Публикации

Как започна всичко – със снимането или с писането?

Ще прозвучи като абсолютно клише, но пиша още от малка. Съчинявах и разказвах истории на пишещата машина на баща ми, в тефтери, на хвърчащи листа, в празни тетрадки и дневници. Имах и поетичен период, първо оптимистичен и ведър, а по времето на пубертета, разбира се, кахърен и драматичен.  Харесвам историите – и да ги слушам, и да ги сглобявам. Снимането дойде много по-късно – след раждането на Мартина.

.Каква емоция ти носеше блога в началото, каква твоя потребност задоволява 8 години по-късно?

Тогава и до ден днешен – уют, удоволствие, спокойствие. Ако имаше напрежение и принуда, сигурно отдавна да съм го зарязала. Много познанства, приятелства и контакти, разговори, споделени истории, поуки.

Блогът е като кутия за спомени, като психотерапевт, на когото разказваш, за да ти олекне. Това не се е променило нито на йота през тези 8 години.

Мисля, че няма да сгреша, ако кажа от името на всички, че обичаме да споделяш преживяванията си около децата си с нас, независимо дали е само с кадри, дали са придружени от текст. Обсъждала ли си с М&М, с голямото М, всъщност, че има там едни хора, които четат един твой блог с едни твои деца и т.н.? Как понася… хм… славата на всички ви, не ме бий? 😛

Съвсем доскоро Мартина въобще не се интересуваше от този мой блог, а и вкъщи не се говори за него, никога не е бил тема за семейни дискусии. Показвам им  от време на време снимки и преживявания, които са забравили, книжките с Мара и Мартина, но като цяло не се фиксираме върху това. Наскоро обаче, минавайки покрай бюрото ми, подхвърли с доза съмнение и свъсени вежди: „Мамо, ама наистина ли има едни хора, които чакат да видят какво ще напишеш?“ Мисля, че всъщност искаше да каже „По-добре не се занимавай с глупости“.  Та, блогът не е фактор у дома, както виждате.

С Мартина отдавна съгласувам какво мога да публикувам и какво не (което касае нея, разбира се), правя го само след нейното одобрение. Но общо-взето не й пука особено, безинтересна съм й в това отношение.

Славата мислех да не коментирам, ама нали обещах на всичко да отговарям. Много ми е важно да не се приемам на сериозно, непрекъснато самоиронизирам по темата с популярността и публичния образ. През годините умишлено съм изтласквала назад всякакви мероприятия и действия, които биха фокусирали към  това, което правя, що се отнася до блога. Обичам вниманието, но не и това драпане за разпознаваемост и показване на всяка цена. Много се забавлявам с хора, които изведнъж грабват под мишница статут на някакво “селебрити”. Всъщност е колкото забавно, толкова и тъжно…

Как успяваш да се явиш на явка винаги сресана, подредена, гримирана, с маникюр и същевременно – небрежна и естествена? И всичко това да изглежда сякаш е супер лесна и бърза част от живота, че чак не заслужава да ѝ се обръща внимание?

Всъщност не съм се замисляла, честно. Гримирането и косата са ми навик – нещо като миенето на зъбите, механичен и неосъзнат, убедена съм, благодарение на майка ми. Смятам го не толкова за суета, колкото за уважение – към себе си, към семейството, към хората, с които общувам.

Не отделям много време – 5 минути за ежедневен грим, ако косата ми е безформена – връзвам я, още 5 минути. Не приемам обясненията, че трябва да имаш свободни 3 часа сутрин, за да го правиш. Още повече, имам две дъщери, за момичетата е много важно какъв пример имат вкъщи. Ако съм раздърпана, по анцуг, с мазна рошава коса и  промито лице, вечно изтощена и оплакваща се, най-вероятно е и те да придобият този модел за логичен, когато пораснат. Рядко са случаите, в които не си намирам кусури, много съм самокритична, но се старая да не мрънкам вкъщи – “надебеляла съм”, “косата ми е кофти”, “не се харесвам”, т.н. Или взимам мерки, или просто се одобрявам такава, каквато съм в момента.

Харесвам поддържани жени, които го правят по естествен начин. Предполагам е достатъчно да го приемаш като нещо допълнително в ежедневието, не като фокус, за да не е натрапчиво и прекалено.

Как подбираш битките си, или кое ангажира вниманието ти и може да наруши баланса на силите, да те откъсне от ежедневието и да те заведе другаде?

През годините се научих да не се хвърлям емоционално във всичко, което ми се изпречи на пътя, да не приемам всички битки за свои, за да имам енергия за най-важните. Това особено се засили след смъртта на баща ми – много неща отпаднаха изцяло и се превърнаха във фонов шум, буквално. Животът е просто примигване и няма много време за губене в алабализми.

Много неща ме отчайват и натъжават, други ме правят гневна и безсилна, но се старая да действам в посоки, където съм полезна, а не просто присъстваща. Да съхраняваш себе си от време на време не е егоизъм, така си по-ефикасен в това, в което наистина те бива. И не значи, че не се раздаваш и не работиш в полза на другите,  просто канализираш енергията и усилията си правилно. За мен каузите, които човек избира, не бива да се превръщат в диктатура – ако някой не приема присърце моята кауза, значи е автоматично враг. Хората се  вълнуваме от различни неща, моята реалност не е задължително да бъде общовалидна и универсална. Трябва да уважаваме решенията на другите и причините за тях.

Коя дума, измежду етикетите в блога ти, е най-често използвана от теб?

Истината е, че все още не са надлежно подредени, но по статистика – “вкусове”.

Каква е ролята на червената гривничка на китката ти?

Нося ги от около 15 години, моите късметлийски конци. Задължително от един и същи вид и задължително на двете ръце (съхраняват се потоците на енергията). Навремето си внуших, че носят хубави неща и оттогава не ги свалям. Връзвам и на други хора и наистина започват да им се случват щастливи събития – намират си нова работа, партньор или призвание, задомяват се, раждат им се деца. Съвсем сериозно!

Кое ти е най-омразното домакинско задължение и как се справяш с него?

Чистенето и гладенето. Някак все ми се струват губене на време, досадни и монотонни са ми, но рядко ползвам помощ за почистване, а гладенето с новата ютия е почти песен. Та, боря се.

С кое свое качество не се гордееш (или даже не си харесваш)?

С кое да започна – прекалената импулсивност и емоционалност; непостоянството; липсата на търпение; избухливостта; припряността; нервните изблици. Не че не харесвам, но понякога много ми пречи болезненото чувство за справедливост. А най-много ме тормози това, че оставям всичко за последния момент!

На какво те научи проектът Parentland?

На повече търпение, на постоянство и следване на линията без отклонения. На подбор на битките и каузите. Да разбирам по-добре причините за действията на другите. Да влизам в чужди кожи.

Започнала си да учиш испански изначално заради любовта към звученето на езика (или друга), или пък самото му учене е предизвикало тази любов? Какво още ти даде този език и въобще испанската култура?

Избрах го, защото ми звучеше интересно и някак екзотично, вълнуващо. И никога не съм съжалявала. Испанският е необятен – от Европа, до Латинска Америка, във всякакви нюанси и превъплъщения. Гъвкав, красив, емоционален, богат, многопластов, благозвучен, мелодичен. Дал ми е много приятелства и контакти, винаги и навсякъде има по някой, който го владее и общувате спокойно. Испанският дава свобода и страст, възможност да четеш прекрасна литература в оригинал и да се оправяш спокойно по света, в комбинация с английския и италианския в моя случай. Въобще, ако бих насърчавала децата си в нещо, това са езиците.

Смяташ ли нещо за нереализиран свой талант/потенциал? Рисуването например?

Вероятно са много, не защото съм безкрайно талантлива, а защото съм хаотична и непостоянна и със сигурност съм пропуснала да задълбая в неща, в които ме бива. Рисуването  – едва ли, правила съм опити, но не го смятам за вродено умение.

Моят въпрос се роди тази сутрин. Има ли случка (или изобщо НЕЩО) около поддържането на блога и страницата му тук, след която си се почувствала много зле? Нещо, което те е обидило/ наранило/ събудило вина или угризения/ разстроило за дни? Ако ти се разказва, разкажи. 

Много зле като че ли не. Имало е неща, които са ме обезсърчавали или демотивирали, но чак да изпадам в дупки задълго, май не. Наранявало ме е откровеното копиране. Copy/paste поведението ми действа демотивиращо, способна съм дори да зарежа нещо, само защото всички започват да го правят. Не се вживявам в някаква роля на визионер, но когато виждаш почти дословно свои изречения, словоред и начин на изразяване просто е кофти. Не влизам никога в дискусия по повода, просто натискам unfollow.

Понякога са ме разстройвали и разгневявали заядливи и откровено злобни коментари, в началото се обяснявах, после спря да ми пука и просто ги игнорирах. Вбесяват ме анонимните излияния, човек трябва да има кураж да застане с името и лицето си, независимо от позицията, която поддържа, другото е мишкуване.

Не ме обиждат, по-скоро ме дразнят заяжданията или съмненията, когато има публикации с брандирано съдържание. Не се случва често, но все пак… Много държа на филтъра, публикувам рядко такива заради баланса и подбирам много внимателно хората, с които работя. Ако не съм напълно убедена и нямам свободата да бъда откровена, просто отказвам. Затова и подмятания по темата ме натъжават.

Какъв крем за лице ползваш, и козметични процедури?

Ползвам козметика за лице на френските марки  SOTHYS, PAYOT, OXYNERGY и FUSION MESO. Кремовете сменям според сезона и нуждите на кожата (смесена е моята), задължително целогодишно съм с  продукт с SPF филтър. Като процедури – мезотерапия и пилинг от време на време. Не съм от жените, които висят по салони всяка седмица, но обичам да ползвам продукти, които харесвам.

Единствено от вкъщи и върху блога ли работиш? 

Освен по блога, работя и по сайта PARENTLAND.BG, който създадох преди точно две години и отнема доста от времето ми. Външен автор съм в различни проекти и партньорства, contributor в GETTY IMAGES, помагам в семейния бизнес на Тито, имам и нови планове в ход. Само от вкъщи, да, не ползвам собствен или споделен офис.

Как съумяваш да се самодисциплинираш откъм служебните задължения при това че работиш от вкъщи?

Работата в домашен офис може да бъде както много приятна и даваща свобода, така и доста коварна. Изкушението да изпереш или сготвиш между два имейла е винаги голямо. Нямаш работно време, всичко се смесва. Но пък ако утре решиш да работиш от друг континент, примерно, нямаш грижи, стига да разполагаш с бърз нет. Не се самодисциплинирам, хаотична съм, нямам строги планове и графици, но държа винаги да спазвам срокове и уговорки. Справям се по интуиция и в естествен ритъм, който понякога е невротичен, но това е положението.

С колко средно хора общуваш на ден през делничните дни?

Виртуално с над 20, може би, главно чрез имейли. Реално с 10-ина да кажем.

По цял ден ли си вкъщи през седмицата, работейки от вкъщи?

Не, имам срещи навън, процедурни задачи (банки, счетоводство, институции), както и рутинни като пазаруване, взимане на децата и разходки с кучето.

Спазваш ли хранителен режим и тренировъчен такъв?

Нито едното, нито другото. С второто хич не се гордея. Против диетите съм, но от време на време, след като прекаля, се ограничавам. Липсата на редовен спорт е проблем, най-вече заради статична работа на бюро. Всяка пролет си обещавам да го променя, да видим тази как ще е …

Щастлива ли си? И кое те прави, ако да?

Да! И не ми е неудобно да си го признавам. Правят ме щастлива стандартните неща – човекът до мен с това, че ми дава свобода, подкрепа и любов; децата с непрестанната си непресторена обич и изобретателност; майка ми с високия си дух и постоянната грижа и търпение; близките с това, че мога да разчитам на тях по всяко време; приятелите с присъствието, разговорите и вдъхновението; непознатите – с различността и пъстротата си. Още –  храната, хоризонтите, свободата да избирам, красотата във всичко, природата, изкуството, музиката, добротата, качествената работа, старанието, креативността и създаването във всичките му форми.

Откъде черпиш вдъхновение, смисъл, мотивация?

От живота – толкова хубав, въпреки всичко. И толкова недостатъчен.

По колко време отделяш на дечицата на ден ?

Вечер и уикендите. През останалото време са на училище и детска градина. Не обичам да ги задушавам със себе си, искам да им давам свобода и пространство.

А на мъжа?

Вечер и уикендите също, както и поне веднъж годишно ваканция само за нас двамата, през която сме като деца в лунапарк, хаха.

Би ли споделила как дойде моментът с монетизирането на блога (какви действия предприе) и до каква степен се е развило то днес- някакви съвети за новобранци (и не само)?

През първите 4-5 години отказвах всякакви предложения за брандирано съдържание. Не смятах, че му е дошло времето, някак си се опасявах да не разваля нещата. Едва преди 3-4 години започнах да включвам брандирани публикации, които подбирам много внимателно и проверявам щателно преди да приема предложението. Смятам, че е важно да бъдат ненатрапчиви и напълно откровени, както и да не се прекалява с броя им. Блогове с изцяло брандирано съдържание приемам за рекламна брошура и честно казано са ми безкрайно скучни. Но когато всичко е помислено, изпипано и умерено, не смятам, че има нещо лошо в това.

Относно съветите – през есента организирахме семинар “Лично за личния блог”, там бях включила цял модул за брандираното съдържание и партньорствата с много примери, съвети и споделен опит. Обмисляме дали да не го проведем за втори път тази година с допълнено съдържание, ще анонсирам в страницата, когато му дойде времето.

Мария, би ли могла да дадеш няколко примера по твой избор, за съдържание в партньорство, което си отхвърлила, понеже не се вписва в твоите морални ценности и принципи. Между другото искам да ти споделя, че харесвам и очаквам с нетърпение всяка твоя публикация и не правя разлика между тези в партньорство. 

Отхвърляла съм всяко предложение, в което съм имала и най-малкото съмнение, че ще се впише в темите и убежденията на блога. Например оферта за платена публикация, в която да включа няколко линка към електронен магазин, без да упоменавам, че е в партньорство. Всички предложения досега за организиране на игри и томболи. Сътрудничество с фирма за бързи кредити. Предложения за публикация за услуги, които не съм ползвала реално, а и не бих. Продукти с неясно авторство/качества/произход. Компрометирани брандове. Предложения за PR ревю на продукт, който не харесвам.

На мен ми е любопитно да разбера мнението ти за блогърите в България? Какво ти харесва, какво не ти допада и как успяваш да си различна, или може би си истинска, а другите не!

Не смятам, че съм единствена и неповторима, просто държа да си следвам линията и убежденията, без да правя компромиси, да съм откровена и естествена. Не харесвам престорени и лигави блогове; такива с идентично съдържание и до болка познати сюжети; пълните с клишета и празни приказки; имитиращите и копиращите дословно; тези с агресивен и просташки тон, с дебелашки хумор или менторски наклон;  прекалено претенциозните; пълните с чуждици и/или правописни грешки; хаотичните; тези, в които не можеш да откриеш собствен почерк и стил; тези с изцяло брандирано съдържание, които се декларират като лични блогове.

Харесвам тези, които се стараят, не се вторачват в себе си, предлагат качествено съдържание, имат естествено поведение, отличават се и не бързат да се пъчат. Тези, които растат органично и следват пътя си елегантно.

Не се старая да съм различна непременно, да изпъквам по някакъв начин. Ако това е факт, то се случва от само себе си, не го напъвам и напрягам.

Сподели ни какво те вдъхновява, защото ти вдъхновяваш нас.

Всичко около мен, независимо къде се намирам и с кого съм. Трябва да се научим да сме доволни тук и сега, не постоянно да търсим вдъхновение надалеч и нагоре. Понякога и най-елементарните ежедневни случки са истории, достойни за Оскар, стига да ги забелязваме и да им отдаваме дължимото.

Как избираш дестинациите които да посетиш?

Избираме местата заедно с Тито. Важното е да отговарят на няколко условия:

  • Да се вместват в бюджета ни.
  • Да не са в топ тренда за момента. И в пътуванията има моди, стараем се да избягваме нашумелите дестинации, доколкото това възможно. Ако са типично туристически, да сме в зоните извън тълпите.
  • Да имаме свобода да пътуваме вътре в страната (като цена и безопасност)
  • Да има интересни активности и динамика (2 седмици плаж не е за нас)

Сама ли организираш пътуванията?

Сами пътуваме, да. Обикновено резервирането на билетите е ангажимент на Тито, аз правя програмата и маршрута, ровя за нощувки и ги съгласувам с него и децата, ако сме с тях. Често се виждаме с познати и приятели там където сме, но рядко пътуваме в група, и в BG, и навън. Обичаме да сме самостоятелни и свободни (особено аз, хехе).

Какви са приоритетите в едно твое пътуване (храна, хора, пейзажи, забележителности, история)?

Най-важното да ни е любопитно. Навсякъде ни е интересно, искаме да пробваме от всичко и да надникнем зад всеки ъгъл. Когато правя програмата се старая да има за всеки по нещо интересно, за да сме доволни всички.

Не се доверявам на чужди отзиви за мястото, тъй като за всеки са важни различни неща. Умишлено избягвам да чета много за съответното място, ако не сме били там, за да не си създам предварителна представа и очаквания. Обичам да опознавам на живо, не чрез туристическите справочници. Относно езиците нямам притеснения, все с някой от тях ще се оправя.

Не обичаме големи хотели и комплекси, стараем се максимално да влезем в обстановката – най-често резервираме през airbnb и booking.com. Харесва ни да ставаме част от пейзажа, не да се изолираме. Опитваме нови вкусове и храни, изучаваме навиците и обичаите на място. Стараем се да съчетаваме градски пейзаж с природа там където е възможно. Да сменяме локации и да видим възможно най-много за времето, с което разполагаме.

Ако е място, на което вече сме били, не си поставяме някакви цели и графици – просто се шляем по улиците, сядаме да хапнем, наслаждаваме се. Тичането по забележителности и обиколките в група не са за нас. Ако сме с децата, ползваме с удоволствие туристическите автобуси, признавам, че са голямо улеснение, свикнали сме да ходим и много пеша.

История мисля навсякъде има, така че не ни е фикс идея. А и най-важни за мен лично са хората, не мястото, останките и паметниците. Хората са най-интересни и показателни, споделянето е велика работа!

Важно е да уважаваш мястото, на което отиваш, не да се опитваш да го пригодиш към собствените си представи или вкусове. Обичаме енергични, шумни, дори мръсни градове, където кипи живот. Не сме гнусливи и претенциозни, не мрънкаме и не търсим кусури. Не си падаме по лукса, по-важно ни е да е автентично, не лъскаво.

Кое е най-глупавото нещо, което си правила в последната година?

Ау, много са! Изгубих си ключа, казах някои неподходящи неща, опропастих 2-3 нови блузи, пропуснах някои възможности, не довърших започнати лични задачи. За тези се сещам в момента, но със сигурност има доста други.

Кои са любимите ти пет книги?

Трудно бих определила пет, но някои:

Майстора и Маргарита

100 години самота

Знаци по пътя

Мечо Пух

За любовта и други демони

Любов по време на холера

Вярваш ли в извънземни?

Виждам ги всеки ден – леко неадекватни, говорят по мобилен телефон на неподходящи места, блъскат се в трамвая и се пререждат пред кабинета на лекаря. Има и едни, които се движат вляво, напук на всички правила.

Коя си ти, всъщност?

Ех, ако знаех само…

Ако някога спреш, откажеш се, затвориш двери и преустановиш да се занимаваш с блога, то ще е, защото….?

Защото ми е писнало или не виждам смисъл да го правя повече. Защото съм омръзнала сама на себе си. Или защото съм открила по-интересна форма да споделям.

 

Всяко нещо идва с времето и момента си, ето че продължението на Гастрол узря и намери как да излезе от архивите две години след последната публикация. 

Рубриката се появи през 2010, постепенно набра скорост, стана любима и се разгърна, но с увеличаването на гостуванията за щяло и нещяло из блоговете изгуби от енергията си, форматът (ми) омръзна и реших да я прекратя. Срещна ме с великолепни хора и донесе много емоции, но нямаше смисъл да я водя проформа, просто за да същестува. От време на време ми хрумваше да се върна към нея, но нямах конкретни идеи за вид и концепция. До съвсем скоро.

Как ще продължи: отново под формата на разговор с въпроси и отговори

Кой ще участва: само жени. На този етап реших, че те са по-интересни и многопластови (извинявам се на господата), а и по-лесно се отпускат за разговор. Някои познавам отдавна, други срещнах наскоро, а с трети запознанството тепърва предстои.

Какви ще са темите: искам да избягам от майчинството и родителството, както и от професионалния план и работата. Интересни са ми жени, които не приключват образа си с тези две неща, макар и важни, а по ненатрапчив начин разгръщат множество интереси, хобита, занимания и увлечения. Заедно ще фокусираме върху емоциите, убежденията, усещанията, позициите – как се чувстваме извън обичайните роли, какво ни липсва и кое ни удовлетворява, как намираме мястото и комфорта си, какви са изборите и колебанията ни, какво харесваме и мразим, къде стоим и какво искаме.

Какъв ще е форматът: всяка публикация ще съдържа схематичен увод (без излияния и дитирамби както преди), самия разговор и снимки, които държа да правя аз. Не защото друг не може да се справи или личният архив е недостатъчен, но смятам за важно илюстративната част да е свързана с текста и да е подготвена от един и същи човек, в случая от мен.

Каква е идеята: иска ми в рубриката да продължат срещите с жени, които без да развяват знамена и лозунги, успехи и статуси, са безкрайно интересна компания, любопитни събеседници, разказвачи на истории и създатели на такива. Жени, които не изчерпват разговора с децата и офиса, а разполагат с един куп теми и страсти, за които могат да разказват с часове. Смели, любопитни и енергични жени, които заразяват с ентусиазма и харизмата си. Обещавам да подбирам именно такива.

Това е. Започваме довечера.

LaMartinia на 7: какво не успях да направя

Вчера LaMartinia стана на 7. Били важни първите, казват, затова реших да събера в една публикация нещата, които за толкова години не успях да направя в/с този т.нар. мой блог.

1. Не написах книга – навярно сме само аз и още няколко човека, които все още не сме издали книга. Тематиката и самопреценката са маловажни, а често и умението да пишеш. Важно е  книга да има. Е… няма. А щеше да е хубаво за CV.

2. Не съм Инстаграм френдли – нито веднъж не снимах капучино върху чаршаф или небрежно метната завивка. Рядко пия нещо с мляко, още по-малко в леглото, с което ми отпадат около 158 вида инстаграмски сюжета. Нямам иймс стол, нито гигантски плетени одеяла, зайчета, мопс или померан. Кафето ми е черно, късо, нефотогенично и невзрачно, уви.

3. Така и не успях да вляза в блог стилистиката – никакви „приятели“, „прекрасници“, „скъпи момичета“. Едно суховато такова, без обръщения и мили думи. Не мога да се пречупя и това си е, приемам съвети.

4. Не съумях да превърна блога в женски, пардон, дамски сайт – искаше ми се да има хороскоп, късметчета, маски против целулит, клюки, селебрити моменти, класации на романтични филми и 10 начина да бъдем щастливи, но все не ми достигаше време.

5. Не организирах томбола с награди. Хората раздават ли, раздават, аз съм се запънала – не, та не.

6. Продължих да се появявам извънредно рядко на блогърски събития. Темерут.

7. Не направих нито един семинар, уъркшоп, дискусия или поне среща на тема „Как да поддържаме блог?“, „Как да виреем в блогосферата успешно?“ или „Как се става топ блогър“. Просто не знам отговорите, иначе щях да организирам.

8. Никога не попитах „Какво искате да видите в блога?“.

9. Не помолих нито веднъж „Споделете това!!!!!!“ или „Моля ви, споделете този блог, за да достигне до повече хора!!!!!Моля ви!!!!Плийс, шеър“. От срамежливост ли, от скромност ли, де да знам.

10. Не се саморекламирах – LaMartinia за 7 години няма нито един спонсориран промо пост. Все още си мисля, че така трябва да бъде с този вид блогове, но най-вероятно съм в грешка.

11. Не успях да се вживея в ролята на опитен блогЪР, който покровителства младите едва прохождащи свои „колеги“. Уж мъдро и доброжелателно, но всъщност снизходително, та чак подигравателно. Някак не ми идва отвътре, иначе можеше – за повече тежест.

12. Не отказах никой, който се е допитал до мен с идеята да създаде свой блог, а можеше драматично да сплашвам с репликите „Оу, много е трудно, не се захващай!“, „Изисква много самодисциплина и отговорност, не е за теб“, „Не знаеш с какво се нагърбваш“ и други такива апокалиптични думи на опитен блогЪР.

13. Не станах Мария Илиева Фотографи. Упорито клатя глава и отказвам „Не, не, не искам, държа снимането да си ми остане хоби.“. И май никой не ме разбра защо.

14. Не използвах никога чудесните и така популярни хаштагове #lovemylive #happylife #lifestyleblogger #blog #lovemyjob #lovemykids #lovemyhome #lovemy…whatever #happyme #lamartinialife #lamartiniatravels #lamartiniaworld

15. Не свикнах да говоря за себе си и блога в трето лице – LaMartinia отива на обяд, LaMartinia си ляга, LaMartinia е във ваканция, LaMartinia се чувства объркана и други. Скука.

16. Така и не овладях умалителните – блогче, гримче, кремче, аутфитче (тоалетче), детенце, шапчица, легълце, месце, салатка, ресторантче и разни други, които освен че разчупват речта, правят тона много по-приятелски, скъсяват дистанцията някак, приятни са.

17. Не успях да въвлека достатъчно децата си в блогоисторията – можеше поне рубрика някаква да им измисля или на всяко дете по блог, в който то само да пише (това, че едното не може да пише и двете не ползват компютър са само подробности).

18. Пропуснах да споделя много лични моменти – какво съм вечеряла, къде се епилирам, как върви цикълът ми, нивото на хормоните, какво имам в хладилника, дамската чанта и левия си чорап. Съжалявам, не остава време 🙁

19. Не приемах всички покани. Да се показвам за щяло и нещяло оттук-оттам никога не ми се е струвало добра идея, но гледам, че е актуално, трябва да преразгледам това си, отново темерутско, поведение. Както заяви една  телевизионна продуцентка/режисьорка/нещо си преди време „Винаги можем да измислим някоя драма, за да стане по-интересно.“.

19. Никога не се тагнах от Терминал 2 с: фийлинг блесд, фийлинг уандърфъл #travelislife #lovetotravel

20. Не приех нито една оферта, в която трябва да включа 239 пъти даден линк, без да споменавам, че постът е спонсориран. Темерут, казах ви.

21. Не поствах само захар и рози, имаше и тъжни неща – смърт, гняв, тъга, меланхолия, дълги паузи, в които нямах какво да кажа. Или имах какво да кажа, но споделях само с хората около мен.

22. Не разбрахме за какво, аджеба, е този блог – егоцентричка ли съм, ексхибиционистка ли, липсва ми нещо основно ли, комплекси ли имам, нарцис ли съм, на интересна ли се правя, КАКВО точно не ми е в ред, че споделям с непознати разни глупости от СОБСТВЕНИЯ си живот. Кой изобщо го интересува, каква ми е далаверата, защо го правя и какъв е подтекстът? Вие знаете ли?

23. Не свикнах да се представям с титлата БЛОГЪР. Дори не го споменавам в свободен разговор, освен ако не ме попитат нещо в тази връзка. Никога не съм и слагала тази дума доброволно до името си. Любимо ми е блогърКА.

24. Не разбрах какъв е зорът да си популярен, при това на всяка цена. Може с глупост, с безвкусица, с плява, със скандал, с анонимен пасквил, няма никаква разлика, важното е „да те знаят“.

25. Не се научих да копирам – сериозен минус.

26. Така и не успях да се взема насериозно. Като гледам, никога няма да успея. И май това е най-хубавото в цялата история.

27. Пак не направих торта за рождения ден на блога. С домашни блатове и много разкошен домашен крем, разбира се. И фотогенична, за да мога да се снимам с нея. Ще ме извините

Наздраве. Не за мен. За вас.

Вероятно повечето хора, които следят LaMartinia знаят, че не участвам в мероприятия/срещи/събирания на б л о г ъ р и (не мога да възприема тази дума за нормална), нито имам навика да раздавам инструкции що е това блог и как се списва.
Но за почти 6 години понаучих някои неща, които споделям, дано са полезни някому.
– Графичното оформление е важно, но по-важно е съдържанието, да не изпадаме в грандиозни драми дали тази тънка сива линия вляво пасва.
– Репликата „Очаквайте скоро“ е грешка, която и аз допусках в началото. Нека не надскачаме формата. Напушва ме смях всеки път, когато го видя в нечия публикация.
–  Копирането не е добра идея. Може много да ми харесва как автор Х списва блога си, но е хубаво да намерим собствен почерк и образ.
– Схемата *История+рецепта* е вече доста измъчена. Или едното, или другото.
– Личен блог не означава непременно фиксиран в егото, означава и личен поглед, мнение, наблюдение.
– Споделянето не е егоцентричност. Но понякога има опасност да се превърне точно в това.
– Някои блогове са просто терапевтични, обърнати навътре, много ги харесвам.
– Пътеписите от типа „Тръгнахме рано сутринта и си купихме билети“ – бррр. Ясно, че пътуването е новото черно, но само снимки или някаква конкретна история биха били много по-интересни от опит за мини туристически гид.
– Ако не съм наясно за какво ще пиша, по-добре да не определям тематиката. Свидетели сме на много блогове, относително популярни, които се измъчват в усилия да поддържат първоначалната идея, без да разочароват. Непонятно ми е защо, това все пак не е медия или телевизионно предаване. А пък и в крайна сметка хората се променят, няма нищо лошо в това.
– Ако нямам какво за какво да пиша, по-добре да си трая. Паузи от месеци със сигурност не са приятни за четящите блога, но все пак идеята е да го списваме за себе си, без това да ни напряга. Ако последното не е вярно, значи вече сте автори не на блог, а на нещо друго.
– Да трием старо съдържание – твърдо не. Нарушава се естествената история. Всеки е писал пълни глупости на моменти, но да губим енергия в напудрянето на архива е безсмислено.
– Какво искате да прочетете, за какво да пиша – по дяволите, защо?
– Самоиронията помага, не само за блога, а и по принцип.
– Детето ми и то трябва да си има блог, или поне да участва в моя като автор – хо, хо, хо, дискретен смях.
– ФБ страницата в повечето случаи е полезна, но понякога затормозява и вреди.
– Ако започваме блога, за да: а. станем популярни, б. да ни канят по разни партита, в. да заместим липсващ социален живот, по-добре да зарежем тая история.
– Има много хора, които са достатъчно интересни и без блог. Не е нужно всички да списваме по един, за да се идентифицираме.
–  Класации и конкурси? Не виждам смисъл от подобни неща и не участвам. Всеки е за себе си.
–  Блогът си е просто блог, независимо колко читатели има. Сайтче=блог=лична гледна точка. Всеки има право да пише за каквото сметне за необходимо – от живота на хлебарките в кухнята до световната конспирация. Няма нужда от чувство за вина, неудобство и „ама има по-важни неща“.
– Ако започнем да употребяваме думата „почитатели“, нещата не отиват на добре.
– Всеки път, когато попадна на снимки от светски блогърски събития си припомням защо всъщност не ги посещавам.
– Всяка неискреност личи. Или поне проличава в даден момент.
(Може да добавяте.)

От време на време се налагат някои блог разяснения. Може и да се повтарям, здраве да е.
*Името на този блог е LaMartinIa, без второто И е марка дрехи, с която нямам нищо общо.
*Казвам се Мария, не Мартина, пише го на явно място. Ползвам истинското си име. Не че нещо, но е хубаво да знаем към кого се обръщаме. Благодаря.
*Този блог е мой личен, не е посветен на дъщеря ми Мартина, тя няма рубрика, колонка, нито е „автор“. Заема голяма част от него поради простата причина, че заема голяма част от живота ми. Не знае какво значи блог, а и не й е интересна тази тема.
*С близките и хората около мен не обсъждаме блога. Парадоксално е, но родителите ми например не знаят името му. Той е нещо като чанта, която всички знаят, че нося, но почти никога не става тема на разговор.
*Блогът съм аз, но аз не съм блога. Понякога съм дръпната, тросната, тъжна, изнервена, уморена, депресирана и други нормални състояния. Не се нося върху розов захарен облак над града, това е сигурно.
* Понякога пиша, понякога не. Когато както ми е кеф. Скоро погледнах, че в първата си година съществуване е имало 190 публикувани материала, за 2014 са 82. Колкото, толкова.
*Снимките, които публикувам са с бърза и лесна обработка, за по-сложна нямам нито умения, нито време и сили. А и за мен това би отнемало голяма част от удоволствието и спонтанността на процеса.
*Отговарям на всички съобщения на мейла (mymartinia@gmail.com) и във ФБ страницата на блога. На тези под публикациите рядко, просто не ми достига време. Обмислям дори да ги премахна. Обратната връзка ми е важна, радвам се на всяка такава във ФБ страницата.
*Неприятно ми е да се обяснявам защо публикувам това или онова, защо мисля така или иначе, но от време на време го правя, както сега например. Считам блога за моя територия и не се влияя от заядливи забележки. Друга тема  е градивната аргументирана критика, която уважавам и ценя. Такава обаче не съм получавала досега.
* Ласкателството ме отблъсква, но ме трогват искрените мили съобщения, които получавам. Не ги споделям публично, защото го смятам за ненужно и нескромно. Благодаря ви!
* Върху снимките си не поставям воден знак, нито отличителен надпис. Ако ползвате някоя от тях, поне споменете автора. За текстовете – същото.
*Не правя томболи. От никакъв вид.

*Блогът все още не е станал задължителен. Ако ви дразни, не го следете.

Ми това е май. На всички, които имат, възнамеряват да направят, или се чудят дали да създадат свой, бих казала едно: направете го за себе си, не мислете кой и защо ще ви чете, дали има смисъл, какво ще излезе, не се сравнявайте с други блогове. Наслаждавайте се, ако пък не ви харесва, закрийте го, няма драма в това.

Толкова съм свикнала да споделям, че обратното ми се струва едва ли не перверзно.

За някои хора със сигурност е точно наопаки. Не мога да установя дали ми харесва, но засега ми дава смирение и баланс. Предполагам обаче, че бързо ще ми омръзне.

Разочарованията от хора, които ми се струва, че познавам добре не спират. В един момент връзката с тях прави „храс“ и всичко се срива. Все едно губиш някого без да си бил предупреден.

Дословното копиране направо ме влудява. Имитаторите. Напъването да кажеш нещо, просто заради упражнението. Участието във всичко. Присъствието навсякъде. Мнението по всяка тема. Правописните грешки. Зле сглобените текстове. Липсата на идеи. Абе, много неща ме влудяват.

Липсват ми интересни интернет места на български език. Тематични, лични, фотографски, социални, интериорни, литературни, всякакви. С реални хора и емоции, не снимки на чаши с кафе и дълбокомислени чужди цитати.

Не разбирам защо жените около 40 започват да се обръщат помежду си с „момичета“ и „кучки“. Също да публикуват снимки на известни мъже и да въздишат под тях. Някой знае ли защо така се получава?

Не ми остава време за нещата, които обичам да правя. И това не ми харесва.

Открих, че оцветяването на книжки буквално ме изключва от всичко. Нещо, което напоследък намирам за трудно постижимо. Имало и книжки за възрастни. Не съм сама.

Липсват ми повече истински вдъхновители. Хора, на които да се възхищавам. От които да научавам. Интересни, дълбоки, мъдри, греещи.

Естествено бликащото остроумие е върховна наслада. Безплодните напъни за същото са си чисто наказание.
Напоследък имам кофти чувство, че се повтарям. Дали? Сигурно.

Все се заричам да стоя настрана от хора, които знам, че не излъчват съвсем чистоплътна енергия. Злини могат да сътворят, злини.

Самохвалството и ласкателството – така ненавиждам и двете.

Добрият спор е в състояние да ме вдъхнови, не знам защо повечето хора се ужасяват. Отстояването на позиция чрез стабилни аргументи, виртуозно застъпване на тези, изваждане на доводи и доказване на теории. Така приятно може да протече една вечер.  От друга страна, спор с липса на аргументи и издишащ противник може да бъде най-скучното нещо на света.

Не съм сигурна кое повече ме дразни – неосъзнатата простоватост или прикритата зад напомпани претенции такава.

Столовете Иймс някъде безплатно ли ги раздават?

Всяка година на този ден пиша по нещо за блога. Вече не знам дали не се повтарям, ще ме извините. Радвам се, че не го прОдадох, прЕдадох, видоизмених, ограничих, окастрих и насилих тематично; че не го превърнах в PR бюлетин и справка за скучни събития, в тотализатор или рекламен спот. Остана си моето място. Убежище, в което казвам каквото, когато и както преценя. Мога отговорно да заявя и да се подпиша със замах – LaMartinia, това съм си аз. Лоша, добра, права, крива, интересна, скучна, се моа. Да бъда харесвана нито е нужно, нито задължително. Имам фиксацията да се старая да правя нещата както трябва, точно както на мен ми се струва правилно. Това ми е важно. Надявам се, че един ден момичетата ми ще четат и ще се смеят. Или пък ще се замислят. Или пък ще си спомнят. Каквото те решат. Моите момичета. Така ги обичам… те знаят. Толкова ме промениха и вдъхновиха, дори само заради това мога да им бъда вечно благодарна.
И това място, и него обичам. Изобщо, много ми е емоционално всеки път на тази дата. Все едно кой знае какво, някакъв си блог, чудо голямо. Но са си цели 5 години. Не какви да е, а 5 от най-скъпите ми. Винаги ще помня онзи безметежен февруари, вкъщи на дивана:
– Добре де, как да се казва? Не мога да измисля име. 
– Мартиниа? ЛаМартиниа, нали си испаноговоряща. 
– Ей, става! Даже е свободно името.
Началото винаги е хубаво, преобръща стомаха, изтръпват дланите, ново, неизвестно, адреналин, летиш. Щастлива съм, че с някои от вас сме от онзи февруари преди 5 години. Щастлива съм, че за това време се запознах с безброй чудесни, ЧУДЕСНИ ви казвам, хора. Такива, които ти запълват мисълта, деня, надуват ти вярата в смислените неща и ти става уютно с тях. Хубави хора. 
Научих много с/в/чрез този блог. За себе си, реалността, отвъд нея, за околните и техните лични реалности, за пропастите и тънките мостове, по които се срещаме, или пък се разминаваме. Сигурно изглежда странно и недостоверно, но нямам навика да фиксирам вниманието си върху блога. Той е нещо като онези миниатюрни огледала от фолио в детските куклени къщи – отразяват, но само силуети, нищо отчетливо и ясно. Грижа се за него ежедневно, но не го поставям във витрина, нещо като физическа част от мен е. С приятели и вкъщи не говорим за блога, не го обсъждаме, нито анализираме, животът ни се случва някак отделно, въпреки че всичко, което пиша вътре, е лично. Особено е, дори не мога да обясня. Някакво паралелно писмено аз. Смятам се за емоционален екстроверт и споделянето за мен е жизнено необходимо. Мисля си, че ако повече хора осъзнаят колко е полезно и съумеят да го използват, ще бъде добре. Но границите са важни, някак проява на лош вкус е да не ги усещаме.  Единственото, което съм си поставяла за цел тук е всеки ред или образ да бъдат искрени. Колко ми се е получавало, не знам. Но знам, че тези, които четат, усещат много добре. Надявам се поне.
Покрай LaMartinia и онлайн комуникацията още по-отчетливо осъзнах, че не понасям позата, кухата претенция – нещото, което може да срине доверието ми в когото и да било, да прекрати незабавно интереса ми, да ме отврати, откаже, дистанцира. Установих, че сарказмът трябва да бъде елегантен и премерен, да не стига до грубост и дебелащина, до простоватост. Особено от устата или клавиатурата на жена. Дадох си сметка също, че не харесвам крайната еманципация, тропането по масата и биенето в гърдите; финесът е нещото, което така липсва понякога, усеща се чак физическа нужда от плавното му движение и мекота.
Виждате, хаотично като за петилетка, но това е положението. 
Благодаря ви за присъствието и подкрепата. Наистина! От сърце! Удивителните по принцип не са ми присъщи, тук са на място.  Също за обратната връзка, реакцията, думите, писмата, въпросите, доверието. Оценявам и помня.
Това е. Пък и чудесен ден съм избрала за начало, поводи за черпене колкото иска човек. Наздраве. И благодаря още веднъж. С удивителен знак.
За емигрантството, куфарите, терминалите и носталгията е изписано много, темата е предъвквана, изплювана, пак захващана, до безкрай. Колкото и важна да е, не смятам, че мелодрамата има място, живеем в глобален свят, изборът е свободен, повечето от границите също, хората прелитат насам-натам без да използват думите „невъзвращенец“, „завинаги“, „никога“, номадството е все по-разпространено и все по обичайно явление. 
За мен обаче по-интересната част от процеса винаги е била не заминаването, а завръщането. Затова започвам рубрика с най-общото заглавие „Миграция“ – дума, която звучи хубаво и е събирателно за всички типове движения. За тези, които са заминавали някъде с идеята да бъде постоянно, но по една или друга причина са решили да се върнат.
Освен себе си и хората, които познавам лично, бих искала да включа и други истории, колкото по-разнообразни и характерни, толкова по-добре. Може да сте вие, ваши близки, познати, за когото се сетите. Въпросите са малко, кратки, общо-взето най-важното. Заедно с отговорите можете да ми изпратите и снимка, но не е задължително. Ако не желаете да се появява истинското ви име, заменете го с псевдоним, важна е историята, не личните данни. 


Изпращайте ми отговорите на: mymartinia@gmail.com (с *миграция* в subject полето) или на лично съобщение във ФБ групата на блога
Срок няма.

Въпросите:
Име/псевдоним:
Възраст*: 

Образование, призвание, професия или занимание:
Заминаването (кога, с каква идея, защо):
Мястото:
Нещата, които ме очароваха:
Нещата, които не ми харесаха:
Нещата, с които не успях да свикна:
Трудностите:
Какво/кой ми липсваше най-много:
Причината и поводът да се върна:
Как реагираха близките/околните, коментарите:
Как се чувствам сега, кое ми липсва:
Там или тук?

*не е задължително да я попълвате, но в конкретния контекст е доста информативна
AlItalia

Не пътувайте с тази компания! От много години вървят стремглаво надолу, но положението е наистина зле. Губят багажа ви. За тях е нормално. С тракинг номера единствената информация, която получавате е „no information“. В деня, когато летите обратно, багажът ви е намерен и ви посреща на изходното летище. Колко удобно! Обезщетението е минимално и не покрива дори половината от направените поради липса на багажа разходи. Изплаща се след десетки мейли, по телефон са почти неоткриваеми. Epic fail.
Операта за деца е прекрасно начинание. Време е обаче Софийска опера да смени пластмасовите жълти столове в детската „зала“ (на практика фоайе) и да отдели повече внимание на декорите и костюмите. От уважение към малките си зрители. Постановките за бебета и деца до 3 години все още не сме посещавали, но идеята е страхотна! 
Системата им за онлайн плащания работи чудесно, без засечки, всичко е обяснено и указано ясно и прегледно. Обновява се редовно и ФБ страницата им.

Pampers Premium Care 
От ПР агенцията на Pampers се свързаха с мен с предложение да пробвам новата им серия Premium Care. С първото ми дете ползвахме само тази марка, този път тестваме различни варианти и модели. Смятам идеята за ползване на многократни пелени за чудесно еко-био-органик решение, но честно казано не бих се лишила от удобството на еднократните. Егоистично, но факт.

Плюсовете: 
– тънки са, както и всички модели на марката. 
– „дишащи“, кожата не се запарва и подсича, материята не дразни
– вътрешният им слой поддържа повърхността суха
– имат лента-индикатор, която се оцветява в зелено до степента, в която памперсът е пълен – безспорно допълнително удобство. На опаковката имаше надпис „до 12 часа“. Е, не сме ги тествали в такъв продължителен интервал, но определено издържат.

Минусите:
– прекалено силният аромат. Щом се смеси с останалите миризми става … натрапчив.
– високата цена. Високите технологии го изискват, предполагам.

Kiki Bibs
Ако разполагате като мен с прекрасно бебе с „прекрасен“ рефлукс, лигавникът ще ви е от първа необходимост. Да не прилича на найлонов плик, да не стяга, да е от памук, за да не дразни кожата,  да не загрозява, да попива, да е плътно до вратлето, за да не мокри, да изглежда приятно и да играе освен основната си роля, и тази на аксесоар. Е, банданите-лигавници на тази фирма изпълняват всичките условия. Закопчават се с тик-так, от меко памучно трико са, перат се лесно, съхнат бързо, красиви са, стоят като шал, има ги в най-различни десени, струват само 5.90 лв. ФБ комуникацията е бърза и лесна, поръчах ги и пристигнаха на следващия ден. Доставката за 6 броя и повече до края на февруари е безплатна.
Бих им препоръчала да правят и в други размери за по-големи деца, чудесен аксесоар са.

Снимка: Kiki Bibs

2013
2013 беше една от онези пълни, уютни, запомнящи се, важни години. Имаше малки взривове, големи взривове, пътувания, протести, промени, преобръщания, страх, смяна на посоки, притеснения, сбъднати желания, преосмисляне, решения, срещи, фойерверки, пристанища…какво ли не. Щастието беше в израстването, в смисъла, в полезното, в мисълта, в подкрепата, в усещането за справедливост, във взаимността, в адекватната комуникация, в споделянето, в куража, в създаването.
Тази година опознах много хора, преоткрих други и … срещнах един съвсем нов човек. Думите нямат чак такава сила да опишат емоцията. За втори път – вече по-спокойно, осмислено, зряло, плътно усещане за щастие. Да погалиш по главата спящо малко същество, което току-що е пристигнало на този свят, а то да ти се усмихне все едно му разказваш стар глуповат виц – един от моментите, които искаш да хербаризираш, замразиш, отпечаташ, заключиш в дървена кутия. Когато нищо друго няма значение. Наистина.