Публикации

Hikkaduwa: костенурки, сърф, цунами, залези и пясък като захар мусковадо

Когато планирахме маршрута за Шри Ланка бях толкова объркана от цялата информация онлайн, че почти се отказах. Едно място ли, друго ли; колко нощувки и къде; да обикаляме ли повече, или да го даваме по-спокойно; да се напънем да видим всичко, или да се примирим, че няма как да стане за 12 дни.

Точно тогава влязох в една ФБ група за бакпак туризъм и въпреки че не пътуваме по този начин, ни допадат местата, които те харесват – без големи хотели и групи, с повече местни, отколкото туристи, по-автентични и необезобразени от масовия вкус. Един много отзивчив австралиец, наскоро ходил с децата си, беше така добър да ми отговори на всички въпроси и да ми предложи места, които са му харесали, а и са подходящи за семейства като нас. Още в началото ме отрезви, че или трябва да изберем плажен тип ваканция, или по-приключенски, из планинските райони. На въпроса ми възможно ли е да съчетаем двете ми отговори без колебание НЕ (освен ако не искаме да отегчим и изморим до крайност децата). И беше прав, доволна съм, че го послушах.

По темата как планираме пътуванията си ще подготвя отделна публикация, защото често са ме питали. Накратко – с маршрутите и нощувките се занимавам аз, останалите просто приемат или отхвърлят, но винаги го съгласувам с тях, за да няма хън-мън. 

Въпреки огромното ми желание да се разходим из вътрешността на страната и планинските маршрути, семейният съвет реши да наблегнем на океана, просто нямаше как да успеем и с двете. Избрахме по-малки населени места и отхвърлихме тези, които се славят с инстаграм горещи точки за снимки, да бъде максимално фотогенично не е сред приоритетите ни.

След кацането в Коломбo сметнахме, че няма да имаме нужда от нощувка там, а направо отпрашваме (100 км., със случайно срещнат частник такси, проверихме преди това цените) към първата си спирка – Hikkaduwa. Избрахме я заради няколко неща: сърф обстановка (не караме, но харесваме подобни места), огромен широк плаж, заливи за плуване, много места за хапване, оживено, но не прекалено.

Нощувахме в  хотел в долната част, по-спокойната, до Nаrigama beach, който се оказа сърфистка зона и беше истинско удоволствие да сме там. Всяка сутрин по изгрев сърфистите изпълваха пространството пред хотела в очакване на вълните – истински красива гледка, която запечатах в съзнанието си от покрива на хотела и дори не се опитах да снимам, защото нямаше да успея да я пресъздам подобаващо.

Тъй като не сме от типа пътуващи, които обичат да висят на плажа по цял ден, първият въпрос на всяко място е: какво има за правене/гледане/посещаване. Това са основните неща в Hikkaduwa (плюс резерват за корали и сърф училища, които пропуснахме, просто нямахме време):

Плажът с костенурките

На левче с тук-тук нагоре към градчето се намира лагуна, в която всяка сутрин излизат костенурките, в напълно естествена среда, без ограждения, ограничения и атракции. Има единствено местни, които предлагат безплатно специални водорасли, за да ги нахраниш, така избягваме опити да им бъде даван банан, например, както и други  опасни и вредни за тях храни. Посъветваха ни да отидем преди 7, за да успеем да им се порадваме сами, но най-ранният час, в който сколасахме, беше 8. Децата бяха супер щастливи, костенурките са огромни, спокойни и плуват в краката ти. А когато към 9 се оттеглят навътре, остават кучетата, винаги привлекателни обекти, особено за Матеа.

Кану, шнорхелинг и риболов

В същия залив (Turtle beach) можете да се разходите до близки места, подходящи за шнорхелинг и риболов. Лодките са подобни на кану, изключително тесни и ненадеждни (Матеа стоеше права, залепена за стените, хаха), снимки нямам, защото всичките усилия бяха да се закрепя и да опазя децата, докато Тито се гмуркаше. Грешка беше, че не взехме маски Subea за всички, отидохме само с една, но карай. Тито се отчете и с огромна риба, която подарихме на лодкаря. Лагуната е приятно място, но плажът ѝ е прекалено населен за нашия вкус, предпочитахме този пред хотела ни.

Цунами музеят

Едно от най-впечатляващите места за децата – разказ, снимки и свидетелства за катастрофата, сполетяла страната през 2004 г. Вълната е резултат от земетресение в Индийския океан, удря първо Hikkaduwa и е с размер почти 20 метра, трагедията е огромна, загиват над 30 000 души, местни и туристи. В залата с най-ужасяващите снимки не се допускат деца, всичко е хем информативно, хем крайно емоционално, излязохме със сълзи и безмълвни. Пред музея има мемориал, върху който символично са изобразени сцени от 26 декември. Много специално място. 

Резерват за костенурки

Казват им turtle farms, но реално са места, където се лекуват ранени костенурки, излюпват се и укрепват малките на загинали или неспособни да се грижат за тях майки. Някои са с откъснати крайници и остават постоянно там, тъй като не биха се справили сами в естествена среда. Децата бяха безкрайно щастливи да ги докоснат и подържат, получихме специално разрешение за това.

Будистките храмове

Рядко и малко снимам в църкви и храмове, но има няколко в близост до Hikkaduwa. В единия попаднахме на церемония, свързана с кражба в дома, беше изключително интересно за наблюдение.

Плаж, гонене на вълни, залези и дълги вечери със заровени в пясъка крака

Най-приятните занимания всъщност – тоталното безвремие и шляене по плажа. Пясъкът там прилича на захар мусковадо – влажен, ситен със златист цвят, полепващ по кожата. Вечерите са дълги, разперени и напоителни. Бях си обещала да не нося апарата навсякъде с мен и да се наслаждавам повече на живо, не през обектива. Лежерно, непретенциозно и освобождаващо място. Има хотели и хостели за всеки вкус – от класически лукс до сърф и бакпак атмосфера. Хареса ни изключително много и липсата на напрежение да ходим някъде надалеч, да правим някакви консумиращи енергия неща, да покриваме планове. Всичко течеше бавно и изпълващо –  ние и океанът пред погледите ни.

/0 Коментари/by

Шри Ланка, сияйният остров

Ако има далечно място, където бих се върнала веднага, то без съмнение е Шри Ланка. Няма да ми стигне времето и мястото да описвам красотите и достойнствата му, но едно от най-съществените може би е, че там децата се чувстват щ а с т л и в и. 

Преди да го изберем разгледахме много места, кое от кое по-красиви и екзотични, но все нещо наклоняваше везните в посока против – дългите полети, трудното придвижване на място и тълпите туристи бяха основните. За момичетата щеше да е първи досег с Азия и беше важно да е плавен, въпреки че са свикнали да пътуват от съвсем малки. „Индия за начинаещи“, това определение срещнахме някъде и се оказа съвсем вярно.

Островът е изключително подходящ за семейна ваканция и накратко ще се опитам да обясня защо.

1. Полетът до там е сравнително кратък  – лети се до Доха или Дубай (4 часа) и още 4 часа до Коломбо, което си е нищо в сравнение със 17 до Куба, да кажем. Независимо дали са дневни или нощни полети, децата ги понасят леко и забавно в хапване и натискане на монитора в самолета. Пристига се неусетно, няма го безкрайното висене по летища, Доха и Дубай са чудесни спирки, дори да имате повече престой между двата полета. 

2. Не се изискват никакви ваксини – ако сте с деца това значително улеснява нещата, не планирате, не изчислявате, не се подготвяте. Рисковете за здравето съответно са по-малко и на място.

3. Самият остров е малък и се стига бързо до всяка точка – определено е голям плюс, не се налага да правите вътрешни полети, което винаги изморява, оскъпява и разкъсва времето (освен че е досадно). Имате разнообразни транспортни средства – автобуси, влакове, частни таксита. Винаги и до всяка точка все някой може да ви закара на изгодна цена. Дори да не ви се блъска по градския транспорт (екстремно преживяване, признавам), можете да си наемете частен бус/ван, който да ви извози докъдето пожелаете. Има и местен uber, а ако става въпрос за по-кратки дестинации можете да ангажирате тук-тук, цените са още по-ниски. Багажът в тези малки колички винаги се намества по магически начин, дори да сте с куфари. За четиричленно семейство като нас е супер опция, събираме се перфектно.

Приятелят ни от Hikkaduwa, местен шофьор на тук-тук

4. Евтино е – не само сравнено с други континенти, а и с други азиатски страни. Нощувки, храна, транспорт, активности – всичко е достъпно. Няколко примера: огромна къща с четири спални и градина в джунглата – 50-60 лв. на вечер; тук-тук транспорт на къси разстояния – 0.50 – 1.00 лв.; хапване – 2-5 лв. на човек. Цените са по-различни в ресторантите, разбира се, но все така ниски.

5. Природата е невероятна – дали ще сте в джунглата или на брега на океана, природата на острова е ВЕЛИКА. Зелено, пищно, екзотично, незастроено, истински разкош. Животните са навсякъде – маймунки по улиците, гущери из пътеките, всякакви видове малки гризачи и пъстри птици в дворовете, за децата това е истински рай. Лагуни, сладководни езера, реки, водопади, планини – има всичко на къси разстояния.

Дървените конструкции за риболов, така са се прехранвали преди години

6. Безброй активности, разнообразни локации и неща за правене – сафари, спускане от палма, уроци по сърф, шнорхелинг, лодки, канута, посещение на чаена фабрика, на градини с подправки, на текстилни фабрики, остров на канелата, резерват за костенурки, музеи. Всички подходящи за деца и безкрайно интересни за тях. Цените отново са ниски. Едва ли ще ви стигне времето за всичко, но опциите са многобройни и за всеки вкус.

Пред хотела ни в Hikkaduwa, популярен surf spot

7. Отношението към децата е невероятно – ще кажете, ама то навсякъде е така. Ми, не съвсем. Не, че е нужно да е нещо извънредно, но в Шри Ланка има особено мило и топло отношение. Не само персонала, но и непознати хора са супер внимателни и толерантни към най-малките. Жената, в чиято къща се настанихме, например, още с пристигането ни гушна Матеа и не я пусна докато се настанихме, с такава любов, все едно ѝ е собствено дете. Децата там се чувстват комфортно, приети, обгрижвани, съответно и родителите са много спокойни.

8. Всички говорят английски – за по-големи деца, които поназнайват, е голямо улеснение, могат да попитат нещо, да си купят сладолед, да отговарят на въпроси. Почти всички местни знаят езика, дори и на базово ниво е вариант за комуникация. Няма да забравим пазача на един от хотелите, всеки ден по няколко ни задаваше едни и същи въпроси, явно това си знаеше, и накрая заспиваше на един стол в градината, страхотен агент.

Служителки в чаената фабрика Herman`s

9. Безобразно вкусно е – ако децата ви са почитатели на плодовете, рибата и къри манджите, ще попаднат в рая. Супер сладки неизвестни плодове, разнообразни ястия, далеч по-слабо пикантни от индийските, ананаси на плажа, прясно изцедени сокове за стотинки (абсолютен наш фаворит). Толкова вкусно май не ни е било никъде досега. Не сме имали нито ние, нито децата, каквито и да било стомашни проблеми и несгоди.

Количка за плодове в Galle

10. Безопасно е – доколкото това може изобщо да се твърди. Няма престъпност, отвличания, изнудвания, обири. Джебчии можете да срещнете навсякъде по света, но не само че не попаднахме, а и ни върнаха раница с пари, техника и други вещи. Природни катастрофи е имало, вероятно ще има и занапред (цунамито през 2004, например), но в този живот човек не може да се предпази и да предвиди всичко. Малко след като се прибрахме се случи и един ужасяващ терористичен акт, в който загинаха много хора, но това, за съжаление, е опасност във всяка една точка по света. В Шри Ланка е често явление да срещнеш жени чужденки, които пътуват съвсем сами без притеснения – показателно за нивото на сигурност там.

10. Няма тълпи от туристи – може би сме уцелили моменти или избрали места без много навалица, но и като цяло дестинацията е по-слабо позната и посещавана от Индия, Тайланд, някои части на Индонезия, да кажем. Дори в големите градове като столицата Коломбо няма да срещнете тумби туристи, което за нас е голям плюс. Тези пък, които избират Шри Ланка са приятни, ненатрапчиви, готини хора, има много любители на водните спортове (сърф, кайт, гмуркане), семейства с деца, backpack туристи, женски компании.

Плажът на Hikkaduwa

12. Местните са безкрайно сърдечни и мили – освен природата и историята, най-големият ресурс и достойнство на острова са ХОРАТА. Сърцати, внимателни, мили, раздаващи, топли. Чувала съм и противни впечатления, но мога да кажа само добри думи. Чувствахме се като у дома си и бихме се върнали пак с радост.

Домакините ни в Dalawella

Ваканцията ни в Шри Ланка беше просто невероятна, може би защото не се засилихме да обиколим всичко, а избрахме само океански точки +джунгла със сафари (пропуснахме планините, за да не товарим графика и децата). Нямаше умора, напрежение, препускане, беше истинско удоволствие с несравними емоции. В следващи публикации ще разкажа за местата, на които бяхме и как разпределихме времето си там.

А островът наистина е сияен и остана завинаги в сърцата ни♥

/0 Коментари/by

Време не за себе си, а за нас

Напоследък често срещам материали – къде (само)иронични, къде не толкова, за това колко е тежко да имаш деца.

Как отнемат от времето „за себе си“; колко енергия, сили, недоспиване и нерви са нужни да ги отгледаш; какъв, едва ли не, героизъм е да си родител; какви лишения и компромиси се налагат, щом имаш семейство; как все мечтаем да избягаме/да се скрием/да изчезнем/да рестартираме/да заредим батериите.

Въпросът не е до каква степен тези неща са валидни, всеки вероятно ги е изпитвал, а и всички сме в различна ситуация, състояние на духа и етап от живота си. Важното е друго: дали в тази вълна от неудовлетвореност, вайкане и желание за нещо различно не губим основния смисъл. А смисълът са те и това, което носят – любов.

Напоследък чакам с все по-голямо нетърпение ваканциите ни, не толкова заради мястото, не толкова да сменя обстановката и перспективата, да си почина, да релаксирам на някой бряг и да обявя в социалните мрежи #vacationmoodon, а …заради тях. В тези десетина дни, когато сме плътно заедно и времето ни се стеле между плажа, боровата гора, порцията риба, чистите бели възглавници и пясъка в косите, усещам най-силно как двете бързо порастват и колко са се променили, дори за няколко месеца, досущ като малки хамелеони. Движенията им, погледите, думите, историите – всичко търпи шеметна метаморфоза, която в делниците понякога пропускаме. Това прави ваканциите толкова ценни и важни, искам да наблюдавам и да усещам всяка вибрация, да запомня всичко. 

Отношенията между двете са едно от най-красивите и сложни неща, на които съм ставала свидетел. Сестри, приятелки и съмишленици, понякога врагове, съперници и опоненти – светкавично завихряне на емоции, сякаш буря се извива и за минути утихва, за да отстъпи място на благото следобедно слънце. Преплитане на характери, принципи и вкусове, безкрайно любопитен детски лабиринт, на който ставам свидетел.

Този юли, в „нашата“ къща, на „нашия“ остров, където всичко ни е познато и близко, където си почиваме най-добре и не бързаме в обиколки на нови места. Снимам ги почти скришом, за да не им преча и да запазя момента непокътнат. Всяка вечеря навън, всяка закуска на двора, всеки следобед на плажа, всяка песен на пълен глас в колата, всяка шега и закачка, всеки дребен или голям разговор, всеки танц късно вечер под песента на цикадите, всяко ново овладяно умение – толкова плътно и изпълнено с обич е всичко, че ти идва да спреш времето и да нарисуваш в съзнанието си детайлите един по един, точно както са сега. 

И не, ваканциите ни никога не са хармоничи и гладки като сутрешно море – спречкваме се често, спорим много, понякога си викаме, избухваме и прибързваме. Имаме премеждия и инциденти, правим необмислени постъпки, грешки или откровени глупости, дори и ние, уж големите. Но сме се научили да обръщаме всичко в смях и прегръдки, да си признаваме, когато бъркаме и да не таим яд. Защото нямаме време за губене. „Време за себе си“ сме имали дълго преди появата на момичетата, дано имаме и дълго след като те двете поемат по своя път. Времето обаче сега е за нас четиримата з а е д н о – един до друг и един за друг.

Последния ден на тази ваканция бяхме отделили за лодка, само за нас, накъдето ни видят очите. Предишната вечер обаче Мартина претърпя инцидент на плажа. Всичко приключи със сериозна уплаха, но и с шев на крака и забрана от лекаря да влиза във водата. „Ей, како, добре че стана последния ден, а не първия, нямаше да можеш да плуваш изобщо!“, каза Матеа в знак на съпричастност и постоянно мърмореше ядосано „Уф, това остро нещо, как те набоде…“  В ситуации като тази най-силно се усещат общият дух и любовта, можеш дори да ги различиш във въздуха.

Решихме все пак да се качим на лодката, въпреки контузията, но се разбрахме никой да не плува (нещо, което чакахме с нетърпение) от солидарност към Мартина. „Един за всички, всички за един“. И няма да забравя погледа ѝ в този момент – поглед, който носи големия смисъл на всичко.

Поглед, за който има една единствена дума.

Любов.

*Публикацията е осъществена с любезната подкрепа на Danonino. 

/1 Comment/by

Филипински дневници: Cebu city

Самолетът ни изплюва първо в Доха, после в Манила, и накрая в Cebu City (кралицата на юга) за два градски дни преди бохолската джунгла.

Себу е врящ, жарък, шумен, миришещ на риба и прах, с невъобразим трафик и свои собствени правила. Всичко жужи, гъмжи и цвърчи от жегата, тълпата носи през улиците, около пристанището и през претъпканите с какви ли не превозни средства кръстовища, изнежените ни от зимата бледи тела. Всеки местен е метнал парче хавлия на рамото, за да попива потта от челото и врата си, туристи почти няма, а всички разкошни боси сладки деца охотно застават пред обектива ти, сякаш само теб са чакали за поза, усмивка и снимка.

Сменяме няколко от прословутите филипински jeepney – стари бракувани щатски джипове, трансформирани в малки открити бусчета и накичурени като селски панаир – буквално се катерим един върху друг заедно с местните, корите им с яйца, бохчите, кашоните и кокошките, докато висящ от платформата филипинец събира банкноти между пръстите си и подвиква „One more, please!“. Отбиваме се прегладнели в местна закусвалня – сочим каквото поръчват останалите и се озоваваме с по няколко пролетни рулца филипино стайл в пластмасови чинии – техните lumpia, заедно с лепкав ориз в бамбукова кутийка и няколко найлонови пликчета, с които всички се хранят като с ръкавица, и после изхвърлят където им падне.

Въртейки се около пристанището нахълтваме на местния пазар, където жени разпорват огромни риби, чистят миди, редят чирози на високи купчини с виртуозна сръчност и мият ръце в големи легени, пълни с вътрешности. Привикват ни да си купим пилета, подправки и банани, докато местните грабят всякакви продукти и ги отнасят с бохчи върху скутерчетата си след кратък пазарлък.

Преди хотелът да ни върне в нормалните температури и звуци, спираме в малко кафене за студена бира. Няколко масички отпред са заети от местни на по бутилка ром, носят ни любезно столове, отнякъде се точат хитове от 90-те, пристигат други коли, отварят багажниците с огромни колони и става абсолютно улично парти. Седиш и пиеш San Miguel, сякаш винаги си бил тук, на този ъгъл, а и ще останеш дълго време. Не разбираш нищо от разговорите им, а те от твоите, и това, смесено с грохота от булеварда, лепкавата влага във въздуха и умората от дългите полети, те хвърля в едно полунирванно състояние на блаженство и мир.

На следващия ден ни чака ферибота за Бохол и малката ни къща в джунглата, а в Cebu ще се върнем след няколко дни, за да отпрашим с вътрешен полет за следващия остров.

/0 Коментари/by

Тайната лагуна unplugged

Последните 5 дни от  пътуването отделяме за релакс моментите – плаж, коктейли, обиколки с лодки из околните острови, т.нар. island hopping, на които сме почитатели. Направили сме си сметките без филипински кръчмар обаче.

Още на пристигане с буса на ужасите (за него друг път, около 8 часа кошмарно друсане от летището до селото) ни посреща огненочервен залез, който се процежда зад облепените с тиксо прозорци. На вятър е, казва някой от другите пътници, а ние изтръпваме. Вятър, дъжд, тайфун, ноу фън?

Айде бе, не може чак с такъв кофти късмет да сме, си мислим,  и след като бусът най-накрая ни изплюва, оптимистично се отправяме към къщата. Топло е, но духа жестоко, почти ни отнася чиниите на вечеря, а палмите се огъват като житни класове. „Аз винаги имам късмет с времето!“ – казвам за тонус, не съвсем убедена.

На следващата сутрин с покруса установяваме, че бреговата охрана е прекратила всички 4 вида турове, не излизат дори рибарските лодки. Местните вдигат рамене, даже собственикът на къщата, който е усмихнат оптимист, казва плахо: „Не знам, много е силен вятърът този път, откакто тайфунът вилня, не са отменяни турове…“, което съвсем ни хвърля в мрак.

Иначе времето е прекрасно, идеално за плаж слънце зад облак, не се усеща жегата. Огромни вълни, малко мътни, но карай. Обикаляме по съседни плажове, гледаме залези, пием бири и коктейли, ядем риба и … следим прогнозата. Буквално през 15 минути. Толкова живо от метеорология никога не съм се вълнувала, обикновено приемам със смирение условията – каквито, такива. Но да дойдем за 5 дни именно на този остров и да ни запука тайфун – никак не е готино. Освен туровете сме запланували и риболов с местна лодка само за нас, вече сме договорили цената, но и това мероприятие е под въпрос.

Понеделник – отменени. През нощта се излива мега порой, който съвсем отмива всяка надежда. Вторник – отменени. Духа яко. Малко вече се отчайваме и решаваме, че ще си тръгнем без да обиколим лагуните. Егати късмета… На плажа излиза някаква калифорнийска двойка модели  – адски красиви руси мъж и жена, по 2 метра високи, напълно екипирани, които порят вълните и правят лупинги с кайтовете си в еднакви цветове, красота! Е, поне някой да му се кефи на тоя тъп филипински вятър…

Почти сме увесили нос, когато на третия ден отварят туровете. Направо ни идва да крещим и да се въргаляме по улиците от радост. Нахлуваме в агенцията, грабваме по едни водни обувки (все още отказвам да си купя този ужасно грозен артикул) и зачакваме да ни извикат. Били сме на такива турове много пъти, с децата и без, няма какво да ни изненада. Само така си мислим…

През последните 2-3 години туризмът на Palawan, и изобщо на Филипините, се увеличава, увеличили са се и лодките. И вместо да нагазите до коляно, трябва да изминете, направо да преплувате, разстоянието до трета или четвърта линия, за което никой не ви е предупредил. 9 сутринта е, а тогава водата хич не е топла, заради ветровете последните дни си е направо студено.  Аз съм се спретнала с бледосиня блузка с дълъг ръкав с перлички,  която прогизва, защото решавам, че ще сваля само късите панталонки – нашата лодка не може да е чак най-отзад. Е, най-отзад е! Група китайки, увити с дрехи от глава до пети пищят от студа, вдигнали багажите си докъдето могат, деца се катерят по главите на родителите си, ценни вещи се бутат в непромокаеми торби. Един младеж от екипажа грабва чантата ми с фотоапарата и така поне спасява него (не влиза в новата ни гумена оcean bag, топ аксесоар по тези ширини).

Нито е да плуваш, нито да си ходиш небрежно, докопваме се някак си до лодката, издрапваме по клатещата се стълба и присядаме на пейките. Слънце няма (отгоре има навес) – единственото слънчево място е в края, където ми обясняват, че не трябва да се настанява никой. Окей, само дето измръзвам. Нямам резервни дрехи, само ужасна малка хавлиена розова кърпа, която сме купили от селото, щото „Мария, не мъкни кърпи от София, там ще има по-готини“. Както и да е, сваляме дрехите, намятам кърпата и се правя, че ми е кеф. Толкова ги чакахме тия пусти турове, няма как да не е кеф! Порим вълните, аз си тракам със зъби, започва да напича, алелуя.

Точно ме е нагряло приятно в гръб и се поотпускам, спираме на първата лагуна. Разбира се, пак сме на не знам коя си линия и се налага да плуваме. Може ли след малко? Ми не, всички слизат. Водата ми се струва още по-ледена. Доплуваме до някакъв мини плаж, заедно с  тълпа хора, аз уцелвам висока подводна скала и си ожулвам жестоко до кръв и двата крака. Псувам наум, защото на глас не умея, стигаме до брега и виждаме, че водачите насочват всички към малък проход в скалите – нали е Тайната лагуна, дошли сме дотук, влизаме.

Започва се едно чакане в плиткото, на СЯНКА, където с още 100-ина човек дзиндзирикате пред дупката, почти долепени един до друг, опитвайки се да не си гледате в задниците. По средата на тълпата има една смугла амазонка по прашки и супер стегнато дупе с пъпка отдясно, имам чувството, че всички сме съсредоточили погледи именно в тази конкретна точка. Няма с какво да се наметнеш или облечеш, всички са настръхнали и огънати от студа, но носят камери и телефони в пликове, ние сме от малкото без. Идва нашият ред – налага се да направиш почти шпагат, за да влезеш в лагуната, водачите помагат на всички, защото е адски хлъзгаво. Освен кървящото ми коляно, съм и с един доста изрязан и супер неудобен за подобни активности бански (другият беше мокър), с който имам чувството, че все нещо ми е навън, особено когато съм разположена акробатично върху мокра скала, нали…

Както и да е, във филипински шеги и закачки се набутваме в прохода, озовавайки се в мътен гьол, който може би е много красив ако: 1. Не ти е зверски студено 2. Не си си свалил кожата преди малко 3. Сте само вие двамата, без тълпата, която размътва водата. В лагуната има един хот спот, на който всички се снимат – знаете ги ония кадри – в гръб, поглед през рамо, отметната на една страна коса, като Венера, изгряваща от синьо-зелените вълни. Амазонката с прашките е най-добра в позирането, вече виждам как валят лайкове под хаштагове #lovemylife #lovewhatido #islandlife #travelgram. Хубаво е. Зъзнеш, зъзнеш, хоп – снимка с усмивка за Инстаграм, после пак си зъзнеш на спокойствие, общо-взето това е положението тук. Надсмиваме се ехидно – нито имаме с какво да се снимаме, нито ни е до това. Е, който не иска снимки, пак се нарежда на опашката, този път за излизане. Направо съм готова да убия някой, за това ли беше целият зор?! Искам само да се добера до лодката и просто да се увия в нещо. По принцип не мрънкам, но когато ми потънат гемиите, въздухът се напряга.

На следващата лагуна хората се гмуркат за шнорхелинг, Тито включително, аз не мърдам от слънчевата пейка, като гущер на припек. Било като картичка долу, не ме интересува, оставам на сухо, буквално и преносно. Обувките очевидно не са моя размер и гледката с тях е още по-гротескна, но сега последното, което ме инетересува, е как изглеждам. Обикаляме нататък, пропускам и каякинга, когато с облекчение виждам, че започват да приготвят обяда. Няма да разказвам как мият във Филипините чинии, това са само подробности. Шишове с месо, ориз, салата, плодове – рай! То и зъзненето изтощава. При всяко спиране и тръгване водачите трябва буквално да „разплитат“ прътовете на лодките, за да не повлечем някой с нас. Вече съм се стоплила, нахранила и почти забавила за ожулването, което беше още по-незабравимо заради супер солената вода.

Последната спирка е един разкошен плаж, на който все пак възстановяваме нормалните температури във вече по-топла вода, с някой и друг коктейл, както си трябва. На прибиране с облекчение слизаме от лодката и доплуваме до брега. Толкова го чакахме тоя тур, а то…

На следващата сутрин обаче, последната ни на острова, времето е великолепно, топло и ясно още от сутринта. Собственикът на рибарската лодка ни чака на първа линия, целият ден е само за нас, без тълпите досадници и масовите маршрути. Отвеждат ни на прекрасни рибарски точки навътре в морето, подухва приятно, напича още по-приятно. Докато Тито се вихри с въдицата, аз и двамата местни другари от екипажа мятаме обикновена корда с тежест и, о майн гот, хващам първата си риба от години – red snapper, който ни приготвят на момента. Вадим студени бири от хладилната чанта и се наслаждаваме.  Кеф!

Прибираме се малко преди мръкване, под съпровод на филипинското слънце, което разлива щедро цветовете си над залива. Този път без тракане на зъби, само зъбене в усмивки. Това е то тур!

/0 Коментари/by

Ваканцията, от която забравихме да си тръгнем

В края на морската ни ваканция, в топлото начало на септември, решаваме да направим последен плаж някъде наблизо.

Приготвям всички принадлежности – чанти, кърпи, резервни бански, шапки, мазила, пръскалки, формички, изобщо целия фестивал. Намазвам децата, намазвам себе си, оправям си косата, нахлупвам тържествено най-широкополата шапка, обличам изгладена ефирна риза, към 11 най-накрая се надръндваме, заключваме и потегляме. Тито е грабнал прозрачна кутия за храна, пълна с огромни, тлъсти, дебели червеи с размер на канелони, за някакъв специален местен риболов, и така грандиозно се изнизваме към колата.

Минаваме покрай съседната къща, тази на Алекс – високият, атлетичен, дългокос, около 50-те, наш хазяин, който лятото живее на острова, зимата в Банско, а пролетта е при жена си в Берлин. Докато изпълнява редовните си тай-чи движения на верандата, се провиква ведро:

– Добро утро! Накъде, семейство?

– На плаж отиваме – широко се ухилваме ние, гордо понесли червеи, деца и багаж.

– О! Така ли? Мислех, че днес ви е последната нощувка.

– Ааа, абсурд, – споглеждаме се с Тито – имаме още една.

– Ок –  тактично се съгласява Алекс – може и аз да съм се объркал…

Все пак в колата решаваме да погледнем резервацията си и с ужас установяваме, че да, последната ни нощувка е била СНОЩИ! Хвърляме червеите, сваляме децата и като попарени се връщаме в същата индианска нишка към къщата. Оправяме багажа за 15 минути (под оправяне разбирайте набутване в куфарите), слагаме ред в къщата, извиняваме се и с лек срам напускаме. Алекс предлага да потърси вариант при негови приятели за още една вечер, но представяйки си как вадим всичко обратно, отхвърляме идеята. Закусваме обилно в едно приятно кафене, пропускаме плажа, хващаме първия съвсем празен ферибот и успешно се прибираме.

Оттогава пожеланието ни е: „Толкова добре да си изкараме, че да забравим да си тръгнем“. А Алекс ни призна, че след гостите, които вместо в Солун (в друг негов имот), се озовали по погрешка в Атина, ние сме вторите чаровно объркани наематели. Е, ако не друго, поне ще ни запомнят, ще запомним тази ваканция и ние.

 

/16 Коментари/by

Сицилия с деца

Този път за разнообразие оставихме Мартина да реши къде да е следващата ни семейна ваканция: „Да е остров, да не съм била там, да има вкусна храна и море“ отсече тя и забоде поглед в детската карта, за да търси подходящо място.

Отхвърлихме няколко варианта – едни на тренд вълната в момента, други неособено интересни или пък неподходящи. И списъкът се сведе до едно име – Сицилия. Все бяхме пропускали тази опция и решихме дружно, че е време. Знаете, че travel guide-ове избягвам да пиша, но когато човек пътува с деца, хубаво е да систематизира основна полезна информация. И не, няма да споменавам кой ресторант предлага най-хубавата Маргарита или къде обстановката е най-инстаграмска, оставям това на други, за които снимките са по-важни от самото преживяване.

Самолет или кола?

Категорично самолет, колкото и да обичате да пътувате с кола, разстоянието е доста, фериботи, магистрали, чакане, спиране, с деца по-добре не. Wizz Air летят директно всяка сряда, а летището е едно и за редовните, и за нискобюджетните полети – Fontanarossa. Полетът е късен, можеше да си свършиш спокойно работата (до последния момент, както обикновено при нас), да приготвиш търпеливо багажа, децата евентуално да дремнат следобед. Нещото, което ненавиждам са супер ранните полети, но виж вечер – ехей!

Седмица или повече?

Седмица е напълно достатъчна, но аз трудно издържам където и да било по-дълго от това. Няма да можете да разгледате всичко, не е и нужно, за това време успяхме да посетим без напрежение 9-10 градчета/села. Ако искате да обиколите всичко, тогава 2 седмици, островът не е малък.

С деца или без?

Не виждам причини да оставите децата, освен ако не са в някакъв мега палав или кисел период, както в нашия случай. Но пък и ние не сме постоянно във ведро настроение и добро състояние на духа, така че това е положението. А и най-важното е да сме заедно. В Сицилия, за разлика от други части на Италия, е спокойно, поне извън пиковия сезон. Нормални пътища, удобен обществен транспорт, ниски цени, много плажове, чудесни опции за нощувка за всеки вкус.

Организирана екскурзия или самостоятелно пътуване?

Абсолютно категорично – второто. Много повече свобода и време за това, което ви харесва. В група не можете да се водите по режима и настроението на децата, което със сигурност ще напрегне обстановката и вас. Всякаква информация вече е на разположение онлайн, при малко повече желание всичко можете да планирате сами или с помощ от приятел.

Хотел или квартира?

От доста години за нас като семейство – категорично квартира. При идеята да се бутаме четиримата в стая, дори в две или студио, винаги предпочитаме за сходна цена да наемем Airbnb квартира. Пространство, удобство, комфорт, всички условия и принадлежности, все едно сте у дома, а и живеете като местни. В Сицилия избрахме тристаен мезонет с две огромни тераси и две бани, напълно оборудвана кухня, супер чист, гледка към залива и ВСИЧКО нужно – може би първата квартира, в която не ни е липсвало абсолютно нищо (имахме дори шезлонги за плажа, чадър, хилки за плажен тенис!). Страхотно любезен домакин Габриеле, който се грижеше дори за това да не се вдига шум около нас в часовете за почивка, въпреки че се прибирахме чак вечер. Две самостоятелни спални за момичетата, отделна за нас, обезопасяване на вътрешните стълби, книги, детски филмчета и играчки.

Ако пък предпочитате хотел, имаше много опции наоколо на бюджетни цени или по-разточителни според желанията и възможностите.

Град или село?

Нещо като принцип ни е да нощуваме в малко населено място извън туристическите тълпи. Наистина с деца е безсмислено да се буташ на топ локациите – освен шумно и хаотично, е и по-скъпо и пълно с изкушения тип „искам това, искам онова, искам всичко!“. Този път за щаб избрахме малкото селце Letojanni – близо до летището в Катания (важно, когато си с деца, особено при късен полет), извън туристическия хаос (в Таормина, например), близо до основните забележителности (Етна, Таормина, Изола Белла, Кастелмола, т.н.). Много приятно и спокойно селце с огромен празен плаж, по-ниски цени и удобна отправна точка за дневни екскурзии.

Какво да видим?

От много време, особено, когато сме с децата, не си поставяме велики туристически цели – да обиколим всичко, да влезем навсякъде, да се скапем от умора, но да отметнем всички забележителности. За да е приятно и поносимо за всички, трябва да се водим по ритъма на децата. Момичетата вече не спят следобед (Матеа само в детската градина и на село употребява следобеден сън), свикнали са на дълги преходи и стабилно ходене. Е, малко трудно стават сутрин и лягат късно, но напасваме нещата. Посетихме Letojanni, Taormina, Castelmola, Isola Bella, Catania, Siracusa, Savoca, Forza D`agro, Noto, Giardini Naxos. От Етна се отказахме – заради облачното на моменти време не беше ясно дали изобщо ще видим нещо отгоре и решихме да не губим цял ден в това. Не остана време за Palermo, Cefalu, Scala dei Turchi, Modica, Isole Eolie, но както винаги навскъде казва Тито: „Еми, Мария, няма как да видим всичко!“ И е напълно прав.

С кола или градски транспорт?

Придвижването на място винаги е важно, още повече щом сте с децата. Ние наехме кола (от туристическия ни агент тук, не ни се рискуваше на място, а и чакането там е повече). За Италия, особено южните части, е важно да имате пълно покритие заради кражбите и честите инциденти, на паркинг включително. Плащате повече, но пък сте сигурни, че след това от кредитната ви карта няма да дърпат неочаквани суми. Детските столчета за кола навсякъде са задължителни, това също добавя към крайната сума. От квартирата до центъра на селото и плажа ни беше 10 минути пеша, но колата ни беше необходима за дневните разходки до различни градчета, за нас да висим на плажа всеки ден не е опция. Има удобни автобусчета тип hop on hop off, 13 евро на ден (20 за 2 дни) за възрастни, за деца под 5 безплатни, 5-12 години – на половин цена. Точен градски транспорт, който прави всички необходими връзки. Ако ползвате автомобил, паркинги има навсякъде срещу 2 евро на час и 10 евро на ден. В Сицилия е задължително да оставяте колата на сигурно място, за да няма после неприятни изненади.

Плажове или разходки?

За нас винаги от всичко. Разходките редуваме със спокойни часове на плажа и занимания по интереси – едни ловят риба, други събират камъчета, трети гледат в една точка (се моа). Не сме от типа летуващи, които стоят на едно място, така че колкото повече динамика, толкова по-добре.

Храната?

В страната на тестото нещата са ясни, връщате се поне с кило отгоре. Вкусна, разбира се, извън туристическите места (ако повечето маси са заети от чужденци, бягаме надалеч). Приятни малки ресторантчета, хапваш и примираш. Навсякъде има чудесни опции, дори и да не сте по пастата и пицата. Децата обичат всичко, така че нямаме проблем със специфични вкусове и претенции. Топ фаворитите им там бяха spaghetti alle vongole и semifreddo al pistachhio. Цени – съвсем нормални. Вина – много приятни. Не съм по сладоледа, май дори и на децата им дойде в повече.

Забавленията?

Дори и когато сме с момичетата не ходим по някакви специални детски места (освен площадки). Супер забавна им беше къщичката на Isola Bella, лифтът към Taormina, влакчето в Сиракуза, плажовете с камъни (повечето там), hop on hop off откритите автобусчета и общо-взето всичко видяно през тази седмица. Попаднахме без да искаме на празника Infiorata di Noto (пана от живи цветя и семена върху дълга улична стълба, много красиво!), изложбата Picasso e Notto (страхотна, до 30 октомври в града) и жестоко готиното селце Savoca, където, оказа се, е снимана сцена от „Кръстникът“. Най-любимо ми е да се натъкваме на интересни неща, без да сме ги планирали предварително. Не ползваме приложения, гидове и дебели книги, водим се по обстановката и настроенията. Децата в повечето случаи нямат специални изисквания към мястото, но знаят добре дали им е харесало или не. А щом сме заедно и не напрягаме програмата, най-вероятно отговорът да е утвърдителен. Сицилия получи твърдо Д-А-А-А-А-А-А-А!

 

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

/10 Коментари/by

Да ти стопят лагерите за седмица

„Айде бе, какво толкова, да се пътува с деца е песен!“ – това можехте да чуете от мен доскоро, отправен към хората, които все пропускаха да вземат децата си на път.

Малки били, нищо нямало да си спомнят – този аргумент се оборва лесно. Неконтролируеми били, не можели да бъдат усмирявани – и за това спорех до преди месец, въпрос на подход и търпение е. Е, след предпоследната ваканция съм малко по-слабо категорична и съвсем не така уверена. Защо? Нека разкажа. Комфортен полет с Wizz Air – директен, без прекачвания, чакане, стрес и проблеми. Бързо чекиране, priority boаrding, удобни места. Уж големи вече деца, свикнали на път и промяна. Всичко е точно.

Единственият проблем? Хиперенергията, която се е акумулирала в двете момичета на 9 и 4. Първото – доста спокойно и възпитано в отсъствие на сестра си. Второто – злодей във формат на русо-розова фея, която оставя пожар след себе си. За седмица буквално стопиха лагерите ни и изчерпаха всичките ни опции за действие. С момичета било лесно, казвате? Да, да, добре, въртя очи.

Ето някои от новите навици на на нашите деца по време на ваканция:

  • Караници във всеки възможен момент – на летището, в колата, преди лягане, след ставане, на плажа, в банята, в ресторанта, на терасата, в автобуса, докато си мият зъбите. За всичко, което им хрумне – на кого камъчетата са по-заоблени, чия паста е по-люта, кой е видял първи вълната вляво, къде се крие по-красивото листо на храста. Буквално за всичко и постоянно! В един момент на всички им става все едно и започват да се смеят истерично и леко налудничаво.
  • Винаги „не“ – независимо дали е за измиване на ръце, качване на стълби, обяд или возене с кола, такива елементарни прости ЧОВЕШКИ неща. Категорично и ясно НЕ, другите да се оправят.
  • Тоалетна там, където я няма – на върха на замъка, на плажа, по средата на галерията, в автобуса, когато току-що сте напуснали ресторанта или бензиностанцията. Ако наблизо има тоалетна, просто няма смисъл да я употребявате, не е интересно.
  • Сестра ти – от осанна до разпни я – от прегръдки и целувки до „по-добре да нямах сестра“, всичко в тази палава игра е позволено.
  • Трябва да имаш всичко, което сестра ти иска – независимо дали е паста с миди, портокалова сода, камък от плажа, лимон от дървото, скуиши, желе, стрес топка, нови джапанки – всичко трябва да е по две, дори да не ти е в списъка с желания.
  • Безсилието на вълшебната торбичка  – действала, казват, в критични ситуации, когато нищо друго не помага. Признавам, набързо приготвена в последния момент, беше брутално разкрита с думите: „Е какво ѝ е вълшебното на тая торбичка, събрала си някакви играчки от стаята…“ Пълен провал, вълшебен при това. Още ме бъзикат по темата.
  • Ако всички искат на едно място, ти искаш на друго – независимо дали е плаж, сладкарница, ресторант, детска площадка, замък, град или село, трябва да бъдеш опозиция. До степен, в която всички се отказват от първоначалната си идея и просто им е все едно къде ще отидат, само и само да няма скандал.
  • Мрънкане постоянно и за всичко – това е нещо съвсем нормално и се случва на всеки. Когато децата са повече от едно обаче, достига неподозирани висоти – надцакват се кой ще мрънка повече просто заради надпреварата. После и вие започвате да мрънкате от тяхното мрънкане и става една…
  • 800 въпроса в минута – до момента, в който някой не избърше пот от челото и не признае „Не мога повече да отговарям, нека поеме друг“. Защо говорят на друг език, как така не знаят български, защо тази жена носи червена пола, как така автобусът е син, а не зелен, защо чакаме тук, а не там. Въпроси до откат, някои от тях изобщо не очакват логичен отговор, просто са изстрелвани, за да се намираме на приказка.
  • Унищожение – тук участва само Матеа, тя е известна с тези си умения – чупиш всяко нещо, което е възможно да бъде счупено, разливаш всяка течност на масата, късаш всичко, което може да бъде откъснато. Уж случайно, но всъщност нарочно. Просто ей така.
  • Катерене – по ръбове на пропасти, дула на оръдия, средновековни стени на замъци. Теглиш укрепителни въжета, за да провериш дали сградата ще падне, искаш да лазиш по парапети и да ходиш върху покриви – тук няма нужда от коментар. Спокойно бе, мамо!
  • Крясъци – крещиш винаги, където това е неуместно и неприлично – все пак на български, нали…Ако не ти се крещи, плачеш за разнообразие.
  • Вече не ми се яде ТОВА – поръчваш си нещо, което след като ти сервират, вече не ти се яде.

И още:

  • Употребяваш думата „искам“ най-малко 30 пъти в минута.
  • Изморен си за разходка, но не и за белѝ и катерене между етажите по 537 пъти на вечер.
  • Изхвърляш си нарочно топчето през терасата. 3 пъти! После всички го търсят в храстите.
  • На всяко нещо казваш „Оффф…“ или въртиш очи в знак на досада.
  • Мяташ се неудържимо, танцуваш, скачаш или просто се въртиш в кръг из летища, спирки, автогари, ресторанти, кафенета – навсякъде, където това е, да кажем… неприемливо и след като някой те е помолил да стоиш поне за 3 минути мирен.

И преди да отсечете „Ама ние затова не пътуваме с децата!“, дайте да споменем и другото:

  • Вечерите на терасата, когато се заливате от смях на някоя глупава шега или смешна дума.
  • Следобедите на плажа, когато сте заедно и всеки прави това, което му харесва, без да пречи на останалите.
  • Изписаните с камъчета думи „ОБИЧАМЕ ВИ!“ в знак на извинение, че са се провинили.
  • Писъците „Мамоооо, ама това е много якооооооо!“
  • Щастието, когато откриете нещо неочаквано и прекрасно, независимо дали е гледка отвисоко, малък площад или скрито съкровище в нечий джоб.
  • Радостта да се справиш сам с порцията, или да намериш сам тоалетната, или да попиташ на странен език къде е изходът. И другите да ти казват „Браво!“, сякаш си направил геройство,
  • Огромното щастие да седнете някъде гладни, жадни и уморени, но с любопитни очи и нестихващ ентусиазъм за още и още.
  • Удоволствието да преживявате всичко заедно. И хубавото. И лошото. И нервното. И спокойното. Всичко!
  • Да слагате спомени в семейния архив, които може би ще бъдат бързо забравени, но ще изскачат в паметта тъкмо навреме – когато някой има нужда от тях♥

Следва: Сицилия с деца – някои практически бележки=>

*Снимките са от Letojanni, Taormina и Isola Bella

*Публикацията е в партньорство с Wizz Air.

/4 Коментари/by

Хавана

Всяка дума употребена в разказ за Хавана ми се струва като скучно и вяло клише.

Градът те хваща за гърлото и те повлича из улиците, държи очите ти широко отворени и не те оставя на мира преди да си попил всяка картина. Звуците и ароматите не ти приличат на нищо видяно досега, изострят сетивата на максимум и влизат под кожата. Музиката, която се чува зад всеки ъгъл така вдига адреналина, че ти идва буквално да подтичваш с танцова стъпка покрай олющените фасади и цветни колони.

Хавана няма нужда от засилване на контраста и избушване на тоновете – колоритът ѝ е достатъчен за години напред. Всичко е кадър, всичко е сцена, всичко е сюжет. Първия ден си така зашеметен от този визуален взрив, че не е съвсем сигурно дали ти харесва, или по-скоро си в културен ступор. Все още не подозираш, че вероятно до края на живота си ще искаш да се връщаш. За още и още.

Всички  travel guide-ове стават на пух и прах, защото наистина няма значение точно в коя точка се намираш и къде пиеш коктейла си, градът пулсира във всяка малка пряка и безистен, върху всеки отворен прозорец и в ръцете на всеки местен. Свобода, любов и щастие в най-натурален вид. Свобода, която имаш ти, но не и самите кубинци – един от многото контрасти тук.

Ще ви се стори мръсна, порутена, вехта, бутафорна и носталгична, в случай, че обичате подредени, луксозни, лъскави, скучно спокойни и тихи места. Но е екзалтирана, очарователна, помитаща, бохемска и шармантна, ако сте смели почитатели на енергичните градове с duende и характер.

Хавана е най-фотогеничното място, което можеш да си представиш, но в един момент просто сваляш апарата и се понасяш като част от уличния ритъм, без да ти пука какво точно ще остане за спомен в картата. Защото споменът вече е там, където трябва.

Хавана е декор за филм и причина за песен, тя е буйна и необуздана страст, която изостря апетита за живот и пари всичко по пътя си. Хавана не може да се оприличи, сравни или опише – толкова е своенравна и противоречива.

Предупредих ви, че всяка дума в комбинация с този град губи силата си. Просто „Хавана“ беше напълно достатъчно.

 

/0 Коментари/by