Публикации

Гастрол: Lianet

Име: Lianet Aramburo Suarez – Лиа

Години: 33

Локация: Хавана, Куба

Занимание: завършила “Счетоводство и финанси” в Хаванския университет, в момента отдава под наем стая от жилището си на туристи, т.нар. casas particulares (споделени частни квартири)

Хоби: история на архитектурата; кулинария; шиене

Семейно положение: омъжена, с 4-годишна дъщеря

Откога я познавам: от януари 2017

Как се срещнахме: открих квартирата ѝ съвсем случайно – страхотна локация  в старата част на Хавана, на тиха централна уличка на 5 минути пеша от Plaza Vieja. Стаята е голяма, просторна, с балкон и самостоятелна баня, Лиа сервира чудесна закуска и е изключително грижовен домакин, съдейства за абсолютно всичко.  Акосте се запътили към Хавана, тя е вашият човек: Casa Particular Lía

Защо я харесвам: има онова специфично латиноамериканско чувство за щастие, спокойствие и удовлетвореност, което толкова харесвам; тя, както повечето кубинци, не се оплаква, въпреки трудния живот и безбройните ограничения; говори с огромна любов за страната и сънародниците си; изключително гостоприемна и слънчева; мила, деликатна и съобразителна

Общото: говорим испански, обожаваме Куба и имаме четиригодишни дъщери

Фокус на разговора: островът, от който никой не иска да си тръгва

Темите: Куба, Хавана, местните, семейството, природата, автентичността, мечтите, свободата, темперамента, другите, щастието, Никол

Снимките: снимките бяха съвсем случайни, тогава нямах идея за интервю, нито за включването му в тази рубрика, просто снимах набързо малката Никол за спомен. 

Защо всеки, който дойде тук, се влюбва в тази земя?

Вероятно защото съществува магическа връзка и взаимност – хората се влюбват в Куба, а тя на свой ред се влюбва в тях. Куба е привлекателна, защото е екстровертна, общителна, романтична, красива, с постоянно топъл климат. Уникална е с приятния си уличен жаргон; с носталгията към нещо отминало; с невероятната си природа; с морето, гостоприемството, радостта. Също с тъгата, която личи зад всяка усмивка; със скромността, със заряда и енергията си; с борбения си дух.

Промени ли се нещо след смъртта на Кастро?

Усеща се слаба разлика, в очакване сме, питаме се какво ще стане, има много въпросителни пред нас… Кастро дълги години беше начело на държавата и е въпрос на време да се адаптираме към промените.

Какво се надяваш да се случи с тази прекрасна страна?

Да просперира един ден, да започне от нулата, да се промени, да върви само напред без да се връща към миналото. Убедена съм, че си струва да опитаме.

Родена си в Хавана и живееш тук, кое прави града толкова специален?

Хавана е това, което е, заради хората си. Градът е толкова истински и чист, врящ и кипящ; със своите занемарени улици и порутени сгради; с децата, играещи спокойно навън; с хората, които се събират на всеки ъгъл; с туристите, които запечатват всичко с фотоапаратите си; с местните, които са в непрекъсната комуникация помежду си. Град, в който белите чаршафи се веят почти задължително от всеки балкон.

Някой поправя къщата си, други свирят на инструмент, музиката е израз на нашата култура и вярвания, трети чакат с часове на автобусната спирка или на опашка за нещо си – не знаят дали ще стигне за тях, но със сигурност това, което продават, им трябва. Един хвърля нещо на боклука, а друг бързо-бързо го отнася, както казваме тук: “Винаги има някой по-нуждаещ се от теб”.

Това е моята неповторима Хавана, очарователна и единствена по рода си!

Кои части от Куба са ти любими?

От западната част обичам Пинар дел Рио/Pinar del Rio, територия, която съхранява голяма част от биосферата, позната като природната катедрала на Куба, с богата  флора и фауна, девствена и непокътната. Тук могат да се видят скали от Юрския период и най-голямата пещерна система на територията на острова. Там е и Праисторическата стена с едни от най-големите в света фрески на открито, които хармонират перфектно с типичния кубински пейзаж.

Разбира се, Хавана – древна и съвременна – със своите плажове само на 15 минути от центъра. Старата ѝ част, където живея, събира история от почти 5 века и е една от великолепните южноамерикански локации, които човек трябва да посети.

Не на последно място и полуостров Варадеро/Varadero, провинция Матансас, със своите повече от 30 км плаж – фин, нежен, бял пясък, лазурно синя вода и постоянно топъл климат,  които правят всяко посещение там незабравимо.

Варадеро

От централната част на Куба – провинция Сиенфуегос/Cienfuegos, “перлата на Юга” с едни от най-големите и обширни в света заливи, с историческия си център, признат от Юнеско за световно културно и природно наследство, с красивите си плажове и сградите архитектурни бижута със силно френско влияние.

Сиенфуегос

Тринидад в провинция Санкти Спиритус/Sancti Spiritus, градът музей на Карибите, основан през 1514 година, третият по възникване град в Куба, с местоположение между планина и море, с калдъръмените си улици, и долината Valle de los Ingenios, където лежат останките на стотици захарни фабрики, кулата Иснага/Iznaga – величествена и пълна с история, Topes de Collantes – място за планински преходи и отдих, с любимия ми водопад Кабурни/Caburni са други прекрасни места. Градините на Краля/Jardines del Rey, формирани от Кайо Коко/Cayo Coco и Кайо Гийермо/Cayo Guillermo, между Сиего де Авила/Ciego de Ávila  y Камагуей/Camagüey са просто забележителни, с близо 15 метровите си дюни, там се намира и Международният център по спортен риболов.

Тринидад

На изток – Камагуей с крайбрежната си част – от  архипелага Сабана до Градините на кралицата/Jardines de la Reina и плажа Санта Лусия/Santa Lucia, където е една от най-големите популации на розово фламинго на Карибите.

Харесвам и Гранма/Granma заради река Кауто/Rio Cauto (най-дългата в Куба), Сиера Маестра/Sierra Maestra – най-високият по брега Гуаканаябо/Guacanayabo планински масив, долината Кабо Круз/Cabo Cruz, чиито морски тераси са запазени непокътнати, и където са защитавали свободата си нашите предци.

Последно – Баракоа/Baracoa в Гуантанамо/Guantánamo – малко градче с тесни улици и къщи с червени покриви, където само на площ 7% от територията на Куба се намира най-голямото разнообразие от природни релефи и картини, богата растителност, там е също и Пътят на какаото.

Всички райони на Куба имат своето очарование, вкус, цвят, смесица от раси и култури, и най-вече хора, които умеят да споделят радостта и усмивките си с всеки новодошъл.

Кое е най-важното за кубинците? За какво мечтаете?

Държим на здравето, семейството, финансовата стабилност, свободата, дома, образованието.

Ние, кубинците, мечтаем да пътуваме, да можем да излизаме свободно извън страната, да видим широкия свят, да сравняваме, да взимаме сами решения – някои правилни, други не съвсем – но да бъдем свободни и самостоятелни.

Искаме да печелим парите с честен труд, с тези две ръце, не да ги получваме като услуга, подарък или в замяна на нещо. Да отгледаме децата си, да се грижим за близките си, да им осигурим бъдеще и перспектива, да им предоставим това, което ние не сме имали като малки поради ред причини.

Опиши ми типичното кубинско семейство – навиците, ястията, обичаите, традициите.

Типичното кубинско семейство е много забавно. Повечето членове на фамилията живеят заедно, 4-5 поколения под един покрив, семеен тип нация сме, почти винаги сме заедно, все правим нещо – вкъщи, в квартала или просто на улицата.

Типичните ястия са печено прасенце, конгри (ориз с тъмен боб), вкусните царевични питки, пържени банани. На кубинските празненства и събирания не липсва алкохол – бира или ром, пури, разбира се. Участват винаги всички. Ако в кубинския дом има празник, храна и пиене, всички пристигат, независимо дали са близки или напълно непознати. Купон!

Как се забавлявате и релаксирате?

Има малко опции за забавление за нас, кубинците. Най-интересните места обикновено са с международната валута (cuc) и не е лесно да се озовеш там. Младите са най-засегнати, интересните и актуални места са скъпи и дори ако работиш, пак е трудно да си ги позволиш. Климатът ни обаче е благоприятен и хората се забавляват просто с разходка из града или по крайбрежната улица (el Malecón/ Avenida de Maceo), в разговори с познати, бързо питие на крак и после обратно вкъщи.

Ваканциите зависят от това колко изкарваш и от възможностите, дори ако разполагаш с повече средства. Кубинците се трудим неуморно, за да спестим средства за семейната почивка, като сме наясно, че след това трябва да спестяваме отново, за да възстановим разходите.

Най-желаната ваканция е в някой от хотелите на Варадеро или островите на север. Въпреки че за нас там е много скъпо, кубинецът е на принципа “Това, което не се губи в сълзи, се губи във въздишки” и си изкараваме супер весело, без угризения.

Трудно ли е да отглеждаш дете в Куба?

Куба е сигурна страна, без оръжия и размирици. Заради нашия манталитет и темперамент сме хора на силните емоции и предаваме това на децата си, въпреки това за едно семейство е трудно да отглежда повече от едно дете. Стандартът на живот, който можем да осигурим – прехрана, допълнително образование (освен училището), жилище, зависи от възможностите на всяко семейство, в повечето случаи хората са бедни и им коства неимоверни усилия дори само да сложат нещо на трапезата си вечер.

Според статистиките и впечатленията ми, всяка година се раждат все по-малко деца. Населението е застаряващо, с прогнози за още по-ниска раждаемост през следващите години.

В Куба образованието не  е проблем, имаме добри преподаватели и ако човек има желание да учи, да усвои професия – лекар, инженер или каквото друго реши – има възможност за това. Образованието е безплатно, можеш да стигнеш толкова нагоре в кариерата, колкото пожелаеш. Това е основна и много важна привилегия и никой не може да ни лиши от нея.

В Куба обикновено родителите се сдържат в напрегнати ситуации, за да не пренасят напрежението върху децата си, въпреки че отвътре ни напира емоция и темперамент. Често сме свръхпротективни родители, предпазваме децата от проблемите, за да не страдат и да не се натоварват излишно.

Как се срещнахте със съпруга ти?

Беше много забавно, той работеше в квартала и някак случайно се запознахме. Въпреки че когато харесваш някой, правиш всичко възможно да се доближиш, така че всъщност не беше много случайно.

Аз съм много приказлива и това помогна много за първоначалния контакт. Въпреки че се занимаваме със съвсем различни неща, винаги имаме интересни общи теми за разговор.

 

Опиши ни вашата връзка.

Комуникация – тази дума описва най-добре отношенията в нашето семейство. Диалогът е основно средство за общуване между нас двамата, както и с дъщеря ни.  Изобщо не сме идеалното семейство, напротив, имаме си различия и противоречия, но се опитваме да общуваме с уважение, спокоен диалог и мъдрост. Търсим точните думи, за да обясним позицията си и да решим казуса.

Разкажи ни за прекрасната Никол, вашата малка дъщеря.

Никол е решителна, със силен характер, не обича да я командват, има свои принципи, наблюдава внимателно. Не че се хваля, но е умна и с добро сърце. Много е енергична, чаровна, става любимка на всички гости. Жива, весела, общителна. Обожава конете, еднорозите с криле, многоцветна опашка и голям рог.

Има богато въображение. Разговаря с куклите, обича да им бъде учителка, променя си гласа според персонажа, сприятелява плюшените животни помежду им и прави сценки с тях – любимо занимание. Има доста приятели, повечето по-големи от нея.

Семейството е много важно за Никол, иска да се чувства обичана от всички, да я слушаме, когато говори и да се съгласяваме с думите ѝ. Едва на 4 е, но има един куп мечти, най-смелата от тях – да притежава ферма с истински животни.

 

Какво пожелаваш на Никол, каква я виждаш като голяма?

Най-важното е да бъде здрава, с добро сърце, да държи на ценностите си и да ги предава на своите деца. Да учи и да бъде независима млада жена, работеща, успешна, да е все така общителна и открита. Да знае какви са достойнствата и уменията, както и талантите, които Господ ѝ е дал, за да върви напред.

Как се решихте да давате част от апартамента под наем на туристи?

Признавам, че дълго го обмислях, но това беше най-доброто решение за нашето семейство. Дава ни финансова стабилност и нови възможности, а и срещаме приятели от цял свят. Трудно е да изгубиш част от личното си пространство, приемайки непознати у дома, но такъв е бизнесът, въпрос на адаптация и навик е.

Забавните моменти и любопитните гости:

Азиатските ни клиенти са интересни, комуникацията с тях е трудна и често комична. Имат странни навици и интересен начин на хранене. На повечето от тях им е любопитно да видят как живеем ние, кубинците, да пробват местната кухня, защо не да купят боб и да го сготвим вкъщи, да си занесат рецептата в родината, за да я приготвят там като автентичен спомен от Куба.

Забавни случки има редовно, Никол е много общителна и разчупва веднага леда с непознати. Така за гостите е по-лесно да се отпуснат, да свикнат с обстановката и да усетят атмосферата, което е добре и за нас.

Беше много смешно, когато прилеп влезе в стаята посред нощ, уплашихме много, най-вече клиентката. Щом светнахме лампата, прилепът започна да се движи хаотично и трудно го изкарахме навън. Жената от Швейцария ще помни тази ваканция за цял живот – когато в кубинската къща я посрещна истински кубински прилеп, хаха.

Какво ти носят тези срещи в собствения ти хол с хора от цял свят?

Преди всичко информация за различните навици и обичаи, познания за разнообразни типажи и характери. Тези срещи носят настроение, дори когато ти е криво или имаш проблем. Печелиш приятелства, преживявания, емоции, често са повод за размисъл. Хубаво е да споделяш ежедневието си и да показваш автентичния кубински живот на хора от цял свят.

Щастлива ли си? Липсва ли ти нещо тук?

Много съм щастлива, защото имам най-важното – здраве и прекрасно семейство. Това, което на моменти ми се струва, че ми липсва, ще дойде с времето си.

Куба за теб е…

Родината ми, мястото, където се изучих, където е домът ми. Добра или лоша, моя си е. Уникално място – силна, устойчива, традиционна, гостоприемна, дръзка, топла, романтична. Просто прекрасна!

Какво би казала на хората, които никога не са идвали?

Да не го мислят много, да се организират и да посетят най-големия антилски остров. В Куба сте извън времето, бързането и интернет стресът са непознати, почивате си истински. Тук властват усмивката и кубинското щастие.

Куба е пълна с история, която разказва от всеки ъгъл, с приказни плажове и тропически климат, отвсякъде звучи музика и дори изглежда сякаш постоянно празнуваме нещо.

Нашите врати са отворени за целия свят. Ако веднъж си бил тук и ти е харесало, винаги имаш повод да се върнеш отново.

/0 Коментари/by

Topes de Collantes и Cienfuegos

– Имаме предложение за вас. – казвам на нашите временни travel buddies, докато закусваме на слънчевата терасата на Дуня и Адалберто.

– Какво съвпадение, и ние за вас! Ходи ли ви се до Санта Клара? 80 кук за всички, отиване и връщане.
-Какво има в Санта Клара?
-Мемориал на Че…май това е… (Ернесто Че Гевара е погребан там)

Сбърчваме нос и излизаме едни гърди напред с оферта за Тopes de Collantes, природен парк наблизо – пещери, водопади, планина, природа, красота. Плюс Сиенфуегос – перлата на юга и град, който не е за пропускане.

– Съгласни сме. – казват набързо Тадеаш и майка му. Имаме сделка, така разходите падат наполовина.

Остава да намерим кой да ни закара. Мястото е пред офиса на CubaTour, където се събират всички частни таксиджии. След кратки преговори намираме нашия човек и за по-малко от 60 кук отпрашваме с мръсна газ към водопада, на борда на неговия фиат, който по-късно ще установим, че има дупка на пода, през която усещаш всяка локва с краката си. Куба, това е.

Наклонът нагоре е сериозен, нашият водач е незвъзмутим, надул музиката до дупка и подсвирквайки си с уста. Подминаваме спрели москвичи, върху които се изсипват шишета вода за охлаждане, шофьорът им се подсмихва снизходително, все едно кара топ лимузина. Минаваме през  mirador-а (място, от което се вижда цялата околност), но за съжаление е облачно и освен човека с тарантулата и малка част от тюркоазената вода не виждаме особено много. След час стигаме до върха.

– Сега да не ни зарежеш? – поглеждаме го ужасени. Въобще не знаем къде се намираме, около нас няма жива душа, а явно се задава и буря.
– Si no vuelvo, no cobro. (Ако не се върна, няма да си прибера парите) – казва под мустак той и изчезва по шосето надолу.

Имаме само километър до водопада и четиримата се гмурваме в гъстата зеленина. Захладнява, супер влажно и мокро е, хлъзга се жестоко. Слава Богу, няма туристи, само местни работници, които ни оглеждат с леко отегчение и продължават обичайната си работа.

Водопадът е божествен, с кристално чиста вода, не в пълния си блясък, не сме в дъждовния сезон, но пак е адски красиво. Точно 10 минути след като сме се озовали там, завалява като из ведро. Скривам камерата под един огромен камък и като мокро коте под скалата се опитам да снимам все пак нещо. Останалите се пробват да плуват, но ледената вода бързо ги отказва.

Пътят обратно е още по-хлъзгав и тегав, и точно преди да започнем да мрънкаме, срещаме местен водач на около 65, който вметва, че минава маршрута всеки ден по няколко пъти, и с това секва набързо оплакванията. Човекът ни разказва за местността и бившата й слава на спа курорт по времето на Кастро; за групите, които идват; за професията си; за Куба. Не ни се тръгва, но имаме среща със собственика на супер фиата, който разцепва секундата с 24-каратова усмивка и музика, носеща се от разтворените врати на колата.

Сиенфуегос е приказно красив, но прекалено модерен и наперен, поне за моите очаквания и вкусове. Живописна крайбрежна част (Punta Gorda) и  великолепен неоготически Palacio de Valle с дантелена фасада и бар с жива музика на последния етаж. Срещаме дори сватбена двойка по време на фотосесия, на късмет било. Пием бира и подслушваме разговорите на местните. Отново се натъкваме на японското семейство със стативите и хилядите обективи. Даже се поздравяваме, от град на град, без дори да се познаваме.

Светлината вече пада косо и удължава красиво сенките, палмите край брега се веят като коси, вълните елегантно мият асфалта. Ако в Куба не те изкъпе поне веднъж крайбрежен порив, все едно не си бил там.

Прибираме се в Тринидад след залез, приятно уморени и доволни. Музиката вече звучи по улиците, гъмжи от хора и щастие, Дуня готви нещо на печката и ни посреща с „Hola, mi amor!“.

Тадеаш продължава да ни дудне за Санта Клара и след като отхвърляме офертата му за пореден път (планираме за утре плаж на Playa Ancon и разходки из града), на следващия ден той все пак отива – на половин цена от първоначалната оферта + очилата си, доволно ползвани, но все пак маркови.

Куба е абсолютна любов – непредвидима и импулсивна. Не ни се прибира изобщо. Чакат ни още няколко дни Хавана – все едно се връщаме у дома.

 

/0 Коментари/by

Varadero

Лиане, хазяйката ни в Хавана, ни връчва малко жълто листче с адрес и име – Casa Barby. Става ли квартирата, питаме ние, преди да се метнем в зеления кадилак, който ще ни закара до автогарата. Става, супер е. Лиа ни е обяснила, че тук положението е sin estrés (без стрес) и ние изпълняваме. Ако не става, ще спим на плажа, колко му е.
Бързо разбираме, че рейс за Варадеро на въпросния етап от деня няма. Този, който евентуално ще мине след два часа е почти пълен, а и „Много се влачи, стига чак вечерта“. Шофорите на taxi colectivo набързо ни комбинират с още една двойка – около 50-те, от Берлин – наместват на магия куфарите и потегляме с музика и бясна газ към Варадеро. За кубинските коли е характерно едно: може да се разпадат на съставните си части,  може да са изгнили, загряващи, скърцащи и разбрицани, но уредба и тонколони задължително имат.
Говорим си с шофьора за страната, земята, времето, парите, правилата, семейството, свободата. Немците кимат любезно, испански не разбират, а и аз не си давам зор да превеждам. В шеги и закачки стигаме неусетно целта. Проверка на входа, рутинна била. Веднага разбираме, че вместо в центъра, сме в самото начало на курорта – всъщност полуостровна 20 км. дълга плажна ивица. Стоварват ни на ъгъла на Autopista, пред самата къща на Барбара.

 

Опасенията ми, че този път няма да уцелим, се потвърждават. Дълъг сумрачен коридор, който преминава през хола, кухнята, и още 3-4 помещения на хазяите, микроскопична стая с нисък таван и без прозорци, продънено легло, което прилича по-скоро на хамак, смърди на мухъл и белина. Огромната, бяла, чиста, просторна стая с балкон и удобно легло в Хавана, която сме напуснали преди няколко часа, е далечен блян. Врътваме се гузно и направо заявяваме, че няма да ни бъде тук. Барбара, вместо да се развика и да изхвърли с една ръка куфарите ни на шосето, както очакваме, само свива рамене и казва „Ми, добре.“
Оставяме багажа в дворчето между керамичните друджета и катерици  и тръгваме с пот на челата за друга квартира. Хотелите не са опция – малко на брой, всички до един ол инклузив подобия на стария Слънчев бряг, соц архитектура и кофти храна, а и все пак не сме дошли тук, за да се местим от басейна до блок масата.
Интуицията ми проработва и само след една пряка попадаме на приятна къща със зелен сенчест двор, в която дават стаи под наем. Две усмихнати госпожи точно се канят да обядват. Има ли стаи? Миииии… не знам, елате след час, сега ще слагаме да ядем. Sin estrés – движим се по местните правила за здрава психика и спокоен живот.
Само 10 метра по-напред се озоваваме на тюркоазения великолепен плаж, кристална вода и почти никакви хора. Готови сме да се върнем и при мухъла на Барби, така яко ни зашеметява тая красота. Изпиваме по бира, докато чакаме, заровили бели зимни стъпала в светлия ситен пясък. За късмет, стая има – огромна, с няколко прозореца, застинала някъде в 70-те мебелировка и просторна баня. Лукс! Стъкла няма – само дървени щори, през които проникват всякакви звуци – и отвън навътре, и отвътре навън. Майната му, тук никой не ни познава.
Плаж, алкохол, пури, слънце, вода – няколко дни като истински морски туристи, без да трамбоваме из улиците по 12 часа. Е, интернет точката е на около 40 преки от нас (ние сме на пряка 15, хотспотът е на номер 54), но винаги имаш опция да се метнеш на каруца, коко такси (характерните за Куба жълти обли таксита-скутери) или някой фамозен шевролет кабрио. Ние все пак сме класици и всяка вечер отиваме пеша до, внимание, РАЗВЛЕКАТЕЛНИЯ център – боулинг, закусвалня ала KFC, магазин за детски играчки, магазин за парфюми, Дворец на пицата (!) и … wi-fi.  Това е то ентъртеймънт във Варадеро. Седнали на столче между пърженото пиле и пресъхналия преди около 20 години шадраван, всяка вечер за по половин час бодро проверяваме имейли, цъкаме съобщения и говорим с децата. Разкошна е тая липса на интернет. Разбира се, кубинците не мислят така. Около нас всяка вечер по скайп се съобщава за бременности, разводи, раждания, сватби, погребения и каквото друго се сетите глобално житейско събитие – нещо като трогателни мини местни новини.
В Двореца на пицата, който се осмелихме да тестваме само веднъж, температурата е около -10, характерно за тукашните климатици, все едно си в голям хладилник за месо. Обслужват с униформи, сервитьорката поднася бирата толкова старателно, че аха да ни подаде чашата да отпием. Всичко върху пиците е настъргано, дори чушките, представяме си едно огромно ренде в средата на кухнята, през което минава буквално всеки продукт. Пастата от съседната маса представлява половин кило настърган кашкавал и половин палка салам върху преварено подобие на спагети.  С изненада виждам, че в менюто има вино на чаша (в Куба изглежда вино не пият, а и рядко предлагат). Бяло? След половин час – нямаме бяло. Добре, червено тогава. Суматоха, суетене, търсене, влизане, излизане, намират една бутилка. Барманът ритуално отваря тапата, май не се е случвало от години. Е, беше ми първата и последната чаша вино в Куба. Изгорели крушки, вехти снимки на Колизеума по стените и огромна пластмасова кофа, пришита с канап. Дворецът на пицата е once-in-a-lifetime experience. Последното, за което бихме се сетили в момента е да бъдем придирчиви – често ключ към ведри емоции. Всичко в Куба е уникат – не го разбираш добре на момента, но се влюбваш неусетно.
През цялото време упорито избягваме самотните тъжни ресторанти по главната и се храним в заведението на местните. Завряно в храсти до плажа, на практика неоткриваемо, на 3 крачки от квартирата обаче. Редиш се на опашка, касиерката пише върху листче с молив, къса го с помощта линия, а на метър от нея няколко младежи с магьоснически движения ти приготвят месото и гарнитурата. Сокче от гуава в пластмасова чаша и огромни порции за двама за около 5 лв. обща сума. Адски вкусно, въпреки че вече месо и ориз не искаме да виждаме – основна комбинация по тези ширини. Понякога разнообразяват с печена тиква, fufú de plátano (пюре от зелени банани с чесън), маниока и вездесъщото сурово зеле. Всички местни се хранят в SuperMachi, често срещаме и избягали от олинклузива плахи туристи, дошли да се омешат с кубинската реалност. Вечер всеки с чинията в скута гледа бейзболен мач, откъсва за десерт 1-2 банана от грозда, който виси до масите, и с чиста съвест се прибира вкъщи/хотела/квартирата. Антъни Бурдейн щеше да дойде тук задължително, подсмихваме се доволно, че сме открили този бисер на уличната храна.
Съсед ни е младеж от Панама, който разочаровано споделя на по цигара пред къщата, че е очаквал аху-иху място – забавление, шум, танци, тълпи, нощен живот. Вместо това се оказва в застинал преди 30 години курорт, където след 8 по улиците настава пълно мъртвило. Е, ама за сметка на това плажът е много готин, казваме ние, отпивайки рома, който цял ден се е изстудявал в хладилника. Женени с деца – не ни е трудно да си намерим прости забавления. Малко риболов, много търкаляне по плажа, тишина, вечери на спасителната вишка (с питие, разбира се), занимания 18+, без никакъв телефон и интернет – е бре, курорте.
Всяка сутрин закусваме в близкото кафене, където две пържени яйца отнемат около 40 минути, но ние заникъде не бързаме. Sin estrés. Дори малките опити да ни излъжат в сметката с по някой и друг кук (всеки път) не ни правят впечатление, отдаваме го на жегата, Карибите и трудната икономическа ситуация.
Варадеро е най-скучната част от Куба, която видяхме, но тази мараня от бездействие и лежерност ни стигат поне за няколко месеца напред. Ром, любов и слънце – проста формула за семпли щастливи дни.
/0 Коментари/by

Maravilla

Колата, която ще ни закара от Тринидад до Хавана ни чака в точно уречения час пред квартирата. Частно такси, с каквито чужденците се придвижват из страната, поради наличието на един единствен автобус по релация, който се пълни за седмици напред.

Шофьорът е със снежнобяла риза, черен панталон с ръб и нови слънчеви очила. Подстриган и избръснат изрядно, с чисти лъснати обувки, непрекъснато наглася колана и ръкавите си. За разлика от повечето кубинци е с прозрачно бяла кожа, осеяна с лунички, рижава коса и светли очи, прилича на американец или скандинавец.
Спираме, за да вземем другите пътуващи – двойка млади аржентинци. Кубинецът прави невъзможното да смести багажа, не мърмори, пуфти или псува – любезно, стегнато, бързо, с премерени движения. Тръгваме.
Обикаля няколко преки, за да намерим някъде кафе, по моя молба, 8.30 сутринта е. Съжалявам, казва той, всичко е затворено, ще имам грижата по-нататък. Излизаме извън града, трафик няма, в Куба 90% от местните не разполагат с автомобил.
Аржентинецът е страшно приказлив. Толкова сме уморени, че дори нямам желание да се включа в разговора, предпочитам само да слушам.
     –  Приятелите ни се чудеха защо сме избрали Куба за ваканцията. Там няма нищо, какво ще правите, се опитваха да ни разубедят, но ние бяхме решили да дойдем.
         –     Не че съм от тук, но Куба е красива страна, хората са добри и гостоприемни, музиката и природата са ни богатството. Имаме много.
Разговорът минава през политика, Че Гевара, тукашното изкуство, образование, здравеопазване, средната заплата в Куба (равностойност на 50-60 BGN), Латинска Америка като цяло, разликите и навиците, комуникацията и манталитета. Друг различен свят, в който обичайните наши си европейски теми нямат място.
Кубинецът разказва, че е бивш полицай, но е напуснал системата. Сега работи на две места – като охрана на големия лъскав хотел в центъра на Тринидад и като частно такси. Жена му е помощник кухня, имат малко бебе. Бачкат доста, справят се, доволни са.
Аржентинецът споделя, че образованието при тях е проблем, все още не всички имат възможност да учат, а неговите собствени баба и дядо са били напълно неграмотни. Сега едрите земевладелци от Австралия и Щатите са изкупили най-красивите части на страната и на практика дори туристите не виждат най-живописните райони, превърнати в недостъпна частна собственост.
От време на време се разминаваме с някоя лада, стар кадилак или буик, но най-често с каруци или с камиони, които превозват работници, студенти, по-рядко туристи. При всяко преминаване на автомобил,  местните спират да си говорят, махат и ти се усмихват, подвикват след колата, децата тичат и се закачат. Кипи живот и в най-невзрачното село. Хората разговарят в реална социална мрежа, на живо. Интернетът тук е лукс, има го в няколко точки на големите градове, при това много скъп и бавен.
Нашият човек спазва обещанието и спираме за бързо кафе. Всъщност „бързо“ е относително понятие в Куба, тук никой заникъде не бърза.
Малко преди Хавана аржентинецът продължава да говори, вече почти монолог, разказва какво си е купил (дискове с музика, фанелки с Че Гевара (но с бродерия, не лепенка!), много книги.
  – Другите туристи пълнят куфарите с ром, ние с моята señora – с книги. – смее се доволно и намества очилата си. Щастлив е, че е оборил приятелите си и Куба всъщност е прекрасно място.

– И сега, след смъртта на Кастро, как е? – продължава с въпросите.

      – Няма някаква съществена промяна. Всеки преживя загубата му посвоему. Не знаем какво ще се случи със страната… Обичаме да казваме, че сме фиделисти, не комунисти. – смее се.

– Заплатите ви са ниски, не можете да пътувате… Как се живее в Куба?

      – Живеем си добре, всеки се справя както може, работи на няколко места, намира начини. За мен е важно да се грижа за семейството си, да сме здрави, да сме заедно. Тринидад е малък, но много красив град.  Вечер с жена ми обичаме да излизаме, пийваме по бира, слушаме музика на площада, бебето спи в количката, виждаме се с приятели. Това ни е достатъчно. Добре сме.
Първо слизат аржентинците.  Решаваме, че резервираната квартира е прекалено далече от центъра и молим шофьора да спре в старата част на града, за да си търсим друг вариант.
       – В никакъв случай, ще ви придружа, няма да ви оставя да обикаляте с куфарите.
       – Не искаме да те бавим.
      –  Не ме бавите, спокойно.

След няколко преки спираме на улица Obrapia, пред невзрачен вход, на който с маркер са изписани три женски имена – Mercedes, Graciela и Alina. От звънеца дрезгав глас ни уверява, че има свободна стая и даже много щяла да ни хареса. Все едно ни е, стига да е в центъра, само за вечер сме преди полета. Шофьорът настоява да качи тежките  куфари до последния етаж, по свръхтясното стълбище. Навън е вече над 30 градуса, но бялата му риза е все така безупречна. 

 – Куба е страхотна, много се радваме, че дойдохме. – му казвам.

Той се усмихва доволно, влиза в белия китайски автомобил и потегля – обратно към Тринидад или следващия си адрес.

А квартирата наистина е чудесна,  чиста, просторна, с гледка към цяла Хавана – град по декадентски красив, едновременно тъжен и пищен, вехт и лъскав, бумтящ и гладък.

Ciudad maravilla (в превод: прекрасен, възхитителен, единствен, съвършен град, град-чудо) пише с маркер на стената в коридора. Не само градът, не само.

/0 Коментари/by
Две седмици без деца

Две седмици без деца

Скоро май не ни се беше случвало да сме повече от седмица отделени от децата.

Обикновено пътуваме с тях, а когато единият от двама ни отсъства по работа, или защото има нужда от смяна на пейзажа, е било за не повече от 4-5 дни. Този път обаче решихме, че случаят не е подходящ за малки деца (липса на план, резервации, идея как ще се придвижваме от град на град, изобщо пълна импровизация), а и искаме да прекараме известно време САМИ. О, боже, за какво ще се караме?!

В нашето семейство драми при разделянето няма, казваме си чао и толкова. Този път придружено с  „Айде, мамо, тръгвайте вече, да не изпуснете самолета“ и „Аде тао“. И те имат нужда от почивка, да се махаме по-бързо.

Да си без децата си, когато това се случва рядко, е малко странно, първоначално неловко, но и …чудесно. Една внезапна фриволност и усещане за свобода те обземат, иска ти се да правиш неразумни, незаконни, неприлични и като цяло забранени неща. Ако на 20 сте пропуснали да си причините грозен татус или да опитате наркотици, сега е моментът. Шегувам се, разбира се, и този път не остана време за това.

Та ето какво се случва, когато не сме мама и тати, а просто една двойка някъде си:

– „Ама вие СЕРИОЗНО ли имате деца?“ –  в един момент от разговора с непознати ви се иска да споменете, че всъщност сте сериозни хора, а не просто двойка на средна възраст, която се мотае безцелно по барове и плажове и се налива с ром и бира. Не че ви пука особено, просто по навик си придавате улегнал вид. Споделяме между другото, че имаме деца. И всеки път получаваме от онези погледи, които уж ти вярват, но всъщност са убедени, че си измисляш. Или са били възмутени, че сме дошли без тях, или сме им се стрували ненадеждни да се грижим за деца, при това два броя, или пък сме изглеждали като А.прясна двойка на меден месец Б.изневеряващи на законните си половинки. Нека любезно предположим А, благодаря.

– Говорите с непознати за сексуалната част от партньорството – толкова е хубаво някой да помни, че в семейството все пак това са едни от важните неща – отношенията между двамата, докосванията, интимността, ролята на любовен партньор, не само на родител. Добре де, дори това да е учителката по тантра, с която току-що сте се запознали в един разбрицан споделен Москвич, пак е приятно.

– Кой кихна? – не съм някаква всеобгрижваща персона, но имам навика да питам кое от двете деца е кихнало, просто да знам. Е, навсякъде това беше първото, което ми идваше на езика – в ресторанта, в самолета, на опашката, на плажа. КОЙ КИХНА?

– Силата на втория коктейл – доста освобождаващо е да знаете, че сте без деца и дори да прекалите с коктейлите, никой няма да ви гледа осъдително.

– Лек багаж за плажа – няма кофички, пояси, дрехи за преобличане, по два чифта бански, надуваемо животно в човешки ръст. Кърпа, слънцезащитен крем и айде.

– Жената с децата – на връщане зад нас седеше жена с бебе на няколко месеца и по-голямо дете. Малкото плачеше/мрънкаше/пищеше през 15 от 18-те часа полет, а другото буташе седалката ми през цялото време. В периода преди децата бих направила забележка незабавно, бих се възмутила жестоко и задължително бих го споделила в гневен ФБ статус, за да насмета досадниците с деца. Къде изобщо са тръгнали – или да се научат да се съобразяват, или да си стоят вкъщи. Статус, с който веднага щеше изпъкне космополитната ми еманципираност и модерен сарказъм, на гърба на скучните битови семейства с шумни сополиви бебета. Но хей, аз можеше да съм на мястото на тази жена и да дундуркам 18 часа малък кисел човек, без дори да мога да си изям храната или да отида до тоалетната! И то далеч от завидното хладнокръвие, което прояви въпросната дама. Понякога, дори и да застанете на челна стойка, докато жонглирате с горящи ножове, няма как да успокоите малко дете, и вие перфектно знаете това, затова се усмихвате и търпите шума, дори и той да трае цели 18 часа.

– Децата на другите – когато тригодишното дете на хазяйката ви разказва за еднорози, морски кончета и ангели със златни крила по време на цялата закуска, а след това повърне почти в чинията ви, отново се усмихвате. Моля ви се, няма никакъв проблем, и ние имаме тригодишно, виждали сме какво ли не. Избърсвате масата със салфетка и продължавате закуската си невъзмутимо.

– Липсата на план и програма – не че с децата програмата ни е стройна и премислена, но все пак знаем предварително къде ще спим. Толкова е свежо да не си наясно дори с това. Да ядеш, когато ти скимне и да не се съобразяваш с почти нищо. Чувстваш се като тийнейджър, който за първи път е сам на море. Отприщваш неподозирани сили, не чувстваш умора, напрежение и притеснение. Без стрес – казват домакините. Ноу проблем.

– Преобличаш САМО себе си – за 5 минути, с каквото падне или имаш останало чисто.  Няма претенции, спорове и пазарлъци дали е подходящо с лятна рокля през зимата и обратното.

– С какво се занимавате? – възхитително е някой да се интересува не само здрави ли са децата/доволни ли сте от училището/къде сте били уикенда, а от това  какво се занимаваш, примерно. „So, you are digital nomad, right? That`s so cooool!“. Боже, какво модерно определение на това, което правиш! Дали да не спретнете един уъркшоп „10 начина да бъдем дигитални номади“? Така важен се чувстваш някак си, пълноценен, надуваш се, пораства ти работата. Темите на разговор са от мормоните и ашрамите, през екзотичните жени, средната заплата и ейджизма, до Че Гевара, морето по време на соца, летящия Честмир, Панама и тантра масажите. И нищо за детски градини, вируси и цени на лагери!

– Другите – когато сте без децата си, имате възможност да забележите, че на този свят съществуват и семейства, които не си подвикват и крещят, не се разправят шумно за всяко нещо, не създават излишни нервни ситуации. Спокоен тон, разбирателство, търпение и мили усмивки. Обещавате си и вие да пробвате така някой ден.

– Хармония – без децата темите за конфликти спадат почти до нула. Гледате се в очите, прегръщате се без някой да ви виси на врата, държите се за ръка (имате винаги поне по една свободна), разхождате се лежерно, не бързате за никъде, не повишавате тон, чак смешно ви става.

Но най-хубавото все пак остава за накрая – когато се приберете и по вас се покатерят две любими маймунки, на които дори сте започнали МАЛКО да липсвате. И без които сте свободни, но някак недовършени половинки от себе си.

*с любезното съдействие на майка ми, която се грижи самоотвержено и безупречно за двете М. ♥

/0 Коментари/by

Никога без джапанки!

Обикновено от всяко семейно море остават по няколко паметни случки, при спомена на които се заливаме от смях и леко потреперваме от ужас. Нещо средно между комедия на абсурда, индийски сериал, нискобюджетен хорър и епизод на Мистър Бийн.

Миналата година, в началото на топлия септември и в края на морската почивка, решаваме да наемем лодка за деня. Отдавнашна наша (почти) утопична (заради възрастта на децата) мечта е да прекараме ваканция в открито море, нека потренираме поне за ден. Всички скандинавски и английски семейства с по 3-4 малки деца го могат, та ние ли не. Идеята ми хрумва на плажа, където един получернокож от слънцето грък предлага на ушенце еднодневни круизи. Т. първоначално се опъва и върти очи, но внезапно се сеща, че ще може да лови риба от лодката и на подскоци се озовава при гърка. Всяка вечер съм на пристанището, казва той, елате довечера да се разберем.

Отиваме ентусиазирани (Ама на лодка ли, мамо? Целия ден?! И Матеа ли ще идва?!). Виждайки ни 4 броя, човекът казва, че местата за обикновените лодки са вече заети. Преди да увесим носове и да изпратим идеята по живо по здраво, капитанът присвива очи и посочва чудна бяла лодка: „За тази цената по принцип е Х, но вие сте ми симпатични и ви предлагам оферта – тройно по-ниска. Лодката е много специална, да знаете“. В едно изречение думите „оферта“, „специална“ и „симпатични“ са силно съмнителни, споглеждаме се с Т. с по една свъсена вежда, но все пак казваме ок. Предплащаме капарото и си тръгваме. „На тази цена или лодката ще е друга, или въобще няма да дойде.“ – както винаги оптимист.

Лодката обаче ни чака, та даже е и същата. Капитанът е копие на George Michael във Faith, само без кръстчето на ухото. Леко отегчен, че ще трябва да вози малки деца, но работа, какво да се прави. Тръгваме. Т. нагласява въдицата развълнуван, не го сломява дори репликата на Джордж: „Ако си мислиш, че при тая скорост нещо ще хванеш…“. Точно 10 минути след тези думи влакното се опъва и той с блеснал поглед изважда голям паламуд под аплодисментите на целия екипаж. Брей, верно лодката била специална. „Абе, друго си е в открито море…“ – ако има портрет на Щастливия рибар, то това е лицето на Т. в момента.

Порим вълните, спираме в разни заливи да поплуваме. Без мен, разбира се, аз охранявам малкото М. да не скочи през борда, жертвам се един вид. Е, не успява, но пък изхвърля едната си обувка, биберона, разнообразни опаковки и за малко шишето си за вода и нечии чужди джапанки. Установявам, че да си с почти двегодишно в открито море, да го разнасяш бос из лодката, да внимаваш да не се изхлузи под въжетата и междувременно да се опитваш да снимаш, е ситуация, за която трябва да се тренира поне 3 месеца на сухо. Разбира се, отказва да легне в каютата, зайчето на Duracell не си губи времето в следобеден сън.

Джордж Майкъл при всяко спиране взима един снежно бял парцал с дръжка и обира космите ми от белия под на лодката. Пусната коса на борда явно не е добра идея, но не съм си взела ластик. Жената на собственика не се вълнува от подобни битовизми и разказва увлекателни истории, обяснява кое, как, къде, лека музичка, бриз, слънце – красота.

Спираме на един от сравнително населените плажове. Ще слизате ли, питат ни, имате време, след час сервираме обяда. Готови сме да кажем не и да се опънем с чаша бира на палубата, но голямото М. изстрелва „Искам да се къпя на плажа!“. Добре, слизаме. Мятаме се в лодката, която ще ни закара до брега. „Айде бе, оставете ги тия джапанки, няма смисъл, нали сме за малко.“ – казвам бодро аз. Една от най-тъпите идеи, които са ми хрумвали някога.

Лодката ни стоварва на брега, който на практика се състои от големи, остри и напечени до бяло камъни. Прехвърляме се нестинарски на пясъка, който е също толкова горещ и докато Т. псува наум идеята ми да сме волни и боси, голямото М. отсича „На мен вече не ми се къпе.“ Унило сядаме за по бира в претъпканото кафе-ресторант. В най-голямата жега, изгладнели (на лодката ни чака обяд все пак) и с почти опърлени стъпала. Скука, жега, навалица, проклинаме се 300 пъти, че изобщо се навихме да слезем. Двете М. мрънкат, става им горещо и скучно – опасна комбинация в обедните часове.

„Искате ли да изчакаме лодката при камъните, така и така нямаме време за плаж.“. Втората по тъпота идея за деня. Отиваме, за да установим, че 1. Лодката скоро няма да дойде. 2. Няма никаква сянка, освен един мижав храст, под който трябва почти да легнеш, за да не те пече слънце. Изпокарваме се леко, което си е обичайно, мрънкането се засилва, Т. изпушва 100 цигари, децата отказват  да си сложат шапките и непрекъснато им пипам главите, да не би да са прекалено напечени.

Решавам смело да се разходя по камъните, които са леко покрити с вода, да се разхладя, нали. Трета тъпа идея за деня. Без джапанки и върху камъни, покрити с мъх, на всичко отгоре с леко сецнат предишния ден кръст. С първата стъпка напред виждам как краката ми се вирват неудържимо и за секунда се озовавам по задни части върху получерната смазка от мъх, водорасли и солена вода. Ударът е жесток, но вместо да изкрещя от болка, се оглеждам кой е станал свидетел на това епично падане по задник. Ставам бързо, намествам слънчевите очила, които са се задържали на върха на носа ми и се изтупвам елегантно, при което Т. и децата прихват да се смеят, сочейки ме с пръст. „Добре ли си?“ – пита той. „Мисля, че кръстът ми се намести.“ – казвам в лек шок. Благодаря се наум, че не бях с малкото М. на ръце, сигурно щеше да излети във водата или поне да се натърти и то. Вече не усещам жега, глад и нервност, само лек срам.

В този момент поглеждам надолу и виждам, че левият ми крак кърви – два пръста са леко разкъсани от острия камък. „Айде бе, без джапанки, к`во толкова!“. Намирам някакви лепенки в чантата, които от водата падат за секунди. Късите ми панталони и банския отдолу са неумолимо напоени с черната смазка и буквално изглежда, че съм … хм… разбирате. План А: плажната кърпа. План Б: нямам. Хубава кърпа, на точки, става за пола. Увивам я някак си, въпреки че от солта се в втвърдила и изглежда като кюнец. Настроението ми тотално се скапва, след малко и кръст започва да наболява. Поне очилата са здрави, нови са ми.

Лодката идва след минути и накуцвайки се добирам до базата. На Джордж Майкъл му става лошо, защото сега освен кичури коса, оставям след себе си и яркочервени кървави следи като герой от някой хорър. Сервират храната – сувлаки, салата и вино. Боже, обяд най-вкусен на света! Пия чашките почти на екс и поне глад и жажда отминават.

По-късно Т. хваща и риба тон и тотално обира овациите. На следващия залив изкрещяваме в дует на въпроса дали ще слизаме: Н-е-е-е-е-е-е! Децата са уморени до припадък и в транс от щастие – още една опасна комбинация. Успявам да направя някакви снимки дори с полата-кюнец, навехнатия крак и сецнатия кръст. Вечерта изпичаме улова на барбекюто в двора и решаваме, че на лодка е много хубаво, дори при наличието на деца и моите тъпи идеи.

Т. ме бъзика и до днес как съм си наместила едновременно очилата и кръста. Все пак не пробвайте това у дома и винаги слизайте с джапанки. За всеки случай.

/3 коментара/by