Публикации

Приказки за смели момичета: бъди каквато си пожелаеш

Приказки за смели момичета се завръща с една поредица от мини истории, която ми хрумна докато бяхме на село, а Матеа я прие с ентусиазъм и всъщност даде идеите.

Не са приказки или литературни произведения, но кой пък е казал, че не може и така.

Много често сме свикнали да чуваме „не е женско занимание“, „избери си нещо за момичета“, „това е момчешки спорт“ и други подобни. Шампионката по скейтборд Скай Браун, която е едва на 12, наскоро беше казала: „Дори да практикуваш наглед момчешки спортове, пак можеш да си нежна и женствена“. Съвсем вярно. Затова решихме да изобразим няколко професии и занимания, които момичетата могат да вършат също толкова добре, облечени в бебешко розово или барби цикламено и без да им пука особено.

Днешната тема не влиза особено в идеята, защото инструктор жена не е необичайно, но Матеа е страхотен почитател  на йогата и беше настоятелна да започнем с това. Преди години купих тези карти в кутия и те станаха едно от най-любимите ѝ неща, носи ги навсякъде, правим заедно позите по тях, а в детската градина, докато посещаваше часовете на Албена, с удивление разбра, че и тя има същите.

Този каменен кош, стара стопанска сграда, стана нещо като ритрийт център, както е модерно да се казва сега. Вързахме хамака, качихме малката детска масичка с пособия за рисуване, дори в най-големите жеги горе подухваше и беше прохладно. За момичетата беше супер забавно, че се качват по дървена стълба, гледат целия двор отвисоко, а Ерик доста нескопосано се опитва да ги стигне. Матеа толкова се въодушеви докато снимахме, че по едно време се притесних да не тупне отгоре. Йогите нищо не ги плаши явно, почти владеят левитацията, дори постелка нямаше време да сложи. 

Към снимките добавих от мен няколко основни неща, които често забравяме (и аз в това число), а са ключово важни – с йога, без йога, за големи и малки смели момичета, във всеки един момент или ситуация.

/1 Comment/by

Ваня, която говори с животните

Нежна, крехка и фина жена, която ежедневно се грижи за 9 коня, 4 кучета, 3 котки и заек. Невъзможно, ще кажете, това е непосилно за сам човек. Е, съвсем възможно е, и този човек е Ваня – повелителката на животните от конна база Ахил.

Запозна ни Сия: „Хайде да те водя при конете на Ваня, сигурно ще ти хареса“. И в един слънчев октомврийски петък, с автобус 98, за половин час двете се озовахме на спирка Шумако, точно пред вратите на базата.

Посрещнаха ни котето Анди и кучетата Линда, Джина и Рея, които са толкова любвеобвилни, че могат с часове да се въргалят из тревата за ласки – цяла животинска менажерия. Ваня е създател на мястото и се грижи за цялата база, основно сама, от време на време с помощници или доброволци. Излязла отдавна по собствено желание от работа в схема 9-17, с перфектен лилав маникюр, три четвърти чорапи с коне, елегантна, усмихната, енергична и в настроение, въпреки че не е имала почивен ден от 3 години насам, както ни сподели.

Честно казано, не знам как се справя с всичко, грижата за конете не е просто да ги погалиш и да им сложиш храна, има много други задължения, за да се чувстват комфортно, спокойно и във форма:  чистене на обора, риене на изпражнения, четкане, премахване на кърлежи, смяна на сеното, приготвяне на храна, извеждане за изразходване на енергията, оседлаване, обучение и какво ли още не. Но в крайна сметка, всичко, което се прави с любов и желание, не тежи.

Ваня създава конна база Ахил преди няколко години, с идеята да стане любимо място за отдих и забавление за малки и големи. Посещението там не е просто качване на кон, ами е цяло преживяване – Ваня разказва за конете, грижата за тях, специфичните им особености; за ездата и благотворното ѝ въздействие върху тялото и психиката; смешни истории и куриози; за характера и особеностите на всеки кон.

Ваня работи и с деца с различни психически и поведенчески проблеми, като детска церебрална парализа, аутизъм, хиперактивност, синдром на Даун, депресия и др. Въздействието е обширно и комплексно – от физиката, до развитие на когнитивни и речеви способности. Общуването с конете се отразява много добре при проблеми на израстването при тийнейджърите и различни зависимости.

Така слага и началото на фондация „Можем Заедно“, която работи по набиране на средства за провеждане на терапия с помощта на коне. В момента е част от екип по проект Еразъм+ „Иновации в хипотерапията“. Присъствах на посещенията на няколко деца с особености от аутистичния спектър и те буквално грееха от щастие при вида на конете и предстоящите занимания. Ваня твърди, че резултатите се виждат едва след няколко срещи. 

Доказано е, че само след десетминутна разходка на гърба на коня, нивото на хормона окситоцин, който отговаря за нашето настроение, се увеличава многократно. Е, изпитах го и аз – такъв прилив на енергия, че чак ти идва да подскачаш пеша по шосето надолу. Като прибавим и вълшебния есенен пейзаж около манежа, приказната гора в охра-зелен колорит и вибрациите на животните, умът внезапно се успокоява и буквално забравяш всички дребни чегъртания от ежедневието. Сия дори преодоля страха си от езда и се качи за първи път в живота си на кон.

Изключително забавно е, че три от кучетата (Рая е вързана не защото е агресивна, а просто е много голяма и от желание за игра може да събори някой посетител) буквално присъстват на всичко – съпровождат Ваня навсякъде, обикалят заедно с конете, прилягат на припек и следят какво се случва всяка една секунда, като мини ексорт. Ваня постоянно гали, гушка или говори на някой, ту на кон, ту на куче, ту котето Анди ѝ е на рамото. Всъщност животните имат най-директната терапевтична благост и баланс, така че напълно я разбирам.

Всеки от членовете на този хармоничен дом има своя съдба и предистория – Вая е кобила, спасена от тормоз и постоянен побой (липсва ѝ око и е покрита със стари белези),  кучето Рея е оставено уж за малко, а всъщност за постоянно и все още трудно се доверява на непознати. Заедно всички живеят в  разбирателство и обич, въпреки множеството характери, спомени и навици. На това място няма напрежение, тревога и стрес, сякаш времето е спряло. Освен това съвсем близо до София, на супер удобно и комуникативно място, можеш буквално да отскочиш за час. Седмица след посещението ни със Сия, заведох и момичетата „при конОВЕТЕ“, както казва Матеа, бяха буквално очаровани от мястото, и двете обожават животните.

Конна база Ахил се намира на бул. Симеоновско шосе и ул.“Буйново ждрело“, спирка на автобус 98 „Шумако“. За посещение, езда или терапия най-добре е да звъннете и да се уговорите предварително с Ваня: 089 568 6019. 

А тя със сигурност ще се радва да ви посрещне и да ви разкаже защо да говориш с животните е умение с вълшебен ефект, почти суперсила.

/0 Коментари/by

Две грахчета в шушулка

Ако попитате Матеа коя е най-добрата ѝ приятелка, дори няма да изчака въпроса докрая, а ще изстреля моментално ХРИСИ, РАЗБИРА СЕ!

Като две грахчета в шушулка, заедно вече четири години в детската, първи дружки, или, както е модерно да се казва сега, besties. Често се случва през ваканциите или когато Хриси отсъства Матеа да се разплаче внезапно и безутешно, защото ѝ липсва – до такава степен я обича.

И всъщност е толкова важно за всеки малък човек да има по един такъв приятел в градината, в училище или в квартала. Някой, на когото винаги можеш да разчиташ; някой, който те защитава, разсмива и утешава; с когото делите всичко, имате малки тайни, сърдите се и се сдобрявате за секунди; някой, за когото ще си спомняш дълги години и ще разказваш на децата си.

За Матеа, това е Хриси – момичето, с което са толкова различни визуално, но и толкова си приличат – малки, нежни, крехки и очарователно палави (Скорпион и двете). Ако сте виждали портрета на Ида и Рода от френския фотограф Jeanloup Sieff, тези момичета от 1963 г. силно наподобяват нашите тук, само че с 56 години разлика.

Освен че са по цял ден заедно в детската градина, често ги събираме да играят, а понякога правим и велики пижамени партита с преспиване. Хриси има две по-големи сестри, така че женският елемент доминира и в тяхното семейство. Редуваме гостуванията, този път беше у нас – със забавления до пълно изтощение, песни, танци, филми, вкусна вечеря по заявка и късна закуска, както традициите повеляват. В игрите включихме и новите магнити с екзотични животни на Danonino и много се смяхме с имитациите кое животно как прави, с догадките как изглежда и на какво прилича.

Любимо ми е да стоя около тях, без да участвам активно или да задавам въпроси, просто да слушам разговорите, шегите и разсъжденията им, как комуникират, как измислят ситуации и сюжети. Едно обикновено одеяло се превръща в магически плащ, кутията в маса, барабанът в трон, моливът във вълшебна пръчка, кучето Ерик в Звяра. И няма нужда от други герои, персонажи или чужди истории, те двете са си достатъчни, за да има приказка – тяхната си.♥

*Публикацията е в партньорство с Danonino и в статията има продуктово позициониране.

/0 Коментари/by

Момичетата са сила и любов

Никога не съм била от онези жени, които визуализират себе си като майки още от малки, но винаги съм знаела, че ако имам деца, ще са момичета.

Бях сигурна и първия, и втория път, сякаш всичко беше отдавна начертано и предопределено. И сега, като майка на Мартина (почти на 11) и Матеа (почти на 6), тази бъбрива, шумна и пъстра женска емоционалност ми е толкова интересна и любопитна във всеки свой етап, че не бих я заменила за нищо на света. Нашите си занимания, излизания, разговори и смешки са едни от най-прекрасните моменти изобщо.

Постоянно се убеждавам, че отношенията с майката са предопределящи за почти всичко по-нататък – за връзките с партньора, децата, колегите, приятелите, със света изобщо. Или повтаряме модела на собствените си майки, или търсим компенсаторни механизми да избягаме панически от него, май среден път няма.

Не знам дали е щастие, благословия или късмет, но моят личен модел е безупречен. С майка, която създава толкова уют, красота и топлина, основите са положени, без да имам ни най-малка заслуга за тях. Майка, която подкрепя безусловно, прави компромиси, създава сигурност, дава сила и свобода, достатъчно деликатна е да не наранява, но и достатъчно откровена да не заблуждава, умее да прощава, насърчава и отрезвява, носи онзи женски заряд, в чиято компания се чувстваш пълноценен, приет, обгрижен, обичан, на място.

Иска ми се да съм способна на същото за моите момичета, а това са може би най-важните елементи в целия пъзел:

СЕМЕЙСТВОТО

Всичко в крайна сметка тръгва от тук. Основата, навиците, образът на света, изграден в мини модел у дома. Дом, който не е перфектен и излъскан до съвършенство, но е пълен с топлина, разбиране и взаимност. Дом, в чийто център обикновено стои майката – стожер, ядро, огнище, понякога генерал, понякога мека завивка, но винаги опора и бряг. Подкрепящ, споделящ, активен и присъстващ баща. Любов.

С огнени темпераменти и толкова женска енергия у дома често емоционалният вихър достига неподозирани висоти. Случва се и да не успеем да го обуздаем – повишаваме тон, разпердушинваме всичко, спорим, караме се, хвърляме предмети дори, но накрая всичко утихва в прегръдки, сълзи или просто смях. Не се притесняваме да даваме поле на чувствата си, задържането им създава напрежение, студенина и враждебност.

С момичетата можем да си кажем всичко, въпреки че са малки нямаме тайни, говорим по всяка тема без задръжки, недомлъвки и шушукане. Споделяме, разискваме, палим се, възмущаваме се и анализираме. Понякога една през друга и се налага да се изчакваме с вдигане на ръка, също както в детската градина. Прекъсваме се, бързаме да разкажем, смеем се на себе си. Няма табута, забранени зони, заключени теми – всичко може да се каже по подходящия начин, в точния (или не съвсем) момент.

СЕСТРИТЕ

Хем част от цяло, хем силни индивидуалности, сестрите за мен имат може би най-магическата връзка в семейните отношения. Между тях съществува микстура от любов, съперничество, ревност, нежност, отдаденост, грижа и съзаклятничество. В един момент са яростни врагове, в следващия – най-близки довереници. Емоциите им се преплитат, избухват, наелектризират и утихват за части от секундата. Сложни и едновременно просто отношения, които се напластяват във времето и преминават най-различни любопитни трансформации с център обичта и близостта.

Мартина и Матеа са коренно различни по характер, често се карат, но и са страшно близки. Като лято и зима, куче и котка, дъжд и слънце, сутрин и вечер – сменят роли, сблъскват ръбове, но не могат една без друга. Дразнят се, предизвикват се, провокират се, но и се искат, търсят и намират постоянно. Най-важното е да бъдат опора една на друга, да израснат в доверие, близост и обич, всичко друго са подробности.

 

ЛИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО

Едно от най-важните неща за мен изобщо, независимо дали се отнася за двойката, приятелите, родителите или децата. Онази здравословна дистанция и самостоятелност, която зарежда отношенията и ги предпазва от лепкавата пагубна сила на постоянното присъствие. Да предоставяш свобода и да изискваш своята е признак на смелост, сила и увереност. Висша форма на доверие, която дава искра и подхранва баланса.  

Иска ми се момичетата да умеят да създават контакти, да знаят как да поддържат връзки и да бъдат самостоятелни. Кръгът приятели, хората в квартала, училището, различните групи познанства дават толкова много и помагат да усетиш къде стоиш, създават увереност и канализират енергията, и в това отношение са незаменими. Ядрото на семейството е важно, но също толкова важни са връзките извън него, ролите на всеки един от нас зад прага на дома.

САМООЦЕНКАТА

Правилната самооценка е особено важна за момичетата. Повтаряйки им, че са слаби, беззащитни и крехки, ги лишаваме от онази самоувереност, която ще им помогне да не зависят от нечие чуждо одобрение. Да даваме свобода, да имаме доверие, да подкрепяме всяка стъпка, за да положим основите – това е незаменимо, още от съвсем малки. Ако предпазваме момичетата от всички и всеки, е твърде вероятно да създадем порочната практика винаги да разчитат на някого и нещо – трудно (а често и напълно невъзможно) изкоренимо в по-зряла възраст.

 

СПЕЦИАЛНАТА ВЪЗРАСТ

На прага на тази толкова специална възраст се променят един куп неща и е истинска привилегия да наблюдаваш всяка метаморфоза. Искам да остана извън родителското мърморене колко този период е непоносим, комплициран и турбулентен, дори и да е така. Държа да преминем заедно през всяка бабуна и да изпитаме всяка емоция, без да драматизираме излишно. Да сме една до друга и една зад друга, да не нагнетяваме напрежение предварително и да не цъкаме с език какви катаклизми ни чакат.

Един от най-вълнуващите периоди, сигурна съм, в който всичко е с невероятен емоционален заряд и интензитет. Първи цикъл, първи промени в тялото, първи любовни трепети, първи сериозни житейски тестове, първи разочарования, първи сблъсъци, първи приятелства за цял живот, първи преосмисляния, революции и избори.

Говорим отдавна по тези теми – съвсем естествено и без напрежение, всеки малък откривател със собствените си случки и преживявания. Любимата ми реплика е: „Мамо, да ти разкажа какво стана днес…“

Не харесвам мантрата, че децата в този период стават едва ли не зли демони, които имат една единствена цел – да ни провалят спокойствието и да ни дразнят ежедневно. Всеки минава през своите етапи, включително и ние, родителите, и ако се отнасяме с уважение и търпение, всичко може да бъде по-гладко и цивилизовано. Търсенето на кусур във всеки етап е нещото, което наистина не разбирам – бебешкият бил стресов и непоносим, детската градина – изтощаващ и досаден; училището – натоварващо и ангажиращо; пубертетът – невъзможно бурен. И докато мрънкаме колко е трудно и сложно, детето вече е голям, самостоятелен човек със свой собствен живот…

ЗАБАВЛЕНИЕТО

Онази способност да превръщаме всяко нещо в шега, да не създаваме излишни драми от дребнотии, да се надсмиване над себе си, да не се приемаме насериозно и да се забавляваме по всяко време. Много важно за мен като майка е да пазя баланса между родителския авторитет и забавния тип, с когото можеш да се лигавиш за глупости. Признавам, че обикновено ми се иска да съм във втората роля, lol.

Снимката е правена от Матеа

ЖЕНСКАТА СИЛА

Да разчитат на себе си, да умеят да се справят сами, да бъдат уверени, самостоятелни и устойчиви – може би едни от най-важните неща, на които ми се иска да науча момичетата. Да не се лашкат по моди и течения; да не валидират себе си чрез чуждо одобрение; да не се фиксират във външния си вид; да не смятат, че някой им е длъжен за нещо. Да дават преди да очакват; да поемат отговорности; да решават казуси; да се научат да грешат; да имат кураж и смелост за действие.

Женствеността не е слабост и уязвимост, а онази енергия, която ни помага да видим повече, отколкото другите; да усещаме с интуицията си; да омекотяваме като топка пластилин ръбовете; да създаваме топлина и уют на най-невероятни места.

Женствеността не се идентифицира с червен маникюр, дълга коса или определена структура на тялото, а е нещо много по-дълбоко и стойностно: умението да влизаш в положението на другите, да полагаш грижи, да отсъждаш справедливо, да подаваш ръка и да мислиш нашироко; да бъдеш толерантна, всеотдайна, разбираща и насреща, когато някой има нужда от теб; да обичаш и да се оставяш да бъдеш обичана.

Женствеността е силата, която приютява, започва революции, поддържа огъня и дава криле. Затова е толкова, толкова специална.

*Публикацията е в партньорство с Always. В статията има продуктово позициониране.

/4 коментара/by

Гастрол: Екатерина Въжарова

 

ЕКАТЕРИНА ВЪЖАРОВА – ETERINA

Години: 53

Професия или занимание: създател на козметични продукти с марката ЕTERINA

Хоби: На този етап от живота ми личните хобита са останали на заден план. Обичам да пътувам и да чета книги. Обичам да прекарвам време със семейството, трите си деца и приятели.

Уебсайт: https://www.eterina.org

В последно време бутиковата козметика стана много популярна, на какво мислиш се дължи това?

Потребителите очевидно правят обмислен избор. Хората стават все по-осведомени и четат по-внимателно етикетите.

Какво всъщност е бутикова козметика с чисти продукти? 

За мен, за да се получи качествен краен продукт, от изключително значение са най-вече качествените съставки – доказано ефективни и безопасни, получени от природата, приготвени в малки количества, за да достигнат до клиента възможно най-свежи. И също, направени така, сякаш ще се ползват от децата ми. Всички това може би обяснява защо термини като „бутикова козметика“ и „чисти продукти“ често се използват синонимно.

Европейското законодателство, регулиращо козметиката, е едно от най-строгите и има много норми, правила и изисквания – не само към лабораторията за производство, хигиената и безопасността, а и към всяка суровина и партида. За всеки продукт се издава досие и се изготвя оценка за безопасността му върху човешкото здраве.

Скъпо начинание е да си малък производител, но се радвам, че моите продукти преминаха всички изпитания и са одобрени не само за България, но и за цяла Европа.

Злоупотребява ли се според теб с така актуалните определения домашни, чисти, природни, зравословни, без химия, био?

Да, злоупотребява се. Научих за всичко това по трудния начин с последиците върху чувствителната ми кожа. Доверявах се на подобни определения, без да знам, че няма регламентирани стандарти и големият бизнес се възползва от всички вратички в закона. Не знаех, че козметика, която съдържа много нисък процент био или растителни продукти, на фона на дълъг списък токсични, синтетични съставки, може да добави “органик“ или “натурална“ към наименованието си, и това да не е незаконно.

Смятах също, че естествените съставки са по-добри от синтетичните, но минералното масло, например (имаше го в бебешките масла), също е естествена съставка, оказва се обаче вредно за кожата.

Разбрах, че за да е наистина “био“ една козметика, тя трябва да бъде контролирана от независим орган и на опаковката ѝ да има нейния знак. Различните сертифициращи органи имат различни  регламенти, но общото между всички стандарти е, че трябва да са вложени диворастящи или суровини от био земеделие. Фокусът тук не е върху ефективността на съставките, а гаранцията за чист произход, спазване изискванята за екологичност. Органик козметиката може да съдържа малко количество синтетични продукти, като някои одобрени консерванти, например.

Всичко това ме доведе до приготвянето на домашна козметика, която често се определя и като „ръчно направена“. Но домашната козметика може да e и ръчно смесена база за крем (която се продава като полуфабрикат), с добавени няколко капки етерични масла и да не е разрешена за продажба. Но може да бъде и професионално изработена козметика, приготвена както в къщи, така и в лаборатория, според изискванията на местното законодателство (занаятчийска, „artisan“ козметика).

 Много далеч от точността е и определението „без химия“ –  в крайна сметка всички съставки, независимо дали са естествени или синтетичните са химикали, нали?

Човек не може да отрече лечебните свойства на природата. Има изобилие от безопасни, естествени съставки, етерични и растителни масла, които могат да се справят с редица проблеми – от хидратация,  до забавяне процесите на стареене и детоксикация – списъкът е безкраен. Но даровете на природата са мощни и трябва да бъдат съчетани внимателно, за да се създадат безопасни, ефективни формули.  И като се има предвид, че голяма част от това, което прилагаме върху кожата, си се абсорбира в кръвта ни, естественият състав е по-добрата алтернатива. Но трябва да се  отнасяме с повишено внимание. Тези, които са склонни към алергии,  реагират и на естествени вещества. Това е проста аналогия, много от нас са алергични към ядки, цветен прашец и плодове.

Напоследък е разпространен и един маркетингов модел: популярни лица създават козметични линии и ги промотират като „собствени“. Какво мислиш за този начин на създаване на нови брандове?

Всеки бизнес има право да избира своята маркетингова стратегия. 

Твоите неща се отличават с внимание към детайла и цялостна концепция, как започна всичко с Eterina?

Еterina e историята на Екатерина. Интериорен дизайнер, който по принуда разшири практиката си в неочаквана посока. По природа съм дарена с порцеланова матова кожа. Само че годините, розацеята, отречените с времето пилинги, строителните площадки и компютърът влошиха видa ѝ, въпреки употребата на най-висок клас козметика.

Реших да не се  предавам и се записах в известна американска школа за ръчна изработка на козметика. Но резултатите бяха тежки восъчни емулсии в не особено естетични цветове, които на всичкото отгоре и лесно се разслояваха.

След още няколко години и търсене на правилното индивидуално обучение, основаващо се на синергията между традиционни знания и модерни методи на направа и състав, “открих” Eterina – първо за самата мен, после за семейството ми и приятели, а сега и за повече хора.

С какво вредим най-много на кожата си? На каква възраст трябва да започне грижата за лицето? 

Прекалено често измиваме и ексфолираме или пък изобщо не почистваме лицето. Използваме неподходящи, дразнещи кожата продукти, не обръщаме внимание на хидратацията и слънцезащитата. Склонни сме да „човъркаме“ пъпки и други несъвършенства по кожата, без да се обърнем към добър професионалист, а резултатът може да е белези или пигментация. 

Получавам често писма от млади хора – в края на 20-те и началото на 30-те години. Обикновено в тази възраст кожата започва да се променя – фини линии в областта на очите, липса на сочност и плътност на кожата.

Грижата за себе си си в какво се изразява за теб лично? 

Грижата за кожата e маратон, не спринт. Правя малко неща, но постоянно. 

Всяка вечер задължително измивам лицето, шията идеколтето с нежен гел. В рамките на една минута след измиването нанасям хидратиращ серум, околоочен крем и крем за лице. Сутрин премахвам натрупания себум с флорална вода, нанасям хидратиращ серум, околоочен крем, крем за лице и слънцезъщитен крем.

Eксфолирам много деликатно лицето си един път в седмицата под душа с малко оризово брашно. Всяка неделя сутрин пия кафето си, намазана с маска от пресни плодове, кефир, спирулина, матча или каквото друго имам подръка. 

Грижата „изобщо“ е опит да следвам инстинктивната природа: „Яж, почивай, скитай, бъди вярна, обичай децата, спори на лунна светлина, наостри уши, прави любов, вий често“ („Бягащата с вълци“, Клариса Пинкола Естес)

Има ли „вълшебни“ съставки или е по-важна комбинацията, дозировката, правилната употреба? 

Няма най-добра съставка. Затова формулирам продукти, които съдържат букет от прекрасни съставки. Следващата стъпка е да определиш коя от тези съставки или комбинация  е подходяща за теб. Това не е толкова трудно, колкото изглежда, всъщност става въпрос за предпочитание и експериментиране, за да разбреш коя от тях работи идеално за желаните резултати.

Женствеността/женската енергия в какво се изразява и кога се проявява?

Не е ли женска енергия това да  бъбрим с приятелки или да отделим време за аюрведичен женски масаж?

Усещаме я, когато се  обърнем към сетивата си и се наслаждаваме на това, което се случва около нас – вкус, ухания, музика, докосване.

Какво мислиш за съвременния култ към младостта и стереотипите в тази връзка?

Моята естетика е, че да бъдеш себе си е красиво, независимо от мнението на маркетолозите. Знам, че естественият подбор и еволюцията са против стереотипите.

Какво предстои на Етерина и теб?

Очакват ни много нови неща. Убедена съм, че ще ни се случат, защото упорито работя в тази насока и защото го искам от цялото си сърце.

Какво те вдъхнови днес?

Музиката на Лиза Герард. Несравнима!

Снимки: Екатерина Въжарова/ETERINA

 

/0 Коментари/by

Блог гастрол: Силвия Узунова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СИЛВИЯ УЗУНОВА – BIOTIFUL

Години: 39

Професия или занимание: Автор и водещ на детски програми на открито, създател на детски център на открито

Хоби: Четене

Уебсайт/блог/страница: http://biotifulfarm.bg/

Как отглеждаме и възпитаваме децата си днес? 

По наше време нямаше такава образователна услуга като „лятна занималня“. Прекарвахаме летата на село, обикаляйки с колелата, в игри в училищния двор или до късно вечер зад блока. Играта беше основно занимание и никъде там нямаше възрастни, които да ни контролират – да ни казват на какво да играем, кой е прав и кой е крив в спора, кога да спрем една дейност и да започнем друга.

Днешните деца нямат тази възможност – вярно е, че пак играят и се забавляват, но само след като са свършили с всички уроци, курсове, школи и програми, и винаги в присъствието на възрастен, който контролира и дирижира събитията. Причините за това са главно две – родителите се надяват да направят децата си по-конкурентни и по-добре подготвени за бъдещ успешен живот – и страх, че навсякъде извън дома дебнат страшни опасности. 

И двете причини имат общ корен и той се нарича контрол. Искаме да контролираме процесите в най-голяма степен, защото ни е страх от естественото им протичане. Само че забравяме какъв е природният принцип, който действа в тази ситуация – колкото повече контролираме една система, толкова по-слаба и зависима става тя, и от толкова повече контрол се нуждае. И обратното – колкото повече свобода и възможност за експериментиране и търсене на добри решения има в една система (било то градина, гора, общност, организация, общество) – толкова по-силна, самоорганизирана и работеща става тя.

Същото се случва и с децата. Когато изземваме от тях отговорността за решения и не им оставяме свободно време, да бъдат насаме или заедно с връстници, да разполагат с деня си, ние им отнемаме и възможността да опознаят себе си. Така децата не успяват да развият връзка със собствената си същност, да открият кои са и какви са самоопределените и самонасочените им интереси. Как да упражняват самоконтрол, да придобият вътрешна самодисциплина и да следват правилата, когато никой не ги наблюдава. Как да се справят с емоциите, да защитават мнението и интересите си, да отстояват границите си, да убеждават и да водят спорове. Как да откриват щастието като вътрешно състояние, а не на базата на това кои подред са в класацията на живота и къде се намират спрямо другите. Мислим си, че като наложим контрол над децата проявяваме отговорност и грижа, но истината е, че ги правим зависими от постижения, одобрения, постове, признания и чужди оценки.

Тази мантра „да сме успешни“ е доста разпространена в последните години и май често слагаме знак за равенство между „успех“ и „щастие“. Какво се случва всъщност с децата, които са отглеждани с идеята да станат успешни, обикновено в нещо, което родителите са избрали?

„Малцина родители имат смелостта и независимостта да се грижат повече за щастието на децата си, отколкото за техния успех.“

Това са думи на Ерих Фром, които припознавам на 100%. Съвременото общество е сложило знак за равенство между двете състояния и смята, че постигането на успех в кариерно отношение, ще доведе и до постигането на щастие. Истинското щастие обаче е резултат от удовлетворяването на нашите дълбоки психологически потребности. Всички ние споделяме едни и същи основни човешки потребности за принадлежност, значение, автономност и компетентност. Когато тези нужди са изпълнени, ние се чувстваме щастливи. Когато удовлетворението им е възпрепятствано, лесно можем да се почувстваме тревожни, разочаровани и депресирани.

Много хора днес се оказват с кариери, които им осигуряват добра заплата и висок социален статус, но които не им дават голяма свобода или възможност за творчество и не отговарят на нуждите им от смислена работа. Но онова, което също наблюдаваме днес е, че хората са все по-склонни да оставят кариери, които намират за досадни, скучни и деморализиращи. Работещите днес все по често правят драматични промени в живота си, дори и с риск от финансови загуби за себе си и семействата си. Това е знак, че хората осъзнават своите истински нужди, за разлика от фалшивите идеали, които нашето общество ни налага за богатство, социално и професионално превъзходство и безкрайно потребление.

Истината е, че преследването на щастие във вид на висока заплата, кариерно развитие, социално положение и прочие неща, в които са ни научили да вярваме, много често ни откъсва от истинската ни същност. Загубата на връзка с истинските ни нужди е модерна епидемия с епични размери. Единственият начин да преодолеем тази епидемия е да дадем път на автентичността, да се доверим на природата, която живее във всеки от нас и да спрем да подготвяме децата си за бъдеще, което има много повече за цел постигането на успех с външни признаци и критерии, вместо разгръщане на природния потенциал, с който всеки е роден и постигане на вътрешно щастие.

Време е да спрем да измерваме щастието с това колко сме успешни, и да започнем да измерваме успеха с това колко сме щастливи.

/0 Коментари/by

Приказки за смели момичета: Пипи

Третото превъплъщение в Приказки за смели момичета е в една от любимите ни героини – Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче или просто Пипи.

Наскоро я препрочетохме и отново много се смяхме, май никога няма да ни омръзне. Не искахме да имитираме Пипи или да я претворяваме дословно, а само да напомним за енергията и заряда на тази знаменита героиня, което всъщност не беше трудно – Мартина си е Пипи и в реалния живот – в групата на момчетата, първа за всякакви активности и спортове, смела и динамична, винаги готова за приключения и малки геройства.

Снимах я на село, в края на лятото, когато все още беше на 9 (възрастта на Пипи в книгата) и луничките личаха по-отчетливо, вярвам, че снимките ще ѝ бъдат мил спомен след години.

На нашата Пипи не ѝ пречи да събира листа с тежко гребло, да се катери по оградата, да се хвърля във вълните на океана, да виси на палма, да обикаля сама с колело из село, да сваля топка от върха на дървото, да се придвижва на ръце и да прави циганско колело на пътя. И тази нейна смелост е една от причините толкова много да я обичаме.

/2 коментара/by

Приказки за смели момичета: Рапунцел

Нашата Рапунцел не е затворена в кула, а седи в клоните на малката ябълка.

Не е с коса до земята, но пък има същите пшеничени кичури.

В нейната приказка няма разбойник, защото самата тя си пада разбойничка.

Язди колело, вместо кон – умее го дори с дълга лилава рокля (от кака е).  

Не се надвесва през малкото прозорче, защото знае, че е опасно.

Ходи по цял ден без обувки, най-хубаво било да ходиш бос, казва тя.

Стъпалата ѝ са черни, а подгъвът на роклята – скъсан, но това не пречи на малките приказни геройства.  

Пари се от коприва, пада по стълби, ожулва колене, хапят я комари, драскат я бодили  – Рапунцел продължава гордо и с финес да вилнее из големия двор.

Защото смелите момичета не се спират пред нищо♥

Приказки за смели момичета – Червената шапчица=>

/0 Коментари/by

Приказки за смели момичета: Червената шапчица

Започвам тази поредица с истинско удоволствие и ентусиазъм. Хрумна ми да пресъздадем класически и популярни приказки в няколко снимки чрез образите на главните им героини, но с нов прочит.

Съвременни, смели, самостоятелни момичета, които се справят като в приказка с всички предизвикателства, не се страхуват да поемат инициативата и действат по свой начин. Принцесите и приказните героини вече нямат нужда от розови балдахини, шутове и придворни – държат съдбата в свои ръце, имат самочувствие, грижат се успешно за себе си и могат да се забавляват чудесно и сами.

Исках да въвлека децата в приключение, което ще им остане за спомен, а те приеха с радост. Разпределихме ролите за първите няколко сюжета, и двете нямат търпение за всеки следващ. Не бих ги накарала да правят нещо, което не им е забавно и в което не биха се включили с готовност – все пак трябва да е удоволствие за всички.

Първата част от поредицата е Червената шапчица – опитомила е „вълка“ и вече са приятели, няма нужда от ловец и охрана, справя се сама през гората и до училище, слуша рок и носи на баба си сок от бъз ( био, разбира се) и франзела от близката пекарна, кой има време да меси в днешно време.

По време на снимките беше адски смешно, защото Ерик постоянно скачаше и заемаше все неподходящи пози, а в този час куп минувачи решиха да се приберат точно по тази пътека. Държа да спомена, че баретата е на майка ми от 80-те – прекрасен филц и идеална за случая.

*Ако някой реши да взаимства идеята, да ми се обади – ще му предоставя деца, куче, реквизит и каквото друго му е нужно 😉

 

 

/2 коментара/by
Елза и Анна

Елза и Анна

Елза и АннаРождените дни на двете М. са през един месец. В началото на ноември ми хрумва смелата мисъл да ги изненадам с рокли на Елза и Анна – любимо филмче, две сестри, зима, всичко точно.

По магазините обаче откривам само бледи копия на рокли, които все едно аз съм сглобявала в тъмна стая, за онлайн поръчка нямам време, ще се шие. Аз не умея, но поне ще избера платовете. Нося двете кукли, които купихме няколко месеца по рано, за да онагледявам какво търся. Все още обаче не подозирам с какво съм се захванала…

Магазините
Имам идея къде са магазините за платове на Ботев и около Женския пазар, купувала съм и преди. Ако не сте влизали там едва ли ще разберете за какво говоря – всевъзможни десени, материи, украси, ширити, пайети, буквално висят отвсякъде, извират от шкафове и рафтове, спускат над главата ви, настъпвате ги по пода. Трудно се провираш между тях, та камо ли да ги огледаш добре. Не държа роклите да са буквално копие, но поне да правят асоциация с героините.

Бързо разбирам няколко неща: а/не знам какво всъщност търся, б/тези материали съвсем не са евтини. Красивите дантели, по които съм зяпнала набързо отпадат поради цената си от около 50 лв метъра. Не успявам да отговоря и на няколко базови въпроса, които ми задават набързо: това веревно ли ще бъде (?), колко са високи децата (!) и трябва ли да има еластан. Продавачките врътват очи отегчено и  с леко снизхождение все пак решават да ми съдействат. „Ама кои са тия Елза и Анна, известни ли са?“, „Аууу, на това малкото на две години и рокля ще му шиете! Пък и дълга!“ Мой ред е да връткам очи. Дърпаме разни топове, с прътове сваляме от най-горния рафт кадифета и сатени,  ровя в кашони за парчета в точния цвят, мерим пера и ширити, набавям почти всичко за има-няма час.

„А имате ли някакви снежинки за наметалото?“ – плахо питам преди да си тръгна. Жените с шивашки сантиметри по вратовете и огромни метални ножици в ръце дори не ме удостояват с поглед.

Грешната шивачка
Намирам шивачка в квартала, пак влача куклите, пак разказвам идеята. Знам, че прави предимно подгъви и корекции, но все пак решавам да опитам да запаля искра на ентусиазъм. Не ми отказва, но някак вяло подхожда към гениалната ми идея. „Ама то няма да стане точно като тия кукли, да си знаеш.“ – ми казва без грам радост и с карфица между зъбите. Нищо, не е и нужно, да наподобява, съгласявам се послушно. „Те няма да са за носене иначе, няма да стават, само за събитието, предупреждавам.“ За човек като мен, който няма понятие от шев и кройка, една рокля е фасулска работа, занимание за час-два. Сериозно съм се объркала обаче, не е лъжица за всеки, който притежава машина.

Жената вече е разбрала, че заданието е прекалено сложно за нейните възможности, а и явно не ѝ се занимава, чуди се как да ме откаже. Аз обаче съм в някакъв Frozen транс, тъпо и упорито продължавам – пращам снимки на примерни рокли по вайбър, чертая схеми и показвам откъси от филмчето. „Деколтето не мога да го направя така, нямам време“, „А не може ли без тия наметала?“, „Не, не, ръкавите не могат да станат така както ги искаш.“, „Детето ми е болно и няма да съм на работа няколко дни.“, „Сега имам гости.“, „Ама тоя плат много лигав, не е подходящ.“ Напразно – все още не загрявам, само навеждам глава и се съгласявам.

Накрая, седмица преди празника, ме застрелва с въпроса „А ти имаш ли вариант ИЗОБЩО БЕЗ рокли?“. Грабвам си платовете, затръшвам вратата и почти през рев започва да премятам вариантите – ще се науча да шия за няколко дни (колко му е!), ще ги направя от хартия (муахаха), ще измисля друга изненада (няма време, а и идеи ми липсват), ще облекат други дрехи за рождения ден (навила съм си го на пръста и държа да са точно тези).

Решавам се на последна стъпка и питам в страницата на блога – почти отчаян вик за рокли на две сестри, едната замразява, другата не я знам точно какво прави. Пишат ми разни жени, за които също задачата се оказва сложна, още повече срокът е нищо и никаква седмица.

И тогава получавам съобщение от Яна: леля ми е шивачка в Народния театър, това е телефонът ѝ, ако не е много натоварена, ще ти съдейства. Хор от птички запява, слънцето изгрява отново, пухкави зайчета тичат из росна трева с маргаритки в мрачния ноемврийски следобед.

Точната шивачка
Уговаряме се по телефона, отивам в Народния театър, пак нарамила кукли, платове, пера. Майка ми преди години работеше в здравната служба там и всичко ми е познато. Колко следобеди съм прекарвала като малка в ложата, при аромата на сцена, кадифени завеси, пудра и обедна манджа – ехей, вълшебни времена.

На входа ме посреща прекрасна чаровна дама, която ми идва да разцелувам. Казвам на две на три как виждам роклите и кои, аджеба, са тия сестри.  „Няма проблем, след 2-3 дни ще са готови, ето какви мерки ми трябват.“ Алелуя, при феята на шиенето съм! Отнасям листчето почти подскачаща пред театъра. От моментите, в които искаш да правиш циганско колело, салто и шпагат едновременно.

В уречения ден влизам в ателието – двете рокли стоят на масата, перфектно изгладени, под светлината на големия прозорец. По-красиви и от най-сполучливата ми визуализация. С много добавени от нея детайли и елементи, изработени със старание и мисъл. Освен, че осигури рокли, тази талантлива и мила жена ме спаси и от най-големия ми кошмар и ОКР в едно – т.нар. синдром данестанетакакактосигопредставям.

А вкъщи  – Елза и Анна боси, по рокли и наметала обикалят из стаите, въртят се  в кръг на фона на песента, припяват на странен език и пищят от щастие.

/0 Коментари/by