Храната в детството
Филиите с домашна лютеница и сирене, които дядо ми правеше за следобедна закуска. Хубав селски хляб, нарязан дебело. Можеше да са и филии с масло и сладко от сливи. Хлябът с домашната продукция е може би сред най-милите ми спомени.
Не съм била злоядо дете, винаги съм хапвала добре, до ден днешен си мисля, че апетитът ми е като на 13-годишно момче. Аз съм от поколението, което изяждаше всичко в чинията, т.е. порцията, определена от мама или баба, беше точно това, което изяждах. Все едно нямах собствена граница (както сега, например, имат моите деца). Но не се оплаквам, никога не съм оставала гладна.
Пържените филийки, макароните, мекиците – класическите “утежняващи вината обстоятелства“ бяха също сред честите закуски, а в момента са сред тези, които предлагам на семейството си много рядко и много боязливо.
Отношението на другите
Винаги се радваха на апетита ми, все пак се живееше по максимата „Браво, всичко си изяде!“. Семейството ми поощряваше похапването и дори във финансово тежки години, не сме оставали гладни. Може би това е единственото, което има значение – не ми се е налагало (подчертавам) да гладувам.
Помня, че в детската градина за пръв път усетих нещо различно: всички момиченца ходеха на художествена гимнастика, а аз не. Един от родителите ми, не помня добре кой, ми каза, че една гимнастичка трябва да е по-слабичка и най-добре да си избера нещо друго. Едва ли е искал/а да ме уязви, но е факт, че 30 години по-късно още помня думите и останки от този начин на мислене все още местят лостовете на психиката ми – да съм по- […] от другите. Просто сложете произволна дума в скобите, всичко ще е валидно.
Тъй като не съм била с наднормено тегло, не съм чувала подмятания, но все пак развих обсесивно старание тялото ми да е в топ форма. В първите години на тази “странност“ се радвах на всякакви “комплименти“ от рода на „станала си кожа и кости“ или “колко много тича днес“… Исках да привличам внимание чрез старанието, което полагам да изглеждам добре. За другите, не дори за себе си. Не репликите на другите ме нараняваха обаче, а безмилостното изтезание, на което се подлагах.
Моделите за подражание
Исках да бъда като всичките си приятелки – слаби, готини и винаги харесвани от момчетата. Навремето аз бях “отличничката“ в приятелския си кръг, останалите етикети бяха заети от другите момичета. Нямах си гадже и не можех да намеря стабилна отправна точка за самочувствието си, бях почти перманентно в режим на самоненавист и това продължи много дълго време, влача и до днес.
Но в живота ми се появи и един чудесен човек, позакъснял ролеви модел за по-възрастното ми аз. Започнах да ходя на тренировки по тае-бо при Ирена, която днес ми е кума и много скъпа приятелка. Нейната енергия, виталност и изящност бяха точно светлинката, която имах нужда да поема, за да видя тялото си по по-добър начин. С повече грижа и обич.
Започнах да ценя не толкова слабото и стегнато тяло, колкото прилива на искрящ живот, който спортът ти дава. До ден днешен благодаря на съдбата, че пътеките ни с Рени се срещнаха.
Довереният човек
Не мисля, че съм имала по-суров съдник от себе си. Никой не ме е обиждал, поне не съзнателно, но аз превърнах тялото си в своя инструмент за мъчения.
Имам хора, на които мога да споделя много от нещата, които ме вълнуват във връзка с храната и тялото, но нищо не може да ти помогне да се видиш отстрани, както собственото ти дете.
Различното отношение към храната
Както се разбра, никога не съм била от жените, които си поръчват само салата. Освен ако салатата не е порочна смес от въглехидрати и месо. Съвсем наскоро обаче имах повратен момент, който ме шамароса здравата.
От началото на пандемията насам добавих 5 кг към обичайното си тегло и макар да не ми личи, аз все пак се подразних от цифрите. Исках непременно да се върна към тегло, което е част от миналото ми, не можех да приема, че тялото ми се променя поради много причини, част от които не мога да контролирам.
Казах си, че моментът за първата диета в живота ми е дошъл. Свързах се с правилния човек, изпратиха ми индивидуална диета и тренировки. Последното – чудесно, няма проблем, но щях ли да издържа хранителния дефицит? Порциите бяха символични, толкова малки, че се чувствах ощететена, едва ли не обидена. Трябваше да меря на везна всичко, да следвам с точност указанията, за да сваля килограмите. Нужни ми бяха десетина дни, за да се усетя, да разбера, че съм поела по път, който тотално ме отдалечава от инстинктите ми. Липсата на достатъчно храна ме правеше непоносимо тъжна, а в случая беше нещо, което доброволно бях избрала да си причиня. Поредният пример, в който се опитах да се самозаблудя, че мога да манипулирам времето, метаболизма, хората, въвлечени в процеса – семейството, терапевта си, жената, която изготви програмата ми…
Храната ми липсваше любовно, но разбрах, че ситуацията е още един завоалиран начин да привличам вниманието на Другите, най-просто казано с мрънкане – гладна съм, уморена съм, искам паста, искам пържола, искам суши, искам да се събудя и хоп, всичко да е както преди. Диетата всъщност беше апотеозът на всичките ми комплекси и -патии.
Да си призная, винаги съм се чудила на хората, които артикулират любовта и разбирането към тялото си. Завиждам им. Не знам за какво говорят, но завиждам на тази способност за слушане и чуване на тялото. Може би най-близо до това състояние съм била след раждането на втория ми син – всичко в мен крещеше “живот“ и макар по-знойна от обичайното, обичах се.
Коригирането на килограмите
Ако носи риск за здравето – непременно. Ако ще помогне да живееш по-пълноценно и без страх – непременно.
Свободата
Радвам се, че вече мога да пропусна джогинг или тренировка и да си кажа “ок, днес така“. Поосвободих се от състезанието с мен самата. Избягвам бялата захар, пърженото и храните, от които ме боли стомах, просто защото след 30 тялото почва да ти дава много ясни и категорични сигнали, ако нещо не е добро за него.
Бих искала да съм надарена с повече търпение и въображение на готвя вегетариански неща, които много обичам, но ме изнервя моментът с подготовката. Т.е. мечтата ми е да рафинирам онези части от характера си, които ме спират да съм по-смирена, по-грижовна, по-свързана с мен и с околните. Имам една жилка бяс в себе си, която със сигурност пречи в готвенето и храненето. С храненето, от първото засукване, ние се учим да СИ даваме и сме длъжни, докато сме живи, да можем да си дадем храната, която ни е нужна, сами.
Какво значи да обичаш себе си?
Не знам. Този въпрос ме смущава, защото предполага да имам точен отговор, нещо като за caption в Инстаграм. Някои дни се харесвам, други – не. Понякога се ненавиждам, друг път съм просто окей със себе си. Опитвам се да приемам промените в тялото и външността си, но е дяволски трудно и това вероятно ще е проблем, докато съм жива. Нямам категоричен отговор какво е да се обичаш, но вярвам, че който се обича, му личи.
Думите ти към 10-15 годишната Тея
Не се отказвай и намери спорт, който да практикуваш с радост. Танцувай. Движи се. Няма нужда постоянно да си над учебниците, наученото от тях почти винаги изчезва бързо, а паметта на тялото е докрай.
Личен архив - Станислава
Емилия - личен архив
Йоана Иванова
Мирослава Илиева
©Даниела Ламбова
