Публикации
Приказки за смели момичета се завръща с една поредица от мини истории, която ми хрумна докато бяхме на село, а Матеа я прие с ентусиазъм и всъщност даде идеите.
Не са приказки или литературни произведения, но кой пък е казал, че не може и така.
Много често сме свикнали да чуваме „не е женско занимание“, „избери си нещо за момичета“, „това е момчешки спорт“ и други подобни. Шампионката по скейтборд Скай Браун, която е едва на 12, наскоро беше казала: „Дори да практикуваш наглед момчешки спортове, пак можеш да си нежна и женствена“. Съвсем вярно. Затова решихме да изобразим няколко професии и занимания, които момичетата могат да вършат също толкова добре, облечени в бебешко розово или барби цикламено и без да им пука особено.
Днешната тема не влиза особено в идеята, защото инструктор жена не е необичайно, но Матеа е страхотен почитател на йогата и беше настоятелна да започнем с това. Преди години купих тези карти в кутия и те станаха едно от най-любимите ѝ неща, носи ги навсякъде, правим заедно позите по тях, а в детската градина, докато посещаваше часовете на Албена, с удивление разбра, че и тя има същите.
Този каменен кош, стара стопанска сграда, стана нещо като ритрийт център, както е модерно да се казва сега. Вързахме хамака, качихме малката детска масичка с пособия за рисуване, дори в най-големите жеги горе подухваше и беше прохладно. За момичетата беше супер забавно, че се качват по дървена стълба, гледат целия двор отвисоко, а Ерик доста нескопосано се опитва да ги стигне. Матеа толкова се въодушеви докато снимахме, че по едно време се притесних да не тупне отгоре. Йогите нищо не ги плаши явно, почти владеят левитацията, дори постелка нямаше време да сложи.
Към снимките добавих от мен няколко основни неща, които често забравяме (и аз в това число), а са ключово важни – с йога, без йога, за големи и малки смели момичета, във всеки един момент или ситуация.
За втора спирка избрахме Dalawella, съвсем наблизо до Hikkaduwa, отново крайбрежна зона, но в съчетание с плътна, гъста и живописна джунгла.
Къщата ни, едноетажна, сгушена сред палми и тропически цветя, с божествено красив двор, в който се прескачаха животни, а сутрин рано светлината беше направо извънземна.
Основното, което ни привлече в Dalawella бяха прословутите скокове с палми над океана, дивият плаж и по-малката популярност сред туристите. За съжаление уцелихме бурни води и не успяхме да плуваме в най-привлекателната част, но пък красотата ѝ ни остави без думи. Нямам много снимки на самия океан, трудно улавям динамиката на вълните, а и предпочитам да им се наслаждавам без визьор.
За забравената раница разказах преди време в Инстаграм, един разкошен човек направи невъзможното, за да я издири и да ни я върне. Той стана и наш водач в последния ден. Заведе ни до няколко храма, чаената плантация Herman tea, острова на канелата, сладководно езеро в околността и до Jungle beach (единственият fail, беше ужасно претъпкано с местни и невъзможно за плуване, бързо го напуснахме). Видяхме как отглежда чай, къде расте пиперът, как ухаят листата на канелата, какво е каучукът и защо белият чай се бере само с ръкавици – вълшебни преживявания, особено впечатляващи за децата.
Unawatuna, която е наблизо, освен пълна със заведения и хора, не ни впечатли нито с плажа, нито с атмосферата си. Слизахме за вечеря до там, доста популярно място е, но определено се радвам, че избрахме друго за нощувка.
Ако трябва да си спомня най-ярките неща от тези дни, това са сутрините в градината, сърдечните ни домакини, звукът от вятъра в палмите, разсънващата се джунгла, едрите разпенени вълни, подскоците на малките, подобни на катерички, животинки, ананасите и кокосите до входната врата, прохладата вечер и купите плодове за закуска.
Искаше ни се да останем поне месец, но следващата част от приключението ни очакваше.
Когато планирахме маршрута за Шри Ланка бях толкова объркана от цялата информация онлайн, че почти се отказах. Едно място ли, друго ли; колко нощувки и къде; да обикаляме ли повече, или да го даваме по-спокойно; да се напънем да видим всичко, или да се примирим, че няма как да стане за 12 дни.
Точно тогава влязох в една ФБ група за бакпак туризъм и въпреки че не пътуваме по този начин, ни допадат местата, които те харесват – без големи хотели и групи, с повече местни, отколкото туристи, по-автентични и необезобразени от масовия вкус. Един много отзивчив австралиец, наскоро ходил с децата си, беше така добър да ми отговори на всички въпроси и да ми предложи места, които са му харесали, а и са подходящи за семейства като нас. Още в началото ме отрезви, че или трябва да изберем плажен тип ваканция, или по-приключенски, из планинските райони. На въпроса ми възможно ли е да съчетаем двете ми отговори без колебание НЕ (освен ако не искаме да отегчим и изморим до крайност децата). И беше прав, доволна съм, че го послушах.
По темата как планираме пътуванията си ще подготвя отделна публикация, защото често са ме питали. Накратко – с маршрутите и нощувките се занимавам аз, останалите просто приемат или отхвърлят, но винаги го съгласувам с тях, за да няма хън-мън.
Въпреки огромното ми желание да се разходим из вътрешността на страната и планинските маршрути, семейният съвет реши да наблегнем на океана, просто нямаше как да успеем и с двете. Избрахме по-малки населени места и отхвърлихме тези, които се славят с инстаграм горещи точки за снимки, да бъде максимално фотогенично не е сред приоритетите ни.
След кацането в Коломбo сметнахме, че няма да имаме нужда от нощувка там, а направо отпрашваме (100 км., със случайно срещнат частник такси, проверихме преди това цените) към първата си спирка – Hikkaduwa. Избрахме я заради няколко неща: сърф обстановка (не караме, но харесваме подобни места), огромен широк плаж, заливи за плуване, много места за хапване, оживено, но не прекалено.
Нощувахме в хотел в долната част, по-спокойната, до Nаrigama beach, който се оказа сърфистка зона и беше истинско удоволствие да сме там. Всяка сутрин по изгрев сърфистите изпълваха пространството пред хотела в очакване на вълните – истински красива гледка, която запечатах в съзнанието си от покрива на хотела и дори не се опитах да снимам, защото нямаше да успея да я пресъздам подобаващо.
Тъй като не сме от типа пътуващи, които обичат да висят на плажа по цял ден, първият въпрос на всяко място е: какво има за правене/гледане/посещаване. Това са основните неща в Hikkaduwa (плюс резерват за корали и сърф училища, които пропуснахме, просто нямахме време):
Плажът с костенурките
На левче с тук-тук нагоре към градчето се намира лагуна, в която всяка сутрин излизат костенурките, в напълно естествена среда, без ограждения, ограничения и атракции. Има единствено местни, които предлагат безплатно специални водорасли, за да ги нахраниш, така избягваме опити да им бъде даван банан, например, както и други опасни и вредни за тях храни. Посъветваха ни да отидем преди 7, за да успеем да им се порадваме сами, но най-ранният час, в който сколасахме, беше 8. Децата бяха супер щастливи, костенурките са огромни, спокойни и плуват в краката ти. А когато към 9 се оттеглят навътре, остават кучетата, винаги привлекателни обекти, особено за Матеа.
Кану, шнорхелинг и риболов
В същия залив (Turtle beach) можете да се разходите до близки места, подходящи за шнорхелинг и риболов. Лодките са подобни на кану, изключително тесни и ненадеждни (Матеа стоеше права, залепена за стените, хаха), снимки нямам, защото всичките усилия бяха да се закрепя и да опазя децата, докато Тито се гмуркаше. Грешка беше, че не взехме маски Subea за всички, отидохме само с една, но карай. Тито се отчете и с огромна риба, която подарихме на лодкаря. Лагуната е приятно място, но плажът ѝ е прекалено населен за нашия вкус, предпочитахме този пред хотела ни.
Цунами музеят
Едно от най-впечатляващите места за децата – разказ, снимки и свидетелства за катастрофата, сполетяла страната през 2004 г. Вълната е резултат от земетресение в Индийския океан, удря първо Hikkaduwa и е с размер почти 20 метра, трагедията е огромна, загиват над 30 000 души, местни и туристи. В залата с най-ужасяващите снимки не се допускат деца, всичко е хем информативно, хем крайно емоционално, излязохме със сълзи и безмълвни. Пред музея има мемориал, върху който символично са изобразени сцени от 26 декември. Много специално място.
Резерват за костенурки
Казват им turtle farms, но реално са места, където се лекуват ранени костенурки, излюпват се и укрепват малките на загинали или неспособни да се грижат за тях майки. Някои са с откъснати крайници и остават постоянно там, тъй като не биха се справили сами в естествена среда. Децата бяха безкрайно щастливи да ги докоснат и подържат, получихме специално разрешение за това.
Будистките храмове
Рядко и малко снимам в църкви и храмове, но има няколко в близост до Hikkaduwa. В единия попаднахме на церемония, свързана с кражба в дома, беше изключително интересно за наблюдение.
Плаж, гонене на вълни, залези и дълги вечери със заровени в пясъка крака
Най-приятните занимания всъщност – тоталното безвремие и шляене по плажа. Пясъкът там прилича на захар мусковадо – влажен, ситен със златист цвят, полепващ по кожата. Вечерите са дълги, разперени и напоителни. Бях си обещала да не нося апарата навсякъде с мен и да се наслаждавам повече на живо, не през обектива. Лежерно, непретенциозно и освобождаващо място. Има хотели и хостели за всеки вкус – от класически лукс до сърф и бакпак атмосфера. Хареса ни изключително много и липсата на напрежение да ходим някъде надалеч, да правим някакви консумиращи енергия неща, да покриваме планове. Всичко течеше бавно и изпълващо – ние и океанът пред погледите ни.
По традиция в началото на април събуждаме селската къща. На ръба между зимата и пролетта винаги уцелваме удивително време, сухо слънце, буренясал двор и цъфнала между тревите градина.
Миналата година заварихме горния етаж с изпочупени прозорци и пълна с камъни спалня, но гневът бързо се превърна в конструктивна енергия, почистихме и сменихме стъклата за няколко часа, за да можем да пренощуваме. През април времето е топло денем, но хапещо вечер и пукащата печка е задължителен аксесоар. Рядко вадя фотоапарат, работата по двора е достатъчно занимание – да съберем сухите клони и листа, да окосим и почистим тревите, да изметем, проветрим, оплевим около цветята, да изтръскаме двора и да го подготвим за лятото.
А лятото, лятото е като на снимките – с боси крака върху чакъла, до колене в барата, с шушукане на тумби по улиците и дълги сенки привечер. Всяка година ставам свидетел на удивителна момичешка сила, която избухва в цялата тази свобода. Независимо дали среща змия по пътя към магазина, открива новородени кученца под сайвана, играе на пиратски кораб върху крушата, плува в селската „лагуна“ или прегръща патета на пазара – винаги всичко е сякаш напълно в реда на нещата. Ожулванията, ужИлванията, паданията, синините, цицините – все едно значки за храброст, закичени гордо на ревера.
И всъщност най-осезаемо опознавам момичетата именно там – където самата аз съм правила същите неща и по същия начин съм възприемала света за първи път. Новите и непознати места са чудесни, но тези, на които принадлежи сърцето ти, и където са натрупани безброй истории, са истинските извори на вдъхновение и хармония. Стъпваш без страх по чакъла, газиш на сляпо, мокриш се без да му мислиш, смелостта ти е правопропорционална на свободата.
Тази пролет е коренно различна от предишните. Все още не сме събудили къщата и не сме изтръскали двора поради ясни причини. Парадоксалното е, че в нормални обстоятелства искаме все нещо ново, необичайно, непреживявано. Сега обаче най-честата реплика е „да бъде както преди, постарому“. И когато всичко това свърши, надявам се преди началото на лятото, искаме именно там – за да се уверим, че всичко е по местата си, че ще бъде пак хубаво и такова, каквото го познаваме – с дългите сенки, дългите вечери и дългата момичешка смелост, която расте от лято на лято.
Нежна, крехка и фина жена, която ежедневно се грижи за 9 коня, 4 кучета, 3 котки и заек. Невъзможно, ще кажете, това е непосилно за сам човек. Е, съвсем възможно е, и този човек е Ваня – повелителката на животните от конна база Ахил.
Запозна ни Сия: „Хайде да те водя при конете на Ваня, сигурно ще ти хареса“. И в един слънчев октомврийски петък, с автобус 98, за половин час двете се озовахме на спирка Шумако, точно пред вратите на базата.
Посрещнаха ни котето Анди и кучетата Линда, Джина и Рея, които са толкова любвеобвилни, че могат с часове да се въргалят из тревата за ласки – цяла животинска менажерия. Ваня е създател на мястото и се грижи за цялата база, основно сама, от време на време с помощници или доброволци. Излязла отдавна по собствено желание от работа в схема 9-17, с перфектен лилав маникюр, три четвърти чорапи с коне, елегантна, усмихната, енергична и в настроение, въпреки че не е имала почивен ден от 3 години насам, както ни сподели.
Честно казано, не знам как се справя с всичко, грижата за конете не е просто да ги погалиш и да им сложиш храна, има много други задължения, за да се чувстват комфортно, спокойно и във форма: чистене на обора, риене на изпражнения, четкане, премахване на кърлежи, смяна на сеното, приготвяне на храна, извеждане за изразходване на енергията, оседлаване, обучение и какво ли още не. Но в крайна сметка, всичко, което се прави с любов и желание, не тежи.
Ваня създава конна база Ахил преди няколко години, с идеята да стане любимо място за отдих и забавление за малки и големи. Посещението там не е просто качване на кон, ами е цяло преживяване – Ваня разказва за конете, грижата за тях, специфичните им особености; за ездата и благотворното ѝ въздействие върху тялото и психиката; смешни истории и куриози; за характера и особеностите на всеки кон.
Ваня работи и с деца с различни психически и поведенчески проблеми, като детска церебрална парализа, аутизъм, хиперактивност, синдром на Даун, депресия и др. Въздействието е обширно и комплексно – от физиката, до развитие на когнитивни и речеви способности. Общуването с конете се отразява много добре при проблеми на израстването при тийнейджърите и различни зависимости.
Така слага и началото на фондация „Можем Заедно“, която работи по набиране на средства за провеждане на терапия с помощта на коне. В момента е част от екип по проект Еразъм+ „Иновации в хипотерапията“. Присъствах на посещенията на няколко деца с особености от аутистичния спектър и те буквално грееха от щастие при вида на конете и предстоящите занимания. Ваня твърди, че резултатите се виждат едва след няколко срещи.
Доказано е, че само след десетминутна разходка на гърба на коня, нивото на хормона окситоцин, който отговаря за нашето настроение, се увеличава многократно. Е, изпитах го и аз – такъв прилив на енергия, че чак ти идва да подскачаш пеша по шосето надолу. Като прибавим и вълшебния есенен пейзаж около манежа, приказната гора в охра-зелен колорит и вибрациите на животните, умът внезапно се успокоява и буквално забравяш всички дребни чегъртания от ежедневието. Сия дори преодоля страха си от езда и се качи за първи път в живота си на кон.
Изключително забавно е, че три от кучетата (Рая е вързана не защото е агресивна, а просто е много голяма и от желание за игра може да събори някой посетител) буквално присъстват на всичко – съпровождат Ваня навсякъде, обикалят заедно с конете, прилягат на припек и следят какво се случва всяка една секунда, като мини ексорт. Ваня постоянно гали, гушка или говори на някой, ту на кон, ту на куче, ту котето Анди ѝ е на рамото. Всъщност животните имат най-директната терапевтична благост и баланс, така че напълно я разбирам.
Всеки от членовете на този хармоничен дом има своя съдба и предистория – Вая е кобила, спасена от тормоз и постоянен побой (липсва ѝ око и е покрита със стари белези), кучето Рея е оставено уж за малко, а всъщност за постоянно и все още трудно се доверява на непознати. Заедно всички живеят в разбирателство и обич, въпреки множеството характери, спомени и навици. На това място няма напрежение, тревога и стрес, сякаш времето е спряло. Освен това съвсем близо до София, на супер удобно и комуникативно място, можеш буквално да отскочиш за час. Седмица след посещението ни със Сия, заведох и момичетата „при конОВЕТЕ“, както казва Матеа, бяха буквално очаровани от мястото, и двете обожават животните.
Конна база Ахил се намира на бул. Симеоновско шосе и ул.“Буйново ждрело“, спирка на автобус 98 „Шумако“. За посещение, езда или терапия най-добре е да звъннете и да се уговорите предварително с Ваня: 089 568 6019.
А тя със сигурност ще се радва да ви посрещне и да ви разкаже защо да говориш с животните е умение с вълшебен ефект, почти суперсила.
Ако попитате Матеа коя е най-добрата ѝ приятелка, дори няма да изчака въпроса докрая, а ще изстреля моментално ХРИСИ, РАЗБИРА СЕ!
Като две грахчета в шушулка, заедно вече четири години в детската, първи дружки, или, както е модерно да се казва сега, besties. Често се случва през ваканциите или когато Хриси отсъства Матеа да се разплаче внезапно и безутешно, защото ѝ липсва – до такава степен я обича.
И всъщност е толкова важно за всеки малък човек да има по един такъв приятел в градината, в училище или в квартала. Някой, на когото винаги можеш да разчиташ; някой, който те защитава, разсмива и утешава; с когото делите всичко, имате малки тайни, сърдите се и се сдобрявате за секунди; някой, за когото ще си спомняш дълги години и ще разказваш на децата си.
За Матеа, това е Хриси – момичето, с което са толкова различни визуално, но и толкова си приличат – малки, нежни, крехки и очарователно палави (Скорпион и двете). Ако сте виждали портрета на Ида и Рода от френския фотограф Jeanloup Sieff, тези момичета от 1963 г. силно наподобяват нашите тук, само че с 56 години разлика.
Освен че са по цял ден заедно в детската градина, често ги събираме да играят, а понякога правим и велики пижамени партита с преспиване. Хриси има две по-големи сестри, така че женският елемент доминира и в тяхното семейство. Редуваме гостуванията, този път беше у нас – със забавления до пълно изтощение, песни, танци, филми, вкусна вечеря по заявка и късна закуска, както традициите повеляват. В игрите включихме и новите магнити с екзотични животни на Danonino и много се смяхме с имитациите кое животно как прави, с догадките как изглежда и на какво прилича.
Любимо ми е да стоя около тях, без да участвам активно или да задавам въпроси, просто да слушам разговорите, шегите и разсъжденията им, как комуникират, как измислят ситуации и сюжети. Едно обикновено одеяло се превръща в магически плащ, кутията в маса, барабанът в трон, моливът във вълшебна пръчка, кучето Ерик в Звяра. И няма нужда от други герои, персонажи или чужди истории, те двете са си достатъчни, за да има приказка – тяхната си.♥
*Публикацията е в партньорство с Danonino и в статията има продуктово позициониране.
Толкова рядко се снимам, че за 10 години блог имам участие в точно 3 семейни, няколко работни фотосесии и останалото са снимки от ваканции от типа „айде, снимайте ме, да се види, че и аз съм била с вас“.
Не ми е от любимите неща, напряга ме, става ми досадно, а и не обичам фиксацията в собствения си образ и изскачането отвсякъде и по всеки повод.
Но снимки с Ерик исках отдавна, без децата, само ние двамата. Намерих го аз, беше с мен и по време на инцидента, имаме много специална и връзка и привързаност и исках да отбележим 2 години от срещата ни.
Железница е любимо място – приказно красиво през есента и идеално за голямо и енергично куче като него, поигра и потича доволно, аз също, lol. Децата се забавляваха наоколо (предимно борейки се и крещейки на ехото), а фотограф ми беше Тито. Тази му роля стана повод за много майтапи и смях, особено в частта „Ама не мога да гледам хем да има фокус, хем да не са ти отрязани краката, хем как ти е шапката!“ Много рядко го занимавам с подобни, принципно досадни и несвойствени за него неща, но пък се справи повече от чудесно, за което му благодаря.
Зелената жилетка и палтото-пончо ми бяха предоставени любезно от Plamenna Fashion Boutique и паснаха перфектно на обстановката ♥
Фотограф: Велислав Петков-Тито (много държеше да го напиша точно така, lol)
Напоследък често срещам материали – къде (само)иронични, къде не толкова, за това колко е тежко да имаш деца.
Как отнемат от времето „за себе си“; колко енергия, сили, недоспиване и нерви са нужни да ги отгледаш; какъв, едва ли не, героизъм е да си родител; какви лишения и компромиси се налагат, щом имаш семейство; как все мечтаем да избягаме/да се скрием/да изчезнем/да рестартираме/да заредим батериите.
Въпросът не е до каква степен тези неща са валидни, всеки вероятно ги е изпитвал, а и всички сме в различна ситуация, състояние на духа и етап от живота си. Важното е друго: дали в тази вълна от неудовлетвореност, вайкане и желание за нещо различно не губим основния смисъл. А смисълът са те и това, което носят – любов.
Напоследък чакам с все по-голямо нетърпение ваканциите ни, не толкова заради мястото, не толкова да сменя обстановката и перспективата, да си почина, да релаксирам на някой бряг и да обявя в социалните мрежи #vacationmoodon, а …заради тях. В тези десетина дни, когато сме плътно заедно и времето ни се стеле между плажа, боровата гора, порцията риба, чистите бели възглавници и пясъка в косите, усещам най-силно как двете бързо порастват и колко са се променили, дори за няколко месеца, досущ като малки хамелеони. Движенията им, погледите, думите, историите – всичко търпи шеметна метаморфоза, която в делниците понякога пропускаме. Това прави ваканциите толкова ценни и важни, искам да наблюдавам и да усещам всяка вибрация, да запомня всичко.
Отношенията между двете са едно от най-красивите и сложни неща, на които съм ставала свидетел. Сестри, приятелки и съмишленици, понякога врагове, съперници и опоненти – светкавично завихряне на емоции, сякаш буря се извива и за минути утихва, за да отстъпи място на благото следобедно слънце. Преплитане на характери, принципи и вкусове, безкрайно любопитен детски лабиринт, на който ставам свидетел.
Този юли, в „нашата“ къща, на „нашия“ остров, където всичко ни е познато и близко, където си почиваме най-добре и не бързаме в обиколки на нови места. Снимам ги почти скришом, за да не им преча и да запазя момента непокътнат. Всяка вечеря навън, всяка закуска на двора, всеки следобед на плажа, всяка песен на пълен глас в колата, всяка шега и закачка, всеки дребен или голям разговор, всеки танц късно вечер под песента на цикадите, всяко ново овладяно умение – толкова плътно и изпълнено с обич е всичко, че ти идва да спреш времето и да нарисуваш в съзнанието си детайлите един по един, точно както са сега.
И не, ваканциите ни никога не са хармоничи и гладки като сутрешно море – спречкваме се често, спорим много, понякога си викаме, избухваме и прибързваме. Имаме премеждия и инциденти, правим необмислени постъпки, грешки или откровени глупости, дори и ние, уж големите. Но сме се научили да обръщаме всичко в смях и прегръдки, да си признаваме, когато бъркаме и да не таим яд. Защото нямаме време за губене. „Време за себе си“ сме имали дълго преди появата на момичетата, дано имаме и дълго след като те двете поемат по своя път. Времето обаче сега е за нас четиримата з а е д н о – един до друг и един за друг.
Последния ден на тази ваканция бяхме отделили за лодка, само за нас, накъдето ни видят очите. Предишната вечер обаче Мартина претърпя инцидент на плажа. Всичко приключи със сериозна уплаха, но и с шев на крака и забрана от лекаря да влиза във водата. „Ей, како, добре че стана последния ден, а не първия, нямаше да можеш да плуваш изобщо!“, каза Матеа в знак на съпричастност и постоянно мърмореше ядосано „Уф, това остро нещо, как те набоде…“ В ситуации като тази най-силно се усещат общият дух и любовта, можеш дори да ги различиш във въздуха.
Решихме все пак да се качим на лодката, въпреки контузията, но се разбрахме никой да не плува (нещо, което чакахме с нетърпение) от солидарност към Мартина. „Един за всички, всички за един“. И няма да забравя погледа ѝ в този момент – поглед, който носи големия смисъл на всичко.
Поглед, за който има една единствена дума.
Любов.
*Публикацията е осъществена с любезната подкрепа на Danonino.
