Публикации

Един млад, въодушевен и леко притеснен готвач на 7 реши да ни направи вечеря. Избра меню, сглоби списък с продукти, консултира се при някои затруднения, отхвърли 1-2 идеи, замени ги с други и се захвана за работа. Ряза, вари, пасира, рендосва, украсява, поръсва, пуфтя, изпуска, опитва, овкусява, задава въпроси и много се смя. Накрая уморена, но доволна, ни нахрани със салата, паста, десерт и лимонада. Най-вкусната вечеря изобщо някога♥

Книжката на Роалд Дал е разкошна! Страшно забавна, вкусна, полезна и интересна, подарък от Ива.

След дългогодишни опити установих, че зимните спортове, и изобщо забавления, не са създадени за мен.

Срам ме е да си призная, но дори спускането с шейна и играта с децата в снега ме отегчават сериозно, да не говорим за оправянето на багаж, влаченето на екипировки, обличането по 40 минути, мазането със слънцезащитни продукти и останалите сто процедури, които придружават тази непонятна дейност, наречена ски.
Дайте ми на мен зимни приказки през прозореца, червено вино на обяд, книжка в чисти чаршафи, шезлонги на терасата и горещи душове – на това му казвам аз зимна идилия. Тя обаче с две деца не изглежда толкова спокойно, колкото звучи, а най-странен остава фактът, че винаги аз ставам инициатор на тези семейни т.нар. почивки.
Е, и този път мокрих чорапи, зачервявах нос, умирах от студ, пих вино, играх тъжно на флипера във фоайето и горчиво съжалявах, че си го причиних. Защо? Не знам, не знам ♥


двегодишните

Двегодишните са като онези малки маймунки в зоопарка,  мармозетките – с малки мили личица, неизчерпаеми килокалории енергия и огромен потенциал за коварни бели. Ако не беше обществено неприемливо, щяха да вървят в комплект с каишка и указания за употреба.

Двегодишните задават милион пъти въпросите „Защо?“ и „Какво е това?“. Заблуждават ви, че наистина искат да разберат, но всъщност питат просто за да запълват тишината. Докато не изкрещите безпомощно „ЗАЩОТО ТАКА-A-A-A-A-A-A!“

Двегодишните се  к а т е р я т. Буквално навсякъде – по шкафове, огради, парапети, облегалки на столове, рафтове, коли, хора, пейки, дървета, кучета, фасади на сгради. Бързи, пъргави и умели алпинисти, които не ползват обезопасителна екипировка.

Двегодишните са коварни и зли същества, които могат да ви съсипят чисто новите гримове, да пуснат телефона ви в кофата с вода, да размажат пластилин върху компютъра, да нарисуват чаршафа с пет вида лак за нокти, да паднат по лице, носейки чашата ви с вино, да размажат в косата си мед и паста за зъби, да изгризат пъзела или да изперат дрехите на куклата в тоалетната чиния. Нищо не бива да ви изненадва, никога не сте подготвени за това, което следва.

Понеже на Фейсбук не може да се разчита за архив, събрах тук някои диалози с Мартина.

Не защото са гениални или извънредни, а защото напомнят хубави моменти. И един ден ще ѝ бъде забавно да ги чете.
***

– Мамо, ние с теб си приличаме по поведение.
– В кое точно?
– И двете заблуждаваме една друга.
– Мартина, знаеш, че не те лъжа.
– Неееее, това не са лъжи, това са просто за-блуж-де-ни-я.

***
Мартина е на кръжок по плетене при баба си, ще ми подарява шал. Плете, разплита, затиска с крак преждата, пищи от удоволствие и се залива от смях:
–        –  Леле, бабо, много е трудно, ама е мноооооого яко!
***
– Мартина, как мина първият ден от ски училището?
– Гледката беше много хубава.
***
Мартина се учи да чете. Пита за буквите, срича и запецва.
– Мне, благодаря, отказвам се. Като стана на 18, тогава.
***
Сдобивам се с пухкаво палто от изкуствен косъм:
– Мартина, отива ли ми?
– Да, приличаш на принцеса. Мне, по-скоро на … ъъъ…кученце.

***
Мартина след поредната забележка към двете със сестра ѝ:
– Мамо, мисля, че е най-добре да не работиш вече вкъщи, а да си наемеш офис. Там ние с Матеа няма да те дразним.
– Пробвала съм, там пък разни колеги ме дразнят.
– Не, не, има офиси от една стая, ще си сама.
***
Мартина на протест:
– Срещу какво протестираме, Мартина?

– Емииии, забравих.

***
Мартина вижда снимка на Васил Найденов:

– Ехааа, лошият от „Лабиринт“!

***
Правим къщата за кукли от кутии за обувки. Мартина ме целува и казва:
–          Мамо, иска ми се аз да съм ти майка, за да правя такива неща за теб ♥
***

Според Мартина Бай Генчо и Бате Енчо са една и съща личност.

***
Мартина за зумбата:
–          Като народните танци, само дето дупетата танцуват повече.
***
Малкото М. се кара на сестра си с ръмжене, подскачане и гневно сочене с пръст:
– Та па та ка е ТЕТО, па ка ка ка па те МОЙ (бел.ред. – Мечето е мое, не ми го пипай!)
– О, Матеа, спри да спориш и да се оплакваш, такъв е животът за бебетата.
***
Mартина е без джобни за седмицата заради провинения. Госпожата ме вика след часовете:
– Трябва да Ви кажа, че М. е извадила банкнота от Х лв на лавката (десетократно по-голяма от дневната ѝ надница). Длъжна съм да Ви предупредя, някой ѝ е направил забележка и се е отказала от покупката.
Благодаря на госпожата и на излизане от училище започвам да мъмря М.:
– Как можа?! Нали знаеш, че тази седмица нямаш джобни. Защо си извадила от касичката парите без да ми кажеш? С толкова пари не се ходи на училище!
Навежда глава и мълчи. В този момент се сещам, че същата сутрин пред асансьора обеща на сестра си да ѝ купи кроасан.
– Нямах други пари…
Вместо да се извини тя, извинявам се аз.
***

С Мартина на пазар по нейни въпроси:
– О, мога да разглеждам цял ден! (въздишка със замечтана усмивка)
С Мартина на пазар по мои въпроси:
– Хайде, взимай едни чорапи и джапанки и да си ходим.

***

Мартина за сестра си:
–          Матеа трябва най-накрая да го махне този памперс и да се научи да говори. Две неща
трябва да свърши. Ще ги поръчам на Дядо Коледа. Ако изобщо е истински… Ми да.
***
Двете М. върху един фотьойл:
– Пак ли искаш да плуваш? Ще трябва да ти слагам спасителната жилетка да не цопнеш. Обичам те. Хайде, плувай. На почивка в морето сме, имаме само една кухня. Не, по-скоро сме в самолет. Помоооощ, ще потъна! Матеа, пак си се наакала.
Сестри ♥
***
В края на лятото всички заплахи ми се изчерпаха, остана най-плашещата за Мартина и единствената ефикасна:
–         Няма да те пуснем на училище на 15-ти.
–     Нееееее!
***

Докато беля чушки, с Мартина водим романтично-наивистичен разговор на тема Феята на зъбките. Обсъждаме как се клател преден, кога щяла да дойде, как навивала въже около зъба и го дърпала през нощта, какво щяла да остави под възглавницата, защо пускала зъбите в леглото и други разни важни моменти. С умиление установявам, че все още вярва в една от големите заблуди на детството. Блажено се усмихвам и мисълта ми полита към приказките, магиите, добрите герои и идеалните случки. В този момент прави делово заключение:
– Мда, ще си събирам зъбчетата и ще ги продавам.

***
Мартина към мен:
– Ти си с къси панталонки?!
– Е, и?
– Много са къси! Така ли ще излизаш?!
– Защо, не може ли?
С ужасЕн поглед:
– Ми ще те видят други мъже и ще те харесат! Искам само тати да те харесва просто.
***

Мартина гледа в една точка:
– От какво са създадени рождените дни?
– Ъъъъ…
– А как се гледат охлюви?


***

Mартина и Матеа не са се виждали от няколко дни. Говорят по телефона:
– Матейчи, как си?
Ококорване на очи и смях.
– Дада? (думата за кака)
– Да, аз съм, Дада! Как си, Матейчи? – смях.
Двете се смеят.
– Дада, дадададада. Да, да!
– Ей, Матейчи, как искам да те гушна…
Пак се смеят♥
***
Излизаме с Мартина, оправям си косата в огледалото на асансьора.
– Добре си, спокойно. Какво, да не би някой мъж да те срещне ли?
Поглежда надолу:
– Обаче с тези мъжки жълти обувки със сигурност няма да те хареса.
***
Мартина е леко притеснена при вида на абитуриентки:
–          Мамо! В ресторанта имаше момичета с рокли на п р и н ц е с и, които слушаха  ч а л г а!
***
Мартина до бюрото ми вкъщи:
– Аз ако имах деца, щях да спра да работя на секундата и да им направя един кекс.
***
Мартина споменава Фейсбук.
– Ти знаеш ли изобщо какво е Фейсбук?
С отегчение:
– Ми снимчици малки там някакви, надписи, любовни снимчици, скучни неща.
***
Говоря на Т., с гръб към него, Мартина е в същата стая. Обяснявам разпалено, жестикулирам, правя си паузи, смея си се на шегите, изпитвам задоволство, че разказвам увлекателно. След около 3 минути я чувам да казва:
– А, ми той тати тръгна….Излезе отдавна от кухнята.
***
Двете (на 6 г. и 1 г.) се бият с пръчки, изтръгнати брутално от декорацията в коридора.
Мартина към сестра си:
– Мускетарке, откажи се! – и изсвистява с пръчка покрай лицето ѝ.
– Мартина, някаква друга, по-безопасна игра може ли?

– Добре, ще счупя пръчката с коляно.

***
Мартина към нас:
–          Вие двамата сте влюбени птички. ♥
***
На входа на всеки ресторант:
– Колко?
– 9 сме.
– О! 🙂
– 5 от 9 обаче са деца.
– О! 🙁
Мартина: – Защо се мръщят?
Аз: – Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
Мартина: – А, точно ние сме!
***
Мартина към мен:
–          Искаш ли да те направя на суперглава? Супермозък. Много е приятно!
***
Първият подарък за мен от М. от истински магазин – 3D разделител за книга. По неин избор, с пари от касичката.
–         –  Да е като зодията ти и да знаеш докъде си прочела.
 След това ме черпи и кафе.
***
Мартина към мен:
 – Може ли да си останеш с един и същи цвят коса малко по-дълго? Много често ги сменяш, приятелите ти вече няма да те познаят.

***

Инициативата на Avon „Сложи си обица на ухото“ против домашното насилие. Звъни куриер, отварям, Мартина пита (свикнала е):
– Какво носят?
– Обици.
– Кой ги праща?
– Ейвън.
– Ааааа, добре.
Прибира се баща ѝ от работа. Мартина церемониално носи обиците и с драматичен тон обявява:
– Тати, имам доказателство, мама получи подарък от друг мъж!!! (явно Ейвън звучи като мъжко име)
Всички замръзваме.
***
В края на един разхвърлян четвъртък и след обилно слухово и всякакво напрежение (бебешки писъци, бебешки песнички, срещи с разни хора по работа, подаване на документи, лекарски прегледи, каращи се на опашки хора, викащи таксиметрови шофьори, Спондж Боб и Трансформърс до дупка, бебешки рев, отново бебешки песнички), реанимирам на дивана. Мартина се приближава тихо, вади една ОГРОМНА! РОЗОВА! ШУМНА! БАРБИ! ФЛЕЙТА! и в желанието си да ме разведри мило пита:
– Искаш ли да ти посвиря малко, мамо?
***

Мартина разглежда стари мои снимки:
– Я! Тук си с някакъв друг мъж?!
– Ами, познавах и други мъже преди баща ти… (един-двама)
– Ама това ти ли си? Леле, колко си младаааа!
– Ей, ама аз и сега съм си млада!
Кратка пауза:
– Е….да… Обаче на снимките си ОЩЕ по-млада!


***

На автогарата на път от Монтана за село. Непозната жена към Мартина:
– Откъде си, момиченце?
– От село, разбира се.
***
Мартина към кофата с речни раци:
– Ей, омари!
***
На площадката. Момченце на не повече от 4-5 години.
– Защо това – сочи към синята тротинетка на М. – ви е със Спайдърмен?
– Нямам идея, предполагам Мартина си го е избрала.
– Моят баща не харесва Спайдърмен.
– Ми добре.
– Баща ми харесва само Бог.
– Чудесно.
– Бог е добър, дава ни храна. Спайдърмен е зъл. Спайдърмен е дявол.
Започвам да се чувствам леко виновна. Дали да не изгорим ритуално дяволския предмет?
– Зъл е, обаче аз съм вече голям и мога да карам ТОВА.
Качва се и отпрашва нанякъде с тротинетката.
***
Мартина към баща си:
 – Мъжете спасяват принцеси. Вкъщи сме 3, как ще ни спасиш всичките? (и аз към принцесите, благодаря) Трябват ни трима МЪЖА.
– ?!
– Спокойно, няма да те заместваме, просто ще извикаме още двама.

***

Мартина към мен:
– Много съм умна…(закачливо-дяволит поглед и ехидна усмивка)…но и много лоша!


***

Мартина докато правим коледни картички:
–          Пусни ми коледно радио, че на него по-лесно работя.

***

Мартинаобяснява на две непознати майки и децата им, че последно в кукления театър е гледала постановката „Златка златното момиче“.
– За втори път я гледам.
Двете майки прихват да се смеят и гледат недоумяващо.
– По народна приказка е. – уточнявам аз.
– Ааааа, помислихме, че за Златките са измислили и куклен театър.

***
Мартина много драматично:
– Мис Мира (Бел.ред: учителката по английски) име нещо в устата.
– ?!
– Ами нещо на езика…
– Обица?
– Мне, по-скоро е пирон.

Елза и Анна

Елза и АннаРождените дни на двете М. са през един месец. В началото на ноември ми хрумва смелата мисъл да ги изненадам с рокли на Елза и Анна – любимо филмче, две сестри, зима, всичко точно.

По магазините обаче откривам само бледи копия на рокли, които все едно аз съм сглобявала в тъмна стая, за онлайн поръчка нямам време, ще се шие. Аз не умея, но поне ще избера платовете. Нося двете кукли, които купихме няколко месеца по рано, за да онагледявам какво търся. Все още обаче не подозирам с какво съм се захванала…

Магазините
Имам идея къде са магазините за платове на Ботев и около Женския пазар, купувала съм и преди. Ако не сте влизали там едва ли ще разберете за какво говоря – всевъзможни десени, материи, украси, ширити, пайети, буквално висят отвсякъде, извират от шкафове и рафтове, спускат над главата ви, настъпвате ги по пода. Трудно се провираш между тях, та камо ли да ги огледаш добре. Не държа роклите да са буквално копие, но поне да правят асоциация с героините.

Бързо разбирам няколко неща: а/не знам какво всъщност търся, б/тези материали съвсем не са евтини. Красивите дантели, по които съм зяпнала набързо отпадат поради цената си от около 50 лв метъра. Не успявам да отговоря и на няколко базови въпроса, които ми задават набързо: това веревно ли ще бъде (?), колко са високи децата (!) и трябва ли да има еластан. Продавачките врътват очи отегчено и  с леко снизхождение все пак решават да ми съдействат. „Ама кои са тия Елза и Анна, известни ли са?“, „Аууу, на това малкото на две години и рокля ще му шиете! Пък и дълга!“ Мой ред е да връткам очи. Дърпаме разни топове, с прътове сваляме от най-горния рафт кадифета и сатени,  ровя в кашони за парчета в точния цвят, мерим пера и ширити, набавям почти всичко за има-няма час.

„А имате ли някакви снежинки за наметалото?“ – плахо питам преди да си тръгна. Жените с шивашки сантиметри по вратовете и огромни метални ножици в ръце дори не ме удостояват с поглед.

Грешната шивачка
Намирам шивачка в квартала, пак влача куклите, пак разказвам идеята. Знам, че прави предимно подгъви и корекции, но все пак решавам да опитам да запаля искра на ентусиазъм. Не ми отказва, но някак вяло подхожда към гениалната ми идея. „Ама то няма да стане точно като тия кукли, да си знаеш.“ – ми казва без грам радост и с карфица между зъбите. Нищо, не е и нужно, да наподобява, съгласявам се послушно. „Те няма да са за носене иначе, няма да стават, само за събитието, предупреждавам.“ За човек като мен, който няма понятие от шев и кройка, една рокля е фасулска работа, занимание за час-два. Сериозно съм се объркала обаче, не е лъжица за всеки, който притежава машина.

Жената вече е разбрала, че заданието е прекалено сложно за нейните възможности, а и явно не ѝ се занимава, чуди се как да ме откаже. Аз обаче съм в някакъв Frozen транс, тъпо и упорито продължавам – пращам снимки на примерни рокли по вайбър, чертая схеми и показвам откъси от филмчето. „Деколтето не мога да го направя така, нямам време“, „А не може ли без тия наметала?“, „Не, не, ръкавите не могат да станат така както ги искаш.“, „Детето ми е болно и няма да съм на работа няколко дни.“, „Сега имам гости.“, „Ама тоя плат много лигав, не е подходящ.“ Напразно – все още не загрявам, само навеждам глава и се съгласявам.

Накрая, седмица преди празника, ме застрелва с въпроса „А ти имаш ли вариант ИЗОБЩО БЕЗ рокли?“. Грабвам си платовете, затръшвам вратата и почти през рев започва да премятам вариантите – ще се науча да шия за няколко дни (колко му е!), ще ги направя от хартия (муахаха), ще измисля друга изненада (няма време, а и идеи ми липсват), ще облекат други дрехи за рождения ден (навила съм си го на пръста и държа да са точно тези).

Решавам се на последна стъпка и питам в страницата на блога – почти отчаян вик за рокли на две сестри, едната замразява, другата не я знам точно какво прави. Пишат ми разни жени, за които също задачата се оказва сложна, още повече срокът е нищо и никаква седмица.

И тогава получавам съобщение от Яна: леля ми е шивачка в Народния театър, това е телефонът ѝ, ако не е много натоварена, ще ти съдейства. Хор от птички запява, слънцето изгрява отново, пухкави зайчета тичат из росна трева с маргаритки в мрачния ноемврийски следобед.

Точната шивачка
Уговаряме се по телефона, отивам в Народния театър, пак нарамила кукли, платове, пера. Майка ми преди години работеше в здравната служба там и всичко ми е познато. Колко следобеди съм прекарвала като малка в ложата, при аромата на сцена, кадифени завеси, пудра и обедна манджа – ехей, вълшебни времена.

На входа ме посреща прекрасна чаровна дама, която ми идва да разцелувам. Казвам на две на три как виждам роклите и кои, аджеба, са тия сестри.  „Няма проблем, след 2-3 дни ще са готови, ето какви мерки ми трябват.“ Алелуя, при феята на шиенето съм! Отнасям листчето почти подскачаща пред театъра. От моментите, в които искаш да правиш циганско колело, салто и шпагат едновременно.

В уречения ден влизам в ателието – двете рокли стоят на масата, перфектно изгладени, под светлината на големия прозорец. По-красиви и от най-сполучливата ми визуализация. С много добавени от нея детайли и елементи, изработени със старание и мисъл. Освен, че осигури рокли, тази талантлива и мила жена ме спаси и от най-големия ми кошмар и ОКР в едно – т.нар. синдром данестанетакакактосигопредставям.

А вкъщи  – Елза и Анна боси, по рокли и наметала обикалят из стаите, въртят се  в кръг на фона на песента, припяват на странен език и пищят от щастие.

Мисля няма нужда да споменавам, че за децата пътуванията са необходимост, източник на информация и опит, вълнение и усвояване на умения, и няма възраст, в която те да са прекалено малки или неразбиращи. Но да се пътува с тях не е шега работа, особено ако са повече от едно. Някои кратки лични наблюдения по възраст:
0-6 месеца
Плюсове: детето все още не пълзи/ходи/тича/пада, което е голям плюс за родителския комфорт. Спи много, няма нужда от друга храна освен мляко, лесно управляемо е, можете да го носите в слинг за бързо придвижване.
Минуси: багажът е много, кошът на количката заема място. Ако там, където отивате няма бебешко легло, носите и такова. Прияжда му се по всяко време, все още не можете да го залъжете с бисквита. Не умее да седи, навсякъде се нуждаете от много място (хотелска стая, ресторант, т.н) за позициониране на инвентара.
6-12 месеца
Плюсове: започва да става човек – реагира, оглежда, смее се. Седи/спи/храни се, буквално живее в количката. Все още е управляемо, не тежи много, можете да го носите без проблем.
Минуси: ПЪЛЗИ! Иска да пълзи буквално навсякъде и освен ако не сте някой Монк, го оставяте – в ресторанта, в лобито на хотела, в магазина, на площада, в парка, където пожелае, стига да не е улично платно. Цапа се постоянно, полива се, омазва се с храна, мокри се, преобличането е неизбежно, винаги трябва да носите резервни дрехи. Храни се хем с пюрета, хем с мляко, тоест носите всякакъв вид инвентар. Навсякъде мъкнете количката, която хем ви улеснява, хем увеличава багажа с една единица
12-24 месеца
Плюсове: малкият човек осъзнава какво се случва, проявява желания, предпочитания, вкусове. Храната е разнообразна и не сте зависими от определенвидпюре. Ходи, което в този период е по-скоро минус, виж по-долу. Навсякъде минава без пари – самолетните билети са с минимална такса, музеи, увеселителни паркове, хотели – гратис! Започва да се заиграва с по-голямото ви дете, имате варианти за поне 5 минути спокойствие
Минуси: ХОДИ! Буквално сте след детето навсякъде. Любопитството го води под съседната маса в ресторанта, зад бара, в кухнята, към най-стръмните стълби, релсите на трамвая, чуждата чанта, общо-взето навсякъде, където не трябва. Спокойствието е мираж, един брой родител винаги е ангажиран с проследяване – да не падне, да не пречи, да не си разбие главата във витрината, да не стисне кучето за носа, да не се шмугне в асансьора, да не бръкне в супата с ръка, да не си пусне биберона в кафето, да не се загуби, да не надраска стената и още куп разнородни дейности. Оглеждате се за места с повече деца, за да го забаламосате поне за 15 минути, носите телефони, таблети, книжки, пъзели, моливи. Когато изгубят силата си, вадите последния арсенал – дамската чанта. Ключове, портмоне, кредитни карти, бихте дали всичко, само за да можете да си довършите порцията/чашата вино/кафето. Хем ходи, хем се изморява лесно. Хем се вози в количка, хем проявява желание да е без нея. Хем става за носене, хем натежава на третата минута. Все още се буди нощем.
2-4 години
Плюсове: някои неща все още са безплатни. Детето може да ходи самостоятелно, понякога се учудвате колко дълго. Спи на нормално легло. Няма шишета с мляко, храни се с всичко, отказва и памперса, багажът драстично намалява. Има спомени, общува с непознати, създава вкусове и навици, учи бързо. Спи пълноценно, особено след интензивен емоционален ден. Девизът на родителите е: Да го изморим!
Минуси: започват ПРЕТЕНЦИИТЕ. Не искам тук, а там. Не искам това, а онова. Тръшкането се появява с пълна сила и трябват виртуозни умения да туширате мега скандал на обществено място. Е, невинаги успявате, някои от най-запомнящите се драми са в този възрастов диапазон. Мръщене, чумерене, цупене, бррр.
 
4-7 години
Плюсове: тук плюсовете са много, влизате в нова ера! Разговаряте, разказвате си, разхождате се, детето има интереси, впечатлява се, споделя. Превръща се в travel buddy. Може да си намира забавления и без ваша намеса, заиграва се, запознава се, съобразява се, спазва указания. Е, има и пробойни, но все по-рядко. Оправя си багажа само, избира си дрехи, влачи чанти с развлекателни пособия, само си купува билет за метро/вода/сладолед.

Минуси: почти няма, освен спорадични тръшкания, нежелание да си ляга и капризи от преумора. Но с това вече отдавна сме свикнали.

Някои неприятни неща, които могат да се случат с деца на път:
– да изпуснете полет. След 20 напрегнати разговора по телефона и няколко часа чакане едвам да ви натоварят на друг. В същия ден, но на тройна цена и от друго летище.  Оммм.
– детето да се намокри от глава до пети, да се намаже с нещо лепкаво, да се напишка, да падне в ледено студена кална локва. Точно когато нямате резервни дрехи и сте далеч от цивилизацията.
– да му се приходи в тоалетна, разбира се когато наблизо няма опции. Въображение, здравей!
– да нямате резервни памперси в ръчния багаж
– да иска да е гушнато във вас на 40 градусова жега
– на няколко километра дистанция да забравите млякото, а вместо изворна вода за разтваряне да сте купили газирана
– да изпадне в истерия на възможно най-неподходящото място

Но пък всичко си заслужава след „А, мамо, помниш ли, когато…“

Disneyland

Колкото и върли противници на индустрията и мейнстрийм забавленията да сте, неоспорим факт е, че в Дисниленд децата са на върха на щастието.

Викат, скачат, вълнуват се, очите им излизат от орбита от любопитство и нетърпение. Всичките ви теории как не бива да бъдат глезени и презадоволявани, как трябва да им измисляме единствено поучителни и глобално смислени занимания се разбиват на пух и прах щом прекрачите прага. За Мартина, като по-голяма, съборът на село и Дисниленд са еднакви по степен на привлекателност и важност, и това всъщност ми се струва най-ценното – искрата любопитство.
Няколко практични съвета (по-скоро записки, за да не забравя следващия път):

– За да не се изпокарате, изнервите и да се счупите от бързане (както направихме ние), най-добре си отделете 2 дни, така и така отивате, поне спокойно да разгледате.
– Билетите. В пикови сезони (Хелоуин, подобни) и натоварени дни (събота, неделя) билетите са по-скъпи. Ако ги купувате онлайн, в полето адрес ползвайте този на хотела си или там, където сте отседнали, в противен случай ще платите повече. Несправедливо, да, за чужденци е по-скъпо. Скоро четох, че ще правят финансова проверка по този въпрос.
– Парковете са два. По-добре си вземете билети и за двата, в този, който смятахме за невзрачен и скучен се оказа най-интересният за М. атракцион – Studio Tram Tour (цистерни, вода, пожари, подобни), та не се знае дали няма да пропуснете нещо важно.
– Преди години се смеех на хората, които ползват хотелите около парка (скука, нали), но се оказва, че с деца това е не лоша опция. Пътят ви до Дисниленд от центъра на града е около час и половина.
– Примирете се, че денят ви там ще бъде дълъг, в нашия случай 16 часа. Хванахме последния влак-метро, където на пода се бяха натръшкали изтощени родители, деца спяха по гърбове и раници, половината обувки разхвърляни, абе общо-взето като след битка или 100 км маратон.
– Направете си предварителен план – кои атракциони искате да видите (много са!), кои са подходящи за вас и децата ви (има знаци за степен на екстремност, някои не са удачни за бременни, т.н). Ние просто хаотично се лутахме и крещяхме Натам! Не, нека първо на другото! И така.
– Подгответе се подобаващо. Някои семейства са екипирани с : електронни цигари (на опашките не се пуши), хладилни чанти (не разбрах за какво са, пълно е със заведения), принтирани листове с описания на атракционите. Пълни професионалисти, аматьори като нас имаше малко.
– Все пак се оказва, че най-добрата възраст за там е над 7-8.  Много от атракционите поради съображения за сигурност изискват минимална височина (1.20 за по-лежерните и 1.40 за по-екстремните). Подгответе и децата си предварително, за да няма на входа: You are too small! с кисел френски акцент. Пред всяка опашка има паркинг за колички. Най-добре си носете слинг или кенгуру, за да не мъкнете децата под 2 години на ръце.
– В Дисниленд се ч а к а. Ако опашките и тълпите ви изнервят, по-добре не ходете. В пикови часове и сезони за всеки атракцион се вият опашки от по 45-70 минути. Поне има светлинни табла, да си знаете на колко точно мъка се обричате.
– Задължително си вземете чадър и шапка. Или вали, или е адска жега. Приятно време не съм уцелвала, може и да има.
– В края на деня (повечето атракциони затварят в 22 ч.) е времето на родителите. Опашки няма, можете поединично да се пускате САМИ докато другият чака отвън с децата. Кеф!
– Изчакайте до 23 ч., тогава на главния площад започва светлинното шоу, може би най-красивата и вълнуваща част, наистина впечатляващо, децата са с отворени усти, родителите, ако още не са припаднали или заспали, също.
– Подгответе се, че за да си купите вода, сладолед, пуканки или захарен памук, ще се наложи да чакате по 30-40 минути. Служителите тук са наистина бавни, сигурно е политика на парка, не знам. Два сладоледа по 3.50 ви ги смятат: първо с таблица, в която са написани бройките сладоледи и общата им цена (напълно сериозно), после проверяват дали наистина 3.50+3.50 прави 7 и накрая пак с калкулатор изчисляват рестото. Честно, идваше ми да убия всички зад щанда. Сега разбирам хората с хладилни чанти. На опашката за захарен памук (над 10 човека) станахме свидетели на следната сцена: двама служители с бели престилки, включва се машината, изключва се (проверка просто), подреждат се дървените клечки, всички подравнени, на колегата оператор му се поставя специално елече за защита, после колежката му носи прозрачни очила, също защитни. Тук не издържахме и напуснахме. В такъв приказен ритъм се работи там. Често блокират каси, някой се сеща да пита някакви странични неща, свършват внезапно пуканките или чашите за сок, ей такива работи.
– Някои от съоръженията са в ремонт или профилактика и има риск любимото ви да не работи. За съжаление уцелихме затворен Space Mountain. Но пък друго любимо Indiana Jones работеше, а и нямаше опашка вечерта, не сте изцяло прецакани.
– Ако преди време сте били сами в Дисниленд, примирете се, че с деца няма да е същото. Много по-изморително и изнервящо, някак стресово-напрегнато. Но и в пъти по-удовлетворяващо. В края на деня ще сте: потни, рошави, мръсни, изтощени, дехидратирани, раздърпани, скарани, с мускулна треска и главоболие. Но пък понякога точно такова е щастието. Да.