Пътуване с лек багаж: Даниела

Кое определяш като лукс там?

В Брюж, където отседнахме първо, всичко ми изглеждаше лукс – спретнато, красиво и подредено. Град, изпълнен с добре поддържани исторически паметници. Брюксел, където беше второто ни настаняване, не ме грабна много. Там само закуската в хотела ми се струваше лукс: имаше дори гофрети!

Най-запомнящите се детайли от това пътуване?

Прекрасната бира, чудните шоколади и гофрети, тропотът на коне в Брюж, невероятната учтивост и отзивчивост на местните хора, фламандската архитектура…

Завърза ли познанства и приятелства там?

Не. По принцип трудно завързвам случайни познанства, докато пътувам, а не ги и търся. Нямахме и много възможности за такива, защото обикаляхме през цялото време. 

Изключи ли се по време на пътуване или тъкмо обратното – постоянно беше онлайн, за да споделяш? Снима ли?

Много снимах: с фотоапарат и телефон. Никога не се изключвам, ако имам лесен достъп до интернет. Не съм била и постоянно онлайн. За мен беше важно да направя много снимки, за да имам спомени, а и за да споделя малко от тях.

Как съхраняваш спомените? Какво си донесе?

Почти нищо не си донесох, освен снимки и една малка фламандска къщичка. Това са ми основните съхранители на спомените. Също и този въпросник.

Най-смешната случка по време на това пътуване?

Две забавни случки са ми останали. Едната е от един ресторант в Брюж, в който вечеряхме заедно с нашето дете. Въпросното заведение беше голямо и претъпкано, подобно на бирария – явно много популярна, защото без резервация беше невъзможно да се намери маса вечерта. Както повечето белгийски ресторанти, и този предлагаше детско меню с десерт – сладолед. Нашият син, както винаги, чакаше с огромно нетърпение сладоледа. За всеобщо изумление, в случая той беше сервиран в пластмасова крава-играчка, която се отваряше и долната й част представляваше купичка. Тригодишното мигновено се зае със сладоледа, който обаче беше още много твърд. Докато успее да отчупи парче с лъжичката, купичката падна на земята и се изтърколи по пода между множеството маси. Докато се усетим какво става, малкият лакомник се спусна като стрела след нея и хладнокръвно я догони, навирайки се под маси и столове. За щастие, сладоледът беше твърде замразен и не стигаше съвсем до ръба, затова търкаляйки се, нито се беше изсипал, нито беше успял да докосне земята и да се изцапа. И слава богу, защото детето ни продължи да си го яде непоклатимо, преди дори да успея да реагирам.

Другата случка беше на една улица в центъра на Брюксел. Група испански музиканти с китари седяха на един бордюр и си приказваха, по всяка вероятност малко преди това бяха свирили на площада, където различни музиканти се изявяваха един след друг. Нашият син ги гледаше с огромен интерес, а те коментираха на английски, че явно много обича музика. Ние потвърдихме и един от музикантите му позволи да дърпа струните на китарата. Малкият беше изключително ентусиазиран да изсвири няколко акорда. Стана му много забавно. Благодарихме и си тръгнахме по пътя, а мъжът ми не спря да ми натяква как съм забравила да направя видео.