Публикации

Първо сафари за децата и първи глемпинг – онези места, които уж са къмпинг, но всъщност не са.

За втора спирка избрахме Dalawella, съвсем наблизо до Hikkaduwa, отново крайбрежна зона, но в съчетание с плътна, гъста и живописна джунгла.

Къщата ни, едноетажна, сгушена сред палми и тропически цветя, с божествено красив двор, в който се прескачаха животни, а сутрин рано светлината беше направо извънземна.

Основното, което ни привлече в Dalawella бяха прословутите скокове с палми над океана, дивият плаж и по-малката популярност сред туристите. За съжаление уцелихме бурни води и не успяхме да плуваме в най-привлекателната част, но пък красотата ѝ ни остави без думи. Нямам много снимки на самия океан, трудно улавям динамиката на вълните, а и предпочитам да им се наслаждавам без визьор. 

За забравената раница разказах преди време в Инстаграм, един разкошен човек направи невъзможното, за да я издири и да ни я върне. Той стана и наш водач в последния ден. Заведе ни до няколко храма, чаената плантация Herman tea, острова на канелата, сладководно езеро в околността и до Jungle beach (единственият fail, беше ужасно претъпкано с местни и невъзможно за плуване, бързо го напуснахме). Видяхме как отглежда чай, къде расте пиперът, как ухаят листата на канелата, какво е каучукът и защо белият чай се бере само с ръкавици – вълшебни преживявания, особено впечатляващи за децата.

Unawatuna, която е наблизо, освен пълна със заведения и хора, не ни впечатли нито с плажа, нито с атмосферата си. Слизахме за вечеря до там, доста популярно място е, но определено се радвам, че избрахме друго за нощувка.

Ако трябва да си спомня най-ярките неща от тези дни, това са сутрините в градината, сърдечните ни домакини, звукът от вятъра в палмите, разсънващата се джунгла, едрите разпенени вълни, подскоците на малките, подобни на катерички, животинки, ананасите и кокосите до входната врата, прохладата вечер и купите плодове за закуска. 

Искаше ни се да останем поне месец, но следващата част от приключението ни очакваше.

Когато планирахме маршрута за Шри Ланка бях толкова объркана от цялата информация онлайн, че почти се отказах. Едно място ли, друго ли; колко нощувки и къде; да обикаляме ли повече, или да го даваме по-спокойно; да се напънем да видим всичко, или да се примирим, че няма как да стане за 12 дни.

Точно тогава влязох в една ФБ група за бакпак туризъм и въпреки че не пътуваме по този начин, ни допадат местата, които те харесват – без големи хотели и групи, с повече местни, отколкото туристи, по-автентични и необезобразени от масовия вкус. Един много отзивчив австралиец, наскоро ходил с децата си, беше така добър да ми отговори на всички въпроси и да ми предложи места, които са му харесали, а и са подходящи за семейства като нас. Още в началото ме отрезви, че или трябва да изберем плажен тип ваканция, или по-приключенски, из планинските райони. На въпроса ми възможно ли е да съчетаем двете ми отговори без колебание НЕ (освен ако не искаме да отегчим и изморим до крайност децата). И беше прав, доволна съм, че го послушах.

По темата как планираме пътуванията си ще подготвя отделна публикация, защото често са ме питали. Накратко – с маршрутите и нощувките се занимавам аз, останалите просто приемат или отхвърлят, но винаги го съгласувам с тях, за да няма хън-мън. 

Въпреки огромното ми желание да се разходим из вътрешността на страната и планинските маршрути, семейният съвет реши да наблегнем на океана, просто нямаше как да успеем и с двете. Избрахме по-малки населени места и отхвърлихме тези, които се славят с инстаграм горещи точки за снимки, да бъде максимално фотогенично не е сред приоритетите ни.

След кацането в Коломбo сметнахме, че няма да имаме нужда от нощувка там, а направо отпрашваме (100 км., със случайно срещнат частник такси, проверихме преди това цените) към първата си спирка – Hikkaduwa. Избрахме я заради няколко неща: сърф обстановка (не караме, но харесваме подобни места), огромен широк плаж, заливи за плуване, много места за хапване, оживено, но не прекалено.

Нощувахме в  хотел в долната част, по-спокойната, до Nаrigama beach, който се оказа сърфистка зона и беше истинско удоволствие да сме там. Всяка сутрин по изгрев сърфистите изпълваха пространството пред хотела в очакване на вълните – истински красива гледка, която запечатах в съзнанието си от покрива на хотела и дори не се опитах да снимам, защото нямаше да успея да я пресъздам подобаващо.

Тъй като не сме от типа пътуващи, които обичат да висят на плажа по цял ден, първият въпрос на всяко място е: какво има за правене/гледане/посещаване. Това са основните неща в Hikkaduwa (плюс резерват за корали и сърф училища, които пропуснахме, просто нямахме време):

Плажът с костенурките

На левче с тук-тук нагоре към градчето се намира лагуна, в която всяка сутрин излизат костенурките, в напълно естествена среда, без ограждения, ограничения и атракции. Има единствено местни, които предлагат безплатно специални водорасли, за да ги нахраниш, така избягваме опити да им бъде даван банан, например, както и други  опасни и вредни за тях храни. Посъветваха ни да отидем преди 7, за да успеем да им се порадваме сами, но най-ранният час, в който сколасахме, беше 8. Децата бяха супер щастливи, костенурките са огромни, спокойни и плуват в краката ти. А когато към 9 се оттеглят навътре, остават кучетата, винаги привлекателни обекти, особено за Матеа.

Кану, шнорхелинг и риболов

В същия залив (Turtle beach) можете да се разходите до близки места, подходящи за шнорхелинг и риболов. Лодките са подобни на кану, изключително тесни и ненадеждни (Матеа стоеше права, залепена за стените, хаха), снимки нямам, защото всичките усилия бяха да се закрепя и да опазя децата, докато Тито се гмуркаше. Грешка беше, че не взехме маски Subea за всички, отидохме само с една, но карай. Тито се отчете и с огромна риба, която подарихме на лодкаря. Лагуната е приятно място, но плажът ѝ е прекалено населен за нашия вкус, предпочитахме този пред хотела ни.

Цунами музеят

Едно от най-впечатляващите места за децата – разказ, снимки и свидетелства за катастрофата, сполетяла страната през 2004 г. Вълната е резултат от земетресение в Индийския океан, удря първо Hikkaduwa и е с размер почти 20 метра, трагедията е огромна, загиват над 30 000 души, местни и туристи. В залата с най-ужасяващите снимки не се допускат деца, всичко е хем информативно, хем крайно емоционално, излязохме със сълзи и безмълвни. Пред музея има мемориал, върху който символично са изобразени сцени от 26 декември. Много специално място. 

Резерват за костенурки

Казват им turtle farms, но реално са места, където се лекуват ранени костенурки, излюпват се и укрепват малките на загинали или неспособни да се грижат за тях майки. Някои са с откъснати крайници и остават постоянно там, тъй като не биха се справили сами в естествена среда. Децата бяха безкрайно щастливи да ги докоснат и подържат, получихме специално разрешение за това.

Будистките храмове

Рядко и малко снимам в църкви и храмове, но има няколко в близост до Hikkaduwa. В единия попаднахме на церемония, свързана с кражба в дома, беше изключително интересно за наблюдение.

Плаж, гонене на вълни, залези и дълги вечери със заровени в пясъка крака

Най-приятните занимания всъщност – тоталното безвремие и шляене по плажа. Пясъкът там прилича на захар мусковадо – влажен, ситен със златист цвят, полепващ по кожата. Вечерите са дълги, разперени и напоителни. Бях си обещала да не нося апарата навсякъде с мен и да се наслаждавам повече на живо, не през обектива. Лежерно, непретенциозно и освобождаващо място. Има хотели и хостели за всеки вкус – от класически лукс до сърф и бакпак атмосфера. Хареса ни изключително много и липсата на напрежение да ходим някъде надалеч, да правим някакви консумиращи енергия неща, да покриваме планове. Всичко течеше бавно и изпълващо –  ние и океанът пред погледите ни.

Ако има далечно място, където бих се върнала веднага, то без съмнение е Шри Ланка. Няма да ми стигне времето и мястото да описвам красотите и достойнствата му, но едно от най-съществените може би е, че там децата се чувстват щ а с т л и в и. 

Преди да го изберем разгледахме много места, кое от кое по-красиви и екзотични, но все нещо наклоняваше везните в посока против – дългите полети, трудното придвижване на място и тълпите туристи бяха основните. За момичетата щеше да е първи досег с Азия и беше важно да е плавен, въпреки че са свикнали да пътуват от съвсем малки. „Индия за начинаещи“, това определение срещнахме някъде и се оказа съвсем вярно.

Островът е изключително подходящ за семейна ваканция и накратко ще се опитам да обясня защо.

1. Полетът до там е сравнително кратък  – лети се до Доха или Дубай (4 часа) и още 4 часа до Коломбо, което си е нищо в сравнение със 17 до Куба, да кажем. Независимо дали са дневни или нощни полети, децата ги понасят леко и забавно в хапване и натискане на монитора в самолета. Пристига се неусетно, няма го безкрайното висене по летища, Доха и Дубай са чудесни спирки, дори да имате повече престой между двата полета. 

2. Не се изискват никакви ваксини – ако сте с деца това значително улеснява нещата, не планирате, не изчислявате, не се подготвяте. Рисковете за здравето съответно са по-малко и на място.

3. Самият остров е малък и се стига бързо до всяка точка – определено е голям плюс, не се налага да правите вътрешни полети, което винаги изморява, оскъпява и разкъсва времето (освен че е досадно). Имате разнообразни транспортни средства – автобуси, влакове, частни таксита. Винаги и до всяка точка все някой може да ви закара на изгодна цена. Дори да не ви се блъска по градския транспорт (екстремно преживяване, признавам), можете да си наемете частен бус/ван, който да ви извози докъдето пожелаете. Има и местен uber, а ако става въпрос за по-кратки дестинации можете да ангажирате тук-тук, цените са още по-ниски. Багажът в тези малки колички винаги се намества по магически начин, дори да сте с куфари. За четиричленно семейство като нас е супер опция, събираме се перфектно.

Приятелят ни от Hikkaduwa, местен шофьор на тук-тук

4. Евтино е – не само сравнено с други континенти, а и с други азиатски страни. Нощувки, храна, транспорт, активности – всичко е достъпно. Няколко примера: огромна къща с четири спални и градина в джунглата – 50-60 лв. на вечер; тук-тук транспорт на къси разстояния – 0.50 – 1.00 лв.; хапване – 2-5 лв. на човек. Цените са по-различни в ресторантите, разбира се, но все така ниски.

5. Природата е невероятна – дали ще сте в джунглата или на брега на океана, природата на острова е ВЕЛИКА. Зелено, пищно, екзотично, незастроено, истински разкош. Животните са навсякъде – маймунки по улиците, гущери из пътеките, всякакви видове малки гризачи и пъстри птици в дворовете, за децата това е истински рай. Лагуни, сладководни езера, реки, водопади, планини – има всичко на къси разстояния.

Дървените конструкции за риболов, така са се прехранвали преди години

6. Безброй активности, разнообразни локации и неща за правене – сафари, спускане от палма, уроци по сърф, шнорхелинг, лодки, канута, посещение на чаена фабрика, на градини с подправки, на текстилни фабрики, остров на канелата, резерват за костенурки, музеи. Всички подходящи за деца и безкрайно интересни за тях. Цените отново са ниски. Едва ли ще ви стигне времето за всичко, но опциите са многобройни и за всеки вкус.

Пред хотела ни в Hikkaduwa, популярен surf spot

7. Отношението към децата е невероятно – ще кажете, ама то навсякъде е така. Ми, не съвсем. Не, че е нужно да е нещо извънредно, но в Шри Ланка има особено мило и топло отношение. Не само персонала, но и непознати хора са супер внимателни и толерантни към най-малките. Жената, в чиято къща се настанихме, например, още с пристигането ни гушна Матеа и не я пусна докато се настанихме, с такава любов, все едно ѝ е собствено дете. Децата там се чувстват комфортно, приети, обгрижвани, съответно и родителите са много спокойни.

8. Всички говорят английски – за по-големи деца, които поназнайват, е голямо улеснение, могат да попитат нещо, да си купят сладолед, да отговарят на въпроси. Почти всички местни знаят езика, дори и на базово ниво е вариант за комуникация. Няма да забравим пазача на един от хотелите, всеки ден по няколко ни задаваше едни и същи въпроси, явно това си знаеше, и накрая заспиваше на един стол в градината, страхотен агент.

Служителки в чаената фабрика Herman`s

9. Безобразно вкусно е – ако децата ви са почитатели на плодовете, рибата и къри манджите, ще попаднат в рая. Супер сладки неизвестни плодове, разнообразни ястия, далеч по-слабо пикантни от индийските, ананаси на плажа, прясно изцедени сокове за стотинки (абсолютен наш фаворит). Толкова вкусно май не ни е било никъде досега. Не сме имали нито ние, нито децата, каквито и да било стомашни проблеми и несгоди.

Количка за плодове в Galle

10. Безопасно е – доколкото това може изобщо да се твърди. Няма престъпност, отвличания, изнудвания, обири. Джебчии можете да срещнете навсякъде по света, но не само че не попаднахме, а и ни върнаха раница с пари, техника и други вещи. Природни катастрофи е имало, вероятно ще има и занапред (цунамито през 2004, например), но в този живот човек не може да се предпази и да предвиди всичко. Малко след като се прибрахме се случи и един ужасяващ терористичен акт, в който загинаха много хора, но това, за съжаление, е опасност във всяка една точка по света. В Шри Ланка е често явление да срещнеш жени чужденки, които пътуват съвсем сами без притеснения – показателно за нивото на сигурност там.

10. Няма тълпи от туристи – може би сме уцелили моменти или избрали места без много навалица, но и като цяло дестинацията е по-слабо позната и посещавана от Индия, Тайланд, някои части на Индонезия, да кажем. Дори в големите градове като столицата Коломбо няма да срещнете тумби туристи, което за нас е голям плюс. Тези пък, които избират Шри Ланка са приятни, ненатрапчиви, готини хора, има много любители на водните спортове (сърф, кайт, гмуркане), семейства с деца, backpack туристи, женски компании.

Плажът на Hikkaduwa

12. Местните са безкрайно сърдечни и мили – освен природата и историята, най-големият ресурс и достойнство на острова са ХОРАТА. Сърцати, внимателни, мили, раздаващи, топли. Чувала съм и противни впечатления, но мога да кажа само добри думи. Чувствахме се като у дома си и бихме се върнали пак с радост.

Домакините ни в Dalawella

Ваканцията ни в Шри Ланка беше просто невероятна, може би защото не се засилихме да обиколим всичко, а избрахме само океански точки +джунгла със сафари (пропуснахме планините, за да не товарим графика и децата). Нямаше умора, напрежение, препускане, беше истинско удоволствие с несравними емоции. В следващи публикации ще разкажа за местата, на които бяхме и как разпределихме времето си там.

А островът наистина е сияен и остана завинаги в сърцата ни♥

Наскоро в Aubergine опитах божествен запечен патладжан с ориенталски подправки и се опитах да наподобя рецептата и у дома. Разбира се, не се получи същия, но беше съвсем в този дух.

Не съм ползвала точни мерки и видоизмених някои от съставките. Сварих предварително булгур и зелена леща. Задуших нарязани на ситно глава лук и скилидка чесън в зехтин. Добавих лещата и булгура, както и малко арабско фиде и сушена червена чушка. Подправки – съвсем малко бахар, куркума, къри, шафран (предварително накиснат в хладка вода), кориандър, черен пипер, сол. Нямах бадеми и ги пропуснах (в оригинала има филирани), замених сушените череши с боровинки и овчето сирене с пекорино (без да го запичам, става прекалено солено). Допълнително направих малко доматен сос със зехтин, сол, черен пипер и лъжичка кафява захар. 

Нарязах наполовина малки патладжани, извадих вътрешността (която добавих към плънката), посолих ги и ги оставих да се отцеди горчивината. Напълних ги с булгура, добавих отстрани и отгоре доматения сос и запекох на средно силна фурна до омекване на патладжана и пълна готовност.

Преди сервиране настъргах пекорино, добавих пресен босилек (имаме цяла мини градинка, всички много обичаме), пера пресен лук и полях със струйка домашен гръцки зехтин – получи се хубав микс между ориенталска и средиземноморска кухня.

Рецептите и храната – една позабравена тема в блога, която реших да подновя.

Вкъщи с носталгия си спомнят трите години, в които водех ежеседмична кулинарна рубрика в пресата. На мен, честно казано, към края ми беше писнало да измислям все нови предложения, но Тито и Мартина много обичаха да опитват интересни и непознати комбинации. Напоследък съм зациклила в готвенето и имам нужда от стимул, който да ме мотивира, за да приготвям по-вълнуващи вкусове. Не готвя всеки ден и често се храним навън, но всички сме чревоугодници и умираме за нещо интересно и предизвикателно, момичетата също вече често се включват в кухнята, така че действам отново на този фронт.

Слагам новото начало с едно постно къри в шриланкийски стил, което стана любимо на децата по време на ваканцията, те всъщност харесват всички вариации, сортове и рецепти за леща. “pah-roo-poo” е основно къри на острова, сервира се дори на закуска, като добавка към пиле къри, самостоятелно, с ориз или роти (местен хляб). Кухнята на Шри Ланка има доста общи черти с южноиндийската, но се различава по по-деликатните и леки аромати и по-умерената употреба на кокосови продукти, въпреки че те присъстват почти във всяка рецепта.

Много е важно основната подправка – кърито – да е прясно смляна и автентична, не от пакетче. Тук можете да си купите такова от малките арабски магазинчета около Женския пазар или в някой индийски ресторант, не вярвам да откажат да ви продадат. Моето си донесох от Шри Ланка и ухае просто н е в е р о я т н о! Разбира се, можете да пропуснете лютите елементи (за момичетата не сложих единствено зелените чушки), но у децата също е добре да се възпитава вкус към пикантната, ароматна и характерна храна, така че трябва да свикват.

Къри листата ги има в сушен вариант из големите био магазини, кокосовото мляко – също. Останалите продукти са лесно достъпни и популярни. В оригиналната рецепта има и семена от синап, с които не разполагах и пропуснах. Зехтинът може да заместите с кокосово масло. Аз предпочитам приготвянето чрез задушаване на продуктите предварително, така подправките отдават най-добре аромата си, но още по-лесен вариант е да сложите всичко да ври заедно във вода и накрая да добавите кокосовото мляко. Количествата, особено на подправките, са относителни, сами бихте намерили най-доброто за вас съотношение и интензивност на ароматите.

Със сигурност ще срещнете много вариации на рецептата, хубавото е, че можете да я модифицирате по свой собствен вкус, а и е адски лесна. Няма да ви описвам уханието, което се носи из кухнята, сами се убедете. Всичко сготвено свърши, едвам остана малко, за да го снимам.

  1. Измийте добре лещата в гевгир със студена вода.
  2. Задушете ситно нарязания лук и чесън в загрятия зехтин до омекване.
  3. Добавете кърито, кимиона, чилито, нарязаната суха чушка, пресните зелени чушлета, куркумата и сушените листа къри. Бъркайте, за да не загори.
  4. Добавете измитата добре лещата, отново бъркайки.
  5. Налейте гореща вода да покрие поне с пръст продуктите и намалете огъня. Ако е необходимо, добавете още вода.
  6. Оставете да къкри, докато лещата омекне и се свари добре. Бъркайте от време на време.
  7. Добавете кокосовото мляко.
  8. Оставете още 10-ина минути на слаб огън.
  9. Гарнирайте с прясна зелена люта чушка, пресен лук, магданоз или корандър. Изстискайте лайма отгоре за още по-свеж вкус и аромат.
  10. Сервирайте с басмати ориз или хляб (в случая с арменски хляб лаваш, подобен на арабската пита).

По време на полета Cebu-Puerto Princesa една мила стюардеса ни предлага трансфер с бус до El Nido на добра цена. По принцип не ползваме подобни оферти, често са подвеждащи, но отстъпката не е за пренебрегване и след минута тя вече ни къса билетчета от кочана.

15-20 минути чакане и воала, бусът пристига – очукан и мизерен, дупките в тапицерията са закърпени с дунапренена гъба и скоч. Късно е да сменяме превозвача, чакат ни поне 5-6 часа път. Групата ни е разнообразна – от бакпакъри французи, през японски туристки, до малайзийско момиче, пътуващо по работа. Движим се из града с 30, спираме на няколко места, чакаме някакви хора, шофьорът върти, суче, не тръгваме. Търпеливи сме, в тази страна всичко се случва бавно.

Минава половин, един, час и половина, все още се мотаем в околностите на града, а никой не знае защо. „Не са му платили“, „Чакаме други пътници“, „Има някаква измама“ са някои от версиите. Когато обаче 20 минути висим пред крайпътен ресторант, за да се нахранят някакви жени, Тито не издържа, цялото му търпение се изпарява, зарязва английския (шофьорът и без това почти не говори) и изкрещява зад гърба му на чист български: „АРЕ БЕ ПИЧ, ДАЙ ДА ТРЪГВАМЕ НАЙ-НАКРАЯ!!!“ Пичът подскача 10 см. от седалката, поглежда уплашено в огледалото и пали. Алелуя, може и да стигнем по светло.

И както радостно сме тръгнали, така след 1 час спираме за тоалетна, почивка и хапване. Айрол. Неугледно кафене, в задния двор на което обаче се открива извънземна морска гледка, от която се обнадеждаваме, че все пак сме на правилния остров. След 15 минути се наместваме в буса доволно, готови за път, обръщам се надясно и в същата секунда виждам как тежката метална плъзгаща се врата, затръшната от едната японка, буквално премазва палеца на шофьора. ОМГ, това е краят на нашето безславно трипче. Човекът се превива от болка, японката се превива от притеснение. Тито е готов да поеме управлението, въпреки безумния трафик, само и само да се доберем донякъде. Шофьорът се стяга и тръгва въпреки всичко. Питаме как да помогнем, иска ли да отидем до някоя болница, ядът ни към него изчезва, спираме на първата аптека, за да смени превръзката от тиксо и салфетка с нормална. Японката плаща сметката и потегляме – с мръсна газ и премазан пръст.

След много спирки, слезли и качили се хора (някои доста странни), кървав залез, лудо шофиране и яко отегчение, пристигаме по тъмно. Срещаме се с хазяите в близката кръчма, за да ни дадат ключовете, хапваме по нещо на плажа и се прибираме в автентичната си филипинска градска къща на два етажа в сърцето на El Nido, което се оказва селце. Топла вода отново няма, налягане също почти, но къщата е страхотна, а и вече сме свикнали с тукашните битови стандарти.

На сутринта имаме забележителен момент – пресичаме главната улица, минаваме по смотано тунелче и уау, пред очите ни се разкрива невероятно красивият залив – тюркоазената вода, чиито цвят се сменя постоянно, зелените хълмове отсреща и лодките, приличащи на паяци върху водата. Толкова як момент, който остава като гравиран в съзнанието, дори без снимки. Духа жестоко и вятърът ще осуети част от плановете ни, това вече съм го разказвала.

El Nido минава за доста туристическо градче и е едно от популярните на острова, но тълпи от туристи няма. Много от тях нощуват в околностите и е спокойно, все едно си в Китен през 90-те. Страхотни места за брънч, кафенета, местни закусвални, реге барове и небрежни ресторантчета – кеф. Времето не е оптимално – редуват се облаци, супер силен вятър и меко слънце. Обикаляме околностите с триколка, гледаме залеза в Las Cabañas, няколко пъти ни отменят зиплайна заради вятъра, но ние тъпо и упорито чакаме и накрая се пускаме. Светлината тук е безкрайно омайваща, все едно сценична. Веселба, безгрижие и спокойствие – точно каквото ни е нужно в този период. Нетът е колеблив и това всъщност е чудесно. Вечер сядаме на плажа, където на огромни скари са се излегнали всякакви прекрасни риби, мисля, че в следващите поне 6 месеца няма да ми се пипа морска храна. Гарнитура – малките лаймчета каламанси, ориз и малки червени чушлета – всичко за около 7-8 лв. заедно със стека тон или мидите/стридите/калмарите/друго. Истинско великолепие! Една от вечерите чакаме на километрична опашка за единствената пицария в града – влизаме боси по местна традиция и изпитваме почти оргазъм от европейска храна и бутилка вино, тукашната кухня и продукти в един момент ни идва до гуша.

Небето се прочиства и ни дава шанс за обикаляне из островите  и риболов с местна лодка, няма какво да искаме повече. Резервацията ни в къщата на Тони приключва, както е по план. Случайно си намираме хотел с ТОПЛА ВОДА баш на плажа, сутрините гледката е без аналог – заливът се събужда заедно с нас. Местните запъплят по лодките като мравки, слънцето се обръща зад хълма и светлината стъпва в стаята като нежна мелодия. И така всеки ден.

El Nido е последната ни филипинска спирка, следва полет до Манила, после Доха и връщане обратно. Което е също толкова вълнуващо, колкото заминаването, даже малко повече.

*Снимките са от El Nido, местността Las Cabañas, плаж Nacpan, водопада Nagkalit-Kalit, Blue Lagoon, Small Lagoon, плажа Seven Commando (за Coron не ни остана време)

 

След Себу, следващата ни локация по план е Bohol, островът на Шоколадовите хълмове и тарсиерите (филипински дългопет).

Фериботът ни оставя на незрачно пристанище, откъдето след кратко пазарене се мятаме на триколка, с куфари, вързани зад гърба ни със сезал. Квартирата ни е в Loboc, основна локация на острова. Тук квартира, там квартира – нищо. Шофьорът ни започва да се поти, точен адрес нямаме, wi-fi също. Обикаляме няколко пъти малкото градче и най-накрая един местен ни упътва навътре в джунглата. Нагоре по реката, още нагоре, все по-натам, стигаме до мястото – приказни бамбукови къщички, които са далеч по-красиви от снимките в airbnb. Два етажа, огромен двор, голяма веранда с дървени мебели и спартанска бамбукова баня с прозорец на тавана и бетонен под, сякаш излязла от Pinterest или интериорно списание. Посреща ни Джеса – малката собственичка на големия дом, съвсем млада, дребничка, с петгодишни близначки – Лавиния и Елиса и съпруг чужденец. Трите говорят очарователен микс между филипино, немски и английски.

Тишината е като лепкав сок, който направо ни размазва от удоволствие. Реката – мътна, пълноводна и плътна – се носи протяжно, от време на време само по някой рибар или турист на падълборд. Палмите са като наниз край брега – място за съзерцаване и мир. Къщата на Джеса е точно над реката, малките сестри пеят Let it go боси на верандата и си играят с дръгливото кученце, което в следващите дни почти ни става подопечно. „Аз съм градско момиче, казва Джеса, но дойдохме в земите на майка ми, за да изкарваме прехраната си.“ Връчва ни ключовете от разбит на вид, но в пълна изправност и доста бърз скутер, за да обикаляме острова без притеснения. В една от къщичките тече тих ремонт, но други гости освен нас няма. Сам-сами насред джунглата. Егати кефа!

Като върли почитатели на уличната местна храна първата вечер рискуваме с типично филипинско барбекю. Няколко сергии на паркинга под моста, глъч, смях и оживление. Все още стои новогодишната украса и голяма метална елха. В сини пластмасови легени на клечки са наредени кокоши крака, мръвки бяло месо, черва, трътки, глави и дробчета. Избираме най-приемливите шишчета, които вече мариновани и след обилно поливане с галон кетчуп отиват на скарата. Пуши яко, жената, която пече, е почти ослепяла от жестокия дим, всички бърборят развълнувано. Звездата на импровизирания ресторант е трансджендър с изправена коса, син маникюр и огромна усмивка, който мята шишовете в чинии и прави сметката. Хихика и подхвърля майтапи, явно е във вихъра си.  Няколко испанеца седят отстрани и се чудят дали ще оцелеем след тази почерпка, та да хапнат и те. Падат ножове и прибори, които биват избърсвани в задния джоб на дънките, дори за негнусливи като нас е екстремно, стискаме очи и се правим, че не виждаме. Изчистват специално в наша чест пластмасова вехта маса, но ние решаваме да хапнем край реката с по San Miguel. Лампи няма, почти тъмно е, шишчетата дори са вкусни, а и о,чудо, на другата сутрин нямаме стомашни проблеми, дори киселини. Да не пробваш местната храна е като да пропуснеш развръзката във филм – без нея не си струва цялото упражнение.

Следващите няколко дни обикаляме острова – от Шоколадовите хълмове, терсиерите (малките срамежливи животинчета, които се срещат само тук), през бамбуковите въжени мостове, водопадите Димиао, махагоновата гора и пеперудите, до плажовете на остров Панглао, съседен на Бохол. Скутерът тук е истинска благословия, сваля те неусетно от планината, през оризовите полета, до искрящите плажове. Великолепните гледки те удрят през лицето и дори не ти се снима, искаш просто да попиваш и поемаш въздуха, колкото можеш повече. От постоянното пътуване изгаряме на презрамки, деколтета и парчета шал, въпреки високия фактор, но някак и това не може да те притесни, когато си на подобно място. Редовно по пътя се носи фалшиво пеене – караокето е освен филипинско изобретение, и любимо местно забавление, ти да видиш.

Вечер се прибираме в малката ни къща в джунглата, все едно у дома. Топла вода няма, което е обичайно за местните къщи. „Толкова е горещо навън, за какво ви е топла вода, подмята местен.“ Да бе, да, връткаме очи ние, но се правим, че сме съгласни. Храним се в местния ресторант, който не само че не е туристически, както се опасявахме, ами е и единствен в града и затваря в 18-19, винаги сме последни. Бутилка ром и лед в пликче за 1-2 песо и сме готови с аперитива. Една от сутрините Джеса ни приготвя закуска – яйца и ориз, вече ни е втръснало от тази комбинация, но любезно хвалим домакинята.

Толкова ни харесва в Bohol,  че ни идва да останем, ако не ни чака отново ферибот към Cebu и полет за Palawan, последната ни филипинска спирка преди прибирането към вкъщи от столицата Манила.

Следва продължение…

Самолетът ни изплюва първо в Доха, после в Манила, и накрая в Cebu City (кралицата на юга) за два градски дни преди бохолската джунгла.

Себу е врящ, жарък, шумен, миришещ на риба и прах, с невъобразим трафик и свои собствени правила. Всичко жужи, гъмжи и цвърчи от жегата, тълпата носи през улиците, около пристанището и през претъпканите с какви ли не превозни средства кръстовища, изнежените ни от зимата бледи тела. Всеки местен е метнал парче хавлия на рамото, за да попива потта от челото и врата си, туристи почти няма, а всички разкошни боси сладки деца охотно застават пред обектива ти, сякаш само теб са чакали за поза, усмивка и снимка.

Сменяме няколко от прословутите филипински jeepney – стари бракувани щатски джипове, трансформирани в малки открити бусчета и накичурени като селски панаир – буквално се катерим един върху друг заедно с местните, корите им с яйца, бохчите, кашоните и кокошките, докато висящ от платформата филипинец събира банкноти между пръстите си и подвиква „One more, please!“. Отбиваме се прегладнели в местна закусвалня – сочим каквото поръчват останалите и се озоваваме с по няколко пролетни рулца филипино стайл в пластмасови чинии – техните lumpia, заедно с лепкав ориз в бамбукова кутийка и няколко найлонови пликчета, с които всички се хранят като с ръкавица, и после изхвърлят където им падне.

Въртейки се около пристанището нахълтваме на местния пазар, където жени разпорват огромни риби, чистят миди, редят чирози на високи купчини с виртуозна сръчност и мият ръце в големи легени, пълни с вътрешности. Привикват ни да си купим пилета, подправки и банани, докато местните грабят всякакви продукти и ги отнасят с бохчи върху скутерчетата си след кратък пазарлък.

Преди хотелът да ни върне в нормалните температури и звуци, спираме в малко кафене за студена бира. Няколко масички отпред са заети от местни на по бутилка ром, носят ни любезно столове, отнякъде се точат хитове от 90-те, пристигат други коли, отварят багажниците с огромни колони и става абсолютно улично парти. Седиш и пиеш San Miguel, сякаш винаги си бил тук, на този ъгъл, а и ще останеш дълго време. Не разбираш нищо от разговорите им, а те от твоите, и това, смесено с грохота от булеварда, лепкавата влага във въздуха и умората от дългите полети, те хвърля в едно полунирванно състояние на блаженство и мир.

На следващия ден ни чака ферибота за Бохол и малката ни къща в джунглата, а в Cebu ще се върнем след няколко дни, за да отпрашим с вътрешен полет за следващия остров.

Последните 5 дни от  пътуването отделяме за релакс моментите – плаж, коктейли, обиколки с лодки из околните острови, т.нар. island hopping, на които сме почитатели. Направили сме си сметките без филипински кръчмар обаче.

Още на пристигане с буса на ужасите (за него друг път, около 8 часа кошмарно друсане от летището до селото) ни посреща огненочервен залез, който се процежда зад облепените с тиксо прозорци. На вятър е, казва някой, а ние изтръпваме. Вятър, тайфун, дъжд, ноу фън?

Айде бе, не може чак с такъв кофти късмет да сме, си мислим,  и след като бусът най-накрая ни изплюва, оптимистично се отправяме към къщата. Топло е, но духа жестоко, почти ни отнася чиниите на вечеря, а палмите се огъват като житни класове. „Аз винаги имам късмет с времето!“ – казвам за тонус, не съвсем убедена.

На следващата сутрин с покруса установяваме, че бреговата охрана е прекратила всички 4 вида турове, не излизат дори рибарските лодки. Местните вдигат рамене, даже собственикът на къщата, който е усмихнат оптимист, казва плахо: „Не знам, много е силен вятърът този път, откакто тайфунът вилня, не са отменяни турове…“, което съвсем ни хвърля в мрак.

Иначе времето е прекрасно, идеално за плаж слънце зад облак, не се усеща жегата. Огромни вълни, малко мътни, но карай. Обикаляме по съседни плажове, гледаме залези, пием бири и коктейли, ядем риба и … следим прогнозата. Буквално през 15 минути. Толкова живо от метеорология никога не съм се вълнувала, обикновено приемам със смирение условията – каквито, такива. Но да дойдем за 5 дни именно на този остров и да ни запука тайфун – никак не е готино. Освен туровете сме запланували и риболов с местна лодка само за нас, вече сме договорили цената, но и това мероприятие е под въпрос.

Понеделник – отменени. През нощта се излива мега порой, който съвсем отмива всяка надежда. Вторник – отменени. Духа яко. Малко вече се отчайваме и решаваме, че ще си тръгнем без да обиколим лагуните. Егати късмета… На плажа излиза някаква калифорнийска двойка модели  – адски красиви руси мъж и жена, по 2 метра високи, напълно екипирани, които порят вълните и правят лупинги с кайтовете си в еднакви цветове, красота! Е, поне някой да му се кефи на тоя тъп филипински вятър…

Почти сме увесили нос, когато на третия ден отварят туровете. Направо ни идва да крещим и да се въргаляме по улиците от радост. Нахлуваме в агенцията, грабваме по едни водни обувки (все още отказвам да си купя този ужасно грозен артикул) и зачакваме да ни извикат. Били сме на такива турове много пъти, с децата и без, няма какво да ни изненада. Само така си мислим…

През последните 2-3 години туризмът на Palawan, и изобщо на Филипините, се увеличава, увеличили са се и лодките. И вместо да нагазите до коляно, трябва да изминете, направо да преплувате, разстоянието до трета или четвърта линия, за което никой не ви е предупредил. 9 сутринта е, а тогава водата хич не е топла, заради ветровете последните дни си е направо студено.  Аз съм се спретнала с бледосиня блузка с дълъг ръкав с перлички,  която прогизва, защото решавам, че ще сваля само късите панталонки – нашата лодка не може да е чак най-отзад. Е, най-отзад е! Група китайки, увити с дрехи от глава до пети пищят от студа, вдигнали багажите си докъдето могат, деца се катерят по главите на родителите си, ценни вещи се бутат в непромокаеми торби. Един младеж от екипажа грабва чантата ми с фотоапарата и така поне спасява него (не влиза в новата ни гумена Ocean bag, топ аксесоар по тези ширини).

Нито е да плуваш, нито да си ходиш небрежно, докопваме се някак си до лодката, издрапваме по клатещата се стълба и присядаме на пейките. Слънце няма (отгоре има навес) – единственото слънчево място е в края, където ми обясняват, че не трябва да се настанява никой. Оукей, само дето измръзвам. Нямам резервни дрехи, само ужасна малка хавлиена розова кърпа (не съм голям фен на този цвят), която сме купили от селото, щото „Мария, не мъкни кърпи от София, там ще има по-готини“. Е, нямаше почти никакви, само това подобие на хавлия. Както и да е, сваляме дрехите, намятам кърпата и се правя, че ми е кеф. Толкова ги чакахме тия пусти турове, няма как да не е кеф! Порим вълните, аз си тракам със зъби, започва да напича, алелуя.

Точно ме е нагряло приятно в гръб и се поотпускам, спираме на първата лагуна. Разбира се, пак сме на не знам коя си линия и се налага да плуваме. Може ли след малко? Ми не, всички слизат. Водата ми се струва още по-ледена. Доплуваме до някакъв мини плаж, заедно с  тълпа хора, аз уцелвам висока подводна скала и си ожулвам жестоко до кръв и двата крака. Псувам наум, защото на глас не умея, стигаме до брега и виждаме, че водачите насочват всички към малък проход в скалите – нали е Тайната лагуна, дошли сме дотук, влизаме.

Започва се едно чакане в плиткото, на СЯНКА, където с още 100-ина човек дзиндзирикате пред дупката, почти долепени един до друг, опитвайки се да не си гледате в задниците. По средата на тълпата има една смугла амазонка по прашки и супер стегнато дупе с пъпка отдясно, имам чувството, че всички сме съсредоточили погледи именно в тази конкретна точка. Няма с какво да се наметнеш или облечеш, всички са настръхнали и огънати от студа, но носят камери и телефони в пликове, ние сме от малкото без. Идва нашият ред – налага се да направиш почти шпагат, за да влезеш в лагуната, водачите помагат на всички, защото е адски хлъзгаво. Освен кървящото ми коляно, съм и с един доста изрязан и супер неудобен за подобни активности бански (другият беше мокър), с който имам чувството, че все нещо ми е навън, особено когато съм разположена акробатично върху мокра скала, нали…

Както и да е, във филипински шеги и закачки се набутваме в прохода, озовавайки се в мътен гьол, който може би е много красив ако: 1. Не ти е зверски студено 2. Не си си свалил кожата преди малко 3. Сте само вие двамата, без тълпата, която размътва водата. В лагуната има един хот спот, на който всички се снимат – знаете ги ония кадри – в гръб, поглед през рамо, отметната на една страна коса, като Венера, изгряваща от синьо-зелените вълни. Амазонката с прашките е най-добра в позирането, вече виждам как валят лайкове под хаштагове #lovemylife #lovewhatido #islandlife #travelgram. Хубаво е. Зъзнеш, зъзнеш, хоп – снимка с усмивка за Инстаграм, после пак си зъзнеш на спокойствие, общо-взето това е положението тук. Надсмиваме се ехидно – нито имаме с какво да се снимаме, нито ни е до това. Е, който не иска снимки, пак се нарежда на опашката, този път за излизане. Направо съм готова да убия някой, за това ли беше целият зор?! Искам само да се добера до лодката и просто да се увия в нещо. По принцип не мрънкам, но когато ми потънат гемиите, въздухът се напряга.

На следващата лагуна хората се гмуркат за шнорхелинг, Тито включително, аз не мърдам от слънчевата пейка, като гущер на припек. Било като картичка долу, не ме интересува, оставам на сухо, буквално и преносно. Обувките очевидно не са моя размер и гледката с тях е още по-гротескна, но сега последното, което ме инетересува, е как изглеждам. Обикаляме нататък, пропускам и каякинга, когато с облекчение виждам, че започват да приготвят обяда. Няма да разказвам как мият във Филипините чинии, това са само подробности. Шишове с месо, ориз, салата, плодове – рай! То и зъзненето изтощава. При всяко спиране и тръгване водачите трябва буквално да „разплитат“ прътовете на лодките, за да не повлечем някой с нас. Вече съм се стоплила, нахранила и почти забавила за ожулването, което беше още по-незабравимо заради супер солената вода.

Последната спирка е един разкошен плаж, на който все пак възстановяваме нормалните температури във вече по-топла вода, с някой и друг коктейл, както си трябва. На прибиране с облекчение слизаме от лодката и доплуваме до брега. Толкова го чакахме тоя тур, а то…

На следващата сутрин обаче, последната ни на острова, времето е великолепно, топло и ясно още от сутринта. Собственикът на рибарската лодка ни чака на първа линия, целият ден е само за нас, без тълпите досадници и масовите маршрути. Отвеждат ни на прекрасни рибарски точки навътре в морето, подухва приятно, напича още по-приятно. Докато Тито се вихри с въдицата, аз и двамата местни другари от екипажа мятаме обикновена корда с тежест и, о майн гот, хващам първата си риба от години – red (или white?) snapper, който ни приготвят на момента. Вадим студени бири от хладилната чанта и се наслаждаваме.  Кеф!

Прибираме се малко преди мръкване, под съпровод на филипинското слънце, което разлива щедро цветовете си над залива. Този път без тракане на зъби, само зъбене в усмивки. Това е то тур.