Публикации

Преди време, докато търсех информация за място, което ни предстоеше да посетим, попаднах на коментар от местен жител „Моля ви, не забравяйте, че тази планина е  свещена за народа ни, тя не е просто фон за снимки, уважавайте нашите вярвания и символи.“ Въпросното място е върхът Adam`s peak/Sri Pada, “свещената следа“ – според различните религии хората вярват, че там за първи път са стъпили Адам и Буда. Ако отворите Инстаграм на локацията ще видите много красиви снимки от върха, общото между тях е не само гледката, ами позите, ракурсът, кадрирането, начинът на заснемане, обработката, дори дрехите. Сякаш техническа задача от фотографски пленер – купища полуидентични кадри. Мястото така или иначе отпадна от нашия маршрут, но във форумите и групите се обсъждаше основно: дали ще вали на определена дата (заради снимките), коя е най-хубавата част от деня (заради снимките), кога има най-много туристи (отново заради снимките).

И се запитах, кога превърнахме тези великолепни, знакови и приказно красиви места във…фототапет? Защо искаме да ги посетим – за да ги видим или по-скоро те да видят нас? Кое ни е по-важно – да присъстваме пълнокръвно или да запечатаме себе си с ефектен VSCO филтър?

Всъщност пътуването май отдавна се лиши от автентичния си „аналогов“ чар – да изследваш непознатото, да сравниш реалности, да потънеш в нечия друга, да смениш перспективата и да опознаеш себе си, научавайки повече за света. Сега планираме с години напред, броим посетени държави, сякаш са някакъв училищен норматив, готови сме да раздаваме юмруци, за да освободим място в тълпата за селфи (действителен случай от Fontana di Trevi в Рим), отиваме на края на света, за да махнем с ръка и да кажем „Ъъъ, нищо особено“. С понижената цена на билетите изчезна усещанетo, че сме гости; девалвира уважението към домакините, желанието да разберем нещо от първо лице, да поговорим и да чуем историите, които чакат да бъдат разказани. Важно ни стана да се тагваме, да ъплоудваме и да ъпдейтваме, сякаш всичко работи в наша услуга, сякаш сме временни господари, упълномощени да щракаме със светкавица в нечие непознато лице, да снимаме без позволение и такт, да пречим на нормалния живот на местните хора, само за да направим най-често посредствен кадър, който ще отлежава години в папка Море 2019, например. Стана ни по-важно къде сме били, отколкото какво сме видели, забравихме да описваме с думи, заместихме емоционалните разкази със селфита и предавания на живо.

Ако през 90-те някой ми беше казал, че един ден хората ще си координират цветово дрехите според мястото, ще носят осем куфара с аксесоари, за да се преобличат за всяка снимка или ще наемат местни фотографи, за да имат пълно портфолио от ваканцията си, нямаше да повярвам. По онова време пътуването беше цяло събитие,  преживяване от изключителна важност, слабо ни интересуваше как изглеждаме, нямаше социални мрежи и смартфони, присъствахме на мястото, а не в аватара си. Единственият ни проблем беше дали сме сложили както трябва лентата в сапунерката и дали във фотостудиото ще ни промият снимките, за да носим гордо албумите насам-натам.

С навлизането на технологиите и развитието на туризма всичко стана евтино, достъпно и лесно, а споделянето – огромна сила. Което в същността си е чудесно – да можеш да споделяш на момента впечатления, гледки, емоции и познанства; да се свързваш за секунди и да планираш много по-лесно. Има Airbnb, Booking, Coаchsurfing, Hostelworld, всякакви варианти за настаняване, прекарване на времето, логистика и забавления. Което е супер!

Но дали оценяваме всички тези неща или те просто са средство, с което валидираме себе си чрез поредния статус символ?

Независимо дали на някоя еко пътека на Витоша или в отдалечена точка по света, тълпите туристи в последните няколко години правят основно едно – снимат. Уж обстановката, но като че ли по-често себе си, сякаш това е единственото доказателство, че си бил там, да снимаш мястото без себе си не е достатъчно. Като човек, който снима за удоволствие от 10-ина години го разбирам перфектно, иска ти се да запечаташ всеки детайл, всеки момент, всеки ъгъл, защото не се знае дали някога пак ще се върнеш, ендорфините преливат, настроението е в пика си. Но често не си даваме сметка, че обсебвайки момента с камерата на телефона, DSLR-а, дрона или GoPro-то си виждаме всичко през дисплея, отсъстваме, не сме пълноценна част от преживяването, а по-скоро негови наблюдатели. Това е и една от причините често да не взимам камера или просто да се въздържам да я извадя, защото всичко се променя, изчезваш от реалността и потъваш в апарата. Случвало се е да съжалявам след това, защото „Ей, не съм снимала оня готин момент“ или „Ама верно ли няма нито един кадър от там?“, но всъщност това се е отплатило много по-високо – присъствала съм на 100%.

Умишлено избягваме местата, където знаем, че ще се тълпят ловци на кадри. Да чакаме на опашка, за да се щракнем не е в представите ни за хубаво прекарване. И не, нямам нищо против спомените и селфитата, тъкмо напротив, харесвам ги, правя си и смятам, че са чудесен начин да отбележим, че сме щастливи някъде (заедно). Но ако този тип кадри се превърне в единствена цел и задача на пътуването, „Хюстън, имаме проблем.“

Лятото, на един относително див плаж с малко посетители и нито един чадър, си бяхме намерили сянка зад огромен камък по средата на пясъчната ивица. Красив, величествен къс скала, който се променяше според светлината. От време на време край нас и камъка се суетяха хора с телефони, мислех, че е заради сянката, оказа се, че „тоя камък е супер за снимки“, каза момиче на майка си. Отдръпвахме се докато отминат фотосесиите (полегнали, опънати пред камъка, покачени на него, уж случайно подпрени, замислени, замечтани, друго) и пак се настанявахме обратно. Сега заменете „камък“ с която и да е ключова локация по света и пак ще е същото – „яко е за снимки“. Фотогеничността се превърна в основен движещ фактор. 

Във времена, в които всеки е фотограф, имаме чувството, че сме били вече на тези места, виждали сме ги пресъздавани, заснемани и споделяни милиони пъти. Не искаме да ги посетим заради самите тях, а за да ни видят нас, изтъпанени отпред. Не забелязваме чара в хората и детайлите, търсим го в общия план и позицията на собствените си тела.

Доскоро един от най-опасните и престъпни райони в света, кварталът Comuna 13 в Меделин, Колумбия от няколко години е историческа забележителност, всеки ден местни гидове развеждат малки групи туристи из улиците му и разказват за насилието и борбите за надмощие, властвали там. Обиколките са известни като „графити турове“, тъй като целият квартал е изрисуван със символични сцени и метафори на местния живот – липсата на свобода, ежедневните репресии, ролята на жените, тъгата от изгубените животи, мечтите за избавление и нормална перспектива. Какво обаче правят повечето туристи? Правят си селфита, разбира се, редят се пред по-фотогеничните изображения и постват в Инстаграм не толкова мястото, колкото своя образ. Разбира се, това популяризира туризма към Колумбия и е шанс за хората там да изплуват, но дали посетителите реално си дават сметка къде са? Едва ли. Голяма част от пристигащите в страната са почитатели на сериалите за наркобарона Пабло Ескобар, който маркира най-черния период в историята на Колумбия. Романтизирането на образа му, причинил толкова смърт, печал и разбити съдби, откровено дразни местните и те тактично отбелязват „Колумбия е много повече от това.“ Дължим респект към историята, колкото и мемориалът на убитите евреи в Берлин, например, да ни се вижда идеален фон за селфи с муцка, или пък Аушвиц или Чернобил – фотогеничен пейзаж, пред който да подскочим радостно за фейсбук.

В ерата на Pinterest, Instagram, Snapchat и Tik-tok отвсякъде ни засипват толкова интензивни визуални стимули, че ако нямаме налично изображение, сякаш нещото не се е случило.

Искаме да заснемем тържеството в детската от-до (с риск половината родители зад нас да не видят нищо), първия паднал зъб, закуската, тоалетната, съдържанието на дамската чантата и хладилника, шкафа с препарати, сутрешния си ритуал – документираме ВСИЧКО. Да кажем, че за хора, които имат онлайн присъствие/проект/бизнес това е разбираемо (въпреки че не одобрявам тоталното експониране, за да поддържаш интерес или трафик), но за какво реално го правим – показваме ли го на някого, пазим ли го в архиви, обработваме ли го, монтираме ли го във видеа, споделяме ли го с близки, припомняме ли си го? Често отговорът на всички тези въпроси е „не“. Кадрите стоят в картите на телефоните ни в очакване на своя заветен миг, който обикновено никога не идва.

Напоследък преди да извадя телефона си задавам въпроса „Сега защо го снимам това? Какво искам да кажа?Трябва ли ми? Важно ли ми е? Защо изобщо го правя?“ и честно казано невинаги намирам отговор, обикновено е по навик, силно механизиран жест да навириш камера, за да не пропуснеш нещо. Много малка част от всичко споделям, по-голямата част стои, докато не бъде изтрито, за да освободи място на нови серии. Доста „смислено“, признавам.

Няма да забравя група жени на едно корабче, което обикаляше из малки плажове и острови, прекараха почти цялото време на борда в планиране, разпределяне и заснемане на ВСИЧКО – от закуската, до гмуркането и влизането в каяка. Вложиха сериозен енергиен и времеви ресурс в организирането кой кого ще снима, кой от екипажа или останалите пътници да асистира, как да се позиционират за съответния сюжет. Или двама приятели, седящи на предната седалка, които 4 часа не вдигнаха погледа си от телефоните въпреки великолепните гледки наоколо. Или пък момиче, което изтормози приятеля си да я снима в дълъг прозрачен халат над банския при точно определено движение на вятъра. Или майките с еднакви шапки, които се снимаха набързо пред великолепния, ама наистина впечатляващ залез, и забързаха с погледи в телефоните към следващата гореща фототочка. Дано всички те са се забавлявали, въпреки че разбирам забавлението като участие, присъствие, пълноценност и взаимност с момента. Но всеки има право да не се съгласи с това.

Дано сега, когато възможността да пътуваме временно ни е отнета, или поне силно ограничена, да се запитаме дали искаме да видим света какъвто е реално или света в ролята на пейзаж, фотографска фонова система, която сменяме, за да запълним социалните си профили със съдържание. Дали ни е важно къде отиваме и защо го правим – защото „всички са били там“, „сега е модерно да се ходи“ или „Петрови са били, трябва и ние“. Една очарователна съседка преди време вметна „Ма то в Гърция всеки знае, време ни е и ние да видим свят като другите хора“. Прозвуча ми като от стар български филм – хем мило, хем забавно, хем носталгично и малко тъжно. Сякаш го пишем в CV-тата си или ставаме някакви Very Important Person, слагайки дадена дестинация в списъка.

А на другия полюс са хората, които освен финансовите възможности, нямат и реалната свобода да пътуват. Осъзнават, че това им липсва, не да прекосяват и броят държави, а поне да си помечтаят да излязат извън рутината. Или тези, които никога никъде не са пътували, но могат да разказват по-увлекателно и богато и от най-смелия пътешественик. И са щастливи, и са Very Important Person. Защото щастието май не е в куфара и селфи стика, а в този, който ги носи, в умението му да вижда по-дълбоко от повърхността и да оценява шанса, който му е бил даден.

Наскоро в клуба стана дума за това как крепим баланса в социалните мрежи, помага ли временното изключване/излизане и кой как спазва здравословната доза, от която не му гръмва главата.

Като човек, който почти постоянно е на устройство, реших да събера някои от моите начини за справяне с темата. Моля, не ги приемайте като правила или инструкции, а просто като нечий личен избор, в случая – моя. Не твърдя, че са универсално приложими решения, уважавам всеки избор на поведение, но на мен тези конкретно ми помагат да запазя онлайн разсъдък и хигиена.

  1. Не преследвам СНИМКАТА от определено място – за всеки притежател на личен блог или какъвто и да било онлайн проект снимките са много важни. Харесвам прекрасно заснетите кадри на приказни места, в подходящ стайлинг, поза или аранжировка, с перфектен фон и светлина. НО! Тук следва едно голямо НО. Всеки такъв кадър отнема безбожно много време, усилия и енергия, често и нерви. Да видиш мястото, да помислиш за композиция, тоалет, позиция на тялото, да не говорим за прическа, грим, аксесоари, реквизит. Разбира се, трябва и някой да го заснеме. Ако този някой не обича да снима…съвсем драматично става. После селекция и обработка. Честно казано, никога не бих си представила как емвам цялото семейство и отиваме на 100-200 км, за да получа мечтания за Инстаграм кадър – струва ми се нелепо, егоцентрично, излишно ангажиращо вниманието на всички и дори досадно. Не бих тормозила хората около себе си по този начин, съвсем сериозно. Каквото снимам мимоходом, който успее да ме щракне за спомен – толкова. Понякога снимките, на които присъствам, са едва 2-3, но и това ми е достатъчно. Осъзнавам, че ако някой иска да развива главоломно личния си проект това не е най-удачният подход, но съм на мнение, че запазва преживяванията реални, не ги натоварва с излишни дейности и не отнема от ценното време заедно. Не осъждам хората, които го правят, сигурно и в това има някакъв чар, просто избирам да не го правя.
  2. Не следя токсични хора, профили и проекти – такива, които ме напрягат, ядосват или са ми просто досадни. Колкото и да са популярни, масови и добре приети, ако не са по мой вкус – игнорирам. Така си спестявам излишно хабене на виртуално време и негативна енергия.
  3. Изключвам хората, с които сме на диаметрално противоположни позиции – в личния си профил имам малко контакти. Там не съм особено активна и нямам нужда от масово присъствие на хора, които дори не съм виждала на живо. Страниците, които поддържам, са ми достатъчни в това отношение. Рядко правя изключения, не от някаква горделивост или претенция, просто се опитвам да спазвам хигиена.
  4. Рядко влизам в онлайн дискусии и спорове – през годините се убедих, че да се опиташ културно и разумно да обясниш и защитиш позицията си в онлайн разговор е абсолютна загуба на време, нерви и енергия. Просто пропускам. Ако става дума за груба и системна дискриминация по полов, расов, религиозен, сексуален ли какъвто и да било признак – трия съответния контакт.
  5. Следя малко профили в Инстаграм – наистина нямам нужда от огромен поток, следя тези, които са ми близки, вдъхновяващи или любопитни по някаква причина. Ако ми предстои пътуване или ме интересува конкретна тема, търся дадените хаштагове, това много помага за филтриране на информацията, без да следвам 12789 профила.
  6. Не прегледам всички stories на хората, които следя – понякога са ми интересни, но отнемат адски много време. Гледам редовно историите на няколко профила, останалите пропускам. Нищо лично.
  7. Не държа да публикувам постоянно – Инстаграм профилът ми е повече личен дневник за спомени, не го развивам целенасочено и планирано, по-скоро е допълнение към блога и ФБ страницата. Когато имам нещо за споделяне, независимо дали спомен или актуален момент, споделям. Когато нямам – не публикувам нищо. Да ровя всеки ден в архива за пълнеж или да си смуча от пръстите съдържание – не, благодаря.
  8. Ако някой от контактите ми във ФБ прекалява с определен тип съдържание, просто спирам да го следвам – информация, която е специфична, прекалено професионална, извън моето полезрение, или пък на другия полюс – постоянен спам и лигавщини, безбройни снимки от ваканции или на залеза/децата/храната. Харесвам интересното споделяне, такова, от което има какво да научиш или да се вдъхновиш – да си изсипе някой картата на фотоапарата, без да се потруди да подбере, или да попълва по 120 глупави теста/игри на ден – без мен.
  9. Не харесвам по задължение – отбелязвам сърчице или син палец по убеждение, не по задължение. Мисля, че лицемерното харесване на всичко и всички не само, че не помага, ами и вреди. Човек би следвало да има критерии и да спазва разумна хигиена дори и в това. Знам, че звучи абсурдно, но дори са ми се сърдили, че не лайквам нечии неща достатъчно редовно… В социалните мрежи толкова сме се фиксирали в собствения си образ, че ако някой не го отразява достатъчно, считаме това чак за обида. Харесвам хора, които правят подбор по вкус, не всеядните, стремя се и аз да следвам този принцип.
  10. Не очаквам непременно всички да ме харесват, оценяват, одобряват – може би изглежда по различен начин отстрани, но не очаквам след всеки статус, публикация или снимка да валят купища лайкове, ахкания и възторжени ръкопляскания. Споделям, защото имам нужда или считам, че конкретното нещо би било полезно, вдъхновяващо или водещо до размисъл, не за да поставя себе си в центъра. Няма да се разсърдя, ако някой не ме харесва или не одобрява начина ми на мислене, стига, разбира се, да ми го каже по възпитан начин. За троловете – в следващата точка.
  11. Блокирам троловете – невъзпитани, заядливи и хейтърски коментари, нападки на лична основа или откровена дискриминация към някого – директно блокирам. Преди влизах в диалог, сериозно или на шега, но честно казано, намирам го за губене на време. Директно блокирам и наистина не ме интересува кой как го тълкува, уважението следва да е взаимно.
  12. Следвам хора, които споделят полезно и смислено съдържание – независимо дали просто вдъхновяващи образи, интересни линкове, забавни послания, добър хумор, умни размисли или любопитна гледна точка, просто да е нещо, от което научаваш или което те кара да мислиш и чувстваш – именно това е ценното на този вид общуване, така си мисля.
  13. Не следвам хора, които отчаяно търсят внимание по всякакви начини, кралици на драмата също  –  голямо no, no, no.
  14. Не предизвиквам нарочни дискусии в Инстаграм – може това да помага за engagement-а и алгоритмите, но да си задаваме въпроси като в час не смятам, че е опция, освен ако не сме под 18. Да не говорим това колко време изисква – отговаряне на коментарите, насочване на темата, преглед за грешки, т.н. Ако възникне естествен разговор – ок, но изкуствено предизвиканите не са моето нещо.
  15. Запазвам интересни текстове и материали за четене за по-късно – ако просто скролвам и нямам време да отворя конкретен линк, запазвам го за след това. Така нито чета по диагонал, нито прекарвам часове, отваряйки линк след линк на момента. Когато имам повече време съм по-спокойна и четенето е удоволствие, не препускане.
  16. Не говоря с половинката си чрез коментари – наистина ми се струва нелепо с Тито да си чатим под моя снимка, докато стоим в кухнята или един до друг на плажа, например. Коментари от сорта на „прекрасната ми жена“,  „благодаря на жената, която ми родите прекрасните деца“, „изглеждаш прекрасно, скъпа“, „честит рожден ден на единствената и уникална …. (име)“ също са ми голямо no, no, no. Предполага се, че тези неща си ги казваме един НА друг и един ЗА друг, не за аудиторията.
  17. Не следвам всичколози – знаем ги всички – онези ФБ гурута, които имат мнение по ВСЯКА тема и всяко тяхно мнение е последна инстанция. Багам надалече от подобни експерти – с компетентна позиция по всичко – от балет, през футбол, счетоводство и изкуство, до образование, хирургия и психология.
  18. Старая се да не се изказвам по всеки въпрос – в тясна връзка с горното. Не смятам за нужно да оформям патетичен статус по всяка актуална и злободневна тема, оставям това на ФБ експертите, те разбират от всичко.
  19. Не държа да присъствам на всяка снимка – ясно, че това помага за сърчицата, алгоритмите и любопитството, но мен лично ме натоварва. Да преекспонираш физическия си образ, освен ако не го изисква професията/заниманието, ми се струва като натрапване и лош вкус.
  20. Не снимам храната си – никога не съм могла да стана по средата на масата и да се въртя половин час, за да си снимам чинията. Натоварва ме, а и честно казано ми е неудобно. Ако е нещо наистина фотогенично и искам да го имам за спомен, щраквам го както и да е, почти скришом. Харесвам подобни кадри, разбира се, в някакъв контекст, не просто манджата сама по себе си, но избягвам да го правя, изнервя ме.
  21. Офлайн срещи – независимо дали е по работа, с приятел, събиране, вечеря навън – държа телефона си в чантата от уважение и към събеседника, и към себе си. Да се видиш с някого и да си прекарате времето в селфита, обработка и публикуване (често срещано, особено в заведения) или в чат с някой друг – не го практикувам. Освен ако не е нещо наистина спешно, може да почака.

И сега, в края на това материалче, всеки истински инфлуенсър би попитал: А вие, приятели, как запазвате онлайн разсъдък и хигиена, споделете в коментарите!  🙂

Някои поуки и наблюдения от тази година, така сюрреалистична, кармична и еклектична. Странна година със загуби, болести, раздели, но и мъдра, динамична и някак наместваща. Хаотичен и пожелателен списък, който често ще препрочитам.

  • Да не се заричаме. За нищо. Не се знае кога ще ни настигне зад ъгъла.
  • Да не правим на всяка цена  каквото и както всички. Води до фрустрации и напрягане на обстановката. Каквото е на душа, доколкото обстоятелствата позволяват.
  • Да отделяме достатъчно време за разговори. Истински, лице в лице. Статусите не са разговори, а само опит за такива.
  • Да гледаме в собствените панички и да се чувстваме добре в обувките си. Би ни спестило много разочарования.
  • Да даваме, без непременно да мерим какво бихме получили в замяна.
  • Да четем повече. Тази година на Панаира на книгата хората се блъскаха да купуват. Единственото блъскане, което ме радва.
  • Да не копираме, а да се вдъхновяваме.
  • Да мислим нашироко. Тесногръдието не отива никому.
  • Да се отървем завинаги от някои женски клишета: „маниачка съм на тема обувки“, „искам да бъда себе си“, „обичам да пътувам“, „шопингът ме зарежда“. Така омръзнали са на всички.
  • Да държим на думата си. Иначе става лека и пълна с въздух.
  • Когато няма какво да кажем, просто да замълчим.
  • Да бъдем заедно с хората, които обичаме. Често и качествено. Евъргрийн клише, пък и вярно.
  • Да се грижим за животните, да ги пазим – най-преданата и всеотдайна любов е тяхната.
  • Да спрем да се вайкаме, че нямаме време. Винаги може да се направи нещо: по-добра организация, по-ранно ставане, по-късно лягане, без ФБ/телефон/компютър или каквото там е паразитно и отнема ценни минути.
  • Да правим жестове, да задаваме въпроса „Как си?“, да мислим за другите, да ни е грижа, да проявяваме емпатия.
  • Да правим експерименти и да се впускаме в приключения. Най-ценният опит.
  • Да се харесваме, без да изпадаме в мантрата, че сме най-добри и неповторими. Съмнението в собствените умения бута напред.
  • Да не вирваме глава прекалено, нито да я заравяме в собствената си божественост. Всичко е прах.
  • Да съгрешаваме умерено и с чар. Прекаленият светец и богу не е драг.
  • Да спрем да си мерим децата/парите/имотите/талантите/обективите/оръжията/акъла/красотата/знанията. Всекиму своето. Има достатъчно място.
  • Здравето все пак е най-важно. Факт.
  • Любов е  да те предпазват. Любов е да носят лопата и да погребват мъртвото ти куче. Любов е да те държат за ръка, докато сълзите ти текат с дни. Любов е да те хванат за раменете и да те разтърсят. Любов е да те изслушат. Толкова много видове любов.
  • Разделите са просто раздели. Приятелства приключват, връзки се изчерпват, се ла ви. Понякога е за добро.
  • Колкото и привлекателно да звучи, работата от вкъщи има своите недостатъци. Които все пак са по-малко от тези на работата в офис. Йей!
  • Да имаш две деца е доста по-шумно и изморително, но и доста по забавно и вдъхновяващо. Заслужава си, с две думи.
  • Сестрината любов е нещо магнетично, извънземно.
  • Хората, които са най-свободни от ангажименти, най-често се оплакват, че нямат време. Нещо като закономерност.
  • Фейсбук е доброволен. Никой не ни държи там насила.
  • Понякога хората имат истински, сриващ проблем. Едно „стегни се“ може би не е достатъчно.
  • Сарказмът невинаги се получава, самоиронията невинаги е искрена. Да ги използваме с мярка и по предназначение, никога непременно.
  • Био начинът на живот не бива да е лукс, а избор. Да спрем да го въздигаме в култ, и то в градска обстановка.
  • Децата не са принуда, а избор. Изолацията на майчинството, депресиращото еднообразие и вайкането по интензивния социален живот и „преди“ звучат крайно драматично и почти нелепо. Извинявам се.
  • Щастие не е мръсна дума.
  • В крайна сметка, независимо какво правим, всички се борим да получаваме любов. И одобрение. Да ни харесват. Отричането на този факт е празнодумие.
  • Споделянето е супер сила.

Това е. Да влезе 2015-та.

Източник снимка

Преди няколко месеца, в началото на лятото, отново решавам, че искам да превърна тъмно кестенявото в доста по-светло на сектори, т.нар. balayage. Жертвам часове висене в салона и немалка сума пари за няколко тона разлика.

– Харесва ли ти новият ми цвят?

– А, нов ли е? Да.

– Даже не си забелязал?! Егати…

Едва след месец: светло кестенявото е скучно, в главата ми влиза за пореден път така любимият ginger. Нямам дори време да запиша час, 2-3 кутии с боя и воала, джинджърът е налице. Неподходящо упражнение преди море и много слънце, защото косата се изтощава двойно. Маски, балсами, положението е овладяно. Супер – с лунички, тен, идеална работа. Мда, но с всякакви червеникави или оранжеви тонове върху главата отпадат доста нюанси грим и дрехи. Косата се изсушава, накъсва, изисква доста повече поддръжка и внимание, процедури, освежаване на цвета, често подрязване, пребоядисване на вежди и какво ли още не.
– Добре де, как ме харесваш повече, с рижава или кестенява?
– Ами, всякак те харесвам.
– Е, не ми помагаш особено.
– Мария, не разбирам от тези неща.
Край на консултацията.
Дали да не я направя пак кестенява? Да си оставя естествения цвят? Баща ми винаги казва „Природата си знае работата“, т.е. естественото е за предпочитане. И може би има право. Малко жени сменили драстично цвета на косата си, са улучили точния за тях. Обикновено червеникавият пигмент в косъма води до неприятни жълти оттенъци на русото, а черните вежди на светла коса май не са стояли добре на никого, освен на Мадона през 80-те. Силно изсветлените коси обикновено са крайно изтощени, без блясък, движение, гладкост, гъвкавост. Естествено, има и красиви изключения. Прекалено потъмнените пък, катранено черни нюанси, изострят чертите и придават излишен драматизъм на лицето. Изобщо, рядко срещам жени с правилния цвят коса, освен ако не е техният естествен. Природата си знае работата, мда.
Докато се опитвам да установя какъв цвят ми отива повече, решавам да скъся бретона. Тъпа ножица и воала, имаме ефект Стар Трек, на който му отне няколко месеца да се върне в приемлив формат.
По-късно през същото лято „Дали да не си обръсна отново над лявото ухо?“. Знам, знам, че е демоде, но някаква неизвестна сила ме кара да го правя. Отивам в кварталната мъжка (!) бръснарница. Може ли… такова… да ми махнете една част от косата? Лелята преглъща ступора си и вади бръснача. Някаква тежест пада от плещите ми, един грандиозен казус е решен. Точно след няколко дни решавам, че е грозно, но вече е твърде късно. Фризьорът ми М. ме поглежда и врътва очи: Може ли бееееее? Ми може, поне имам много коса, а и бързо расте.
В началото на есента отново решавам да бъда кестенява. Ей, гледай какъв блясък, какъв гъвкав косъм, красота! Никога повече няма да я изсветлявам! Няма и да режа бретона, особено зимата, особено сама!
Природата си знае работата, природата си знае работата, природата си знае работата.

По това време из блоговете е пълно с подобни постове. Винаги са ми били любопитни и приятни за четене, ето моите must haves за това …хм… лято:

1. Много харесвам шапки. И хора, които ползват шапки. Това лято ми беше мерак за класическа панама в бяло, с тъмна текстилна лента. Направих я на нищо за няколко дни от фон дьо тен, пясък, плажно масло, бебешки пюрета и какво ли още не, но ще изкара още един сезон. Марка – незивестна, 10 лв. от сергия.
2. Голям почитател съм на Reisenthel. Изключително функционални пътни чанти, несесери и всякакви други текстилни аксесоари. Много издържливи, в красиви десени,  с идеални шевове и разпределение, помислено е и за най-малкия детайл. Този размер тук е прекалено голям за ръчен багаж в самолет, но за пътуване с кола е чудесен. С вътрешни джобове, устойчива конструкция и двойна дръжка. 60 лв. от Genesis.
3. Общо-взето никъде не тръгвам без шал. Използвам го за глава, на врата, като дреха, в ролята на бебешко одеяло, сенник, салфетка (!) и какво ли още не. Този конкретно е тънък, мек и доста голям, не заема място. Купувала съм го от намаление, не помня откъде. В багажа имам винаги поне 2-3 подобни.
4. Супер Разсеяната Небрежна би могло да е индианското ми име. Не умея да пазя вещите си, признавам. Особено лятото. Особено слънчевите очила. Нося ги без калъф, пускам ги в чантата с ключове, сядам върху тях, децата ги размятат, забравям ги на маси и под пейки, пълен ужас. Затова напоследък не купувам скъпи. А и бързо ми омръзват и ги захвърлям. Тези са по 25 лева от Bijou Bridgitte (немска марка аксесоари), със стандартен UV филтър. Държа да са без надписи отстрани и разни украси.
5. Задължителен слънцезащитен продукт за лице, фактор 50, био продукт на Lovea – по аптеките. За тяло ползвам също фактор 50.
6. Лятото не понасям коса на врата и сушене със сешоар. Нося я вързана през повечето време, ластиците са задължителни. Силиконовите – идеални за море.
7. В жегите през деня рядко ползвам червило, а гланцовете са ми прекалено мазни и разтичащи се. Имам нужда от добър стик за устни в удобна опаковка. Поръчах тези EOS балсами от eBay след като прочетох доста положителни ревюта. В комплект от 5, с аромат и вкус на: сладка мента, пъпеш, пасион фрут, ягодово сорбе и летни плодове. Органични, без вредни съставки, страшно приятни за ползване, в много удобна силиконова сфера, дълготрайни, безцветни – чудни просто!
8. Освен дежурните червен и черен, лятото ползвам разни ярки цветове лакове за нокти. Не обичам да ходя на маникюр, хващам ме лудите на стола. Лакирам се сама, обикновено набързо, обичам различни цветове, някои от тях просто не стоят добре на ръката, ноктите и цвета на кожата ми. Този отровно зелен не беше от най-точните попадения (О, мамо, като жаба си!), а този нюанс на червеното просто не е моят. Синият ми е любим. Купувам евтини лакове на масови марки, бързо ми омръзват, а и сравнявайки лак от 20 лв и такъв от 2, не виждам особена разлика, трайността при мен е винаги 2-3 дни. Тези конкретно са на Golden Rose, с удобна широка четка, не особено издръжливи.
9. Бялата фанелка е задължителна. Тази е тънка и свободна, с набрано по-дълбоко деколте. От намаление, 5-6 лв.
10. Нощните кремове обикновено са ми тежки, затова ползвам този Eнергизиращ дневен със сибирски женшен на Sothys през нощта. 
11. Тази година в последния момент се сетих, че нямам бански. Много харесвам целите ретро модели и отдавна ми беше мерак за такъв. За съжаление обаче са в отвратителни десени (обикновено голееееми розови цветя, пффф) и с размери на палатка. Открих го в Бургас, истинско попадение от Marks&Spencer (признавам, че рядко влизам в техни магазини), а и намален от 99 на 39 лв. С доста отворен гръб (обикновено са до плешките) и горна напречна презрамка, удобна за плуване. Много стегнат плат, хубава кройка и без банели. Разликите не ме притесняват, с 9 месечно бебе на плажа това е последната ми грижа.

Мисля, че вместо това списъче, можеше просто да публикувам един дъждобран. Това е положението.
Налага се с Мартина да прекараме няколко дни в болница. Усилваща се на пристъпи кашлица, която е необходимо да бъде следена, впоследствие доказан остър ларингит. Отхвърляме идеята за частна болница и домашни процедури, предпочитаме да сме сигурни и под надзор, избираме препоръчана държавна детска клиника с добри специалисти, за щастие на 100 метра от вкъщи. Бързо разпределение на ангажиментите, отменено пътуване, отложени работни задачи, събран набързо багаж. Приемат ни в началото на седмицата, първоначален стрес, никога не сме стъпвали в детско болнично заведение, аз – нито като дете, нито като родител. Обстановката няма да коментирам, оказва се обаче, че тя е най-малкият проблем. Великолепни автентични керамични плочки и четириметрови тавани, останалото е спартанско и вехто, ще го понесем, не сме на хотел все пак. Парното работи на макс и в стаите е около 50 градуса, идеално за кашлящи деца. „Знаете, живеем в абсурдна държава“ – казва ми една от сестрите. Персоналът – безупречен, компетентен, реагира адекватно и на място, любезни, обясняват подробно, с търпение в големи дози.
На втория или третия ден от престоя ни седим под пролетното слънце на детската площадка пред клиниката. Обяснила съм на Мартина да не се завира в другите деца, всички кашлят сериозно, за нейна сигурност и тяхна. Помолила съм баща ми да ми донесе неангажиращо четиво, защото моите свършиха. Една от книгите е „Гняв“ на Стивън Кинг, а първото изречение: „Утрото, когато превъртях, беше прекрасно – една прекрасна майска утрин.“ Едва април сме, спокойно. Говоря по телефона, в съседство седят други майки, едната чопли семки, другата опушва нервно и методично седящото до нея дете, малки пациенти завират мръсни ръце в пликчета със Зайо-Байо, черпят се весело с прокашляния  – предболнична идилия. Пързалките са два броя. Виждам Мартина, която стои на върха на едната, заедно с куклата си и друго момиченце, говорят си нещо, конфликт не се забелязва. В следващия момент майката със семките изкрещява с дрезгав глас, очевидно по адрес на М.:
– Аре, ако обичаш да се мръднеш, че пречиш на мойто дете да се пуска!
Обръщам се усмихнато към съседната пейка и питам:
– Някакъв проблем ли има?
– Ми да, ИМА! – изкрещява отново тя – Мойто дете беше първо на пързалката, твойто го избута, за да си пусне куклата. Аре ако обичаш да си контролираш детето!
– Не знаех, че има някакъв ред, пързалките така или иначе са две.
– Ми точно на тази иска. ВалЪри, пускай се мамо! 
Моля Мартина да се премести на другата пързалка, за да не пречи, тя слиза и се свива в единия ъгъл с куклата. С абокат на ръката, недоспала, уморена и кашляща, не си я представям как се сбива да се пусне първа. Както и да е. По принцип избягвам да влизам в подобни спорове, още по-малко с майки, още по-малко по площадки, обикновено са безсмислени и обречени на неуспех. Все пак държа да обясня, с този мой вечен стремеж към изясняване:
– Може да не съм видяла, но конфликт между децата нямаше.
– Ми кат си кьорава… гледай си детето, не ми обяснявай! – оставя семките и пали нервно цигара. Тънка, естествено – жена със стил.
Идва ми да стана и да й загася фаса между очите, но запазвам самообладание и само отбелязвам:
– Ако става въпрос за правила, на детска площадка, в болница при това, не се пуши.
И това ми беше грешката. В този момент майката и седящата до нея кръстоска между сумо борец и състезателен питбул се обръщат към мен и започват да бълват. Ако беше комикс, над главите им щеше да има голям балон с несвързани символи.
– А МА, коя си ти, че да правиш забележка! Тука сме на открито, кво те интересува, че пушиме? Като не искаш да ти пушат, марш в частна болница, тука се ПУ-ШИ, ясно ли е?!
– Но Вие пушите на една крачка от собствените си деца, които кашлят сериозно. Тук всички деца са с подобни проблеми и е недопустимо да дишат цигарен дим.
Следват още куп излияния, аргументи няма, само агресия.
– Абе мани я беее, списание „Овча мисъл“, знаеш ли го, нЕма връзка с главния.
Сумо госпожата приглася, тупайки се по главата с показалец:
– Тъпа глАва, сещаш ли се, нЕма никой тука!
И двете са по джапанки,  вече са зарязали семките и пушат сигурно пета цигара от началото на грандиозния казус с пързалката. 
Започвам да броя наум и млъквам. Двете продължават:
– Как ми е писнАло, каам ти, стаам и почвам НА-РЕД!
Приемам за напълно възможно да ме смачкат от бой, така както си седя прилично на пейката и се правя на интересна, пред детето ми. В този момент идва Т., имаме предварителна уговорка да ни донесе багаж. Чакаме се пред двора, за да не влиза с бебето в болницата. Пристигам аз навъсена, оплаквам се на две, на три, Т. скача и тръгва да се разправя. Моля го да не се намесва и му препречвам пътя. Той само успява да изкрещи на двете госпожи:
– Ей, ще ви скъсам ушите!
Някакъв евфемизъм на „ще ви … ……..“, в детска клиника сме все пак, нещо като репликата „по дяволите“ във филмите, на мястото на сочна псувня. Чак се учудвам колко е мек. Чувайки това, двете хвърлят цигарите, скачат от пейката и тръгват да се бият с Т. 
– Кой си ти беее! На жени ще вика, че ще им скъса ушите, на къв се правиш бе, ей! (Жени?Seriously?)
С периферното зрение забелязвам сериозен брой мамешки анцузи, накацали по прозорците на клиниката. Всеки скандал в тази скучна болнична обстановка се приема с овации. Моля учтиво госпожите да се успокоят, взимам си багажчето и Мартина, изпращам афектирания Т. и влизам в сградата. Отвътре излиза едната госпожа и изсъсква покрай мен:
– Ще видите вие как се отвинтват глави…
– ?!
– Не аз, мъжа ми. – как не се сетих, Великия Отвинтвач на Глави. С големи космати ръце и по джапанки.
– Така като гледам, и Вие бихте се справили успешно с отвинтването. – казвам й.
Госпожата ме поглежда презрително от глава до пети, спира се на домашния ми клин с петно от току-що разлято кафе и процежда през зъби:
– По-добре да съм дебела и с нещо в главата, отколкото слаба и куха като тебе!
– Не разбирам защо се налага да арбитрираме несъществуващи конфликти между деца, които се справят чудесно с комуникацията помежду си. – продължавам тъпо и упорито аз.
Твърде дълго и сложно изречение, сумистката ме поглежда:
– Е мноо си тъпа, заклеам се!
Преценявам наум кое повече ме е възмутило – че най-накрая ми казаха в очите, че съм тъпа или че напълно непознати ми говорят на ти. Все пак се спирам на второто:
– Говоря Ви на Вие, ще помоля за същото.
Удостояват ме само със сумтене и като по чудо отново се разминавам без шамар. Всичко щеше да е много смешно, ако беше само виц. Уви, не е.
Влизаме в стаята и по новините съобщават за тийнейджър, наръгал и убил непознато момче, само защото е минало преди него. Реввам, естествено. Не от страх или гняв, а от голямо, кухо и тъпо безсилие…
 
 
*ОКР 

Вкъщи често се шегуваме, че си имаме по няколко ОКР – хиперболизирано название на дребните ни ежедневни мании, фиксации и непоносимости. И понеже вярвам, че изговарянето и обличането в думи притежава голяма сила, реших да ги систематизирам, с пожелание към себе си: или да ме дразнят по-малко, или да се сблъсквам с тях по-рядко. За да съм честна, изредих и някои мои навици (естествено по-малко на брой), които със сигурност дразнят хората около мен.

Колкото и да съм над нещата, понякога изпитвам непоносимост към: 

– пропаганда от всякакъв вид – политика, суровоядство, био продукти, ваканция на къмпинг, т.н Всеки е достатъчно разумен да избира какво работи добре в неговия случай. Разпалените агитации са ми досадни.
– когато не ми връщат цялото ресто – обичам да оставям бакшиш, но това небрежно закръгляне на суми ме подлудява.
– критикуване на нещо, което другите правят, а ти не – дали ще е спорт, био хранене, вегетарианство, кърмене, вид работа, начин на прекарване на уикенда, диета, т.н. Дразнещо и ненужно.
– непоискани съвети за майчинство и отглеждане на дете – агресивните бг-мами откровено ме плашат, всеки отглежда децата си както сметне за добре, не е нужно постоянно размахване на пръст, опити за упреци и компетентно мнение.
– откровено спортни дрехи по време на празник, театър, опера или друг повод, който изисква уважителен дрескод. Да не се бърка с casual и комбинация на стилове – кецове с костюм, стилето с джинси, т.н Става въпрос за анцуг, маратонки за джогинг, фитнес екип и подобни. Смятам го за крайно неуважително и нелепо.
– чоплене на семки навън – отвратителен навик, който се е превърнал в национален спорт. Имам такава непоносимост към това, че забелязвам дори малката вдлъбнатина от семки на предните зъби на хората 🙂
– някой, който е пред компютър, обсъждате нещо и той ти задава великия въпрос „А какво е това?“, особено когато става въпрос за работа – гугъл е умен, знае почти всичко. Конкретните въпроси са далеч по-информативни, полезни, а и пестят време. Горният е чисто и просто желание някой да ти смели информацията.
– тичащи и крещящи деца в заведение – не понасях преди да имам деца, не понасям и сега. Оправданието „Ама те са деца“ не ме устройва. Постоянно правя забележки на моето, което само по себе си със сигурност е досадно за околните, но не се сещам за по-тактичен начин да намекна културно на другите родители.
– високо говорещи хора, дълги безсмислени разговори по мобилен телефон – особено на съседно бюро, в обществен транспорт, в магазин, ресторант, т.н Просто ме изкарва извън нерви „И квооо…“. В такива моменти ми се иска да забранят безплатните минути.
– силно замърсена коса – знам, знам, страшна глупост, но ме дразни. Когато косата не се мие дълго време, придобива един характерен мирис, който се усеща във въздуха, бррр.
– бутане и блъскане под всякакви форми и на всякакви места  – не разбирам ЗАЩО?!
– критики към Фейсбук – доколкото знам, създаването на профил там не е задължително. Не си правите или изтривате съществуващия. Излишна показност бил, досаден бил, клюкарник бил. Ами, shut down и това е. Вайкането по новия интерфейс също ми е любимо – как може, защо, няма да влизам повече, кофти е, т.н И така до следващата промяна.
– хора, които не обичат да научават нови неща – мързел ли, инертност ли, страх, не мога да си го обясня.
– груби правописни грешки и неправилни ударения – нещо такова е способно да промени цялостното ми мнение за даден човек. Несправедливо, знам, но е факт.
– нови обувки – не харесвам току-що обути нови обувки, забелязвам ги от километри и ме дразнят – такива едни опънати, лъскави, чистички, бррр.
– ласкателство с користна цел – вбесява ме!

Някои от моите досадни навици:

– екселски таблици – обожавам ги! Правя всякакви видове, по всеки повод – от захранване на бебе до работен план.  Таблиците ме улесняват, успокояват, абе страст са ми. Може би е единственото нещо, за което нямам таблица, е този блог.
– подреждане на документи – колкото разхвърляна съм в личните си неща, толкова подредена съм в работата. Обичам да прошнуровам, отделям по групи, редя по азбучен ред, големина, важност, т.н Иначе забравям и бъркам. Ценя собственото си време и това на хората, с които комуникирам. Харесва ми да купувам канцеларски принадлежности и консумативи, обичам аромата на тези магазини.
– обиколки по магазините за дрехи/обувки – НЕ ОБИЧАМ! Когато трябва да си купя нещо, на всички около мен им става лошо – бързам, мразя да пробвам, не намирам това, което търся, изнервям се жестоко, ад!
– страшно небрежна съм към всякакъв вид собствена техника – телефони, компютри, фотоапарат, всичко бива омацано, почупено, занемарено. Вещите ми служат, не аз на тях. Хм.
– винаги закъснявам – може малко да е, но винаги. Сама си се дразня.
– постоянно искам нещо да се прави – да се ходи някъде, да се върши нещо, да има план, идея, цел. Само мога да гадая колко е дразнещо това за някой по-спокоен темперамент.
– понякога прекалявам с Лъвския си егоцентризъм – аз, аз, аз! От зодията е, честно.
– винаги си представям нещата по точно определен начин – и когато не се получат, фрустрацията ме връхлита. Добре поне, че трае кратко.



Код късо

 

2012

 

Изключително много харесвам жени с къси коси – обикновено смели, уверени в себе си, рискуващи, интересни, експериментиращи, различни. И преди съм споменавала, че промяната не ме плаши, напротив, с косата си съм правила какво ли не. Последната радикална (преди година и половина) беше от средата на гърба до прическата на снимката. „Оу, ти си луда!“, „Как ти дава сърце да я отрежеш тая коса“, „Ами ако не се харесаш?!“, „После докато ти порасне…“ – това чувах непрекъснато при споменаване на идеята. Един ден просто си запазих час и я отрязах. За щастие имам фризьор, който обича експериментите. След като му показах снимките възкликна „Супер, много обичам да режа, ще ти отива.“. Около мен се бяха събрали 5-6 ужасЕни жени, които при падане на кичурите на пода въздъхваха тъжно „Ох…“. При мен обаче щом една идея се загнезди трайно в съзнанието ми, нищо не може да ме разубеди или разколебае да я осъществя. Само който си го е причинявал знае какво е облекчението и ефектът „от дълга-къса“, направо ти идва да крещиш от радост и да летиш, все едно си нов човек. Е, има и доза напрежение.
 
Покрай промяната установих, че има доста митове за късата коса, ето някои от тях:


1. Ще  изглеждаш като мъж – пълен мит. Женствеността не се дължи единствено на дългата коса или дрехите, тя е в жестовете, погледа, думите, движенията, усмивката, интелекта, ценностите, поведението. Контрастът между ненатрапчива женственост и премерени мъжки елементи винаги ми се е струвала много секси.
 
2. На късата коса не отива грим – точно обратното. Късата коса позволява по-силен и смел грим (естествено добре нанесен), който с букли и дълга прическа би изглеждал двусмислено, дори гротескно. Ярко червило, очна линия, подчертани вежди в комбинация с късата коса изглеждат много приятно.
 
3. Късата коса не изисква поддръжка – ммм, отново грешно. Като изключим съвсем късите варианти, всяка подобна прическа изисква доста грижи – редовно оформяне (на 2 седмици), изсушаване, изправяне, определени чупки, кръгла четка, преса. По-гъстите коси трябва да бъдат усмирявани, за да не изглеждат като каска, чупливите имат нужда от заглаждане и посока, по-тънките и деликатни – от обем и текстура. Ако не ви се занимава поне половин час след душ, по-добре не си го причинявайте. Простодавържанакокдокатоемокра няма как да се получи.

Код късо

Снимка: Ивелина Чолакова

 
4. На късата коса не са й нужни много продукти и стилизанти – броят продукти е същият, просто изразходваното количество е по-малко заради дължината. Шампоан, балсам, маска, балсам без отмиване, олио, кристали – това, което ползвате с дългата си коса, ще прилагате и на късата. Плюс евентуално вакса, гел с различни ефекти, фиксатор.
 
5. Късата коса не подхожда на по-формално облекло – и това не е вярно, всичко зависи от кройката, детайлите, цялостното внушение. Има официални рокли, които стоят прекрасно на къса коса, но е въпрос на баланс – примерно да се съчетаят с ниски обувки и някакъв по-ежедневен елемент (дънково или кожено яке, по-небрежна чанта, якичка, екстравагантни обеци, т.н)
 
6. Мъжете не харесват къса коса – напротив. Смелите и интересни мъже винаги се впечатляват от смели и интересни жени. Феновете на Рапунцел май не спадат към горната категория. Винаги много са ме забавлявали реплики от рода „Мъжът ми не разрешава да си подстригвам косата“ – моля?!
 
7. Докато ми порасне пак дълга трябва да нося шапка или да не излизам сред хора – категорична лъжа. С редовно оформяне и посещения при фризьора порастването може да бъде абсолютно безболезнено и задоволително естетично. Интересното е, че минавате през много прически и начини на стилизиране, които никога иначе не бихте имали възможност да пробвате – всички типове каре например.
 
8. Късата прическа омръзва бързо – да, не можете да я връзвате, но ако имате достатъчно дължина в предната част например можете да я начупвате, разрошвате, накъдряте, зализвате, изправяте, да слагате шноли, гребени, ленти диадеми, да разнообразявате с различни акценти като екстравагантни обеци, шалове, красиви деколтета.
 
9. Късата коса не е секси – грешно. Откритата шия и врат, ключиците, линията не челюстта и раменете са едни от най-интелигентно сексапилните части на женското тяло. Естествено, в случай, че шията, ушите, брадичката и формата на лицето го позволяват.
 
10. Ако нямам чип нос не трябва да се подстригвам късо – спокойно, има варианти и за характерни носове (като моя), просто трябва да изберете заедно с фризьора си най-удачния вариант.
 
11. Каквато и да е, само да е дълга – абсолютно погрешно. Поддържана и свежа къса прическа е къде-къде по-добре от , проскубана, изгоряла, накъсана, занемарена и без блясък дълга. Факт.
 
12. Къса коса не ми отива – няма как да знаете преди да сте опитали. Изберете си форма и се консултирайте с добър фризьор.
 
Е, късата коса има и недостатъци – дълго след като я подстрижете ви идва да отмятате нещо, липсва ви връзването, някои от дрехите, които сте носили преди стоят нелепо и … доста време чакате да възвърне предишната си дължина. За година и половина съм на степен до раменете. Носенето на шапки също е проблем, аз поне не открих модел, който да не ми стои комично.
Най-голямото предимство обаче на късата коса е промяната, все едно се превръщате в друг човек, околните ви възприемат по различен начин, влизате в роля, забавлявате се, виждате се в нова светлина. А и в крайна сметка коса расте, по-важното е какво има под нея.

Можех да ползвам и някоя по-елегантна дума като „обсесия“ или „мания“, но хубавата българска „вторачване“ е така плътна и красноречива.

Вторачване в работата – случайно запознанство и съвсем различен от служебните отношения повод. На второто или третото изречение сте споменали по няколко пъти думите „колеги“ и „офис“. Във всеки удобен случай подчертавате, че стоите на бюрото след края на работния ден, че бачкате наистина страаааашно много, че последният тийм-билдинг е бил еди-къде си, че често носите работа вкъщи, че изнемогвате, ама нали сте незаменим, няма как. Ако сте жена с деца, естествено нямате НИКАКВО време за себе. Ако пък нямате деца, разпалено ще се ужасявате от стоене вкъщи и о, недай си боже, майчинство! В случай, че положението стане много сериозно, ще прекарвате свободното си време и ваканциите с колегите. Просто са много готини, не за друго. Лампичката трябва да светне, когато започнете да сравнявате шефа си с брат/баща/най-добър приятел/идол и имате желание да се пенсионирате във фирмата.

Вторачване в майчинството – имам приятелка, която след раждането каза „Моят живот свърши.“. Ако задушавате детето си с грижи и внимание и темите ви за разговор се изчерпват само и единствено с него, значи сте от тази категория. Бъркате домашни препарати за чистене, готвите тристепенно меню ежедневно, приятелките ви са само от близкия парк, а личните забавления и удоволствия са потънали необратимо в миналото. Всичко е заради детето, вие сте му освен майка, и гувернантка, дойка, домашна прислужница, довереник, псиохотерапевт, възпитател, гуру, обществен защитник, педагог. То никога не е виновно, винаги е най-талантливото/красивото/възпитаното/умното/съобразителното и сте готови да се лишите от всичко заради него. Ако детето е повече от едно, вторачването съвсем се изостря, чувствате се още по-полезна, значима и важна. Децата не могат да спят и да се хранят без вас, страх ви е да ги оставите с някой друг дори за час, да не би да ви забравят. Изпитвате тих ужас от момента, в който те ще станат самостоятелни и всячески се опитвате да забавите настъпването му. Особено неприятно е, ако става дума за синове. Един ден цялата тази зависимост се стоварва върху крехките плещи на бъдещите приятелки/гаджета/съпруги.

Вторачване в хоби – нещото, което обожавате да правите. Не се съобразявате нито със семейството си, нито със служебните ангажименти, най-важното е да намерите време за тези любими занимания. Независимо дали става дума за спорт, ръкоделие, книги или нещо крайно ексцентрично, в главата ви то е приоритет номер 1. Не ви е интересно нищо друго, не се съобразявате с други планове, освен с вашите. След първоначалния хъс, идва желанието за усъвършенстване. Започвате да ровите и четете, купувате оборудване/екип/аксесоари, контактувате само с хора като вас. Задобрявате, леката неувереност се превръща във вирнат нос, приятели и познати ви потупват поощрително и подпитват няма ли да го направите основно занимание. Тогава в главата ви светва лампата, че освен да влагате средства и време, няма да е лошо да започнете да изкарвате пари от хобито си. Ако разумът надделее, ще отхвърлите тези еретични мисли и ще продължите лежерно да се наслаждавате на приятните занимания. Ако път са ви потупвали прекалено често, ще напуснете стабилната си, но скучна работа и със размах ще се включите в редиците на хората, които си изкарват хляба с това. Ще поставите  след името си  думичка като стилист/журналист/фотограф/инструктор/писател/сватбен агент/ресторантьор/дизайнер/друго  и ще седнете да чакате клиенти. В повечето случаи идеалната арт атмосфера от мечтите ви бързо изчезва и бива заместена от монотонна рутина и глупави занимания, които оправдавате с фразата „Е, все пак пари изкарвам“.<

Вторачване във връзката – ако човекът до вас е единственият ви източник на вдъхновение/забавление/информация/емоции, значи сте от този тип. Така сте обсебени от връзката, че не можете да си представите себе си извън нея. Отдавна сте прекъснали всякакви странични разсейващи контакти и отношения,  нямате хоби, време за/със себе си, за вас съществува само ВРЪЗКАТА. Никога не сте си самодостатъчни, винаги говорите в първо лице множествено число, навсякъде сте заедно и мислите еднакво. Ако този тип вторачване е силно, обикновено води до задушаване, ексцесии, грозни картини и неприятни спомени.

Вторачване в определени периоди от миналото – когато бях в Австралия, когато живеех с М., когато работех в Д., когато бях по-слаб/рус/умен/млад. Някакви приключили розови етапи, които най-вероятно никога няма да се върнат, но успешно се превръщат в причина за фрустрация, дори депресия. Непрекъснатото връщане към тях води до летаргия, тъга, гняв и меланхолия. Не искаш да се случи нищо ново, защото то няма да е толкова чудесно както „онзи период“. Най-често е точно обратното.

Вторачване в живота на другите – изключително неприятно, даже пагубно. Желанието да си на нечие място е едно от най-безсмислените и деградивни. Да хвърляш енергия в това, а не в собствените си занимания е парадоксално и глупаво, за съжаление обаче се случва. Обикновено преминава в нескрита злоба, завист и самоизяждане. Тъжна гледка.

Вторачване в здравословното – био, органик, чисто, домашно, природно, натурално. Да произвеждаме сами всичко – от киселото мляко до електричеството. Да тъчем платове, да ковем сандали, да гледаме крави на балкона и да филтрираме всеки вид течност, който ни попадне. Новите трендове водят до сериозни залитания и патологична био зависимост. През няколко месеца се стряскаме, че еди кое си е отровно, след още няколко месеца забравяме и животът започва да тече по старому.

Вторачване в новите технологии – да закупим машина за рязане на магданоз, за белене на банани, за бъркане на омлет, за смяна на крушка. Да се тагнем от всяко място, на което сме били – летище, тоалетна, бар, парк, подлез, магазин, ресторант, собствениянихол, банка, химическо чистене. Не съм сигурна защо хората го правят – за да знаем къде са, за да знаят те самите къде са, за да помнят къде са били или защото трябва да оправдаят забитата в екрана на смартфона си глава. Апликейшън за пулса, броя на крачките, контракциите, рождените дни, поетите калории, смъкнатите килограми, храчките, бръчките, поникналите косми, температурата, маршрута, ходенето по голяма нужда. Не знам как сме се оправяли преди.

Вторачване в неща, които не разбираме –  независимо дали става въпрос за футбол, политика, изкуство, медицина, наука, музика, телевизия, друго. Всички разбираме от всичко и не се притесняваме да го кажем на висок глас. Или не, по-добре във Фейсбук/форум, там е по-безопасно. Празното говорене понякога е по-страшно дори от погрешното действие.

Гледам малко телевизия, следя редовно само новини и публицистика.

Не съм почитател на сериали, женски предавания и риалити формати, гледам избирателно или пускам за фон, докато върша нещо друго.
Напоследък обаче ме гони сериозно безсъние и в малките часове на деня имам нужда от алтернатива на книгата и компютъра, просто да зацикля в нещо, докато ми се приспи неудържимо. Това са фаворитите ми:
Deadliest catch/Смъртоносен улов (Discovery Channel) – може би най-доброто и готино предаване изобщо. Едни мъже, които ловят крабове в ледените води на Берингово море. Нечовеци! Мечтая си да прекарам поне ден там.
Man vs. Wild/Ultimate Survival/Оцеляване на предела (Discovery Channel) – обожавам Беър Грилс. И той е нечовек. Може да са режисирани, изчислени, изиграни, но много харесвам всичките му предавания. Любимият ми епизод е този, в който изтърбуши умряла в пустинята камила и се скри в гръдния й кош от пясъчна буря. Оцелява човекът.
Taboo/Табу (National Geographic) – великолепно предаване за различни традиции, убеждения и начин на живот, излизащи от рамките на общоприетото за „нормално“.
Strange Sex/ Странният секс (TLC) – нищо не е странно, ако е ок и за двамата (или тримата) в една връзка.
Bid&Destroy/Заложи и разруши ( Discovery Channel) – едни хора, които разрушават стари постройки, но преди това намират разни неща в тях – от боклуци до антики.
NY Ink (TLC) – нямам татуировки, засега нямам и намерение да си правя, но предаването е много интересно, всеки с историята и татуса си. Главният татуист Ами Джеймс е абсолютен двойник на Джон Бон Джоуви.
Anthony Bourdain: No Reservations/Без задръжки с Антъни Бурдейн/ 24 kitchen – готвач от Ню Йорк, автор на книги и ТВ звезда. Пътува, хапва и пийва, запознава се с извънредно интересни хора, даже и му плащат за това. Много прилича на мой приятел (визуално и по чувството за хумор), харесват ми  грубоватите му шеги и иронията към манията по здравословен живот. Бохем и бунтар, над нещата, с неизменните рейбан и риза с навити ръкави, готин тип.
Swinger Wives/Размяна на съпруги (TLC) – всички си мислят, че на суингърите им е лесно, но се оказва, че размяната води със себе си неочаквани проблеми и сцени на ревност. Сложна работа.
Baggage battles/Битки за багаж (Discovery Channel) – забравен по летища, гари и чакални багаж, който се разпродава на търгове. Антиквари и търговци от всички краища на Щатите залагат и си тръгват със запечатани кашони, куфари и сейфове. Понякога изненадите са приятни, понякога намират мръсни чорапи и хавлиени кърпи.