Храната в детството
Закуските на мама. Десертите, когато тя е у дома. Десерти, винаги десерти. Равно на любов.
Отношението на другите
Никога не съм била красавица. За първи път го разбрах на едно детско тържество, трябва да съм била на 4 или 5 годинки. На снимките оттогава изглеждам разкривена, в някаква причудлива гримаса, а помня как съвсем осъзнато гримасничих, за да изглеждам „по-така“, по-хубава… Мама беше потресена от мен.
„Какви чудни бузки! Червени като ябълчица!“ – с това майка ми много се гордееше. Изобщо, темата с храненето се коментираше много в нашата фамилия, от колко е грозно да си дебел и да си изяждаш всичко, до – „Ама ти нищо не ядеш, ще се разболееш!“ И с годините се модифицираше – „Здравата и хубава жена е закръгленка!“, бабата на съпруга ми дори казваше – „Пооправила си се.“, когато качвах някой друг килограм и за мен това беше аларма.
Усещането ми беше/е, че нещо в мен непременно ще се „счупи“ ако не се храня добре, но ако се храня повече, значи съм…дебела. Реално никога не съм била дебела, но никога не съм изглеждала „достатъчно добре“. Всичко, което ми се случваше през годините от детството до зрелостта, свързвах с това колко съм дебела или как изглеждам. Много, наистина много усилия, здравословни грижи, осъзнавания и воля, съм употребила, за да разбера, чисто и просто, че аз съм…жена. Че тялото ми се променя в зависимост от хормоналния му статус, натовареност, раждания и т.н., но най-вече – тялото ми се променя в зависимост от емоциите, които изпитвам.
И така, озовах се в омагьосан кръг – когато съм щастлива, радостна, удовлетворена, влюбена – съм слаба и се одобрявам, когато преминавам през криза, изтощена съм, чувствам се неумела и неразбрана, невидима и незабележима, съм дебела и се самобичувам (понякога напълно несъзнатално е това самоизтезание).
Моделите за подражание
Не помня да съм имала ролеви модел, по-точно, не се сещам за конкретни личности, на които съм подражавала. Но виждах (и вярвах/донякъде все още вярвам), че успешни във всякакъв аспект – личен, творчески, личностен, професионален, интимен, са красивите и стройни жени, или много умните жени. Аз не попадах в тези категории.
И тогава какво? Как се измъкваш от това усещане за безкъсметност и ощетеност? Моят отговор е – трудно и постепенно, с помощ, с желание и намерение да намериш собствената си ценност или красота, на кой както му харесва. Но да, с помощ. Има една детска книжка „Малкият градинар“, в която героят, вече на ръба на силите си, казва „Имам нужда от мъничко помощ.“ Всички имаме.
Довереният човек
Човекът, с когото споделям всичко, е моята по-голяма сестра. На пръв поглед изглежда лесно и логично – израснали сме при еднакви условия, с едни и същи мама и татко. Но никак не беше лесно, най-малкото заради голямата разлика в годините. Истински близки станахме, когато аз наближих своите 20 години. И се влюбихме една в друга – безгранично, безусловно, безрезервно. Най-довереният ми спътник е тя.
Различното отношение към храната
Отношението ми към храната се промени от любовта. Напълно несъзнателно – хранех се с любов, а когато тя липсваше, се хранех с храна. Сладка храна. В един момент усетих, че в това има нещо силно нередно, най-вече, защото бях зависима от външен фактор, който на живот и смърт (буквално) се стремях да задържа. Правех безумни неща, например, купувах си хапчета за отслабване и ядях само обикновени бисквити, или слънчоглед и шоколад. Винаги включен беше въглехидратният продукт, винаги.
Преломният момент настъпи, за добро или не, пак от външен фактор. В най-несебеобичащия си период, в мен се влюби един чудесен човек, после още един и още един… И не става дума за интимни междуполови взаимоотношения, напротив, срещнах нови приятели, средата ми се измени от самосебе си. Но, за да бъда напълно откровена, ще добавя, че същинската промяна дойде, когато аз самата се влюбих в „несъвършена“ личност. Казах си, ето ти доказателството, Валерия.
Свободата
Освободих се от желанието да бъда по калъп. Сега основното ми занимание е да бъда максимално откровена със себе си и когато усетя силен порив за някаква храна, спирам за мъничко и се питам, защо толкова силно ми се яде конкретно това (нездравословно) нещо? И отговорът често е логичен, например, умирам за силно пикантна, богата на вкусове храна непосредствено преди месечният ми период. Понякога не мога да понасям тъкмо такава – силно солена, сладка, агресивна храна, което пък свързвам с някаква моментна вътрешна удовлетвореност. И това е постоянен процес при мен.
Какво значи да обичаш себе си?
Да обичаш значи да приемаш, дори когато става въпрос за теб самия, най-вече тогава. Ние сме хора и далеч не сме съвършени и това е добре.
Думите ти към 10-15 годишната Валерия
На 15 годишната Валерия бих казала – красива си, но и това може да отмине, бъди спокойна. После пак ще те настигне красотата.
Личен архив - Станислава
Емилия - личен архив
Йоана Иванова
Мирослава Илиева
