Публикации

Вазовата екопътека доби популярност напоследък и има защо – близо е до София, районът е страшно живописен, може да се стигне с влак, самата пътека до водопад Скакля е лека за минаване (Скакля-Заселе е по-сложна за малки деца), красиво и зелено е почти винаги.

Снимките са от септември миналата година, но пролетта е най-подходящ за разходка сезон – водопадът е пълноводен и още по-впечатляващ (85 м., един от най-високите в България). Слизането е лесно дори за най-малките, стига да обичат движението. А като завършек можете да минете през Своге – чист, подреден, оживен и много приятен малък град с чудна детска площадка. В бистро Искър винаги е суууупер вкусно, обедното меню съдържа както класически неща като шкембе чорба, така и кюфтета от киноа, например, боб с манатарки, хляб с квас, разнообразни десерти – всичко на символични цени и без претенция, за разлика от софийските хипстърски заведения. До село Бов пък има доста места подходящи за риболов – все пак е добре да се намира за всекиго по нещо, така комбинациите за разходка действат безотказно.

Един от най-отчетливите ми детски спомени е касетката (да, отдавна беше) на „Алиса в страната на чудесата“ с гласовете на Николай Бинев, Жоржета Чакърова и Домна Ганева. Така потъвах в тези магически звуци, че бях прослушала приказаката стотици пъти, до пълно наизустяване. И днес мога да пресъздам почти дословно отделни реплики и цели сцени, та даже и песни.

Наскоро се бях присетила и издирих онлайн същия запис, за да го пусна на момичетата. Учудващото е, че те също бяха завладяни от съчетанието на звук, глас, мелодия и история, за мен беше абсолютна машина на времето. Книгите чрез друго сетиво.

В тази връзка – навярно вече сте разбрали – шведската платформа за аудио книги Storytel съвсем наскоро стъпи в България. Веднага щом научих новината потрих ръце със задоволство – и моите деца ще могат да се наслаждават на качествена литература с добре направени записи, адекватен звук и подходящи гласове. Преди време бях попаднала на опит за подобен формат на български, но още първото прослушване ме отказа. 

Е, четенето не стига ли, ще кажете. Разбира се, че то е неотменна част от домашните и лични ритуали, но понякога си прекалено изморен, очите ти парят от работата на екран, а детската главичка е препълнена с целодневните училищни занимания и иска просто да се отпусне и да слуша. За тези, които все още не могат да четат гладко пък, аудио книгите са  истинска кутия с изненади.

Снимката е вдъхновена от проекта #allthatisthree

На помощ идва приложението: сваляш го на телефона си срещу символичен месечен абонамент, към който освен теб, един брой дете с телефон може да ползва детския режим безплатно (доста удобно, между другото). Избираш заглавия (каталогът непрекъснато се обновява), заделяш ги във виртуалната си библиотека и слушаш на спокойствие, когато ти е кеф. Регулираш скорост и сила на звука, както и времето за изключване (sleep mode). Ако пък музикалната уредба има wi-fi връзка, както е при нас, става още по-лесно.

Къде и как приложението влиза в ежедневието на четиричленно семейство като нашето?

Навън – независимо дали на поляната в селския ни двор, привечер в най-близкия софийски парк или из някоя от Витошките пътеки, аудио книгите са чудесен начин – и за децата, и за мен – да слушаме нещо наистина смислено. Знаете сигурно онези шумни туристи с колонките – аз лично ненавиждам надута из природата музика и никак не одобрявам подобна гръмогласност точно по такива места. Но пък заради физическото натоварване в един момент разговорите секват, а слушалките са чудесен начин всеки от групата да се наслаждава на съдържание, което му е интересно. 

У дома – по време на готвене привечер; когато съм сама вкъщи (работя от домашен офис, знаете); докато извършвам някакви рутинни задължения като гладене, например (супер отегчително за мен), мога да подбера нещо, в което вниманието ми да е фокусирано и полезно заето. Платформата дава възможност за бързи експерименти със заглавия и жанрове – нещо, което по-трудно би се получило в класическа книжарница или библиотека.

По време на път – в трафика (независимо, че не шофирам, ползвам градски транспорт и ходя пеш); по време на дълъг полет (приложението има опция да запазва книги за офлайн слушане) – когато целият репертоар филми на борда ти е писнал; в колата на път за ваканция. Или най-често – когато всеки спори каква музика да пуснем, можем да изберем нещо, което ще бъде интересно за всички. На мнение съм, че строгото разделение на детски книги и книги за възрастни е доста условно, така че винаги може да се намери междинен вариант, само няколко примера: „Малкият принц“ от Екзюпери (интересен и мил при всеки прочит, за малки и големи), „Баба праща поздрави и се извинява“ от Бакман (на мнение съм, че децата приемат по-лесно теми като смърт и раздяла, ако говорим свободно за тях, а самата книга е подходяща за цялото семейство), „Принцесешки истории“ от Катя Антонова (приказки, които далеч не са само за деца – забавни и правещи умели паралели).

По време на свободно избираеми дейности – независимо дали градинарство, рисуване, йога, бързо ходене, джогинг (никой не го практикува, уви), висене на пейка или риболов, дзен моментът става още по-стойностен с интересно четиво в слушалките – оксиморон, но така е в модерния свят. Особено ценен ресурс, когато ръцете ви трябват за други дейности.

Преди сън – почти всяка вечер чета в детската стая, нещо като ритуал ни е. Може да е само за 10 минутки, но трябва да има някаква история. Понякога просто си говорим, друг път отварям книга, към която момичетата са проявили интерес или препрочитаме. Storytel е още един вариант на този навик – дори да слушаме заедно и да коментираме историята или героите, пак сме всички вътре в разказа. Честно казано и за мен е идеално някой приятен глас да ми говори на ушенце, докато се унасям под завивката в спалнята.

Но никоя история или разказвач в крайна сметка нямат стойност без съпреживяването – да си разказваме един на друг, да се припознаваме, разграничаваме или идентифицираме; да доизмисляме, украсяваме или да създаваме собствени въображаеми картини.

Защото историите са колкото чужди, толкова и наши, независимо дали са чути, изговорени или описани, важното е да носят емоции, познание и съпричастност. Разказваме, за да ни бъде разказано – красотата на споделянето.

Специално за читателите на LaMartinia, Storytel предоставя възможност за удължен безплатен тестов период на приложението (30 дни вместо 14), можете да се регистрирате само тук: http://bit.ly/2GqQSjm.  Аз и цялото семейство вече сме пристрастени.

*Публикацията е в партньорство със Storytel.

Преди време Матеа съвсем произволно нарече семейството в лего фермата си Тина и Кевин, без дори да подозира, нито пък аз, за съществуването на истинските Тина и Кевин в самоковското село Алино.

Двамата не са просто лего персонажи, а герои от плът и кръв, убедихме се преди около месец – в съвсем истинска ферма и прелестно уютна къща, заобиколени от супер общителни животни, които обожават да ги галят, разнасят и закачат. Нашите момичета са селянчета, свикнали с тази обстановка, но фермерските обяди са чудесен начин децата да се запознаят с подобно място, селски двор и атмосфера. Кевин готви просто божествено, чиниите бяха довършени до трошичка, а Тина върти къщата като една истинска фурия, двамата са чудесен тандем.

А по пътя обратно можете да се отбиете и през Cohofarm – фермата за чиста и отгледана по всички стандарти сьомга. Щастливи деца, животни, приятна компания и добра храна – какво може да се иска повече от една мартенска неделя.

Третото превъплъщение в Приказки за смели момичета е в една от любимите ни героини – Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче или просто Пипи.

Наскоро я препрочетохме и отново много се смяхме, май никога няма да ни омръзне. Не искахме да имитираме Пипи или да я претворяваме дословно, а само да напомним за енергията и заряда на тази знаменита героиня, което всъщност не беше трудно – Мартина си е Пипи и в реалния живот – в групата на момчетата, първа за всякакви активности и спортове, смела и динамична, винаги готова за приключения и малки геройства.

Снимах я на село, в края на лятото, когато все още беше на 9 (възрастта на Пипи в книгата) и луничките личаха по-отчетливо, вярвам, че снимките ще ѝ бъдат мил спомен след години.

На нашата Пипи не ѝ пречи да събира листа с тежко гребло, да се катери по оградата, да се хвърля във вълните на океана, да виси на палма, да обикаля сама с колело из село, да сваля топка от върха на дървото, да се придвижва на ръце и да прави циганско колело на пътя. И тази нейна смелост е една от причините толкова много да я обичаме.

След Себу, следващата ни локация по план е Bohol, островът на Шоколадовите хълмове и тарсиерите (филипински дългопет).

Фериботът ни оставя на незрачно пристанище, откъдето след кратко пазарене се мятаме на триколка, с куфари, вързани зад гърба ни със сезал. Квартирата ни е в Loboc, основна локация на острова. Тук квартира, там квартира – нищо. Шофьорът ни започва да се поти, точен адрес нямаме, wi-fi също. Обикаляме няколко пъти малкото градче и най-накрая един местен ни упътва навътре в джунглата. Нагоре по реката, още нагоре, все по-натам, стигаме до мястото – приказни бамбукови къщички, които са далеч по-красиви от снимките в airbnb. Два етажа, огромен двор, голяма веранда с дървени мебели и спартанска бамбукова баня с прозорец на тавана и бетонен под, сякаш излязла от Pinterest или интериорно списание. Посреща ни Джеса – малката собственичка на големия дом, съвсем млада, дребничка, с петгодишни близначки – Лавиния и Елиса и съпруг чужденец. Трите говорят очарователен микс между филипино, немски и английски.

Тишината е като лепкав сок, който направо ни размазва от удоволствие. Реката – мътна, пълноводна и плътна – се носи протяжно, от време на време само по някой рибар или турист на падълборд. Палмите са като наниз край брега – място за съзерцаване и мир. Къщата на Джеса е точно над реката, малките сестри пеят Let it go боси на верандата и си играят с дръгливото кученце, което в следващите дни почти ни става подопечно. „Аз съм градско момиче, казва Джеса, но дойдохме в земите на майка ми, за да изкарваме прехраната си.“ Връчва ни ключовете от разбит на вид, но в пълна изправност и доста бърз скутер, за да обикаляме острова без притеснения. В една от къщичките тече тих ремонт, но други гости освен нас няма. Сам-сами насред джунглата. Егати кефа!

Като върли почитатели на уличната местна храна първата вечер рискуваме с типично филипинско барбекю. Няколко сергии на паркинга под моста, глъч, смях и оживление. Все още стои новогодишната украса и голяма метална елха. В сини пластмасови легени на клечки са наредени кокоши крака, мръвки бяло месо, черва, трътки, глави и дробчета. Избираме най-приемливите шишчета, които вече мариновани и след обилно поливане с галон кетчуп отиват на скарата. Пуши яко, жената, която пече, е почти ослепяла от жестокия дим, всички бърборят развълнувано. Звездата на импровизирания ресторант е трансджендър с изправена коса, син маникюр и огромна усмивка, който мята шишовете в чинии и прави сметката. Хихика и подхвърля майтапи, явно е във вихъра си.  Няколко испанеца седят отстрани и се чудят дали ще оцелеем след тази почерпка, та да хапнат и те. Падат ножове и прибори, които биват избърсвани в задния джоб на дънките, дори за негнусливи като нас е екстремно, стискаме очи и се правим, че не виждаме. Изчистват специално в наша чест пластмасова вехта маса, но ние решаваме да хапнем край реката с по San Miguel. Лампи няма, почти тъмно е, шишчетата дори са вкусни, а и о,чудо, на другата сутрин нямаме стомашни проблеми, дори киселини. Да не пробваш местната храна е като да пропуснеш развръзката във филм – без нея не си струва цялото упражнение.

Следващите няколко дни обикаляме острова – от Шоколадовите хълмове, терсиерите (малките срамежливи животинчета, които се срещат само тук), през бамбуковите въжени мостове, водопадите Димиао, махагоновата гора и пеперудите, до плажовете на остров Панглао, съседен на Бохол. Скутерът тук е истинска благословия, сваля те неусетно от планината, през оризовите полета, до искрящите плажове. Великолепните гледки те удрят през лицето и дори не ти се снима, искаш просто да попиваш и поемаш въздуха, колкото можеш повече. От постоянното пътуване изгаряме на презрамки, деколтета и парчета шал, въпреки високия фактор, но някак и това не може да те притесни, когато си на подобно място. Редовно по пътя се носи фалшиво пеене – караокето е освен филипинско изобретение, и любимо местно забавление, ти да видиш.

Вечер се прибираме в малката ни къща в джунглата, все едно у дома. Топла вода няма, което е обичайно за местните къщи. „Толкова е горещо навън, за какво ви е топла вода, подмята местен.“ Да бе, да, връткаме очи ние, но се правим, че сме съгласни. Храним се в местния ресторант, който не само че не е туристически, както се опасявахме, ами е и единствен в града и затваря в 18-19, винаги сме последни. Бутилка ром и лед в пликче за 1-2 песо и сме готови с аперитива. Една от сутрините Джеса ни приготвя закуска – яйца и ориз, вече ни е втръснало от тази комбинация, но любезно хвалим домакинята.

Толкова ни харесва в Bohol,  че ни идва да останем, ако не ни чака отново ферибот към Cebu и полет за Palawan, последната ни филипинска спирка преди прибирането към вкъщи от столицата Манила.

Следва продължение…

Нашата Рапунцел не е затворена в кула, а седи в клоните на малката ябълка.

Не е с коса до земята, но пък има същите пшеничени кичури.

В нейната приказка няма разбойник, защото самата тя си пада разбойничка.

Язди колело, вместо кон – умее го дори с дълга лилава рокля (от кака е).  

Не се надвесва през малкото прозорче, защото знае, че е опасно.

Ходи по цял ден без обувки, най-хубаво било да ходиш бос, казва тя.

Стъпалата ѝ са черни, а подгъвът на роклята – скъсан, но това не пречи на малките приказни геройства.  

Пари се от коприва, пада по стълби, ожулва колене, хапят я комари, драскат я бодили  – Рапунцел продължава гордо и с финес да вилнее из големия двор.

Защото смелите момичета не се спират пред нищо♥

Приказки за смели момичета – Червената шапчица=>

Когато миналия август споменах на майка ми, че смятаме да минем Ком-Емине с децата, тя за малко не изпусна тенджерата с настъргани домати. Но понеже знае, че понякога да ми се противоречи е равносилно на мазохизъм, каза: „Ами добре, щом сте решили…“

Разбира се, имах предвид да качим само връх Ком, но явно заедно с Емине ми е звучало по-грандиозно. След като се разбра, че нямаме чак такива велики туристически амбиции, преценихме от групата да отпадне Матеа (тогава още ненавършила 4) и тръгнахме бодро аз, Тито и Мартина, след лекото промрънкване на малката сестра „Искам и аз на КоН“.

От наше село до Берковица е близо, градът е кокетен, малък и спретнат, а пътят минава през чудна гора.  Тръгвате от хижата нагоре по лек и приятен маршрут. Няма много стръмни участъци, а последните метри до върха са чудно живописни. Ядохме малини на корем (непознатата жена с малиновочервените длани♥), някои малко мърмореха „Не мога повече, оставам тук!“, „Това ми е последното качване, така да знаеш!!!“ и други такива, но на върха обичайно идва прилив на нова енергия и слизането надолу е (с) песен. На връщане хапнахме в хижата, а специално за мен изровиха един прашасал джин, защото реших, че ми се пие точно това. Беше прелестно, а Матеа и досега повтаря „Бяхте на КоН без мен, сърдита съм ви“. Следващия път всички заедно, има и коне, спокойно.

В края на морската ни ваканция, в топлото начало на септември, решаваме да направим последен плаж някъде наблизо.

Приготвям всички принадлежности – чанти, кърпи, резервни бански, шапки, мазила, пръскалки, формички, изобщо целия фестивал. Намазвам децата, намазвам себе си, оправям си косата, нахлупвам тържествено най-широкополата шапка, обличам изгладена ефирна риза, към 11 най-накрая се надръндваме, заключваме и потегляме. Тито е грабнал прозрачна кутия за храна, пълна с огромни, тлъсти, дебели червеи с размер на канелони, за някакъв специален местен риболов, и така грандиозно се изнизваме към колата.

Минаваме покрай съседната къща, тази на Алекс – високият, атлетичен, дългокос, около 50-те, наш хазяин, който лятото живее на острова, зимата в Банско, а пролетта е при жена си в Берлин. Докато изпълнява редовните си тай-чи движения на верандата, се провиква ведро:

– Добро утро! Накъде, семейство?

– На плаж отиваме – широко се ухилваме ние, гордо понесли червеи, деца и багаж.

– О! Така ли? Мислех, че днес ви е последната нощувка.

– Ааа, абсурд, – споглеждаме се с Тито – имаме още една.

– Ок –  тактично се съгласява Алекс – може и аз да съм се объркал…

Все пак в колата решаваме да погледнем резервацията си и с ужас установяваме, че да, последната ни нощувка е била СНОЩИ! Хвърляме червеите, сваляме децата и като попарени се връщаме в същата индианска нишка към къщата. Оправяме багажа за 15 минути (под оправяне разбирайте набутване в куфарите), слагаме ред в къщата, извиняваме се и с лек срам напускаме. Алекс предлага да потърси вариант при негови приятели за още една вечер, но представяйки си как вадим всичко обратно, отхвърляме идеята. Закусваме обилно в едно приятно кафене, пропускаме плажа, хващаме първия съвсем празен ферибот и успешно се прибираме.

Оттогава пожеланието ни е: „Толкова добре да си изкараме, че да забравим да си тръгнем“. А Алекс ни призна, че след гостите, които вместо в Солун (в друг негов имот), се озовали по погрешка в Атина, ние сме вторите чаровно объркани наематели. Е, ако не друго, поне ще ни запомнят, ще запомним тази ваканция и ние.

 

Всички знаем колко се обичат сестрите, но и сме наясно, че между тях постоянно протича високо напрежение – 5 минути любов, 5 минути караница, това е общо-взето ритъмът им заедно.

От най-добри приятелки се превръщат в яростни врагове, за да потънат в прегръдки и комплименти неусетно след минути. И така нон-стоп. Затова им дължим от време на време почивка една от друга – да усетят липсата си, да осъзнаят, че са всъщност най-добри приятелки, а и ние да си отдъхнем от постоянната роля на арбитри.

Тази година Матеа си даде сметка за отсъствието на сестра си още на първия ден от зеленото ѝ училище и започна да подпитва през 5 минути: „Къде е кака? ЛиСпва ми…“. След това внезапно си припомняше, че се карат често и сменяше набързо темата. Сестри, какво да ги правиш…

Този път решихме да организираме на Мартина дребни изненади – малка промяна в стаята, нови книги за детската библиотека, картичка с посвещение, надписи с тебешир из целия балкон „Како, обичам те!“, летни попълнения за момичешкия гардероб, букет цветя на бюрото ѝ. Дали успяхме да зарадваме „кака“? Всичко е документирано във фотоисторията. А междувременно, дори в намален състав, се забавлявахме подобаващо, защото го владеем най-добре. Компания ни правиха моделите от последната колекция на Хайди Клум и Lidl #LETSLOVESUMMER.

Лятото едва сега започва, това му е най-хубавото на юни ♥

 

 

*Подготвихме фотоисторията със съдействието на Lidl Bulgaria и новата колекция на Heidi Klum #LetsLoveSummer, която ще бъде по магазините от 18 юни.

Времето не пречи на щастието.

Има далеч по-приятни теми за разговор от жегата, студа, дъжда, снега, мъглата. Винаги може да се намери песен, книга, дума, човек или място, които да оправят нещата, стига да не се оставим на фиксациите да трият смисъла. Все да искаме да е нещо, което не е в момента, може да бъде много изтощително, а и излишно.

Тази есен-зима употребихме за разходки, независимо от времето, често и без фотоапарат, просто навън, заедно. Разкошни планини са на един хвърлей разстояние и е почти престъпление да не се качиш поне веднъж в седмицата, в месеца, в сезона.

Първата ни зима с Ерик. Зимата, в която за малко да останем без него. Зима, в която не се случи нищо особено, но се оказа много специална, с щастлив край. Не я чакам да си тръгне, защото това така или иначе ще се случи.

Каквото и да е времето, хубаво е, че го имаме. Да го оставим на мира, да не го хулим и да не му придиряме. То знае какво прави и е по-велико от нас. Ние само минаваме по споделените пътеки.