобразен селски Ренесанс – все повече хора намират смисъл да останат или поне да идват често. Дават си сметка, че истинският живот е тук, че ценните неща са именно близо до земята и корена. Не искам да звуча архаично и патетично, но това е простата истина. Факт е, че и големи живи села като нашето са по-скоро изключение, но за да бъдат и останалите такива има нужда от работа, инфраструктура, желание, усилия и … хора. Дори само лятото, дори само за малко.

Разбира се, не всеки е създаден за селски живот, не на всеки се харесва и му се отдава, но пък не е и нужно. Важното е да говорим за селото с любопитство и любов, а не с чувство на обреченост и отегчение. Сигурна съм и, че всеки от нас има по едно такова село. Може да не е родно, а просто място за почивка; такова, което харесвате, където се чувствате добре и помните през годините. Нека го наречем #инстаселобг (по предложение на Михаела от Good Natured Food добавяме и #инстапланинабг) и да обозначим снимките и преживяванията си (в Инстаграм и Фейсбук) с този хаштаг. Аз лично ще се върна и ще го добавя към всичките си селски снимки. А щом посъберем материал, ще го сглобим в колажи, за да ахкаме и да се убедим, че селото е куул – точно толкова, колкото и Прованса.

На бас, че (почти) всеки от вас притежава ярък детски спомен със селски привкус, а Инстаграм е именно като спомените от този период – отделни картини, детайли и емоции. Споделете в коментар под публикацията (във ФБ или тук на сайта) вашия най-мил детски селски спомен, ще ми бъде интересно да прочета.

Летс мейк село грейт ъгейн, дет се вика. Напълно възможно е, ще видите. А ако дори на един градски човек му стане интересно, сети се, спомни си и се върне – поне за малко – пак сме свършили нещо полезно.

*Любимото ми Лехчево от вчера си има чисто нова ФБ страница. Модерна работа.

Едно от малкото места, които не ни омръзват и посещаваме по няколко пъти в годината. В района около Кърджали има какво ли не, природата е великолепна, пътищата са добри, има удобни маршрути и обекти за съчетаване в един ден, много възможности за разходка. История, забавления всякакви, природни чудеса, най-различни водоеми, приятни градове (Златоград!), живописни села и … малко на брой туристи/хора/тълпи (е, като изключим групата планинари на въжения мост за село Лисиците). Последното особено важно за нас.

А най-хубавото е, че тази година, вече на 3, Матеа е (почти) равностоен участник в преходите, дори стръмни и изморителни. Беглите намеци за „конче“ биват отхвърлени на секундата с „Ама аз съм вече голяма!“.

Риболов, разходки (до манастири, крепости, скални образувания, храмове, забележителности), местна кухня в някоя къща за гости или просто гледане в красива точка на хоризонта. Всеки път откриваме по нещо ново и все повече се привързваме към това място.


* Ахридос е наименованието на Източните Родопи през Средновековието
Ахридос LaMartiniaАхридос LaMartiniaАхридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Едно от предимствата на големите семейства е, че винаги има по някой за опознаване.

Децата откриват хората около себе си по най-естествения и непредубеден начин, все едно отварят нова играчка или влизат в увеселителен парк. Нерядко възрастните са им по-интересни от връстниците. Попиват всяко движение, жест и дума и ги складират там, където могат бъдат извикани при нужда.

– Твоят вуйчо, вуйчо ли ми е на мен? – попита Мартина, объркана от семейните връзки, самата тя с двама вуйчовци – моите братя.
– Ами брат е на баба ти, тоест на теб ти е… не знам точно… вуйчо.

Нашият вуйчо е архитект, йога, бохем и разказвач на истории. Живее в малка къща близо до София, рисува, пее, свири на китара, притежава умения на ловък аниматор и буквално всички деца го гледат с ококорени очи. И не само децата. Може да раздвижи и най-вялия разговор с „Когато бях на служба в джунглата изведнъж ми се приядоха печени чушки.“ Разбира се, с много сериозен тон.

Установих, че най-сигурният начин М. и М. да бъдат озаптени е да посадя няколко реда малини, наблизо да има голямо куче и някой да им свири по цял ден на китара.

– Кога ще ходим пак?

_______________________________

Бележка: диадемата-слушалки е дизайнерско решение. Омазаните с малини лица – също.