Публикации

Декември може да е един от най-вълшебните и красиви месеци, но има опасност и да се превърне в истински ужасяващ кошмар, ако трябва да бъдат изпълнени всички „повели“, писани и неписани, задължителни и недотам, креативни и административни, семейни и работни, кулинарни и социални.

Никога не съм била върл почитател на Коледа и прилежащите ѝ ритуали, нямам конкретна причина и обяснение защо, но и не ми е неудобно да си го призная. Може би е заради цялата тази задължителност и „трябва“ елемент; може би заради грандиозното пазаруване на вещи, храни, мебели и какво ли още не (никога не съм разбирала шопинга като приятно и релаксиращо занимание, за мен е обратното); може би просто заради лудницата, трафика и цялото бързане, сякаш свършва светът.

В нашето семейство тези празници са кулминация след рождените дни на трима от нас и през декември сме буквално изпразнени от идеи за интересни и вълнуващи подаръци, което още повече подсилва коледното менгеме. Няколко тържества в детската градина, парти в танците, размяна на подаръци в училище, базари на няколко места, концентрация на рождени дни на приятелчета, изработване на коледни играчки, почерпки и изненади, украси тук-там – само част от всичко през декември – все неща приятни, но консумиращи време и енергия.

Затова от няколко години, може би след като Матеа се роди, решихме, че ще изчистим от този месец всичко, което ни се струва излишно, прекалено натоварващо и изпиващо и останалите ни сили, пък каквото ще да става, кой каквото иска да казва, декември си е наш и не дължим обяснение никому.

А именно:

  • Избягваме да празнуваме навън – правили сме няколко опита за Нова година навън, весело е било, но като цяло преживяването не си заслужава. Кофти храна, отегчен персонал, опашки, разнообразни опити да те прецакат, супер завишени цени, лудница навсякъде. Защо да си го причиняваме, като можем просто да се спречкаме в хола, вместо в някое лоби; да хапнем каквото сме си приготвили, вместо да ядем студени пържоли и замразени десерти; да си легнем, когато си искаме, а не когато на останалите им се спи; да поканим гости, вместо да висим в някой ресторант като на сватба през 80-те.

В семейните архиви пазим скъпи малки скандалчета от Немския коледен базар, например. Не е имало случай, в който да отидем и да не се изпокараме. На един му е студено, на друг му се пишка, на трети му е скъпо, на четвърти скучно – един куп причини да си повикаме малко на площада, да подзиндзирикаме празнично и да се приберем унили, скарани и изморени. Затова вече при изречението „Ей, отворили са немския базар!“, отговорът е „А, супер, не сме се карали тая година там.“

  • Не пътуваме по Нова година – може би за много хора да посрещнат новата година по джапанки с коктейл е велика работа, но не е за нас. Висене по летища, тройни цени, изкуствена еуфория за туристи и празнуване на групи по команда – мне. Където и да му се ходи на човек, може спокойно да го направи през следващите месеци – цените на билетите падат, празнуващите са се върнали уморено по домовете, моретата и океаните са си там, всичко е точно.

Нямаме и роднини в провинцията, които задължително трябва да посетим в този период, така че и това отпада. Ако ни се ходи някъде, независимо дали е край морето или в планината – правим го или в началото на декември, или чак януари. Нищо няма да пропуснем, най-много да си спестим хаоса, трафика и нервите.

  • Най-важно ни е да сме заедно, ние си – гостита, партита, банкети, веселби – подминаваме ги умишлено, особено през декември. Не, че се изолираме, но в пъти предпочитам спокойна вечер у дома с децата, например, отколкото някое модерно парти. Нищо не може да замени моментите заедно, дори да си съскаме през зъби, да се сдърпаме за някоя глупост или да сме в една стая и всеки да си прави неговото нещо.

 

  • Не прекаляваме с покупките – подаръците са страхотен жест и внимание към другия, но да се зариваме с ненужни вещи няма нито смисъл, нито особен чар.

Тази година пропуснахме всякакви адвент календари – с храни, козметика или дребни предмети, но пък си направихме импровизиран календар с коледни истории от Storytel – всяка вечер отваряме по една „кутийка“ , може да е само откъс, и слушаме преди лягане заедно трите. И да няма сняг навън, коледният дух навлиза стремително чрез думите. Кратката ни тематична селекция:

Заведи ме вкъщи, Михаил Вешим – няма да преразказвам тази книга, само ще кажа, че е много увлекателна, страшно поучителна и съвсем коледна. А и с гласа на Ицко Финци!

Дядо Коледа и седемте разбойници, Братя Мормареви – любопитна коледна история за един ограбен Дядо Коледа и едно момче, което иска да остане дете.

Коледни вълнения в света на мотовете, Радостина Николова – тук Дядо Коледа за разнообразие е сърдит, елените разсеяни, а мотовете забъркват поредното си приключение, този път коледно.

Дядовата ръкавичка, селекция от български и световни приказки – не конкретно коледна, но тези класически приказки ми навяват зимни и празнични асоциации.

Снежната царица, Ханс Кристиян Андерсен – как без нея, тъкмо ще си я припомним и ще направим паралели към наскоро излязлата втора част на Замръзналото кралство.

Коледна песен, Чарлз Дикенс – една от класическите коледни истории, припомняща ни уж неща, които знаем, но често забравяме. Любов, грижа, мисъл за другия – ей такива основни работи.

Разкази за Коледа, О`Хенри – разказите му са чудесни за слушане, не само по Коледа.

Коледен експрес, Дейвид Балдачи – не е детска книга, а роман, разказва за едно неочаквано пътуване по Коледа с влак из Щатите.

  • Прекарваме минимално време в търговски центрове – да не ги посещаваме изобщо, не ни се получава, признавам. В студено време тези места са най-бързият и ефикасен начин да купиш необходимото.

Никога не съм разбирала любовта към този тип пространства, още по-малко за прекарване на свободното време в пикови часове. За мен да обикаляш из коридорите с магазини е прекалено горещо, шумно, невротично и създаващо тревожност. Веднага ти светва една измамна лампичка как нямаш дрехи, обувки, чаршафи, чаши, чанти, тигани, чорапи – абе, нищо нямаш, и трябва да го придобиеш веднага. Имам чувството, че пускат някакъв специален газ във въздухопроводите, който така ти замайва главата, че правиш ненужни, безсмислени, даже глупави покупки.

Моловете са другото място, на което задължително се изпокарваме. Ако искате да ни причините двудневни разправии, поканете ни на мол + коледен базар, lol.

  • Опитваме се да даваме пример вкъщи – стараем се да внушим на децата, че ако нямат еди какво си „сега и непременно“ или „такова, като на еди кой си“, това няма да ги направи по-нещастни, недооценени или безинтересни. И си мисля, че най-сигурният начин да им го напомняме, е самите ние да го правим – никой от двамата няма да се разсърди на другия, че не е купил грандиозен подарък или че не е намерил от пиле мляко за уау ефект.

Стараем се обаче и да не изпадаме в другата крайност – да превръщаме момичетата в хипита или аскети, само за да сме на актуалната антиконсуматорска вълна. Понякога децата имат нужда просто от играчка, не от образователна игра, умни карти или книга за химията, а от глупава според нас и-г-р-а-ч-к-а. Разбира се, с мярка и мисъл, без да се изпада в угаждане на всеки каприз, но все пак да не забравяме, че са деца и понякога имат нужда просто от игра. Кестените, листата и пръчките са чудесни в тази функция, но все пак сме 21 век, а и много от играчките развиват друг тип въображение и познания.

Още нещо: ако трябва да сме докрай откровени, идеята „слушай, за да те възнаградят“ не е от най-прогресивните, та трябва да внимаваме с прокарването ѝ извън коледните празници.

  • Не спазваме стриктно всяка традиция – може да звучи кофти, но това също е начин да си спестим стрес и нерви. Ако не ни се правят джинджифилови сладки, не правим. Ако не ни се приготвят 137 постни ястия, не приготвяме. Ако не ни се облича официално, оставаме с ежедневните дрехи. Нищо задължително, нищо непременно, както ни хрумне. Ма няма баница – ми няма, здраве да е, правим я по друго време. Ошав липсва – ми липсва, никой не го яде, защо да го похабяваме. Ма не сме украсили масата – ми ще я украсим на пети януари, например, когато ще ни е кеф да го направим.

  • Стараем се да присъстваме – Наскоро посетих на едно много приятно иначе PR събитие, на което наред с другите забавления имаше и щанд за ръчно украсяване на меденки. С какви ли не брокати, красиви декорации, топинги и фондани – разкош! Хората обаче отделяха повече време за селфита със сладките и  флетлей кадри на масата, отколкото за реалното удоволствие от декорирането. 2 минути украсявай, 20 минути снимай – отстрани изглеждаше чак плашещо. Та поне декември можем да пробваме някакъв здравословен онлайн/офлайн баланс.

  • Не драматизираме нещата, които не сме успели да направим – не свършихме онази задача, не бяхме на онова място, не видяхме онзи спектакъл, не разгледахме онзи базар, не опекохме онзи щолен, не изсушихме онези портокали. Какво от това, ще го направим и без повод, просто по вдъхновение и импулс.

По това време на годината се заформя едно своеобразно състезание – кой ще направи по-впечатляващи подаръци, кой ще изпече по-красиви сладки, кой ще украси най-пищно, кой ще пътува най-далече. И всички тези достижения, разбира се, се представят и във виртуалното пространство. Коледни проекти, мероприятия, банкети, вечери, десерти, снимки, тоалети, тагове – в крайна сметка установяваш, че повече си се грижил за виртуалния си коледен образ, отколкото за истински празнични преживявания и емоции.

Това е нашият начин за преплуване на декември, със сигурност не е най-правилният, нито най-готиният, но на нас си ни харесва.

И изобщо, не само по Коледа, ако правим по-често всичко както ни идва от сърцето и според интуицията, ще си дадем сметка, че от един куп неща просто нямаме нужда, нито ние, нито близките ни. И през следващия декември като по чудо може да сме ги изтръскали небрежно от списъка с уж задължителности.

Светли празници!

*Публикацията е в партньорство със STORYTEL. Линк към безплатен 30-дневен тестов абонамент.

 

Косенето е нещо като плуването – може никога да не ти се наложи да спасяваш живота си с него, но не е лошо да го владееш. За всеки случай.

А да окосиш тревата в селския двор напролет е наистина животоспасяващо. Свързвам го с баща ми. Винаги го правеше той, а косачката му подарих преди много сериозна операция. „Дали ще имам време да я ползвам…“ ми каза той в началото на май преди 11 години. „Ще имаш, и още как!“ – отговорих му с усмивка и през сълзи.

Вадеше я от пролет до есен, косеше гол до кръста, със сламена шапка, спираше само за някоя цигара и продължаваше, докато не грейне дворът. Понякога го отменях, винаги съм обичала аромата на окосена трева и мириса на бензин. Сега, когато него вече го няма, го правя аз. Усещам някаква особена връзка, сякаш всеки момент ще ми каже „Браво, Майри, ама почини малко!“ или „Сложи шапка, много пече!“ Сякаш ще сме си пак заедно.

Вчера, след много перипетии, разбърникана част и помощ от приятел, я подпалихме. Тревата на места беше стигнала до кръста. Водопроводчикът ми подвикна от мазето: „Ти момче ли си, момиче ли, я не моем да косим цел час!“ Понякога съм и момче, не ми пречи. Е, с потник с дълбоко деколте, възможно най-неподходящ за косене. Баща ми и за това щеше да се помайтапи – малко хвалба, малко бъзик, малко критика – както само той си знаеше. Така ми липсват тези наши диалози, понякога си ги проектирам наужким – какво би ми казал, за какво щяхме да се засмеем или да поспорим. Вече трета година ми е трудно да приема, че тези разговори са в миналото. Имам чувството, че като окося, оскубя тревите и изрежа храстите, всичко ще се върне по старому, както си беше преди – пълно и гладко…

Ако си представяте косенето като лесна и проста работа, досущ като в американски филм, бъркате. Може да е такова на някоя захаросана равна морава, сглобена от еднакви чимове трева. В селски двор обаче нито е съвсем равно, нито съвсем еднородно. Има и осили, и бодили, и жилави дълги треви, и камъни. Както в живота. Хем трябва да внимаваш да не счупиш косачката, хем да не пропуснеш нещо. Като се напълни коша – изпразваш. Като свърши бензина – пълниш. Като видиш препятствия – местиш. Слънцето ти пече ту отзад, ту отпред, вадички пот се стичат по гърба и мустака. Дланите те заболяват от натискането, прасците горят. стъпалата ти стават черно-зелени, а дрехите – набити в стружки трева. Бучи ти в ушите, вибрира ти в ръцете, пресъхва ти в устата.

Чак когато целият двор стане на гладки ленти, паркираш, почистваш коша от набитите осили, изчистваш отгоре и пълниш резервоара за другия път. Изчакваш ден-два, за да изсъхне изпадналата трева и я събираш с гребло. И така до следващото косене, когато е много по-лесно, вече си отметнал най-трудната част. Както в живота.

Ароматът на окосена трева лекувал стреса. И бил предупреждение за опасност към останалите растения – да започнат да произвеждат специални вещества. Да се възстановят. Да станат пак цели. Да бъде всичко пълно. Да излекуват раните.

Което всъщност опитвам да правя и аз – всеки ден от три години насам.

 

 

Един от най-отчетливите ми детски спомени е касетката (да, отдавна беше) на „Алиса в страната на чудесата“ с гласовете на Николай Бинев, Жоржета Чакърова и Домна Ганева. Така потъвах в тези магически звуци, че бях прослушала приказаката стотици пъти, до пълно наизустяване. И днес мога да пресъздам почти дословно отделни реплики и цели сцени, та даже и песни.

Наскоро се бях присетила и издирих онлайн същия запис, за да го пусна на момичетата. Учудващото е, че те също бяха завладяни от съчетанието на звук, глас, мелодия и история, за мен беше абсолютна машина на времето. Книгите чрез друго сетиво.

В тази връзка – навярно вече сте разбрали – шведската платформа за аудио книги Storytel съвсем наскоро стъпи в България. Веднага щом научих новината потрих ръце със задоволство – и моите деца ще могат да се наслаждават на качествена литература с добре направени записи, адекватен звук и подходящи гласове. Преди време бях попаднала на опит за подобен формат на български, но още първото прослушване ме отказа. 

Е, четенето не стига ли, ще кажете. Разбира се, че то е неотменна част от домашните и лични ритуали, но понякога си прекалено изморен, очите ти парят от работата на екран, а детската главичка е препълнена с целодневните училищни занимания и иска просто да се отпусне и да слуша. За тези, които все още не могат да четат гладко пък, аудио книгите са  истинска кутия с изненади.

Снимката е вдъхновена от проекта #allthatisthree

На помощ идва приложението: сваляш го на телефона си срещу символичен месечен абонамент, към който освен теб, един брой дете с телефон може да ползва детския режим безплатно (доста удобно, между другото). Избираш заглавия (каталогът непрекъснато се обновява), заделяш ги във виртуалната си библиотека и слушаш на спокойствие, когато ти е кеф. Регулираш скорост и сила на звука, както и времето за изключване (sleep mode). Ако пък музикалната уредба има wi-fi връзка, както е при нас, става още по-лесно.

Къде и как приложението влиза в ежедневието на четиричленно семейство като нашето?

Навън – независимо дали на поляната в селския ни двор, привечер в най-близкия софийски парк или из някоя от Витошките пътеки, аудио книгите са чудесен начин – и за децата, и за мен – да слушаме нещо наистина смислено. Знаете сигурно онези шумни туристи с колонките – аз лично ненавиждам надута из природата музика и никак не одобрявам подобна гръмогласност точно по такива места. Но пък заради физическото натоварване в един момент разговорите секват, а слушалките са чудесен начин всеки от групата да се наслаждава на съдържание, което му е интересно. 

У дома – по време на готвене привечер; когато съм сама вкъщи (работя от домашен офис, знаете); докато извършвам някакви рутинни задължения като гладене, например (супер отегчително за мен), мога да подбера нещо, в което вниманието ми да е фокусирано и полезно заето. Платформата дава възможност за бързи експерименти със заглавия и жанрове – нещо, което по-трудно би се получило в класическа книжарница или библиотека.

По време на път – в трафика (независимо, че не шофирам, ползвам градски транспорт и ходя пеш); по време на дълъг полет (приложението има опция да запазва книги за офлайн слушане) – когато целият репертоар филми на борда ти е писнал; в колата на път за ваканция. Или най-често – когато всеки спори каква музика да пуснем, можем да изберем нещо, което ще бъде интересно за всички. На мнение съм, че строгото разделение на детски книги и книги за възрастни е доста условно, така че винаги може да се намери междинен вариант, само няколко примера: „Малкият принц“ от Екзюпери (интересен и мил при всеки прочит, за малки и големи), „Баба праща поздрави и се извинява“ от Бакман (на мнение съм, че децата приемат по-лесно теми като смърт и раздяла, ако говорим свободно за тях, а самата книга е подходяща за цялото семейство), „Принцесешки истории“ от Катя Антонова (приказки, които далеч не са само за деца – забавни и правещи умели паралели).

По време на свободно избираеми дейности – независимо дали градинарство, рисуване, йога, бързо ходене, джогинг (никой не го практикува, уви), висене на пейка или риболов, дзен моментът става още по-стойностен с интересно четиво в слушалките – оксиморон, но така е в модерния свят. Особено ценен ресурс, когато ръцете ви трябват за други дейности.

Преди сън – почти всяка вечер чета в детската стая, нещо като ритуал ни е. Може да е само за 10 минутки, но трябва да има някаква история. Понякога просто си говорим, друг път отварям книга, към която момичетата са проявили интерес или препрочитаме. Storytel е още един вариант на този навик – дори да слушаме заедно и да коментираме историята или героите, пак сме всички вътре в разказа. Честно казано и за мен е идеално някой приятен глас да ми говори на ушенце, докато се унасям под завивката в спалнята.

Но никоя история или разказвач в крайна сметка нямат стойност без съпреживяването – да си разказваме един на друг, да се припознаваме, разграничаваме или идентифицираме; да доизмисляме, украсяваме или да създаваме собствени въображаеми картини.

Защото историите са колкото чужди, толкова и наши, независимо дали са чути, изговорени или описани, важното е да носят емоции, познание и съпричастност. Разказваме, за да ни бъде разказано – красотата на споделянето.

Специално за читателите на LaMartinia, Storytel предоставя възможност за удължен безплатен тестов период на приложението (30 дни вместо 14), можете да се регистрирате само тук: http://bit.ly/2GqQSjm.  Аз и цялото семейство вече сме пристрастени.

*Публикацията е в партньорство със Storytel.

Преди време Матеа съвсем произволно нарече семейството в лего фермата си Тина и Кевин, без дори да подозира, нито пък аз, за съществуването на истинските Тина и Кевин в самоковското село Алино.

Двамата не са просто лего персонажи, а герои от плът и кръв, убедихме се преди около месец – в съвсем истинска ферма и прелестно уютна къща, заобиколени от супер общителни животни, които обожават да ги галят, разнасят и закачат. Нашите момичета са селянчета, свикнали с тази обстановка, но фермерските обяди са чудесен начин децата да се запознаят с подобно място, селски двор и атмосфера. Кевин готви просто божествено, чиниите бяха довършени до трошичка, а Тина върти къщата като една истинска фурия, двамата са чудесен тандем.

А по пътя обратно можете да се отбиете и през Cohofarm – фермата за чиста и отгледана по всички стандарти сьомга. Щастливи деца, животни, приятна компания и добра храна – какво може да се иска повече от една мартенска неделя.

Дни преди ваканцията всичко у дома е на тема „Океан“ – и багажът, и плановете, и игрите, и рисунките.

Банските, джапанките и поясите са подготвени, настроението – във фаза „крайно нетърпеливо очакване“, куфарите – почти стегнати. Всичко бълбука оживено като морско дъно – кой от радост, кой от преумора, кой от приповдигнати задачи в последната минута и срокове в червено, lol.

Kато по поръчка идва играта на Danonino, която освен забавна, е и опознавателна – дори на мен ми беше интересно и научих нови неща. Момичетата събраха магнитите, залепиха ги на съответните страници в книжката, инсталираха безплатното приложение Shazam и с помощта на добавената реалност се запознаха с всяко от животните поотделно. Истински мини океан на екрана! Риба-въдичар, скариди, китова акула, оТкопод и други интересни персонажи оживяват с движение, глас и кратка любопитна информация за местообитание, хранене и навици. 

Най-интригуващи за децата са морските костенурки, които се срещат на мястото, където отиваме, дори можеш да плуваш заедно с тях. Научиха, че живеят в топлите води и океановите рифове, женските снасят яйцата си на брега, хранят се с гъби и мекотели и някои от тях тежат цели 400 килограма. „Еха, почти колкото 10 Мартини!“, сметна набързо четвъртокласничката.

Съчетахме оцветяването, рисунките, кръстословицата и забавните задачи с проба на всички налични маски, шнорхели и очила, за да сме подготвени за срещата с морския свят и на живо. Съвсем скоро ще бълбукаме заедно!🐬🐠

*Публикацията е в партньорство с Danonino.

Е, човек и добре да живее, става на цели 5!

Досега рождените дни на Матеа минаваха съвсем импровизирано, някои в комбинация с този на сестра ѝ, а миналата година се отказахме от празненство и го заменихме с дълъг уикенд в планината. Този път обаче решихме да поканим приятелчета от групата в детската градина, защото са на една възраст, познават се добре и ще им бъде най-забавно заедно. Сондирахме мнения за място и забавления, и накрая се спряхме на парти у дома с помощта на страхотните RockSchool – едни супер старателни и мили млади хора, които препоръчвам с две ръце. Отскоро предлагат празнуване в домашна обстановка, вместо в залата им The Stage, което решихме, че ще е най-удачно за нашата група петгодишни.

Скоро не съм публикувала Направи си сам проекти, но този път реших да ги документирам, защото много се забавлявахме, докато ги изработвахме заедно с децата. Семпли неща, които страшно зарадваха гостите и рожденичката.

Идеята за поканите взех от Пинтерест, разбира се, като модифицирах по мой вкус. Панделки, мъниста и дървени дръжки – от крафт магазин, картоните – от книжарница, цветните точки са от перфоратора. Адски забавни за изработка, направо пристрастяващи, идваше ми да направя поне още 10!

Сложихме ги в прозрачни пликчета (пак от крафт магазин) и добавихме блестящи мъниста и стиропорени топчета, които при движение красиво се гонеха около сладоледа.

Почерпката за детската градина – тортите не са позволени, затова всеки приготвя нещо опаковано за всяко дете. От миналата година започнахме да приготвяме малки пликчета (и за градината, и за училище) с бонбони, близалка, малко шоколадче, дъвка за балончета – истинска еуфория за децата, няколко месеца преди рождените дни започват да питат дали ще има и тази година. И не, нищо в това не е био или органик, съвсем класически сладки неща, без фурми, банан, кейл и кокосово брашно. 

Надпис за вратата, за да се знае къде е партито! Розови балони в крафт хартия, за да наподобяват истински сладоледени фунийки. Само дето истински сладолед забравихме да вземем…

Пинятата! Отдавна исках да пробвам, но Вера ме подсети и този път реших да се заема сериозно. Направих я по нейните инструкции, но не прецених добре размера и стана огромна! Доста рязане и лепене на ресни падна, психеделичен е цветът, знам, но с такава креп хартия разполагах. Голяма радост беше, ще повторим и за рождения ден на Мартина, само че в друга форма.

Партито се получи наистина страхотно – прекрасни весели деца в игри, танци и уроци по китара. Страхотни подаръци, хапки, пица, торта, както традициите повеляват. Рожденичката беше на седмото небе от вълнение и щастие, което всъщност значи, че изпълнихме мисията успешно ♥

 

 

В края на морската ни ваканция, в топлото начало на септември, решаваме да направим последен плаж някъде наблизо.

Приготвям всички принадлежности – чанти, кърпи, резервни бански, шапки, мазила, пръскалки, формички, изобщо целия фестивал. Намазвам децата, намазвам себе си, оправям си косата, нахлупвам тържествено най-широкополата шапка, обличам изгладена ефирна риза, към 11 най-накрая се надръндваме, заключваме и потегляме. Тито е грабнал прозрачна кутия за храна, пълна с огромни, тлъсти, дебели червеи с размер на канелони, за някакъв специален местен риболов, и така грандиозно се изнизваме към колата.

Минаваме покрай съседната къща, тази на Алекс – високият, атлетичен, дългокос, около 50-те, наш хазяин, който лятото живее на острова, зимата в Банско, а пролетта е при жена си в Берлин. Докато изпълнява редовните си тай-чи движения на верандата, се провиква ведро:

– Добро утро! Накъде, семейство?

– На плаж отиваме – широко се ухилваме ние, гордо понесли червеи, деца и багаж.

– О! Така ли? Мислех, че днес ви е последната нощувка.

– Ааа, абсурд, – споглеждаме се с Тито – имаме още една.

– Ок –  тактично се съгласява Алекс – може и аз да съм се объркал…

Все пак в колата решаваме да погледнем резервацията си и с ужас установяваме, че да, последната ни нощувка е била СНОЩИ! Хвърляме червеите, сваляме децата и като попарени се връщаме в същата индианска нишка към къщата. Оправяме багажа за 15 минути (под оправяне разбирайте набутване в куфарите), слагаме ред в къщата, извиняваме се и с лек срам напускаме. Алекс предлага да потърси вариант при негови приятели за още една вечер, но представяйки си как вадим всичко обратно, отхвърляме идеята. Закусваме обилно в едно приятно кафене, пропускаме плажа, хващаме първия съвсем празен ферибот и успешно се прибираме.

Оттогава пожеланието ни е: „Толкова добре да си изкараме, че да забравим да си тръгнем“. А Алекс ни призна, че след гостите, които вместо в Солун (в друг негов имот), се озовали по погрешка в Атина, ние сме вторите чаровно объркани наематели. Е, ако не друго, поне ще ни запомнят, ще запомним тази ваканция и ние.

 

Този път за разнообразие оставихме Мартина да реши къде да е следващата ни семейна ваканция: „Да е остров, да не съм била там, да има вкусна храна и море“ отсече тя и забоде поглед в детската карта, за да търси подходящо място.

Отхвърлихме няколко варианта – едни на тренд вълната в момента, други неособено интересни или пък неподходящи. И списъкът се сведе до едно име – Сицилия. Все бяхме пропускали тази опция и решихме дружно, че е време. Знаете, че travel guide-ове избягвам да пиша, но когато човек пътува с деца, хубаво е да систематизира основна полезна информация. И не, няма да споменавам кой ресторант предлага най-хубавата Маргарита или къде обстановката е най-инстаграмска, оставям това на други, за които снимките са по-важни от самото преживяване.

Самолет или кола?

Категорично самолет, колкото и да обичате да пътувате с кола, разстоянието е доста, фериботи, магистрали, чакане, спиране, с деца по-добре не. Wizz Air летят директно всяка сряда, а летището е едно и за редовните, и за нискобюджетните полети – Fontanarossa. Полетът е късен, можеше да си свършиш спокойно работата (до последния момент, както обикновено при нас), да приготвиш търпеливо багажа, децата евентуално да дремнат следобед. Нещото, което ненавиждам са супер ранните полети, но виж вечер – ехей!

Седмица или повече?

Седмица е напълно достатъчна, но аз трудно издържам където и да било по-дълго от това. Няма да можете да разгледате всичко, не е и нужно, за това време успяхме да посетим без напрежение 9-10 градчета/села. Ако искате да обиколите всичко, тогава 2 седмици, островът не е малък.

С деца или без?

Не виждам причини да оставите децата, освен ако не са в някакъв мега палав или кисел период, както в нашия случай. Но пък и ние не сме постоянно във ведро настроение и добро състояние на духа, така че това е положението. А и най-важното е да сме заедно. В Сицилия, за разлика от други части на Италия, е спокойно, поне извън пиковия сезон. Нормални пътища, удобен обществен транспорт, ниски цени, много плажове, чудесни опции за нощувка за всеки вкус.

Организирана екскурзия или самостоятелно пътуване?

Абсолютно категорично – второто. Много повече свобода и време за това, което ви харесва. В група не можете да се водите по режима и настроението на децата, което със сигурност ще напрегне обстановката и вас. Всякаква информация вече е на разположение онлайн, при малко повече желание всичко можете да планирате сами или с помощ от приятел.

Хотел или квартира?

От доста години за нас като семейство – категорично квартира. При идеята да се бутаме четиримата в стая, дори в две или студио, винаги предпочитаме за сходна цена да наемем Airbnb квартира. Пространство, удобство, комфорт, всички условия и принадлежности, все едно сте у дома, а и живеете като местни. В Сицилия избрахме тристаен мезонет с две огромни тераси и две бани, напълно оборудвана кухня, супер чист, гледка към залива и ВСИЧКО нужно – може би първата квартира, в която не ни е липсвало абсолютно нищо (имахме дори шезлонги за плажа, чадър, хилки за плажен тенис!). Страхотно любезен домакин Габриеле, който се грижеше дори за това да не се вдига шум около нас в часовете за почивка, въпреки че се прибирахме чак вечер. Две самостоятелни спални за момичетата, отделна за нас, обезопасяване на вътрешните стълби, книги, детски филмчета и играчки.

Ако пък предпочитате хотел, имаше много опции наоколо на бюджетни цени или по-разточителни според желанията и възможностите.

Град или село?

Нещо като принцип ни е да нощуваме в малко населено място извън туристическите тълпи. Наистина с деца е безсмислено да се буташ на топ локациите – освен шумно и хаотично, е и по-скъпо и пълно с изкушения тип „искам това, искам онова, искам всичко!“. Този път за щаб избрахме малкото селце Letojanni – близо до летището в Катания (важно, когато си с деца, особено при късен полет), извън туристическия хаос (в Таормина, например), близо до основните забележителности (Етна, Таормина, Изола Белла, Кастелмола, т.н.). Много приятно и спокойно селце с огромен празен плаж, по-ниски цени и удобна отправна точка за дневни екскурзии.

Какво да видим?

От много време, особено, когато сме с децата, не си поставяме велики туристически цели – да обиколим всичко, да влезем навсякъде, да се скапем от умора, но да отметнем всички забележителности. За да е приятно и поносимо за всички, трябва да се водим по ритъма на децата. Момичетата вече не спят следобед (Матеа само в детската градина и на село употребява следобеден сън), свикнали са на дълги преходи и стабилно ходене. Е, малко трудно стават сутрин и лягат късно, но напасваме нещата. Посетихме Letojanni, Taormina, Castelmola, Isola Bella, Catania, Siracusa, Savoca, Forza D`agro, Noto, Giardini Naxos. От Етна се отказахме – заради облачното на моменти време не беше ясно дали изобщо ще видим нещо отгоре и решихме да не губим цял ден в това. Не остана време за Palermo, Cefalu, Scala dei Turchi, Modica, Isole Eolie, но както винаги навскъде казва Тито: „Еми, Мария, няма как да видим всичко!“ И е напълно прав.

С кола или градски транспорт?

Придвижването на място винаги е важно, още повече щом сте с децата. Ние наехме кола (от туристическия ни агент тук, не ни се рискуваше на място, а и чакането там е повече). За Италия, особено южните части, е важно да имате пълно покритие заради кражбите и честите инциденти, на паркинг включително. Плащате повече, но пък сте сигурни, че след това от кредитната ви карта няма да дърпат неочаквани суми. Детските столчета за кола навсякъде са задължителни, това също добавя към крайната сума. От квартирата до центъра на селото и плажа ни беше 10 минути пеша, но колата ни беше необходима за дневните разходки до различни градчета, за нас да висим на плажа всеки ден не е опция. Има удобни автобусчета тип hop on hop off, 13 евро на ден (20 за 2 дни) за възрастни, за деца под 5 безплатни, 5-12 години – на половин цена. Точен градски транспорт, който прави всички необходими връзки. Ако ползвате автомобил, паркинги има навсякъде срещу 2 евро на час и 10 евро на ден. В Сицилия е задължително да оставяте колата на сигурно място, за да няма после неприятни изненади.

Плажове или разходки?

За нас винаги от всичко. Разходките редуваме със спокойни часове на плажа и занимания по интереси – едни ловят риба, други събират камъчета, трети гледат в една точка (се моа). Не сме от типа летуващи, които стоят на едно място, така че колкото повече динамика, толкова по-добре.

Храната?

В страната на тестото нещата са ясни, връщате се поне с кило отгоре. Вкусна, разбира се, извън туристическите места (ако повечето маси са заети от чужденци, бягаме надалеч). Приятни малки ресторантчета, хапваш и примираш. Навсякъде има чудесни опции, дори и да не сте по пастата и пицата. Децата обичат всичко, така че нямаме проблем със специфични вкусове и претенции. Топ фаворитите им там бяха spaghetti alle vongole и semifreddo al pistachhio. Цени – съвсем нормални. Вина – много приятни. Не съм по сладоледа, май дори и на децата им дойде в повече.

Забавленията?

Дори и когато сме с момичетата не ходим по някакви специални детски места (освен площадки). Супер забавна им беше къщичката на Isola Bella, лифтът към Taormina, влакчето в Сиракуза, плажовете с камъни (повечето там), hop on hop off откритите автобусчета и общо-взето всичко видяно през тази седмица. Попаднахме без да искаме на празника Infiorata di Noto (пана от живи цветя и семена върху дълга улична стълба, много красиво!), изложбата Picasso e Notto (страхотна, до 30 октомври в града) и жестоко готиното селце Savoca, където, оказа се, е снимана сцена от „Кръстникът“. Най-любимо ми е да се натъкваме на интересни неща, без да сме ги планирали предварително. Не ползваме приложения, гидове и дебели книги, водим се по обстановката и настроенията. Децата в повечето случаи нямат специални изисквания към мястото, но знаят добре дали им е харесало или не. А щом сме заедно и не напрягаме програмата, най-вероятно отговорът да е утвърдителен. Сицилия получи твърдо Д-А-А-А-А-А-А-А!

 

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

Всички знаем колко се обичат сестрите, но и сме наясно, че между тях постоянно протича високо напрежение – 5 минути любов, 5 минути караница, това е общо-взето ритъмът им заедно.

От най-добри приятелки се превръщат в яростни врагове, за да потънат в прегръдки и комплименти неусетно след минути. И така нон-стоп. Затова им дължим от време на време почивка една от друга – да усетят липсата си, да осъзнаят, че са всъщност най-добри приятелки, а и ние да си отдъхнем от постоянната роля на арбитри.

Тази година Матеа си даде сметка за отсъствието на сестра си още на първия ден от зеленото ѝ училище и започна да подпитва през 5 минути: „Къде е кака? ЛиСпва ми…“. След това внезапно си припомняше, че се карат често и сменяше набързо темата. Сестри, какво да ги правиш…

Този път решихме да организираме на Мартина дребни изненади – малка промяна в стаята, нови книги за детската библиотека, картичка с посвещение, надписи с тебешир из целия балкон „Како, обичам те!“, летни попълнения за момичешкия гардероб, букет цветя на бюрото ѝ. Дали успяхме да зарадваме „кака“? Всичко е документирано във фотоисторията. А междувременно, дори в намален състав, се забавлявахме подобаващо, защото го владеем най-добре. Компания ни правиха моделите от последната колекция на Хайди Клум и Lidl #LETSLOVESUMMER.

Лятото едва сега започва, това му е най-хубавото на юни ♥

 

 

*Подготвихме фотоисторията със съдействието на Lidl Bulgaria и новата колекция на Heidi Klum #LetsLoveSummer, която ще бъде по магазините от 18 юни.

Времето не пречи на щастието.

Има далеч по-приятни теми за разговор от жегата, студа, дъжда, снега, мъглата. Винаги може да се намери песен, книга, дума, човек или място, които да оправят нещата, стига да не се оставим на фиксациите да трият смисъла. Все да искаме да е нещо, което не е в момента, може да бъде много изтощително, а и излишно.

Тази есен-зима употребихме за разходки, независимо от времето, често и без фотоапарат, просто навън, заедно. Разкошни планини са на един хвърлей разстояние и е почти престъпление да не се качиш поне веднъж в седмицата, в месеца, в сезона.

Първата ни зима с Ерик. Зимата, в която за малко да останем без него. Зима, в която не се случи нищо особено, но се оказа много специална, с щастлив край. Не я чакам да си тръгне, защото това така или иначе ще се случи.

Каквото и да е времето, хубаво е, че го имаме. Да го оставим на мира, да не го хулим и да не му придиряме. То знае какво прави и е по-велико от нас. Ние само минаваме по споделените пътеки.