@TwoHungryPeopleThe world is a one big living and breathing hope.
Публикации
Светът е една постоянно жива и туптяща надежда.
Това, което направо спечелва момичетата са парчетата пита, които дъвчем, и сладост се стича, и щастие. Като дъвка е накрая, извикваме в един глас и искаме още.
Исках да стоя край тях и да снимам, без да ги аранжирам, редя и карам да позират. Защото юнска привечер като тази не може да се замени с абсолютно нищо.
Представете си как в последния момент организирате екскурзионно пътуване с кола, две деца и куче. Измислили сте маршрута, набелязали сте какво да видите, уточнили сте повечето нощувки, но ви остават три неизвестни – за първия престой.
Представете си как ровите из booking, facebook, почивка.бг, вила.бг, препоръки на познати, отзиви из нета, дочуто оттук-оттам. И няма абсолютно нищо подходящо. Едното не ви допада, в друго не приемат кучета, трето е съвсем отдалечено, четвърто не ви вдъхва доверие.
Представете си как срещате някаква Пчеларска къща (BeeFree house). О, моля ви, пореден трик за привличане на гости, кой знае каква заблуда е – снимките са малко и неясни, селото не сте го чували никога, отзивите хубави, но някакво съмнение ви гони.
Представете си как не намирате нищо друго подходящо и все пак запазвате и плащате за Горско Сливово. Айде, голяма работа, може пък да е готино, да не придиряме предварително.
Представете си как тръгвате в петък следобед, поизморени, попренавити от очакване, с поне час по-късно от предвиденото (винаги! аз съм виновна, мерси), стигате по тъмно, молите се селска кръчма да има, а и да е отворена (не носите нищо за ядене, пак аз виновна, пак мерси). Кучето вече изтощено от пътуване, децата питат през три минути стигнахме ли. Пристигаме. Селото пълно с хора, дори в 10 вечерта, щъкат насам-натам, пият бира, оживление. Екстра! Нямате много очаквания за нещо кой знае какво, но поне нещо, нали, да не се налага да биете път до най-близкия град или пък да си легнете гладни.
А сега представете си как ви посрещат най-милите хора – Бойка и Сашо, живеят в съседство и стопанисват къщата. Показват ви я – чудесна , с голям двор, много чиста, с всички удобства. Купили я преди години, за да не се разруши, на шега започнали да я отдават под наем. Отварят ви хладилника, а там, специално за вас: домашни тиквички и краставици, два вида козе сирене, собствено производство, кисело и прясно мляко (божествени!), студена бира и студена домашна ракия в малка изящна старинна гарафа. На масата – градински домати (около 5 вида – жълти, оранжеви, чери, розови), лук и чесън. Не сте ли вечеряли, пита Бойка. След малко пристига и домашна яхния от козе месо, фасул и картофи от градината. Децата се опулват от радост и въодушевление.
Представете си как сутринта, без да сте очаквали, че изобщо се предлага закуска, в лятната кухня ви чака пухкав, греховно вкусен тутманик, кисело мляко и мед, пак тяхно дело. Освен пчели и кози („Много са ни, но ни е жал да ги колим“), гледат кокошки и няколко градини. Сашо всяка сутрин поставя киселото мляко по диагонал върху външната маса, за да попаднат сънените ни погледа и върху закуската зад прозореца (превенция срещу котки).
Представете си как следват най-съвършените мекици и кекс, съвсем топли, току-що излезли от фурната, жълти като залез заради яйцата. Оставени дискретно долу, за да не ви будят.
Представете си как сутринта погледът се ширва към зеления хълм отсреща, а градината ухае на дом. Можете да си късате гигантски смокини по шепа едната, чушки, тиквички и каквото още е узряло.
Представете си Сашо, който показва на децата ви съвсем реално как се вади мед в пчелина. Намира им детски пчеларски костюми и им демонстрира от-до, а те сами си наливат първия за годината нов мед като подарък. Джвакат току-що изстърганата пчелна пита и сочен мед се разлива, и се захласват от смях и удивление, защото восъкът е като дъвка (за това невероятно преживяване друг път).
Представете си как всяка сутрин намирате огнището на първия етаж изчистено и приготвено като по учебник за следващата ви вечер пред огъня, до синията, с нещо върху скарата.
Представете си как домакините ви разказват за района, самото село, хората, земята, миналото, настоящето. С любов и малко тъга, с надежда и вяра, че ще бъде пълно както преди. В Горско Сливово през 30-те е учредена банка, има църква (много красива, но за съжаление недействаща) и джамия, едно време е имало родилно отделение, футболен отбор, художествена галерия.
Представете си щастието на двамата, когато виждат как децата ви хапват мед с кисело мляко направо от бурканите. „Повечето не са свикнали.“
Представете си как опитвате от специалното бяло вино, което Сашо произвежда за семейството си.
Представете си разкошни, мили, великолепни хора, които правят първите три дни от ваканцията вълшебно смислени и неочаквано пълни, сякаш сте едно семейство. Вече в своите 70, младолики и пъргави, тя от Горско Сливово, той от Метковец, живяли и работили в София, и двамата хидроинженери в пенсия, идват тук преди 10-ина години и това е душата им. Пълни с истории и случки, хора-енциклопедии.
В знак на благодарност към тези двама ч о в е ц и, споделям линк към къщата. Защото съм сигурна, че заслужават всеки гост, който би оценил какви хора са и какво правят ежедневно. Без претенция, без модерни думички за село, без обещания за био почивка и енергийно презареждане. Просто със сърце и от душа.
Пчеларската къща е тук: BeeFree в booking (приемат и домашни любимци)
По традиция в началото на април събуждаме селската къща. На ръба между зимата и пролетта винаги уцелваме удивително време, сухо слънце, буренясал двор и цъфнала между тревите градина.
Миналата година заварихме горния етаж с изпочупени прозорци и пълна с камъни спалня, но гневът бързо се превърна в конструктивна енергия, почистихме и сменихме стъклата за няколко часа, за да можем да пренощуваме. През април времето е топло денем, но хапещо вечер и пукащата печка е задължителен аксесоар. Рядко вадя фотоапарат, работата по двора е достатъчно занимание – да съберем сухите клони и листа, да окосим и почистим тревите, да изметем, проветрим, оплевим около цветята, да изтръскаме двора и да го подготвим за лятото.
А лятото, лятото е като на снимките – с боси крака върху чакъла, до колене в барата, с шушукане на тумби по улиците и дълги сенки привечер. Всяка година ставам свидетел на удивителна момичешка сила, която избухва в цялата тази свобода. Независимо дали среща змия по пътя към магазина, открива новородени кученца под сайвана, играе на пиратски кораб върху крушата, плува в селската „лагуна“ или прегръща патета на пазара – винаги всичко е сякаш напълно в реда на нещата. Ожулванията, ужИлванията, паданията, синините, цицините – все едно значки за храброст, закичени гордо на ревера.
И всъщност най-осезаемо опознавам момичетата именно там – където самата аз съм правила същите неща и по същия начин съм възприемала света за първи път. Новите и непознати места са чудесни, но тези, на които принадлежи сърцето ти, и където са натрупани безброй истории, са истинските извори на вдъхновение и хармония. Стъпваш без страх по чакъла, газиш на сляпо, мокриш се без да му мислиш, смелостта ти е правопропорционална на свободата.
Тази пролет е коренно различна от предишните. Все още не сме събудили къщата и не сме изтръскали двора поради ясни причини. Парадоксалното е, че в нормални обстоятелства искаме все нещо ново, необичайно, непреживявано. Сега обаче най-честата реплика е „да бъде както преди, постарому“. И когато всичко това свърши, надявам се преди началото на лятото, искаме именно там – за да се уверим, че всичко е по местата си, че ще бъде пак хубаво и такова, каквото го познаваме – с дългите сенки, дългите вечери и дългата момичешка смелост, която расте от лято на лято.
*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.
Години: 39
Професия или занимание: Автор и водещ на детски програми на открито, създател на детски център на открито
Хоби: Четене
Уебсайт/блог/страница: http://biotifulfarm.bg/
Как отглеждаме и възпитаваме децата си днес?
По наше време нямаше такава образователна услуга като „лятна занималня“. Прекарвахаме летата на село, обикаляйки с колелата, в игри в училищния двор или до късно вечер зад блока. Играта беше основно занимание и никъде там нямаше възрастни, които да ни контролират – да ни казват на какво да играем, кой е прав и кой е крив в спора, кога да спрем една дейност и да започнем друга.
Днешните деца нямат тази възможност – вярно е, че пак играят и се забавляват, но само след като са свършили с всички уроци, курсове, школи и програми, и винаги в присъствието на възрастен, който контролира и дирижира събитията. Причините за това са главно две – родителите се надяват да направят децата си по-конкурентни и по-добре подготвени за бъдещ успешен живот – и страх, че навсякъде извън дома дебнат страшни опасности.
И двете причини имат общ корен и той се нарича контрол. Искаме да контролираме процесите в най-голяма степен, защото ни е страх от естественото им протичане. Само че забравяме какъв е природният принцип, който действа в тази ситуация – колкото повече контролираме една система, толкова по-слаба и зависима става тя, и от толкова повече контрол се нуждае. И обратното – колкото повече свобода и възможност за експериментиране и търсене на добри решения има в една система (било то градина, гора, общност, организация, общество) – толкова по-силна, самоорганизирана и работеща става тя.
Същото се случва и с децата. Когато изземваме от тях отговорността за решения и не им оставяме свободно време, да бъдат насаме или заедно с връстници, да разполагат с деня си, ние им отнемаме и възможността да опознаят себе си. Така децата не успяват да развият връзка със собствената си същност, да открият кои са и какви са самоопределените и самонасочените им интереси. Как да упражняват самоконтрол, да придобият вътрешна самодисциплина и да следват правилата, когато никой не ги наблюдава. Как да се справят с емоциите, да защитават мнението и интересите си, да отстояват границите си, да убеждават и да водят спорове. Как да откриват щастието като вътрешно състояние, а не на базата на това кои подред са в класацията на живота и къде се намират спрямо другите. Мислим си, че като наложим контрол над децата проявяваме отговорност и грижа, но истината е, че ги правим зависими от постижения, одобрения, постове, признания и чужди оценки.
Тази мантра „да сме успешни“ е доста разпространена в последните години и май често слагаме знак за равенство между „успех“ и „щастие“. Какво се случва всъщност с децата, които са отглеждани с идеята да станат успешни, обикновено в нещо, което родителите са избрали?
„Малцина родители имат смелостта и независимостта да се грижат повече за щастието на децата си, отколкото за техния успех.“
Това са думи на Ерих Фром, които припознавам на 100%. Съвременото общество е сложило знак за равенство между двете състояния и смята, че постигането на успех в кариерно отношение, ще доведе и до постигането на щастие. Истинското щастие обаче е резултат от удовлетворяването на нашите дълбоки психологически потребности. Всички ние споделяме едни и същи основни човешки потребности за принадлежност, значение, автономност и компетентност. Когато тези нужди са изпълнени, ние се чувстваме щастливи. Когато удовлетворението им е възпрепятствано, лесно можем да се почувстваме тревожни, разочаровани и депресирани.
Много хора днес се оказват с кариери, които им осигуряват добра заплата и висок социален статус, но които не им дават голяма свобода или възможност за творчество и не отговарят на нуждите им от смислена работа. Но онова, което също наблюдаваме днес е, че хората са все по-склонни да оставят кариери, които намират за досадни, скучни и деморализиращи. Работещите днес все по често правят драматични промени в живота си, дори и с риск от финансови загуби за себе си и семействата си. Това е знак, че хората осъзнават своите истински нужди, за разлика от фалшивите идеали, които нашето общество ни налага за богатство, социално и професионално превъзходство и безкрайно потребление.
Истината е, че преследването на щастие във вид на висока заплата, кариерно развитие, социално положение и прочие неща, в които са ни научили да вярваме, много често ни откъсва от истинската ни същност. Загубата на връзка с истинските ни нужди е модерна епидемия с епични размери. Единственият начин да преодолеем тази епидемия е да дадем път на автентичността, да се доверим на природата, която живее във всеки от нас и да спрем да подготвяме децата си за бъдеще, което има много повече за цел постигането на успех с външни признаци и критерии, вместо разгръщане на природния потенциал, с който всеки е роден и постигане на вътрешно щастие.
Време е да спрем да измерваме щастието с това колко сме успешни, и да започнем да измерваме успеха с това колко сме щастливи.
Преди няколко седмици на село, малко след големите дъждове, Матеа прибира от циментовата пътека всеки изпречил се охлюв.
Говори му малко, погалва го по черупката и го пуска на поляната или върху цветето с огромни зелени листа – за да е на сигурно и никой да не го смачка. Охлювите всъщност се хранят точно с тези листа и ги правят на дупки, сякаш с перфоратор. Всяка сутрин проверява как са, дали има някой в нужда и в беда. Намира съвсем малки, разглежда ги отблизо, носи ги надалече в двора и разказва спокойно колко са сладки и каква ципа образуват. Спорят със сестра си дали е за залепване или за защита, нещо като перде на черупката.
Днес ядем охлюви. Подканваме Матеа да си вземе. Пробвала е и преди , но не си спомня. Бърчи нос, но е любопитна. Първоначално не прави връзка между онези, нейните на село, и тези. Накрая се решава, пробва, харесва ѝ.
– Оу, много са вкусни!
Взима втори. Покапва по масата масло, избърсва го със салфетка. И преди да извади от черупката третия, се сепва:
– Добре де, аз ги спасявам на село, а някой ги убива…и ги ядем…
Мисли малко, нищо не пита, просто констатация. Дояжда охлюва и излиза от кухнята.
Понякога няма какво да кажем. И по-добре да си мълчим.
Понякога просто се получава така.
Косенето е нещо като плуването – може никога да не ти се наложи да спасяваш живота си с него, но не е лошо да го владееш. За всеки случай.
А да окосиш тревата в селския двор напролет е наистина животоспасяващо. Свързвам го с баща ми. Винаги го правеше той, а косачката му подарих преди много сериозна операция. „Дали ще имам време да я ползвам…“ ми каза той в началото на май преди 11 години. „Ще имаш, и още как!“ – отговорих му с усмивка и през сълзи.
Вадеше я от пролет до есен, косеше гол до кръста, със сламена шапка, спираше само за някоя цигара и продължаваше, докато не грейне дворът. Понякога го отменях, винаги съм обичала аромата на окосена трева и мириса на бензин. Сега, когато него вече го няма, го правя аз. Усещам някаква особена връзка, сякаш всеки момент ще ми каже „Браво, Майри, ама почини малко!“ или „Сложи шапка, много пече!“ Сякаш ще сме си пак заедно.
Вчера, след много перипетии, разбърникана част и помощ от приятел, я подпалихме. Тревата на места беше стигнала до кръста. Водопроводчикът ми подвикна от мазето: „Ти момче ли си, момиче ли, я не моем да косим цел час!“ Понякога съм и момче, не ми пречи. Е, с потник с дълбоко деколте, възможно най-неподходящ за косене. Баща ми и за това щеше да се помайтапи – малко одобрение, малко бъзик, малко критика – както само той си знаеше. Така ми липсват тези наши диалози, понякога си ги проектирам наужким – какво би ми казал, за какво щяхме да се засмеем или да поспорим. Вече трета година ми е трудно да приема, че тези разговори са в миналото. Имам чувството, че като окося, оскубя тревите и изрежа храстите, всичко ще се върне по старому, както си беше преди – пълно и гладко…
Ако си представяте косенето като лесна и проста работа, досущ като в американски филм, бъркате. Може да е такова на някоя захаросана равна морава, сглобена от еднакви чимове трева. В селски двор обаче нито е съвсем равно, нито съвсем еднородно. Има и осили, и бодили, и жилави дълги треви, и камъни. Както в живота. Хем трябва да внимаваш да не счупиш косачката, хем да не пропуснеш нещо. Като се напълни коша – изпразваш. Като свърши бензина – пълниш. Като видиш препятствия – местиш. Слънцето ти пече ту отзад, ту отпред, вадички пот се стичат по гърба и мустака. Дланите те заболяват от натискането, прасците горят, стъпалата ти стават черно-зелени, а дрехите – набити със стружки трева. Бучи ти в ушите, вибрира ти в ръцете, пресъхва ти в устата.
Чак когато целият двор стане на гладки ленти, паркираш, почистваш коша от набитите осили, изчистваш отгоре и пълниш резервоара за другия път. Изчакваш ден-два, за да изсъхне изпадналата трева и я събираш с гребло. И така до следващото косене, когато е много по-лесно, вече си отметнал най-трудната част. Както в живота.
Ароматът на окосена трева лекувал стреса. И бил предупреждение за опасност към останалите растения – да започнат да произвеждат специални вещества. Да се възстановят. Да станат пак цели. Да бъде всичко пълно. Да излекуват раните.
Което всъщност опитвам да правя и аз – всеки ден от три години насам.
Мина повече от година и половина от публикацията за #инстаселобг – хаштагът, който събра колекция от прекрасни образи и спомени (повече от 1600) из знайни и незнайни български села.
С огромно удоволствие ги следя и се радвам на всеки един от тях. Щастлива съм, че идеята увлече много хора и се убедихме колко велико е всъщност селото – разноцветно, пълнокръвно, топло и многообразно. И въобще няма значение кой къде е роден, дали на село, в малък град или се пише гордо за жълтопаветник, важно е усещането – да си близо до земята, истината и корена; да виждаш красотата извън мола, фейсбук списъка си и лъскавия лукс; да си смирен, щастлив и удовлетворен; да си сво-бо-ден.
Благодаря от сърце на всички, които взеха участие, не мога да ги изредя поименно, колкото и да ми се иска. Видях великолепни снимки, наистина великолепни
#инстаселобг продължава с пълна сила.
*Това са само част от снимките, съвсем произволно избрани. Можете да ги разгледате в галерия и по-голям размер, като кликнете върху всяко изображение . А най-добре вижте пълната колекция в Инстаграм или последвайте хаштага #инстаселобг, за да пристигат в потока ви с новини.