Храната в детството
Първите ми съзнателни спомени изобщо са свързани с градината на село, слънчогледите, лозницата, хамака в двора на къщата ни, филиите с лютеница и сирене, сочните праскови и царевицата на жар, начертаната с тебешир „Дама“ върху горещия асфалт – с две думи, всичко в този период от живота си свързвам с радост, безгрижие и свобода.
Не съм имала особено отношение към храната, но и не съм се лишавала от нищо. Обичах всичко, което е на педя разстояние и може да бъде откъснато от градината на баба – божествените розови домати, пъпешите, дините. Вкусът им е едно от нещата, които винаги ще помня, може би защото е бил плод на най-естествената връзка между човека и земята, на труда, на старанието да дадеш живот на нещо със собствените си ръце.
Отношението на другите
В сравнение с връстниците си бях по-висока и едра, имах бузки, които бабите на съседските деца се надпреварваха да щипят, а това беше, меко казано, смущаващо. В училище бях в групата на приятно закръглените деца, но тогава не съм възприемала това като проблем.
Моделите за подражание
Не съм се впечатлявала от актрисите, певиците и манекенките, които бяха модел за подражание за повечето ми приятелки. По-скоро си представях идеалната жена в образа на фея – с дълги, вълнисти коси, тънка талия, ефирна, лека, почти нереална…
Довереният човек
С най-близките си винаги съм говорила открито, но истинска споделеност усетих от едно момиче, с което се запознах на един любителски курс по актьорско майсторство. По това време тя беше на 19 и почти целия си съзнателен живот бе прекарала в залата за художествена гимнастика. Макар че на пръв поглед бяхме като две съвсем различни вселени, всъщност страховете, демоните от миналото и светоусещането ни като цяло се оказаха сходни.
Различното отношение към храната
За съжаление проблемите започнаха още на 11-годишна възраст, когато поради сериозен здравословен проблем, трябваше да прекарам един месец в болница. Терапията продължи години след това, а фактът, че тя съвпадна с навлизането ми в пубертета, доведе до едно стремглаво повишаване на теглото.
Нямам спомен да съм злоупотребявала с храната, макар че всички около мен смятаха, че преяждам системно. Имаше, разбира се, и десетки „доброжелатели“, които не пропускаха да ми подметнат, че ако не направя диета спешно, след известно време ще изглеждам като чувал с картофи. Само най-близките ми знаеха, какво се случва в действителност.
Накратко – светът около мен беше изпълнен предимно с укор и присмех, а този вътре в мен – със срам, страх и несигурност.
Бях на 17 години, когато усетих, че ситуацията става неконтролируема и тялото ми просто не ме слуша. Затова реших, че трябва да взема мерки. Поради здравословното си състояние тогава нямаше как да спазвам каквито и да било диети, затова изчетох цялата налична литература за лечебното гладуване и просто един ден започнах. Имах ясна цел, не съм прекъсвала, не съм се отказвала, стиснах зъби и преминах някак през сълзите, болката, безсънните нощи, непрестанната борба с навиците си, страха, че мога да се проваля.
След 18 месеца се бях освободила от близо 40 килограма (дневното ми меню включваше определен грамаж пресни плодове и чай с мед, в периодите на захранване – ангелска супа и варени зеленчуци без мазнина и сол).
Истинската битка обаче започна едва след това, защото, дори когато е осъзнат, необходим и контролиран, гладът не създава трайни хранителни навици, следователно трябваше да си създам такива, които да бъдат адаптирани към състоянието и нужните на тялото ми, а този процес бе доста сложен и ми отне години. Години, в които преминах от пълен отказ да се храня, през страх от храната, от ненавист до неистови желания. Години, в които първо трябваше да се помиря със себе си, след това да се науча да обичам тялото си, а накрая и да променя изцяло начина, по който възприемам храната.
Коригирането на килограмите
Теглото трябва да бъде коригирано, само когато има непосредствена (и реална) физическа или здравословна необходимост това да се случи. И то разумно, постепенно и планомерно.
Свободата
Щастлива съм, че успях да се освободя от вменявания ми с години натрапчив стремеж да бъда някаква заради някого, да живея според някакви, съшити от обществото, критерии за съвършенство. От страха, че ако не мога да вляза в дреха с размер XS, ще настъпи краят на света.
Свободата на духа дава свобода на съзнанието, а свободата на съзнанието означава да култивираш в себе си способността да приемаш всичко точно такова, каквото е, да се наслаждаваш на мига без мисъл за „може“ и „трябва“ – така, както го правят само лудите, влюбените и малките деца.
Разбира се, препятствията по пътя никога не свършват, но днес те вече са по-скоро някакви външни обстоятелства, които приемам като малки речни камъчета – събирам ги, правя „жабки“ във водата с тях и продължавам.
Да обичаш себе си
Да уважаваш всичко, което природата ти е дала (започвайки от ума, съзнанието, душата, емоционалното същество и не на последно място физическото тяло), да се стремиш да го използваш по най-добрия възможен начин – естествено, леко, без натиск, без колизии и сътресения.
Да осъзнаваш, че да се грижиш за собствения си емоционален (и физически) комфорт, както и за нуждите на душата си, далеч не означава да бъдеш егоист. Да обичаш себе си означава да можеш си прощаваш, да не бъдеш прекалено суров към себе си, да не се самонаказваш за грешките си, да осъзнаваш, че себеуважението е най-важната структурна и функционална единица на пълноценния човешки живот.
Осмислянето на обичта към мен самата като неотменима потребност е най-дългият и каменист път в живота ми до момента. Все още вървя по него. Всеки ден.
Думите ти към 10-15 годишната Станислава
Обичай се! Обичай тялото си! Все пак то е единственото, с което ще разполагаш до края на живота си. Грижи се за него, вслушвай се в нуждите му, благодари му и не забравяй, че болката е просто едно временно обстоятелство, което ще шлифова душата ти и ще отвори очите ти за хиляди прекрасни хоризонти.
Емилия - личен архив
Йоана Иванова
Мирослава Илиева
©Даниела Ламбова
Емилия - личен архив