Като втора спирка избрахме Русе, минавали сме от там на път за Букурещ, но не бяхме видели нищо от района. Винаги предпочитаме да отседнем извън града, за да разгледаме повече в околността без да зависим от трафик.
Публикации
Всичко беше като сюжет на филм, режисирано и фотогенично – от бурята над Вароша, през залезите над скалите в Кошов, до галопиращия кон край Дуранкулашкото езеро.
Първо сафари за децата и първи глемпинг – онези места, които уж са къмпинг, но всъщност не са.
По идея на Туристическия борд на Германия направихме примерен семеен летен маршрут според интересите и вкусовете на всеки от нас. Сглобихме го по райони, за да е достъпен и по-икономичен, няма как да обиколим цялата страна наведнъж. Децата пък нарисуваха картата, за да е съвсем като истинско.
Представете си как в последния момент организирате екскурзионно пътуване с кола, две деца и куче. Измислили сте маршрута, набелязали сте какво да видите, уточнили сте повечето нощувки, но ви остават три неизвестни – за първия престой.
Представете си как ровите из booking, facebook, почивка.бг, вила.бг, препоръки на познати, отзиви из нета, дочуто оттук-оттам. И няма абсолютно нищо подходящо. Едното не ви допада, в друго не приемат кучета, трето е съвсем отдалечено, четвърто не ви вдъхва доверие.
Представете си как срещате някаква Пчеларска къща (BeeFree house). О, моля ви, пореден трик за привличане на гости, кой знае каква заблуда е – снимките са малко и неясни, селото не сте го чували никога, отзивите хубави, но някакво съмнение ви гони.
Представете си как не намирате нищо друго подходящо и все пак запазвате и плащате за Горско Сливово. Айде, голяма работа, може пък да е готино, да не придиряме предварително.
Представете си как тръгвате в петък следобед, поизморени, попренавити от очакване, с поне час по-късно от предвиденото (винаги! аз съм виновна, мерси), стигате по тъмно, молите се селска кръчма да има, а и да е отворена (не носите нищо за ядене, пак аз виновна, пак мерси). Кучето вече изтощено от пътуване, децата питат през три минути стигнахме ли. Пристигаме. Селото пълно с хора, дори в 10 вечерта, щъкат насам-натам, пият бира, оживление. Екстра! Нямате много очаквания за нещо кой знае какво, но поне нещо, нали, да не се налага да биете път до най-близкия град или пък да си легнете гладни.
А сега представете си как ви посрещат най-милите хора – Бойка и Сашо, живеят в съседство и стопанисват къщата. Показват ви я – чудесна , с голям двор, много чиста, с всички удобства. Купили я преди години, за да не се разруши, на шега започнали да я отдават под наем. Отварят ви хладилника, а там, специално за вас: домашни тиквички и краставици, два вида козе сирене, собствено производство, кисело и прясно мляко (божествени!), студена бира и студена домашна ракия в малка изящна старинна гарафа. На масата – градински домати (около 5 вида – жълти, оранжеви, чери, розови), лук и чесън. Не сте ли вечеряли, пита Бойка. След малко пристига и домашна яхния от козе месо, фасул и картофи от градината. Децата се опулват от радост и въодушевление.
Представете си как сутринта, без да сте очаквали, че изобщо се предлага закуска, в лятната кухня ви чака пухкав, греховно вкусен тутманик, кисело мляко и мед, пак тяхно дело. Освен пчели и кози („Много са ни, но ни е жал да ги колим“), гледат кокошки и няколко градини. Сашо всяка сутрин поставя киселото мляко по диагонал върху външната маса, за да попаднат сънените ни погледа и върху закуската зад прозореца (превенция срещу котки).
Представете си как следват най-съвършените мекици и кекс, съвсем топли, току-що излезли от фурната, жълти като залез заради яйцата. Оставени дискретно долу, за да не ви будят.
Представете си как сутринта погледът се ширва към зеления хълм отсреща, а градината ухае на дом. Можете да си късате гигантски смокини по шепа едната, чушки, тиквички и каквото още е узряло.
Представете си Сашо, който показва на децата ви съвсем реално как се вади мед в пчелина. Намира им детски пчеларски костюми и им демонстрира от-до, а те сами си наливат първия за годината нов мед като подарък. Джвакат току-що изстърганата пчелна пита и сочен мед се разлива, и се захласват от смях и удивление, защото восъкът е като дъвка (за това невероятно преживяване друг път).
Представете си как всяка сутрин намирате огнището на първия етаж изчистено и приготвено като по учебник за следващата ви вечер пред огъня, до синията, с нещо върху скарата.
Представете си как домакините ви разказват за района, самото село, хората, земята, миналото, настоящето. С любов и малко тъга, с надежда и вяра, че ще бъде пълно както преди. В Горско Сливово през 30-те е учредена банка, има църква (много красива, но за съжаление недействаща) и джамия, едно време е имало родилно отделение, футболен отбор, художествена галерия.
Представете си щастието на двамата, когато виждат как децата ви хапват мед с кисело мляко направо от бурканите. „Повечето не са свикнали.“
Представете си как опитвате от специалното бяло вино, което Сашо произвежда за семейството си.
Представете си разкошни, мили, великолепни хора, които правят първите три дни от ваканцията вълшебно смислени и неочаквано пълни, сякаш сте едно семейство. Вече в своите 70, младолики и пъргави, тя от Горско Сливово, той от Метковец, живяли и работили в София, и двамата хидроинженери в пенсия, идват тук преди 10-ина години и това е душата им. Пълни с истории и случки, хора-енциклопедии.
В знак на благодарност към тези двама ч о в е ц и, споделям линк към къщата. Защото съм сигурна, че заслужават всеки гост, който би оценил какви хора са и какво правят ежедневно. Без претенция, без модерни думички за село, без обещания за био почивка и енергийно презареждане. Просто със сърце и от душа.
Пчеларската къща е тук: BeeFree в booking (приемат и домашни любимци)
За втора спирка избрахме Dalawella, съвсем наблизо до Hikkaduwa, отново крайбрежна зона, но в съчетание с плътна, гъста и живописна джунгла.
Къщата ни, едноетажна, сгушена сред палми и тропически цветя, с божествено красив двор, в който се прескачаха животни, а сутрин рано светлината беше направо извънземна.
Основното, което ни привлече в Dalawella бяха прословутите скокове с палми над океана, дивият плаж и по-малката популярност сред туристите. За съжаление уцелихме бурни води и не успяхме да плуваме в най-привлекателната част, но пък красотата ѝ ни остави без думи. Нямам много снимки на самия океан, трудно улавям динамиката на вълните, а и предпочитам да им се наслаждавам без визьор.
За забравената раница разказах преди време в Инстаграм, един разкошен човек направи невъзможното, за да я издири и да ни я върне. Той стана и наш водач в последния ден. Заведе ни до няколко храма, чаената плантация Herman tea, острова на канелата, сладководно езеро в околността и до Jungle beach (единственият fail, беше ужасно претъпкано с местни и невъзможно за плуване, бързо го напуснахме). Видяхме как отглежда чай, къде расте пиперът, как ухаят листата на канелата, какво е каучукът и защо белият чай се бере само с ръкавици – вълшебни преживявания, особено впечатляващи за децата.
Unawatuna, която е наблизо, освен пълна със заведения и хора, не ни впечатли нито с плажа, нито с атмосферата си. Слизахме за вечеря до там, доста популярно място е, но определено се радвам, че избрахме друго за нощувка.
Ако трябва да си спомня най-ярките неща от тези дни, това са сутрините в градината, сърдечните ни домакини, звукът от вятъра в палмите, разсънващата се джунгла, едрите разпенени вълни, подскоците на малките, подобни на катерички, животинки, ананасите и кокосите до входната врата, прохладата вечер и купите плодове за закуска.
Искаше ни се да останем поне месец, но следващата част от приключението ни очакваше.
Когато планирахме маршрута за Шри Ланка бях толкова объркана от цялата информация онлайн, че почти се отказах. Едно място ли, друго ли; колко нощувки и къде; да обикаляме ли повече, или да го даваме по-спокойно; да се напънем да видим всичко, или да се примирим, че няма как да стане за 12 дни.
Точно тогава влязох в една ФБ група за бакпак туризъм и въпреки че не пътуваме по този начин, ни допадат местата, които те харесват – без големи хотели и групи, с повече местни, отколкото туристи, по-автентични и необезобразени от масовия вкус. Един много отзивчив австралиец, наскоро ходил с децата си, беше така добър да ми отговори на всички въпроси и да ми предложи места, които са му харесали, а и са подходящи за семейства като нас. Още в началото ме отрезви, че или трябва да изберем плажен тип ваканция, или по-приключенски, из планинските райони. На въпроса ми възможно ли е да съчетаем двете ми отговори без колебание НЕ (освен ако не искаме да отегчим и изморим до крайност децата). И беше прав, доволна съм, че го послушах.
По темата как планираме пътуванията си ще подготвя отделна публикация, защото често са ме питали. Накратко – с маршрутите и нощувките се занимавам аз, останалите просто приемат или отхвърлят, но винаги го съгласувам с тях, за да няма хън-мън.
Въпреки огромното ми желание да се разходим из вътрешността на страната и планинските маршрути, семейният съвет реши да наблегнем на океана, просто нямаше как да успеем и с двете. Избрахме по-малки населени места и отхвърлихме тези, които се славят с инстаграм горещи точки за снимки, да бъде максимално фотогенично не е сред приоритетите ни.
След кацането в Коломбo сметнахме, че няма да имаме нужда от нощувка там, а направо отпрашваме (100 км., със случайно срещнат частник такси, проверихме преди това цените) към първата си спирка – Hikkaduwa. Избрахме я заради няколко неща: сърф обстановка (не караме, но харесваме подобни места), огромен широк плаж, заливи за плуване, много места за хапване, оживено, но не прекалено.
Нощувахме в хотел в долната част, по-спокойната, до Nаrigama beach, който се оказа сърфистка зона и беше истинско удоволствие да сме там. Всяка сутрин по изгрев сърфистите изпълваха пространството пред хотела в очакване на вълните – истински красива гледка, която запечатах в съзнанието си от покрива на хотела и дори не се опитах да снимам, защото нямаше да успея да я пресъздам подобаващо.
Тъй като не сме от типа пътуващи, които обичат да висят на плажа по цял ден, първият въпрос на всяко място е: какво има за правене/гледане/посещаване. Това са основните неща в Hikkaduwa (плюс резерват за корали и сърф училища, които пропуснахме, просто нямахме време):
Плажът с костенурките
На левче с тук-тук нагоре към градчето се намира лагуна, в която всяка сутрин излизат костенурките, в напълно естествена среда, без ограждения, ограничения и атракции. Има единствено местни, които предлагат безплатно специални водорасли, за да ги нахраниш, така избягваме опити да им бъде даван банан, например, както и други опасни и вредни за тях храни. Посъветваха ни да отидем преди 7, за да успеем да им се порадваме сами, но най-ранният час, в който сколасахме, беше 8. Децата бяха супер щастливи, костенурките са огромни, спокойни и плуват в краката ти. А когато към 9 се оттеглят навътре, остават кучетата, винаги привлекателни обекти, особено за Матеа.
Кану, шнорхелинг и риболов
В същия залив (Turtle beach) можете да се разходите до близки места, подходящи за шнорхелинг и риболов. Лодките са подобни на кану, изключително тесни и ненадеждни (Матеа стоеше права, залепена за стените, хаха), снимки нямам, защото всичките усилия бяха да се закрепя и да опазя децата, докато Тито се гмуркаше. Грешка беше, че не взехме маски Subea за всички, отидохме само с една, но карай. Тито се отчете и с огромна риба, която подарихме на лодкаря. Лагуната е приятно място, но плажът ѝ е прекалено населен за нашия вкус, предпочитахме този пред хотела ни.
Цунами музеят
Едно от най-впечатляващите места за децата – разказ, снимки и свидетелства за катастрофата, сполетяла страната през 2004 г. Вълната е резултат от земетресение в Индийския океан, удря първо Hikkaduwa и е с размер почти 20 метра, трагедията е огромна, загиват над 30 000 души, местни и туристи. В залата с най-ужасяващите снимки не се допускат деца, всичко е хем информативно, хем крайно емоционално, излязохме със сълзи и безмълвни. Пред музея има мемориал, върху който символично са изобразени сцени от 26 декември. Много специално място.
Резерват за костенурки
Казват им turtle farms, но реално са места, където се лекуват ранени костенурки, излюпват се и укрепват малките на загинали или неспособни да се грижат за тях майки. Някои са с откъснати крайници и остават постоянно там, тъй като не биха се справили сами в естествена среда. Децата бяха безкрайно щастливи да ги докоснат и подържат, получихме специално разрешение за това.
Будистките храмове
Рядко и малко снимам в църкви и храмове, но има няколко в близост до Hikkaduwa. В единия попаднахме на церемония, свързана с кражба в дома, беше изключително интересно за наблюдение.
Плаж, гонене на вълни, залези и дълги вечери със заровени в пясъка крака
Най-приятните занимания всъщност – тоталното безвремие и шляене по плажа. Пясъкът там прилича на захар мусковадо – влажен, ситен със златист цвят, полепващ по кожата. Вечерите са дълги, разперени и напоителни. Бях си обещала да не нося апарата навсякъде с мен и да се наслаждавам повече на живо, не през обектива. Лежерно, непретенциозно и освобождаващо място. Има хотели и хостели за всеки вкус – от класически лукс до сърф и бакпак атмосфера. Хареса ни изключително много и липсата на напрежение да ходим някъде надалеч, да правим някакви консумиращи енергия неща, да покриваме планове. Всичко течеше бавно и изпълващо – ние и океанът пред погледите ни.
Ако има далечно място, където бих се върнала веднага, то без съмнение е Шри Ланка. Няма да ми стигне времето и мястото да описвам красотите и достойнствата му, но едно от най-съществените може би е, че там децата се чувстват щ а с т л и в и.
Преди да го изберем разгледахме много места, кое от кое по-красиви и екзотични, но все нещо наклоняваше везните в посока против – дългите полети, трудното придвижване на място и тълпите туристи бяха основните. За момичетата щеше да е първи досег с Азия и беше важно да е плавен, въпреки че са свикнали да пътуват от съвсем малки. „Индия за начинаещи“, това определение срещнахме някъде и се оказа съвсем вярно.
Островът е изключително подходящ за семейна ваканция и накратко ще се опитам да обясня защо.
1. Полетът до там е сравнително кратък – лети се до Доха или Дубай (4 часа) и още 4 часа до Коломбо, което си е нищо в сравнение със 17 до Куба, да кажем. Независимо дали са дневни или нощни полети, децата ги понасят леко и забавно в хапване и натискане на монитора в самолета. Пристига се неусетно, няма го безкрайното висене по летища, Доха и Дубай са чудесни спирки, дори да имате повече престой между двата полета.
2. Не се изискват никакви ваксини – ако сте с деца това значително улеснява нещата, не планирате, не изчислявате, не се подготвяте. Рисковете за здравето съответно са по-малко и на място.
3. Самият остров е малък и се стига бързо до всяка точка – определено е голям плюс, не се налага да правите вътрешни полети, което винаги изморява, оскъпява и разкъсва времето (освен че е досадно). Имате разнообразни транспортни средства – автобуси, влакове, частни таксита. Винаги и до всяка точка все някой може да ви закара на изгодна цена. Дори да не ви се блъска по градския транспорт (екстремно преживяване, признавам), можете да си наемете частен бус/ван, който да ви извози докъдето пожелаете. Има и местен uber, а ако става въпрос за по-кратки дестинации можете да ангажирате тук-тук, цените са още по-ниски. Багажът в тези малки колички винаги се намества по магически начин, дори да сте с куфари. За четиричленно семейство като нас е супер опция, събираме се перфектно.
4. Евтино е – не само сравнено с други континенти, а и с други азиатски страни. Нощувки, храна, транспорт, активности – всичко е достъпно. Няколко примера: огромна къща с четири спални и градина в джунглата – 50-60 лв. на вечер; тук-тук транспорт на къси разстояния – 0.50 – 1.00 лв.; хапване – 2-5 лв. на човек. Цените са по-различни в ресторантите, разбира се, но все така ниски.
5. Природата е невероятна – дали ще сте в джунглата или на брега на океана, природата на острова е ВЕЛИКА. Зелено, пищно, екзотично, незастроено, истински разкош. Животните са навсякъде – маймунки по улиците, гущери из пътеките, всякакви видове малки гризачи и пъстри птици в дворовете, за децата това е истински рай. Лагуни, сладководни езера, реки, водопади, планини – има всичко на къси разстояния.
6. Безброй активности, разнообразни локации и неща за правене – сафари, спускане от палма, уроци по сърф, шнорхелинг, лодки, канута, посещение на чаена фабрика, на градини с подправки, на текстилни фабрики, остров на канелата, резерват за костенурки, музеи. Всички подходящи за деца и безкрайно интересни за тях. Цените отново са ниски. Едва ли ще ви стигне времето за всичко, но опциите са многобройни и за всеки вкус.
7. Отношението към децата е невероятно – ще кажете, ама то навсякъде е така. Ми, не съвсем. Не, че е нужно да е нещо извънредно, но в Шри Ланка има особено мило и топло отношение. Не само персонала, но и непознати хора са супер внимателни и толерантни към най-малките. Жената, в чиято къща се настанихме, например, още с пристигането ни гушна Матеа и не я пусна докато се настанихме, с такава любов, все едно ѝ е собствено дете. Децата там се чувстват комфортно, приети, обгрижвани, съответно и родителите са много спокойни.
8. Всички говорят английски – за по-големи деца, които поназнайват, е голямо улеснение, могат да попитат нещо, да си купят сладолед, да отговарят на въпроси. Почти всички местни знаят езика, дори и на базово ниво е вариант за комуникация. Няма да забравим пазача на един от хотелите, всеки ден по няколко ни задаваше едни и същи въпроси, явно това си знаеше, и накрая заспиваше на един стол в градината, страхотен агент.
9. Безобразно вкусно е – ако децата ви са почитатели на плодовете, рибата и къри манджите, ще попаднат в рая. Супер сладки неизвестни плодове, разнообразни ястия, далеч по-слабо пикантни от индийските, ананаси на плажа, прясно изцедени сокове за стотинки (абсолютен наш фаворит). Толкова вкусно май не ни е било никъде досега. Не сме имали нито ние, нито децата, каквито и да било стомашни проблеми и несгоди.
10. Безопасно е – доколкото това може изобщо да се твърди. Няма престъпност, отвличания, изнудвания, обири. Джебчии можете да срещнете навсякъде по света, но не само че не попаднахме, а и ни върнаха раница с пари, техника и други вещи. Природни катастрофи е имало, вероятно ще има и занапред (цунамито през 2004, например), но в този живот човек не може да се предпази и да предвиди всичко. Малко след като се прибрахме се случи и един ужасяващ терористичен акт, в който загинаха много хора, но това, за съжаление, е опасност във всяка една точка по света. В Шри Ланка е често явление да срещнеш жени чужденки, които пътуват съвсем сами без притеснения – показателно за нивото на сигурност там.
10. Няма тълпи от туристи – може би сме уцелили моменти или избрали места без много навалица, но и като цяло дестинацията е по-слабо позната и посещавана от Индия, Тайланд, някои части на Индонезия, да кажем. Дори в големите градове като столицата Коломбо няма да срещнете тумби туристи, което за нас е голям плюс. Тези пък, които избират Шри Ланка са приятни, ненатрапчиви, готини хора, има много любители на водните спортове (сърф, кайт, гмуркане), семейства с деца, backpack туристи, женски компании.
12. Местните са безкрайно сърдечни и мили – освен природата и историята, най-големият ресурс и достойнство на острова са ХОРАТА. Сърцати, внимателни, мили, раздаващи, топли. Чувала съм и противни впечатления, но мога да кажа само добри думи. Чувствахме се като у дома си и бихме се върнали пак с радост.
Ваканцията ни в Шри Ланка беше просто невероятна, може би защото не се засилихме да обиколим всичко, а избрахме само океански точки +джунгла със сафари (пропуснахме планините, за да не товарим графика и децата). Нямаше умора, напрежение, препускане, беше истинско удоволствие с несравними емоции. В следващи публикации ще разкажа за местата, на които бяхме и как разпределихме времето си там.
А островът наистина е сияен и остана завинаги в сърцата ни♥
През първите 4-5 години след като се роди Мартина упорито прекарвахме част от лятната си ваканция на нашето Черноморие. Имахме малко място на юг и ни харесваше въпреки всички недостатъци.
Но когато строежите избуяха нетърпимо, канализациите започнаха да бълват фекалии посред бял ден, не остана заведение без чалга и маргарин, опропастиха единствения див и готин плаж в околността, а една вечер чухме „вадим пепелниците, само ОНИЯ с децата да си тръгнат“ се отказахме.
Когато някой ме пита защо избираме други места, обяснявам. Но не се опитвам да убедя никого, че прави грешка и е луд да почива тук. Редовният спор, който протича всяка година в интернет пространството и извън него, е безкрайно досаден, доводите както от страна на големите патриоти, които биха татуирали портрет на цаца и името на Ахтопол на рамото си, така и на онези, които с претенция и патос обявяват, че не биха стъпили за нищо на света на наш плаж, защото пазят здравето и психиката си.
В крайна сметка всеки е свободен да избере това, което му харесва. Въпрос на приоритети, убеждения, възможности, вкусове. И няма нужда виртуално да се хокаме един друг защо не в Гърция, а на Синеморец, и обратното.
От седем години не бяхме припарвали на нашето море, нито в сезон, нито извън. През септември обаче случайно ни попадна едно бунгало в къмпинг Оазис и си казахме хайде, приемат и кучета, екстра. И въпреки че брахме жесток студ (оптимистично си бяхме взели бански и оставихме дебелите якета вкъщи, ХАХАХА) и вечер ходехме като глави лук с всички налични слоеве дрехи по себе си (наложи се да купим мъжки чорапи за децата, нямаше други в супермаркета), прекарахме страхотно. Морето беше великолепно и величествено, нямаше почти никакви хора, всички големи комплекси бяха затворени, а денем слънцето печеше божествено. За първи път отидохме до плаж Велека (голям пропуск, признавам) и Ерик остана впечатлен как от едната страна може да пие вода и да плува, а само на няколко метра по-надолу вълните са остри и солени и не става за влизане. Ядохме миди с ориз „При Димо“ (супер вкусно е всичко там!), разходихме се до Резово, пихме вино в чаши за кафе САМИ на плажа, сменяхме вълнени шалове с потници и джапанки, носът на Ерик беше постоянно в пясък, а толкова щастлив и екзалтиран май не бяхме го виждали.
Не знам дали бихме отишли пак там в сезон. Съседният комплекс мастодонт (където е сниман един от нашумелите бг сериали, оказа се) направо е изял плажа на къмпинга, представям си каква лудница става лятото. Хората в караваните и бунгалата са супер приятни, но само една вечер в Лозенец ни напомни защо не идваме по тези места и защо отдавна не е нашето лятно море.
Каквото и всеки да избира обаче, не е нужно да го налага на другите. Всеки има глава на раменете си и организира ваканцията по свой начин. А най-хубавото е, че сме свободни да избираме, защото само за два месеца се убедихме и припомнихме колко негативи носят ограниченията, заключените възможности и кръцнатите криле. Та нека оценяваме свободата, поне докато я имаме, независимо на кой бряг сме избрали да пребиваваме.
кога превърнахме тези великолепни, знакови и приказно красиви места във…фототапет? Защо искаме да ги посетим – за да ги видим или по-скоро те да видят нас? Кое ни е по-важно – да присъстваме пълнокръвно или да запечатаме себе си с ефектен VSCO филтър?
Portfolio Items
