Публикации

Снимка: The Slow Traveler

 

Със сигурност поне веднъж сте потъвали в Pinterest и безбрежните му идеални картинки, които извират от дъното на монитора с една единствена цел – да ви депресират леко и да ви убедят, че нямат нищо общо с реалния живот.

Влизате уж за малко, уж за конкретна идея или подсещане, и след час усещате, че ако не прекратите незабавно  това зяпане, може да изкарате целия уикенд в разлистване и цъкане с език.

Почти всичките ми сесии там следват една и съща градация:

  • Егати, колко е готино!
  • Е, как не съм се сетила досега?!
  • Правя го!
  • Всъщност… май няма да стане…

Някои основни заблуди там, със сигурност имате да добавите още:

Книгите с корици отзад

Изключително фотогенично и адски готино на пръв поглед – нюанси на кремаво, бяло, бледожълто, бежово, няма ги дразнещите всяко ОКР разноцветни корици, пасва с останалата част от интериора, не се набива на очи, красота. И тъкмо да се захванете с преобръщане на библиотеката се сещате, че всъщност, за да намериш книга в тази подредба, ще бъде необходим или точен опис на локацията, или едночасово ровене. А и в крайна сметка достойнството на книгите не е в хармониращата хартия на страниците, а в автора и заглавието. Фотогенична, но крайно непрактична идея.

Разтребените детски стаи

Кой не е ахкал по минималистичните детски стаи, в които има а/почти никакви мебели и вещи; б/изрядна чистота; в/невъобразим ред. Знаете, че не е възможно, но все пак решавате да опитате. Установявате, че просто няма как да махнете половината мебели, да скриете голяма част от играчките и да запазите чистотата повече от час, освен ако не изгоните децата. Поне ви остават картинките.

 Наметнатото одеяло

За да подредите по подобен начин одеяло ви трябва поне половин час – да не изглежда намачкано и захвърлено, да не е прекалено нагласено, да има движение, но да не е изсулено, да е в добра композиция с останалите вещи, да изглежда сякаш някой по розови чорапи току-що се е измъкнал от дивана, за да си направи чай. И тук идва резонният въпрос: кой, освен интериорен дизайнер/стилист/фотограф би се занимавал доброволно с това?!

Спалнята без нахвърляни дрехи

Има един стар виц за семейство, което си купува фотьойл за спалнята, и жената казва: момент, да нахвърлям малко дрехи, за да видя дали ще стои добре. Та така и пинтерестките спални – перфектен ред, отново МИНИМАЛНО количество вещи, няма нахвърляни пижами и чорапи, няма провиснали до земята чаршафи, няма кашони със зимни дрехи и току-що събути дънки. Всичко е под конец, истински шоурум.

Кухнята без съдове/шкафове

Лично моя утопична идея е един ден да имам кухня без горни шкафове. С няколко полици за фотогеничните ми тигани, които ще са загорели точно колкото трябва, за да излизат добре на снимка, и за шарените порцеланови антикварни чинии, които са само за украса. Ами тенджерите, ами купите, ами единичните грозни чаши, които все не се решавате да изхвърлите, ами чиниите с чукнати ръбчета, които са всичко друго, но не и за снимка?! И бързо си припомняте, че по-добре функционално, отколкото пинтерестко. В крайна сметка – ИМАТЕ РЕАЛЕН ЖИВОТ, ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ!

Небрежните коси

Сякаш ставате сутрин, тръсвате глава и веднага придобивате този out of bed вид. Само че вашият аут ъф бед е малко по-различен от този в Пинтерест. Установявате, че за да добиете точно този ефект трябва да си измиете косата, да я изсушите със специална четка, да я навиете на ролки/маша/преса, да подберете специален стилизант, да я оформите прилежно – всичко това, за да изглежда небрежно. Махвате с ръка и си правите обичайното кокче на върха на главата  – и то е доста пинтерестко, спокойно.

Всичко изглежда супер лесно

Това сапун във формата на диня, гирлянд във формата на овчици, торта във формата на рокля с волани – ПИНТЕРЕСТ МОЖЕ ВСИЧКО! Обяснено в няколко уж лесни стъпки, но се оказва, че ви заблуждават жестоко. Нищо не се получава като на картинките и поне месеци няма да опитате отново.

Бюрата в изряден ред

Разбира се, всички бюра в пинтерест са с бели Mac компютри, изключително елегантни и минималистични. Добре де, къде си държат тези хора класьорите, бумагите, бележките, тефтерите?! Столовете са метални и ефирни, а върху тях е метната кожа/парче плат/дебело одеяло – реално на подобно нещо изобщо няма как да работите, защото ще се схванете още на първия час. Пробвайте и ще се убедите.

Баните са сухи

Баните са всичко друго, но не подгизнали. Приличат на хол, стая за отмора или спа салон. Непостижимо вкъщи, знаете го, но не пречи да ахкате.

Храната винаги е фотогенична

В Пинтерест ви се прияжда всичко – дори неща, които обичайно не консумирате. Могат да направят дори шкембе, пача или агнешки дреболии да изглеждат феноменално добре. Всичко е много лесно, в 2-3 стъпки, дори торти с 18 етажа и многокомпонентно 9-степенно меню. Курабийки с паяци, близалки от чийзкексчета, ягоди в глазура на точки – фасулска работа. 

Летни рокли и гумени ботуши/сандали и палто/вълнено сако и къси панталонки

Подобни фотогенични комбинации трудно може да постигнете в нормални метеорологични условия – на една част от тялото все няма да ѝ е добре. Не и според Пинтерест – там времето е относително понятие.

Пиеш си кафето върху чаршафа

Какво по-нормално от това да станеш сутрин, да си направиш кафе и да го метнеш върху белия, току-що изпран чаршаф. Пък и да размяташ голи крака с вълнени чорапи около него. Пробвайте в реалния живот и след 1 до 3 минути кафето вече ще е проникнало в матрака, а на вас вече няма да ви е толкова пинтерестко. Съжалявам, но това е тъжната реалност, някои неща трябва да останат само на снимка.

Струва ти се, че всичко ще ти отива

Прически всякакви, аксесоари най-екстравагантни, дрехи нетипични – всичко изглежда бомба на снимките. Казваш си, защо пък не. Ами явно за да се убедиш, че тц, не е за теб. Е, поне си опитал.

Бебетата или спят, или се усмихват

Дори когато са облечени с вълнена шапка в спалнята, с бански през декември или с костюм на тигър през лятото – пинтерестките бебета са характерни с това, че: а/не плачат; б/не се зачервяват; в/нямат претенции и физиологични нужди. Хитро, нали.

Така е в хармоничния, утопичен, розов Пинтерест свят. Хубаво е в него, но не съвсем удобно и реално. И не си струват разочарованията – това в крайна сметка са просто едни картинки.

*И нещо важно, извън майтапа: източник Pinterest реално не указва нито автора, нито източника. Когато ползваме чужди снимки е добре да знаем чии са всъщност, Pinterest е просто платформа за споделяне.

Лично за личния блог - онлайн семинар

Личният блог е като домашен любимец или член от семейството – през повечето време сте заедно, но от време на време не е лошо да си почивате един от друг; има свой собствен живот, но и нужда от вашата грижа; трябва му режим за изграждане на навиците, както и пространство, за да се развива; научавате взаимно важни неща; движите се успоредно, но понякога са възможни криволичения и паузи.

Личният блог възпитава, дисциплинира, дава баланс, развива въображението.

Личния блог сте вие, но и не съвсем.

Личният блог изисква свобода на мисълта и я превръща с лекота в свобода на действието.

Личният блог има падения и възходи, пикове и паузи.

Личният блог пулсира като жив организъм и зависи освен от вас, и от хората насреща. За да е пълен и ярък, динамичен и енергичен.

Личният блог, независимо от тематиката му, не понася напрежение, досада и отегчение, идеята му е да носи удоволствие от споделеното, а не да тежи.

Личният блог е лично пространство, но изисква отговорност и съобразяване.

Личният блог трябва да се развива, но не и да се превръща в PR бюлетин, брандирана брошура, медиен проект, захаросана близалка или продукт за еднократна употреба.

Личният блог трябва да бъде органично честен – първо към себе си, а след това и към всички останали.

***
Много пъти са ме питали защо не се заема и не организирам подобно събитие. Особено напоследък, когато блогосферата е във възход. В началото отхвърлях със смях тази идея, защото не се чувствах достатъчно веща, но за почти осем години натрупах толкова впечатления, наблюдения и информация, че реших да ги споделя във формат, който е по-скоро разговор, отколкото каквото и да било друго. Нямам за цел да посочвам кое е правилно и кое не, нито да създавам инструкции и указания, а само да разкажа за поуките, реалността и атмосферата в блог пространството – от първо лице и личен опит.

И в блогосферата, както навсякъде другаде, са важни съдържанието, личният почерк, стилът, посланието и общата линия. Но също коректността, честността, откритото лице, равновесието, здравият разум, обузданата емоция и реалистичната (само)преценка.

За всичко това ще разкажа през тези 4 седмици.

***
В какво се състои семинарът?
– семинарът се провежда изцяло онлайн за ваше удобство
– 4 модула под формата на pdf файлове, презентации и подкасти
– специализиран модул за PR агенции и фирми
– 5 бонуса
– 4 лични онлайн разговора-консултации
– 4 предизвикателства

За кого е този онлайн семинар-разговор?
– За тези, които имат идея да стартират свой собствен блог,
но не знаят откъде да започнат и какво ги очаква.
– За тези, които вече са автори на личен блог,
но са изгубили смисъла, посоката или мотивацията.
– За PR агенции и клиенти,които искат да изградят връзка с блогъри, но не са сигурни точно какъв е най-добрият подход и формат.
– За клиенти, които желаят да изградят свой бизнес блог.

Кога?
Започваме на 12 ноември.

Регистрация:
Онлайн семинарът ще бъде достъпен за поръчка на платформата Her Startup от 30 октомври до 12 ноември.

Подробна информация за съдържанието и регистрацията тук:
http://herstartup.today/blogworkshop

LaMartinia на 7: какво не успях да направя

Вчера LaMartinia стана на 7. Били важни първите, казват, затова реших да събера в една публикация нещата, които за толкова години не успях да направя в/с този т.нар. мой блог.

1. Не написах книга – навярно сме само аз и още няколко човека, които все още не сме издали книга. Тематиката и самопреценката са маловажни, а често и умението да пишеш. Важно е  книга да има. Е… няма. А щеше да е хубаво за CV.

2. Не съм Инстаграм френдли – нито веднъж не снимах капучино върху чаршаф или небрежно метната завивка. Рядко пия нещо с мляко, още по-малко в леглото, с което ми отпадат около 158 вида инстаграмски сюжета. Нямам иймс стол, нито гигантски плетени одеяла, зайчета, мопс или померан. Кафето ми е черно, късо, нефотогенично и невзрачно, уви.

3. Така и не успях да вляза в блог стилистиката – никакви „приятели“, „прекрасници“, „скъпи момичета“. Едно суховато такова, без обръщения и мили думи. Не мога да се пречупя и това си е, приемам съвети.

4. Не съумях да превърна блога в женски, пардон, дамски сайт – искаше ми се да има хороскоп, късметчета, маски против целулит, клюки, селебрити моменти, класации на романтични филми и 10 начина да бъдем щастливи, но все не ми достигаше време.

5. Не организирах томбола с награди. Хората раздават ли, раздават, аз съм се запънала – не, та не.

6. Продължих да се появявам извънредно рядко на блогърски събития. Темерут.

7. Не направих нито един семинар, уъркшоп, дискусия или поне среща на тема „Как да поддържаме блог?“, „Как да виреем в блогосферата успешно?“ или „Как се става топ блогър“. Просто не знам отговорите, иначе щях да организирам.

8. Никога не попитах „Какво искате да видите в блога?“.

9. Не помолих нито веднъж „Споделете това!!!!!!“ или „Моля ви, споделете този блог, за да достигне до повече хора!!!!!Моля ви!!!!Плийс, шеър“. От срамежливост ли, от скромност ли, де да знам.

10. Не се саморекламирах – LaMartinia за 7 години няма нито един спонсориран промо пост. Все още си мисля, че така трябва да бъде с този вид блогове, но най-вероятно съм в грешка.

11. Не успях да се вживея в ролята на опитен блогЪР, който покровителства младите едва прохождащи свои „колеги“. Уж мъдро и доброжелателно, но всъщност снизходително, та чак подигравателно. Някак не ми идва отвътре, иначе можеше – за повече тежест.

12. Не отказах никой, който се е допитал до мен с идеята да създаде свой блог, а можеше драматично да сплашвам с репликите „Оу, много е трудно, не се захващай!“, „Изисква много самодисциплина и отговорност, не е за теб“, „Не знаеш с какво се нагърбваш“ и други такива апокалиптични думи на опитен блогЪР.

13. Не станах Мария Илиева Фотографи. Упорито клатя глава и отказвам „Не, не, не искам, държа снимането да си ми остане хоби.“. И май никой не ме разбра защо.

14. Не използвах никога чудесните и така популярни хаштагове #lovemylive #happylife #lifestyleblogger #blog #lovemyjob #lovemykids #lovemyhome #lovemy…whatever #happyme #lamartinialife #lamartiniatravels #lamartiniaworld

15. Не свикнах да говоря за себе си и блога в трето лице – LaMartinia отива на обяд, LaMartinia си ляга, LaMartinia е във ваканция, LaMartinia се чувства объркана и други. Скука.

16. Така и не овладях умалителните – блогче, гримче, кремче, аутфитче (тоалетче), детенце, шапчица, легълце, месце, салатка, ресторантче и разни други, които освен че разчупват речта, правят тона много по-приятелски, скъсяват дистанцията някак, приятни са.

17. Не успях да въвлека достатъчно децата си в блогоисторията – можеше поне рубрика някаква да им измисля или на всяко дете по блог, в който то само да пише (това, че едното не може да пише и двете не ползват компютър са само подробности).

18. Пропуснах да споделя много лични моменти – какво съм вечеряла, къде се епилирам, как върви цикълът ми, нивото на хормоните, какво имам в хладилника, дамската чанта и левия си чорап. Съжалявам, не остава време 🙁

19. Не приемах всички покани. Да се показвам за щяло и нещяло оттук-оттам никога не ми се е струвало добра идея, но гледам, че е актуално, трябва да преразгледам това си, отново темерутско, поведение. Както заяви една  телевизионна продуцентка/режисьорка/нещо си преди време „Винаги можем да измислим някоя драма, за да стане по-интересно.“.

19. Никога не се тагнах от Терминал 2 с: фийлинг блесд, фийлинг уандърфъл #travelislife #lovetotravel

20. Не приех нито една оферта, в която трябва да включа 239 пъти даден линк, без да споменавам, че постът е спонсориран. Темерут, казах ви.

21. Не поствах само захар и рози, имаше и тъжни неща – смърт, гняв, тъга, меланхолия, дълги паузи, в които нямах какво да кажа. Или имах какво да кажа, но споделях само с хората около мен.

22. Не разбрахме за какво, аджеба, е този блог – егоцентричка ли съм, ексхибиционистка ли, липсва ми нещо основно ли, комплекси ли имам, нарцис ли съм, на интересна ли се правя, КАКВО точно не ми е в ред, че споделям с непознати разни глупости от СОБСТВЕНИЯ си живот. Кой изобщо го интересува, каква ми е далаверата, защо го правя и какъв е подтекстът? Вие знаете ли?

23. Не свикнах да се представям с титлата БЛОГЪР. Дори не го споменавам в свободен разговор, освен ако не ме попитат нещо в тази връзка. Никога не съм и слагала тази дума доброволно до името си. Любимо ми е блогърКА.

24. Не разбрах какъв е зорът да си популярен, при това на всяка цена. Може с глупост, с безвкусица, с плява, със скандал, с анонимен пасквил, няма никаква разлика, важното е „да те знаят“.

25. Не се научих да копирам – сериозен минус.

26. Така и не успях да се взема насериозно. Като гледам, никога няма да успея. И май това е най-хубавото в цялата история.

27. Пак не направих торта за рождения ден на блога. С домашни блатове и много разкошен домашен крем, разбира се. И фотогенична, за да мога да се снимам с нея. Ще ме извините

Наздраве. Не за мен. За вас.

Наскоро получих от човек, с когото работихме по съвместен проект следното изречение: „Ако всички бяха бързи като теб, дигиталният ми живот щеше да е безпроблемен.“

Не смятам, че правя кой знае какво, просто се старая да отговарям в разумен срок, ако не веднага, то поне до 1-2 часа или в краен случай в рамките на деня. Не знам доколко това е добре за личния ми живот, тъй като той е постоянно изяждан от висене на компютъра или телефона, но да кажем, че трудностите да поставям граници между работата и всичко останало извън нея  е моя драма, която не е фокус на този текст. Когато работите от вкъщи и основна част от комуникацията е онлайн кореспонденция, то е добре тя да бъде адекватна – и като съдържание, и като скорост. И това би трябвало да е двустранно усилие.
 
Имейлите са създадени именно затова – бърз начин на комуникация. Все си мисля, че е хубаво да се използват по предназначение и репликата „Абе имам имейл, ама рядко го проверявам“ е оксиморон, който винаги ме хвърля в ступор. Нещо като мобилен телефон, който да държиш вкъщи.

Та в този дух реших да се спра на някой основни казуси, с които се сблъсквам в т.нар. дигитален мой живот, независимо дали по работа или извън нея.

Липсата на отговор – повечето хора, с които комуникирам, са през основната част от времето си на компютър или телефон. Аз също. Отговор от едно изречение не отнема часове, но дава на отсрещната страна яснота. Ще прегледам и ще отговоря възможно най-скоро“, „Благодаря, ще се свържа с Вас допълнително“, „Не, съжалявам, нямам интерес“, и един куп други варианти на любезен и бърз отговор.

Липсата на обръщение – често хората не си дават зор и труд да погледнат името на човека, до когото пишат и оставят неутралното „Здравейте“. Имената все пак са създадени, за да ни отличават един от друг и да бъдат ползвани. Не е кой знае какво, но е някак липса на уважение.

Имейлът, който не се проверява – или имаш имейл и го ползваш, или нямаш и такъв не фигурира никъде. Съществуват един куп фирми, институции дори, малки бизнеси и занаятчии, които не ползват имейла си, просто го слагат в информацията, за да има нещо там. Така хем губят клиенти, хем разклащат доверието на отсрещната страна, хем заблуждават, че писмената връзка с тях е възможен вариант. Особено важи за готовите формуляри в различни сайтове – попълвайки такъв се обричате на безкрайно чакане и обикновено след седмица изобщо сте забравили, че сте писали.

Обръщението УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ – повечето от хората, които се обръщат така в циркулярните си имейли нито познавам, нито имаме някакви допирни точки, нито ни свързва нещо. Поради някаква причина един от имейлите ми е влязъл в групата им с адресати и получавам куп ненужна информация. На такъв тип бюлетини не смятам за нужно да отговарям.  А е и безсмислено упражнение и за двете страни. 

CC вместо Bcc – в тези случаи става мазало, защото наред с твоя адрес виждаш още 1200 други, до които е изпратен ЕДИН И СЪЩИ ТЕКСТ. Едва ли това е била идеята на изпращача, но се случват грешки.

Настоятелните имейли – това са обикновено много спешни, много важни, много емоционални имейли с някакво предложение, идея, молба. Отговаряш любезно (при това бързо) и никога повече не получаваш ъпдейт. Все още този тип имейли е мистерия за мен, предполагам е обект на психоанализа.

Имейлите, пълни с грешки – независимо дали са печатни, технически, граматика или просто липса на прочитане преди бутона sent, не са особено приятни. Малко старание никога не е излишно, особено ако има кой да го оцени отсреща.

Когато искаш да кажеш НЕ – случва се често да нямаш интерес, време, възможност. Каквато и да е причината, пиши едно НЕ/НЕ ИСКАМ/НЕ МОГА/МАЙНАТА ТИ. Въпрос на елементарна коректност и възпитание е.

Отговор след седмици – независимо дали ти трябва консултация с адвокат, информация за училищния лагер или искаш да си купиш лампа, примерно, нормално е тази информация да ти е е нужна в някакви времеви рамки. Отговор след седмици няма особен смисъл, защото дотогава вече си потърсил и получил на друго място необходимата информация или услуга. Обикновено извинението е заетост, но така или иначе тази дисциплина я практикуваме всички, отдавна да си зает не придава някаква тежест и важност.

Абе стига с тия имейли, дай да се чуем – На мен лично ми е по-удобно да пиша, отколкото да звъня по телефона, защото ръцете ми през повечето време са заети. А и професионални изкривяване от години ми е да настоявам за писмена форма, така има ясно доказателство кой какво е декларирал/оферирал/обяснил, най-малкото се избягват недоразумения и има прегледност на разговора.

Изобщо, писмената комуникация би могла да бъде лека, приятна и пестяща време и енергия. С малко усилия, старание и уважение към отсрещния монитор.

Пардон, човек.

 

След като доброволно се лиших от личния си ФБ профил, Instagram остана единствената мрежа, която ползвам активно за лични цели (Pinterest е друг тип, Tumblr понякога не отварям с месеци). Преди да се регистрирам доста пренебрежително се подсмихвах: от какъв зор, кой го интересува, какво всъщност правят вътре тези хора и подобни. Оказа се, обаче, че Instagram e чудесен начин да запаметиш моментите, които са ти се сторили приятни/важни/красиви/мили/смешни/тъжни и изобщо, достойни за запечатване поради някаква причина. Защо всъщност го харесвам:

1. Концепция – в личния си профил обикновено човек не премисля дали всяка снимка отговаря по цветове, формат и послание на някаква предварително заложена идея (поне аз не го правя). Просто публикуваш моменти, които искаш да запомниш. Много е приятно, връщайки се назад, да обикаляш из цели периоди от живота си. Разбира се, има най-различни видове профили – рекламни, търговски, pr блогове, такива изцяло с кадри от фотоапарат, но те са с друг замисъл и цели.

2. Спонтанност – да снимаш с мобилен телефон не е като да извадиш големия черен апарат. И това прави кадрите съвсем спонтанни, в съвсем реално време. Което е ценно и по своему незаменимо.

3. Формат – от известно време форматът на публикуваните снимки е разширен (не само 1:1) и това дава много повече свобода. Има лесни за ползване филтри и опции за регулиране на базовите настройки. Лайковете приемам не като чесане на нечие его, ами начин да засвидетелстваш, че си минал, видял, разбрал, направило ти е впечатление. Коментарите не са задължителни, прегледът е бърз, удобен и неангажиращ.

4. Обект – дали ще снимаш себе си, краката, детето, пейзажа, ръката, вечерята или залеза – зависи изцяло от настроението и момента, няма лоши и добри обекти за снимане. Скоро попаднах на снимка: девойка върху стол в ресторант, която снима пицата си и надпис отдолу „Just eat that fucking pizza“. Винаги ми е било неудобно да се катеря по заведенията и да снимам храната си, но има хора, за които това е естетически важно. В Instagram е пълно със сюжети, които са станали банални до втръсване, но винаги можете да спрете да следите дадения поток. Някои стриймове са истински естетически оргазъм, други – емоционален такъв, трети – полезни и информативн, четвърти – просто приятни за гледане. За всекиго по нещо.

5. Споделяне – обикновено снимките там разказват случки и емоции. И това не е просто любопитство или надничане в чужд живот, просто нашите истории често са тези на другите и обратното. Не намирам нищо лошо в това да ги споделяме и следим. Можете да слагате хаштагове (за мен лично е уморително и често ненужно упражнение) или текст към снимката, може просто да спамите на воля без да си усложнявате живота. Вече има опция за редактиране на текста, което доскоро не беше възможно. Новост са Instagram stories, чийто замисъл все още не съм избистрила за себе си, но са още един вариант на споделяне.

6. Качеството – никой не очаква от вас да споделяте шедьоври на фотографското изкуство, а по-скоро емоции. Едни телефони снимат по-добре, други не толкова, но това няма особено значение. Разбира се, избираме снимките, на които се харесваме или тези, които ни се струват естетически приемливи, обратното би било притеснително. Функцията *визуален дневник* за мен лично е най-ценната.

Та така, не се смейте много на Instagram, не се знае дали скоро няма да му се обяснявате в любов.

Ползвам Facebook от 2007 г.  В началото от любопитство, след това по нужда, после по работа, но най-вече по навик. Превръща се в нещо като миенето на зъбите, кафето или цигарата сутрин – напълно механизирано действие, от тези, без които си мислим, че не можем.

Най-ценната му функция за мен винаги е била следенето на събития и страници, удобен ми е като подредба и възможности. Филтрирала съм всичко, което не ми е интересно, за сметка на наистина важната информация. Месинджърът е второто най-използвано нещо – бърз и безплатен начин за комуникация, не обичам дълги разговори по телефон, предпочитам писмени форми.

Как обаче стои въпросът с личните контакти?

Хората, с които си близък и виждаш ежедневно
Фейсбук контактът с тях едва ли е от някакво значение при положение, че се виждате всеки ден, говорите в реална обстановка, споделяте важни и незначителни неща, планове, намерения, идеи. Не съм от онези, които тагват партньорите си и пишат по стените им колко ги обичат, смятам го за ненужна показност, правила може би 3-4 пъти за почти 10 години. Неестествено ми се струва също децата ми да пишат под мои снимки „Мамо, много си хубава.“ (поне подобни съм срещала). Изобщо, това виртуализиране на най-близкия кръг от хора ми е сюрреалистично и леко creepy.

Хората, с които сте били близки някога
Гаджета, работодатели, колеги, съученици – всички с общото бивши. Наистина ли имаме нужда от това мъже, с които сме се напивали безпаметно и сме правили неприлични неща в малките часове, да коментират снимки на децата ни или да правят комплименти под профилните ни снимки? Едва ли. Хора, с които вече нищо не ви свързва, нямате общи интереси и допирни точки, но си ги държите за всеки случай, а и не ви е удобно да изтриете.

Настоящи колеги и шефове
Хич не обичам да смесвам лични и служебни взаимоотношения. Нито държа да виждам бебето на шефа си, нито да гледам на кое море колежката си пие бирата. Не ми е интересно и го считам за непрофесионално. Подобно изгубване на фокуса работа-личен живот често води до обърквания, усложнения и неприятни емоции.

Хора, които въобще не познавате
Тези, с които не сте се виждали никога на живо, но са познати/роднини/приятели на ваши познати, или сте се срещали  виртуално по някакъв повод. Неудобно е да не приемете поканата им, но реално не са ви интересни. Често се случва да се разминете на улицата, без да се поздравите.

Хората, които вече не харесвате 
Такива, с които си пасвате по някаква линия или сте изпитвали взаимни симпатии, но които изтрещяват в някаква посока, неприемлива за вас – хомофобия, расизъм, дискриминация по различни признаци или откровена простащина в чист вид. Този тип при мен подлежеше на директно изтриване без колебание.

Досадните контакти, които взимат участие в абсолютно всичко
Винаги коментиращите, буквално навсякъде. Хора, които обикновено няма какво да кажат, но се включват за спорта.

Роднините, които не виждате с години
Ако сте на хиляди километри е оправдано, но ако живеете в същия град е на ръба на циничното. С тези от тях, които виждате редовно ФБ връзката не е наложителна.

Тези, чиято активност не виждате
Хора, с които нямате никакво ФБ взаимодействие и в един момент заради алгоритмите изчезват от списъка ви с известия. За някои от тях сте забравили напълно, че фигурират сред контактите ви.

Воайорите
Онези ФБ потребители, които само наблюдават. Могат да скролват с часове, но никога и никъде не се включват – ФБ призраците.

Сезонните потребители
Тези, които се появяват само по време на лятната си ваканция. Разбира се, с морски снимки и статуси. Имат евентуална активност и около Коледа. Любими са ми.

Ласкателите
Обичам похвалите и добрата оценка, но чистото ласкателство ме притеснява и тормози.

Суперактивните
Тези, които се тагват отвсякъде, публикуват по един албум от всяка разходка в парка, споделят клипове, смешки, песни, чужди статуси – всичко, за което се сетите, многократно през деня. Те също дискретно биваха скривани.

Ценните
Разбира се, най-малобройни. Хората, които имат умерена активност, споделят ценно съдържание, красиви снимки, проверена информация. Обикновено тях следя по други канали или се виждаме относително често.

Хората, които не познавате добре, но са ви интересни  и важни
Също броящи се на пръстите на ръцете. Хора, които познавате отскоро или бегло, но имате повече допирни моменти отколкото с някои стари приятели. С тях се търсим и засичаме и извън ФБ, така че не ги губя.

Хората, на които реално не им пука за вас
Независимо какъв тип контакти са, те са вглъбени в своите лични драми и изобщо не се интересуват от вас. Никога не се сещат да питате как сте, имате ли нужда от нещо, въпреки че вие го правите. Може да сте в най-скапания си период или в най-дълбоката тъга, те ви разказват за собствените проблеми или ви питат защо не ги каните на гости, за да се пооплакват. Този тип режа най-категорично.

В крайна сметка, теглейки чертата, реших, че най-добрият за мен вариант е просто да изтрия личния си профил, а за страниците, които администрирам да ползвам служебен. Направих го в наистина тежък за мен период и това ми подейства терапевтично, освобождаващо, донесе ми баланс и спокойствие, доколкото това изобщо е възможно напоследък.

Отново следя страници, които ме интересуват (новинарски, тематични, развлекателни, любими, вдъхновяващи, по работа), но не се товаря с ненужна информация, която натрупва шлака и досада. С хората, които считам за ценни и държим един на друг се виждаме или чуваме. Тези, които искат да ме открият или да попитат как съм, ще го направят на живо, в скайп, имейл, вайбър или друг комуникационен канал.

Получи се както с цигарите – просто някой изключи копчето и ми стана по-добре. Това е.

Скоро Яна публикува кратък списък с някои дразнещи неща във ФБ.

Вдъхнових се да събера най-досадните за мен сюжети за снимки. Всеки се е подхлъзвал (включително и аз) в момент на умопомрачение да прави подобни. Ако не си ги публикувал никъде, все едно не съществуват, това е по подразбиране. С нетърпение очаквам ФБ да измисли някакъв начин за филтриране. Едва ли.
 
снимка на бира/мента/коктейл на плажа – пясъкът е прекрасен рефлектор и всичко става много фотогенично на секундата. Заради тези снимки ФБ трябва да включат „eye-rolling button“.

селфита – селфитата са чудесни повишители на самочувствие, един филтър и изчезват косми, бръчки, петна. Винаги си от красивия си профил и гледаш небрежно, сякаш не знаеш, че те снима лявата ти ръка. Слава Богу телефонът ми има кофти камера, която почти никога не използвам.

–   снимка на загорели намазани крака и море за фон – тук коментарът е излишен

– снимка на кафе/чай – изключително досаден сюжет, експлоатиран непрекъснато. Капучиното винаги е със сърце в пяната, чашата винаги е порцеланова, наоколо има сладки, кроасан, лаптоп/таблет/смартфон, книги и разбира се цвете във ваза.

снимки на елхи/тикви/яйца/козунаци/плюшени мечета – по празниците става страшно, надпреварата е безмилостна.

лошо направени снимки на храна – без фокус, в странни цветове и неясна консистенция, мистерия е идеята на тези кадри.

голи деца на плажа – независимо от възрастта на детето, някаква хигиена в този тип кадри е задължителна.

снимка на куфари –  преди тръгване, на летището, в хотела, обикновено с надпис „Време е“, „Отново на път“ или някоя песен с *път“ в заглавието. Интересно.

снимки пред забележителности – с пръст върху пирамидите, с айфеловата кула върху длан, списъкът е безкраен и о, безкрайно досаден.

снимки на закуски в хотел – с таг от мястото, естествено. От най-върлите почитатели на хотелските закуски съм, но при мен гладът винаги изпреварва фотографския хъс.

снимки с характерното за модните блогъри изражение – нацупено, сърдито, намръщено или пък крайно замечтано, меланхолично, поетично, отнесено. Една усмивка би свършила доста по-добра работа.

снимки в огледалото с голям черен фотоапарат закриващ едното око/снимки с телефон в огледало на тоалетна – тук отново се питам – защо?!
 
Със сигурност бихте могли да продължите списъка.
   Фейсбук винаги е имало. Просто преди беше на хартия. Въпросите са същите, идеята е сходна. Открих един от моите последни лексикони – добре запазен, попълван само от момичета (?!), с „поща“ за картинки, изгорени със запалка страници, както си му е реда и опаковки от разни неща, наред с изрезките от списания.

Фейсбук през 1990-та – куул!

 Цукърбърг е преписвал от мен?! Егати.

 Строга, но любезна. Забравила съм да добавя, че ще репортвам при нарушения. С мой портрет за респект.

Пожелание за здраве под реклама на цигари. Готино. Особено за 13 годишни.

Всички искахме да сме електроженистки с калци и червени токчета. Или поне приятели на електроженистки.

Извинявам се за лошите снимки, снощи в изблик на умиление ми се разтрепериха ръцете.
Иначе за Фейсбук – любими са ми случаите на яростни противници, които занищонасветанебихасерегистрираливтаяглупост и след известно време самозарадиработабизнесснимкинадецатаиедиквосиоще висят по цял ден във виртуални ферми и пускат гениални сентенции със снимки на усмихнати котета. Готини са също потребителите, които уведомяват, че са изгасили лампата в кухнята и онези, които уж излизат във ваканция, но всъщност са на денонощен виртуален пост.
„Ти си роза, ти си крем“. Лексиконът е жив!