Публикации

Приказки за смели момичета: Пипи

Третото превъплъщение в Приказки за смели момичета е в една от любимите ни героини – Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче или просто Пипи.

Наскоро я препрочетохме и отново много се смяхме, май никога няма да ни омръзне. Не искахме да имитираме Пипи или да я претворяваме дословно, а само да напомним за енергията и заряда на тази знаменита героиня, което всъщност не беше трудно – Мартина си е Пипи и в реалния живот – в групата на момчетата, първа за всякакви активности и спортове, смела и динамична, винаги готова за приключения и малки геройства.

Снимах я на село, в края на лятото, когато все още беше на 9 (възрастта на Пипи в книгата) и луничките личаха по-отчетливо, вярвам, че снимките ще ѝ бъдат мил спомен след години.

На нашата Пипи не ѝ пречи да събира листа с тежко гребло, да се катери по оградата, да се хвърля във вълните на океана, да виси на палма, да обикаля сама с колело из село, да сваля топка от върха на дървото, да се придвижва на ръце и да прави циганско колело на пътя. И тази нейна смелост е една от причините толкова много да я обичаме.

/2 коментара/by

Приказки за смели момичета: Червената шапчица

Започвам тази поредица с истинско удоволствие и ентусиазъм. Хрумна ми да пресъздадем класически и популярни приказки в няколко снимки чрез образите на главните им героини, но с нов прочит.

Съвременни, смели, самостоятелни момичета, които се справят като в приказка с всички предизвикателства, не се страхуват да поемат инициативата и действат по свой начин. Принцесите и приказните героини вече нямат нужда от розови балдахини, шутове и придворни – държат съдбата в свои ръце, имат самочувствие, грижат се успешно за себе си и могат да се забавляват чудесно и сами.

Исках да въвлека децата в приключение, което ще им остане за спомен, а те приеха с радост. Разпределихме ролите за първите няколко сюжета, и двете нямат търпение за всеки следващ. Не бих ги накарала да правят нещо, което не им е забавно и в което не биха се включили с готовност – все пак трябва да е удоволствие за всички.

Първата част от поредицата е Червената шапчица – опитомила е „вълка“ и вече са приятели, няма нужда от ловец и охрана, справя се сама през гората и до училище, слуша рок и носи на баба си сок от бъз ( био, разбира се) и франзела от близката пекарна, кой има време да меси в днешно време.

По време на снимките беше адски смешно, защото Ерик постоянно скачаше и заемаше все неподходящи пози, а в този час куп минувачи решиха да се приберат точно по тази пътека. Държа да спомена, че баретата е на майка ми от 80-те – прекрасен филц и идеална за случая.

*Ако някой реши да взаимства идеята, да ми се обади – ще му предоставя деца, куче, реквизит и каквото друго му е нужно 😉

 

 

/2 коментара/by

Младите готвачи

Един млад, въодушевен и леко притеснен готвач на 7 реши да ни направи вечеря. Избра меню, сглоби списък с продукти, консултира се при някои затруднения, отхвърли 1-2 идеи, замени ги с други и се захвана за работа. Ряза, вари, пасира, рендосва, украсява, поръсва, пуфтя, изпуска, опитва, овкусява, задава въпроси и много се смя. Накрая уморена, но доволна, ни нахрани със салата, паста, десерт и лимонада. Най-вкусната вечеря изобщо някога♥

Книжката на Роалд Дал е разкошна! Страшно забавна, вкусна, полезна и интересна, подарък от Ива.

/6 коментара/by

Диалози с Мартина

Понеже на Фейсбук не може да се разчита за архив, събрах тук някои диалози с Мартина.

Не защото са гениални или извънредни, а защото напомнят хубави моменти. И един ден ще ѝ бъде забавно да ги чете.
***

– Мамо, ние с теб си приличаме по поведение.
– В кое точно?
– И двете заблуждаваме една друга.
– Мартина, знаеш, че не те лъжа.
– Неееее, това не са лъжи, това са просто за-блуж-де-ни-я.

***
Мартина е на кръжок по плетене при баба си, ще ми подарява шал. Плете, разплита, затиска с крак преждата, пищи от удоволствие и се залива от смях:
–        –  Леле, бабо, много е трудно, ама е мноооооого яко!
***
– Мартина, как мина първият ден от ски училището?
– Гледката беше много хубава.
***
Мартина се учи да чете. Пита за буквите, срича и запецва.
– Мне, благодаря, отказвам се. Като стана на 18, тогава.
***
Сдобивам се с пухкаво палто от изкуствен косъм:
– Мартина, отива ли ми?
– Да, приличаш на принцеса. Мне, по-скоро на … ъъъ…кученце.

‪

***
Мартина след поредната забележка към двете със сестра ѝ:
– Мамо, мисля, че е най-добре да не работиш вече вкъщи, а да си наемеш офис. Там ние с Матеа няма да те дразним.
– Пробвала съм, там пък разни колеги ме дразнят.
– Не, не, има офиси от една стая, ще си сама.
***
Мартина на протест:
– Срещу какво протестираме, Мартина?

– Емииии, забравих.

***
Мартина вижда снимка на Васил Найденов:

– Ехааа, лошият от „Лабиринт“!

***
Правим къщата за кукли от кутии за обувки. Мартина ме целува и казва:
–          Мамо, иска ми се аз да съм ти майка, за да правя такива неща за теб ♥
***

Според Мартина Бай Генчо и Бате Енчо са една и съща личност.

***
Мартина за зумбата:
–          Като народните танци, само дето дупетата танцуват повече.
***
Малкото М. се кара на сестра си с ръмжене, подскачане и гневно сочене с пръст:
– Та па та ка е ТЕТО, па ка ка ка па те МОЙ (бел.ред. – Мечето е мое, не ми го пипай!)
– О, Матеа, спри да спориш и да се оплакваш, такъв е животът за бебетата.
***
Mартина е без джобни за седмицата заради провинения. Госпожата ме вика след часовете:
– Трябва да Ви кажа, че М. е извадила банкнота от Х лв на лавката (десетократно по-голяма от дневната ѝ надница). Длъжна съм да Ви предупредя, някой ѝ е направил забележка и се е отказала от покупката.
Благодаря на госпожата и на излизане от училище започвам да мъмря М.:
– Как можа?! Нали знаеш, че тази седмица нямаш джобни. Защо си извадила от касичката парите без да ми кажеш? С толкова пари не се ходи на училище!
Навежда глава и мълчи. В този момент се сещам, че същата сутрин пред асансьора обеща на сестра си да ѝ купи кроасан.
– Нямах други пари…
Вместо да се извини тя, извинявам се аз.
***

С Мартина на пазар по нейни въпроси:
– О, мога да разглеждам цял ден! (въздишка със замечтана усмивка)
С Мартина на пазар по мои въпроси:
– Хайде, взимай едни чорапи и джапанки и да си ходим.

***

Мартина за сестра си:
–          Матеа трябва най-накрая да го махне този памперс и да се научи да говори. Две неща
трябва да свърши. Ще ги поръчам на Дядо Коледа. Ако изобщо е истински… Ми да.
***
Двете М. върху един фотьойл:
– Пак ли искаш да плуваш? Ще трябва да ти слагам спасителната жилетка да не цопнеш. Обичам те. Хайде, плувай. На почивка в морето сме, имаме само една кухня. Не, по-скоро сме в самолет. Помоооощ, ще потъна! Матеа, пак си се наакала.
Сестри ♥
***
В края на лятото всички заплахи ми се изчерпаха, остана най-плашещата за Мартина и единствената ефикасна:
–         Няма да те пуснем на училище на 15-ти.
–     Нееееее!
***

Докато беля чушки, с Мартина водим романтично-наивистичен разговор на тема Феята на зъбките. Обсъждаме как се клател преден, кога щяла да дойде, как навивала въже около зъба и го дърпала през нощта, какво щяла да остави под възглавницата, защо пускала зъбите в леглото и други разни важни моменти. С умиление установявам, че все още вярва в една от големите заблуди на детството. Блажено се усмихвам и мисълта ми полита към приказките, магиите, добрите герои и идеалните случки. В този момент прави делово заключение:
– Мда, ще си събирам зъбчетата и ще ги продавам.

***
Мартина към мен:
– Ти си с къси панталонки?!
– Е, и?
– Много са къси! Така ли ще излизаш?!
– Защо, не може ли?
С ужасЕн поглед:
– Ми ще те видят други мъже и ще те харесат! Искам само тати да те харесва просто.
***

Мартина гледа в една точка:
– От какво са създадени рождените дни?
– Ъъъъ…
– А как се гледат охлюви?

‪
***

Mартина и Матеа не са се виждали от няколко дни. Говорят по телефона:
– Матейчи, как си?
Ококорване на очи и смях.
– Дада? (думата за кака)
– Да, аз съм, Дада! Как си, Матейчи? – смях.
Двете се смеят.
– Дада, дадададада. Да, да!
– Ей, Матейчи, как искам да те гушна…
Пак се смеят♥
***
Излизаме с Мартина, оправям си косата в огледалото на асансьора.
– Добре си, спокойно. Какво, да не би някой мъж да те срещне ли?
Поглежда надолу:
– Обаче с тези мъжки жълти обувки със сигурност няма да те хареса.
***
Мартина е леко притеснена при вида на абитуриентки:
–          Мамо! В ресторанта имаше момичета с рокли на п р и н ц е с и, които слушаха  ч а л г а!
***
Мартина до бюрото ми вкъщи:
– Аз ако имах деца, щях да спра да работя на секундата и да им направя един кекс.
***
Мартина споменава Фейсбук.
– Ти знаеш ли изобщо какво е Фейсбук?
С отегчение:
– Ми снимчици малки там някакви, надписи, любовни снимчици, скучни неща.
***
Говоря на Т., с гръб към него, Мартина е в същата стая. Обяснявам разпалено, жестикулирам, правя си паузи, смея си се на шегите, изпитвам задоволство, че разказвам увлекателно. След около 3 минути я чувам да казва:
– А, ми той тати тръгна….Излезе отдавна от кухнята.
***
Двете (на 6 г. и 1 г.) се бият с пръчки, изтръгнати брутално от декорацията в коридора.
Мартина към сестра си:
– Мускетарке, откажи се! – и изсвистява с пръчка покрай лицето ѝ.
– Мартина, някаква друга, по-безопасна игра може ли?

– Добре, ще счупя пръчката с коляно.

***
Мартина към нас:
–          Вие двамата сте влюбени птички. ♥
***
На входа на всеки ресторант:
– Колко?
– 9 сме.
– О! 🙂
– 5 от 9 обаче са деца.
– О! 🙁
Мартина: – Защо се мръщят?
Аз: – Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
Мартина: – А, точно ние сме!
***
Мартина към мен:
–          Искаш ли да те направя на суперглава? Супермозък. Много е приятно!
***
Първият подарък за мен от М. от истински магазин – 3D разделител за книга. По неин избор, с пари от касичката.
–         –  Да е като зодията ти и да знаеш докъде си прочела.
 След това ме черпи и кафе.
***
Мартина към мен:
 – Може ли да си останеш с един и същи цвят коса малко по-дълго? Много често ги сменяш, приятелите ти вече няма да те познаят.

***

Инициативата на Avon „Сложи си обица на ухото“ против домашното насилие. Звъни куриер, отварям, Мартина пита (свикнала е):
– Какво носят?
– Обици.
– Кой ги праща?
– Ейвън.
– Ааааа, добре.
Прибира се баща ѝ от работа. Мартина церемониално носи обиците и с драматичен тон обявява:
– Тати, имам доказателство, мама получи подарък от друг мъж!!! (явно Ейвън звучи като мъжко име)
Всички замръзваме.
***
В края на един разхвърлян четвъртък и след обилно слухово и всякакво напрежение (бебешки писъци, бебешки песнички, срещи с разни хора по работа, подаване на документи, лекарски прегледи, каращи се на опашки хора, викащи таксиметрови шофьори, Спондж Боб и Трансформърс до дупка, бебешки рев, отново бебешки песнички), реанимирам на дивана. Мартина се приближава тихо, вади една ОГРОМНА! РОЗОВА! ШУМНА! БАРБИ! ФЛЕЙТА! и в желанието си да ме разведри мило пита:
– Искаш ли да ти посвиря малко, мамо?
***

Мартина разглежда стари мои снимки:
– Я! Тук си с някакъв друг мъж?!
– Ами, познавах и други мъже преди баща ти… (един-двама)
– Ама това ти ли си? Леле, колко си младаааа!
– Ей, ама аз и сега съм си млада!
Кратка пауза:
– Е….да… Обаче на снимките си ОЩЕ по-млада!

‪
***

На автогарата на път от Монтана за село. Непозната жена към Мартина:
– Откъде си, момиченце?
– От село, разбира се.
‪
***
Мартина към кофата с речни раци:
– Ей, омари!
***
На площадката. Момченце на не повече от 4-5 години.
– Защо това – сочи към синята тротинетка на М. – ви е със Спайдърмен?
– Нямам идея, предполагам Мартина си го е избрала.
– Моят баща не харесва Спайдърмен.
– Ми добре.
– Баща ми харесва само Бог.
– Чудесно.
– Бог е добър, дава ни храна. Спайдърмен е зъл. Спайдърмен е дявол.
Започвам да се чувствам леко виновна. Дали да не изгорим ритуално дяволския предмет?
– Зъл е, обаче аз съм вече голям и мога да карам ТОВА.
Качва се и отпрашва нанякъде с тротинетката.
‪***
Мартина към баща си:
 – Мъжете спасяват принцеси. Вкъщи сме 3, как ще ни спасиш всичките? (и аз към принцесите, благодаря) Трябват ни трима МЪЖА.
– ?!
– Спокойно, няма да те заместваме, просто ще извикаме още двама.

***

Мартина към мен:
– Много съм умна…(закачливо-дяволит поглед и ехидна усмивка)…но и много лоша!

‪
***

Мартина докато правим коледни картички:
–          Пусни ми коледно радио, че на него по-лесно работя.

***

Мартинаобяснява на две непознати майки и децата им, че последно в кукления театър е гледала постановката „Златка златното момиче“.
– За втори път я гледам.
Двете майки прихват да се смеят и гледат недоумяващо.
– По народна приказка е. – уточнявам аз.
– Ааааа, помислихме, че за Златките са измислили и куклен театър.

***
Мартина много драматично:
– Мис Мира (Бел.ред: учителката по английски) име нещо в устата.
– ?!
– Ами нещо на езика…
– Обица?
– Мне, по-скоро е пирон.

/3 коментара/by
Май

Май

Като оставим настрана нешкаробевските спортни достижения и амбициозните майки, които си проправят със зъби и нокти път в съблекалните, художествената гимнастика е приятен момичешки спорт, който, освен че оформя чудесно тяло, стойка, чувство за ритъм и координация, създава дисциплина, отборен дух и усещане за принадлежност. М. тръгна по собствено желание преди година, имаше моменти, в които се колебаеше, доскучаваше ѝ, или ѝ се струваше прекалено трудно. Оставихме на нея решението дали да продължи – 3 пъти в седмицата по 3 часа е една значителна порция време, за която човек би трябвало да има самостоятелна позиция, дори да е на 5-6-7 години.
Отклонихме любезно поканата за тренировки и през лятната ваканция поради отсъствие, а и всяко занимание би трябвало да е дозирано здравословно. Като цяло, стараем се да не се намесваме в избора на спорт/хоби, така направихме с йогата, балета, таекуондото, народните и латино танците, които пробва в детската градина, и поради различни причини сама реши да преустанови.  Не знам дали е правилно да сме дотолкова демократични и непоследователни, но наблюдавайки какво се случва с прекалено амбициозните родители и милите им деца, някак ми олеква. По тази тема мисля да пиша отделно, защото има наистина епични сцени, достойни за екранизация.
Всяка Коледа и в края на учебната годин клубът организира тържества-концерти. Наистина мили мероприятия –  горди родители и треньори се смесват с  деца в цветни трика, които крещят, смеят се истерично и треперят от вълнение. Раздават им грамоти, медали за участие и подаръци, карат ги да се чувстват значими и заслужили. Малки стройни дами в сложни съчетания и съвсем невръстни, 3-4 годишни, които общо-взето не знаят къде се намират, но са доволни, че са там. Най-хубавото от всичко е, че по-големите момичета са оформили красиви приятелства и железни навици, подкрепят се, мотивират се една друга, аплодират чуждите успехи и се прегръщат окуражително, ако някоя от тях допусне грешка – все неща, които биха им свършили работа и извън залата.
„И да изпереш трикото на ръка с хладка вода. На ръ-ка! Така каза госпожата.“
*Снимките са от тържеството през май, а видео от коледното съчетание на родителите може да бъде видяно тук. 
/0 Коментари/by

Балът

Спрях да пиша тези писма. В един момент ми се сториха прекалено лигави и патетични. А и ти стана к а к а.

Някак всички изведнъж започнахме да очакваме от теб да се държиш като възрастен, да бъдеш Голямата. Не знам как се плъзнахме по тази плоскост, само на 6 си. Подновявам ги, защото не ми се иска да изпускам нищо. Тези малки flash (съжалявам за чуждицата, но не намирам точен превод), които се изпаряват за дни, ако не ги запишеш.
Миналата седмица беше тържеството за завършване на детската градина. Балът, както го нарече ти. „Не знам какво ще правим, изненада е.“ Купихме рокля – бяла, с тюл, перли и панделка отзад. Нови обувки – бледосини, дантелени. Ти си избра всичко, за да няма драми. На 19-ти, вторник, бързахме както обикновено. Дойдохме със сестра ти да те вземем от детската градина и да купим цветя за госпожите и за теб. В някаква традиция се превърна това – с истински цветя, вместо диадема или шнола. „Каква прическа искаш?“ „Кок, ако може.“ Приготви се спокойно и с усмивка, с пърхащ трепет, който ни зарази всички. Напоследък си станала истински революционер, всичко е НЕ, винаги си на противоположна позиция. Признавам, трудно ми е да се разбираме мирно, без викове и караници. А много ми се иска. Бързо се палиш и бързо ти минава – същата като мен.
В деня на бала беше сговорчива и мила, някаква подобрена версия на себе си. Разбрана, съгласяваща се, разумна, все едно порастваш за минути. Не съм сигурна дали послушанието е признак на зрялост, най-вероятно не, но в момента ми е важно да комуникираме по-гладко. Сложихме белите алстромерии върху кока, здраво забодох фибите без да те скубя. Облече роклята, избра си чантичка „Синя, за да отива на обувките, добре ли е?“. Снимах те с телефона, запечатвайки блажена усмивка, която преди не съм виждала. Щастлива си. Бързаме. Поскарахме се с баща ти на тръгване, за някаква тъпотия, както обикновено. Пред сградата куп родители, деца и ТИ. Някакво момиченце подвиква: „Ей, ти да не си булка?“. Не я поглеждаш дори, пристъпваш почти на пръсти, с необясним за шестгодишно дете финес – малка БАЛерина, не обичам думата принцеса.
Нареждаме се в залата, представлението е във ваша чест – игри, торта, дискотека. Избират те от стъклената купа с имена за първата игра. Излизаш на сцената д ж в а к а й к и! О, УЖАС! Идва ми да хвърля сестра ти на някой и да се метна с плонж, за да ти махна дъвката. Как с дъвка и с бяла рокля бе, е х о?! Някой явно ти е дръпнал цветето, един дълъг кичур коса се е извадил от кока и виси покрай ухото. Не, просто трябва да сложа в ред всичко. Сдържам се все пак и си оставам на стола.  Предполагам дълги години, даже винаги, ще ми се иска да скачам на твоята „сцена“. Майки, това е положението.
Минават игрите и идва момент за поднасяне на букетите. Госпожите излизат на сцената, вече с насълзени очи. Тези великолепни жени, в които сте влюбени и които се грижеха за вас с толкова внимание и отдаденост. Звучи песен за учителката, не знам коя точно, но е тъжна. При произнасяне на имената и първия букет всички се разплакват – госпожите, децата от групите, родителите подсмърчаме скришом. Драма няма, просто край на един период. Емоционален момент, който се помни. Момичетата продължават да плачат неутешимо, госпожите слизат в залата и започват да ги прегръщат. Поднасят ви тортата и отново избухвате в сълзи – мили малки същества, хлипащи над парче десерт. Добре, че трябва да тичам след сестра ти, за да не ревна и аз като магаре. Нямам сила дори да отида при тях и да им кажа благодаря. Не че не съм им го казвала, но все пак… Тръгваме си направо смазани, дори не си говорим. Опитвам се да те разведря с приказки за училище, нови приятели и други любими госпожи. Не успявам съвсем.
„Ще идваме да ги виждаме, Мартина, не бъди тъжна.“ Усмихваш се.
/0 Коментари/by

За шестгодишните

След 3, 4 и 5, идва време и за 6.
Децата на 6 са странна смесица от малък и голям човек. На моменти имате чувството, че детето ви е две в едно. Обикновено не без резон. Рязко се сменят настроения, крайното спокойствие минава в крясъци и подскоци, апатията във внезапна енергия. Понякога се събуждат необяснимо кисели и точно след 3 секунди ви прегръщат и мъркат с усмивка. Понякога се случва и обратното, трябва да сте подготвени за всичко.
Те могат да се грижат за  бебето, докато отскочите до магазина. Могат и да го подхвърлят почти във въздуха на фона на Gummy bear. Или да го вържат с кучешка каишка и да го разхождат из хола. Въпрос на преценка.
Розовите пухчета и дрехи  почти изцяло са отстъпили на по-изчистени, дори рокерски, или поне такива с по-нормални картинки. Алелуя!
Шестгодишните (момичета) вече се фръцкат. И то съвсем не по бебешки. Случва се рядко, но все пак… Иска ви се, или не, факт е, просто го приемете.
Говорите си с тях като с големи хора. Понякога, обикновено когато изпадате в крайно умиление, ви правят забележка, че много се лигавите. (!)

Шестгодишните са много мотивирани и последователни, ако наистина харесват нещо. Обичат похвалите и потупванията по рамото. Наградите също. Чувствителни са, ако ги критикувате, но вече проумяват защо го правите и си взимат бележка.

Щом стане въпрос за филми, искат „страшни, на ужасите, ако може“. Когато им обясните най-общо сюжета, бързо се отказват и се връщат към Спондж Боб, Лабиринт или Някакви Принцеси.  Важното е да има пуканки.
Искат да са все по-самостоятелни, поне привидно. Понякога се срамуват да ви хванат за ръка, защото било за бебета или влюбени. Друг път си слагат биберон и ви молят да ги храните. Странни хора са, да.
Шестгодишните могат да си поръчват сами, да сервират вечер масата,  да пазаруват без вашето присъствие. Естествено, само когато са в настроение или нямат друга по-важна работа.
Шестгодишните рисуват. Постоянно и навсякъде. Дори за разходка до близкия парк  мъкнат тефтери, скицници, несесери и всякакви принадлежности от крайна необходимост. Правят картички за всички празници и учат малкото дете как да държи молив.
Те знаят някои основни положения. Казват: „Прочети ми приказка, САМО ако не си много уморена.“ Купи ми еди какво си, САМО ако имаш достатъчно пари“, „Поръчай ми това, САМО ако не е прекалено късно“. Превърнали са се от вечно мрънкащи същества в едни малко по-съобразителни същества. Не винаги, но все по-често.
Шестгодишните имат мнение, което не може да бъде оборено и вкус, който не бива да бъде оспорван. Точка.
Притежават някои необясними страхове. Например от копчета. Жилетките и ризите са табу „Защото имат неприятни копчета, от които ме е страх. “ (?!)
Шестгодишните са напълно наясно с много неща. С повече, отколкото би ви се искало.

Често използват изречението „Отново се оказах права, мамо.“ За ваш ужас е напълно вярно.

Децата на 6 вече оправят багажа си. Избират дрехите, обувките и играчките, прибират всичко в куфара и раницата и най-важното – носят ги сами! За вас остава само да се намесите, ако тръгнат да влачат 15 килограма книги или летни рокли в края на октомври.
Шестгодишните имат спомени и сантименти, не са забравили „Онзи път, когато…“ и често казват „А помниш ли, мамо…“. Едни малки хора с история зад гърба си.
Шестгодишните задават все по-сложни въпроси. И държат да получат отговор.
Ако подходите по правилния за момента начин, можете успешно да ги убедите, че е крайно време да си оправят стаята. Заплахата „Ще изхвърля всичко“ и „Ще завъдиш мишки“ отдавна не работят, има нужда от реални и логични аргументи.
На ръба сте да им разкриете истината за Дядо Коледа. И точно тогава се сещате, че те най-вероятно отдавна я знаят.
Шестгодишните обожават да ходят по музеи, театри, църкви и изобщо всякакви големи интересни места. За съжаление, в това число и молове.
Важно! Дори шестгодишното да е по-голямото дете, то не е „ДЕГЛЕДАЧКА“ и не бива да го товарите със свръх отговорности, нетипични за възрастта му. Колкото и да ви се иска обратното. На самото шестгодишно ще му писне и ще ви направи забележка.
Шестгодишните си лягат все по-късно. Продължавате да търсите ефикасни методи срещу този навик, все по-неуспешно.
Шестгодишните са страхотни помощници, верни приятели и забавна компания. И го знаят много добре.
/0 Коментари/by

Мара и Мартина – на село

През изминалия уикенд бях набрала инерция и успях да направя и четвъртата книжка, най-любимата досега.


Отговарям тук на някои въпроси, които получих по темата:
– Защо книжките са само 4? – Не носим навсякъде куклата, не снимам навсякъде, където ходим. Действам по вдъхновение, не по план.
– На каква програма са правени книжките? – Adobe InDesign CS4 (с изключение на първата, която дори не помня как съм съшила:-). Платформата, на която се качват е www.issuu.com (с безплатен за ползване базов план).

–

– Правя ли такива книжки по поръчка? – Не. Това са просто лични семейни спомени.
– Дали предварително планирам какво да снимам? – Не. Сглобявам книжките според това с какви кадри разполагам. Не режисирам и не подготвям сюжети.
– Може ли да ползвам еди коя си снимка от книжката за еди какво си? – Ми, не. Никога не съм слагала воден знак или лого на снимките си, не смятам и да го правя. Не преигравам и по темата с авторските права. Длъжна съм да отбележа обаче, че правата за някои от кадрите принадлежат на сайтове за сток фотография и нерегулираното им ползване е да кажем … непрепоръчително.
– Ще има ли още книжки? – Най-вероятно да. Не знам. 🙂
– Как да си направя подобна? – Дори да не е сглобена под формата на виртуална книга и без специални програми, можете да си извадите любими снимки и да ги подредите в голям албум с бели страници, които да надпишете на ръка. Даже би станала още по-автентична и оригинална.
 

Книжките:
Мара и Мартина – морско приключение
Мара и Мартина – френско приключение
Мара и Мартина – на острова
Мара и Мартина – на село

 

 

/6 коментара/by
Мара и Мартина - на острова

Мара и Мартина – на острова

Почти година по-късно, най-накрая сглобих третата книжка от поредицата. В issuu съм пропуснала една страница, шрифтът е доста дребен, бях забравила как се работи в InDesign, омотах се в купища pdf-и и по погрешка изтрих френския епизод, но това са подробности. 
Мартина е щастлива:-)
 
Книжката в issuu: Mara&Martina – the island


/0 Коментари/by

Теменужка

В петък е тържеството. В последния момент се сещам, че нямаш рокля.

Трябва да бъде рокля на цвете. Знам, че се вълнуваш, репетирали сте седмици наред.
– Имаш ли някакви претенции каква да бъде?
– Ами не, да е дълга, това е.
Ден преди събитието деня грабвам сестра ти и вървим пеша около половин час до един от така омразните ми молове. Търся твоята рокля. Ако я видя, ще я разпозная, мисля си. Обикаляме всички магазини, сестра ти преспива един сън, огладнява, наяжда се, изаква се, преобувам я, нищо не намирам. Виждам прелестна дантелена със сатенени панделки, цвят шампанско – разкошна! Има твоя номер, колебая се дали става за цвете или е по-скоро на шаферка, но толкова ми харесва, че я взимам. Купувам и червени лачени обувки с огромна панделка отпред, знам, че ще си възхитена.
Отново половин час с количката обратно, с нетърпение чакам да те взема от детска и да ти покажа роклята. Знам, че вкусовете ни се различават, надявам се да съм улучила… Прибираш се в настроение, влизаш в стаята и избухваш в неудържим плач. Не този капризния, лигавия, а онзи другия, на искрено разочарование. 
– Защо плачеш? Не ти ли харесва?! Прекрасна е, много ще ти отива!
– Исках да съм теменужка…Толкова исках да съм теменужка…
На ръба съм да избухна в стандартна тирада – как не умееш да оценяваш, колко ненужни са капризите, как не разбираш, че тази рокля е много по-красива от еди коя си, как някои деца нямат и това и т.н Обаче се сещам как понякога представите в моята глава се сблъскват с представите в чуждите глави и колко разочароващо може да бъде това. И не е въпросът до роклята, а до това да разбереш какво има в мислите на другите, да ги попиташ, да ги усетиш, да научиш какво се върти във въображението им, да ги направиш щастливи…
– Наистина ли изобщо не ти харесва? 
– Харесва ми…
Знам, че го казваш само, за да не ме обидиш и ядосаш.
В самия ден на тържеството отново грабвам сестра ти и се отправяме към същия магазин, ще сменям роклята. Слагам я в кенгуруто, от бързане дори забравям да й обуя едната обувка, през цялото време мисля, че сме я загубили. Влизаме и обхождам с поглед всички щендери с окачени най-различни рокли. И я виждам – лилава, дълга, бухнала, водопад от воал, с цвете на колана, последна бройка. Никога не бих ти я избрала в нормална ситуация. „О, но тя е за 3 години!“ – казва продавачката. „Нищо.“ – отговарям. Със сигурност нещо са объркали, знам, че ще ти пасне перфектно, та това е ТВОЯТА рокля!
Взимам я бързо, в съседния магазин намирам и чорапогащник в съвсем същия цвят. Тичаме обратно. Трябва и нещо за главата, мислех за цвете от плат, за картонено или изкуствено, за да издържи. На витрината на цветарския магазин виждам прелестни фрезии, купувам пластмасова диадема и залепвам три ухаещи и свежи от едната страна. Не са теменужки, но пасват чудесно на роклята. Отново тичане до детската градина, искам да оставя всичко точно преди тържеството, за да не увехнат цветята. Буквално хвърлям плика на госпожата, всички са в предстартова треска, хаосът е пълен, дори не успявам да те зърна.
След половин час влизаме в залата. Ако има моменти, които искам да запечатам завинаги, това е един от тях. Седиш в гръб на едно от малките столчета, с пусната коса и венец от лилави фрезии, в облак от лилав тюл – истинска теменужка. Все едно роклята е шита специално з атеб. Доволна, с изправен гръб и вдигната брадичка. Обръщаш се и ни виждаш, махаш плахо и се усмихваш – цялото щастие на света е в тази усмивка. Казвам ти с устни „Стани и се завърти да те видя“, „Не може – отговаряш ми – госпожата не разрешава да ставаме.“ Колкото на моменти си лигава и неуправляема, толкова дисциплина умееш да акумулираш, но само когато пожелаеш. Като малко войниче в лилав тюл – стегнато и готово за битка. Имам чувството, че цялата трепериш от вълнение. Аз също. Започва тържеството, идва твоят ред, изправяш се, казваш стихчето бавно, изразително, спокойно, гледаш към нас, чак усещам аромата на фрезиите. Сестра ти мирува и гледа с интерес. „Ау, толкова малко бебе, пък колко спокойно!“ . И тя знае, че днес е важен за теб ден. За нас.
В залата става 100 градуса, сигурно заради емоцията. Излизаме, ти пърхаш в лилаво, дори не си се преоблякла. 
– Беше прекрасна, Мартина, наистина бяхме объркали роклята.
– Да, нали!
/0 Коментари/by