@TwoHungryPeopleThe world is a one big living and breathing hope.
Публикации
Светът е една постоянно жива и туптяща надежда.
Мина повече от година и половина от публикацията за #инстаселобг – хаштагът, който събра колекция от прекрасни образи и спомени (повече от 1600) из знайни и незнайни български села.
С огромно удоволствие ги следя и се радвам на всеки един от тях. Щастлива съм, че идеята увлече много хора и се убедихме колко велико е всъщност селото – разноцветно, пълнокръвно, топло и многообразно. И въобще няма значение кой къде е роден, дали на село, в малък град или се пише гордо за жълтопаветник, важно е усещането – да си близо до земята, истината и корена; да виждаш красотата извън мола, фейсбук списъка си и лъскавия лукс; да си смирен, щастлив и удовлетворен; да си сво-бо-ден.
Благодаря от сърце на всички, които взеха участие, не мога да ги изредя поименно, колкото и да ми се иска. Видях великолепни снимки, наистина великолепни
#инстаселобг продължава с пълна сила.
*Това са само част от снимките, съвсем произволно избрани. Можете да ги разгледате в галерия и по-голям размер, като кликнете върху всяко изображение . А най-добре вижте пълната колекция в Инстаграм или последвайте хаштага #инстаселобг, за да пристигат в потока ви с новини.
Хубаво се майтапим ние с лайфстайла и селото, но от това може да излезе нещо смислено и полезно.
Свикнали сме да се прехласваме по френския Прованс, по малките китни селца из Тоскана, Пулия и Сицилия, по швейцарските подредени къщички и дворчета, по английските зелени поля и португалските брегове. Да ахкаме по всичко, което е чуждо, недотам типично за нас и най-вече чужбинско. Няма лошо, но хора, които не уважават корените си и не се обръщат към тях, за да проумеят основни неща, често губят връзка с реалността и се лутат в някакъв измислен свят на елитарност и градска модерност. Често попадам на крайна дискретност по повод родното място, неглижирайки, пренебрегвайки, дори срамувайки се от него. Но, разбира се, къде-къде по-престижно и интересно е да си говорим за екзотични и далечни държави, препълнени с туристи и чужда култура, отколкото да разкажем за мястото, от което произхождаме.
Ако пък говорим за нашенско село, то задължително в него трябва да има спа, луксозен ресторант и басейн олимпийски размер, иначе „не е нищо особено“. Не знам всъщност какво хората очакват да има в едно село – мини Дисниленд, зоопарк, изкуствена ски писта или пустиня за сафари. Сигурно помните и времето, в което хората наричаха селските си къщи вили – отново статус символ, който незабавно ни причисляваше към групата на гражданите.
Няма как да не сте забелязали и моята привързаност и любов към Лехчево – място толкова на сърцето ми, колкото никое друго по света. Получавала съм често съобщения и писма колко е хубаво някой да посещава и описва с привързаност любимия край, да помни и да продължава традицията. Но и безброй пъти съм чувала реплики от сорта на: „О, ама то нашите села са запуснати и изоставени“, „Селото умира“, „Хората бягат от селото“, „То никой не остана, само цигани“, „На село е скучно, няма какво да се прави“, „Имаме едно село, ама не сме ходили от години“, „Няма кой да наглежда селската къща, ние сме много заети, а децата не познават мястото“ и други подобни. А именно децата са най-точен показател – смелостта се придобива още с ходенето бос, галенето на гъсеница, плуването в реката и игрите до късно на двора. Имагинерните понятия добиват реални очертания и след години е много по-лесно да се приземиш, когато леко си се главозамаял от истеричната лайфстайл модерност.
Иска ми се да вярвам, че през последните години дори и в край като нашия, северозападния, който има славата на западнал, обезлюден и беден, има съживяване, някакъв своеобразен селски Ренесанс – все повече хора намират смисъл да останат или поне да идват често. Дават си сметка, че истинският живот е тук, че ценните неща са именно близо до земята и корена. Не искам да звуча архаично и патетично, но това е простата истина. Факт е, че и големи живи села като нашето са по-скоро изключение, но за да бъдат и останалите такива има нужда от работа, инфраструктура, желание, усилия и … хора. Дори само лятото, дори само за малко.
Разбира се, не всеки е създаден за селски живот, не на всеки се харесва и му се отдава, но пък не е и нужно. Важното е да говорим за селото с любопитство и любов, а не с чувство на обреченост и отегчение. Сигурна съм и, че всеки от нас има по едно такова село. Може да не е родно, а просто място за почивка; такова, което харесвате, където се чувствате добре и помните през годините. Нека го наречем #инстаселобг (по предложение на Михаела от Good Natured Food добавяме и #инстапланинабг) и да обозначим снимките и преживяванията си (в Инстаграм и Фейсбук) с този хаштаг. Аз лично ще се върна и ще го добавя към всичките си селски снимки. А щом посъберем материал, ще го сглобим в колажи, за да ахкаме и да се убедим, че селото е куул – точно толкова, колкото и Прованса.
На бас, че (почти) всеки от вас притежава ярък детски спомен със селски привкус, а Инстаграм е именно като спомените от този период – отделни картини, детайли и емоции. Споделете в коментар под публикацията (във ФБ или тук на сайта) вашия най-мил детски селски спомен, ще ми бъде интересно да прочета.
Летс мейк село грейт ъгейн, дет се вика. Напълно възможно е, ще видите. А ако дори на един градски човек му стане интересно, сети се, спомни си и се върне – поне за малко – пак сме свършили нещо полезно.
*Любимото ми Лехчево от вчера си има чисто нова ФБ страница. Модерна работа.
По мои скромни наблюдения около 80% от блогърите се чувстват задължени след като посетят едно място за първи път да го опишат в подробен travel guide.
Това Милано, Видин, Париж, Асеновград, Рим, Солун, Бургас – как бихте се ориентирали из тези непознати места, ако не бяха лайфстайл наръчниците, подготвени грижливо от добри хора. Кое място да не пропуснете, къде да пиете кафе, какво да си поръчате ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, в кой ресторант ще ви прецакат в сметката, кой самолет накъде да хванете и от кой хълм да си направите най-доброто селфи – ако не спазите тези указания, все едно не сте били там.
Та, реших и аз да не оставам по-назад и след лайфстайл наръчника да направя един скромен travel guide за нашето село. Предполагам е приложим за всяко друго от този калибър, но не мога да го твърдя със сигурност. Предусещам, че ще бъде мой първи и последен гайд, така че ще хвърля максимум експириънс за по-квалитетен контент.
лайфстайл шот
И така, мили приятели, започваме с основните неща.
КАК ДА СТИГНЕТЕ?
Има няколко варианта – автомобил (личен), автомобил (споделен), автобус с прекачване, влак в комбинация с автобус. Което и да изберете, все пак някак и някога ще стигнете. За съжаление в Лехчево няма летище, така че тук един куп лайфстайл съвети отпадат. Но пък няма да ви се наложи да мрънкате колко е бил кофти полетът и колко селско е софийското летище. А и винаги някъде дебне едно още по-селско.
КАКВО ДА ПОСЕТИТЕ – ШОПИНГ И ЛАЙФСТАЙЛ АКЦЕНТИ
Рибарника на Силви. До някога гламурния ловен дом сега можете да си хванете шаран и да го приготвите на открито за уникален лайфстайл момент. Носете си репеленти, подходяща луксозна чанта-акцент в цвят сьомга/мряна/пъстърва/таранка/акула, сламена шапка и висока защита срещу слънце (да си с тен отдавна не е тренди).
Магазина за хранителни стоки „Двойката“. В нашето село има над 5 магазина, купувайте от този. Персоналът е любезен, има лимонада, бира, базова козметика, хигиенни материали и всички необходими продукти за приятно селско прекарване.
Новата сладкарница. Чисто нова сладкарница НА центъра посреща гости на селото с пасти, наливна бира, wi-fi и климатик. Ярки зелени акценти и кожена гарнитура за пълен комфорт. A must!
Строителния магазин. Мястото, където всички инфлуенсъри и местни диджитъл гурута се събират. Можете да си набавите цимент, силикон (монтажен, не другия), пясък, боя, балони, щипки за пране и дори реплика на популярни парфюми. Нищо чудно и като мен да срещнете колега от преди 12-13 години, който е дошъл за гипс от съседното село.
Библиотеката в читалището. Една книга в дефокус по време на лайфстайл фотосесиите винаги може да ви издигне на по-високо интелектуално ниво. Не е задължително да я четете, важното е да я върнете.
ГУРМЕ АКЦЕНТИ
Лютеницата на мама. Гмурнете се в северозападната обстановка с тази едросмляна зеленчукова прелест с балансиран вкус и нотки лютивост, приготвена от органик зеленчуци, произведени от самата моя майка. Поднася се в глинена еко паница, поискайте си и надрана дъска+стара ръждясала вилица, за да стане Инстаграм френдли целият експириънс.
Пълнените чушки с боб на леля Ванче. Задължително гурме, което не бива да пропускате. Леля Ванче всички я познават, така че ще ви упътят за маршрута. Чушките са от Мишлен калибър, съвсем сериозно.
Кебапчетата на пазара. Уел дан кебапчета в прегръдката на топъл занаятчийски хляб и домашен кетчуп. Най-вкусните гурме бъргъри в околността! Придружете ги с ледена крафт бира, нищо, че е 9 сутринта. Summer mood on… нали.
СВЕТСКИ СЕЛСКИ ИВЕНТИ
Фермерският еко пазар в четвъртък. За да усетите автентичната селска атмосфера ЗАДЪЛЖИТЕЛНО посетете това място! Можете да се сдобиете с пилета, зайци, жива риба, актуални за сезона обувки, кактуси, зеленчук, клинове, саксийни растения и други продукти за дома, двора, гардероба и душата. Пазарете се, тук може.
С(ъ)борът. Най-светският ивент тук. ПР парекселанс в края на отминаващото лято. Можете да видите всичко и всички да видят вас. Позволено е да изглеждате както си поискате, важното е да сте там.
КИДС ФРЕНДЛИ ЗОНА
Мястото е кидс френдли, така че не се притеснявайте да вземете децата с вас, няма да ви пречат много. Има разнообразни занимания, които ще ви осигурят глътка въздух в забързаното ежедневие. През призмата на всеки родител това си е чисто презареждане на батерии.
Близо до природата – запознаване с животни в натуралния им хабитат
Курсове по здравословно хранене за тодлъри
Парти на открито
Кръжок по готварство
Хидратиращ детски флашмоб
Лятно училище
Източна медитация за най-малките
КАКВО ДА ОБЛЕЧЕТЕ?
Каквото и да облечете, никой няма да забележи, така че ходете както повелява вдъхновението и фешън вълната. Тук дрескодове няма, аутфитите са дума непозната, а трендовете са разтегливо понятие. Модно съдържание за модериране няма. Сори.
СЪВЕТИ:
- избягвайте думата „домашно“, тук важи буквално за всичко и има риск да се повтаряте непрекъснато.
- бъдете широкоскроени, колкото и да ви се струва трудно това.
- снимайте всичко около себе си, дори да ви е неудобно. Хората ще ви гледат учудено, да не ви пука.
- ходете боси, полезно е.
- релаксирайте от лайфстайл напрежение, нямате нужда от такова тук.
- бъдете спокойни, и село е куул, и село е чил. Всичко е наред, блесд сте отвсякъде.
- тагвайте се, нищо, че не е Париж, Сейшели или Buongiorno, Milano.
- дишайте дълбоко, тук може.
- снимайте се на пълна маса с вдигнати чаши – това винаги е символ на благоденствие, охолство, висок стандарт и joie de vivre.
- отворете сетивата си за всички спиращи дъха гледки. Вдъхновявайте се!
- БЪДЕТЕ СЕБЕ СИ! Каквото и да означава това.
В заключение бих искала да използвам един поетичен прийом за описания, който е много популярен из блогосферата, дано ми се получи. Село е дъхава трева, кебапче с кетчуп, ожулени колене, колело край реката, лютеница с чесън, туба бензин за косачката, прашни боси крака, сезал за домати, куче с бълхи, питка в печка, хамак с книга, домашна ракия, пилета по лев и педесе, резен топла диня, детска шепа с джанки, куче с бълхи …#loveselo #countrylife #closetonature
Мили приятели, пишете дали ви е харесала публикацията и какво още бихте искали да видите в блога. хохо
Имаме среща с нашия приятел Петко. Художникът, познавате го от минали публикации (тук и тук). В Бродилово. Tам реставрира местната църква и е на доброволно заточение от месец март. Ако името ви говори нещо, то най-вероятно е покрай историята с въртенето на кучетата. Същото село.
Идваме от морето по обяд, валяло е и напича пак като на дъжд. Селото се намира на 10-ина километра от Царево, във внушителната Странджа и на левия бряг на Велека. Море, планина и река накуп. Цяла седмица уговорки и опити да не уцелим комисията, описваща наличностите и бройките икони. Е, както можете да се досетите – уцелихме я. Чакаме пред читалището. С друг реставратор, който живее в Царево си говорим за морето, живота и какво правим в Бродилово. На площада сме само ние, не се вижда жив човек. Кучета още по-малко.
Комисията приключва, изпращат я по живо по здраво и преди да видим иконите, се отправяме към къщата на една местна жена да пийнем по нещо. Двор, пълен с цветя, малка суматоха за столове. Сядаме – ние, женаta, Петко, кметът на селото, отецът (всъщност от Ахтопол, но временно в Бродилово) и виден историк от София. Добро настроение от завършения проект, всички са доволни и спокойни. Става въпрос за кучетата. Местната жена отсича „И глоба да ни сложите, пак ще си ги въртим, биковете в Испания защо не ги спасявате?“. На учудения ми поглед колко спокойно приемат мъчение като това, тя ми обяснява, че не е лесно да се разделят с такава древна традиция и всъщност кучетата не изпитват нито болка, нито стрес. Мислено си позволявам да не се съглася, но не е време и място за спорове. Отваря се дума и за българската история, която според историкът все още не е написана и спорът дали да се пренаписва е малко абсурден. Жените в този край явно носят доста странни имена – Унда, Дукина, Кина. Имат и странни думи като дернек (хортуване, клюкарстване), останалите не запомних.
Свършваме с дернека и се връщаме пак в читалището, за да разгледаме иконите.
Все едно влизате в стаята на опитен изследовател, току-що попаднал на находка. Икони, плащеници, бордюри, нестинарски пособия, фризове, обкови, кутии, пистолет, украшения и всякакви декоративни църковни елементи – красота на стотици години.
Гвоздеят е икона на повече от 200 години, изработена от майстор, вероятно учил в Италия, съдейки по техниката и изработката. Невероятно прецизен детайл и богатство на орнаментите, рамката е позлатена дърворезба. Личат пръстите и най-малките гънки по одеждите на светците.
Подредени в малкото читалищно помещение изглеждат извадени от контекст, но изяществото и ювелирната изработка изпъкват ярко. Пренасяш се стотици години назад, в други епохи, с други хора. Направо магия!
Мартина нервничи заради жегата, баща й също. И двамата биват най-учтиво помолени да излязат. Иска ми се да снимам премислено и в добра композиция всичко, но нямаме време. Предмети, заслужаващи дълго внимание и възхищение.
Изумява ме количеството работа, която Петко е свършил – почистване, реставриране и консервиране на всяко едно нещо поотделно. Грандиозно и със сигурност крайно удовлетворяващо.
Отиваме да видим ремонтираната и реставрирана църква. Чувам как няколко заблудени чужди туристи питат отчаяно „Ресторант?“ и получават отговор „Ооо, няма. Само магазин, ама той отваря в 4“. Не е лесно да си турист в БГ.
Прясно асфалтирана улица, нова ограда, кокетно подреден и обсипан с цветя двор. Откриването е след седмица, кипи тиха подготовка. Остава само да се подредят по-малките икони вътре. Църквата е готова да ги посрещне.
Скърцане на врата и сме вътре. Църквата е голяма, просторна и светла.
Изящната дърворезба присъства навсякъде.
Завладяващи образи – някои реставрирани, други изписани наново от Петко.
Красиви детайли и предмети чакат да бъдат подредени и използвани.
Мартина не искаше да си тръгне, толкова много й хареса вътре.
На тръгване с историка си говорим как са се променили хората през последните 20-30 години. „Хората не са се променили, просто свободата създава страхове“ – ми казва той и май е прав. Всъщност най-важното се оказва да създаваме добри неща. Или поне да пазим вече създадените. Иначе има опасност да изчезнем. Или още по-лошо – да се претопим.
Накрая минаваме през едно местно семейство, за да си купим домашно козе сирене, Мартина отмъква в суматохата краставица и я изяжда.
Казваме чао на Бродилово и след час сме отново на брега. Беше хубаво…
*Искам специално да благодаря на Петко за уменията да съхранява и консервира красота и че ни направи свидетели на един такъв акт!
Снимките са от едно любимо мое място, за което ви разказах миналата година – Лехчево. Всеки път когато си тръгвам от там се скъсвам от рев. Не защото няма да се върна, а защото се чувствам безпомощна да взема всичко със себе си – тревата, ароматите, купола от звезди вечер, светулките, старите стени на къщата, тишината. Някои места са заредени с толкова емоция, спомени и енергия, че направо ти се завива свят. И после ти олеква…
Поне веднъж човек трябва да си организира мързелив понеделник. На именно такова място. Когато работата няма думата. Когато времето тече бавно и на капки. Когато слънцето напича, а сянката изсмуква горещината. Всичко да бъде плавно, декадентско, разточително. Да правиш само това, което искаш. Такъв един понеделник със сигурност може да замести няколкодневна почивка и със сигурност ще е по-хубав от някоя обичайна лежерна неделя.
Да започнеш с коктейл от сутринта. Без да те гледат странно…
Да закусиш на лехата…
Да бъдеш с любими хора…
Да извадиш всички играчки на масата. И никой да не ти прави забележка …
Да носиш цял ден широкопола шапка. Без да ти е неудобно от това….
Да ядеш плод във ваза…
Да набереш цветя за масата…
Да забравиш, че домашният ти любимец има каишка…
Да ти сготвят любимата супа…
Да уловиш със собствените си ръце вечерята…
Да заспиш на хамака…
Да те събуди гръмотевица с порой…
Да се изцапаш…
Да използваш съдовете не по предназначение…
Да си представиш, че си свободен. От всичко…
Да се вгледаш в земята…
Да усетиш студената вода и течението…
Да забучиш цвете в шапката…
Да си мълчиш с часове…
Да прекараш вечерта с пламъци…
Направете си един подобен понеделник и ще видите.
Сватбата на скъпата ми братовчедка се състоя в началото на юли. Подписване в София и пътуване до малкото село Пирин, на върха на Пирин.
Тази сватба беше определено нетипична. Част от гостите бяха настанени в къщите за гости, друга част на палатки до стария параклис в най-високата част на планината над селото. Тъй като аз съм твърд любител на схемата „легло с баня“, избрахме първия вариант.
В Пирин къщите са небрежно нахвърляни по склона, а местните жители много мили и любезни. Не бяха виждали такава суматоха от доста време май:-)
Дърветата по планината приличаха на гъст горски мъх, скоро беше валяло и от земята се надигаше аромат на трева и мокра пръст. Три изключително мили баби ни посрещнаха и настаниха в една от стаите на Бисеровата Гоф къща, собственост на Любимка Бисерова, от известните народни певици сестри Бисерови. Родена в селото, тя решава да възстанови къщата заедно с американския си съпруг и да възроди селския туризъм в района.
Самото тържество беше до стария параклис, на върха на планината, където имаш чувството, че можеш да се излегнеш върху някой облак. Имаше местен ритуал с обличане и скриване на булката с n на брой покривала, песни за взимане, прощаване със семейството и преминаване в новото. Не знам как милата ми братовчедка издържа, предвид 5-6 месечния си корем 🙂 Имаше и хорА, танци, игра с факли, гайдар и местен готвач, който бъркаше гозби в огромните казани. Въобще Пиринска идилия! Хапнахме, пийнахме, потанцувахме, видяхме китното село Пирин в китната планина Пирин, поздравихме младите и се уверихме, че се взимат:-)
Поводът обаче за тази публикация е, че вчера на бял свят се появи най-важният участник в това тържество – малкият Георги! Пожелавам му най-хубавите неща на света, да е здрав, умен, талантлив, обичан, успешен и с късмет! А на родителите му – да се обичат всеотдайно и вдъхновено!
Селото
По пътя нагоре
Центъра
Ритуала
Декорацията
Готвача
Гайдата
Пак декорацията
Хорото
Букета
Огъня
Лехчево се намира в Северозападна България. Голямо, равнинно, с течаща покрай него р. Огоста. Приветливо, голямо, чисто и уютно българско село, преди години многобройно и оживено, сега не толкова, за съжаление.
Прекарах там 2 години от детството си благодарение на приятна авантюра на баща ми и желание да смени обстановката. Да остави кариера и градски живот, да се откъсне от объркана и голяма София с цялото семейство и да се отдаде на любимата си докторска професия, лов, риболов, писане, четене на любими автори и живот близо до земята и корените. След тези 2 години се върнахме, защото ме чакаше училище, а и градът започна да липсва на всички ни, но този период считам за най-ценен от моето детство. Сега къщата е празна, родителите ми и ние я ползваме само през ваканциите, но няколкото дни там успяват да ме заредят за цяла година.
Била съм прекалено малка (около 4-5 годишна), за да си спомням заминаването и конкретни подробности, но помня най-важните неща.
Помня честите гости и многобройни семейни приятели на масата под ореха.
Помня огромния зелен двор, който не можеш да обхванеш с поглед и бялото куче Рекси, което винаги лаеше по мен.
Помня признателните пациенти на баща ми, които носеха каквото имат на разположение – зеленчуци, кофи плодове, прясно месо или яйца, в знак на благодарност за грижите му.
Помня одеялото на поляната пред къщата, стария ВЕФ до мен и куклите, които ми правеха компания. Помня игрите с братовчедите ми, с които организирахме цели спектакли, с костюми и реплики.
Помня ловния дом с огромната сенчеста тераса и стаята за бридж.
Помня звука на грамофона, който се носеше от гостната когато заспивах.
Помня детските списания, за които бях абонирана и чаках с нетърпение в пощенската кутия.
Помня радостта, която изпитвах, че не е нужно майка ми специално да ме извежда в парка, деляха ме едва няколко стъпала.
Помня малките зайчета и котета, които се раждаха непрекъснато и обичах да разнасям с мен и галя. Помня стария зимник, в който заключих без да искам едно приятелче, докато не дойде баба му да го освободи.
Помня пъдпъдъците в патладжан и цвета на домашно вино.
Помня толкова много неща, толкова отдавна и толкова далеч…
Винаги съм обичала да се връщам там, и сама, и в компания. Но най-хубавата компания тази година беше дъщеря ми. Да я виждам как си играе на същите места, на които съм го правила и аз, ме накара да изтръпна. За миг си се представих отново малка, с нея, на поляната, под звуците на стария ВЕФ… Нещата се повтарят, циклично и необратимо…
Тогава пиех лимонада, четях „Приключенията на Лукчо“, карах първото си колело без помощни и разглеждах филмче на диапозитиви. Сега пия мента с мляко, чета Айн Ранд, карам колело за възрастни, ровя из стари снимки и мисля прекалено много. Детската ми реплика „Тук е по-близо от вътре до вън“ сега разбирам и с ново, по-образно значение.
Обичам да се връщам там с любимите ми хора и да чувам скърцането на дървената порта, обичам хамака под сянката на ореха и мириса от цепенето на дърва, обичам току-що окосената трева и хладните стаи през лятото.
И искам да запечатам всичко точно така в съзнанието си. До следващия път.
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
Portfolio Items
