Не знам защо изпитах потребност да се излея и аз по темата, макар че се причислявам към групата на слабите физически хора, на които сякаш негласно им е намекнато, че нямат право да се оплакват, защото да си слаб не е проблем, на фона на поне един на масата, който е на режим, диета, мори се, тича и кантарът не мърда, гладува и страда безпощадно, на всичкото отгоре – без резултат. Изобщо, когато си слаб, но си здрав, нямаш право да се оплакваш.
Това, че можеш да погълнеш тонове храна и да останеш все в положение, в което да изглеждаш като момиченце, в някакъв момент обаче писва. Писва и защото някак всички се чувстват спокойни да се изкажат по темата. И така спокойно се ръсят глупост след глупост, а после „те ти завиждат, затова те бъзикат“ е най-нескопосаната лъжа, с която някой може да се опита да замаже положението.
Не си спомням в детството ми някой в нашето семейство да е разбирал здравословното хранене като синоним на лишение. О, бяхме лишени от много, но по други причини и си израснах с пържени яйца сутрин, обед и вечер (по мое желание!), прясно уловената риба от баща ми, домашната питка на майка ми, домашни домати и краставици от градината на Б. и гъша мас върху хляб. Най-великото угощение и спомен, без който пролетта и лятото не са същите и до днес, е миризмата на пържени картофки, свинско с лук и зелена салата. Обаче откакто станах на 20, вече съм с гастрит, и ни пържено, ни лук, ни зелена салата.
Но тогава всичко си имах. Всичко, без разбирането на хората, които с нездраво любопитство искаха да разберат „майка ти с въздух ли те храни?“. Впрочем, заради подобни шеги и една конкретна от детството, не обух къси панталони през лятото може би докато не станах на 28—29. Нямам представа как съм живяла на 40 градуса дотогава.
Израснах с цял арсенал от саркастични отговори на тъпи неуместни шеги, с които бях свикнала, но така и никога не ги използвах. Може би просто защото не исках да видя неудобното изражение на човека срещу мен, който със сигурност щеше да се почувства глупаво от собствените си думи. Понеже, нали, той нищо лошо не е казал, просто закачки…
Така съм възпитана. Това беше храната, която нашите много държаха да ми дават също редовно – онази, с която храниш ум, душа и после живееш здравословно, заобиколен от правилно възпитани хора, които вместо „Сложи два камъка в джоба, че навън вее вятър“, казват „Здравей. Радвам се да те видя, изглеждаш чудесно“.
И днес обаче животът ме среща с такива, които все така за „нормално“ разбират да нямат проблем с това на слаб човек да кажат „Много си отслабнал“, ама на пълен да преглътнат, защото не е хубаво така да се говори. Изливам се заради тях. И заради непреодолимото ми желание да кажа – внимавайте как ги използвате тия думи, хора!
Щастлива съм, че не пораснах с омраза, не зачерквам тези хора от живота си и не искам да ги карам да се чувстват неудобно, а просто да им кажа, че един ден и те ще възпитават деца. И ще трябва да внимават с какво захранват умовете им, пък после да се притесняват за другото, което понякога е неподвластно и на нас самите. Няма жена или мъж, които да не искат да се чувстват добре в кожата си, в тялото си, което да е здраво и красиво. Няма такъв човек, поне според мен. Но е важно да не забравяме отново, че здравето е преди красотата в онзи смисъл, в който днес се опитваме да я натъпчем в подходящ клин.
Отново се връщам там, където често започват да се зараждат някои от проблемите – реплики от типа „здравата и хубава жена е пълната жена“ не е никак мотивиращо нито за самочувствието, нито за психиката на една слаба жена, която (ау, ужас, че го казвам, като оплакване) може да яде всичко, но да не пълнее.
Когато станах тийнейджър и се очакваше да напълнея, а не се получи, започнаха да се чуват и реплики като „Вашите да не са заключили хладилника?!“, които се редуват с неуместен, но много тържествен смях, защото всеки си мисли, че току що я е измислил тази чутовна смешка и как пък сам няма да си се посмее, а аз все така мигам на парцали и мълча от неудобство, от възпитание ли, и аз не знам. Просто мълча. И все пак ям. И то много. Точно от толкова ядене на всичко, на всяка цена, защото и родителите ми заживяха с чувство за вина, че не се справят, щом „детето им не изглежда здраво“, при мен се появиха проблеми, които сега правят живота ми малко некомфортен. Само че тези проблеми, както и всички останали, са си мои. Радвам се, че все пак имам кръг от най-близки хора, с които обсъждам спокойно и дори ако почувствам нужда, сама се шегувам със себе си.
Сигурно си имам комплекси и живея с моите несигурности… Гола обожавам тялото си, ама няма нито едни дънки, в които да се харесам. Винаги ще мечтая да заживея с усещането, че съм привлекателна по онзи начин, по който смятам, че всяка жена трябва да се чувства. И, да, знам, че това не се случва благодарение на външния вид, а е едно вътрешно чувство, което си носим, ама пак отиваме в омагьосания кръг…
Имам си сигурно много „храна за размисъл“, която си нося още от дете и сигурно ще трябва в някакъв момент да седна и да отделя горчилката от онова, с което мога да продължа и да се науча да се харесвам така, както всеки заслужава. Но за много други хора и родители се появяват далеч по-сериозни проблеми, понякога непреодолими, за които думите на хората може да не са виновникът, но със сигурност са дали принос. А повечето хора дори не се интересуват, съответно и не познават проблемите, които възникват заради наднормено тегло или пък прекалено ниско. Би трябвало да мислим преди да говорим. Преди да питаме жените след 30 „айде бе, няма ли деца вече, к’во чакаш?“, преди да казваме „Вземи хапни малко, че ще се счупиш“ или да съветваме „Налей малко, че деца трябва да раждаш“. Че думите имат способности, които могат и да разболяват, могат и да лекуват. И че понякога зад тези въпроси трябва да сте готови и да чуете отговорите. А някои от тях могат да бъдат болезненото осъзнаване, че си бръкнал в нечия рана, която още кърви. Повече лекувайте хора с думите си. И не ги гледайте, а ги виждайте, там отвътре, където е същността. Клише, но вярно.
На 30 години съм и все така 45 кг. Днес съм изяла една палачинка с месо, една салата, две свински карета с гъбен сос и едно огромно парче торта. Часът е 5 и още не съм вечеряла. И се уча да ми е все тая, че ще има хора, които ще се питат „Къде я слагаш тая храна, гледай се каква си слаба!“.
„Като не ми харесвате външността, ами гледайте ми в душата тогава“ – една любима реплика, която наскоро чух и така да ми помага.
Мариана Петрова/Mamuri Photography
Личен архив - Станислава
Емилия - личен архив
Йоана Иванова
