Публикации

Самолетът ни изплюва първо в Доха, после в Манила, и накрая в Cebu City (кралицата на юга) за два градски дни преди бохолската джунгла.

Себу е врящ, жарък, шумен, миришещ на риба и прах, с невъобразим трафик и свои собствени правила. Всичко жужи, гъмжи и цвърчи от жегата, тълпата носи през улиците, около пристанището и през претъпканите с какви ли не превозни средства кръстовища, изнежените ни от зимата бледи тела. Всеки местен е метнал парче хавлия на рамото, за да попива потта от челото и врата си, туристи почти няма, а всички разкошни боси сладки деца охотно застават пред обектива ти, сякаш само теб са чакали за поза, усмивка и снимка.

Сменяме няколко от прословутите филипински jeepney – стари бракувани щатски джипове, трансформирани в малки открити бусчета и накичурени като селски панаир – буквално се катерим един върху друг заедно с местните, корите им с яйца, бохчите, кашоните и кокошките, докато висящ от платформата филипинец събира банкноти между пръстите си и подвиква „One more, please!“. Отбиваме се прегладнели в местна закусвалня – сочим каквото поръчват останалите и се озоваваме с по няколко пролетни рулца филипино стайл в пластмасови чинии – техните lumpia, заедно с лепкав ориз в бамбукова кутийка и няколко найлонови пликчета, с които всички се хранят като с ръкавица, и после изхвърлят където им падне.

Въртейки се около пристанището нахълтваме на местния пазар, където жени разпорват огромни риби, чистят миди, редят чирози на високи купчини с виртуозна сръчност и мият ръце в големи легени, пълни с вътрешности. Привикват ни да си купим пилета, подправки и банани, докато местните грабят всякакви продукти и ги отнасят с бохчи върху скутерчетата си след кратък пазарлък.

Преди хотелът да ни върне в нормалните температури и звуци, спираме в малко кафене за студена бира. Няколко масички отпред са заети от местни на по бутилка ром, носят ни любезно столове, отнякъде се точат хитове от 90-те, пристигат други коли, отварят багажниците с огромни колони и става абсолютно улично парти. Седиш и пиеш San Miguel, сякаш винаги си бил тук, на този ъгъл, а и ще останеш дълго време. Не разбираш нищо от разговорите им, а те от твоите, и това, смесено с грохота от булеварда, лепкавата влага във въздуха и умората от дългите полети, те хвърля в едно полунирванно състояние на блаженство и мир.

На следващия ден ни чака ферибота за Бохол и малката ни къща в джунглата, а в Cebu ще се върнем след няколко дни, за да отпрашим с вътрешен полет за следващия остров.

Последните 5 дни от  пътуването отделяме за релакс моментите – плаж, коктейли, обиколки с лодки из околните острови, т.нар. island hopping, на които сме почитатели. Направили сме си сметките без филипински кръчмар обаче.

Още на пристигане с буса на ужасите (за него друг път, около 8 часа кошмарно друсане от летището до селото) ни посреща огненочервен залез, който се процежда зад облепените с тиксо прозорци. На вятър е, казва някой от другите пътници, а ние изтръпваме. Вятър, дъжд, тайфун, ноу фън?

Айде бе, не може чак с такъв кофти късмет да сме, си мислим,  и след като бусът най-накрая ни изплюва, оптимистично се отправяме към къщата. Топло е, но духа жестоко, почти ни отнася чиниите на вечеря, а палмите се огъват като житни класове. „Аз винаги имам късмет с времето!“ – казвам за тонус, не съвсем убедена.

На следващата сутрин с покруса установяваме, че бреговата охрана е прекратила всички 4 вида турове, не излизат дори рибарските лодки. Местните вдигат рамене, даже собственикът на къщата, който е усмихнат оптимист, казва плахо: „Не знам, много е силен вятърът този път, откакто тайфунът вилня, не са отменяни турове…“, което съвсем ни хвърля в мрак.

Иначе времето е прекрасно, идеално за плаж слънце зад облак, не се усеща жегата. Огромни вълни, малко мътни, но карай. Обикаляме по съседни плажове, гледаме залези, пием бири и коктейли, ядем риба и … следим прогнозата. Буквално през 15 минути. Толкова живо от метеорология никога не съм се вълнувала, обикновено приемам със смирение условията – каквито, такива. Но да дойдем за 5 дни именно на този остров и да ни запука тайфун – никак не е готино. Освен туровете сме запланували и риболов с местна лодка само за нас, вече сме договорили цената, но и това мероприятие е под въпрос.

Понеделник – отменени. През нощта се излива мега порой, който съвсем отмива всяка надежда. Вторник – отменени. Духа яко. Малко вече се отчайваме и решаваме, че ще си тръгнем без да обиколим лагуните. Егати късмета… На плажа излиза някаква калифорнийска двойка модели  – адски красиви руси мъж и жена, по 2 метра високи, напълно екипирани, които порят вълните и правят лупинги с кайтовете си в еднакви цветове, красота! Е, поне някой да му се кефи на тоя тъп филипински вятър…

Почти сме увесили нос, когато на третия ден отварят туровете. Направо ни идва да крещим и да се въргаляме по улиците от радост. Нахлуваме в агенцията, грабваме по едни водни обувки (все още отказвам да си купя този ужасно грозен артикул) и зачакваме да ни извикат. Били сме на такива турове много пъти, с децата и без, няма какво да ни изненада. Само така си мислим…

През последните 2-3 години туризмът на Palawan, и изобщо на Филипините, се увеличава, увеличили са се и лодките. И вместо да нагазите до коляно, трябва да изминете, направо да преплувате, разстоянието до трета или четвърта линия, за което никой не ви е предупредил. 9 сутринта е, а тогава водата хич не е топла, заради ветровете последните дни си е направо студено.  Аз съм се спретнала с бледосиня блузка с дълъг ръкав с перлички,  която прогизва, защото решавам, че ще сваля само късите панталонки – нашата лодка не може да е чак най-отзад. Е, най-отзад е! Група китайки, увити с дрехи от глава до пети пищят от студа, вдигнали багажите си докъдето могат, деца се катерят по главите на родителите си, ценни вещи се бутат в непромокаеми торби. Един младеж от екипажа грабва чантата ми с фотоапарата и така поне спасява него (не влиза в новата ни гумена оcean bag, топ аксесоар по тези ширини).

Нито е да плуваш, нито да си ходиш небрежно, докопваме се някак си до лодката, издрапваме по клатещата се стълба и присядаме на пейките. Слънце няма (отгоре има навес) – единственото слънчево място е в края, където ми обясняват, че не трябва да се настанява никой. Окей, само дето измръзвам. Нямам резервни дрехи, само ужасна малка хавлиена розова кърпа, която сме купили от селото, щото „Мария, не мъкни кърпи от София, там ще има по-готини“. Както и да е, сваляме дрехите, намятам кърпата и се правя, че ми е кеф. Толкова ги чакахме тия пусти турове, няма как да не е кеф! Порим вълните, аз си тракам със зъби, започва да напича, алелуя.

Точно ме е нагряло приятно в гръб и се поотпускам, спираме на първата лагуна. Разбира се, пак сме на не знам коя си линия и се налага да плуваме. Може ли след малко? Ми не, всички слизат. Водата ми се струва още по-ледена. Доплуваме до някакъв мини плаж, заедно с  тълпа хора, аз уцелвам висока подводна скала и си ожулвам жестоко до кръв и двата крака. Псувам наум, защото на глас не умея, стигаме до брега и виждаме, че водачите насочват всички към малък проход в скалите – нали е Тайната лагуна, дошли сме дотук, влизаме.

Започва се едно чакане в плиткото, на СЯНКА, където с още 100-ина човек дзиндзирикате пред дупката, почти долепени един до друг, опитвайки се да не си гледате в задниците. По средата на тълпата има една смугла амазонка по прашки и супер стегнато дупе с пъпка отдясно, имам чувството, че всички сме съсредоточили погледи именно в тази конкретна точка. Няма с какво да се наметнеш или облечеш, всички са настръхнали и огънати от студа, но носят камери и телефони в пликове, ние сме от малкото без. Идва нашият ред – налага се да направиш почти шпагат, за да влезеш в лагуната, водачите помагат на всички, защото е адски хлъзгаво. Освен кървящото ми коляно, съм и с един доста изрязан и супер неудобен за подобни активности бански (другият беше мокър), с който имам чувството, че все нещо ми е навън, особено когато съм разположена акробатично върху мокра скала, нали…

Както и да е, във филипински шеги и закачки се набутваме в прохода, озовавайки се в мътен гьол, който може би е много красив ако: 1. Не ти е зверски студено 2. Не си си свалил кожата преди малко 3. Сте само вие двамата, без тълпата, която размътва водата. В лагуната има един хот спот, на който всички се снимат – знаете ги ония кадри – в гръб, поглед през рамо, отметната на една страна коса, като Венера, изгряваща от синьо-зелените вълни. Амазонката с прашките е най-добра в позирането, вече виждам как валят лайкове под хаштагове #lovemylife #lovewhatido #islandlife #travelgram. Хубаво е. Зъзнеш, зъзнеш, хоп – снимка с усмивка за Инстаграм, после пак си зъзнеш на спокойствие, общо-взето това е положението тук. Надсмиваме се ехидно – нито имаме с какво да се снимаме, нито ни е до това. Е, който не иска снимки, пак се нарежда на опашката, този път за излизане. Направо съм готова да убия някой, за това ли беше целият зор?! Искам само да се добера до лодката и просто да се увия в нещо. По принцип не мрънкам, но когато ми потънат гемиите, въздухът се напряга.

На следващата лагуна хората се гмуркат за шнорхелинг, Тито включително, аз не мърдам от слънчевата пейка, като гущер на припек. Било като картичка долу, не ме интересува, оставам на сухо, буквално и преносно. Обувките очевидно не са моя размер и гледката с тях е още по-гротескна, но сега последното, което ме инетересува, е как изглеждам. Обикаляме нататък, пропускам и каякинга, когато с облекчение виждам, че започват да приготвят обяда. Няма да разказвам как мият във Филипините чинии, това са само подробности. Шишове с месо, ориз, салата, плодове – рай! То и зъзненето изтощава. При всяко спиране и тръгване водачите трябва буквално да „разплитат“ прътовете на лодките, за да не повлечем някой с нас. Вече съм се стоплила, нахранила и почти забавила за ожулването, което беше още по-незабравимо заради супер солената вода.

Последната спирка е един разкошен плаж, на който все пак възстановяваме нормалните температури във вече по-топла вода, с някой и друг коктейл, както си трябва. На прибиране с облекчение слизаме от лодката и доплуваме до брега. Толкова го чакахме тоя тур, а то…

На следващата сутрин обаче, последната ни на острова, времето е великолепно, топло и ясно още от сутринта. Собственикът на рибарската лодка ни чака на първа линия, целият ден е само за нас, без тълпите досадници и масовите маршрути. Отвеждат ни на прекрасни рибарски точки навътре в морето, подухва приятно, напича още по-приятно. Докато Тито се вихри с въдицата, аз и двамата местни другари от екипажа мятаме обикновена корда с тежест и, о майн гот, хващам първата си риба от години – red snapper, който ни приготвят на момента. Вадим студени бири от хладилната чанта и се наслаждаваме.  Кеф!

Прибираме се малко преди мръкване, под съпровод на филипинското слънце, което разлива щедро цветовете си над залива. Този път без тракане на зъби, само зъбене в усмивки. Това е то тур!

В края на морската ни ваканция, в топлото начало на септември, решаваме да направим последен плаж някъде наблизо.

Приготвям всички принадлежности – чанти, кърпи, резервни бански, шапки, мазила, пръскалки, формички, изобщо целия фестивал. Намазвам децата, намазвам себе си, оправям си косата, нахлупвам тържествено най-широкополата шапка, обличам изгладена ефирна риза, към 11 най-накрая се надръндваме, заключваме и потегляме. Тито е грабнал прозрачна кутия за храна, пълна с огромни, тлъсти, дебели червеи с размер на канелони, за някакъв специален местен риболов, и така грандиозно се изнизваме към колата.

Минаваме покрай съседната къща, тази на Алекс – високият, атлетичен, дългокос, около 50-те, наш хазяин, който лятото живее на острова, зимата в Банско, а пролетта е при жена си в Берлин. Докато изпълнява редовните си тай-чи движения на верандата, се провиква ведро:

– Добро утро! Накъде, семейство?

– На плаж отиваме – широко се ухилваме ние, гордо понесли червеи, деца и багаж.

– О! Така ли? Мислех, че днес ви е последната нощувка.

– Ааа, абсурд, – споглеждаме се с Тито – имаме още една.

– Ок –  тактично се съгласява Алекс – може и аз да съм се объркал…

Все пак в колата решаваме да погледнем резервацията си и с ужас установяваме, че да, последната ни нощувка е била СНОЩИ! Хвърляме червеите, сваляме децата и като попарени се връщаме в същата индианска нишка към къщата. Оправяме багажа за 15 минути (под оправяне разбирайте набутване в куфарите), слагаме ред в къщата, извиняваме се и с лек срам напускаме. Алекс предлага да потърси вариант при негови приятели за още една вечер, но представяйки си как вадим всичко обратно, отхвърляме идеята. Закусваме обилно в едно приятно кафене, пропускаме плажа, хващаме първия съвсем празен ферибот и успешно се прибираме.

Оттогава пожеланието ни е: „Толкова добре да си изкараме, че да забравим да си тръгнем“. А Алекс ни призна, че след гостите, които вместо в Солун (в друг негов имот), се озовали по погрешка в Атина, ние сме вторите чаровно объркани наематели. Е, ако не друго, поне ще ни запомнят, ще запомним тази ваканция и ние.

 

Този път за разнообразие оставихме Мартина да реши къде да е следващата ни семейна ваканция: „Да е остров, да не съм била там, да има вкусна храна и море“ отсече тя и забоде поглед в детската карта, за да търси подходящо място.

Отхвърлихме няколко варианта – едни на тренд вълната в момента, други неособено интересни или пък неподходящи. И списъкът се сведе до едно име – Сицилия. Все бяхме пропускали тази опция и решихме дружно, че е време. Знаете, че travel guide-ове избягвам да пиша, но когато човек пътува с деца, хубаво е да систематизира основна полезна информация. И не, няма да споменавам кой ресторант предлага най-хубавата Маргарита или къде обстановката е най-инстаграмска, оставям това на други, за които снимките са по-важни от самото преживяване.

Самолет или кола?

Категорично самолет, колкото и да обичате да пътувате с кола, разстоянието е доста, фериботи, магистрали, чакане, спиране, с деца по-добре не. Wizz Air летят директно всяка сряда, а летището е едно и за редовните, и за нискобюджетните полети – Fontanarossa. Полетът е късен, можеше да си свършиш спокойно работата (до последния момент, както обикновено при нас), да приготвиш търпеливо багажа, децата евентуално да дремнат следобед. Нещото, което ненавиждам са супер ранните полети, но виж вечер – ехей!

Седмица или повече?

Седмица е напълно достатъчна, но аз трудно издържам където и да било по-дълго от това. Няма да можете да разгледате всичко, не е и нужно, за това време успяхме да посетим без напрежение 9-10 градчета/села. Ако искате да обиколите всичко, тогава 2 седмици, островът не е малък.

С деца или без?

Не виждам причини да оставите децата, освен ако не са в някакъв мега палав или кисел период, както в нашия случай. Но пък и ние не сме постоянно във ведро настроение и добро състояние на духа, така че това е положението. А и най-важното е да сме заедно. В Сицилия, за разлика от други части на Италия, е спокойно, поне извън пиковия сезон. Нормални пътища, удобен обществен транспорт, ниски цени, много плажове, чудесни опции за нощувка за всеки вкус.

Организирана екскурзия или самостоятелно пътуване?

Абсолютно категорично – второто. Много повече свобода и време за това, което ви харесва. В група не можете да се водите по режима и настроението на децата, което със сигурност ще напрегне обстановката и вас. Всякаква информация вече е на разположение онлайн, при малко повече желание всичко можете да планирате сами или с помощ от приятел.

Хотел или квартира?

От доста години за нас като семейство – категорично квартира. При идеята да се бутаме четиримата в стая, дори в две или студио, винаги предпочитаме за сходна цена да наемем Airbnb квартира. Пространство, удобство, комфорт, всички условия и принадлежности, все едно сте у дома, а и живеете като местни. В Сицилия избрахме тристаен мезонет с две огромни тераси и две бани, напълно оборудвана кухня, супер чист, гледка към залива и ВСИЧКО нужно – може би първата квартира, в която не ни е липсвало абсолютно нищо (имахме дори шезлонги за плажа, чадър, хилки за плажен тенис!). Страхотно любезен домакин Габриеле, който се грижеше дори за това да не се вдига шум около нас в часовете за почивка, въпреки че се прибирахме чак вечер. Две самостоятелни спални за момичетата, отделна за нас, обезопасяване на вътрешните стълби, книги, детски филмчета и играчки.

Ако пък предпочитате хотел, имаше много опции наоколо на бюджетни цени или по-разточителни според желанията и възможностите.

Град или село?

Нещо като принцип ни е да нощуваме в малко населено място извън туристическите тълпи. Наистина с деца е безсмислено да се буташ на топ локациите – освен шумно и хаотично, е и по-скъпо и пълно с изкушения тип „искам това, искам онова, искам всичко!“. Този път за щаб избрахме малкото селце Letojanni – близо до летището в Катания (важно, когато си с деца, особено при късен полет), извън туристическия хаос (в Таормина, например), близо до основните забележителности (Етна, Таормина, Изола Белла, Кастелмола, т.н.). Много приятно и спокойно селце с огромен празен плаж, по-ниски цени и удобна отправна точка за дневни екскурзии.

Какво да видим?

От много време, особено, когато сме с децата, не си поставяме велики туристически цели – да обиколим всичко, да влезем навсякъде, да се скапем от умора, но да отметнем всички забележителности. За да е приятно и поносимо за всички, трябва да се водим по ритъма на децата. Момичетата вече не спят следобед (Матеа само в детската градина и на село употребява следобеден сън), свикнали са на дълги преходи и стабилно ходене. Е, малко трудно стават сутрин и лягат късно, но напасваме нещата. Посетихме Letojanni, Taormina, Castelmola, Isola Bella, Catania, Siracusa, Savoca, Forza D`agro, Noto, Giardini Naxos. От Етна се отказахме – заради облачното на моменти време не беше ясно дали изобщо ще видим нещо отгоре и решихме да не губим цял ден в това. Не остана време за Palermo, Cefalu, Scala dei Turchi, Modica, Isole Eolie, но както винаги навскъде казва Тито: „Еми, Мария, няма как да видим всичко!“ И е напълно прав.

С кола или градски транспорт?

Придвижването на място винаги е важно, още повече щом сте с децата. Ние наехме кола (от туристическия ни агент тук, не ни се рискуваше на място, а и чакането там е повече). За Италия, особено южните части, е важно да имате пълно покритие заради кражбите и честите инциденти, на паркинг включително. Плащате повече, но пък сте сигурни, че след това от кредитната ви карта няма да дърпат неочаквани суми. Детските столчета за кола навсякъде са задължителни, това също добавя към крайната сума. От квартирата до центъра на селото и плажа ни беше 10 минути пеша, но колата ни беше необходима за дневните разходки до различни градчета, за нас да висим на плажа всеки ден не е опция. Има удобни автобусчета тип hop on hop off, 13 евро на ден (20 за 2 дни) за възрастни, за деца под 5 безплатни, 5-12 години – на половин цена. Точен градски транспорт, който прави всички необходими връзки. Ако ползвате автомобил, паркинги има навсякъде срещу 2 евро на час и 10 евро на ден. В Сицилия е задължително да оставяте колата на сигурно място, за да няма после неприятни изненади.

Плажове или разходки?

За нас винаги от всичко. Разходките редуваме със спокойни часове на плажа и занимания по интереси – едни ловят риба, други събират камъчета, трети гледат в една точка (се моа). Не сме от типа летуващи, които стоят на едно място, така че колкото повече динамика, толкова по-добре.

Храната?

В страната на тестото нещата са ясни, връщате се поне с кило отгоре. Вкусна, разбира се, извън туристическите места (ако повечето маси са заети от чужденци, бягаме надалеч). Приятни малки ресторантчета, хапваш и примираш. Навсякъде има чудесни опции, дори и да не сте по пастата и пицата. Децата обичат всичко, така че нямаме проблем със специфични вкусове и претенции. Топ фаворитите им там бяха spaghetti alle vongole и semifreddo al pistachhio. Цени – съвсем нормални. Вина – много приятни. Не съм по сладоледа, май дори и на децата им дойде в повече.

Забавленията?

Дори и когато сме с момичетата не ходим по някакви специални детски места (освен площадки). Супер забавна им беше къщичката на Isola Bella, лифтът към Taormina, влакчето в Сиракуза, плажовете с камъни (повечето там), hop on hop off откритите автобусчета и общо-взето всичко видяно през тази седмица. Попаднахме без да искаме на празника Infiorata di Noto (пана от живи цветя и семена върху дълга улична стълба, много красиво!), изложбата Picasso e Notto (страхотна, до 30 октомври в града) и жестоко готиното селце Savoca, където, оказа се, е снимана сцена от „Кръстникът“. Най-любимо ми е да се натъкваме на интересни неща, без да сме ги планирали предварително. Не ползваме приложения, гидове и дебели книги, водим се по обстановката и настроенията. Децата в повечето случаи нямат специални изисквания към мястото, но знаят добре дали им е харесало или не. А щом сме заедно и не напрягаме програмата, най-вероятно отговорът да е утвърдителен. Сицилия получи твърдо Д-А-А-А-А-А-А-А!

 

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

„Айде бе, какво толкова, да се пътува с деца е песен!“ – това можехте да чуете от мен доскоро, отправен към хората, които все пропускаха да вземат децата си на път.

Малки били, нищо нямало да си спомнят – този аргумент се оборва лесно. Неконтролируеми били, не можели да бъдат усмирявани – и за това спорех до преди месец, въпрос на подход и търпение е. Е, след предпоследната ваканция съм малко по-слабо категорична и съвсем не така уверена. Защо? Нека разкажа. Комфортен полет с Wizz Air – директен, без прекачвания, чакане, стрес и проблеми. Бързо чекиране, priority boаrding, удобни места. Уж големи вече деца, свикнали на път и промяна. Всичко е точно.

Единственият проблем? Хиперенергията, която се е акумулирала в двете момичета на 9 и 4. Първото – доста спокойно и възпитано в отсъствие на сестра си. Второто – злодей във формат на русо-розова фея, която оставя пожар след себе си. За седмица буквално стопиха лагерите ни и изчерпаха всичките ни опции за действие. С момичета било лесно, казвате? Да, да, добре, въртя очи.

Ето някои от новите навици на на нашите деца по време на ваканция:

  • Караници във всеки възможен момент – на летището, в колата, преди лягане, след ставане, на плажа, в банята, в ресторанта, на терасата, в автобуса, докато си мият зъбите. За всичко, което им хрумне – на кого камъчетата са по-заоблени, чия паста е по-люта, кой е видял първи вълната вляво, къде се крие по-красивото листо на храста. Буквално за всичко и постоянно! В един момент на всички им става все едно и започват да се смеят истерично и леко налудничаво.
  • Винаги „не“ – независимо дали е за измиване на ръце, качване на стълби, обяд или возене с кола, такива елементарни прости ЧОВЕШКИ неща. Категорично и ясно НЕ, другите да се оправят.
  • Тоалетна там, където я няма – на върха на замъка, на плажа, по средата на галерията, в автобуса, когато току-що сте напуснали ресторанта или бензиностанцията. Ако наблизо има тоалетна, просто няма смисъл да я употребявате, не е интересно.
  • Сестра ти – от осанна до разпни я – от прегръдки и целувки до „по-добре да нямах сестра“, всичко в тази палава игра е позволено.
  • Трябва да имаш всичко, което сестра ти иска – независимо дали е паста с миди, портокалова сода, камък от плажа, лимон от дървото, скуиши, желе, стрес топка, нови джапанки – всичко трябва да е по две, дори да не ти е в списъка с желания.
  • Безсилието на вълшебната торбичка  – действала, казват, в критични ситуации, когато нищо друго не помага. Признавам, набързо приготвена в последния момент, беше брутално разкрита с думите: „Е какво ѝ е вълшебното на тая торбичка, събрала си някакви играчки от стаята…“ Пълен провал, вълшебен при това. Още ме бъзикат по темата.
  • Ако всички искат на едно място, ти искаш на друго – независимо дали е плаж, сладкарница, ресторант, детска площадка, замък, град или село, трябва да бъдеш опозиция. До степен, в която всички се отказват от първоначалната си идея и просто им е все едно къде ще отидат, само и само да няма скандал.
  • Мрънкане постоянно и за всичко – това е нещо съвсем нормално и се случва на всеки. Когато децата са повече от едно обаче, достига неподозирани висоти – надцакват се кой ще мрънка повече просто заради надпреварата. После и вие започвате да мрънкате от тяхното мрънкане и става една…
  • 800 въпроса в минута – до момента, в който някой не избърше пот от челото и не признае „Не мога повече да отговарям, нека поеме друг“. Защо говорят на друг език, как така не знаят български, защо тази жена носи червена пола, как така автобусът е син, а не зелен, защо чакаме тук, а не там. Въпроси до откат, някои от тях изобщо не очакват логичен отговор, просто са изстрелвани, за да се намираме на приказка.
  • Унищожение – тук участва само Матеа, тя е известна с тези си умения – чупиш всяко нещо, което е възможно да бъде счупено, разливаш всяка течност на масата, късаш всичко, което може да бъде откъснато. Уж случайно, но всъщност нарочно. Просто ей така.
  • Катерене – по ръбове на пропасти, дула на оръдия, средновековни стени на замъци. Теглиш укрепителни въжета, за да провериш дали сградата ще падне, искаш да лазиш по парапети и да ходиш върху покриви – тук няма нужда от коментар. Спокойно бе, мамо!
  • Крясъци – крещиш винаги, където това е неуместно и неприлично – все пак на български, нали…Ако не ти се крещи, плачеш за разнообразие.
  • Вече не ми се яде ТОВА – поръчваш си нещо, което след като ти сервират, вече не ти се яде.

И още:

  • Употребяваш думата „искам“ най-малко 30 пъти в минута.
  • Изморен си за разходка, но не и за белѝ и катерене между етажите по 537 пъти на вечер.
  • Изхвърляш си нарочно топчето през терасата. 3 пъти! После всички го търсят в храстите.
  • На всяко нещо казваш „Оффф…“ или въртиш очи в знак на досада.
  • Мяташ се неудържимо, танцуваш, скачаш или просто се въртиш в кръг из летища, спирки, автогари, ресторанти, кафенета – навсякъде, където това е, да кажем… неприемливо и след като някой те е помолил да стоиш поне за 3 минути мирен.

И преди да отсечете „Ама ние затова не пътуваме с децата!“, дайте да споменем и другото:

  • Вечерите на терасата, когато се заливате от смях на някоя глупава шега или смешна дума.
  • Следобедите на плажа, когато сте заедно и всеки прави това, което му харесва, без да пречи на останалите.
  • Изписаните с камъчета думи „ОБИЧАМЕ ВИ!“ в знак на извинение, че са се провинили.
  • Писъците „Мамоооо, ама това е много якооооооо!“
  • Щастието, когато откриете нещо неочаквано и прекрасно, независимо дали е гледка отвисоко, малък площад или скрито съкровище в нечий джоб.
  • Радостта да се справиш сам с порцията, или да намериш сам тоалетната, или да попиташ на странен език къде е изходът. И другите да ти казват „Браво!“, сякаш си направил геройство,
  • Огромното щастие да седнете някъде гладни, жадни и уморени, но с любопитни очи и нестихващ ентусиазъм за още и още.
  • Удоволствието да преживявате всичко заедно. И хубавото. И лошото. И нервното. И спокойното. Всичко!
  • Да слагате спомени в семейния архив, които може би ще бъдат бързо забравени, но ще изскачат в паметта тъкмо навреме – когато някой има нужда от тях♥

Следва: Сицилия с деца – някои практически бележки=>

*Снимките са от Letojanni, Taormina и Isola Bella

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

Всяка дума употребена в разказ за Хавана ми се струва като скучно и вяло клише.

Градът те хваща за гърлото и те повлича из улиците, държи очите ти широко отворени и не те оставя на мира преди да си попил всяка картина. Звуците и ароматите не ти приличат на нищо видяно досега, изострят сетивата на максимум и влизат под кожата. Музиката, която се чува зад всеки ъгъл така вдига адреналина, че ти идва буквално да подтичваш с танцова стъпка покрай олющените фасади и цветни колони.

Хавана няма нужда от засилване на контраста и избушване на тоновете – колоритът ѝ е достатъчен за години напред. Всичко е кадър, всичко е сцена, всичко е сюжет. Първия ден си така зашеметен от този визуален взрив, че не е съвсем сигурно дали ти харесва, или по-скоро си в културен ступор. Все още не подозираш, че вероятно до края на живота си ще искаш да се връщаш. За още и още.

Всички  travel guide-ове стават на пух и прах, защото наистина няма значение точно в коя точка се намираш и къде пиеш коктейла си, градът пулсира във всяка малка пряка и безистен, върху всеки отворен прозорец и в ръцете на всеки местен. Свобода, любов и щастие в най-натурален вид. Свобода, която имаш ти, но не и самите кубинци – един от многото контрасти тук.

Ще ви се стори мръсна, порутена, вехта, бутафорна и носталгична, в случай, че обичате подредени, луксозни, лъскави, скучно спокойни и тихи места. Но е екзалтирана, очарователна, помитаща, бохемска и шармантна, ако сте смели почитатели на енергичните градове с duende и характер.

Хавана е най-фотогеничното място, което можеш да си представиш, но в един момент просто сваляш апарата и се понасяш като част от уличния ритъм, без да ти пука какво точно ще остане за спомен в картата. Защото споменът вече е там, където трябва.

Хавана е декор за филм и причина за песен, тя е буйна и необуздана страст, която изостря апетита за живот и пари всичко по пътя си. Хавана не може да се оприличи, сравни или опише – толкова е своенравна и противоречива.

Предупредих ви, че всяка дума в комбинация с този град губи силата си. Просто „Хавана“ беше напълно достатъчно.

 

Име: Lianet Aramburo Suarez – Лиа

Години: 33

Локация: Хавана, Куба

Занимание: завършила “Счетоводство и финанси” в Хаванския университет, в момента отдава под наем стая от жилището си на туристи, т.нар. casas particulares (споделени частни квартири)

Хоби: история на архитектурата; кулинария; шиене

Семейно положение: омъжена, с 4-годишна дъщеря

Откога я познавам: от януари 2017

Как се срещнахме: открих квартирата ѝ съвсем случайно – страхотна локация  в старата част на Хавана, на тиха централна уличка на 5 минути пеша от Plaza Vieja. Стаята е голяма, просторна, с балкон и самостоятелна баня, Лиа сервира чудесна закуска и е изключително грижовен домакин, съдейства за абсолютно всичко.  Акосте се запътили към Хавана, тя е вашият човек: Casa Particular Lía

Защо я харесвам: има онова специфично латиноамериканско чувство за щастие, спокойствие и удовлетвореност, което толкова харесвам; тя, както повечето кубинци, не се оплаква, въпреки трудния живот и безбройните ограничения; говори с огромна любов за страната и сънародниците си; изключително гостоприемна и слънчева; мила, деликатна и съобразителна

Общото: говорим испански, обожаваме Куба и имаме четиригодишни дъщери

Фокус на разговора: островът, от който никой не иска да си тръгва

Темите: Куба, Хавана, местните, семейството, природата, автентичността, мечтите, свободата, темперамента, другите, щастието, Никол

Снимките: снимките бяха съвсем случайни, тогава нямах идея за интервю, нито за включването му в тази рубрика, просто снимах набързо малката Никол за спомен. 


Защо всеки, който дойде тук, се влюбва в тази земя?

Вероятно защото съществува магическа връзка и взаимност – хората се влюбват в Куба, а тя на свой ред се влюбва в тях. Куба е привлекателна, защото е екстровертна, общителна, романтична, красива, с постоянно топъл климат. Уникална е с приятния си уличен жаргон; с носталгията към нещо отминало; с невероятната си природа; с морето, гостоприемството, радостта. Също с тъгата, която личи зад всяка усмивка; със скромността, със заряда и енергията си; с борбения си дух.

Промени ли се нещо след смъртта на Кастро?

Усеща се слаба разлика, в очакване сме, питаме се какво ще стане, има много въпросителни пред нас… Кастро дълги години беше начело на държавата и е въпрос на време да се адаптираме към промените.

Какво се надяваш да се случи с тази прекрасна страна?

Да просперира един ден, да започне от нулата, да се промени, да върви само напред без да се връща към миналото. Убедена съм, че си струва да опитаме.

Родена си в Хавана и живееш тук, кое прави града толкова специален?

Хавана е това, което е, заради хората си. Градът е толкова истински и чист, врящ и кипящ; със своите занемарени улици и порутени сгради; с децата, играещи спокойно навън; с хората, които се събират на всеки ъгъл; с туристите, които запечатват всичко с фотоапаратите си; с местните, които са в непрекъсната комуникация помежду си. Град, в който белите чаршафи се веят почти задължително от всеки балкон.

Някой поправя къщата си, други свирят на инструмент, музиката е израз на нашата култура и вярвания, трети чакат с часове на автобусната спирка или на опашка за нещо си – не знаят дали ще стигне за тях, но със сигурност това, което продават, им трябва. Един хвърля нещо на боклука, а друг бързо-бързо го отнася, както казваме тук: “Винаги има някой по-нуждаещ се от теб”.

Това е моята неповторима Хавана, очарователна и единствена по рода си!

Кои части от Куба са ти любими?

От западната част обичам Пинар дел Рио/Pinar del Rio, територия, която съхранява голяма част от биосферата, позната като природната катедрала на Куба, с богата  флора и фауна, девствена и непокътната. Тук могат да се видят скали от Юрския период и най-голямата пещерна система на територията на острова. Там е и Праисторическата стена с едни от най-големите в света фрески на открито, които хармонират перфектно с типичния кубински пейзаж.

Разбира се, Хавана – древна и съвременна – със своите плажове само на 15 минути от центъра. Старата ѝ част, където живея, събира история от почти 5 века и е една от великолепните южноамерикански локации, които човек трябва да посети.

Не на последно място и полуостров Варадеро/Varadero, провинция Матансас, със своите повече от 30 км плаж – фин, нежен, бял пясък, лазурно синя вода и постоянно топъл климат,  които правят всяко посещение там незабравимо.

Варадеро

От централната част на Куба – провинция Сиенфуегос/Cienfuegos, “перлата на Юга” с едни от най-големите и обширни в света заливи, с историческия си център, признат от Юнеско за световно културно и природно наследство, с красивите си плажове и сградите архитектурни бижута със силно френско влияние.

Сиенфуегос

Тринидад в провинция Санкти Спиритус/Sancti Spiritus, градът музей на Карибите, основан през 1514 година, третият по възникване град в Куба, с местоположение между планина и море, с калдъръмените си улици, и долината Valle de los Ingenios, където лежат останките на стотици захарни фабрики, кулата Иснага/Iznaga – величествена и пълна с история, Topes de Collantes – място за планински преходи и отдих, с любимия ми водопад Кабурни/Caburni са други прекрасни места. Градините на Краля/Jardines del Rey, формирани от Кайо Коко/Cayo Coco и Кайо Гийермо/Cayo Guillermo, между Сиего де Авила/Ciego de Ávila  y Камагуей/Camagüey са просто забележителни, с близо 15 метровите си дюни, там се намира и Международният център по спортен риболов.

Тринидад

На изток – Камагуей с крайбрежната си част – от  архипелага Сабана до Градините на кралицата/Jardines de la Reina и плажа Санта Лусия/Santa Lucia, където е една от най-големите популации на розово фламинго на Карибите.

Харесвам и Гранма/Granma заради река Кауто/Rio Cauto (най-дългата в Куба), Сиера Маестра/Sierra Maestra – най-високият по брега Гуаканаябо/Guacanayabo планински масив, долината Кабо Круз/Cabo Cruz, чиито морски тераси са запазени непокътнати, и където са защитавали свободата си нашите предци.

Последно – Баракоа/Baracoa в Гуантанамо/Guantánamo – малко градче с тесни улици и къщи с червени покриви, където само на площ 7% от територията на Куба се намира най-голямото разнообразие от природни релефи и картини, богата растителност, там е също и Пътят на какаото.

Всички райони на Куба имат своето очарование, вкус, цвят, смесица от раси и култури, и най-вече хора, които умеят да споделят радостта и усмивките си с всеки новодошъл.

Кое е най-важното за кубинците? За какво мечтаете?

Държим на здравето, семейството, финансовата стабилност, свободата, дома, образованието.

Ние, кубинците, мечтаем да пътуваме, да можем да излизаме свободно извън страната, да видим широкия свят, да сравняваме, да взимаме сами решения – някои правилни, други не съвсем – но да бъдем свободни и самостоятелни.

Искаме да печелим парите с честен труд, с тези две ръце, не да ги получваме като услуга, подарък или в замяна на нещо. Да отгледаме децата си, да се грижим за близките си, да им осигурим бъдеще и перспектива, да им предоставим това, което ние не сме имали като малки поради ред причини.

Опиши ми типичното кубинско семейство – навиците, ястията, обичаите, традициите.

Типичното кубинско семейство е много забавно. Повечето членове на фамилията живеят заедно, 4-5 поколения под един покрив, семеен тип нация сме, почти винаги сме заедно, все правим нещо – вкъщи, в квартала или просто на улицата.

Типичните ястия са печено прасенце, конгри (ориз с тъмен боб), вкусните царевични питки, пържени банани. На кубинските празненства и събирания не липсва алкохол – бира или ром, пури, разбира се. Участват винаги всички. Ако в кубинския дом има празник, храна и пиене, всички пристигат, независимо дали са близки или напълно непознати. Купон!

Как се забавлявате и релаксирате?

Има малко опции за забавление за нас, кубинците. Най-интересните места обикновено са с международната валута (cuc) и не е лесно да се озовеш там. Младите са най-засегнати, интересните и актуални места са скъпи и дори ако работиш, пак е трудно да си ги позволиш. Климатът ни обаче е благоприятен и хората се забавляват просто с разходка из града или по крайбрежната улица (el Malecón/ Avenida de Maceo), в разговори с познати, бързо питие на крак и после обратно вкъщи.

Ваканциите зависят от това колко изкарваш и от възможностите, дори ако разполагаш с повече средства. Кубинците се трудим неуморно, за да спестим средства за семейната почивка, като сме наясно, че след това трябва да спестяваме отново, за да възстановим разходите.

Най-желаната ваканция е в някой от хотелите на Варадеро или островите на север. Въпреки че за нас там е много скъпо, кубинецът е на принципа “Това, което не се губи в сълзи, се губи във въздишки” и си изкараваме супер весело, без угризения.

Трудно ли е да отглеждаш дете в Куба?

Куба е сигурна страна, без оръжия и размирици. Заради нашия манталитет и темперамент сме хора на силните емоции и предаваме това на децата си, въпреки това за едно семейство е трудно да отглежда повече от едно дете. Стандартът на живот, който можем да осигурим – прехрана, допълнително образование (освен училището), жилище, зависи от възможностите на всяко семейство, в повечето случаи хората са бедни и им коства неимоверни усилия дори само да сложат нещо на трапезата си вечер.

Според статистиките и впечатленията ми, всяка година се раждат все по-малко деца. Населението е застаряващо, с прогнози за още по-ниска раждаемост през следващите години.

В Куба образованието не  е проблем, имаме добри преподаватели и ако човек има желание да учи, да усвои професия – лекар, инженер или каквото друго реши – има възможност за това. Образованието е безплатно, можеш да стигнеш толкова нагоре в кариерата, колкото пожелаеш. Това е основна и много важна привилегия и никой не може да ни лиши от нея.

В Куба обикновено родителите се сдържат в напрегнати ситуации, за да не пренасят напрежението върху децата си, въпреки че отвътре ни напира емоция и темперамент. Често сме свръхпротективни родители, предпазваме децата от проблемите, за да не страдат и да не се натоварват излишно.

Как се срещнахте със съпруга ти?

Беше много забавно, той работеше в квартала и някак случайно се запознахме. Въпреки че когато харесваш някой, правиш всичко възможно да се доближиш, така че всъщност не беше много случайно.

Аз съм много приказлива и това помогна много за първоначалния контакт. Въпреки че се занимаваме със съвсем различни неща, винаги имаме интересни общи теми за разговор.

 

Опиши ни вашата връзка.

Комуникация – тази дума описва най-добре отношенията в нашето семейство. Диалогът е основно средство за общуване между нас двамата, както и с дъщеря ни.  Изобщо не сме идеалното семейство, напротив, имаме си различия и противоречия, но се опитваме да общуваме с уважение, спокоен диалог и мъдрост. Търсим точните думи, за да обясним позицията си и да решим казуса.

Разкажи ни за прекрасната Никол, вашата малка дъщеря.

Никол е решителна, със силен характер, не обича да я командват, има свои принципи, наблюдава внимателно. Не че се хваля, но е умна и с добро сърце. Много е енергична, чаровна, става любимка на всички гости. Жива, весела, общителна. Обожава конете, еднорозите с криле, многоцветна опашка и голям рог.

Има богато въображение. Разговаря с куклите, обича да им бъде учителка, променя си гласа според персонажа, сприятелява плюшените животни помежду им и прави сценки с тях – любимо занимание. Има доста приятели, повечето по-големи от нея.

Семейството е много важно за Никол, иска да се чувства обичана от всички, да я слушаме, когато говори и да се съгласяваме с думите ѝ. Едва на 4 е, но има един куп мечти, най-смелата от тях – да притежава ферма с истински животни.

 

Какво пожелаваш на Никол, каква я виждаш като голяма?

Най-важното е да бъде здрава, с добро сърце, да държи на ценностите си и да ги предава на своите деца. Да учи и да бъде независима млада жена, работеща, успешна, да е все така общителна и открита. Да знае какви са достойнствата и уменията, както и талантите, които Господ ѝ е дал, за да върви напред.

Как се решихте да давате част от апартамента под наем на туристи?

Признавам, че дълго го обмислях, но това беше най-доброто решение за нашето семейство. Дава ни финансова стабилност и нови възможности, а и срещаме приятели от цял свят. Трудно е да изгубиш част от личното си пространство, приемайки непознати у дома, но такъв е бизнесът, въпрос на адаптация и навик е.

Забавните моменти и любопитните гости:

Азиатските ни клиенти са интересни, комуникацията с тях е трудна и често комична. Имат странни навици и интересен начин на хранене. На повечето от тях им е любопитно да видят как живеем ние, кубинците, да пробват местната кухня, защо не да купят боб и да го сготвим вкъщи, да си занесат рецептата в родината, за да я приготвят там като автентичен спомен от Куба.

Забавни случки има редовно, Никол е много общителна и разчупва веднага леда с непознати. Така за гостите е по-лесно да се отпуснат, да свикнат с обстановката и да усетят атмосферата, което е добре и за нас.

Беше много смешно, когато прилеп влезе в стаята посред нощ, уплашихме много, най-вече клиентката. Щом светнахме лампата, прилепът започна да се движи хаотично и трудно го изкарахме навън. Жената от Швейцария ще помни тази ваканция за цял живот – когато в кубинската къща я посрещна истински кубински прилеп, хаха.

Какво ти носят тези срещи в собствения ти хол с хора от цял свят?

Преди всичко информация за различните навици и обичаи, познания за разнообразни типажи и характери. Тези срещи носят настроение, дори когато ти е криво или имаш проблем. Печелиш приятелства, преживявания, емоции, често са повод за размисъл. Хубаво е да споделяш ежедневието си и да показваш автентичния кубински живот на хора от цял свят.

Щастлива ли си? Липсва ли ти нещо тук?

Много съм щастлива, защото имам най-важното – здраве и прекрасно семейство. Това, което на моменти ми се струва, че ми липсва, ще дойде с времето си.

Куба за теб е…

Родината ми, мястото, където се изучих, където е домът ми. Добра или лоша, моя си е. Уникално място – силна, устойчива, традиционна, гостоприемна, дръзка, топла, романтична. Просто прекрасна!

Какво би казала на хората, които никога не са идвали?

Да не го мислят много, да се организират и да посетят най-големия антилски остров. В Куба сте извън времето, бързането и интернет стресът са непознати, почивате си истински. Тук властват усмивката и кубинското щастие.

Куба е пълна с история, която разказва от всеки ъгъл, с приказни плажове и тропически климат, отвсякъде звучи музика и дори изглежда сякаш постоянно празнуваме нещо.

Нашите врати са отворени за целия свят. Ако веднъж си бил тук и ти е харесало, винаги имаш повод да се върнеш отново.

– Имаме предложение за вас. – казвам на нашите временни travel buddies, докато закусваме на слънчевата терасата на Дуня и Адалберто.

– Какво съвпадение, и ние за вас! Ходи ли ви се до Санта Клара? 80 кук за всички, отиване и връщане.
-Какво има в Санта Клара?
-Мемориал на Че…май това е… (Ернесто Че Гевара е погребан там)

Сбърчваме нос и излизаме едни гърди напред с оферта за Тopes de Collantes, природен парк наблизо – пещери, водопади, планина, природа, красота. Плюс Сиенфуегос – перлата на юга и град, който не е за пропускане.

– Съгласни сме. – казват набързо Тадеаш и майка му. Имаме сделка, така разходите падат наполовина.

Остава да намерим кой да ни закара. Мястото е пред офиса на CubaTour, където се събират всички частни таксиджии. След кратки преговори намираме нашия човек и за по-малко от 60 кук отпрашваме с мръсна газ към водопада, на борда на неговия фиат, който по-късно ще установим, че има дупка на пода, през която усещаш всяка локва с краката си. Куба, това е.

Наклонът нагоре е сериозен, нашият водач е незвъзмутим, надул музиката до дупка и подсвирквайки си с уста. Подминаваме спрели москвичи, върху които се изсипват шишета вода за охлаждане, шофьорът им се подсмихва снизходително, все едно кара топ лимузина. Минаваме през  mirador-а (място, от което се вижда цялата околност), но за съжаление е облачно и освен човека с тарантулата и малка част от тюркоазената вода не виждаме особено много. След час стигаме до върха.

– Сега да не ни зарежеш? – поглеждаме го ужасени. Въобще не знаем къде се намираме, около нас няма жива душа, а явно се задава и буря.
– Si no vuelvo, no cobro. (Ако не се върна, няма да си прибера парите) – казва под мустак той и изчезва по шосето надолу.

Имаме само километър до водопада и четиримата се гмурваме в гъстата зеленина. Захладнява, супер влажно и мокро е, хлъзга се жестоко. Слава Богу, няма туристи, само местни работници, които ни оглеждат с леко отегчение и продължават обичайната си работа.

Водопадът е божествен, с кристално чиста вода, не в пълния си блясък, не сме в дъждовния сезон, но пак е адски красиво. Точно 10 минути след като сме се озовали там, завалява като из ведро. Скривам камерата под един огромен камък и като мокро коте под скалата се опитам да снимам все пак нещо. Останалите се пробват да плуват, но ледената вода бързо ги отказва.

Пътят обратно е още по-хлъзгав и тегав, и точно преди да започнем да мрънкаме, срещаме местен водач на около 65, който вметва, че минава маршрута всеки ден по няколко пъти, и с това секва набързо оплакванията. Човекът ни разказва за местността и бившата й слава на спа курорт по времето на Кастро; за групите, които идват; за професията си; за Куба. Не ни се тръгва, но имаме среща със собственика на супер фиата, който разцепва секундата с 24-каратова усмивка и музика, носеща се от разтворените врати на колата.

Сиенфуегос е приказно красив, но прекалено модерен и наперен, поне за моите очаквания и вкусове. Живописна крайбрежна част (Punta Gorda) и  великолепен неоготически Palacio de Valle с дантелена фасада и бар с жива музика на последния етаж. Срещаме дори сватбена двойка по време на фотосесия, на късмет било. Пием бира и подслушваме разговорите на местните. Отново се натъкваме на японското семейство със стативите и хилядите обективи. Даже се поздравяваме, от град на град, без дори да се познаваме.

Светлината вече пада косо и удължава красиво сенките, палмите край брега се веят като коси, вълните елегантно мият асфалта. Ако в Куба не те изкъпе поне веднъж крайбрежен порив, все едно не си бил там.

Прибираме се в Тринидад след залез, приятно уморени и доволни. Музиката вече звучи по улиците, гъмжи от хора и щастие, Дуня готви нещо на печката и ни посреща с „Hola, mi amor!“.

Тадеаш продължава да ни дудне за Санта Клара и след като отхвърляме офертата му за пореден път (планираме за утре плаж на Playa Ancon и разходки из града), на следващия ден той все пак отива – на половин цена от първоначалната оферта + очилата си, доволно ползвани, но все пак маркови.

Куба е абсолютна любов – непредвидима и импулсивна. Не ни се прибира изобщо. Чакат ни още няколко дни Хавана – все едно се връщаме у дома.

 

Лиане, хазяйката ни в Хавана, ни връчва малко жълто листче с адрес и име – Casa Barby. Става ли квартирата, питаме ние, преди да се метнем в зеления кадилак, който ще ни закара до автогарата. Става, супер е. Лиа ни е обяснила, че тук положението е sin estrés (без стрес) и ние изпълняваме. Ако не става, ще спим на плажа, колко му е.
Бързо разбираме, че рейс за Варадеро на въпросния етап от деня няма. Този, който евентуално ще мине след два часа е почти пълен, а и „Много се влачи, стига чак вечерта“. Шофорите на taxi colectivo набързо ни комбинират с още една двойка – около 50-те, от Берлин – наместват на магия куфарите и потегляме с музика и бясна газ към Варадеро. За кубинските коли е характерно едно: може да се разпадат на съставните си части,  може да са изгнили, загряващи, скърцащи и разбрицани, но уредба и тонколони задължително имат.
Говорим си с шофьора за страната, земята, времето, парите, правилата, семейството, свободата. Немците кимат любезно, испански не разбират, а и аз не си давам зор да превеждам. В шеги и закачки стигаме неусетно целта. Проверка на входа, рутинна била. Веднага разбираме, че вместо в центъра, сме в самото начало на курорта – всъщност полуостровна 20 км. дълга плажна ивица. Стоварват ни на ъгъла на Autopista, пред самата къща на Барбара.

 

Опасенията ми, че този път няма да уцелим, се потвърждават. Дълъг сумрачен коридор, който преминава през хола, кухнята, и още 3-4 помещения на хазяите, микроскопична стая с нисък таван и без прозорци, продънено легло, което прилича по-скоро на хамак, смърди на мухъл и белина. Огромната, бяла, чиста, просторна стая с балкон и удобно легло в Хавана, която сме напуснали преди няколко часа, е далечен блян. Врътваме се гузно и направо заявяваме, че няма да ни бъде тук. Барбара, вместо да се развика и да изхвърли с една ръка куфарите ни на шосето, както очакваме, само свива рамене и казва „Ми, добре.“
Оставяме багажа в дворчето между керамичните друджета и катерици  и тръгваме с пот на челата за друга квартира. Хотелите не са опция – малко на брой, всички до един ол инклузив подобия на стария Слънчев бряг, соц архитектура и кофти храна, а и все пак не сме дошли тук, за да се местим от басейна до блок масата.
Интуицията ми проработва и само след една пряка попадаме на приятна къща със зелен сенчест двор, в която дават стаи под наем. Две усмихнати госпожи точно се канят да обядват. Има ли стаи? Миииии… не знам, елате след час, сега ще слагаме да ядем. Sin estrés – движим се по местните правила за здрава психика и спокоен живот.
Само 10 метра по-напред се озоваваме на тюркоазения великолепен плаж, кристална вода и почти никакви хора. Готови сме да се върнем и при мухъла на Барби, така яко ни зашеметява тая красота. Изпиваме по бира, докато чакаме, заровили бели зимни стъпала в светлия ситен пясък. За късмет, стая има – огромна, с няколко прозореца, застинала някъде в 70-те мебелировка и просторна баня. Лукс! Стъкла няма – само дървени щори, през които проникват всякакви звуци – и отвън навътре, и отвътре навън. Майната му, тук никой не ни познава.
Плаж, алкохол, пури, слънце, вода – няколко дни като истински морски туристи, без да трамбоваме из улиците по 12 часа. Е, интернет точката е на около 40 преки от нас (ние сме на пряка 15, хотспотът е на номер 54), но винаги имаш опция да се метнеш на каруца, коко такси (характерните за Куба жълти обли таксита-скутери) или някой фамозен шевролет кабрио. Ние все пак сме класици и всяка вечер отиваме пеша до, внимание, РАЗВЛЕКАТЕЛНИЯ център – боулинг, закусвалня ала KFC, магазин за детски играчки, магазин за парфюми, Дворец на пицата (!) и … wi-fi.  Това е то ентъртеймънт във Варадеро. Седнали на столче между пърженото пиле и пресъхналия преди около 20 години шадраван, всяка вечер за по половин час бодро проверяваме имейли, цъкаме съобщения и говорим с децата. Разкошна е тая липса на интернет. Разбира се, кубинците не мислят така. Около нас всяка вечер по скайп се съобщава за бременности, разводи, раждания, сватби, погребения и каквото друго се сетите глобално житейско събитие – нещо като трогателни мини местни новини.
В Двореца на пицата, който се осмелихме да тестваме само веднъж, температурата е около -10, характерно за тукашните климатици, все едно си в голям хладилник за месо. Обслужват с униформи, сервитьорката поднася бирата толкова старателно, че аха да ни подаде чашата да отпием. Всичко върху пиците е настъргано, дори чушките, представяме си едно огромно ренде в средата на кухнята, през което минава буквално всеки продукт. Пастата от съседната маса представлява половин кило настърган кашкавал и половин палка салам върху преварено подобие на спагети.  С изненада виждам, че в менюто има вино на чаша (в Куба изглежда вино не пият, а и рядко предлагат). Бяло? След половин час – нямаме бяло. Добре, червено тогава. Суматоха, суетене, търсене, влизане, излизане, намират една бутилка. Барманът ритуално отваря тапата, май не се е случвало от години. Е, беше ми първата и последната чаша вино в Куба. Изгорели крушки, вехти снимки на Колизеума по стените и огромна пластмасова кофа, пришита с канап. Дворецът на пицата е once-in-a-lifetime experience. Последното, за което бихме се сетили в момента е да бъдем придирчиви – често ключ към ведри емоции. Всичко в Куба е уникат – не го разбираш добре на момента, но се влюбваш неусетно.
През цялото време упорито избягваме самотните тъжни ресторанти по главната и се храним в заведението на местните. Завряно в храсти до плажа, на практика неоткриваемо, на 3 крачки от квартирата обаче. Редиш се на опашка, касиерката пише върху листче с молив, къса го с помощта линия, а на метър от нея няколко младежи с магьоснически движения ти приготвят месото и гарнитурата. Сокче от гуава в пластмасова чаша и огромни порции за двама за около 5 лв. обща сума. Адски вкусно, въпреки че вече месо и ориз не искаме да виждаме – основна комбинация по тези ширини. Понякога разнообразяват с печена тиква, fufú de plátano (пюре от зелени банани с чесън), маниока и вездесъщото сурово зеле. Всички местни се хранят в SuperMachi, често срещаме и избягали от олинклузива плахи туристи, дошли да се омешат с кубинската реалност. Вечер всеки с чинията в скута гледа бейзболен мач, откъсва за десерт 1-2 банана от грозда, който виси до масите, и с чиста съвест се прибира вкъщи/хотела/квартирата. Антъни Бурдейн щеше да дойде тук задължително, подсмихваме се доволно, че сме открили този бисер на уличната храна.
Съсед ни е младеж от Панама, който разочаровано споделя на по цигара пред къщата, че е очаквал аху-иху място – забавление, шум, танци, тълпи, нощен живот. Вместо това се оказва в застинал преди 30 години курорт, където след 8 по улиците настава пълно мъртвило. Е, ама за сметка на това плажът е много готин, казваме ние, отпивайки рома, който цял ден се е изстудявал в хладилника. Женени с деца – не ни е трудно да си намерим прости забавления. Малко риболов, много търкаляне по плажа, тишина, вечери на спасителната вишка (с питие, разбира се), занимания 18+, без никакъв телефон и интернет – е бре, курорте.
Всяка сутрин закусваме в близкото кафене, където две пържени яйца отнемат около 40 минути, но ние заникъде не бързаме. Sin estrés. Дори малките опити да ни излъжат в сметката с по някой и друг кук (всеки път) не ни правят впечатление, отдаваме го на жегата, Карибите и трудната икономическа ситуация.
Варадеро е най-скучната част от Куба, която видяхме, но тази мараня от бездействие и лежерност ни стигат поне за няколко месеца напред. Ром, любов и слънце – проста формула за семпли щастливи дни.