Публикации
В средата на девети месец, две седмици преди да се появи М. Както каза едно приятелче на М.: „Е-е-е-егати тумбака!“. Благодаря на Светлана, че не ме накара да обличам еротично бельо, да развявам розови шалове, да заголвам корем, да правя сърца с пръсти и да гледам отнесено. За нашето семейство тя е феята на спомените, запечатва ги по най-лежерния и естествен начин. Обичаме я!
Снимки: Светлана Стоянова
Уважаема Мартина,
майка ти продължава с писмата. Не знам дали един ден ще бъдеш търпелива да ги прочиташ докрай, но имам нужда да хронологизирам и споделям, успокоява ме, избистря мисълта ми, отношенията ми с теб, заковава общите ни спомени.
Да имаш дете не е проста работа – нов човек, който опознаваш на хапки. Човек, който хем е създаден от теб, хем изобщо не ти принадлежи. Не е нужно да си подготвен за срещата с него, трябва просто да отвориш сетивата си, за да възприемаш това, което ви се случва. Да мислиш, помниш и усещаш. Парадоксално е, но колкото повече порастваш, толкова по-тъжно ми става. Все едно съм те прегърнала, а ти полека-лека се изплъзваш от ръцете ми…
Тази година се случиха много неща.
Пораснахме всички. Многократно. Лежерно, без усилия, неусетно. Научихме много един за друг, увеличихме се до „ей толкова“ (с пръсти показваш 4), плакахме често, смяхме се до истерия, сърдихме се, сдобрявахме се, обещавахме си разни неща, понякога ги изпълнявахме, понякога не, заминавахме, връщахме се, писахме букви, спомени, скицирахме, изтривахме, празнувахме. бяхме тъжни, и най- важното – през цялото това време заедно.
Пораснахме всички. Многократно. Лежерно, без усилия, неусетно. Научихме много един за друг, увеличихме се до „ей толкова“ (с пръсти показваш 4), плакахме често, смяхме се до истерия, сърдихме се, сдобрявахме се, обещавахме си разни неща, понякога ги изпълнявахме, понякога не, заминавахме, връщахме се, писахме букви, спомени, скицирахме, изтривахме, празнувахме. бяхме тъжни, и най- важното – през цялото това време заедно.
Изминахме 10 км планина наведнъж. Дори не мрънкахме. На разходка, уж на пикник, но забравили храната, след няколко часа се озовахме на върха. Не вярвах, че ще издържиш. Но малките крачета успяха. Тихи стъпчици, уморени и горди, някакъв символичен наш си връх.
Скоро заяви, че искаш да се отделяш. Щяла си да живееш на друго място, да си каниш гости, да си готвиш и да ядеш. Баща ти с разочарование отбеляза, че се е надявал поне до 20 годишна да си при нас. Ти отговори с иронична усмивка и обеща, че ще идваш да ни виждаш. А си само на 5. Винаги съм искала да си самостоятелна и уверена, но това все повече ме кара да настръхвам.
В края на септември подстригах косата ти. След твоето изрично съгласие. Съвсем малко отдолу и с равен прав бретон. Ти мърдаше през цялото време, ножицата беше тъпа, коремът ми пречеше, но някак успях. Притеснявах се дали ще се харесаш. След първия поглед в огледалото се разплака „Грозна съм! Грозна съм! Не се харесвам!“. Идваше ми да ревна и аз, да залепя тънките руси кичури обратно. В този момент сякаш съществувахме само двете. Прегърнах те и непрекъснато повтарях колко си красива и както и да изглеждаш, за мен винаги ще бъдеш най-прекрасната на света. Измихме косата, изсуших я с цялото старание, на което съм способна, сложихме парфюм с аромат на чай и ти се усмихна. Хареса се и цяла вечер беше щастлива. Аз още повече. И малко тъжна същевременно.
Преди месец се появи сестра ти. Тази дума придоби ново измерение с-е-с-т-р-а т-и. Толкова те щадихме през всички тези месеци, за да не се почувстваш пренебрегната, изолирана, застрашена, изоставена. Избягвахме да говорим често за бебето, прекарвахме повече време с теб, искахме да свикнеш с мисълта, че у дома ще има нов човек. Опасявахме се да не ни връхлети голяма вълна ревност. Ти за пореден път ни изненада. От първите дни си така грижовна, нежна, внимателна, чак зряла. Имам чувството, че след час обучение ще можеш да я отгледаш сама. Докосваш я толкова деликатно, непрекъснато повтаряш, че е САМО твоя сестра, гордо я показваш и разказваш за нея. Когато ви виждам една до друга сърцето ми ще се пръсне от любов…
Не обичам да те хваля пред хора, да повтарям колко си невероятна и изумителна, не го смятам за добър вкус, а и ти нямаш нужда от това. Вече разсъждаваш адекватно и държа да знаеш кои черти от характера ти одобрявам и кои не. Не искам да те променям, а просто да ти дам друг поглед, да разполагаш с още една гледна точка, да плуваш в реалността.
Вместо отново да пиша фермани, избрах няколко твои любими снимки, чрез тях те помня най-добре. И най-честно. Честит рожден ден!
 |
| На моменти в погледа ти сякаш има 100 личности – всяка с различна собствена история. Понякога ме плашат, не ги познавам всичките. |
 |
| Боса, често нацупена и с ожулени колене – такава си лятото |
 |
| Обичам това изражение и поза – все едно играеш дълга партия шах с труден опонент |
 |
| Понякога имам чувството, че си много далече, погледът ти тича през пространство и време. Не мога да го настигна. |
 |
| За първи път на фризьор. Беше толкова уплашена, но и любопитна какво ти предстои. Няма да забравя този поглед. |
 |
| Обичам да те наблюдавам в концентрация – напрегнато движиш устни и околният свят изчезва |
 |
| Труден характер, признавам. Предизвикателство е да бъде човек край теб. Но и привилегия. |
 |
| Пожелах си смело, палаво и свободно дете. Желанието се сбъдна. |
 |
| Бъди щастлива, Мартина! И все по-смела! |
 |
| ♥Матеа се появи на 25.10 в 9,25 ч., на фона на More than this. Името й означава „дар от Бога“. Обичаме я!♥ |
Гърция далеч не е само фрапе на крайбрежната в Солун и почивка ол инклузив на Халкидики през август. Много повече е.
Йонийските острови са магически – по релеф напомнят на Хърватското крайбрежие, по атмосфера на Южна Италия, но тюркоазеният цвят на водата и лежерното безвремие са си лично техни♥
На детската площадка сме. Деца, баби, майки, шум. Както обикновено на тези места, съм встрани и избягвам комуникация, освен ако не е крайно наложителна. Мартина вече е установила контакт с няколко младежи на около 3-6 години и аз на спокойствие чета книга. До момента, в който тя решава, че иска да се люлее и единственият начин да го направи е чрез съдействие от мен. Люлката е ниска и удобна, били сме тук и преди и много добре знам, че помощ не й е нужна. Просто поредният опит да наложи своето и победоносно да упражни контрол върху ситуацията, респективно върху мен. И двете сме сприхави, избухливи и властни характери (Лъв и Стрелец) и големите битки, сигурна съм, тепърва предстоят. Освен, че не обичам да ме командва(т), държа да я науча да се справя сама и да не мрънка лигаво при всяка трудност. Не винаги обаче е толкова просто.
– Люлей ме!
– Люлей ме!
Прошепвам тихо и дискретно, с усмивка:
– Мартина, можеш сама.
– Мартина, можеш сама.
Заповедно, с подвикване:
– Неееееееее, искам ТИ да ме залюлееш!
– Какво щеше да правиш, ако не бях тук?
– Щях да се люлея сама.
– Ами, представи си, че ме няма и опитай без моята помощ.
– Неееееееее, искам ТИ да ме залюлееш!
– Какво щеше да правиш, ако не бях тук?
– Щях да се люлея сама.
– Ами, представи си, че ме няма и опитай без моята помощ.
Нервен полурев:
– Не, искам ТИ, не разбираш ли?!
– Разбирам, че се инатиш безпричинно.
– Не, искам ТИ, не разбираш ли?!
– Разбирам, че се инатиш безпричинно.
Силно и шумно:
– Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е!
– Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е!
В този момент близките пейки вече са наострили слух, усетили, че се заформя драма.
Отново опит да успокоя мирно ситуацията. Не харесвам дерящи се от рев деца, включително и моето. В мечтите си съм търпелив и уравновесен родител, който никога не повишава тон. Уви, реалността е малко по-различна. Дръпвам Мартина настрани и почти напевно започвам:
– Мартина, не ми пречи да стана и да те залюлея, но искам да се научиш да се справяш сама. Ще видиш колко по-доволна и горда ще си. Ти си умно дете и знам, че можеш.
– Мартина, не ми пречи да стана и да те залюлея, но искам да се научиш да се справяш сама. Ще видиш колко по-доволна и горда ще си. Ти си умно дете и знам, че можеш.
Следва истеричен крясък, придружен с театрални хълцания:
– Н-е-е-е-е-е-е-е-е! Ти не ме обича-а-а-а-а-а-а-ш, не искаш да ми помогне-е-е-е-е-е-е-ш! Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е-е!
– Н-е-е-е-е-е-е-е-е! Ти не ме обича-а-а-а-а-а-а-ш, не искаш да ми помогне-е-е-е-е-е-е-ш! Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е-е!
Вече всички пейки следят развръзката. Усещам гневни и възмутени погледи. Коравосърдечната и мързелива майка, която не иска да стане и просто да залюлее детето си. Вярно, бременна, но това не й пречи да е коравосърдечна. Пък и детето невъзпитано, тц, тц, ужас! Усмихвам се мило на „публиката“ и моля Мартина да седне до мен, за да се уточним. Тръшкането продължава. Лицето й вече е обляно в сълзи, косата разрошена, а якето виси на една страна. Всеки момент очаквам да дойдат от социалните и да ме приберат. Хич не ми е смешно. Няколко от новите приятелчета на Мартина със загрижено изражение предлагат да я залюлеят.
– Не, искам мама, само МАМА! – изкрещява и на тях.
– Не, искам мама, само МАМА! – изкрещява и на тях.
Правя отчаян опит да се върна към книгата, надявайки се всичко да приключи до тук.
– Престани с тази книга, по-важна ли ти е от мен?! Мо-о-о-о-о-ля тееееееееееееееееееееее!
– Престани с тази книга, по-важна ли ти е от мен?! Мо-о-о-о-о-ля тееееееееееееееееееееее!
Родителите вече са откровено потресени. Всички разговори са спрели и на площадката е настанало неловко мълчание, раздирано от крясъците и рева на Мартина:
– Мо-о-о-о-о-о-о-о-о-оля т-е-е-е-е-е-е-е-е-е, мамо-о-о-о-о-о-о-о!
– Мо-о-о-о-о-о-о-о-о-оля т-е-е-е-е-е-е-е-е-е, мамо-о-о-о-о-о-о-о!
Вече почти се е проснала на асфалта и е свила ръце в знак за молитва, в опит да бъде по-убедителна. Бива я в драматичните сцени. Преди в такива ситуации възмутено се питах: „Е, толкова ли не могат да ги успокоят тия деца беее?!“.Една майка идва до нас и услужливо предлага да я залюлее. Благодаря й и любезно отказвам. Избърсвам сълзите на Мартина и я извеждам извън площадката. Продължавам с мантроподобните речи, но съм на ръба да се разкрещя и да се тръшна и аз.
– Мартина, знаеш ли колко пъти ми е било трудно, но е нямало кой да ми помогне и на инат съм се справяла сама. Опитай, моля те. Сядаш на люлката, сгъваш и разгъваш крака и ще видиш как силно ще се залюлееш. Виждала съм те как го правиш, можеш!
– Не мога, искам ТИ да го направиш, ТИ, ТИ, ТИ, само ТИ!
– Чуй ме!
– Не, не искам да слушам, искам да ме залюлееш!!!
– Искаш ли да дойда до люлката, за да съм близо до теб и да опиташ?
– Мартина, знаеш ли колко пъти ми е било трудно, но е нямало кой да ми помогне и на инат съм се справяла сама. Опитай, моля те. Сядаш на люлката, сгъваш и разгъваш крака и ще видиш как силно ще се залюлееш. Виждала съм те как го правиш, можеш!
– Не мога, искам ТИ да го направиш, ТИ, ТИ, ТИ, само ТИ!
– Чуй ме!
– Не, не искам да слушам, искам да ме залюлееш!!!
– Искаш ли да дойда до люлката, за да съм близо до теб и да опиташ?
Секунди размисъл, преценка на ситуацията:
– Да.
– Да.
Оле! Имаме отговор ДА! Замъквам целия багаж до люлката и опитвам отново да чета. Изтощена съм до краен предел, търпението не е от силните ми черти и изисква много усилия. Мартина е на път да се качи на люлката. Нарочно се правя на разсеяна, но я наблюдавам. Изглежда уморена, ядосана, цялото лице е зачервено от рев, усещам как се бори със собствения си инат, освен това й се спи. Гневът ми вече е преминал в съжаление към малкото човече, но знам, че ако отстъпя сега, цялата ситуация ще заприлича на спукан балон, който със зор сме надували безсмислено в продължение на половин час.
Почти седнала на люлката, отново започва с рева и този път решавам да си тръгна. Истерията се подновява с пълна сила, вече неконтролируема. В този момент иззвънява телефонът – прекрасен спасителен звук! След няколко изречения виждам с периферното зрение люлеещата се сама Мартина – рошава, изтощена и с подпухнали очи, но вече с победоносна усмивка. Отначало леко и почти незабележимо, после вече лети здраво стиснала железата.
Не й казвам нищо, просто й се усмихвам. Не бях по виждала по-горда, доволна и щастлива Мартина от тази. По пътя обратно й казвам: „Знаех си, че можеш.“ “Е, да…“, отговаря тя и това ми стига за извинение. При всяко качване оттогава не пропуска да се обърне мен и да каже: Ето, виждаш ли, лесно е!
Тази година бяхме решили да посетим Индия. С нетърпение се освободихме от вече досадни ангажименти, тежащи ни като камък на шиите . Изчетох куп информация за маршрути, храна, храмове, градове, проверявах самолетни билети, начални точки, чертаех линии.
На Нова година пуснахме хартиени фенери. С желания. Всички полетяха ефирно, с изключение на моя. Сгромоляса се преди да се е издигнал и на метър. Мъждукаше за секунди, после угасна. Предположих, че съм го натоварила с прекалено трудни задачи – здраве за хората, които обичам, бебе и Индия. В този ред по важност, но не и възможна хронология. Ако второто изпревареше третото, Индия автоматично отпада. Поради хигиенни съображения.
Мина януари. Дойдоха знаците.
Шарката с трите седмици затворени у дома, през които сглобихме картонената къща за кукли.
Стотиците жаби, чифтосващи се като обезумели в езерото.
Зеленият мъх по камъните, който наподобяваше постелка за баня.
Домашното сладко, което никога преди не бях опитвала, а имаше така познат вкус.
Семейството от четирима, което засичахме на всяка закуска.
Осми март в онзи нов ресторант. Когато нямаше достатъчно менюта и когато вече подозирах.
Двете черти, появили се почти по същото време на годината, както миналия път.
Къщичката с пушещ комин, която един мил барман така старателно изрисува върху капучиното ми.
Грозните цифри, които изправиха интуицията ми на нокти.
Гласът, който постоянно ми говореше „Спокойно, всичко е както всъщност трябва да бъде.“
Малката църква с калдъръмения стръмен двор, която вече затваряше и изчака само нас.
Живата бира, която ми миришеше на грейпфрут.
Пастетът от сурово телешко, така апетитен, но забранен.
Корабчето по залез с кръжащите чайки, които нямаше с какво да почерпим.
Двата дървени фотьойла на балкона в розовата сграда.
Същата хотелска стая, в която преди 6 години бяхме двама, а сега вече почти четирима.
Нашият любим малък ресторант с печен октопод, който не работеше. Само той на цялата улица. В събота.
Червената кожена чанта за бърз багаж и кратки отсъствия.
Гълъбът, който влезе три пъти през прозореца на болничната стая.
Изгорелият телевизор.
Банката, която капеше винаги толкова бавно.
Двамата мили стажант-лекари, които не проявиха интерес към легло номер 3, защото „Там всичко изглежда наред“.
Двете късметчета с надпис *щастие* от кафетата в картонена чаша.
Любимата ми супа от коприва в кутия и плик.
10-те секунди между моя въпрос и отговора на служителката по телефона.
Шестте думи, които ми идва да татуирам на ръката си.
После: „Ама защо плачеш?!“ „От щастие…“.
Покрай плановете за Индия бях чела, че ноември е идеален период за посещения – времето е сухо и целият месец е изпълен с празници и ритуали.
Този ноември няма да бъдем там.
Сега Индия не е важна.
Предстои нещо още по-хубаво.
Четиригодишните са приключили с фазата „Защо?“ и вече знаят много. Пардон, те знаят всичко. Никакви доводи не са способни да ги убедят в обратното. Откажете се от аргументирани обяснения преди да са ви скъсали нервите.
Четиригодишните искат да взимат радикални самостоятелни решения. „От утре можеш ли да ме отпишеш от детска? Нещо ми омръзна.“, „Искам да ми смените името. Мартина вече не ми харесва. Може да се казвам Ана. А най-добре Хана Монтана“, „Може ли да отидем да живеем в Африка? Там ходят боси и е по-удобно“, „Искаш ли вече аз да съм ти майка и да ти казвам какво да правиш?“.
В разговор с четиригодишни най-полезната реплика е „Да, добре.“ При използване на „няма“, „не може“, „в никакъв случай“ следват … драми.
Четиригодишните (момичета) признават нещо за красиво само ако е блестящо. Независимо дали става дума за рокля, обувки, острилка за моливи или корица на книга – колкото по-блестящо, толкова по-добре. Всичко друго е компромис, голям.
Ако предоставите избор за облекло на четиригодишно (момиче), отговорът ще е: рокля, рокля или … може някоя рокля. Желателно с презрамки, сатен, пайети, цветя, непременно дълга и евентуално розова.
Четиригодишните често сменят своето амплоа – от принцеса и фея, през нинджа, тигър и войник, до Спондж Боб, джудже и малко коте. Бъдете подготвени за изненади.
Четиригодишните вече могат да ви придружават на всякакъв тип мероприятия. Освен че леко ще ви изнервят, има опасност да заспят по средата и със сигурност ще са гладни там, където няма храна. Иначе са достойна компания и се вълнуват искрено.
Четиригодишните попиват всичко, което чуват вкъщи. Използват вашите „Това е и точка по въпроса“, „Не желая да обсъждам повече“, „Престани, дразниш ме“, „Хайде ако обичаш…“, „Не ме закачайте известно време“, „Абе яяяя, моля ти се“. Опитвате се да внимавате какво говорите, но не винаги ви се получава.
Четиригодишните говорят правилно, с малки изключения. Когато допуснат грешка, започват да се смеят смутено и да се удрят по челото „Ох, как обърках!“. В един момент започват да поправят вас. Което вече е малко досадно.
Четиригодишните имат ясна представа как искат да изглеждат. Ако се опитате да им пробутате някакъв стайлинг или аксесоар, трябва да преговаряте, да обяснявате защо и в краен случай да обещавате награди. Крайните случаи са чести. Например, когато четиригодишните искат да отидат на детска градина с фламенко рокля и корона, или на гости по пижама, или на 10 градуса по презрамки. Най-често сте доволни, че изобщо са облечени с … нещо.
Четиригодишните (момичета) носят чанта. Винаги. Различни размери, видове и модели – на гърба, през рамо, в ръка, на врата. В нея обикновено съхраняват най-необходимите неща – пари, червило, тик-так, 1-2 телефона, карта за фитнес (!), рисунка от детската градина, полу хербаризирани жълтурчета, носни кърпички, малки пластмасови фигурки. Чантата е изключително важна за цялостното поведение, без нея възникват проблеми.
Четиригодишните заговарят непознати, сядат на масата им, правят им смешки и …споделят доста лични неща от семейния ви живот. От най-безобидните до такива, които по принцип не би трябвало да бъдат споделяни. После да не се чудите на изумените погледи.
Настроенията на четиригодишните се колебаят между „Няма пък да правя каквото искаш, да знаеш!“ до „На вашите услуги, мадам“. За вас остава само да се нагаждате.
Четиригодишните все по-често показват, че не ви принадлежат. Ако сте мислели обратното – голяма грешка.
Колкото и да ви нервират вашите четиригодишни, бързо им прощавате и лесно ви минава. Защото знаете, че 4 ще трае кратко и нямате никакво време за губене…