Публикации

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Фотография: Alex Orange Photography

Години: 35 

Професия или занимание: PR специалист в бижутерийния сектор

Хоби: поддържам личен блог; иначе намирам радост в (и време за) тичането и четенето

Уебсайт: heartbeats.  FB страница.  Instagram


Какви бяха блоговете преди години? Какво означаваше споделянето тогава?

Моята блог биография започна съвсем банално – бях се върнала от година учене в Англия и търсех работа. Започнах да лекувам напрежението, самотата, шока от новото с писане, макар че тогава, преди повече от 10 години, със сигурност не съм гледала на това като на вид терапия, по-скоро е било зов за внимание. Ако не ме лъже паметта, първият блог, от който бях силно впечатлена, беше на оперната певица Мила Михова. Той вече не съществува, Мила отдавна не е блогър, но остана човек с ярък, неподражаем стил и куп интересни истории. Вероятно благодарение на този блог аз избрах и своята платформа за изразяване. 

Да ти кажа, не изпитвам носталгия към каквото е било преди. Имам приятни спомени от хора, споделящи щурия си живот, обвити в доза виртуална анонимност, но и доза градска клюка. Струва ми се, че това бяха блогъри, израснали с “Егоист“  – Мартин Карбовски, Тома Марков… Ина Григорова беше институция. 

За мен истинското приключение започна с откритието, че поезията ме вълнува повече от читателски и академично. С осмеляването да напиша сама текст в свободен стих. Това беше същинското споделяне, защото именно с опитите си да намеря фОрмата, се чувствах истински уязвима пред читателите на блога. До ден днешен радостта е примесена с ужас, защото когато пиша в стих, съм най-близо до автентичността си.

Разбира се, блоговете сега са на светлинни години от тези навремето, съвсем нормално и съвсем логично. Ако видим блог с малко картинки и много текст, почти веднага ще го сметнем за ретро, за некрасив, за скучен. Читателят иска най-доброто съдържание в най-красивата опаковка. На днешния блогър никак не му е лесно и живее в доста голямо напрежение от това, още повече, че мнозинството изкарват пари от въпросното съдържание.

Слава Богу, аз се чувствам освободена от отговорността да курирам съдържанието си – при мен нещата са черно на бяло и нямам потребност да бъдат другояче. Имам фейсбук страница, в която мога да споделям и музиката, която ме вълнува, нещо фундаментално при общуването ми с другите.

Интересен е въпросът за споделянето, защото аз го интерпретирам повече като споделеност. За възможността да бъдеш чут и приет какъвто си. Бих могла да споделя няколко семейни снимки, седмичното си меню в красив флатлей или рецензия на последния филм, който съм гледала, бих могла да получа много хубави коментари и вдигнати палци, но това да не ме накара да се чувствам приобщена или разбрана. Чувството за споделеност обаче може да дойде само от близостта и живата връзка с някого, разбирам го всекидневно, ежечасно. А и ти самата веднъж ми го каза – „Не е важно да покажем, а да споделим“. 

Спомена „да бъдеш приет какъвто си“. Какво смяташ за автентичността, среща ли се все още онлайн или беше пометена от споделянето по заявка, от задоволяване на очакванията според интересното в момента? 

Не зная, Мария, някак встрани съм от тренда. Често да останеш верен на себе си, да имаш богат обмен с аудиторията си, носи и своите рискове. Изключително трудно е, например, да опазиш частния си живот неприкосновен. Друг риск е хората да те усетят прекалено близък и изведнъж да се окажеш жертва на stalking или на обикновени слухове и дребнотемия…

Единствено убедена съм обаче, че истината винаги излиза наяве. Винаги проличава, когато някой говори честно и открито за нещата, които го вълнуват. Ако по този начин може да докосне голям кръг от хора, чудесно. (Да не се смесва с инфлуенсър маркетинга, за който не искам да говоря). Та, синтетичното никога не провокира желание за близост, комуникация и дълбочина, то е там, за да афишира нещо, да го демонстрира, без да заговори на емоциите. В Homo Deus Ювал Ноа Харари пише, че знанието е равно на опита, умножен по чувствителността (приблизителен цитат). Ако приложим цитата върху онлайн идентичността, няма как да си автентичен, да те опоЗНАЯТ, без да свържеш опита с чувствата си спрямо този опит. Има хора, които говорят умело и интригуващо в сферата си на компетентност, но всичко сякаш секва с точката в последното изречение. Там няма нищо освен добре подредени думи, които не въздействат. Като инстаграм фийд, излят в един и същ филтър.

Това е неавтентичността – изложба на предмети, които се гледат през предварително избран филтър. 

Аз самата намирам темата за автентичността за изключително важна и доста проблемна в личния си живот. Не твърдя, че винаги съм била истинска и честна, а и откровено казано, повдига ми се от употребата на фрази като „толкова си истински“ и „да бъда себе си“. Да си истински означава да си приел и светлите, и тъмните си страни. Значи да живееш в настоящето и да поемаш отговорности в битов и философски план. Значи да не мрънкаш и да не обвиняваш миналото си (или пък другия!) за това, което ти се случва в момента. Това са само някои от нещата, но кой е достатъчно смел да бъде истински себе си? Все още се улавям да се сравнявам и оглеждам в други, все още се боя да изразявам мнението си от страх да не бъда възприета не както ми се иска. Все още имам вътрешен арбитър, който коли и беси безпощадно, който трудно прощава.

Връзката със себе си е труден, непостоянен и бавен процес доживот. Но дали се чувствам приета каквато съм? Да, имам хора в живота си, които ме познават и приемат безусловно, окриляващо чувство! Рискът е да не се подлъжеш и сметнеш одобрението и харесването на околните за приемане. Мисля, че Инстаграм ярко демонстрира тази човешка склонност, особено у нас, жените. Уви, живеем в такова време, в което животът ни е част от социалната мрежа и запазването на истинското аз е неимоверно трудно. Затова и истината лъсва толкова лесно.


А задължително ли трябва да има дълбочина? Не е ли чудесно да си разменяме красиви картинки с еднакъв филтър, лайк за лайк, да се носим в розовите балони и всичко да е наред, без да гледаме какво има под повърхността? Често срещам аргумента, че така или иначе животът е труден, защо да се затормозяваме със сложни теми и онлайн. В какво се превърнаха социалните мрежи през последните години?

Не е задължително, естествено, но по-смущаващо е когато някой претендира, че милее за някакви важни въпроси, че е активист за еди какво си и после убие всичко с противоречив коментар или постъпка. Екотемата и тази за психичното здраве са точно такива благодатни области, в които много хора обилно и повсеместно се изказват, но винаги се стига до пробойна, в която проличава непоследователността. 


Сложните, неудобни теми трудно се предават и смилат в Инстаграм общността. Има например една много бойна дама, Джамийла Джамил, която следвам. Тя е основател на движението i_weigh, борещо се срещу предразсъдъците към форма на тялото, пол, раса. Слоганът им е radical inclusivity. Та тя е абсолютно непреклонна в дейността и коментарите си, на моменти е влудяващо крайна и „шумна“, но именно такива силни характери могат и трябва да вдигат розовото перде пред очите ни. И да си го кажем, гледането под повърхността е за здрави стомаси. Аз лично имам необходимост да се вслушвам в  хора, които имат смелостта да артикулират своята „битка“ или разкажат своята история по автентичен, истинен начин. Иначе далеч не е нужно всички да сме дълбоки, мъдри и революционно настроени.

Важно е само да не се правим на каквито не сме, а когато радеем за нещо, да сме постоянни в принципността си. 

В Инстаграм няма толкова джафкане като във Фейсбук, но пък се стеле подмолна търговия, неуморно рисуване на имидж и понякога тотално несъответствие между снимка и текст, между ракурс и дискурс. Често се шегуваме с приятелка, че след премъдри описания под снимка и/ или откровени напъни за екзистенциално послание, някой в коментарите отдолу пита ни в клин, ни в ръкав „А роклята откъде е?“ Не завиждам на нито една от двете страни. Уважавам хора и профили, в които сериозни теми се подават по находчив и изобретателен начин, с чувство за хумор най-добре. Бягам далеч от размахването на пръст и ригидното, назидателно четене на лекции.

Напоследък много се забавлявам с профила на Sarah Cooper, която прави Тръмп на две стотинки с превъплъщенията си. И да ти кажа, успявам да вземам най-доброто от Инстаграм, харесвам го – нещо, което не успях да постигна с Фейсбук. Да, функцията му за споделяне на спомени и снимки беше изместена от осребряването на инфлуенсърска дейност, но гледам да не обръщам внимание. От-следвам и mute-вам всеки, който ме подразни сериозно, радвам се на приятелите си и на любими артисти и спазвам базова виртуална хигиена. 

Защо пътуваш?

За добро или лошо – все по-често пътувам, за да избягам от познатото. Правя го достатъчно рядко, за да го приемам като малък празник и откъсване от рутината, която колкото и да създава чувство за удобство и сигурност, толкова и пречи.

Пътувам, за да опитвам уханията и вкусовете на нови места. За да гледам хората и да се забавлявам.

Пътувам, за да не затлачвам. Пътят ме развива, защото природата ми не е на експериментатор и всяко отделяне от познатото ме изкарва от комфортната ми зона.

Как пътуваш?

С минимално количество багаж, защото ненавиждам тази част от пътешествията. Стегнато, дисциплинирано и с много вълнение.  Изпитвам панически ужас от летенето, но явно не достатъчно голям, за да спра да се придвижвам със самолет.

Как избираш дестинацията? Влияеш ли се от трендове?

Естественото ми влечение е към по-хладни и сурови места, определено клоня и към крайморски или крайречни градове. Изборите ми за дестинации са най-често повлияни от някакъв сантимент (книга, филм, вълнуващ разказ на приятели), но се е случвало и да си купя билет просто защото е суперевтин и държавата остава по-скоро изненада.

Трендовете ни най-малко не ме влекат. Малко снобски разсъждавам сигурно, но не виждам никаква привлекателност да идеш някъде само защото е фотогенично например. Ако съм попадала в графа „модерно е да се ходи там”, то е било защото съм имала  много силен личен афинитет.

Най-важните неща, за да е едно прекарване приятно за теб?

Любим човек, удобни обувки, хубаво време.

Желателно е да има надеждна интернет връзка, защото  това ме кара да се чувствам спокойна в по-напрегнати ситуации.

Много ми е важно да разполагам с времето си както аз желая и да има воден басейн, в който да мога да се взирам.

Чии отзиви, препоръки и съвети ползваш?

Няма конкретни хора, към които се обръщам, но най на сърце са ми разказите на родителите ми от Португалия например или на Албена от Неапол. Хора, чиято радост от срещата със съответните места, се е прехвърлила в мен.

Foursquare пък неведнъж ме е „спасявал”, като съм се чудела къде е най-близкото място за хапване в някой много затънтен квартал.

Какво ти е важно да видиш/направиш/посетиш?

Обикновено с пристигането някъде съм много гладна, така че след като утоля тази нужда, всичко друго е на принципа на моментното вдъхновение. Е, случвало се е да ида някъде с конкретна „мисия” – като скалите Мохер в Ирландия да речем. Но нищо не е по-сладко от бавното гледане на ново място.

Как „влизаш“ в мястото и обстановката? Имаш ли ритуали и трикове?

Забелязала съм, че първия ден някъде ми е много тегав. Като че ли още не съм се събудила, трудно общувам, спъната съм. На втория вече съм една идея по-отворена. До третия инстинктивно съм усетила правилата на града и чудатостите му, започнала съм да попивам езика, да си повтарям дребни фрази и да следя правописни норми по уличните табели.

Опознаването на едно място включва в себе си да се оставиш уязвим, да можеш да оголиш ума си, да умееш да почиваш – за мен това са доста бавни и трудни процеси, защото не обичам да губя контрол. Ако имам трик, той е да се оставя да бъда, вместо да правя.

Кое наричаш лукс по време на пътуване?

Кратките мигове, в които държа ръката на мъжа си и шумът на света спира. Дори аз не говоря.