Публикации
Търсим нещо познато, нещо, което сме преживели или искаме да преживеем; начин, по който искаме да се чувстваме. И ако това го има в една фотография, я усещаме близка до нас.
Как идват при теб историите?
Неслучайно. Обичам да скитам и да ги забелязвам. Когато започна да снимам, се разтрепервам, забравям за всичко, смея се, понякога плача зад обектива. ПреЖИВявям.
С какво са ти интересни тези хора? Какво всъщност значи да бъдеш интересен в днешно време?
Просто обичам човеците. От мъничка са ми интересни големите хора със своя уют и трепет да дават. Зрелостта и мъдростта да даваш е сила.
Не знам какво е да бъдеш интересен в днешно време. Знам, че забравихме да усещаме, да докосваме, да търсим мисъл и смисъл, да добруваме просто така… хоп! Да радваме другите, да споделяме и да благодарим.
-
- Кликнете върху изобраиженията, за да ги в
Как подхождаш към всеки, когото снимаш? Познаваш ли тези хора или пресичат пътя ти случайно?
Винаги ми се иска да разказвам за срещата в съвсем кратък текст, който придружава снимките, но внимавам за деликатното, интимното, тъничкото човешко. Хората ми споделят много лични неща, които си остават в мен.
Да, пресичат ми пътя. Спъвам се в усмивката им, погледа, очите и милостта. Може би те изглеждат така на снимките, защото предавам моето чувство и проекция. Не съм срещнала досега грубо отношение, но ако се появи, ще е нормално. Просто някои хора не обичат да ги снимат и уважавам това.
Фотографията суета ли е? Повече насочена към автора си ли е или към обекта? Как е при теб?
За мен фотографията е емоция, събрана върху фокуса на няколко сантиметра стъкло, концентрирало върху себе си потенциала на вече отминалото ″сега″. Тя е послание.
През 2007 г. имах самостоятелна изложба „Графики на битието“. Снимките бяха само с ръце на възрастни хора и как животът е рисувал по тях. Докато ги снимах, те се суетяха и си обличаха новите дрехи… а аз просто им търсех ръцете.
Кой тип снимане харесваш? Кое не ти допада при други фотографи и за кое си казваш „Еха!“?
Винаги съм харесвала минимализма в изкуството, в литературата, в изказа и съм искала да оставя хората да видят снимката и сами да продължат своята приказка. Това важи за цялата ми фотография. Няколко души, последвали моите кадри, са ми изпращали своите разкази по тях. Интересно е как снимките си създават собствени пътища.
Не харесвам грубите манипулации в изображенията и когато мярата е изгубена. Харесвам фотография, която дълго ме оставя в мисли и усещания.
Каква роля играе обработката при теб? Портретите трябва ли да са честни, естествени? Какво всъщност трябва да покаже един портрет?
Не обичам неестествени обработки и „изнасилвания“ на кадри. Честната фотография е много по-стойностна. Тя е емоция, възДЪХ и отношение. Сетива. Лекота.
Как подбираш кадрите, които показваш?
Селекцията е най-трудното нещо за мен и затова обичам сериите, за да мога предам повече. Избирам тези, които са по-изразителни и емоционални.
След 10 години
Защо малко хора снимат като теб – честно, с грижа, несуетно – как си го обясняваш? Има ли публика за този тип фотография?
Много ми е трудно да говоря за себе си, но искам да съм будна за добрите думи, доверието и отношението. Те са път към хората. Моята майка ми ги е предала, това носи и дъщеря ми.
Хората се вълнуват от докосващата фотография. В нея виждат своята приказка, какво по-хубаво от това?
Каква беше фотографията преди 10 години, каква е днес и как я виждаш след още едно десетилетие?
Във време на шантави технологии и пиксели ми се иска да разбълбуква усещания, да те човърка дълго, да има вътък (бел.ред. – заряд), да ти навестява мислите дълго време.
Любимата ти история в снимки?
Нямам любима, всички са специални. Всяка следващата, която ще се шмугне пред обектива ми ще е такава.
Кои истории заслужават да бъдат разказани?
Истинските, препатилите, наивните. Да ти обърнат вътрето и… да чувстваш.
Фотографии и истории: Петя Василева
М е л и х а
Обичам да казвам, че черешите имат нещо общо с щастието. В Родопите съм и минах през село Черешка, Черешова река и се озовах в село Черешово. Докато се усетя и тя пристига с усмихнати, детски очи.
– Я гльодам чужда кола и доходах да те видя.
– Здравей! Много ти се радвам.
Затанцува с ръце и сме в прегръдка.
– Чедо, отде идеш? От дльог път ли идеш? За кина си тука?
– Отдалече съм, а и не ми се прибира… – споделям откъде идвам.
– Ох, моята снаха е от твойо край. Моля ти се, намери я! Да се обади, да доди. Отколе ги чакам. Хабер да ѝпровадиш, че ми е бАлно за нея.
Мушвам координатите на снахата и тъгата ѝ в джоба си. Тръгвам и чувам:
– Да не ме заборявиш!
Намерих близките на Мелиха и те съвсем скоро ще я видят.
Напролет ще се върна за череши.
М и т к о
– 17 години чобанлък карам, Петя. Тука имам 5 мои овце и 3 кравички вкъщи ме чакат. Стига ми. Ако искаш шиле, само ми се обади!
– Защо си нямаш куче-пазач?
– Страхуват се овцете от тези кучета и по-зле върви работата.
Изпъва се като кардинал. Позира ми с достойнство.
Продължаваме нашата приятна хортувка и стадото лека-полека… бегация.
М и л к а
Малко Търново. Времето е спряло тук, подпряло се на уморено юмруче върху застинал комин и нехае…
Влизам в едно магазинче с перде от ръчна дантела и се залисвам в уютна чаршия. Всичко, което ти потрябва е тук. Посреща ме дама с блеснали очи, застанала зад тезгях обсипан с ръкописи.
Милка Коларова – учителка на 90 години. Написала няколко книги. Била класна на кмета. Бърборим си вече сладко, почерпи ме с бонбони, подари ми последната си книга, разделихме се с прегръдки. Едно бълбукце от щастие ме носи още и прави с мен, каквото си поиска…
Л о з к о. От лоза.
Срещнах го късно вечерта в една зала. Огромно сако е приютило сгърбеното му и слабичко тяло. Носи се бавно в смешносимпатични панталони и черни кецове. Деликатно ме поглежда и се усмихваме.
– Много си хубав!
Целува ми ръка, после аз неговата и се отнесохме в бъбривости…
– Може ли да те снимам?
– Къде искаш?
– Тук, до Малкия принц.
– Екзюпери?
Изчезва ми ума в такива срещи и не мисля… Треперя и дребнея. Потъвам в очите, проследявам ръцете, разхождам се из релефа на вените по главата.
И не спира срещата дотук. Вадя от чантата си сладост в пакетче, да му подаря различен вкус на вечерта. Фино и срамежливо приема и се започва кандърмакюше:
– Петя, позволи ми да те почерпя и аз. Много искам да ти купя леблебия.
– Късно е. Наближава 23 часа. Хайде, да се прибираш и се пази! И защо леблебия?
– Толкова е вкусна, а аз зъби нямам…
И тръгваме към магазин, държим се за ръка, бавно пресичайки. После ми прочете любимите си мисли, които разхожда в „торбата от Германия”. Разделяме се.
Д о ч к а
Посрещна ни с „Лукчета“.
Залютя ми на очите.
С т а й к о
Носи се из двора с шума за магарето и ми се усмихва.
Оттам да го нахрани. Оттам да му свали жената калпака, че без него бил по-хубав.
Ами всякак е хубав!
М а р и я
Не искам да разказвам, не мога.
Много е силно.
Това е Мария.
Т о д о р
„Напуснах града и жената. Купих си къща на село, за да ловя риба. За котките. Абе, когато са гладни не слушат. Трябва да има дресировка! Не ям риба, не ми се услажда. Вечер си хапвам компот с хляб и ми се танцува… танцува.”
П а с к а л
Подскочих от красивото му име. Означава Възкресение.
На 94 години, силен, жизнен и духовит. Врътнахме една раздумка, подари ми ябълка на изпроводяк и пожелание за здраве, добрини и обич.
Прегръдка.
Участието на Петя в Гастрол преди 8 години=>
Можете да я следите във FB страницата ѝ Petya Vasileva Photography и в личния ѝ профил.
*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.
©Яна Лозева
Години: 29
Професия или занимание: фотограф
Хоби: отскоро – тичане
Уебсайт: http://yanalozeva.com/
Какво за теб е добра фотография?
Добрата фотография – и, изобщо, доброто изкуство – задава въпроси и изисква от зрителя. Често фотографията е нееднозначна и предизвиква противоречиви усещания. Надскача сюжета си.
Нужно ли е да разбираме от фотография и изкуство, за да ги оценим?
Прелестта на изкуството е неговият универсален език: всеки може да бъде развълнуван и да разчита посланията на чисто човешко ниво. Освен това, за да даваш словесен израз на чувствата си, трябва да притежаваш известни умения за работа с езика. За мен поне това е трудна задача.
Подготовката и знанията са нужни за оформяне на вкус, критерии и т.н., но не са условие за въприемане на едно произведение. Те са задължителни, ако трябва публично да оценяваме отвъд „харесва ми/ не ми харесва“.
Какъв тип хора умеят да разчитат въпросите и посланията отвъд сюжета?
Какъв тип хора ли? Хора.
Защо според теб са нужни етиката и морала – в изкуството, а и изобщо? Сякаш напоследък изгубиха стойност тези категории, наивно звучат.
Не съм сигурна дали може да се каже, че са „нужни“ – те са база, без която няма човек, култура, цивилизация. Няма и човешки отношения.
Но да живееш с висока етика изисква усилия и причинява специфичен душевен дискомфорт. По-лесно е да си я спестиш.
Какво е вкусът за теб – добър, лош – разделяш ли го на такива стандартни категории или имаш твои? От какво мислиш, че зависи формирането му у едно дете? Подлежи ли на превъзпитание?
Мисля, че има добър и лош вкус – и не съм съгласна, че абсолютно всичко е субективно.
Известно време живях с романтичната представа, че добрият вкус у конкретния човек върви в пакет с дадени морални ценности и достойнство. Оказа се, че невинаги е така, но в моите представи естетиката и етиката се смесват. И етиката води.
Смятам, че вкус се възпитава у децата неусетно, според това какво избират и харесват родителите. Ако се интересуват от изкуство, детето някак усеща, че това нещо е ценно. Така или иначе, децата са достатъчно възприемчиви.
И тук идва ролята на образованието – защото ако възпитаниетоне идва от семейството, би трябвало поне училището да се погрижи да даде знание и да създаде интерес в тази посока. Маргинализирането на творческите предмети в училище е ужасно ощетяващо за децата и вредно за цялото общество.
Дойде онова време в годината, когато започват да валят коледните фотосесии и повечето фотографи са подредили студиата в очакване на джингъл белс настроение.
Има приятни аранжировки, има и авангардни решения, но има също дигитален сняг и изкуствен фон, тип фототапет от 80-те – за всеки вкус по нещо. Известно е, че тези празници не възбуждат у мен кой знае какви емоции и вълнение, но преди две години Светлана беше наредила приказно помещение във Фабрика 126, все едно излязло от илюстрация на руски художник. Идята, тортата, медената къщичка, аксесоарите, целият реквизит беше нейно дело (с помощ от Ани), както винаги изпипани до последен детайл (имаше дори горски мъх, а елените от плат са шити пак от нея). Всички участници накрая получаваха малки подаръчета, също правени ръчно, пихме чай и хапнахме от разкошния коледен сладкиши. Децата се забавляваха толкова много, че едвам ги накарах да си тръгнем.
Не си падам по масовите истерични мероприятия в края на годината, но тези снимки са ни страхотен спомен и цялото преживяване беше магическо – таксито в студа, сивотата около гарата, красотата вътре, празничните аромати и светлини, вълнението на децата и смеха през цялото време.
Коледата е възможна, трайте си. 
Grete познавам от ФБ чрез общ контакт. Родом от Естония, вече 10 години живее в Хамбург. Винаги усмихната, с вродена елегантност и изящна северна красота. Поканих я да представи неин безкрайно интересен фото проект, осъществен заедно с Bernd Malöwsky, приятел любител фотограф. Едно истинско пътешествие във времето! Само мога да подозирам колко забавно е било.
_________________________________________________________________________________________________
.jpg) |
| 1900 – 1914 |
Текст: Grete Erma
Снимки: Bernd Malöwsky
В края на публикацията прилагам оригиналния текст, преводът е мой, за неточности се сърдете на мен.
Преди няколко години старите семейни албуми на баба и дядо събудиха любопитството ми по отминалите епохи. Какво би било да пропътувам назад във времето и да бъда на мястото на тези хора? Изглеждаха толкова елегантни, изискани, различни. За съжаление, и двамата бяха починали отдавна и всички въпроси останаха без отговор. След време започнах да проучвам историята на рода. Научих подробности, за които не бях чувала никога, разбрах за съществуването на хора, които не познавах, открих още прашни стари фото албуми.
Около тези разкрития и лични истории, не можех да спра да мечтая за едно пътуване през вековете, дори само в снимки. И точно когато си го пожелах, за късмет се запознах с Бернд, моят фотограф. Срещнахме се в една ФБ група, наречена Hamburger Fotofreaks и той веднага се запали по идеята ми за фото проект. Бяхме единодушни, че ще е само за забавление, без напрежение, срокове и ангажименти. Разбрахме се и да се изслушваме и да обсъждаме свободно идеите си. Бернд е запален любител фотограф и technology freak. Никога не бях позирала преди, ако не броите няколко лични фотосесии и безброй снимки от партита във ФБ. Нямахме бюджет за костюми под наем или асистенти, направихме всичко сами – от грима и стайлинга, до избора на локации и обработката на снимките. Бернд проучваше фотографските техники, използвани през съответната епоха и изпробва доста Фотошоп обработки, за да придаде на кадрите автентичен вид. YouTube беше моят личен асистент, взаимствах уроци за грим и прически. Pinterest ме вдъхновяваше с ретро снимки, търсех подходящи дрехи и аксесоари в магазини втора употреба и eBay. За щастие, модата е циклична и с изненада установих колко подходящи неща имам в гардероба си.
Проектът доби нови измерения, когато започнахме да снимаме и трябваше да се подготвям за всяка сесия, да се интересувам какво е било специфично за определения период, особено онези, на които не съм била свидетел. Проучих историята и модата за отделните декади, за да позиционираме в конкретна година всяка снимка. Взех предвид историческите събития, които са се отразили върху живота на жените както на Запад (основно САЩ и Германия), така и на Изток (вкл. в Естония, където съм родена). Установих, че освен да се питам какво се е случвало в ежедневието им, исках да го съпоставя със световните събития и как е рефлектирало това върху образите. Какво е формирало характерите им, какво ги е мотивирало, какво обществото е изисквало от тях и какви са били мечтите им. Модата и фотографските техники също изиграха роля във всяко десетилетие. Искахме чрез кадрите да предадем емоцията, атмосферата, да обрисуваме всеки детайл, доколкото ни позволяват нашите непрофесионални нa историческo и експертнo ниво познания.
Пропътувах цял век за една единствена година!
 |
|||
| 1914 – бях заложник в бляскавата клетка на обществото, мъжка собственост без всякакви възможности, защитничка на правата си пред закона |
 |
| 1923 – осмелих се да покажа леко разголени крака и бях сметната за прекалено разкрепостена заради банския си костюм |
 |
| 1935 – скочих в бляскавия свят на Холивуд |
 |
| 1945 – отпразнувах края на войната и завръщането на моя смел войник |
 |
| 1957 – шетах и готвих, докато чакам лъжливия си съпруг да се прибере от работа |
|
|
||||||||
| 1967 – влязох в ролята на палава и дръзка девойка, луда по Бийтълс и мод движението |
 |
||
| 1973 – изгорих демонстративно сутиена си, прегръщах дървета, наслаждавах се на свободата |
 |
||
| 1985 – независимо работещо момиче с кариера, управлявах света и харесвах подплънките |
 |
| 1993 – изживях отново тази година, този път като върла почитателка на MTV |
 |
| 2007 – превърнах се в самовлюбена реалити звезда, обсебена от външния вид и славата |
 |
| 2014 – накрая се завърнах в поколението на „селфитата“ и наблюдаващите живота през мобилния си телефон |
Това далеч не е краят на моите пътешествия в миналото. Бернд се запали покрай мен по Златната епоха на Холивуд. Желанието му да проучи стари фотографските техники ще ми позволи отново да пътувам назад във времето и през 2015. Всичко започна като скромно желание да пресъздам атмосферата от старите кадри и се превърна в сериозен проект. Имам намерение да подбера в книга любимите си моменти от това пътешествие, да обрисувам живота на жените, да им отдам чест и да отбележа всяко тяхно значимо постижение през последните 100 години.
Woman through a Century
Going through the old photo albums of my grandparents a few years ago planted the first seed of curiosity into my imagination. What would it be like to travel back in time and feel what it would be like to be them? They looked so elegant, so sophisticated, so different. Unfortunately both of them were long gone by then and all the questions I had never asked remained unanswered except for by my own imagination. A couple of years later I began research on my family heritage. I got to know parts of my family history I had heard nothing of, learnt about persons I had not known anything about, discovered more dusty old photo albums. In the middle of all this family history and personal stories I couldn’t help but dream that I could time travel, at least through photos. And curiously enough, just as I had made that wish, I got to know Bernd, my photographer. We met in a Facebook group called Hamburger Fotofreaks and he was immediately enthusiastic about my project. We agreed that our main goal was going to be to have fun with this, not put ourselves under time or performance pressure and just be open about each other’s ideas and suggestions. Bernd is a passionate hobby photographer and a “technology freak”. I have never modelled in my life (if you don’t count the couple of private photo sessions and endless party photos on Facebook as experience in modelling). We don’t have a budget for costume rentals or assistants. We do everything ourselves – from make-up and styling to location scouting and photo editing. Bernd reads about the photography techniques of the past and tries out the vast selection of Photoshop filters to give the photos an originally “old” look. Youtube has been my personal assistant with its tutorials for hair and make-up. I look for inspiration in the old photographs on Pinterest, shop for outfits and accessories in second hand shops or on eBay. Fortunately much of the fashion repeats itself and I was amazed myself how many outfits were already hanging in my closet.
The project took on a new dimension when we started putting the idea into practice and I began to prepare for each shooting, reading what was special about each decade, especially about those that I had never experienced firsthand. I did research on the history and fashion so that we could pick a year out of each decade which we would depict in the photos. I had to consider the historical events that took place for women both in the West (mainly the USA and Germany) as well as in the East (e.g. in Estonia, where I am originally from). I realized then that instead of just asking what was going on in the lives of those women in the old photographs that I used as inspiration, I now wanted to know what was going on in the world in that moment of time and how that was reflected in the photos and in the lives of these women. What shaped the women to be what they portrayed in those old photographs, what moved them, what the society demanded of them to become and what their own wishes of the heart were? Fashion as well as techniques and trends in photography also played a big role in each decade. And that is how we tried to approach each photo shooting – to convey the emotion and depict each detail as accurately as our non-expert and non-historian understanding would allow.
I travelled through a whole century in one year. I had been kept a prisoner in the gilded cage of society, a right-less property owned by man, so I stood up for my equal rights in the eyes of law in 1914. I dared to show some leg and was considered promiscuous for revolutionizing beach wear in 1923. I plunged into the glamour world of the Hollywood silver screen in 1935. I celebrated the end of war and return of my brave soldier in 1945. I cooked and cleaned and waited for my cheating husband to return home in 1957. I was a playful cheeky Beatlemania-infected mod girl in 1967, excited about my idols’ new record. I hugged a tree and felt so free in 1973 (after I had burnt my bra). I ruled the world as an independent self-confident (shoulder-pad-loving) career woman of 1985. I relived 1993 but this time as a woman from the West, access to the world I had only known through MTV back then. I became a narcissistic reality TV star in 2007, obsessed with my own beauty and fame. And finally I returned to the Selfie Generation of “lookers at life through a lens” in 2014.
But this is not the end of my time travels. I have infected Bernd with my passion for the Golden Age of Hollywood and his ambition to learn about the era’s technical specs of photographing will allow me to visit some of the past decades more frequently in 2015. My project that started out as a secret wish to dress up and copy an old photograph has blossomed into a much bigger ambition for me for 2015. I will collect all of my favourite moments of the journey into a book and write about the woman through a century, celebrating her and her achievements in the last 100 years.
Grete Erma
Born in Estonia in 1979
Living in Hamburg, Germany, since 2004
Bernd Malöwsky
Born and living in Hamburg
В средата на девети месец, две седмици преди да се появи М. Както каза едно приятелче на М.: „Е-е-е-егати тумбака!“. Благодаря на Светлана, че не ме накара да обличам еротично бельо, да развявам розови шалове, да заголвам корем, да правя сърца с пръсти и да гледам отнесено. За нашето семейство тя е феята на спомените, запечатва ги по най-лежерния и естествен начин. Обичаме я!
Снимки: Светлана Стоянова
Меги е моя приятелка и съученичка от по-късен випуск в Испанската гимназия и Испанска филология в СУ. Работи в Институт Сервантес и най-логичната локация за снимки беше именно там. Изключително лъчезарна, положителна, усмихната и енергична – това място й пасва идеално!
Локация: Instituto Cervantes Sofia
Ако имате желание да подкрепите Институт Сервантес в обществената дискусия за неговата съдба, можете да го направите тук.
Този блог е своеобразен дневник на това, което се случва с нас и няма как да пропусна снимките за Grazia, в които участваше Мартина по любезна покана на екипа на списанието.
Представената колеция беше All for Children на H&M, 25% от чиито продажби отиват във фондовете на Unicef.
Сесията се проведе в парка на Военна академия, само по себе си приказно и магично място. Като прибавим изключително забавните, прецизно изработени, идейни и удобни дрешки, чудесния екип на списанието и трите очарователни модела, получи се една неповторима есенна сутрин. В суматохата пропуснах основен и важен момент – първата целувка на Мартина, запечатана от обектива на Ели. Правихме балони, разказвахме приказки, обещавахме сладоледи, черпихме се със сокове и бисквити, викахме истерично, за да привлечем вниманието на децата, имаше малко сълзи, много смях и емоции.
Мартина е изключително горда, показва на всички списанието и преди да стигне нейните страници пита задължително: „Готов ли си да ги видиш?“. С нетърпение чакаме 18 октомври, когато колекцията ще бъде в магазините, за да се сдобием с обувките с лисица, роклята в цвят горчица и мечешките лапи и шапка!
Снимките са любезно предоставени от списание Grazia
Фотограф: Елена Ненкова
Стилист: Сирма Чаушева
Дрехи: H&M All for Children
Модели: Мартина, Блага и Анастас
Гостуванията из блог пространството нараснаха застрашително, заедно с игрите, наградите, анкетите, въпросите – лудница! Въпреки че вече гастролите в LaMartinia не са толкова чести както преди (всеки понеделник) поради липса на време, рубриката продължава да съществува – вече повече от 2 години. Реших да спестявам пространните уводи, благодарностите за участието и т.н Фактът, че съм избрала и поканила конкретните хора означава, че ги харесвам и силно одобрявам това, което правят. Затова отсега нататък просто ще ви показвам техните неща, достатъчно говорещи сами за себе си.
Яна снима прекрасно и е крайно мил и отзивчив човек, истинско удоволствие е да се гледат нейни работи, сами ще се убедите. Фен съм й не само заради вълшебните кадри, а и заради скоростта и скромността, с които напредна в снимането – рядко срещана комбинация.
Яна е тук:
__________________________________________________________________________________
Никола, фотоапаратът и компютърът, пълен със снимки – заемат целия ми свят и няма място за друго. Щастлива съм. Много. Искам да умея много неща, но най-много искам да мога да снимам като руските фотографи – щом видиш снимката, да видиш и душата, и на модела, и на снимащия. Не смея да правя снимките, които искам. От страх, че ще вложа много енергия, а няма да ги харесам после. Пълен егоист съм – затворен в своя си свят: на снимките, на децата и на булките, добре ми е там. Искам снимките ми да са преди всичко емоционални, човешки, говорещи, още не са.
Това си е мания, болестно състояние, всички „болни“ ще разберат – заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки…
Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива…
Това си е мания, болестно състояние, всички „болни“ ще разберат – заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки…
Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива…
