Публикации

Име/псевдоним: Мария
Възраст: 37
Образование, призвание, професия или занимание: испанска филология; дългогодишен стаж в разнообразни браншове; призвание – неизвестно, а и не харесвам такива гръмки думи; занимание – „цъкам си на компютъра“, както казва дъщеря ми, да кажем координатор проекти
Заминаването: 1999, за да продължа обучението си в тамошен университет; сама, на своя глава, с подкрепата на семейството ми и с идеята да остана
Мястото: Мадрид, Испания
Нещата, които ме очароваха: мултикултурата; място, на което се случват много неща (тогава разликата беше очебийна); шареното, разнообразието, тълпата; баровете, храната, навикът да излизаш вечер, да обядваш дълго и да комуникираш с непознати по всякакви поводи
Нещата, които не ми харесаха: дистанцията, която независимо от горещия темперамент и сходните черти неизменно съществува; бюрокрацията; повърхностните познанства; фактът, че независимо колко хора познаваш, в края на деня оставаш сам; ароматът на улиците, който не припознаваш като собствен; досадните въпроси, щом чуят, че си от България
Нещата, с които не успях да свикна: горните + едното наум, което местните винаги имат; чувството за превъзходство по подразбиране; незнанието, липсата на елементарна обща култура и интерес; сигурно има и още, щом съм се върнала
Трудностите: когато човек заминава сам трудностите са много – преди всичко носталгията, самотата, страхът, че „изпускаш“ живота си и си влязъл в нечие друго ежедневие; липсата на спонтанност; липсата на най-близките; множеството луфтове, които не успяваш да запълниш с нищо
Какво/кой ми липсваше най-много: семейството и приятелите, разбира се. Още пазя сърцераздирателни километрични писма. Голяма, огромна липса, която не бях готова да събирам под завивките вечер.
Причина и повод да се върна: намерих всички възможни причини да оправдая връщането си, въпреки всеобщото мнение, че съм луда. По онова време заминаването не беше проста работа, имаше визи и куп документи. Знаех, че това е най-правилното за мен. Не само в онзи момент, изобщо. Семейството ми ме подкрепи безусловно, обичам ги!
Как реагираха близките/околните, коментарите: не ме интересуваха коментарите. Имаше първоначален стрес, пренареждане на отношения, връзки, приоритети, но всичко си дойде на мястото. Не съм съжалявала и за миг, че се върнах, но ако не бях заминала, щях да съжалявам.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Почти нищо от *там*, ако не броим баровете, в които стоиш прав и обикаляш по няколко на вечер, хубавите книжарници и езика. Всичко най-важно имам тук. Щастлива съм и не чувствам неудобство да го призная. Не разделям хората на *заминали* и *останали*, а на такива, които са се настанили там, където им е добре и такива, които се лутат. Като в това да се луташ всъщност няма нищо лошо.
Там или тук? В онзи момент не ми беше хубаво там. Може би мой период, не знам. Неуютно, настръхнало, повърхностно и стегнато. Не разбирам издигането в култ на всичко чуждо и ненавистта към всичко наше. Някак много незряла ми се струва страстта към „чужбина“, дори не харесвам тази дума. Не одобрявам и мантрата към децата ни да се махнат на всяка цена. *Там или тук* е избор толкова личен, колкото и избора на партньор. Сега разполагаме със свободата да бъдем където ни се иска и няма нищо по-хубаво от това да се движим и местим, да опитваме.
*Там или тук* е условност. Днес тук, утре там. После обратно. И така.
Име/псевдоним: Таня
Възраст:  41 (това е положението)
Образование: по образование съм юрист и икономист. Обичам да рисувам, да пътувам, не чакам светът да дойде при мен, по скоро се радвам да го откривам. Смятам, че единствените неща, които имат значение са полетът на душата, способността ни да виждаме красивото, способността ни да обичаме и да сме добри, това не са клишета, а начин на живот. Призванието ми е да съм мама на две буболета. Истината е, че като човек винаги съм обожавала правото, чистотата, редът, коректните взаимоотношения. Подредеността в мислите и чувствата. Това, което ме подтискаше бяха сивите блокове в Люлин и мърсотията. Това, което не можех да приема, беше липсата на държава. Подсъзнателно разбрах, че свободата, която уж получихме, ни превърна в роби на анархията. Без да осъзнавам реалната причина си мечатаех за място, където правото, редът и личността имат значение.
Мястото: Германия, Щутгарт. Заминаването беше в една прекрасна есен на 2006 година.
Нещата, които ме очароваха: редът и чистотата, въобще  подредеността.
Нещата, които не ми харесаха: Това, го осъзнах впоследствие, когато станах майка.  Преди да стана родител, не се замислях особено, всичко ми беше интересно, та нали по природа съм изследовател, ако е имало някакви трудности, не съм ги забелязвала. Впоследствие стигнах до извода: има германци и германци. Има такива, които са приятни, поне доколкото не ги доближаваш прекалено.
Друго – aз съм страшно общителен човек, или поне бях такъв  в България, но с германците ми е трудно да бъда себе си.
Една много потискаща констатация,  ако имаш лош късмет много често е възможно е да попаднеш на изнервени съседи германци, които буквално те тероризират изящно по немски, само защото си си позволил да имаш деца, а пък тези деца, видиш ли, са много шумни и смущават този ред, тази свещена тишина и подреденост, които търсех в чужбина.
Нещата, с които не успях да свикна: Много германци не са особено точни, има доста посредственост в професионалните среди, това не им пречи да гледат на източноевропейците, включително и на източногерманците, с презрение. Може би не са толкова студени,  но са повърхностни определено. С тях не можеш да говориш особено задълбочено по никоя тема извън професионална и конкретен техен личен интерес. Да, оставят определено  вода и бисквитка за кучето и това е прекрасно, но могат да те свалят от влака, ако децата ти  плачат, понеже са деца и това им е присъщо, понеже са изморени или им расте зъбче. Правят го пак изящно и с усмивка, като ти предлагат помощ да слезеш на подходяща за теб спирка. А  и  да,  могат да те изгонят и от жилището, стига само децата ти да потичат малко в коридора, това последното е понякога не толкова изящно, но и те са хора. Това не е пресилено….
Това, което си повтарям в такива моменти е , че съм тук доброволно и нямам право да критикувам, а и че за да съществува този ред и тази педантична подреденост, на която бях такъв фен и още съм, изисква жертви и означава да си донякъде  егоист.
Какво/кой ми липсваше най-много: всичко, дори Люлин.
Причината и поводът да се върна: все още не мога да се върна, защото имам семейство тук и дълг, но знам, че имам само един път и той е обратно, към Дома, защото тази пуста душа българска не намира тук покой.
Как реагираха близките/околните, коментарите: О, да в България се шири културата „всичко е по-добре от България, всичко!!!“. Разбирам от къде идва това, виждам и че тази  нагласа лека- полека се променя, но ми е тъжно, че никой никога не ме е насърчил да се боря за това, за което мечтая именно в България. Все пак никой никому не е длъжен, пък и когато научиш нещо от собствен опит е безценно, нали?
Там или тук? За децата ми не зная, ще ги оставя да избират, аз имам само един път и той е България, такава каквато е, „несъвършена“, но моя и аз съм си нейна, такава каквато съм „несъвършена“. Пък и винаги мога да се поразходя, когато искам, нали сега светът е едно голямо село…
 
Име/псевдоним: Михаела 
Възраст: 26
Образование, призвание, професия или занимание: По образование политолог и антрополог, призвание може би все още го търся, но все повече и повече и повече ме влече към кулинарията. Професия към момента – програмен координатор.

Заминаването: първото дълго заминаване на 16г.,  2004г.  за да завърша средното си образование в Англия. Преди това бях прекарвала летата си в Англия на летни курсове и в момента, в  който се появи опцията да остана да уча там, прегърнах идеята с огромен ентусиазъм.

Мястото: Първо – най-старият католически колеж в Англия, малко извън Лондон.  Последваха два ралзлични университата – в University of Nottingham и London School of Economics and Political Science, съответно бакалавър и магистратура.
Нещата, които ме очароваха: Бяха годините на книгите за Хари Потър които изчитах на един дъх, а изведнъж попаднах в почти същата среда. Старата сграда на училището, красиви смарагдови поляни, униформи, английската култура и възпитание, деца от Африка, Азия, Русия – техните истории и навици. Освен това, книгите на Джейн Остин от които разбираш, че англичаните наистина са такива и днес както ги е описала тя. Гледах много ококорено и поглъщах един напълно нов свят изключително пъстър и разнообразен за мен.  Това, което най-много ме очарова в Англия и Лондон е, че ти предоставя света накуп без да пътуваш другаде. В този остров е събрано по всичко отвсякъде. Не съм се сблъсквала с предразсъдъци или различно отношение, винаги съм била приемана много топло навсякъде. Хората са свикнали и са прегърнали различното. Живяла съм за 2 месеца в Испания, а за по година и в Германия, и Белгия, но никоя друга държава не ми влезе така под кожата.
А, в Белгия, Германия например жестоко ми харесва как можеш да ходиш с кучето си навсякъде, а за да е още по-прекрасно, в ресторантчетата по улиците винаги има оставена купичка с вода, понякога и някоя бисквитка за твоя любимец. До такава степен се мисли за всичко…
Нещата, които не ми харесаха: В колежа – ходенето на църква всеки ден, а в неделя – литургиите, но сега го отдавам на обикновен тийнейджърски бунт.  Иначе не мисля, че има нещо което да не ми е харесало в Англия. Може би дребнави неща като това колко са мърляви у дома. Опитвала съм многократно да превъзпитам английските си съквартиранти по отношение на чистотата, но грам не върза J В Германия и Белгия – това, че вечер след 5-6 ч. и в неделя все едно пада атомна бомба и всичко затваря, всички изчезват, става призрачно. Адски депресиращо ми действаше.
Нещата, с които не успях да свикна: Невъзможността да звънна на най-добрите си приятели и да кажа ‘хайде след половин час на Попа за по бира’. Предварителното планиране на всичко беше трудно за балканската ми яваш-яваш душа J . Казвам беше, защото става така, че  организираността и подредеността на западните култури ми липсва ужасно много тук, иначе съм лесно приспособима към всичко.
Трудностите. Какво/кой ми липсваше най-много: Липсата на семейството ми, с което имам много силна връзка. Несвикването е повече в емоционален план. И приятелите!
Причината и поводът да се върна: Направих почти 10 години навън, изведнъж се почувствах леко изгубена и неориентирана. След като си следвал един план за толкова дълго време – колеж-бакалавър-магистратура – нужни стажове за CV и …изведнъж този цикъл приключи. Миналото лято дълго размишлявах дали от Брюксел да хвана влака обратно и да се върна в Лондон, или да си дойда в България. Интуицията ми подсказа да се прибера у дома –  където винаги намирам правилната енергия и спокойствие да реша какво да правя по-нататък.
Как реагираха близките/околните, коментарите: семейството ми – по-скоро разочаровани, но с времето виждам, че се радват, че отново сме заедно. Приятелите, разбира се, ме посрещнаха с много любов и добро настроение.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: липсва ми толерантността, уважението към личното пространство, точността, грижата за другия (паничка за кучето, за Бога!!!!!!! ) която определено си личи в онези общества. Имам много да споря с всеки който казва, че тези хора са студени! В България например под ‘студен’ се разбира ‘скучен човек с когото не можеш да изпиеш 1 кило ракия в сряда вечер’.  Тук е пълно с нещастни хора, нервни хора. И не искам това да звучи осъждащо, прекрасно знам причините.
Чувствам се постигнала целта си – да се прибера за малко у дома, където мога да премисля и да начертая нови планове.
Там или тук? Този месец стана точно една година от както съм в България. По-скоро отново там.
 *Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Име: Петя Г.
Възраст: 23
Образование, призвание, професия или занимание: Завършващ бакалавър, откривател, мечтател. Обичам да готвя, понякога да снимам и да го показвам, обичам пътешествията, въпреки че не пътувам често, обичам новите места и хора, свободата, която дават и усещанията, които носят.
Заминаването: Септември 2013, по програма „Еразъм”, с идеята да си доставя нови изживявания, приключения, да се усъвършенствам, да попътувам, да срещна нови мои страни, да съм на свобода, да съм надалеко, сред непознатите и непознатото.
Мястото: Висмар, Северна Германия.

Нещата, които ме очароваха: Малкото,подредено, морско, красиво градче. Хората, които не ми се сториха чак толкова студени, колкото всички описват, а ти се усмихват и те поздравяват, независимо дали се познавате. Впечатли ме, че въпреки, че е малък град, привлича студенти от цяла Германия, а и от цял свят. Не съжалявам, че избрах Германия за дестинация, защото успя да ме срещне с хора наистина от всяка точка на света – мексиканци, кубинци, колумбийци, тайванци, финландци, норвежци и техните странности и новости за мен. Харесва ми как си прекарват свободното време хората там, особено лятото. Барбекю в двора на университета, барбекю на хълма, до общежитието, барбекю на пристанището, барбекю на плажа… навсякъде барбекю и бира, много бира. Хареса ми разнообразният живот, който в България определено ми липсваше. Дали, защото бях Еразъм-студент и имахме различни събития, или като цяло им е такава културата, не знам, но при всички положения винаги все нещо някъде се случва. Хареса ми свободата на германците, която достатъчно добре се доказва, с поведението им и начина, по който изглеждат. Основно в Германия ще срещнете най-много жени с разноцветни коси – всички цветове на дъгата. Хареса ми възможността да комуникирам с различни хора, да чуя техните гледни точки, да прекарам време с тях, да обменям култура и навици.
Нещата, които не ми харесаха: Не ми хареса дистанцията понякога, когато пазят хората. Харесвам времето ми да е разпределено, но не чак толкова, че да следя даден график. Вярвате или не, но понякога и германците не са точни. Не ми хареса, че понякога, за да са възпитани не ти казват нещата, които не харесват.
Нещата, с които не успях да свикна: С всичко успях да свикна много бързо, човек се адаптира лесно, ако е отворен към новите неща. Единствено не можах да свикна с велоалеите, по които винаги вървях и винаги някой натискаше звънеца на колелото, за да се преместя, или пък някой, ще ми направи забележка да се отдръпна в моята част от пътя. Магазините, които не работят до късно и са затворени в неделя.
Трудностите: Като се замисля, кой знае какви големи трудности не съм имала. Може би защото бях временно там и не се е налагало да ходя по много институции или да се срещам с различни проблеми. Но съм се оправяла във всякакви ситуации, въпреки че не знаех немски до заминаването ми.
Какво, кой ми липсваше най-много: Разбира се, че ми липсваше семейството ми най-вече. Времето, прекарвано с тях, в разговори и шеги, вечерите навън, в двора ни, нещата, които си приказвахме с брат ми и които само ние си разбирахме. Храната също ми липсваше. Опитвах се да си правя някои български ястия, но рядко се получаваха така, както вкъщи се получават. Някаква много силна носталгия не усетих. Но на моменти се усещаш просто колко си сам. Колкото и хора да имаше, каквото и да се случваше, имаше моменти, в които ти се иде да се върнеш вкъщи и да зарежеш всичко.
Причината и поводът да се върна: Приключването на програмата, лятото в България, морето.
Как реагираха близките, околните, коментарите: Радваха се, но като цяло не усещах, че е нещо кой знае какво. Питаха ме дали съм доволна, свиквам ли пак с живота в България, дали е имало възможност да остана, но никой не ме пита защо не останах.
Как се чувствам сега, какво ми липсва: Чувствам се тъжна. Ако не са снимките, изпадам в състояние на съмнение дали изобщо се е случило, или е било сън. Липсват ми хората там, времето, което прекарвахме заедно, нещата, които правехме заедно. Преди да замина за България, се разхождах често до пристанището, да гледам залезите и да си мисля. Знаех, че всичко това ще ми липсва като се прибера. Липсва ми всичко – магазините там, стаята ми, университетът, влаковете, даже гласът, който предупреждава откъде да слезем от влака, всичко… Усетих, че тъкмо съм се нагодила на място, което ми приляга и ми харесва, място, което вероятно беше моето място. Чувствах се свободна, експериментирах, отворих се за всякакви преживявания, живях, както исках. Можех да мечтая за всичко, без ограничения. Не че в България не мога, но тук някак си реализмът те убива. Така ми се искаше да усетя това чувство на носталгия, на увереност, че България е всичко, което ми стига, че тук е моето място, тук трябва да остана, но за съжаление не можах да го изпитам. Вероятно един ден ще го разбера.
Там или тук: Засега съм тук, но много искам да се върна там, точно там, във Висмар -малкото балтийско градче с готически църкви и красиви цветни къщи.
 
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук

Име/псевдоним:  Ивайло Серафимов, казват ми Иво или YVAILO
Възраст:  30 точно
Образование, призвание, професия или занимание: Образование – магистър по счетоводство и моден маркетинг. Призвание – трудно ми е да кажа, за да не звучи гръмко, но вярвам, че е дизайнер. Професия – съосновател и креативната половина от YVAILO, модна марка за стилни жени, които избягват дрехите от животински кожи, както го представям в най-кратката му версия.
Заминаването: Септември 2008 г, тъй като ме приеха магистратура по Моден маркетинг и с идеята да следвам мотото си, че работата трябва да е първо удоволствие и тръпка.
Мястото: Лондон, Великобритания
Нещата, които ме очароваха: Пълната анонимност, която може да имаш и по този повод да изразиш себе си визуално, без това да смущава останалите. Улесненото пазаруване онлайн, където можеш да намериш и от пиле мляко, всичко това седейки на стола си. Безкрайните изкушения по магазините, които лесно могат да преборят и най-силните ангели на спестовността. Достъпната туристична връзка до различни точки на света и привлекателните промоции, които ги съпътстват. Нивото на любезно обслужване на клиенти в почти всеки сектор, публичен и частен. Високата толерантност към туристите. Като истински космополитен град възможността да опиташ традиционна и модерна кухня от различни народи. Чистотата на улиците. И това, че може да се кара колело спокойно, въпреки натоварения трафик.
Нещата, които не ми харесаха: Скъпият живот – съотношението приходи/разходи и нивото на стандарт, което ти осигуряват. Непрекъснато растящите наеми и високите цени на публичния транспорт. Постоянните строежи на имоти и целогодишните ремонти на улиците. Апатията между хората, изпълнени с умора, пасивна агресия и безразличие от гъстата пренаселеност на града. Нестихващото консуматорско потребление. Липсата на истински човешки отношения, заменяни стратегически от хитри маркетингови планове с желание за предмети, водейки до човешко отчуждение.
Нещата, с които не успях да свикна: Безвкусната храна. Това, че чушките се продават на бройки и идват в точно предварително определен цвят в опаковка: жълт, червен и зелен. Оправданията, които хората намират, за да откажат една среща. Немарливото отношение към заобикалящата среда, където опаковки от МакДоналдс, наред с огризки от бутчета и картофи, биват изхвърляни по автобусите и кошниците на завързаните колелета с идеята, че някой ще почисти. Консуматорството като единствен признак на забавление. Жените, една сравнително голяма част с наднормено тегло, обути във впити клинове и тесни блузки без ръкави. И времето, разбира се. Колкото и да не е за вярване, оказва ОГРОМНО значение.
Трудностите: Първоначално да свикна с английския акцент, който е различен от американския, с който имах предишен опит. Едвам разбирах, опитвах се да чета по устните. И всичко споменато в нещата, които не ми харесват.
Какво/кой ми липсваше най-много: Семейството и приятелите. Това, че мога да се чуя с приятел и след час да се видим, независимо от ангажиментите и времето.
Причината и поводът да се върна: Не съм се завърнал напълно, но прекарвам една трета от годината в София поради работни ангажименти. И това ми харесва – наслаждавам се на четирите сезона, спокойните улици, възможността да се ходи пеша непрекъснато заради късите разстояния, бъбривите вечери в хубава компания. Успявам да изконсумирам почти на екс всичко това, което ми е липсвало. И после – обратното.
Как реагираха близките/околните, коментарите: Едни разбира се: хубаво е да си тук. Други: не се застоявай много! Истината – по средата.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Доволен съм от престоя си в Лондон, който оприличавам на романтична връзка с партньор. Бяхме влюбени първоначално, заедно за известно време, пробвахме, опознахме хубавите и лошите си страни, ще се разделим, като за момента живеем така, че да не се дразним един друг. Най-хубавото, като в края на всяка връзка е, че зная какво търся от моя град, което нямаше да се случи, ако не бях тук.
Там или тук? И тук, и там, за момента. Където и да отида да живея за в бъдеще, София остава мой роден град, мил на сърцето, с всичко позитивно и негативно в него. Все пак идеален град няма, просто трябва да знаеш какво търсиш и какво си склонен да жертваш в замяна.
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Име/псевдоним: Левтера
Възраст:  38 /ха-ха, не мога да повярвам/
Образование, призвание, професия или занимание: По образование съм инженер, по призвание икономист. Преди години, когато избрах инженерните науки пред икономиката, майка ми дълго не ми говори. Имаше начертан предварително път за мен. Аз обаче не се съобразих с него и избягах в дебрите на любимата наука – химията. След години и след магистърската степен по бизнес администрация отново стигнах до икономиката, за да може майка ми един ден да кажа“ Аз казах ли ти, че с икономика ще се занимаваш“! И така… „Снабдяване и управление на материалните запаси“ е професията, благодарение на която обиколих света. И заради която катерих корпоративната стълбичка.
Заминаването:  Заминаването се случваше на няколко пъти – за Франция през 1999 с идеята да се докосна до качеството на френските инженерни училища и да продължа с научна кариера. Животът ми обаче се стече по различен начин от планираното, затова след като се прибрах от Франция оставих научната кариера зад гърба си и се посветих на бизнес администрацията. Тя пък ме поведе по криволичещите корпоративни пътища на големите мултинационални компании и в крайна сметка стана причина за следващото ми заминаване  през 2006 за Швейцария.  Как?Компанията, за която работех ми предложи възможност за професионално развитие и ме преместиха в Швейцария, за да поема снабдяването на местен завод. Следваха две години доказване и следваща крачка в кариерата – управление на доставките на материали за поддръжка на производството за 52 завода в Европа. Интересно и вълнуващо, научих много за работата и за себе си…
Мястото: Лозана 
Нещата, които ме очароваха: Очароваха ме подредените и чисти улички. Малките китни селца и усещането да живееш в хармония с природата и себе си.  Наситеният със събития от всякакъв характер живот на кантоните – концерти, спортни прояви, развлечения, изложби.
Нещата, които не ми харесаха: Прекаленото спокойствие понякога. Невъзможността в неделя да пазаруваш. „Неделя е  ден за семейството“ казват швейцарците! Тогава са неделните семейни обеди. Сутрешната меса и времето, в което цялото семейство може да се разходи заедно в парка, в планината или по езерата. Прекаленият на моменти национализъм…
Нещата, с които не успях да свикна: Рано затварящите магазини, странния акцент на френски и уважителното „Вие“, дори след като сте си разказали прилично количество личнии истории. Това е! Докато не Ви поканят да говорите на „Ти“ ползвате учтивата форма, в противен случай просто ви изключват от разговора.
Трудностите: Намирането на приятели и среда подобна на тази, която напуснах, но това беше само в началото. След това всичко беше лесно. 
Какво/кой ми липсваше най-много:  Липсваха ми отново познатите места, приятелите и най-вече племенниците. 
Причината и поводът да се върна:  Причината да се върна е новото предложено стъпало в корпоративната структура, което изискваше и ново преместване в Кьолн. А най-вече операцията на майка ми година по-рано, която трябваше да следя от разстояние и която направо ме поболя.
 
Как реагираха близките/околните, коментарите: Близките ми бяха щастливи, че съм близо до тях. Племениците ми полудяха от радост, че можем да ходим заедно на басейн, да четем книжки и да караме колело. Майка ми беше доволна, че съм близо до нея. Разбира се, не липсваха и иронични коментари, че съм луда да се върна в държава, в която всичко върви наопаки.  
Как се чувствам сега, кое ми липсва:  Чувствам се доволна, че се върнах. Мисля, че преди 4 години взех правилното решение. Имах възможността да прекарам повече време с близките си и с майка си. И когато само преди 3 месеца я загубих от коварна болест имах възможността да кажа „направих, всичко което беше по силите ми и й подарих хубави спомени от пътувания, от преживявания, от време прекарано заедно в обсъждане на проекти и в реализирането им.”
Липсва ми контактът с чужденците. Липсва ми позитивната нагласа към живота, която имат и усещането, че чашата е винаги наполовина пълна.
Там или тук?: Засега тук. Ще видим докога…  
 
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Лора
Име Лора
Възраст 26
Образование, призвание, професия или занимание Филолог, пътешественик.
Заминаването Всичко се случи, когато навърших 19 години, бях завършила училище и реших да замина да уча в Гранада, Испания. Уви, обстоятелствата не се стекоха така както очаквах и след две години се прибрах в България. Записах Испанска филология в Софийски университет, и от дебрите на историята на изкуството се гмурнах в дълбините на испанистиката.
През прекрасната 2010 заминах за Аляска и след това животът ми пое в една съвсем друга посока с безброй пътувания, емоции, разочарования, успехи. Връщане по програма Еразъм в Испания отново, след това ново лято в Аляска. Последните три години не съм се задържала на едно място повече от 5 месеца. Разбрах значението на израза: „Целият ти живот да се побира в един куфар“.

След поредното лято в Аляска и моята нерешителност се завърнах в България, това беше най-тежкото завръщане, защото чак тогава осъзнах, че половината ми сърце си има друг дом, вероятно към който няма да мога да се върна скоро. Не можех да намеря мир и постоянно ме тресеше мисълта, че трябва да направя нещо различно, значимо, търсих вътрешен мир. В една декемврийска утрин отпивах нервно капучиното си в хотел Шератон, събеседникът ми предложи да опитам да съм доброволец. Вечерта говорих с колежка, която беше открила проект в Индонезия. Нужни ми бяха 10 минути.
Последното ми пътешествие ме отведе в Индонезия, където бях доброволец. Прекарах два месеца на остров Ява, най-гъсто населеният остров, сблъсках се с напълно непозната култура за мен. Човек докосне ли се веднъж до Азия, винаги търси вратичка или най-вече полет да се върне отново там!

Нещата, които ме очароваха Винаги съм казвала, че съм пътешественик и се чувствам щастлива, когато пътувам, понякога го приемам като проклятие, защото вечно търся да съм на път, търся нови дестинации. Харесва ми динамиката, начинът по който сърцето ми бие, когато отивам на ново място. В Аляска ме очароваха хората, очаровах се от самата себе си, от силата на духа, който притежавам. Промених се, пораснах и изживях един малък, вътрешен апокалипсис.  Тогава осъзнах, че няма да имам стандартен начин на живот, а и честно казано не го и търся.
Всъщност се оказа, че всяко едно пътуване ме променя и оформя. Казват, че трябва да пътуваш, за да намериш себе си,  но аз знам коя съм и знам какво ми носи пътуването – НИРВАНА!
Нещата, които не ми харесаха Работохолизмът, който погълва хората.  Чувството, че няма да се върна повече.
Нещата с които не успях да свикна  Няма място и нещо с което не мога да свикна, човек се наглася според обстановката. Научих се да бъда щастлива навсякъде, независимо къде съм, защото подправям ежедневието си с позитивизъм. Е, понякога се обръщам и в другата си мрачна страна и ставам безкрайно негативна. Винаги съм на двата полюса.
Трудностите  Ако нямам трудности, тогава къде му е чарът на пътуването и промяната?
Разбира се всеки човек има трудности, когато е в друга държава, но всичко зависи от начина, по който ще реагираме. Предпочитам да не разказвам за тях, но както казва моят баща: човек винаги е сам в най-трудните си моменти.
Какво/кой ми липсваше най-много Опитвам се да не мисля за хората, които са далеч от мен, трудно признавам, когато ми липсва някой. Потапям се в обстановката, оставям се ежедневието да ме погълне. По празници е малко по-тежко, но от малка съм свикнала да прекарвам празниците по нестандартен начин. Имам няколко рождени дни, прекарани в автобус или влак с абсолютно непознати хора.
Една друга  минус черта на пътешественика е, че постоянно среща нови хора, които да му липсват.
Причината и поводът да се върна Всеки път причината е различна, връщам се и пак заминавам. Вечно търсеща нови дестинации, нови начинания. В момента чакам заветното писмо, което ще реши дали отново няма да съм на другия край на света.
Как реагираха близките/ роднините, коментарите В началото беше трудно, но след няколко години всички разбраха, че пътуванията са моята страст. Дори сега, когато пиша, хвърлям поглед  към огромната ми раница и на лицето ми грейва усмивка. Радвам се, че близките ми ме подкрепят макар в началото да имаше коментари: „ Защо не си като другите деца, които избират нормални дестинации в Европа?“
Сега мисля че се гордеят с мен, което също сгрява душата ми. Точно по време на пътуванията осъзнавам колко е хубаво да имаш семейство и малкото моменти, които можем да прекараме заедно стават все по-ценни за мен.
Как се чувствам сега/ кое ми липсва  Липсва ми лежерността и прекрасната tostada de tomate от Испания, липсва ми огромното кафе, издаващо  името ми сутрин, когато крача в свежото утро забързана за работа в Аляска, липсва ми кристалната вода, пълна с корали и парещото слънце на Индонезия.  Хм, ама то излиза, че постоянно ми липсва нещо?!
Чувствам се удовлетворена  и благодарна, че имах възможност да пътувам и да се сблъскам с толкова различни култури и бих го правила отново.
Там или тук? Сега съм тук, но следващото ми „там“ тепърва предстои.
 
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Петя
Име/псевдоним Петя/Pixie
Възраст 29
Образование, призвание, професия или занимание Маркетолог/икономист/рекламист по документи, PR & диджи PR по 4 часа на ден, Pinterest воайор и снимкосъбирач поне по няколко часа на ден, foodie или porn food stalker за още поне час дневно, производител на идеи (малко от тях, приложими в БГ), гений в организирането на събития, бъдещ предприемач (надявам се) .
Заминаването 2 пъти в живота ми, с цел временна (е)миграция. Първия път – САЩ, втория – Мюнхен. Така и не успях да се почувствам на място, но дълбоко в себе си знам, че тези места са ми дали повече, отколкото са ми взели. Първото преселване – приключенско, диво, необмислено, пълно с щуротии, премеждия и всякакви случки – накара ме бързо да порасна, отрака ме отвсякъде и общо взето, не остана нищо от човешката природа, което да може да ме фрустрира. Видях много, изживях много, научих се да разчитам за всичко единствено на себе си, поработих доста – средно по 12 ч. на ден.  Второто „бягство“ – провокирано от насъбралото се разочарование от БГ-то, от хората, от системата.
Не уцелих грам моя тип град и лайфстайл, но в този живот никак не е излишно да минеш за малко през немската школа, колкото да се научиш да скачаш с първия звън на алармата, да се приготвяш за работа за 15 мин., да подраняваш винаги поне с 2 мин., да говориш баварски и после… да бягаш далече, преди да са те оперирали от човечност. Там се научих да снимам… да запечатвам красиви моменти по красив начин.
Мястото
Лас Вегас – оазисът в пустинята, градът на греха, машината за пари. Животът там е наистина като кутия с бонбони – никога не знаеш какъв бонбон ще ти се падне, но на края осъзнаваш, че си ги опитал всичките и са ти харесали до един, но по различен начин. Това е градът на контрастите. Живееш в къща-палат, излизаш за работа и минаваш през гетата,  стигаш улицата с многото хотели от „От Местопрестъплението“, бачкаш като роб поне 12 часа, после спечеленото изтича през широко отворените ти пръсти в някой лъскав ресторант или остава в касата на някой мегаскъп магазин, няколко часа след полунощ се стоварваш или в някой храст по път за вкъщи, или в студения басейн, спиш недостатъчно часове и след това – всичко се рестартира. Понякога имаш много, понякога нямаш нищо – хазартен лайфстайл с много ups & downs. За да оцелееш там, трябва да осъзнаеш, че винаги имаш много варианти за падение.
Мюнхен – град с душа с граждани без души. Как е възможно това?! Много красота, много история, много страхотни места, но социалният живот sucks. Или поне за двойките-преселници. Чистотата и подредеността накрая ме вбесяваха.  
Нещата, които ме очароваха Класическите впечатления на чужденец от Източния блок – високият стандарт, спокойните хора, които могат да си позволят качествен живот. Най-много се наслаждавах на това, че животът там ми позволяваше да не мисля материално и можех да се отдам на духовното. Неземно щастие беше, че винаги имах голям избор от хубава храна. Харесва ми и доста по-високата спортна активност на хората навън, мотивиращо е. В САЩ бях изумена от освободеността и искреността на хората, от това колко бързо можеш да си образуваш що-годе читав социален кръг и да не се чувстваш аутсайдер. Най-добрият junk food… разбира се.
Нещата, които не ми харесаха В САЩ  – повърхността, гетата, чувството за незащитеност и опасност, ужасната горещина, огромните разстояния. В Мюнхен – различното отношение към източноевропейците, които се третират като хора второ качество, силно изразения шовинизъм, студенината на хората, националната им кухня, липсата на готини клубове с готини хора и готина музика.
Нещата, с които не успях да свикна В Щатите трудно се свиква с липсата на достатъчно свободно време, но ако те обсеби работохолизмът (което е доста вероятно да се случи), той те отказва от първото. Относно Дойчланд, никога нямаше да свикна с различното отношение, определящо се от демографските ти характеристики, с грубите баварски лица и липсата на цвят и стил в начина им на обличане. Нямаше да свикна и с имбецилите, които там са най-много на квадратен метър. Нито с езика, нито с малоумните им шлагери…
Където и да си, никога не успяваш да свикнеш и с липсите – семейството, приятелите, родината, навиците.
Трудностите В Щатите – свикването с огромните разстояния, мащабността, постоянната динамика и липсата на покой. В Мюнхен – намирането на работа, социализирането с местните, цялостното адаптиране към средата.
Кой/какво ми липсваше най-много Липсва ти всичко, което е далече, дори неща, към които преди не си осъзнавал, че си привързан – като възможността да отидеш в неделя до денонощния на 5 мин. пеша и да си купиш каквото ти душа иска или да излезеш в близкия парк и да имаш познати на всяка втора пейка. Излишно е да споменавам семейство и приятели.
Причината и поводът да се върна От Вегас се върнах, за да си завърша образованието (доста често ме е яд, че не станах сърфистка без дипломи, живееща хипарски по безкрайните калифорнийски плажове). Мюнхен го напуснах поради много причини. Семейството ми имаше нужда от мен, а и просто не беше моето място. Нямах мисия там вече.
Как реагираха близките/околните, коментарите Всички се радваха, че отново съм при тях. Много съжалявам, че не бях със семейството си в тези 3 години…
Как се чувствам сега, кое ми липсва Чувствам се завършена у дома си. Видяла съм много, изживяла съм много, справила съм се с всичко и нямам притеснения за бъдещето. Не съм пуснала котва никъде и знам, че ако ми се наложи пак да живея другаде, ще си го направя хубаво J Нищо не ми липсва, освен баща ми, когото загубих, докато бях в Германия.
Там или тук? Чувството ми за дълг казва „тук“, но иначе се чувствам гражданин на света. Бих живяла за по малко на много места. И в Ню Йорк задължително! Колкото и тривиално да звучи. Имам някаква странна връзка с този град, със сигурност съм живяла там в минал живот. Другото, което мога да кажа със сигурност – винаги ще искам да се връщам тук.
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция Гери
Име/псевдоним   Гергана
Възраст  21
Образование, призвание, професия или занимание Скоро ще започна третата си година висше образование по специалност „Екология и науки за околната среда“. Увличам се и по снимки, думи, градини, компоти и селски неволи.
Заминаването  Преди две години заминах, за да уча. Оттогава много пъти съм си тръгвала от България и с всяко заминаване целта ми става все по-ясна. Обичам България. Досега не съм се влюбвала – или поне дълго време си мислех, че са ме подминавали всякакви любовни трепети. Оказа се обаче, че моята първа любов е не по-малко обсебваща, глупава и наивна от тази на всички останали – просто се касае не за човек, а за едно малко кърско село.
Ех, да знаеха моите университетски преподаватели как оглупявам, когато съм там.Искам да изгоня мъката и смъртта, да се преборя с разрухата. По улиците да се разминавам с щастливи и честни хора. Ако можех, щях да окося тревата пред всички къщи и да ремонтирам покривите им. Но проблемите там са далеч по-големи от изгнили греди и счупени керемиди – трудно е. Да се живее, да се работи, изобщо да се съществува – шепа старци едвам крепят наследството на дедите си, а за градеж на ново нямат нито сили, нито пари. Понякога се задушавам от лошотията – по света, не само в България. Знам, че има престъпления и нечестности навсякъде, но за тези в родната ни страна се чувствам отговорна и аз. Да, знам, че не съм прекият извършител, но пък направила ли съм достатъчно, за да бъде положението по-добро?
Миналата седмица в село отново ограбиха възрастен човек – сакат дядо, който тамън си бил спестил пари за ремонт на покрива. Искам да помогна, искам изобщо да не се случват такива неща. Да не се говори за мен като „момичето, което се осмелява да ходи на село само“. Разбирате ли, аз прекрачвам прага на дом, а не на бойно поле. Чувствам се безсилна, а само със сълзи и думи не мисля, че мога да спечеля войната. Озовах се в ситуация, в която да си добър и трудолюбив не е достатъчно. Затова реших да стана възможно най-образована.
Естествено, че имам и къде-къде по-егоистични причини за ученето си в чужбина – алтернатива дори не съм и обмисляла. Не ми харесва отношението към науката в България, особено пък към екологията и близките й дисциплини. Аз тъй или иначе си играя ролята на будала перфектно, но благодарение на Единбургския университет ще съм една по-знаеща будала. Страх ме е и, че любовта ми към селата и България и привързаността към семейството и приятелите ми понякога успяват да премрежат погледа ми, да ме заплетат в злободневни проблеми. Страх ме да не забравя, че целите ми са много по-големи от един покрив. Имам чувството, че мога повече и не искам сама да се ограничавам.
Заминах, за да се върна по-силна и способна.
Мястото Единбург, Шотландия. След няколко дни – Бризбейн, Австралия.
Нещата, които ме очароваха Университетът! Ботаническата градина! Първата година като че ли само те ми харесаха. Втората година живеех в много по-хубава квартира в красив квартал. Купих си старо ръждясало колело и преоткрих Единбург. Градът е много красив, особено когато цъфтят минзухарите, а после и японските вишни. Харесва ми, че е толкова различен от например Лондон – спокойно е, за час в автобуса стигаш от единия край до другия. Очарована бях и от дългите улички с малки магазинчета в квартала, фермерските щандове, прясната риба и магазините за сирене, където може да опиташ колкото видове искаш. Любимият ми маршрут беше от квартирата до университета с колело – минавах покрай красиви къщи и градини, наслаждавах се на надвисналите над каменните дувари рододендрони, поляните с нарциси, оградите от ковано желязо… И реших, че някой ден ще се радвам да поживея в такава къща и да се грижа за шотландска градина. Не завинаги, но просто мисля, че имам нужда да се насладя на Брънтсфийлд още малко 🙂
Нещата, които не ми харесаха Не са много – когато и да съм била нещастна в Единбург, то е било заради моите вътрешни състояния и възприятия. Студено е, понякога е много ветровито и естествено има дни с ужасно време, ама аз си купих 5 юргана и си реших проблемите. Хората ми се струват може би една идея прекалено сдържани в поведението си, липсва ми нашенската емоционалност и импулсивност. Не ми харесва, че няма директен полет от България до Единбург, ама предвид очакващите ме 2 дни по самолети до Австралия, досегашните ми премеждия по летищата ми се струват незначителни.
Нещата, с които не успях да свикна Мисля, че бързо се адаптирам към различните ситуации и няма нещо, което чак толкова да ме е възмущавало. И все пак – ходенето с обувки вкъщи. Нищо че е мокет и, че вън е дъждовно и кално. След две години все още ми е трудно да не си помислям наум „Шшш, къде се засили вътре с тея кални обувки?!“ всеки път, когато съквартирантките ми се прибират или посрещат гости. Лежането в леглото с дрехите, с които си бил навън и постоянното ядене пак в леглото. Ще сънувате змии, бре хора. И пожарните аларми! О, пожарните аларми – ей само като се сетих и ми се разтуптя сърцето. Да, разбирам, че са мерки за сигурност, ама то една палачинка не може да направиш на спокойствие. И после уж имат някакво копче за изключване, ама те продължават да пищят, докато не им махнеш батериите (и резервните батерии!).
Трудностите Чувството, че „българският“ ми живот ми се изплъзва, че се превръщам в страничен наблюдател. И чувството, че съм толкова вманиачена в него, че не забелязвам Шотландия. Понякога ми беше самотно, но пък винаги имах поне по един доклад за писане и не ми оставаше време да се отдавам на такива настроения. Срещнах трудности и в търсенето на работа – болезнено е да не те наемат дори листовки да раздаваш. Не съм свикнала да не ме искат, но след 5-6 отказа получих и положителен отговор. Беше ми и малко трудно да възприема себе си като „бъдещ учен“, не защото се съмнявам във възможностите си, а защото другите ми занимания са много по-различни. Макар и да имам шестици и живо да се интересувам от специалността си, по характер съм си все така разсеяна. Цяла година ходих на семинари и писах есета за една от наградите на университета към по-изявените студенти. Е, спечелих я. И забравих да отида си я взема.
Какво/кой ми липсваше най-много Семейството, приятелите, градината и къщата на село. Чувството, че съм си у дома. Липсваше ми българският език, „р“-то в името ми, селският диалект. Боза, компоти, локумки, чесън, джанки – ей такива работи. Хубавото е, че те не бягат и ме чакат да се върна. Макар животът да си тече и и те, и аз да сме се променили, времето прекарано заедно не става по-малко пълноценно и смислено.
Причината и поводът да се върна Досега – желанието да съм у дома, да съм полезна и близо до хората и местата, които ми липсват. И разбира се, щедрите шотландски ваканции. А някой ден ще се върна, за да не са целите ми само мечти и въздишки, а реалност.
Как реагираха близките/околните, коментарите  Обичат ме и се радват за мен – и когато ме посрещат, и когато ме изпращат.
Как се чувствам сега, кое ми липсва  Сега съм в България и мисля, че съм готова да замина за Австралия. Изморих се, липсва ми чувството, че правя нещо значимо. А сега възможностите ми са ограничени и се мъча да компенсирам с физически труд. Та така, изморена съм.
Там или тук? Вече толкова се оплетох в посоките, че дори не ми се мисли къде отивам и къде се връщам. Да си вървя заедно със здравето и щастието и да правя добро по пътя, пък останалото е само суха география.
 
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук
Миграция: Д.
Име/псевдоним  П.
Възраст 19 години
Образование, призвание, професия или занимание Аrt lover, crafter, reader, преводач, мечтател, събеседник на свободна практика, писател на пожелания в картички,… сякаш най-точно – търсач
Заминаването Септември 2013, с идеята за търсене, не за бягане. За пробване. Защо… от любопитство, от желание за образование, общуване, игра с непознатото.
Мястото Великобритания.
Нещата, които ме очароваха Разнообразието в много отношения. Радостта, оживлението, приповдигнатото настроение в слънчев ден. Обвързаността на хората с дома им, с града им, с общността им. Приятелствата, които създадох.

Нещата, които не ми харесаха При младите хора: масовата обсебеност от смартфони, таблети и подобни устройства (което е глобална тенденция, но не мога да го игнорирам), честата им липса на любознателност и заинтересованост от света извън Великобритания; също липсата на кучета, котки, врабчета, други птички, въобще на всякакви животинки в градската среда.

Нещата, с които не успях да свикна Неискреността на повечето хора. привидната заинтересованост и обвързаност с неща и хора, но често само от възпитание.
Трудностите/Какво/кой ми липсваше най-много Приятелите ми в България, средата, която бях намерила за себе си.
Причината и поводът да се върна Разминаването между тази, която исках да бъда, и тази, която бях станала след заминаването.
Как реагираха близките/околните, коментарите Бяха изненадани, не разбираха напълно какво става с/в мен, но вярваха в преценката ми.
Как се чувствам сега, кое ми липсва Близките ми хора в чужбина, но също и разни миниатюрни неща. Задържането на вратата за човека зад теб, благодаренето, извиняването под път и над път, поздравите от непознати на улицата, такива неща.
Там или тук? По пътя. „там“, „тук“, „другаде“, „никъде“, „навсякъде“, всички наречия за място живеят в нас, в главите ни. Просто някои надделяват, после се редуват с други и така. Аз вярвам, че съм все по пътя. И гледам да не преследвам разни „тук“ и „там“.
 
*Ако сте се завърнали, имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук