Не мисля, че съм имала по-суров съдник от себе си. Никой не ме е обиждал, поне не съзнателно, но аз превърнах тялото си в своя инструмент за мъчения.

После ме повлече пубертетът. Тогава бях популярна и не съм си броила калориите. Освен когато мама ми кажеше, че с тая пола и тая цепка, трябва да сваля тия малки бричове, натрупани през зимата.

В един момент започнах да осъзнавам, че не е нормално да нося XXS дрехи, да се храня с кафе и цигари и това трябва да се промени.

Светът около мен беше изпълнен предимно с укор и присмех, а този вътре в мен – със срам, страх и несигурност.

Преоткрих радостта от простичките неща – точно като в детството ми – в топлия домашен хляб, яйца на очи и запържения в масло червен пипер

Решенията относно храненето ми не бяха плод на критическо мислене и разбиране, а отново повлияни от страх.

Спрях да се обвинявам за много неща и все още се търся баланса между нарциса и срамежливото притеснено момиче, което непрекъснато се страхува, че не е достатъчно добро.

В тежките семейни периоди храната ми е била утеха. Това обаче го знам днес, тогава въобще не съм го отчитала като явление. Дълго време бях в режим на емоционално хранене.

Като цяло винаги са се отнасяли към мен като към пълничкото дете. Това, което си изяжда всичко. И хем бях пълничката, хем ми е сипваше допълнително.

Израснах с идеята, че съм закръглена и, уви, няма как да бъда слаба. Сега като си гледам стари снимки, не съм била чак пълна, но това показва колко силно ни влияят стереотипите и етикетите.