Публикации

9 месеца четирима


Преди 9 месеца без няколко дни. Хелоуин. 

От родилното ни се обаждат: „Даваме си ви я.“ Леката стомашна инфекция е преминала и ни я връщат след 4 дълги дни чакане. 

От малката шарена метална кутия вадим бледорозовите дрешки, с които прехвърлихме Мартина в реалния свят преди 5 години. Все още миришат на бебе, на чисто нов човек. 

Минаваме през Take a Cake. Изящни малки кексчета с оранжеви тикви, лилави прилепи и още нещо, не помня какво. За милите жени, които се грижеха за нас. За доктор Ч. шампанско и малък символичен подарък, не се сетих за нищо по-подходящо. 

От Тулово през Сан Стефано, спираме на ъгъла срещу парка. За балони. Бонбонено розов с надпис It`s a girl! измежду хелоуинските черно-оранжеви. За мен – диадема с картонени  Мики Маус уши за 1.50 лв. Ненужни цифри са се врязали в съзнанието ми. Мартина иска да бъде Пепеляшка, роклята е налична.

Бързаме. Все едно ако не стигнем навреме, ще я дадат на друг.

Акушерката я облича за секунди. Този аромат на бебе… Мартина ме гледа в очите и пита: „Ама наистина ли си я взимаме?!“. Гушкам я неловко, все едно никога не съм държала бебе в ръцете си. През тези 4 дни я наблюдавах зад стъкло и някак не смея да я прегърна. „Малко е жълтичка, но ще се оправи.“ „Каката ще помага ли?“. „Цялата на татко си!“ 

Навън хора се снимат пред входа. Хубавото на снимките с телефон е, че винаги са възможни. Щракваме няколко за протокола и ние, само четиримата сме. Четирима! 

Матеа спи през цялото време. От емоция и приповдигнатост в колата няма въздух. 31 октомври, Хелоуин. С тиквен фенер не разполагаме, но пък имаме новородено спящо бебе. Без костюм. Решихме, че не е удачно да маскираме когото и да било на възраст 6 дни. 

Прекарвам вечерта с нарисувани с черен молив нос и мустаци, червено червило и картонени уши. До мен – една невръстна Пепеляшка и леко объркан и много развълнуван човек в костюм на татко, чието копие спи в съседната стая. Някакъв абсолютен транс, предизвикан от умора, вълнение, страх, притеснение, възбуда, облекчение, щастие, любов, изтощение, енергия, адреналин, болка, спокойствие. Трябва да се измисли дума за подобно състояние.

Отсега нататък ще трябва да използвам множествено число – децата. Децата ни.

9 месеца четирима. 

/0 Коментари/by

Април

/0 Коментари/by

Втори юни

На този ден винаги ми е криво. Преди много години си е отишъл човек, когото много ми се искаше да познавам – баба ми по майчина линия. Била съм много малка, тя си е заминала рано. Не сме се засекли задълго, малшанс. Бих дала какво ли не да можех да си поговорим, поне за час. Колкото повече минават годините, толкова повече ми липсва. Помня само силуети, тон на гласа може би, а може би бъркам. Само ми се струва, че са спомени, а всъщност са разкази на други.



„Умираше за тебе“ – винаги казва майка ми. И двете сме тъжни на този ден.

Нося нейното име, имам дребни предмети, които е притежавала. Винаги на втори юни се опитвам да я визуализирам, но извиквам само сюжети от семейни снимки, десени на рокли. Усещам енергията й ежедневно. Нещо, което лети над лявото ми рамо. Постоянно. Пази ме.

Женската линия е много силна. Интуицията. Връзката. Неслучайно исках дъщери.

Миналата година на трети юни ми предстоеше важен ден. Падаше се понеделник. На втори, неделя, разопаковах един багаж, опаковах друг. Пропуснах сирените, защото се връщахме от място, на което тази дата не значи нищо. Но те си звучаха в главата ми. Всичко мина по план, с добър резултат. Мислено й се усмихнах, със сигурност и тя на мен. По някакъв начин сме заедно. Под някаква форма.

Когато по улиците виждам хора, които не спират в 12 на обяд, ми идва  да изкрещя: Ей, малко респект! После се сещам, че е много лично, прекалено лично… Да направиш пауза в нечия чест, да опиташ да си спомниш.

Ако я познавах, бих й споделяла всичко. Със сигурност щяхме да спираме в 12 на обяд на всеки втори юни. В мълчание. Щяхме да имаме достатъчно време за разговори.
/0 Коментари/by

Мара и Мартина – на село

През изминалия уикенд бях набрала инерция и успях да направя и четвъртата книжка, най-любимата досега.


Отговарям тук на някои въпроси, които получих по темата:
– Защо книжките са само 4? – Не носим навсякъде куклата, не снимам навсякъде, където ходим. Действам по вдъхновение, не по план.
– На каква програма са правени книжките? – Adobe InDesign CS4 (с изключение на първата, която дори не помня как съм съшила:-). Платформата, на която се качват е www.issuu.com (с безплатен за ползване базов план).

–

– Правя ли такива книжки по поръчка? – Не. Това са просто лични семейни спомени.
– Дали предварително планирам какво да снимам? – Не. Сглобявам книжките според това с какви кадри разполагам. Не режисирам и не подготвям сюжети.
– Може ли да ползвам еди коя си снимка от книжката за еди какво си? – Ми, не. Никога не съм слагала воден знак или лого на снимките си, не смятам и да го правя. Не преигравам и по темата с авторските права. Длъжна съм да отбележа обаче, че правата за някои от кадрите принадлежат на сайтове за сток фотография и нерегулираното им ползване е да кажем … непрепоръчително.
– Ще има ли още книжки? – Най-вероятно да. Не знам. 🙂
– Как да си направя подобна? – Дори да не е сглобена под формата на виртуална книга и без специални програми, можете да си извадите любими снимки и да ги подредите в голям албум с бели страници, които да надпишете на ръка. Даже би станала още по-автентична и оригинална.
 

Книжките:
Мара и Мартина – морско приключение
Мара и Мартина – френско приключение
Мара и Мартина – на острова
Мара и Мартина – на село

 

 

/6 Коментари/by
Мара и Мартина - на острова

Мара и Мартина – на острова

Почти година по-късно, най-накрая сглобих третата книжка от поредицата. В issuu съм пропуснала една страница, шрифтът е доста дребен, бях забравила как се работи в InDesign, омотах се в купища pdf-и и по погрешка изтрих френския епизод, но това са подробности. 
Мартина е щастлива:-)
 
Книжката в issuu: Mara&Martina – the island


/0 Коментари/by

За петгодишните

Ако сте си представяли, че на 5 ще отглеждате все още невръстно дете, което нищо не разбира и е лишено от собствено мнение, били сте доста заблудени. Петгодишните, по всичко личи, се намират в поредната революционна фаза и е наистина предизвикателство да се комуникира адекватно с тях. Но и крайно забавно и любопитно.

Петгодишните обичат да въртят очи и да казват с отегчение „Ох, мамооооо“, един вид „Абе остави ме на мира, всичко ми е ясно, кво ме занимаваш.“

Те никога не са уморени. Дори когато заспиват прави.

Петгодишните вече имат свои понятия и представи за морал, ценности, принципи, справедливост. Естествено, не ги наричат така, но вече са ги формирали в главите си. Примерно в момент, когато не им обръщате внимание, ви застрелват с въпроса: „Мамо, работата ли е по-важна или децата ти, а?“. Интересни са им категориите богат/беден, лош/добър, правилен/неправилен, полезен/вреден, една малка ценностна система се изгражда отсега и е наистина много важно да се поставят стройни основи. Невинаги обаче е лесно.

Петгодишните обичат да отговарят, да апострофират, да ви хващат натясно. Секунда невнимание и после ви затрупват с камара въпроси и поне едно обвинение. Държат последната реплика да е тяхна, доста изнервящо и каляващо търпението. Ако пък не си спазите някое обещание – о, майн гот, ще ви го натякват с месеци!

Петгодишните избистрят лека-полека понятието си за естетика. Блестящото и лъскавото губят силата си и се ограничават само до аксесоарите. Когато опитате да ги облечете с нещо ексцентрично, нетипично или не съвсем по мярка, ви поглеждат с възмущение: „Ама с това ще изглеждам смешно!“. И нищо не може да ги убеди в обратното.

Петгодишните са изключително социални и общителни, заговарят всички, могат да поддържат що-годе смислено-последователен разговор. Не се срамуват, чувстват се големи и разумни. Едно приятелче на Мартина от детската всеки път се чуди как да ме заговори и винаги започва с: „Ъъъъ, ти ли си на Мартина майка й?“. Проверява ме един вид, с парола.

Петгодишните говорят като големи: „Оф, голяма драма днес в детската с едни стикери…“, „Леле Боже, какво направих…“, „Ей, хора, идвайте насам!“ и разни други фрази, които понякога звучат комично. Ако се случи да объркат някоя дума, категорично отказват, че грешката е в тях. Нищо не може да ги накара примерно да разберат, че се казва *англиЙски*, а не *англиНски*. Но веднага си спомняте как сте пяли *Момино ДУПЕнджерче* вместо *Моминото пенджерче* и се отказвате да спорите.

Петгодишните вече могат много неща – да си приготвят закуска, да обгрижват бебета, да ви помагат в домакинството. Е, не въртят палачинки и не сменят памперси, но пък си правят овесени ядки с мляко, украсяват сладки, подават биберони и завиват по-малките. Мечтаете си за деня, в който ще ги пращате до магазина и ще ги карате да чистят.

Петгодишните много се стараят да ви се харесат. Е, само когато са в настроение, но и това е нещо. Питат през 5 минути „А сега слушам ли?“, “ А днес слушах ли?“, „Баба и дядо казаха ли ти колко съм слушала?“. Подозирам, че понятието *слушам* в техния речник означава да се подчиняват на глупави и ненужни заповеди, но хей, това само преди година беше не-по-сти-жи-мо!

Петгодишните имат вкус за приятели, забавления, хобита, места, дори ресторанти. Помнят нещата, които са им харесали и хората, които са ги впечатлили.

Петгодишните вече умеят да си избират „умни“ подаръци, такива, от които могат да научат нещо. Когато взимат йога карти вместо кукла, се надуват от гордост поне седмица.

Петгодишните мечтаят да имат свои деца. Както сменяте памперс или къпете бебето, ви поглеждат с един замечтан, унесен поглед: „Еееех, мамо, кога и аз ще имам свои деца, толкова е хубаво…“ 

Петгодишните умеят да разпознават неадекватните въпроси. „Имаш ли си гадже в детската?“ (?!?) „Е, какво гадже, много съм малка още!“. Това не им пречи обаче на следващия ден да ви заявят: „Не, няма да се женя за Т., разделихме се.“ (?!?!!!!)

Петгодишните вече се считат за големи, понятията им за възраст и години, под и над обаче, са доста хаотични. Когато обявят “ Филмът не се препоръчва за деца под 16 години“ въздъхват с облекчение „О, добре, че не съм на 16, ще мога да гледам.“

Петгодишните много внимават да не ви обидят. Не за друго, искат да си спестят цупене, сърдене и санкции. Когато искат да ви кажат, че сте досадни, действат така: „Знаеш ли, че имам една измислена майка? – ?!? – Ами такава, която съм си измислила аз, много е досадна, повтаря ми едно нещо по 100 пъти.“ Е, как да се сърдите, изобщо не става въпрос за вас.

Сигурен начин да накарате едно петгодишно да свърши нещо е да му кажете … да не го прави. Само за да е опозиция, се впуска в действие. Друг метод е да го въвлечете в мисия, приключение или в нещо от глобално вселенско значение. Стягат се и могат да направят чудеса.

Петгодишните се мотаят изключително много, най-елементарното действие се проточва с часове. 

Петгодишните повече от всякога се вълнуват от смяна на обстановката, пътувания, излизания, срещи с хора, мероприятия. Важно им е  да се допитвате до тях: какво да вечеряме, къде да прекараме уикенда, кой филм да гледаме, къде да се разходим – чувстват се значими и безкрайно полезни.

Петгодишните са прекрасни каки и батковци. Вече по-разумни, мислещи и отговорни, могат да се превърнат в дясната ви ръка. Когато ги похвалите и им благодарите за помощта, летят на седмото небе от щастие. Да им гласувате доверие за тях е висша форма на комплимент.

Петгодишните са отличен коректив, на моменти са толкова мъдри и точни, че просто няма какво да добавите. Учат ви тактично как да се справяте с мисията да бъдете родители, показват ви къде бъркате. От вас се иска само да четете знаците. 

/0 Коментари/by

Теменужка

В петък е тържеството. В последния момент се сещам, че нямаш рокля.

Трябва да бъде рокля на цвете. Знам, че се вълнуваш, репетирали сте седмици наред.
– Имаш ли някакви претенции каква да бъде?
– Ами не, да е дълга, това е.
Ден преди събитието деня грабвам сестра ти и вървим пеша около половин час до един от така омразните ми молове. Търся твоята рокля. Ако я видя, ще я разпозная, мисля си. Обикаляме всички магазини, сестра ти преспива един сън, огладнява, наяжда се, изаква се, преобувам я, нищо не намирам. Виждам прелестна дантелена със сатенени панделки, цвят шампанско – разкошна! Има твоя номер, колебая се дали става за цвете или е по-скоро на шаферка, но толкова ми харесва, че я взимам. Купувам и червени лачени обувки с огромна панделка отпред, знам, че ще си възхитена.
Отново половин час с количката обратно, с нетърпение чакам да те взема от детска и да ти покажа роклята. Знам, че вкусовете ни се различават, надявам се да съм улучила… Прибираш се в настроение, влизаш в стаята и избухваш в неудържим плач. Не този капризния, лигавия, а онзи другия, на искрено разочарование. 
– Защо плачеш? Не ти ли харесва?! Прекрасна е, много ще ти отива!
– Исках да съм теменужка…Толкова исках да съм теменужка…
На ръба съм да избухна в стандартна тирада – как не умееш да оценяваш, колко ненужни са капризите, как не разбираш, че тази рокля е много по-красива от еди коя си, как някои деца нямат и това и т.н Обаче се сещам как понякога представите в моята глава се сблъскват с представите в чуждите глави и колко разочароващо може да бъде това. И не е въпросът до роклята, а до това да разбереш какво има в мислите на другите, да ги попиташ, да ги усетиш, да научиш какво се върти във въображението им, да ги направиш щастливи…
– Наистина ли изобщо не ти харесва? 
– Харесва ми…
Знам, че го казваш само, за да не ме обидиш и ядосаш.
В самия ден на тържеството отново грабвам сестра ти и се отправяме към същия магазин, ще сменям роклята. Слагам я в кенгуруто, от бързане дори забравям да й обуя едната обувка, през цялото време мисля, че сме я загубили. Влизаме и обхождам с поглед всички щендери с окачени най-различни рокли. И я виждам – лилава, дълга, бухнала, водопад от воал, с цвете на колана, последна бройка. Никога не бих ти я избрала в нормална ситуация. „О, но тя е за 3 години!“ – казва продавачката. „Нищо.“ – отговарям. Със сигурност нещо са объркали, знам, че ще ти пасне перфектно, та това е ТВОЯТА рокля!
Взимам я бързо, в съседния магазин намирам и чорапогащник в съвсем същия цвят. Тичаме обратно. Трябва и нещо за главата, мислех за цвете от плат, за картонено или изкуствено, за да издържи. На витрината на цветарския магазин виждам прелестни фрезии, купувам пластмасова диадема и залепвам три ухаещи и свежи от едната страна. Не са теменужки, но пасват чудесно на роклята. Отново тичане до детската градина, искам да оставя всичко точно преди тържеството, за да не увехнат цветята. Буквално хвърлям плика на госпожата, всички са в предстартова треска, хаосът е пълен, дори не успявам да те зърна.
След половин час влизаме в залата. Ако има моменти, които искам да запечатам завинаги, това е един от тях. Седиш в гръб на едно от малките столчета, с пусната коса и венец от лилави фрезии, в облак от лилав тюл – истинска теменужка. Все едно роклята е шита специално з атеб. Доволна, с изправен гръб и вдигната брадичка. Обръщаш се и ни виждаш, махаш плахо и се усмихваш – цялото щастие на света е в тази усмивка. Казвам ти с устни „Стани и се завърти да те видя“, „Не може – отговаряш ми – госпожата не разрешава да ставаме.“ Колкото на моменти си лигава и неуправляема, толкова дисциплина умееш да акумулираш, но само когато пожелаеш. Като малко войниче в лилав тюл – стегнато и готово за битка. Имам чувството, че цялата трепериш от вълнение. Аз също. Започва тържеството, идва твоят ред, изправяш се, казваш стихчето бавно, изразително, спокойно, гледаш към нас, чак усещам аромата на фрезиите. Сестра ти мирува и гледа с интерес. „Ау, толкова малко бебе, пък колко спокойно!“ . И тя знае, че днес е важен за теб ден. За нас.
В залата става 100 градуса, сигурно заради емоцията. Излизаме, ти пърхаш в лилаво, дори не си се преоблякла. 
– Беше прекрасна, Мартина, наистина бяхме объркали роклята.
– Да, нали!
/0 Коментари/by

Семейни паралелни реалности

Сцена 1: къпане на бебе
Паралелна реалност 1: Обстановка на спа салон. Лека, напевна музика. Спокойно бебе с розови бузи. Усмихнати, умилени родители. Вода с перфектна температура. Голямото дете поднася пухкава хавлия. Погледи, изпълнени с любов и взаимност.
Паралелна реалност 2: Бебето се дере. Бащата нервен носи ваничката. Водата е прекалено гореща! Майката съблича ревящото бебе. Бебето се напишква на паркета. Голямото дете наджапва по чорапи в локвата. Бебето се дере. Бащата нервен носи друга вода. Водата е прекалено студена! Голямото дете се хлъзга с мокрите чорапи и почти събаря ваничката на пода. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 2: семейство на ски
Паралелна реалност 1: Бащата учи голямото дете да кара ски. Спокоен е и обяснява компетентно. Голямото дете търпеливо повтаря движенията, усмихва се мило и задава умни въпроси. Майката пие планински чай в дървен заслон, кърмейки под кашмирен шал тримесечното бебе. Всички герои са пухкави, бели и добри.
Паралелна реалност 2: Бащата крещи на голямото дете, че не внимава. Голямото дете крещи на бащата, че не обяснява добре. Майката се изнервя, че бебето не иска да заспи. Количката потъва в преспите и планинският чай става мираж. Бебето започва да реве. Майката забравя колата отключена. На тръгване колата засяда в преспата. Бебето продължава да се дере. Гладно е, а не иска да суче. Планинска помощ изтегля успешно колата след около 30 минути. Бебето все още реве, но вече на никого не му прави впечатление. Голямото дете е изморено и гладно. И то се разревава. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 3: в хотелската стая
Паралелна реалност 1: Всички се разхождат по бели халати. Приготвят се спокойно за вечеря. Майката къпе голямото дете. Бяла пяна и цветни мехурчета се носят от банята. Усмихват се мило и разменят любезни реплики.
Паралелна реалност 2: Голямото дете решава да се изкъпе само. Майката пълни ваната и го оставя за 5 минути, докато приготви малкото дете. Бащата е нервен, че е пропуснал следобедния сън. Голямото дете се прави на русалка. Нагълтва няколко пъти вода и повръща част от обяда сред пухкавата пяна. Майката се скарва и изхвърля голямото дете от банята. Бащата влиза да се къпе и установява, че няма топла вода. Майката и бащата се скарват.
 
Сцена 4: приготвяне на багаж
Паралелна реалност 1: Комплект куфари в един десен чакат готови до вратата. Голямото дете се усмихва с книжка и ябълка в ръка. Майката е готова три дни преди тръгване с всичко необходимо, естествено ползва списък. Бащата усмихнат сваля багажа до колата. Тръгват в уречения час.
Паралелна реалност 2: Бащата е нервен. Майката е нервна, че бащата е нервен. Час преди тръгване започват да оправят багаж за четирима. Естествено, половината неща са неоткриваеми, другата половина – неизпрани или мокри. Голямото дете донася един чувал с играчки с репликата:  Всичко това ми трябва! Бащата става още по-нервен, в колата няма място. Майката скалъпва горе-долу багажа. Голямото дете мрънка, че чувалът с играчките остава вкъщи. Наместват всичко, забравяйки столчето на малкото дете. Пререждат отново. Малкото дете огладнява. Бащата е нервен, че закъсняват (както винаги). Майката си забравя последователно телефона, фотоапарата и пинсетата. Връща се три пъти. На около 50 км пита бащата „А изключих ли ютията?“. Майката и бащата се скарват
 
Сцена 5: излизане на дълга разходка
Паралелна реалност 1: Бебешката количка е перфектно почистена и заредена с всичко необходимо. Всички са облечени в предварително премислен стайлинг и хармонични цветове. Майката целува голямото дете по челото, малкото по носа и поглежда влюбено бащата. Всички излизат с песен на уста.
Паралелна реалност 2: Голямото дете крещи, че не може да си намери чорапите. Майката се лакира в последния момент и естествено си размазва лака. Бащата отново е нервен. И той не знае защо. Малкото дете огладнява точно преди да излязат. Голямото дете се облича с балетна пачка , кецове и златна корона. На никой не му пука. Майката облича блузата си наопаки, а в парка установява, че има повърнато на дясното рамо. Малкото дете са нааква, естествено са забравили чантата на количката и нямат резервни памперси. Голямото дете става кисело, защото му се спи. Малкото пак е гладно. Майката и бащата се скарват.
 
И двете паралелни реалности са възможни, обикновено се редуват, понякога едната преобладава. И в двете паралелни реалности всички се обичат. Факт.
/0 Коментари/by

Корени

Беглеж е селото, в което е роден баща ми. На място с три реки – Вит, Оная река (Катунешка река) и Барата (Змийца). Последната минаваше през задния двор на къщата. Нещо като частен басейн, който не става за плуване, но пък можеш да ловиш риба. В Уикипедия е записано на челно място, че в Беглеж е родена великата прима Гена Димитрова. Факт. С баща ми са учили заедно, познаваха се от малки. Първата му съпруга пък е оперна певица. Някаква оперна нишка в живота му явно. 

Докато бях малка ходехме често. В училище децата „без село“ ми завиждаха – имах цели 2! В Беглеж всичко беше с наклон – улиците, пътеките, дворовете, къщите. Нашата беше на два етажа, като прозорците на първия се изравняваха с нивото на тротоара. Седиш си на масата и наблюдаваш дефиле на обувки. И копита.
Буквално от другата страна започваше баир, който по онова време ми се виждаше огромен, нещо като страховито великанско убежище. След входната врата дворът се скосяваше рязко, зимата се превръщаше в пързалка. Преминаваше през селскостопанската част,  дърводелската работилница на дядо ми и стигаше до Барата. От планина до река за по-малко от минута! На една къща разстояние по улицата пък се намираше Чучура, чешма с изворна вода, която и в най-големите жеги течеше леденостудена.

Баба ми и дядо ми бяха сурови хора, които рядко показваха емоции. Всеотдайни и мили, но някак не успях да ги опозная добре, слагаха неволна бариера, която в детските си представи приемах като студенина. Обикновено ни посрещаше ароматът на ябълки и грозде, баба ми успяваше да ги запази вкусни почти до лятото. В една от стаите на горния етаж винаги имаше килим от сушащи се плодове. Там палехме и бумтящото кюмбе, което правеше зверския студ поносим. Баба ми непрекъснато ни повтаряше да спим с шапки, на което ние леко се подхилквахме, но май беше права жената. Ако не си стовариш тежащия около 20 кг юрган отгоре, сутрин се събуждаш напълно вкочанен. Стълбите бяха стръмни, приятно скърцащи и покрити с черга в червено и черно, десенът мога да разпозная и до днес със затворени очи.

Дядо ми беше талантлив дърводелец, с иновативна за времето си мисъл, например шкаф, който за миг се превръща в маса. Дизайн в действие. За тоалетната, естествено външна, се минаваше през работилницата му. Винаги леко прашна, с аромат на дървени стърготини и машинно масло. Имаше хиляди джаджи, включително и старомодна везна с метални тежести, от най-огромни, до най-малки, по която често се заплесвах и забравях накъде съм тръгнала.

Баба ми имаше стан, тъчеше китеници и други неща. Внезапно го намирахме по средата на някоя от стаите, за мен беше мистериозен уред, който гледах с възхищение. Отглеждаше и много цветя. По цялата фасада на къщата пълзеше красиво растение, което цъфтеше в оранжево. Името и до ден днешен не знам, но придаваше приятен средиземноморски вид на сградата. В двора, освен обичайните чушки и домати, растеше и огромен храст френско грозде, което редовно обирах. Тогава така и не разбрах връзката. Френско?В Беглеж?Хм.

Най-сериозният ритуал в къщата беше коленето на животно – агне, прасе, яре. Ако ме четат вегани, да пропуснат абзаца. Събираха се мъже от съседните къщи, баща ми, чичо ми, дядо ми, двамата ми братя… и аз. В сюблимния момент ме изолираха, но последващите процедури на дране, пърлене, почистване, миене, транжиране, т.н не пропусках. Някакво странно натуралистично детско любопитство. Антъни Бордейн би ме поздравил за дързостта. Помня камъните в селскостопанския двор и процеждащата се около тях кръв. Life, you know. Животното винаги се приготвяше пълнено. Жените в къщата режеха с часове. Купища зелен лук за агнешкото, специална местна рецепта. Вкусът на прясно изпечено в пещ месо, на опърлена свинска кожа, на крочмач от козе мляко с печени червени чушки и сирене. Несравними! 

Баща ми беше напуснал селото, за да следва медицина веднага след завършване на гимназия. В семейство с 2 момчета нямаше много място за лигавене и нежности, така бяха свикнали всички. Майка ми пък, крайно емоционална, усещаше тази суровост чужда и й се налагаше да се нагажда към обстановката. Винаги много се стараеше – помагаше,  шеташе, обръщаше се с почтителното „майко“ и „татко“, за което признавам си, аз не бих могла да се пречупя. Но тя по принцип си е такава – всеотдайна, съобразителна, добра. Каквато аз невинаги съм. Когато с баща ми се оженили, в зрелите трийсет и нещо, двамата ми братя (от първи бракове) били в разгара на пубертета. Посрещнали новината за сватбата им с репликата: „Сега да не вземете да нараждате бебета.“ 🙂 По снимките от тогава и двамата са с девствени мустачки и гледат лошо. После обаче се сприятелили, все още по семейни сбирки се разказват велики техни подвизи. Обичам си ги много, за съжаление единият от години далече, със статут на американски поданик. Братовчедка ми също беше по-голяма. Гледах и тримата с благоговение, нескрит интерес и понякога дразнещо любопитство. В една от стаите имаше стари лексикони, които разглеждах тайно. Братя Аргирови, ФСБ, Duran-Duran – е-хей! В мислите си се проектирах голяма, готина и с лексикон.

Едни от най-отчетливите ми спомени по онова време бяха летуванията на Оная река. Пещерата, в която си правехме пикник, а чичо ми паркираше резедавия си Москвич по време на градушка. Там беше и хижата, приличаща на изоставена внезапно лятна къща, т.нар. Колибата  – напълно оборудвана, много уютна, но без домакини. Тогава всичко функционираше на добра воля и чиста съвест, после с годините беше разграбена и унищожена. В ума си имам запечатани картини на някои от стаите, леглата, завивките, палатката наблизо, аромата на току-що запален огън, вкуса на уловени преди малко речни раци, запотените бутилки бира в кристалния поток. Водеха ме навсякъде от съвсем малка, по разкази на очевидци там съм проходила. Хубаво място за първи крачки.

С времето разредихме посещенията. Баба ми, дядо ми и чичо ми вече ги няма, баща ми с годините спря да се връща, може би заради навика, или носталгията…или и двете. Със сигурност всичко си е там – и къщата, и барата, и хълма, и пещерата, и чучура. Някой друг налива вода, някой друг коли прасе, някой друг суши плодове, някой друг изкачва хълмове, някой друг прохожда. Живот.
/9 Коментари/by