Публикации

Гастрол: Тея/Heartbeats

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Фотография: Alex Orange Photography

Години: 35 

Професия или занимание: PR специалист в бижутерийния сектор

Хоби: поддържам личен блог; иначе намирам радост в (и време за) тичането и четенето

Уебсайт: heartbeats.  FB страница.  Instagram

Какви бяха блоговете преди години? Какво означаваше споделянето тогава?

Моята блог биография започна съвсем банално – бях се върнала от година учене в Англия и търсех работа. Започнах да лекувам напрежението, самотата, шока от новото с писане, макар че тогава, преди повече от 10 години, със сигурност не съм гледала на това като на вид терапия, по-скоро е било зов за внимание. Ако не ме лъже паметта, първият блог, от който бях силно впечатлена, беше на оперната певица Мила Михова. Той вече не съществува, Мила отдавна не е блогър, но остана човек с ярък, неподражаем стил и куп интересни истории. Вероятно благодарение на този блог аз избрах и своята платформа за изразяване. 

Да ти кажа, не изпитвам носталгия към каквото е било преди. Имам приятни спомени от хора, споделящи щурия си живот, обвити в доза виртуална анонимност, но и доза градска клюка. Струва ми се, че това бяха блогъри, израснали с “Егоист“  – Мартин Карбовски, Тома Марков… Ина Григорова беше институция. 

За мен истинското приключение започна с откритието, че поезията ме вълнува повече от читателски и академично. С осмеляването да напиша сама текст в свободен стих. Това беше същинското споделяне, защото именно с опитите си да намеря фОрмата, се чувствах истински уязвима пред читателите на блога. До ден днешен радостта е примесена с ужас, защото когато пиша в стих, съм най-близо до автентичността си.

Разбира се, блоговете сега са на светлинни години от тези навремето, съвсем нормално и съвсем логично. Ако видим блог с малко картинки и много текст, почти веднага ще го сметнем за ретро, за некрасив, за скучен. Читателят иска най-доброто съдържание в най-красивата опаковка. На днешния блогър никак не му е лесно и живее в доста голямо напрежение от това, още повече, че мнозинството изкарват пари от въпросното съдържание.

Слава Богу, аз се чувствам освободена от отговорността да курирам съдържанието си – при мен нещата са черно на бяло и нямам потребност да бъдат другояче. Имам фейсбук страница, в която мога да споделям и музиката, която ме вълнува, нещо фундаментално при общуването ми с другите.

Интересен е въпросът за споделянето, защото аз го интерпретирам повече като споделеност. За възможността да бъдеш чут и приет какъвто си. Бих могла да споделя няколко семейни снимки, седмичното си меню в красив флатлей или рецензия на последния филм, който съм гледала, бих могла да получа много хубави коментари и вдигнати палци, но това да не ме накара да се чувствам приобщена или разбрана. Чувството за споделеност обаче може да дойде само от близостта и живата връзка с някого, разбирам го всекидневно, ежечасно. А и ти самата веднъж ми го каза – „Не е важно да покажем, а да споделим“. 

Спомена „да бъдеш приет какъвто си“. Какво смяташ за автентичността, среща ли се все още онлайн или беше пометена от споделянето по заявка, от задоволяване на очакванията според интересното в момента? 

Не зная, Мария, някак встрани съм от тренда. Често да останеш верен на себе си, да имаш богат обмен с аудиторията си, носи и своите рискове. Изключително трудно е, например, да опазиш частния си живот неприкосновен. Друг риск е хората да те усетят прекалено близък и изведнъж да се окажеш жертва на stalking или на обикновени слухове и дребнотемия…

Единствено убедена съм обаче, че истината винаги излиза наяве. Винаги проличава, когато някой говори честно и открито за нещата, които го вълнуват. Ако по този начин може да докосне голям кръг от хора, чудесно. (Да не се смесва с инфлуенсър маркетинга, за който не искам да говоря). Та, синтетичното никога не провокира желание за близост, комуникация и дълбочина, то е там, за да афишира нещо, да го демонстрира, без да заговори на емоциите. В Homo Deus Ювал Ноа Харари пише, че знанието е равно на опита, умножен по чувствителността (приблизителен цитат). Ако приложим цитата върху онлайн идентичността, няма как да си автентичен, да те опоЗНАЯТ, без да свържеш опита с чувствата си спрямо този опит. Има хора, които говорят умело и интригуващо в сферата си на компетентност, но всичко сякаш секва с точката в последното изречение. Там няма нищо освен добре подредени думи, които не въздействат. Като инстаграм фийд, излят в един и същ филтър.

Това е неавтентичността – изложба на предмети, които се гледат през предварително избран филтър. 

Аз самата намирам темата за автентичността за изключително важна и доста проблемна в личния си живот. Не твърдя, че винаги съм била истинска и честна, а и откровено казано, повдига ми се от употребата на фрази като „толкова си истински“ и „да бъда себе си“. Да си истински означава да си приел и светлите, и тъмните си страни. Значи да живееш в настоящето и да поемаш отговорности в битов и философски план. Значи да не мрънкаш и да не обвиняваш миналото си (или пък другия!) за това, което ти се случва в момента. Това са само някои от нещата, но кой е достатъчно смел да бъде истински себе си? Все още се улавям да се сравнявам и оглеждам в други, все още се боя да изразявам мнението си от страх да не бъда възприета не както ми се иска. Все още имам вътрешен арбитър, който коли и беси безпощадно, който трудно прощава.

Връзката със себе си е труден, непостоянен и бавен процес доживот. Но дали се чувствам приета каквато съм? Да, имам хора в живота си, които ме познават и приемат безусловно, окриляващо чувство! Рискът е да не се подлъжеш и сметнеш одобрението и харесването на околните за приемане. Мисля, че Инстаграм ярко демонстрира тази човешка склонност, особено у нас, жените. Уви, живеем в такова време, в което животът ни е част от социалната мрежа и запазването на истинското аз е неимоверно трудно. Затова и истината лъсва толкова лесно.

А задължително ли трябва да има дълбочина? Не е ли чудесно да си разменяме красиви картинки с еднакъв филтър, лайк за лайк, да се носим в розовите балони и всичко да е наред, без да гледаме какво има под повърхността? Често срещам аргумента, че така или иначе животът е труден, защо да се затормозяваме със сложни теми и онлайн. В какво се превърнаха социалните мрежи през последните години?

Не е задължително, естествено, но по-смущаващо е когато някой претендира, че милее за някакви важни въпроси, че е активист за еди какво си и после убие всичко с противоречив коментар или постъпка. Екотемата и тази за психичното здраве са точно такива благодатни области, в които много хора обилно и повсеместно се изказват, но винаги се стига до пробойна, в която проличава непоследователността. 


Сложните, неудобни теми трудно се предават и смилат в Инстаграм общността. Има например една много бойна дама, Джамийла Джамил, която следвам. Тя е основател на движението i_weigh, борещо се срещу предразсъдъците към форма на тялото, пол, раса. Слоганът им е radical inclusivity. Та тя е абсолютно непреклонна в дейността и коментарите си, на моменти е влудяващо крайна и „шумна“, но именно такива силни характери могат и трябва да вдигат розовото перде пред очите ни. И да си го кажем, гледането под повърхността е за здрави стомаси. Аз лично имам необходимост да се вслушвам в  хора, които имат смелостта да артикулират своята „битка“ или разкажат своята история по автентичен, истинен начин. Иначе далеч не е нужно всички да сме дълбоки, мъдри и революционно настроени.

Важно е само да не се правим на каквито не сме, а когато радеем за нещо, да сме постоянни в принципността си. 

В Инстаграм няма толкова джафкане като във Фейсбук, но пък се стеле подмолна търговия, неуморно рисуване на имидж и понякога тотално несъответствие между снимка и текст, между ракурс и дискурс. Често се шегуваме с приятелка, че след премъдри описания под снимка и/ или откровени напъни за екзистенциално послание, някой в коментарите отдолу пита ни в клин, ни в ръкав „А роклята откъде е?“ Не завиждам на нито една от двете страни. Уважавам хора и профили, в които сериозни теми се подават по находчив и изобретателен начин, с чувство за хумор най-добре. Бягам далеч от размахването на пръст и ригидното, назидателно четене на лекции.

Напоследък много се забавлявам с профила на Sarah Cooper, която прави Тръмп на две стотинки с превъплъщенията си. И да ти кажа, успявам да вземам най-доброто от Инстаграм, харесвам го – нещо, което не успях да постигна с Фейсбук. Да, функцията му за споделяне на спомени и снимки беше изместена от осребряването на инфлуенсърска дейност, но гледам да не обръщам внимание. От-следвам и mute-вам всеки, който ме подразни сериозно, радвам се на приятелите си и на любими артисти и спазвам базова виртуална хигиена. 

/1 Comment/by

Екскурзия до Инстаграм или в какво превърнахме пътуването

кога превърнахме тези великолепни, знакови и приказно красиви места във…фототапет? Защо искаме да ги посетим – за да ги видим или по-скоро те да видят нас? Кое ни е по-важно – да присъстваме пълнокръвно или да запечатаме себе си с ефектен VSCO филтър?

Прочети нататък
/2 коментара/by

Дивите думи на Светла: Повикай хетъра

Струва ми се понякога, че течението „положително мислене“, проповядвано в най-крайната му форма – извън останалите му негативи в психологически план, създава сред нас хора без ясен глас и позиция.

Сякаш съществува антагонизъм в това да бъдем положително гледащи на живота оптимисти, и същевременно хора, отбелязаващи проблемните точки.

За мен няма никакво противоречие, човек никога не е само едно нещо – нито е нужно да бъдем единствено ведри, нито е здравословно. Нормално е да бъдем адекватни обаче – повече, отколкото непременно най-усмихнатите, най-приятелски настроените индивиди, най-лесните за общуване хора – винаги.

Уж всички знаем, че хейтът по дефиниция е език на омразата, но понякога сякаш се боим да не ни обвинят в него. И какво, ако се случи това? Всъщност, съвсем нищо, трудни разговори и коментари с отрицателен знак не са лъжица за всяка уста, без опозиция, няма и друга гледна точка, няма и развитие.

Вътрешният „хейтър“ е супер ценен и интуитивен критик. Ако не го викаме, когато трябва, рискуваме да преглъщаме и да останат неизказани:

–  ценни забележки при недобре свършена работа от някого, на когото срещу заплащане сме възложили определена задача;

–  критика на обществени събития и личности, които впрочем имат постоянна нужда от обратна връзка, за да видят къде се намират;

–  формиране на лични граници, поставяне на точка и край, или просто временно ‘’не’’;

–  отстояване на собствени ценности, позиции и мнение;

–  изразяване на несъгласие с нещо или някого, което е естествено състояние, точно толкова, колкото и съгласието.

Няма никакъв казус в това да бъдем супер благодарни на Вселената, силите на природата и звездите, усмихнати и позитивни личности изначално, и едновременно с това разумни същества, които изразяват гласно нещата, които им се струват нередни, в прав текст, но на точното място – в ‘’окото на бурята’’ (не по-късно, под друга, трансформирана и зловредна вече форма).

Струваше ми се, че този текст е излишен, защото сякаш е пределно ясна темата, дъвкана многократно, но явно не е – „хейтъри“ продължават да са всички питащи, неудобни, изразяващи нуждите си хора, които умеят да използват „сянката си“ и акълa си много уместно, когато е нужно. Викат онзи вътрешен глас на собствената истина, без който биха се чувствали някакси не съвсем в кожата си, ако срещнат личен или обществен проблем.

Залитането в крайности – от ‘’всичко е прекрасно и наред’’ (философски погледнато, то наистина винаги Е),  до животът е ‘’низ от несгоди и и всеки гледа да ме прецака’’, не развива едно супер ценно за мен качество: обективност. То няма нищо общо с обидите, безсмислената, непровокирана с нищо конфронтация и персонална атака, в дъното на която стои лична неудовлетвореност/нерви/тежък момент/натрупани емоции и негативи, останали неизразени именно в точния момент.

Вътрешният ‘’хейтър’’, който се обажда на точното място и в точното време, и който резонира с нас самите, е израз на добре развита емоционална интелигентност и баланс – уча се колко е важно да не го карам да мълчи от страх, смитане под килима, замазване на положението, инерция. На този глас все още се намира по някой грубо бъркащ понятията, който да се провикне в свое удобство и защита „Егати хейтъра!“, вместо да се огледа в очите на злия „демон“, което не е лесно, факт, но пък изключително градивно.

 

/0 Коментари/by

Блог гастрол: Ан Фам

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

АН ФАМ

Години: 36
Професия или занимание: съоснователка и редакторка на „Тоест“ (toest.bg)
Хоби: готвене и ядене 

Блог: inansroom.com и inanskitchen.com 

Сега, в ерата на социалните мрежи, всеки от нас разполага с трибуна, своеобразен мегафон и аудитория. Каква е отговорността ни, изразявайки мнение и позиция публично, дори като обикновени потребители и коментиращи читатели? Има ли граница, която не бива да бъде прекрачвана?

Преди да напиша нещо в социалните мрежи, винаги си задавам два въпроса: 1) знам ли достатъчно по темата, за да се обаждам, и 2) това полезно ли ще е за някого. Разбира се, има неща, които човек пуска в социалките – като снимка на котката му, заспала в саксия, или някоя смешна случка, или молба за помощ към голямо количество хора наведнъж, – за които не е нужно да си задаваш тези въпроси. Но ако е коментар или позиция, положителният им отговор е от голямо значение. Да се изохкаш, да помрънкаш, за да се „разтовариш“, или пък да се „забавляваш с тролове“ в социалките, защото имаш много свободно време… това не го разбирам. Защото не допринасяш с нищо към и без това шумната информационна среда. Това за мен е отгoворността – да бъдеш активен глас, а не пасивен шум. 

Какво мислиш за така наречените лидери на мнение – хора, които не са журналисти, но се изказват по всяка актуална тема? Следиш ли подобни? Допринасят ли те реално за формиране на критерии у хората и поддържане на обществения дебат?

Правя разлика между авторитетите и т.нар. инфлуенсъри. Авторитетите, които следя, в никакъв случай не се изкават по всяка актуална тема. Те внимателно претеглят думите си. Не заемат крайни позиции, а допускат и у себе си грешка. Не скандират, не поучават, а спокойно и човеколюбиво обясняват и се аргументират. За съжаление, в социалните мрежи крясъците се „чуват“ повече, и постепенно онези, които наистина имат какво да кажат и да допринесат за смисления дебат, се отчайват и замлъкват. Но има и такива, които не се отказват, успяват да игнорират чисто тролските коментари и да отстояват тезите си. Добре че са те, колкото и да са малко, та поне да има някакъв глас на разума в тази (най-вече Фейсбук) психоза.

Модерните инфлуенсъри, които са на всяка манджа мерудия само защото са следвани от много хора и събират много лайкове, не мисля, че допринасят с нещо, освен с шум. 

Умеем ли да мислим критично, да анализираме, да отсяваме плявата от ценното, да спорим аргументирано и да излагаме теза пред събеседника, независимо дали онлайн или в реален разговор? Къде и как се научават тези неща? И всъщност нужно ли е всички да го правим?

Не, според мен не умеем, защото никой не ни е учил на това – нито в училище, нито вкъщи. „Ти ще мълчиш“, „научи това наизуст и не разсъждавай“, „ще разбереш, когато пораснеш“ са думи, които вероятно всеки от нас е чувал, и показват както неумение на предишното поколение (родители, учители) да обяснява, така и пълно нежелание за разговор. Ако в първите ти 18 години ти се вменява, че работата ти е само да попиваш като гъба и да мълчиш, и никой не е разговарял с теб, как като възрастен да умееш да разговаряш, да мислиш критично? 

Мисля, че освен у дома, такива умения трябва да се придобиват в училище, от най-ранна възраст. Средното ми образование беше в НФСГ (Национална финансово-стопанска гимназия, позната и като Икономическия техникум в София). Програмата на обучение беше австрийска, доста модерна – поне за тогава, края на 90-те. Имахме много практически занимания, създавахме си учебни фирми, заемахме различни длъжности на ротационен принцип, водехме счетоводство, участвахме в изложения с други учебни фирми. Получих много добра подготка за бизнес живота, за организацията на хора и процеси. 

Но дори в тази модерна програма липсваха предмети, които да ни учат да говорим пред публика, да излагаме тези, да дебатираме, да работим в екип – ама не просто така, „събрахме ви, работете“, а да намираме силните страни на всеки, да си взамодействаме и помагаме, за да постигнем по-добри резултати. Предмети, които да ни запознаят с демокрацията, гласуването, свободата на словото, социалната ангажираност. Това са ключови умения, които те правят по-добър и полезен гражданин – много по-ключови, отколкото да наизустиш на коя дата е било дадено сражение или къде в Европа се добива каолин.

/0 Коментари/by

Инстаселобг – колекцията

Мина повече от година и половина от публикацията за #инстаселобг  – хаштагът, който събра колекция от прекрасни образи и спомени (повече от 1600) из знайни и незнайни български села.

С огромно удоволствие ги следя и се радвам на всеки един от тях. Щастлива съм, че идеята увлече много хора и се убедихме колко велико е всъщност селото – разноцветно, пълнокръвно, топло и многообразно. И въобще няма значение кой къде е роден, дали на село, в малък град или се пише гордо за жълтопаветник, важно е усещането – да си близо до земята, истината и корена; да виждаш красотата извън мола, фейсбук списъка си и лъскавия лукс; да си смирен, щастлив и удовлетворен; да си сво-бо-ден.

Благодаря от сърце на всички, които взеха участие, не мога да ги изредя поименно, колкото и да ми се иска. Видях великолепни снимки, наистина великолепни

#инстаселобг продължава с пълна сила.

*Това са само част от снимките, съвсем произволно избрани. Можете да ги разгледате в галерия и по-голям размер, като кликнете върху всяко изображение . А най-добре  вижте пълната колекция в Инстаграм или последвайте хаштага #инстаселобг, за да пристигат в потока ви с новини.

/0 Коментари/by

Блог гастрол: Све Стоянова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СВЕ СТОЯНОВА

Години: 36

Професия: работя в частно училище като организатор, връзка с родителите и създател на съдържание (за вътрешния бюлетин, социални медии и т.н.)

Хоби: обичам да чета, да пътувам, да снимам и да пиша, макар да съм поизоставила последните две напоследък

Блог: ВИЛА ВИЛЕКУЛА създаден 2006 г.

Какви позитиви ни донесоха социалните мрежи и къде прекалихме? Напоследък е много актуално да се говори против тях, често в самите социални мрежи, което само по себе си е парадокс.

Определено социалните мрежи ни донесоха свобода – да търсим и намираме себеподобни, да се свързваме с тях, да подкрепяме каузи, в които вярваме и да се борим срещу нещата, които ни дразнят. Те позволиха на много хора да споделят идеите и талантите си със света и да намерят съмишленици. Дадоха ни различната гледна точка – на хора, с които нямаме нищо общо и може би никога няма да срещнем на живо. Лично на мен ми донесоха няколко ценни приятели, които иначе нямаше как да срещна – просто сме разделени от физическо разстояние или се движим в различни социални кръгове. 

 

Но всичко хубаво има и тъмна страна – започнахме да полагаме огромни усилия да убедим своите последователи, че живеем перфектен живот. Изграждането на определен имидж (image-crafting) зае мястото на истинското живеене, спонтанността на преживяването беше изместена от внимателно премерени реплики и ретуширани снимки. Завистта се промъкна и започна да ни ръчка с въпроси – „Как така тя има по-скъпи дрехи от мен?“ , „Защо имам по-малко лайкове?“, „Как успяват хората да имат такива страхотни деца?“. Въпроси, които не са ни вълнували досега и които ни карат да се чувстваме дискомфортно, като че сме в гимназията и не се вписваме в групата на готините.

 
Тази натрапена несигурност, заедно с огромното усилие да сме винаги перфектни и страхът да не изпуснем нещо суперяко, което се случва онлайн (FOMO), ни подейства невротизиращо и ни започна да краде от щастието ни. И връзките ни с другите се промениха – любовта сякаш не съществува, ако не я заявяваме постоянно онлайн, приятелството вече изисква да следим и лайкваме всичко, а ако не харесваме някого, можем лесно да му напишем доста тежки и обидни думи, скрити зад аватара си. Често забравяме, че зад всяко име онлайн стои по един реален човек, и това, което избира да покаже, всъщност е само една малка част от него, че не бива прибързано да лепим етикети и да съдим, когато знаем толкова малко. 
 
Затова си мисля, че един от начините да продължим напред, е не да заклеймяваме социалните мрежи като лоши, а да опитаме да говорим за не толкова бляскавите теми. За нещата, с които не се гордеем, от които се страхуваме, с които се опитваме да се справим. Да бъдем по-близко до истинското си аз, отколкото до някакъв идеализиран перфектен образ. Разбира се, за да покажеш слабостите си се иска доста смелост, но както казва Брене Браун – уязвимостта е сила и само тя ни свързва истински с хората.  
 
Да бъдем честни със себе си и да се познаваме и приемаме – това мисля, че би ни направило по-устойчиви на негативните влияния на социалките. В крайна сметка, вече би било трудно да живееш без никакво участие в тях, но изборът дали ще им позволиш да управляват живота ти е в ръцете на всеки. 

По темата с аватарите: в една статия, която беше споделила наскоро и преведох за блога, се говореше дори за завист срещу собствените ни перфектни онлайн образи, които сами си създаваме. За какво ни е всъщност това, на кого и какво доказваме? И какво за теб значи да приемаме себе си?

Разказваме си истории за безоблачни щастливи дни, красиви принцеси и смели принцове под една или друга форма от стотици години. Мечтите са нашето спасение от ежедневието. Интернет ни даде страхотен терен да строим въздушните си кули – виртуална реалност, в която можем да бъдем каквито си поискаме.

И понеже всички избират да са умни, красиви и популярни – ако откажеш да градиш подобен образ, можеш да се окажеш отхвърлен не само от виртуалната, но и от реалната общност. Неизказаното очакване да споделяш все повече и по-красиви моменти от живота си се превръща в безсмислено състезание, където няма особено значение как се чувстваш, важното е да изглежда добре и да спечели одобрението (и завистта) на останалите.

Споделянето, дори с непознати, би трябвало да ни сближава. Но колко често срещаме някой фейсбук “приятел” и не се сещаме каква тема да захванем, защото вече сме видели всичките снимки от последното му пътуване, разбрали сме за повишението в работата и новата кола, която си е купил? Възможно ли е нормално общуване, когато всеки е Слънцето в собствената си интернет-Вселена? Не може да има истински диалог между два аватара, освен ако притежателите им не минат отвъд егоцентризма на лайковете и не проявят истински интерес към човека отсреща.

Активният интерес към другите е и възможен път за справяне със завистта – ако спрем да сравняваме “кой е по-по-най”, ако откажем да се състезаваме, бихме могли да изградим ценна връзка помежду си. За това обаче трябва да сме добре ориентирани в собствената си емоционална карта – къде са подводните камъни, които могат да предизвикат катастрофа, кои са темите, които извикват буря и несигурните води, които е по-добре да избягваме. Търсенето продължава цял живот – в Мрежата и извън нея.

/2 коментара/by

Средства за лична онлайн хигиена

Наскоро в клуба стана дума за това как крепим баланса в социалните мрежи, помага ли временното изключване/излизане и кой как спазва здравословната доза, от която не му гръмва главата.

Като човек, който почти постоянно е на устройство, реших да събера някои от моите начини за справяне с темата. Моля, не ги приемайте като правила или инструкции, а просто като нечий личен избор, в случая – моя. Не твърдя, че са универсално приложими решения, уважавам всеки избор на поведение, но на мен тези конкретно ми помагат да запазя онлайн разсъдък и хигиена.

  1. Не преследвам СНИМКАТА от определено място – за всеки притежател на личен блог или какъвто и да било онлайн проект снимките са много важни. Харесвам прекрасно заснетите кадри на приказни места, в подходящ стайлинг, поза или аранжировка, с перфектен фон и светлина. НО! Тук следва едно голямо НО. Всеки такъв кадър отнема безбожно много време, усилия и енергия, често и нерви. Да видиш мястото, да помислиш за композиция, тоалет, позиция на тялото, да не говорим за прическа, грим, аксесоари, реквизит. Разбира се, трябва и някой да го заснеме. Ако този някой не обича да снима…съвсем драматично става. После селекция и обработка. Честно казано, никога не бих си представила как емвам цялото семейство и отиваме на 100-200 км, за да получа мечтания за Инстаграм кадър – струва ми се нелепо, егоцентрично, излишно ангажиращо вниманието на всички и дори досадно. Не бих тормозила хората около себе си по този начин, съвсем сериозно. Каквото снимам мимоходом, който успее да ме щракне за спомен – толкова. Понякога снимките, на които присъствам, са едва 2-3, но и това ми е достатъчно. Осъзнавам, че ако някой иска да развива главоломно личния си проект това не е най-удачният подход, но съм на мнение, че запазва преживяванията реални, не ги натоварва с излишни дейности и не отнема от ценното време заедно. Не осъждам хората, които го правят, сигурно и в това има някакъв чар, просто избирам да не го правя.
  2. Не следя токсични хора, профили и проекти – такива, които ме напрягат, ядосват или са ми просто досадни. Колкото и да са популярни, масови и добре приети, ако не са по мой вкус – игнорирам. Така си спестявам излишно хабене на виртуално време и негативна енергия.
  3. Изключвам хората, с които сме на диаметрално противоположни позиции – в личния си профил имам малко контакти. Там не съм особено активна и нямам нужда от масово присъствие на хора, които дори не съм виждала на живо. Страниците, които поддържам, са ми достатъчни в това отношение. Рядко правя изключения, не от някаква горделивост или претенция, просто се опитвам да спазвам хигиена.
  4. Рядко влизам в онлайн дискусии и спорове – през годините се убедих, че да се опиташ културно и разумно да обясниш и защитиш позицията си в онлайн разговор е абсолютна загуба на време, нерви и енергия. Просто пропускам. Ако става дума за груба и системна дискриминация по полов, расов, религиозен, сексуален ли какъвто и да било признак – трия съответния контакт.
  5. Следя малко профили в Инстаграм – наистина нямам нужда от огромен поток, следя тези, които са ми близки, вдъхновяващи или любопитни по някаква причина. Ако ми предстои пътуване или ме интересува конкретна тема, търся дадените хаштагове, това много помага за филтриране на информацията, без да следвам 12789 профила.
  6. Не прегледам всички stories на хората, които следя – понякога са ми интересни, но отнемат адски много време. Гледам редовно историите на няколко профила, останалите пропускам. Нищо лично.
  7. Не държа да публикувам постоянно – Инстаграм профилът ми е повече личен дневник за спомени, не го развивам целенасочено и планирано, по-скоро е допълнение към блога и ФБ страницата. Когато имам нещо за споделяне, независимо дали спомен или актуален момент, споделям. Когато нямам – не публикувам нищо. Да ровя всеки ден в архива за пълнеж или да си смуча от пръстите съдържание – не, благодаря.
  8. Ако някой от контактите ми във ФБ прекалява с определен тип съдържание, просто спирам да го следвам – информация, която е специфична, прекалено професионална, извън моето полезрение, или пък на другия полюс – постоянен спам и лигавщини, безбройни снимки от ваканции или на залеза/децата/храната. Харесвам интересното споделяне, такова, от което има какво да научиш или да се вдъхновиш – да си изсипе някой картата на фотоапарата, без да се потруди да подбере, или да попълва по 120 глупави теста/игри на ден – без мен.
  9. Не харесвам по задължение – отбелязвам сърчице или син палец по убеждение, не по задължение. Мисля, че лицемерното харесване на всичко и всички не само, че не помага, ами и вреди. Човек би следвало да има критерии и да спазва разумна хигиена дори и в това. Знам, че звучи абсурдно, но дори са ми се сърдили, че не лайквам нечии неща достатъчно редовно… В социалните мрежи толкова сме се фиксирали в собствения си образ, че ако някой не го отразява достатъчно, считаме това чак за обида. Харесвам хора, които правят подбор по вкус, не всеядните, стремя се и аз да следвам този принцип.
  10. Не очаквам непременно всички да ме харесват, оценяват, одобряват – може би изглежда по различен начин отстрани, но не очаквам след всеки статус, публикация или снимка да валят купища лайкове, ахкания и възторжени ръкопляскания. Споделям, защото имам нужда или считам, че конкретното нещо би било полезно, вдъхновяващо или водещо до размисъл, не за да поставя себе си в центъра. Няма да се разсърдя, ако някой не ме харесва или не одобрява начина ми на мислене, стига, разбира се, да ми го каже по възпитан начин. За троловете – в следващата точка.
  11. Блокирам троловете – невъзпитани, заядливи и хейтърски коментари, нападки на лична основа или откровена дискриминация към някого – директно блокирам. Преди влизах в диалог, сериозно или на шега, но честно казано, намирам го за губене на време. Директно блокирам и наистина не ме интересува кой как го тълкува, уважението следва да е взаимно.
  12. Следвам хора, които споделят полезно и смислено съдържание – независимо дали просто вдъхновяващи образи, интересни линкове, забавни послания, добър хумор, умни размисли или любопитна гледна точка, просто да е нещо, от което научаваш или което те кара да мислиш и чувстваш – именно това е ценното на този вид общуване, така си мисля.
  13. Не следвам хора, които отчаяно търсят внимание по всякакви начини, кралици на драмата също  –  голямо no, no, no.
  14. Не предизвиквам нарочни дискусии в Инстаграм – може това да помага за engagement-а и алгоритмите, но да си задаваме въпроси като в час не смятам, че е опция, освен ако не сме под 18. Да не говорим това колко време изисква – отговаряне на коментарите, насочване на темата, преглед за грешки, т.н. Ако възникне естествен разговор – ок, но изкуствено предизвиканите не са моето нещо.
  15. Запазвам интересни текстове и материали за четене за по-късно – ако просто скролвам и нямам време да отворя конкретен линк, запазвам го за след това. Така нито чета по диагонал, нито прекарвам часове, отваряйки линк след линк на момента. Когато имам повече време съм по-спокойна и четенето е удоволствие, не препускане.
  16. Не говоря с половинката си чрез коментари – наистина ми се струва нелепо с Тито да си чатим под моя снимка, докато стоим в кухнята или един до друг на плажа, например. Коментари от сорта на „прекрасната ми жена“,  „благодаря на жената, която ми родите прекрасните деца“, „изглеждаш прекрасно, скъпа“, „честит рожден ден на единствената и уникална …. (име)“ също са ми голямо no, no, no. Предполага се, че тези неща си ги казваме един НА друг и един ЗА друг, не за аудиторията.
  17. Не следвам всичколози – знаем ги всички – онези ФБ гурута, които имат мнение по ВСЯКА тема и всяко тяхно мнение е последна инстанция. Багам надалече от подобни експерти – с компетентна позиция по всичко – от балет, през футбол, счетоводство и изкуство, до образование, хирургия и психология.
  18. Старая се да не се изказвам по всеки въпрос – в тясна връзка с горното. Не смятам за нужно да оформям патетичен статус по всяка актуална и злободневна тема, оставям това на ФБ експертите, те разбират от всичко.
  19. Не държа да присъствам на всяка снимка – ясно, че това помага за сърчицата, алгоритмите и любопитството, но мен лично ме натоварва. Да преекспонираш физическия си образ, освен ако не го изисква професията/заниманието, ми се струва като натрапване и лош вкус.
  20. Не снимам храната си – никога не съм могла да стана по средата на масата и да се въртя половин час, за да си снимам чинията. Натоварва ме, а и честно казано ми е неудобно. Ако е нещо наистина фотогенично и искам да го имам за спомен, щраквам го както и да е, почти скришом. Харесвам подобни кадри, разбира се, в някакъв контекст, не просто манджата сама по себе си, но избягвам да го правя, изнервя ме.
  21. Офлайн срещи – независимо дали е по работа, с приятел, събиране, вечеря навън – държа телефона си в чантата от уважение и към събеседника, и към себе си. Да се видиш с някого и да си прекарате времето в селфита, обработка и публикуване (често срещано, особено в заведения) или в чат с някой друг – не го практикувам. Освен ако не е нещо наистина спешно, може да почака.

И сега, в края на това материалче, всеки истински инфлуенсър би попитал: А вие, приятели, как запазвате онлайн разсъдък и хигиена, споделете в коментарите!  🙂

/0 Коментари/by

Гастрол: Елена Дойнова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

 

MAQUILAB

Име: Елена Дойнова

Блог от: 8 г.

Години: 30

Професия или занимание: управление на социални медии/дигитален маркетинг

Хоби: блогър 

Теми на блога: красота, козметика

Що е то инфлуенсър? Кaкви са разликите между блогър и инфлуенсър? 

Няма ясен отговор или ясна граница. Всеки блогър е и инфлуенсър, но не всеки инфлуенсър е блогър. С развитието на различните социални мрежи се появиха и термини като „инстаграмър“, „ютюбър“… А инфлуенсър е термин-чадър за всички тези видове влияние в онлайн пространството като цяло. Това, което отличава блогърите, е историята зад тяхното развитие и може би времето, от което този термин съществува (на фона на останалите е сравнително стар).

Блогърът беше – и надявам се продължава да бъде в съзнанието на хората, човек, който доставя важна информация на база личен опит. Развитието на интернет позволи на всеки да сподели своето мнение онлайн, от ревюта на хотели до компютърни игри. По този начин блогърите започнаха да помагат за формирането на сравнително информиран избор у останалите потребители, тяхната аудитория. Това доведе до развитието на нишови блогове, които се занимават с представяне на продукти в дадена сфера. Беше въпрос на време тази възможност да бъде надушена от маркетинг екипите и да се започне ерата на така наречените колаборации. 

Те от своя страна пък създадоха една особена порода хора, които не желаят да влагат собственото си мнение и опит в създването на съдържание, което би обогатило читателите им. За тези хора е по-важно да има колаборации (които да плащат сметките), а те да облъчват аудиториите си с красиви снимки и наизустени маркетинг послания… За мен лично, думата инфлуенсър е равна именно на това. Приписвам ѝ негативна конотация не защото е лоша сама по себе си, а защото в днешно време „всеки иска да бъде инфлуенсър, за да получава безплатни продукти и да се снима с тях“ е често срещана реплика, даже желана професия от тийновете. Да получава и да снима без се замисля за неудобните въпроси зад кадър, без да се рови за информация за съставки, без да показва и негативните страни на продуктите (каквито почти винаги има)…

Именно в това за мен се състои разликата между блогър и инфлуенсър – между адекватно поднесено съдържание с добавена стойност, и просто още един маркетинг канал. Между безпристрастно обосновано мнение и добре контролиран маркетинг материал. Осъзнавам, че това разграничаване е може би силно повлияно от собствения ми начин на възприемане на трендовете (все пак, аз самата се водя инфлуенсър), но определено не съм сама в прикачването на негативна конотация към думата инфлуенсър. Разбира се, има некачествени кадри и сред блогърите – особено в лайфстайл и бюти индустрията, но за мен терминът блогър все още носи повече тежест и значение.

Това ми напомни за още нещо важно. Някои от най-важните източници на информация в света ни са инфлуенсъри (журналисти, писатели, пътешественици) и по никакъв начин не бих казала, че горното се отнася за тях. Аз живея и вирея в средата на лайфстайл/бюти блогърите и затова голяма част от размислите ми са именно върху тези ниши.

На какво се дължи според теб този бум – тук и в световен мащаб?

Бумът на инфлуенстването описано по-горе се дължи на начина, по който то представя живота ни – glam, винаги в модерните цветове на сезона, винаги подреден, винаги усмихнат. Всеки иска да се идентифицира с любимия си инфлуенсър, щом той или тя е с вечно идеална прическа, с коктейл в ръка в басейн на екзотична дестинация. Но ако едно време в caption-а можеше да се прокрадне информация за въпросното място или коктейл, днес е често срещано явление към тази снимка да има само caption „Caption this“. Задоволяването на естетическите потребности на хората по принцип не е лошо нещо (и аз обичам красиви снимки!), но този тип натрапване на „идеалния“ живот на идеален фон, на който съвсем или не съвсем автентично край басейна присъства часовник или бутилка вода за уста на точно определена марка, прекрачва границата на адекватността. Особено, ако тази точно определена марка е спонсор, а това не е упоменато никъде.

Ако допреди няколко години се борхме за спирането на фотошопа в списанията и за наемането на plus-size модели, сега се борим за задължителното обозначаване на спонсорираните постове (а защо не и за намаляване на употребата на facetune и lightroom presets?) в социалните мрежи… Вечното търсене на нови ефективни маркетинг канали е в разгара на нова глава от историята си с бума на инфлуенс маркетинга. И този бум е съвсем естествен от гледна точка на вечното търсене на по-красив живот. Пък макар и само онлайн. 

/0 Коментари/by

Гастрол: Хортензия и Гергана Змийчарова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

LIFE OF HORTENSIA

 

Години: 18

Професия или занимание: неясно

Хоби: Докато обмисля бъдещето си, Хортензия ви дава безплатни и (без)полезни съвети.

 Инстаграм профил от: април 2018

Хортензия, моля представи се подробно и въздействащо, както подобава на един истински инфлуенсър.

Казвам се Хортензия. Приятелите ме наричат Тензи, защото Хорти звучи малко като Хортън (сещате се историята със слона и миниатюрната вселена – доста инфантилно).

На 18 години съм. Дълго време чаках да стана пълнолетна и съм супер разочарована от пълнолетието. Жестоко тъпо е. Всеки ти дудне, че трябва да се захванеш с нещо. Нашите ме издържат, но не сме в добри отношения, защото мислят, че трябва да правя нещо.

Обожавам всичко, което е на точки.

Мразя котки и имам котарак порода британска синя. Взех го за да впечатля един арменец от училище, който обожаваше тая порода… но не се получи впечатляването, а котаракът ми остана. Мисля, че и той ме мрази. Понякога ме гледа в  очите без да мига по три минути. Отвратително е.

Казва се Спиридон Аспровалта Ференц Мъфинтоп Първи. Кръстих го така, защото една друга котка се казва Амадеус Мъфин Трети и ми се видя много яко. Взех друг композитор и номер, за да не  плагиатствам. Викам му Мъфинтоп, а когато много ме дразни – Спиридон или Спиро.

В Instagram се представям се като catlover и това е един от най-честите ми хаштагове, защото мисля, че с #cathater ще имам по-малко последователи.

Искам да имам супер много последователи. Всъщност мечтата ми е да съм влогър, но нямам хъс за това. Трябва да си много сериозен и трудолюбив, за да имаш youtube канал със собствен видео блог, но аз не съм. За това се опитвам поне да стана инфлуенсър, но често казано – не е лесно и често се отчайвам. Предполагам, че за да съм инфлуенсър трябва да имам големи гърди или устни, да се снимам по бански – това го пробвах всъщност… Поне трябва да имам яхта или дете, или нещо от тоя род, но аз съм обикновено момиче и нямам особено много последователи.

Между нас казано, нямам никаква идея какво да правя с живота си, ако не стана инфлуенсър до една година… Не знам дали да уча и какво да уча. Мислила съм да започна работа, но не мога да ставам рано. Нито да върша нещо всеки ден. Дори иеята да правя нещо всеки ден ме съсипва.

Обичам театъра. Любимата ми актриса е Радина Думанян. Тя прави страхотни торти и ми е обещала да направи моята торта за 500 последователи, но още съм много далече от тази цел. 

 Какви са твоите велики инфлуенсърски послания към света?

Пак ще кажа, че аз само мечтая да съм инфлуенсър, но не съм. Не се снимам в хамак с фрапе в ръка и не получавам запитвания от къде е купен хамакът и каква е рецептата за фрапето.

Ако бях инфлуенсър, бих се стремила да изпращам посланието, че със собствената си (понякога мазна) коса, без грим и с тъпи дрешки, с кофти характерчето си и дебелата си досадна котка, човек също е толкова прекрасен и интересен, колкото ако притежава съвършена фигура, бели зъби, екстеншъни и гел лак, супер сладък шнауцер и розова Веспа.

Засега просто давам безплатно супер полезни съвети, а когато не ми стига времето да ги подготвя – споделям с последователите си каквото ми хрумне. Понякога се снимам с Гергана Змийчарова, защото така събираме повече сърца. 

 Сега има риск стотици инфлуенсъри, които си снимат фрапето, да ти се обидят и да те обявят за зла и завистлива. Доста от тях си приличат, защо според теб? Кое мислиш, че те отличава?

Известна съм с това, че съм нетактична. Би било голяма изненада да кажа каквото и да било, без да обидя поне девет човека. Не го правя нарочно и дори не знам как става всеки път!

Относно инфлуенсърите, които си приличат –  предполагам, че е така защото те ИСКАТ да си приличат. Един вижда снимка на книга, кафе, лале и яки чорапки върху готин чаршаф и си казва: „леле, искам и аз такава снимка“. И си прави същата, с друг цвят лале. Аз също си казвам: „леле, искам и аз такава снимка!“,  но нямам лалета в двора… изобщо нямам двор,  нямам такива яки чаршафи и супер секси пухкави чорапи, нямам книга с недокосната корица (всичко у нас е полято с кафе) и най-вече нямам нерви да си направя 92 селфита на краката, за да стане супер. (Сещате се как се провалиха съветите ми за яка профилна снимка!!!)

Така че … Отличавам се с това, че имам само грозни чорапи (не мога да откъсна от сърцето си повече от 3 лв. за чорапи, честно!); чаршафите са ми от пет различни комплекта, повечето са ми още от четвърти клас, когато правихме ремонт на детската и ми накупуваха чаршафи; нямам хамак и машинка за фрапе; косата ми е до ушите и изобщо не мисля, че някога е била по дълга и, макар наистина да завиждам злобно на супер яките мадами в instagram, просто съм тяхната тотална противоположност!!!

/0 Коментари/by

Ерата на завистта: как да бъдем щастливи, когато животът на другите изглежда безупречен

Източник: The Guardian (със съкращения)
Автор: Moya Sarner
Превод: мой

Преди около 5 години вечерта получих съобщение от приятел, с което ми съобщаваше, че е селектиран за журналистическа награда. Помня, че стомахът ми се сви, получих световъртеж, стиснах зъби и някаква тежест сякаш се стовари върху гърдите ми. Така и не успях да заспя през онази нощ…

Пет години преди тази случка, докато бях студентка, ровех из Фейсбука на колежка от курса, която познавах бегло. Кликнах на нейни снимки – очевидно подпийнала и развеселена се забавляваше с приятелите си в някакъв клуб. Развали ми се настроението и получих задух…

Чудила съм се защо тези спомени ме преследват и от време на време изплуват, защо не са избледнели заедно с всички ежедневни незначителни кликвания в социалните мрежи. Причината е проста – за всичките ми 32 години, това са моментите на най-силна и болезнена завист, които съм преживявала. Дори не бях кандидатствала за  тези журналистически награди и даже не си падах по нощните клубове, но при вида на онова съобщение и чуждите снимки толкова много ми се прииска да ми се случи същото, че се почувствах все едно са ме ударили силно в корема и нямам въздух.

Живеем в ерата на завистта. Завист за кариера, деца, храна, бицепси и ваканции. Кажете произволно нещо – има вид завист за всичко. Хората открай време са изпитвали това чувство, което Аристотел е определил като „болка при вида на нечие щастие“, мисъл за „онези, които имат онова, полагащо се на нас“. Около 12000 години преди завистта да влезе в списъка с греховете.

С развитието на социалните медии, казва Етан Крос, професор по психология в Университета Мичиган, който изучава въздействието на Фейсбук върху живота ни, „завистта е доведена да крайност“. Постоянно сме бомбардирани от „обработени с Фотошоп животи и това упражнява такъв натиск, на какъвто не сме били подлагани никога преди като човешки вид. А това хич не е добре.“

Клиничният психолог Рейчъл Андрю споделя, че наблюдава все повече случаи на завист в консултантския си кабинет при хора, които „не могат да имат лайфстайла на другите“. Употребата на платформи като Фейсбук, Инстаграм, Туитър и Снапчат, казва тя, задълбочават този психологически дисонанс. „Социалните мрежи всъщност правят възможността за сравняване съвсем достъпна. В миналото хората са завиждали на съседите си, а сега могат да се сравняват с целия свят.“ Уинди Драйдън, един от водещите практикуващи когнитивна поведенческа терапия нарича явлението „епидемия на сравнението“ (comparisonitis).

/0 Коментари/by