Публикации

Юли миналата година.

Ваканция на любимо място, която ще запомним с ръждясалия пирон в крака на Мартина. С ниското кехлибарено слънце преди вечеря. С цвърчащото щастие върху конете. С малките пръстчета, заровени в гривата. С почти ураганния вятър при хижата. С любимото село Лебед и белите каменни гъби. С басейна рано сутрин и танците с оранжева жилетка. С Dixit на верандата. С безумно вкусния шаран, уловен от Тито. С четири чифта детски боси крака на поляната – Виктор, Алекс, Матеа и Мартина. На юг, където погледът стига далече, а простите неща имат вкус на зрял и сладък плод.

 

Този месец Матеа се появява във великденския онлайн каталог на Lidl. От мен – плана, снимките и думите, от нея – дизайна на яйцата и усмивките.

Празниците в нашето семейство през последните няколко години минават без напрежение, куп задължителни неща, обичайната лудница и хаос. Стараем се единствено в две неща – да бъдем заедно и да се забавляваме.

Ама това че не сме боядисали по някакъв нечуван приказен начин яйцата, или че не сме извадили елхата още ноември, или че нямаме 186 традиционни ястия на трапезата, или че холът ни не прилича на картинка от Pinterest – няма проблем. Споко, както казват децата, всичко е под контрол. Стремим се да не се изнервяме взаимно, нито да се влияем от това кой къде отишъл или как се приготвял със седмици – ние сме си ние, няма нужда да се сравняваме и да се състезаваме с другите. Разходки, почивка и време, пълноценно прекарано в компания на най-близките – това избираме, вместо да се изтощим от подготовка и да изплезим език от прзнични задачи.

Така ще направим и този Великден:

  • Решили сме яйцата да бъдат чисто бели, нарисувани с цветни флумастери от децата (а и от нас!). Хем ще се забавляваме, хем няма да цапаме цялата къща, хем ще вложим творчески елемент.
  • Козунаците ще бъдат от магазина или любима пекарна. Никой от нас не би се заврял доброволно в кухнята да меси с часове. А и със сигурност няма да ни се получи най-пухкавото тесто на света.
  • Украсата ще ограничим до дребни предмети и свежи сезонни цветя от пазара. Ще ги подредим във вази или ще направим красиви венци – за глава, маса, врата или стена. Могат да бъдат и от подръчни материали с произход парка или градината – напъпили клони, сухи клечки или интересни храсти с причудливи листа.

…..

Продължението на публикацията е тук=>

Някъде през октомври получих мило съобщение от едно момиче: какво ще кажете да ви снимам семейно?

Предпразнично? Заедно с Ерик? Абсурд, помислих си първоначално, в тоя налудничав период с детски рождени дни, коледни тържества, енергично куче-бебе, бачкане и срокове от днес за вчера просто няма как да ни се получи. След няколко седмици обаче същото момиче ми напомни за идеята, все така мило, и тогава осъзнах, че откакто се е родила Матеа, четиримата свестни общи снимки нямаме, още по-малко с новия, пети член на семейството, мосю Ерик. Действаме значи!

Разбрахме се за цветовете, деня, мястото и идеята – някак бързо и лесно се стиковахме, все едно се познаваме от години. А тя, Мария, милото снимащо момиче, се оказа прекрасна фея, която освен че снима чудесно, има куп други умения и добродетели, между които и търпение да омае три фурии.

В уречения ден, който се оказа най-топлия от декември, се явихме в центъра на селото, малко преди бурята да захлупи хълма. Мария ни посрещна с огромен боров венец във формата на сърце, лично изработен и декориран от нея за нас, в една приказна гора на 30-ина километра от София,  с магична светлина и … прогнози за дъжд. Е, свикнали сме, историята помни и други такива ненавременни превалявания по време на снимки.

Дъждът ни остави по-малко от час, през който деца и кучета тичаха, падаха (за малко в блатото!), ставаха, гониха се, пълниха реквизита със сухи треви, мрънкаха (естествено),но преди всичко се забавляваха. От целия ден ни остана страхотен спомен, едно ново и вдъхновяващо познанство и ценен материал за семейните архиви.

Благодарим от сърце на Мария за емоциите, както за фенера и светещата звезда, които децата отнесоха вкъщи с нейно позволение.

Работата на Mariya Jekova Photography можете да видите тук=>

А това сме ние.

 

Дойде онова време в годината, когато започват да валят коледните фотосесии и повечето фотографи са подредили студиата в очакване на джингъл белс настроение.

Има приятни аранжировки, има и авангардни решения, но има също дигитален сняг и изкуствен фон, тип фототапет от 80-те  – за всеки вкус по нещо. Известно е, че тези празници не възбуждат у мен кой знае какви емоции и вълнение, но преди две години Светлана беше наредила приказно помещение във Фабрика 126, все едно излязло от илюстрация на руски художник. Идята, тортата, медената къщичка, аксесоарите, целият реквизит беше нейно дело (с помощ от Ани), както винаги изпипани до последен детайл (имаше дори горски мъх, а елените от плат са шити пак от нея). Всички участници накрая получаваха малки подаръчета, също правени ръчно,  пихме чай и хапнахме от разкошния коледен сладкиши. Децата се забавляваха толкова много, че едвам ги накарах да си тръгнем.

Не си падам по масовите истерични мероприятия в края на годината, но тези снимки са ни страхотен спомен и цялото преживяване беше магическо – таксито в студа, сивотата около гарата, красотата вътре, празничните аромати и светлини, вълнението на децата и смеха през цялото време.

Коледата е възможна, трайте си. 

– Е, какво толкова, мамо, можем и сами да почистим, елементарно е. – каза Мартина, без да подозира, че се забърква в реална ситуация.

– Хайде бе, сериозно ли? Да пробваме?

Двете се споглеждат набързо:

– Ми хайде!

Съвсем не на шега им предоставих всички необходими атрибути за основно почистване – iRobot Roomba 896, гюдерия (ау, какво е това ужасно нещо?!), препарат за стъкла и четка за прах. Спестих стирката, прането, миенето на чинии и сортирането на дрехи, нека не прекаляваме с ентусиазма на децата.

Минути за размисъл, опит за организация, кратко скарване и лек хаос. Сестри Петкови в действие.

Подът е лесен – iRobot Roomba 896 e член на семейството и се справя абсолютно сам, с натискане на едно копче. А и говори, намира си пътя, не пада по стълби, качва се върху килими, спира за почивка, настройва се от мобилен телефон и отива до батерията СЪВСЕМ САМ!

 

Дори заобикаля купичките за храна на Ерик и други места, до които го програмираме да не ходи. Умен човек … пардон, робот.

Освен пода, трябва да подредим, да избършем прах, да почистим огледалата… друго?

 

Да се забавляваме, естествено. Това го умеем най-добре, дори по време на чистене.

Ерик малко пречи, защото постоянно иска да си играем, но някак ще го включим в работата. Само дето не сме сигурни точно как.

Оказа се, че чистенето хич не е лесна работа и човек бързо се изморява. Би било хубаво да има робот, който мие прозорци, прибира дрехи от пода и играчки по местата им, също да глади и да пише домашни. Упс, поувлякохме се. 

Все пак с добри помощници всичко се получава много по-лесно и бързо.

Остана ни време дори да полеем цветята – на това му се казва добра организация.

След кратко запознанство и малко лаене, Ерик се сприятели с iRobot. Крайно време е да му измислим истинско име, защото и той е част от семейството. Включва се сам, дори да ни няма вкъщи, събира трохи, косми, прах и боклуци, влиза даже под мебелите, единствено трябва да изпразваме контейнера от време на време. Не се изморява, не лае, не раздава заповеди и не прави забележки – идеалният домашен помощник. 

 

Свършихме добра работа, някои повече, други по-малко, но ще се направим, че не сме забелязали.

 

Разбрахме, че няма нищо страшно да се включваме в домашните задължения и освен за детската стая, да помагаме и в останалите задачи.

Защото е забавно. И защото заедно можем всичко.

*Публикацията е осъществена с любезното съдействие и неотменната домашна помощ на iRobot България

Какво ще вечеряме днес?

Още от периода, когато водех ежеседмична кулинарна рубрика във вестник и разполагах с достатъчно време да приготвям, аранжирам и снимам храна,  та и досега, един от най-често задаваните ми въпроси е „С какво се храните вкъщи?“. И май за седем години не съм писала нищо обобщено и конкретно по темата.

Преди да сте си представили колосани ленени салфетки, фотогенично и педантично подредена маса, ежедневна прясна топла закуска и строго балансиран режим, изобилстващ от суперхрани и нечувани екзотики, ще декларирам най-(без)отговорно – С ВСИЧКО. И четиримата имаме, слава богу, широкоспектърен вкус, който се простира от кресон, гуава, индийско и суши, до субпродукти, мушмули, картофена салата с много лук и шкембе чорба с много чесън.
Като че ли най-устойчивият принцип вкъщи е: не прекаляваме с нищо, но и не си слагаме забрани. Разбира се, в недалечното минало и аз съм имала грандиозни планове за семеен здравословен режим със стройни правила, но реалността се оказва, както обикновено, съвсем друга. Общите положения все пак съществуват и май успяваме да ги поддържаме.

Опитай нещо ново– изключително важно според мен, старая се да го внушавам и на децата си, до този момент успешно. Със сигурност познавате поне един възрастен или дете, които консумират около 3 вида храни, с едни и същи съставки, подправки, вид и начин на приготвяне. И нищо на този свят не може да го накара да опита нови комбинации. Хора, които избират с години еднаква храна от което и да е меню, мръщят се на непознати имена, носят си от вкъщи, страхуват се да експериментират и нямат никакво любопитство да излязат поне за момент от сферата на познатото.  Именно любопитството, така присъщо на децата, може да бъде използвано в тази посока. Да опознаеш мястото чрез храната му, да извлечеш максимално от новите преживявания чрез вкусове и аромати. Да намериш нови приложения на стандартни продукти или да пробваш абсурдна на пръв поглед комбинация – този приключенски дух по отношение на храната е страшно важен, не само в конкретната връзка, а и за това как възприемаш света и околните. Да търсиш познати фаст фууд вериги на места, които изобилстват от автентична, локална и безкрайно атрактивна храна е може би най-скучният начин да пътуваш. Да нямаш ни най-малка потребност да усетиш емоции чрез храната, дори и да не са точно твоите,  винаги ми е било чудно и странно, и съм твърде убедена, че е модел, който се прехвърля в семейството от най-ранна възраст.

Не обичам едикаквоси – вкусовете се променят във времето и в това няма нищо необичайно. Но да твърдиш, че не харесваш нещо, което дори не си пробвал, е най-малкото нелогично. Именно заради това опитването е безкрайно важно – за да изградиш критерий и вкус, ти трябва база данни. И тук далеч не става въпрос за непременно екзотични или скъпи продукти – зелените неща, които растат на поляната също могат да бъдат отправна точка. Вкъщи вече не се налага да подканям – при вида на нова и различна храна или продукт реакцията е: Икам побвам!
Здравословно ли е здравословното – не съм от хората, които си мерят пехато, изчисляват омега мастните киселини във всяка чиния и броят калории по време на готвене. Не че тялото ми няма нужда, или го смятам за маловажно, просто вторачването в здравословността на здравословното ме натоварва, изморява и ме лишава от удоволствието, което по чисто егоистично-хедонистичен начин ме прави щастлива и спокойна.  Имала съм нееднократни пориви да въвеждам строг семеен хранителен режим, който освен доста колеблив, се оказва и нетраен, поне при нас. От утре без захар/месо/бял хляб/джънк/мляко или нещо друго, което е актуално в момента, се чува от време на време, но толкова бързо утихва, че вече никой не му обръща внимание. Сравнително рядко консумираме пържено и колбаси, сладко и безалкохолни напитки, използваме умерени количества мазнина, стараем се хлябът да е качествен, не купуваме маргарин и имитиращи продукти, суровите зеленчуци и плодове са в големи количества – това като цяло е нашата посока. Няма да ме видите да меся хляб от лимец, да квася киселото мляко, да произвеждам пробиотици в буркани или да обявявам война на захарта. Поне засега.
Домашната храна – знаем, че вече всичко е домашно, щастливо, прекрасно и на мама/баба. Тази тенденция дори очевидно ширпотребните храни да се титулуват„домашни“ все още е в апогея си, чудно ми е кога ще затихне. Разбира се, че приготвеното с известни, подбрани и качествени продукти е за предпочитане. Разбира се, че е по-вкусно, или поне носи такава амбиция. Разбира се, че е по-полезно. Но когато е на всяка цена и отнема половината от съзнателното ни време, което можем да прекараме в забавление, учене, пътуване, спортуване, разходка, четене или просто почивка, идва въпросът дали наистина си струва. Майки, които стават в 4, готвят преди работа и носят индивидуална храна в детската ясла/училище/градина, никога не сядат в ресторант, защото не се знае ТАМ КАКВО СЛАГАТ, ходят на почивка с газов котлон и половината домашна посуда – със сигурност се сещате поне за един такъв персонаж в обкръжението си.  Въпрос на избор, преценка, и приоритети – не осъждам никого, но и врътвам очи в знак на досада, когато се опитват да ми вменяват вина или да ми правят директни забележки.
Да хапнем навън?– сравнително често се храним навън, с деца или без. Подбираме местата не по степента им на луксозност или интериора, а по това дали отговарят на идеята си. От кварталната кръчма не очакваме нищо повече от добре приготвени кюфтета на скара, а в индийския ресторант не търсим шопска салата. Хранейки се навън няма как да взимаме лабораторна проба от кухнята или да разпитваме по 40 минути с какво точно се приготвя. Доверяваме се на вкуса и усета си, ако не ни хареса, не се връщаме пак, ако сме на кантар, даваме втори шанс. Съобразяваме се кои места са подходящи за деца и кои не, важен момент, който често се пренебрегва. Не обичаме да проявявам педантични претенции, но когато нещо е кофти, го споделяме с персонала съвсем любезно и добронамерено. Хубаво е, че поне в София се появяват постоянно нови и разнообразни места. Е, не всички са дотам сполучливи, но има голям избор, това не може да се отрече.
Навиците – навиците са страшна сила и да променим нещо в тях изисква огромни усилия, в повечето случаи се провалят с трясък. Всеки от нас обича конкретни неща, други недолюбва, но като цяло си пасваме. Не сме претенциозни, но обикновено знаем какво (не) искаме. Рядко забраняваме, както и не се стремим да наложим собствените си вкусове на останалите членове от семейството. Е, упорито продължавам да настоявам с тиквената супа с джинджифил, но не ми се получава.
Обичаме храната и я свързваме с преживявания, периоди, емоции, спомени, места. Наслаждаваме ѝ се, в повечето случаи без чувство за вина или неудовлетвореност.
Ритуалите
Нещото, което неотменно присъства на масата ни абсолютно задължително е салатата. Така съм свикнала от малка, и тази традиция се прехвърли неусетно и в моето семейство. Децата обичат всякакъв вид салата – кореноплодни, зелени във всякакви вариации, добре познатите класики,  със семки, кълнове, различни дресинги и комбинации, пробвали сме почти всичко де що хрупа. Харесват и неща, които децата обикновено ненавиждат – спанак, лапад, киселец, коприва, зелен боб. Зелена супа? Разбира се! Повечето хора се учудват, че стоят в трепетно очакване на сурова гъба, парче зеле или резен цвекло, все едно са шоколадов сладолед, но е факт. Абсолютен фаворит са едро нарязани няколко вида зеленчуци (според сезона) с  купичка кисело мляко с чесън, копър, сол, черен пипер и съвсем малко майонеза  – топиш и ядеш до припадък, понякога може да замести и вечерята.
Риба поне веднъж в седмицата. Всички много обичаме риба и морски продукти от всякакъв вид и когато има пресни, се възползваме. Във всякакви варианти, но най-вече на скара.
Плодове – почти винаги вкъщи има по няколко вида. Не се налагаме да подканяме, децата сами подсещат и си искат. Просто нарязани, на плодова салата, шейк, смути или вместо десерт. Лично аз не съм от най-големите консуматори и любители, но се сещам от време на време, пък и даже ми харесва.
Яйца – във всичките им разновидности, рецепти и начини на приготвяне. И четиримата можем да ядем яйца до откат. Освен по Великден, разбира се, тогава дори на нас ни писват.
Джънк – вериги за бързо хранене ползваме може би веднъж месечно. Не го изчисляваме, просто така се получава. Не сме заклеймили джънка като смъртен грях, но определено не ни харесва чак толкова, че да прекаляваме. От време на време приготвяме домашни бургери, като децата сами сглобяват своите – една от най-забавните и омазващи дейности. Пържени картофи – рядко, най-често приготвени вкъщи.Чипс и снаксове – много рядко.
Сладко – по вкуса ни, от определени видове и производители. Не забраняваме на децата, но се стараем да ги ограничаваме и подбираме. Е, невинаги ни се получава, но работим в тази посока. Сами да намират мярката е мисля най-доброто, на което можем да ги научим.
Пица и паста – веднъж седмично горе-долу, понякога поръчваме, но и често приготвяме вкъщи. Всички сме почитатели, но определено не е първото нещо, което ще изкрещим като любимо.
Месо – по-често, отколкото ми се иска. Нямам намерение да ставаме вегетарианци, но много харесваме постни ястия и не е лошо да намалим месото, най-малкото защото повечето е с недоказан произход и обработка. Често обаче се оказва най-бързият и лесен вариант за вечеря.
Закуската – задължителна за трима от семейството, четвъртият още се опъва, но скоро ще го пречупим. Независимо дали е приготвена на момента или е нещо дребно и символично;  дали е супер здравословна с всички необходими елементи или просто едни класически палачинки с шоколад – закуската ни е много важна и се стараем да не я пропускаме, където и да се намираме.
Чистата храна
Разбира се, че произходът на храната е важен, но за съжаление невинаги можем да сме сигурни в него, дори да е сертифицирана, селектирана и доста над бюджетната като цена. Подборът изисква време, планиране и усилия, които признавам, невинаги имаме възможност да отделим. Отдавнашна идея е да имаме план за седмицата и пазаруването да се основава на него, но засега не успяваме – все на някой ще му се прияде нещо извън менюто, все нещо непредвидено ще изскочи и някак всичко остава в сферата на пожеланията. Възхищавам се на хора, които умеят да планират, бюджетират и систематизират, при нас все още това е мираж.
Чудесно е, ако е местно производство, сезонна, супер свежа и току-що откъсната, но и да не е винаги такава, не припадаме от ужас.
Елементи на задължителност
Не съм цербер, който контролира количества изядено, вкъщи аз съм по-либералната – оставям възможност за избор от типа „На който каквото му се яде“. Тук много ни улеснява фактът, че и двете никога не са били злояди, напротив – малки чревоугодници са.
Държа единствено да сме всички заедно на масата. Случва се да вечеряме плодова салата със сладолед или филия с нещо отгоре. Не тропам заплашително с черпака по тенджерата, поради простия факт, че невинаги има тенджера. Не готвя всеки ден, но и никой вкъщи не го изисква. Импровизираме с наличното или  приготвяме набързо нещо – важното е да няма напрежение, стрес и паника, храната някак не си пасва добре с тях.
Забрани за децата – Твърдо стоя зад позицията, че пълната забрана и истерично поведение създават проблеми и разстройства в по-късна възраст, а не ми се иска да им причинявам такива. Както храната е удоволствие за нас, възрастните, би трябвало да е така и за децата. Познавам родители, които се крият от децата си, когато ядат нещо непозволено; такива, които готвят без прашинка сол и глутен (без медицински доказана нужда); такива, които не позволяват абсолютно нищо сладко (освен фурми и мед) до много късна възраст; или други, които лишават децата си от детски партита заради тортата и сокчетата. Дори не мога да си представя какво е да си подложен на такъв спартански режим и смятам, че липсата на възможност за избор е най-малкото несправедлива.
Това в общи линии е нашият начин – правилен или не, рационален или напротив, актуален или демоде,  със сигурност не универсален и задължителен. Не обожествяваме храната, но и не я пренебрегваме. Не я превръщаме в задължение, нито пък в самоцел. Експериментираме и опитваме, променяме и разнообразяваме, наслаждаваме се. Извличаме максимума и избираме нашите фаворити, независимо дали е запечена филия с кашкавал или омлет с настърган трюфел – важното е да бъде с удоволствие и внимание към хората, които са създали и приготвили храната, и тези, с които я споделяме.
 *статията е част от кампанията Кажи Да на самостоятелността на Данонино #кажиДа

Две седмици без деца

Скоро май не ни се беше случвало да сме повече от седмица отделени от децата.

Обикновено пътуваме с тях, а когато единият от двама ни отсъства по работа, или защото има нужда от смяна на пейзажа, е било за не повече от 4-5 дни. Този път обаче решихме, че случаят не е подходящ за малки деца (липса на план, резервации, идея как ще се придвижваме от град на град, изобщо пълна импровизация), а и искаме да прекараме известно време САМИ. О, боже, за какво ще се караме?!

В нашето семейство драми при разделянето няма, казваме си чао и толкова. Този път придружено с  „Айде, мамо, тръгвайте вече, да не изпуснете самолета“ и „Аде тао“. И те имат нужда от почивка, да се махаме по-бързо.

Да си без децата си, когато това се случва рядко, е малко странно, първоначално неловко, но и …чудесно. Една внезапна фриволност и усещане за свобода те обземат, иска ти се да правиш неразумни, незаконни, неприлични и като цяло забранени неща. Ако на 20 сте пропуснали да си причините грозен татус или да опитате наркотици, сега е моментът. Шегувам се, разбира се, и този път не остана време за това.

Та ето какво се случва, когато не сме мама и тати, а просто една двойка някъде си:

„Ама вие СЕРИОЗНО ли имате деца?“ –  в един момент от разговора с непознати ви се иска да споменете, че всъщност сте сериозни хора, а не просто двойка на средна възраст, която се мотае безцелно по барове и плажове и се налива с ром и бира. Не че ви пука особено, просто по навик си придавате улегнал вид. Споделяме между другото, че имаме деца. И всеки път получаваме от онези погледи, които уж ти вярват, но всъщност са убедени, че си измисляш. Или са били възмутени, че сме дошли без тях, или сме им се стрували ненадеждни да се грижим за деца, при това два броя, или пък сме изглеждали като А.прясна двойка на меден месец Б.изневеряващи на законните си половинки. Нека любезно предположим А, благодаря.

Говорите с непознати за сексуалната част от партньорството – толкова е хубаво някой да помни, че в семейството все пак това са едни от важните неща – отношенията между двамата, докосванията, интимността, ролята на любовен партньор, не само на родител. Добре де, дори това да е учителката по тантра, с която току-що сте се запознали в един разбрицан споделен Москвич, пак е приятно.

Кой кихна? – не съм някаква всеобгрижваща персона, но имам навика да питам кое от двете деца е кихнало, просто да знам. Е, навсякъде това беше първото, което ми идваше на езика – в ресторанта, в самолета, на опашката, на плажа. КОЙ КИХНА?

Силата на втория коктейл – доста освобождаващо е да знаете, че сте без деца и дори да прекалите с коктейлите, никой няма да ви гледа осъдително.

Лек багаж за плажа – няма кофички, пояси, дрехи за преобличане, по два чифта бански, надуваемо животно в човешки ръст. Кърпа, слънцезащитен крем и айде.

Жената с децата – на връщане зад нас седеше жена с бебе на няколко месеца и по-голямо дете. Малкото плачеше/мрънкаше/пищеше през 15 от 18-те часа полет, а другото буташе седалката ми през цялото време. В периода преди децата бих направила забележка незабавно, бих се възмутила жестоко и задължително бих го споделила в гневен ФБ статус, за да насмета досадниците с деца. Къде изобщо са тръгнали – или да се научат да се съобразяват, или да си стоят вкъщи. Статус, с който веднага щеше изпъкне космополитната ми еманципираност и модерен сарказъм, на гърба на скучните битови семейства с шумни сополиви бебета. Но хей, аз можеше да съм на мястото на тази жена и да дундуркам 18 часа малък кисел човек, без дори да мога да си изям храната или да отида до тоалетната! И то далеч от завидното хладнокръвие, което прояви въпросната дама. Понякога, дори и да застанете на челна стойка, докато жонглирате с горящи ножове, няма как да успокоите малко дете, и вие перфектно знаете това, затова се усмихвате и търпите шума, дори и той да трае цели 18 часа.

Децата на другите – когато тригодишното дете на хазяйката ви разказва за еднорози, морски кончета и ангели със златни крила по време на цялата закуска, а след това повърне почти в чинията ви, отново се усмихвате. Моля ви се, няма никакъв проблем, и ние имаме тригодишно, виждали сме какво ли не. Избърсвате масата със салфетка и продължавате закуската си невъзмутимо.

Липсата на план и програма – не че с децата програмата ни е стройна и премислена, но все пак знаем предварително къде ще спим. Толкова е свежо да не си наясно дори с това. Да ядеш, когато ти скимне и да не се съобразяваш с почти нищо. Чувстваш се като тийнейджър, който за първи път е сам на море. Отприщваш неподозирани сили, не чувстваш умора, напрежение и притеснение. Без стрес – казват домакините. Ноу проблем.

Преобличаш САМО себе си – за 5 минути, с каквото падне или имаш останало чисто.  Няма претенции, спорове и пазарлъци дали е подходящо с лятна рокля през зимата и обратното.

С какво се занимавате? – възхитително е някой да се интересува не само здрави ли са децата/доволни ли сте от училището/къде сте били уикенда, а от това  какво се занимаваш, примерно. „So, you are digital nomad, right? That`s so cooool!“. Боже, какво модерно определение на това, което правиш! Дали да не спретнете един уъркшоп „10 начина да бъдем дигитални номади“? Така важен се чувстваш някак си, пълноценен, надуваш се, пораства ти работата. Темите на разговор са от мормоните и ашрамите, през екзотичните жени, средната заплата и ейджизма, до Че Гевара, морето по време на соца, летящия Честмир, Панама и тантра масажите. И нищо за детски градини, вируси и цени на лагери!

Другите – когато сте без децата си, имате възможност да забележите, че на този свят съществуват и семейства, които не си подвикват и крещят, не се разправят шумно за всяко нещо, не създават излишни нервни ситуации. Спокоен тон, разбирателство, търпение и мили усмивки. Обещавате си и вие да пробвате така някой ден.

Хармония – без децата темите за конфликти спадат почти до нула. Гледате се в очите, прегръщате се без някой да ви виси на врата, държите се за ръка (имате винаги поне по една свободна), разхождате се лежерно, не бързате за никъде, не повишавате тон, чак смешно ви става.

Но най-хубавото все пак остава за накрая – когато се приберете и по вас се покатерят две любими маймунки, на които дори сте започнали МАЛКО да липсвате. И без които сте свободни, но някак недовършени половинки от себе си.

*с любезното съдействие на майка ми, която се грижи самоотвержено и безупречно за двете М. ♥

Обикновено от всяко семейно море остават по няколко паметни случки, при спомена на които се заливаме от смях и леко потреперваме от ужас. Нещо средно между комедия на абсурда, индийски сериал, нискобюджетен хорър и епизод на Мистър Бийн.

Миналата година, в началото на топлия септември и в края на морската почивка, решаваме да наемем лодка за деня. Отдавнашна наша (почти) утопична (заради възрастта на децата) мечта е да прекараме ваканция в открито море, нека потренираме поне за ден. Всички скандинавски и английски семейства с по 3-4 малки деца го могат, та ние ли не. Идеята ми хрумва на плажа, където един получернокож от слънцето грък предлага на ушенце еднодневни круизи. Т. първоначално се опъва и върти очи, но внезапно се сеща, че ще може да лови риба от лодката и на подскоци се озовава при гърка. Всяка вечер съм на пристанището, казва той, елате довечера да се разберем.

Отиваме ентусиазирани (Ама на лодка ли, мамо? Целия ден?! И Матеа ли ще идва?!). Виждайки ни 4 броя, човекът казва, че местата за обикновените лодки са вече заети. Преди да увесим носове и да изпратим идеята по живо по здраво, капитанът присвива очи и посочва чудна бяла лодка: „За тази цената по принцип е Х, но вие сте ми симпатични и ви предлагам оферта – тройно по-ниска. Лодката е много специална, да знаете“. В едно изречение думите „оферта“, „специална“ и „симпатични“ са силно съмнителни, споглеждаме се с Т. с по една свъсена вежда, но все пак казваме ок. Предплащаме капарото и си тръгваме. „На тази цена или лодката ще е друга, или въобще няма да дойде.“ – както винаги оптимист.

Лодката обаче ни чака, та даже е и същата. Капитанът е копие на George Michael във Faith, само без кръстчето на ухото. Леко отегчен, че ще трябва да вози малки деца, но работа, какво да се прави. Тръгваме. Т. нагласява въдицата развълнуван, не го сломява дори репликата на Джордж: „Ако си мислиш, че при тая скорост нещо ще хванеш…“. Точно 10 минути след тези думи влакното се опъва и той с блеснал поглед изважда голям паламуд под аплодисментите на целия екипаж. Брей, верно лодката била специална. „Абе, друго си е в открито море…“ – ако има портрет на Щастливия рибар, то това е лицето на Т. в момента.

Порим вълните, спираме в разни заливи да поплуваме. Без мен, разбира се, аз охранявам малкото М. да не скочи през борда, жертвам се един вид. Е, не успява, но пък изхвърля едната си обувка, биберона, разнообразни опаковки и за малко шишето си за вода и нечии чужди джапанки. Установявам, че да си с почти двегодишно в открито море, да го разнасяш бос из лодката, да внимаваш да не се изхлузи под въжетата и междувременно да се опитваш да снимаш, е ситуация, за която трябва да се тренира поне 3 месеца на сухо. Разбира се, отказва да легне в каютата, зайчето на Duracell не си губи времето в следобеден сън.

Джордж Майкъл при всяко спиране взима един снежно бял парцал с дръжка и обира космите ми от белия под на лодката. Пусната коса на борда явно не е добра идея, но не съм си взела ластик. Жената на собственика не се вълнува от подобни битовизми и разказва увлекателни истории, обяснява кое, как, къде, лека музичка, бриз, слънце – красота.

Спираме на един от сравнително населените плажове. Ще слизате ли, питат ни, имате време, след час сервираме обяда. Готови сме да кажем не и да се опънем с чаша бира на палубата, но голямото М. изстрелва „Искам да се къпя на плажа!“. Добре, слизаме. Мятаме се в лодката, която ще ни закара до брега. „Айде бе, оставете ги тия джапанки, няма смисъл, нали сме за малко.“ – казвам бодро аз. Една от най-тъпите идеи, които са ми хрумвали някога.

Лодката ни стоварва на брега, който на практика се състои от големи, остри и напечени до бяло камъни. Прехвърляме се нестинарски на пясъка, който е също толкова горещ и докато Т. псува наум идеята ми да сме волни и боси, голямото М. отсича „На мен вече не ми се къпе.“ Унило сядаме за по бира в претъпканото кафе-ресторант. В най-голямата жега, изгладнели (на лодката ни чака обяд все пак) и с почти опърлени стъпала. Скука, жега, навалица, проклинаме се 300 пъти, че изобщо се навихме да слезем. Двете М. мрънкат, става им горещо и скучно – опасна комбинация в обедните часове.

„Искате ли да изчакаме лодката при камъните, така и така нямаме време за плаж.“. Втората по тъпота идея за деня. Отиваме, за да установим, че 1. Лодката скоро няма да дойде. 2. Няма никаква сянка, освен един мижав храст, под който трябва почти да легнеш, за да не те пече слънце. Изпокарваме се леко, което си е обичайно, мрънкането се засилва, Т. изпушва 100 цигари, децата отказват  да си сложат шапките и непрекъснато им пипам главите, да не би да са прекалено напечени.

Решавам смело да се разходя по камъните, които са леко покрити с вода, да се разхладя, нали. Трета тъпа идея за деня. Без джапанки и върху камъни, покрити с мъх, на всичко отгоре с леко сецнат предишния ден кръст. С първата стъпка напред виждам как краката ми се вирват неудържимо и за секунда се озовавам по задни части върху получерната смазка от мъх, водорасли и солена вода. Ударът е жесток, но вместо да изкрещя от болка, се оглеждам кой е станал свидетел на това епично падане по задник. Ставам бързо, намествам слънчевите очила, които са се задържали на върха на носа ми и се изтупвам елегантно, при което Т. и децата прихват да се смеят, сочейки ме с пръст. „Добре ли си?“ – пита той. „Мисля, че кръстът ми се намести.“ – казвам в лек шок. Благодаря се наум, че не бях с малкото М. на ръце, сигурно щеше да излети във водата или поне да се натърти и то. Вече не усещам жега, глад и нервност, само лек срам.

В този момент поглеждам надолу и виждам, че левият ми крак кърви – два пръста са леко разкъсани от острия камък. „Айде бе, без джапанки, к`во толкова!“. Намирам някакви лепенки в чантата, които от водата падат за секунди. Късите ми панталони и банския отдолу са неумолимо напоени с черната смазка и буквално изглежда, че съм … хм… разбирате. План А: плажната кърпа. План Б: нямам. Хубава кърпа, на точки, става за пола. Увивам я някак си, въпреки че от солта се в втвърдила и изглежда като кюнец. Настроението ми тотално се скапва, след малко и кръст започва да наболява. Поне очилата са здрави, нови са ми.

Лодката идва след минути и накуцвайки се добирам до базата. На Джордж Майкъл му става лошо, защото сега освен кичури коса, оставям след себе си и яркочервени кървави следи като герой от някой хорър. Сервират храната – сувлаки, салата и вино. Боже, обяд най-вкусен на света! Пия чашките почти на екс и поне глад и жажда отминават.

По-късно Т. хваща и риба тон и тотално обира овациите. На следващия залив изкрещяваме в дует на въпроса дали ще слизаме: Н-е-е-е-е-е-е! Децата са уморени до припадък и в транс от щастие – още една опасна комбинация. Успявам да направя някакви снимки дори с полата-кюнец, навехнатия крак и сецнатия кръст. Вечерта изпичаме улова на барбекюто в двора и решаваме, че на лодка е много хубаво, дори при наличието на деца и моите тъпи идеи.

Т. ме бъзика и до днес как съм си наместила едновременно очилата и кръста. Все пак не пробвайте това у дома и винаги слизайте с джапанки. За всеки случай.