Публикации

Балът

Спрях да пиша тези писма. В един момент ми се сториха прекалено лигави и патетични. А и ти стана к а к а.

Някак всички изведнъж започнахме да очакваме от теб да се държиш като възрастен, да бъдеш Голямата. Не знам как се плъзнахме по тази плоскост, само на 6 си. Подновявам ги, защото не ми се иска да изпускам нищо. Тези малки flash (съжалявам за чуждицата, но не намирам точен превод), които се изпаряват за дни, ако не ги запишеш.
Миналата седмица беше тържеството за завършване на детската градина. Балът, както го нарече ти. „Не знам какво ще правим, изненада е.“ Купихме рокля – бяла, с тюл, перли и панделка отзад. Нови обувки – бледосини, дантелени. Ти си избра всичко, за да няма драми. На 19-ти, вторник, бързахме както обикновено. Дойдохме със сестра ти да те вземем от детската градина и да купим цветя за госпожите и за теб. В някаква традиция се превърна това – с истински цветя, вместо диадема или шнола. „Каква прическа искаш?“ „Кок, ако може.“ Приготви се спокойно и с усмивка, с пърхащ трепет, който ни зарази всички. Напоследък си станала истински революционер, всичко е НЕ, винаги си на противоположна позиция. Признавам, трудно ми е да се разбираме мирно, без викове и караници. А много ми се иска. Бързо се палиш и бързо ти минава – същата като мен.
В деня на бала беше сговорчива и мила, някаква подобрена версия на себе си. Разбрана, съгласяваща се, разумна, все едно порастваш за минути. Не съм сигурна дали послушанието е признак на зрялост, най-вероятно не, но в момента ми е важно да комуникираме по-гладко. Сложихме белите алстромерии върху кока, здраво забодох фибите без да те скубя. Облече роклята, избра си чантичка „Синя, за да отива на обувките, добре ли е?“. Снимах те с телефона, запечатвайки блажена усмивка, която преди не съм виждала. Щастлива си. Бързаме. Поскарахме се с баща ти на тръгване, за някаква тъпотия, както обикновено. Пред сградата куп родители, деца и ТИ. Някакво момиченце подвиква: „Ей, ти да не си булка?“. Не я поглеждаш дори, пристъпваш почти на пръсти, с необясним за шестгодишно дете финес – малка БАЛерина, не обичам думата принцеса.
Нареждаме се в залата, представлението е във ваша чест – игри, торта, дискотека. Избират те от стъклената купа с имена за първата игра. Излизаш на сцената д ж в а к а й к и! О, УЖАС! Идва ми да хвърля сестра ти на някой и да се метна с плонж, за да ти махна дъвката. Как с дъвка и с бяла рокля бе, е х о?! Някой явно ти е дръпнал цветето, един дълъг кичур коса се е извадил от кока и виси покрай ухото. Не, просто трябва да сложа в ред всичко. Сдържам се все пак и си оставам на стола.  Предполагам дълги години, даже винаги, ще ми се иска да скачам на твоята „сцена“. Майки, това е положението.
Минават игрите и идва момент за поднасяне на букетите. Госпожите излизат на сцената, вече с насълзени очи. Тези великолепни жени, в които сте влюбени и които се грижеха за вас с толкова внимание и отдаденост. Звучи песен за учителката, не знам коя точно, но е тъжна. При произнасяне на имената и първия букет всички се разплакват – госпожите, децата от групите, родителите подсмърчаме скришом. Драма няма, просто край на един период. Емоционален момент, който се помни. Момичетата продължават да плачат неутешимо, госпожите слизат в залата и започват да ги прегръщат. Поднасят ви тортата и отново избухвате в сълзи – мили малки същества, хлипащи над парче десерт. Добре, че трябва да тичам след сестра ти, за да не ревна и аз като магаре. Нямам сила дори да отида при тях и да им кажа благодаря. Не че не съм им го казвала, но все пак… Тръгваме си направо смазани, дори не си говорим. Опитвам се да те разведря с приказки за училище, нови приятели и други любими госпожи. Не успявам съвсем.
„Ще идваме да ги виждаме, Мартина, не бъди тъжна.“ Усмихваш се.
/0 Коментари/by
В залата

В залата

Сама реши да ходи. После имаше намерение да се отказва. Правели едно и също, скучно й било. Помолих я да си помисли и да ни каже. „Оставам“, дойде и промърмори. Не бях стъпвала в залата. Не защото не ме интересува, просто това си беше нейна територия. Понякога разказваше, по-често не, аз и не разпитвах. Всеки път, когато ставаше въпрос за „художествената“, очите й грейваха.
Снимах ги през един от дългите почивни уикенди. Само 4 деца. Великолепно късно слънце като прожектор. Седях си в единия ъгъл и не смеех да гъкна. Съсредоточени, вглъбени, мотивирани и сериозни малки същества, обсебени от това, което правят. Космическа концентрация на любов и светлина. Крачета по чорапи и скърцащ дъсчен под. На 6 години светът едва започва. Чак ти се иска да си на тяхно място…
 

/0 Коментари/by

Странна работа

Най-странните неща, които децата правят, необяснимите им страхове, чудати фантазии, умения и изказвания.

Дали са наистина странни, или просто ние не ги разбираме, това не е съвсем ясно. Благодаря на всички, които споделиха!

СТРАХУВА СЕ:
♥От ръбовете на чорапи и чорапогащници. Трябва задължително преди да се обуе да придърпа ръбовете нагоре.
♥Мая, 6 г. –  от копчета
♥Мартина, 6г. – от копчета. Не носи ризи и жилетки, защото имат копчета.
 ♥5г. 6м. – не обича шума от прахосмукачката. Когато беше по-малка, избягваше в друга стая. От повече от година е предприела нова тактика – пее много силно, за да я надвика. Настава истинска какофония, когато трябва да почистя в нейно присъствие.
♥Дея, 1г. 4м.- страх я е от музикални инструменти. Вкъщи имаме саксофон и хармоника. Започваше да плаче всеки път, щом някой засвири на тях. Замахваше да ги удари сякаш мисли, че са живи и ни нараняват. Трябваше да галим и целуваме саксофона, за да свикне с него. Хармониката просто я скрихме. 

ПРАВИ:
♥2 г.- изразява се предимно с писъци и много подрежда – какво ли не, на всевъзможни места.
♥Йоан, 7 г. – когато изпитва някаква емоция, маха с ръце, все едно ще литне.
♥1г. 2м.  – когато сме на гости у родителите ми, синът ми щом види мои картини (на цветя) по стените, започва да ги сочи и да се смее, пищейки. Без никой преди това да му е обяснявал нещо за тях.
♥10 м. – плаче преди сън
♥Димитър, 4г. –  превръща всеки 2 клечки/солети/гризини/сламки в „чистачки“ и имитира движението им с думите swish-swish.
♥3г.6м  – пред всички се преструва, че не обича кучето ни. Но когато никой не гледа, или поне той така си мисли, я гали и прегръща.
♥5 г. – подскача си по улиците и си пее на висок глас без да й пука от хората наоколо. Иска ми се понякога и аз да се чувствам свободна като нея.
♥Гого, 1г. 1м. –  доста често идва да ме гушне и да ме захапе за носа. Предполагам, че това е неговият начин да ме целуне.
♥Елина, 5 г – всяка вечер иска да й пожелая да сънува, че яде ГАЛЕТА. На рождени дни, преди да дойде тортата тя плаче, защото си е наумила, че торта НЕ ЯДЕ.
♥Детелин, 4 г. – един ден заяви, че става вегетарианец. И наистина спря да яде месо. Никой от семейството ни не е вегетарианец. 
♥Александра, 3г. 6м. – всъщност яденето на храни с различен вкус не е ново или чак толкова странно, но комбинациите са потресаващи – торта с много сметана и крем брюле+маслини, палачинка с конфитюр + кюфте вътре, наскоро и цаца + кексче.
♥Мая, 6 г. – има нетърпимост към всякакви дрехи веднага след като се приберем отнякъде. Абсолютно всичко се хвърля със замах във всевъзможни посоки, докато не остане единствено по т.нар. гащи Това е официалното облекло у дома всеки сезон. Нищо не може да я накара да се облече, дори при посещението на някого, така че вече за никой от близките полуголата Мая не е изненада. Имаме една съседка, която с повод и без повод ни подарява бикини, за да ни вижда всеки път в различно облекло.
♥Мелина, 11 м.  – много държи седалката на детския пластмасов фотьойл (за прибиране на дребни играчки) да е винаги отворена. Щом види седалката затворена, Мелина надава вой и пълзешком се втурва да я отвори. 
♥Матеа, 1г. 3м. – яде гумички на моливи. 

КАЗВА:
♥Цвета, 3 г. –  заварих я да реве с всички сили в една от стаите: „..Лива-а… застото ти някой ден ще умле-е-е-ш, а-а-а..“ и в паниката изобщо не забелязах шишето с препарат за стъкла, което е разляла по пода. Сигурно… в израз на същата мъка.
♥Цвета, 9 г. – „Гледай, тъжно ли ти е, мамо, забелязваш ли как съм пораснала? Гледай! По краката ми се познава как съм се променила. Така е то, децата се уголемяват, разпра ми се целият чорап.“
♥Мира, 10 г. – на опашка за обяд в столовата: „А повторение от супата давате ли?“
♥Мария, 6 г. – кока-колата е много вредна за черния бъбрек.
♥6 г. – преди няколко дни ми сподели следното: „Аз никога не лъжа, само когато ме хванеш.“
♥7 г. – „А аз какво правя най-добре?“ – „Готвиш, снимаш, обичаш…“. 
♥Тошко – пожелание за рождения ден на баща си: „Честит рожден ден, красив си!“ 
♥София – попита дали ни е приятно да живеем с нея и дали бихме я сменили с друго дете.    
♥Борис, 5 г. –  използва думи, които не са в ежедневния му речник и е чул не повече от веднъж. Миналата година, на един от откритите уроци в градината, беше много разсеян и невнимателен. След края изстрелях едно „Много съм разочарована от теб!“. На следващата година, отново на открит урок, се обръща към мен и ми казва: „А ти, този път Чарочарована ли си от мен?“. Може да не е запомнил самата дума правилно, но я използва на точното място и в правилния контекст.

УМЕЕ:
♥3г. 6м. – разви невероятен интерес към регистрационните номера на колите. За един-два месеца се научи да разпознава регистрационните букви на всички райони в Германия (живеем в Берлин). После му мина. Сега, на 7, гледа футбол и помни всички голове от мачове, които е гледал – в коя минута е паднал голът и кой футболист го е вкарал. Не вярвам скоро да му мине.
♥Радост, 4г. 6м. – в повечето случаи децата се затрудняват с изговарянето на „р“. И при нас беше така, до преди няколко месеца обаче. От момента, в който „р“ навлезе отчетливо и ясно в речника й, изгубихме „л“-то. И така в говора й се чува основно „р“. Например вместо „леле-леле“ – „рере-рере“, „лимон“-„римон“ и т.н. И сега сме шок и в търсене на изгубеното „л“.
♥Пише числата огледално.
♥2 г. – когато чухме първите думички look, stop, water, city, fire от двегодишния току-що проговарящ Михаил (казани абсолютно на място), се смеехме и … чакахме това да отмине. Но вече почти цяла година той обогатява речника си и то почти по равно на български и английски – „Bye, бабо, see you tomorrow” “Be careful, мамо” “Look, бабо, city town” “Down, enough” “Fire engine”. Нямаше да има нищо странно в това, но … никой не му говори на английски в семейството.

ФАНТАЗИРА:
♥2 г. – показва ми кои букви знае – на мама , на тати и т.н. Изведнъж на В ми казва мяу-мяу. Гледам и не разбирам…. А то какво било, като сложиш В-то легнало, изглежда като котешки очички.  
♥Мартина, сега на 6 г. – от 5 години има любима възглавничка, наречена Чака. Носи я навсякъде, вече прилича на парцал, скоро я съшихме от ленти плат и парчета пълнеж. Мартина твърди, че Чаката говори мноооого тихичко, винаги щом се стъмни.
♥Най-странното беше, когато посочи ъгъла на стаята и каза: там. Беше на годинка и малко. Питахме го какво има там и той каза: баба. Тръпки!
♥Ая, 2 г. 6м. – стана дума за планетите, казах й, че нашата планета се нарича Земя, а тя категорично ми заяви, че нейната планета се нарича Гойо. И така и до днес, когато вече е на 3г. 3м, тя не е от планетата Земя, а от Гойо, за където разказва всякакви странности.
♥Дара, 3 г. – Преди да заспи, ме кара да хващам с ръце светещите звездички, които летят около главата й. Много обича да гледа Луната, винаги отбелязва, че е видяла Месечко и колко точно е голям. Още не можеше да говори и ни го показваше.
 

/0 Коментари/by

Странна работа

Понеже този блог след месец навършва 5 години, понеже най-споделяната и четена публикация е на тема деца и понеже те са едни великолепни, мъдри и безкрайно интересни същества, реших да ви попитам кое е най-странното, което децата правят. Вашите собствени или чужди, няма значение. От собствен опит, или по наблюдения. Може да е навик, качество, действие, фобия, игра, умение, говор, изказване, занимание, каквото се сетите. Не най-сладкото, умното, милото, трогателното, изобретателното нещо, а най-странното, причудливо, загадъчно и неразбираемо. Изпращайте ми отговорите (заедно с възрастта на децата) на mymartinia@gmail.com или в лични съобщения на страницата на блога. Молбата ми е да се ограничите до 1-2 изречения. След месец ще събера всички странности в обща публикация.

/0 Коментари/by

Е, как е с две деца?

Това е въпросът, който най-често ми задават в последната година. С лек ужас, нескрито притеснение, дори уплаха. Е, нека отговоря. Нито е толкова страшно, нито е толкова трудно, просто е по-хубаво. При разлика от 5 години между две момичета –  в други случаи нямам преки наблюдения.

По-шумно
О, да! Ако с едно ви се е струвало шумно, то с две, децибелите са значително по-натрапчиви. Особено, когато се чуват двойни писъци  в продължение на минути: „Това е новият ни поздрав, мамо.“ Ми… добре.

По-весело
Наистина няма аналог. Едно не е като две. Забавлението е двойно, по-често и по-интензивно. Малкото налага голямото с цяла ръка по главата. Голямото: „Оставете я-я-я-я-я, приятно ми е-е-е-е-е! Свикнала съ-ъ-ъ-м!“

По-трудоемко
Мда, да намажеш с плажно мляко/изкъпеш/преоблечеш/утешиш/опаковаш/нахраниш/приспиш/усмириш/облечеш два броя е малко по-различно от един брой. МНОГО по-различно! С три? Не ми се мисли.

По-трогателно
Когато малкото започва да реве неудържимо, а голямото се стрелва с любимата му играчка да го утешава. Или преди да кажеш „Дай на сестра си ябълка!“, вече виждаш ябълката в ръцете й. В тези моменти ангели слизат от небето и ви пеят на ушенце – пълна нирвана.

По-бавно
Всичко, което е отнемало 10 минути вече отнема 20. В най-добрия случай.

По-пълно
Вече сте четирима. Една кола. Едно купе. Четири седалки. Една маса. Квадрат, пълнота, хармония, компания. Можете да играете белот, балет, каквото си пожелаете, не ви е нужен никой друг.

По-изнервящо
Мда. Вкъщи важи принципът: „Когато никой не реве, всичко е наред.“ Това, че някой си гризе пантофите, пробива леглото или ближе пода, не е особен проблем. Стига да не пие лекарство, да не си играе с нож или да не върви по ръба на балкона – ВСИЧКО Е НАРЕД!

По-небрежно
Безкрайните притеснения от премиерата на първото родителство са отстъпили място на лежерното нехайство. Яде храна от пода? Чупи CD обложка със зъби? Бърка в тоалетната? Моля ви, няма проблем, детето е изследовател, ще му мине.

По-досадно
Винаги има някой, който ви наблюдава/подслушва/усмихва ви се нелепо/иска да разбере нещо си. Той е малък, нисък, подмолен, любопитен и настоятелен. Ом-м-м-м-м!

По-задружно
Вече сте на лагери. Колкото и да е малък четвъртият, разпределяте го по необходимост в даден отбор. За запълване на бройката и от съпричастност.

По-щастливо
Няма по-хубаво от това да сте от четирите страни на масата и да си говорите. Дори нечленоразделно.

По-хаотично
Багажът никога не е докрай оправен, винаги има нещо за пазаруване и/или пране, все някой мрънка за нещо. Отново ом-м-м-м-м.

По-удовлетворяващо
Да виждате себе си в мултиплициран и подобрен вариант: от „Седморката на Блейк“ насам не сте се сблъсквали с подобен технологичен прогрес.

По-безсънно
Купувате спокоен сън на килограм. Един не иска да си ляга, друг не иска да заспи, трябва ви магическа пръчка за поваляне  в леглото на всички под метър и петдесет височина. Мечти…

По заедно
Това дори няма нужда от коментар – 4 е магическо число, доказано е. Предполага се и за пет, но нека да не прогнозираме наизуст. Ом-м-м-м-м.

/0 Коментари/by

YOU ARE LATE!

Един от вечните семейни спорове е: Колко време преди полет трябва да бъдем на летището? Аз твърдя, че може и в последния момент, Т. настоява за 2 часа по-рано.

Независимо дали пътуваме отделно или заедно, разговорът е горе-долу: „Ама ти наистина ли мислиш, че ще вися 2 часа на летището?!“ „Когато пътуваш сама прави каквото искаш, когато сме двамата, ще се съобразяваш.“ Добре, казвам унило и си представям колко неща бих свършила през този излишен час. Със самочувствието, че никога през живота си не съм изпускала полет, размахвам ръка: „Айде бе, спокойно.“ Вечно закъсняващите като мен притежават един особен „късмет на последния момент“, на който винаги разчитат и който, уви, останалите не разбират.
Последния път се размотахме със закуската, изпуснахме за малко метрото, връщах се за забравени в стаята вещи около 5 пъти, разни други дребни непредвидени случки и пристигнахме час преди полета.
– Ще изпуша една цигара отвън – казва Т.
– Е, каква цигара, нали все даваш зор?
Дръпва на две на три, подтичваме, летището малко, стигаме бързо, воала на гишето. Служителят тъкмо навива рулото със стикери и а-ха да стане от стола. Hello, ние такова … да се чекираме. Всички гледаме с кокершпаньолски погледи, пълни с умиление. Мне, по-скоро смирение и дълбока вина, особено аз. Мъжът отсреща ни поглежда строго и отсича: YOU ARE LATE! И продължава да навива рулото. Т. ме стрелва с най-интензивния си поглед от категорията „Аз казах ли ти, бе!“, олеквам и за секунди си представям:
Вариант 1: М2 реве, М1 спи върху куфара си, ние си крещим и чакаме следващия полет
Вариант 2: връщаме се в хотела и изкарваме още няколко дни почивка (не особено лош, но неприемлив)
Вариант 3: паднали сме по лице пред гишето и умоляваме господина да се смили
Идва ми да му кажа: Айде-айде, без важности, имаме 50 минути до полета,  но знам, че позицията ми хич не е изгодна: Ми то – деца, колички, багаж… Служителят отсреща вдига тежко (и бавно) телефона, прави справка дали сме желани на борда демек, дали МОЖЕ, промрънква със свъсени вежди няколко минути  и накрая натъртено и ядосано:  You are lucky. Само дето не изпяваме песен в знак на радост и благодарност. I will check your luggage. BUT YOU ARE LATE! Подозирам, че просто го мързи или се прави на важен.
Т. тихичко, но настойчиво на ушенце: Аз казах ли ти/ с тези твоите закъснения/ с две деца сме все пак/не си сама/ друг път да ме слушаш/ омръзна ми все в последния момент и разни други подобни, които съм чувала и преди. Онзи отсреща развива бавно стикерите и докато лепи и обработва, нарежда: If it were up to me, I wouldn`t check your luggage. BECAUSE YOU ARE LATE! Идва ми да скоча през гишето и да му бия два шамара – освен него, имаме да минаваме и лентата за контрол, а времето си тече. Ако се беше опитал да го направи по-бавно, сигурно нямаше да успее. Бавно куфарите, бавно бордните карти, бавно стикера на количката, за наказание и поука. През това време още една жена се нарежда зад нас. „Ето, казвам на Т., не сме единствени.“ Врътва очи той: „Нея няма да я пусне, ще видиш.“
Почти грабвам документите от ръцете му, а навъсеният ни затапва с репликата: Next time don`t be so late! Не стига, че един ми натяква, ами и този! Ще си татуирам YOU ARE LATE на челото. Тичаме в лабиринта преди контрола, М1 е с полусъблечено палто, смъкната раница, мрънка, че й тежи, че е изморена, че бързаме прекалено много, М2 слава богу спи. Вадим: пюрета, компютри, фотоапарати, телефони, ключове, фиби, портмонета, бебешки шишета с вода, термоси, сокове, събувам ботуши, сгъваме количка, минаваме – нещо в джобовете пищи! М1 си е напълнила дънките с бонбони!!! Вадим бонбоните, минава пак, всичко наред. Тръгва багажа по лентата – о, имате бутилка с течност! Служителката се смилява „Вода за бебето?“ Да! Почти крещим в един глас. Нахлузваме ботуши, криво-ляво разгъваме количка, влачат се раници и колани, падат бонбони.
Пристигаме на съответния изход, вече останали без въздух. О, те дори не са започнали да пускат! Сега започвам аз: видя ли/ за какво беше тоя зор/ само дето се счупихме да бързаме/онзи смешник е виновен/знам си аз, че трябва без стрес. Скарваме се, разбира се, както си му е редът.
Качваме се и сядаме омаломощени по местата. И за да обори напълно моята теза, жената от опашката така и не се появява. You are late явно не е благоволил да я пусне, късметът на последния момент е изневерил. „Казах ли ти!“ – доволен е Т. Признавам с нежелание, че не съм права и си посипвам главата с пепел. До следващия път.
/0 Коментари/by

За шестгодишните

След 3, 4 и 5, идва време и за 6.
Децата на 6 са странна смесица от малък и голям човек. На моменти имате чувството, че детето ви е две в едно. Обикновено не без резон. Рязко се сменят настроения, крайното спокойствие минава в крясъци и подскоци, апатията във внезапна енергия. Понякога се събуждат необяснимо кисели и точно след 3 секунди ви прегръщат и мъркат с усмивка. Понякога се случва и обратното, трябва да сте подготвени за всичко.
Те могат да се грижат за  бебето, докато отскочите до магазина. Могат и да го подхвърлят почти във въздуха на фона на Gummy bear. Или да го вържат с кучешка каишка и да го разхождат из хола. Въпрос на преценка.
Розовите пухчета и дрехи  почти изцяло са отстъпили на по-изчистени, дори рокерски, или поне такива с по-нормални картинки. Алелуя!
Шестгодишните (момичета) вече се фръцкат. И то съвсем не по бебешки. Случва се рядко, но все пак… Иска ви се, или не, факт е, просто го приемете.
Говорите си с тях като с големи хора. Понякога, обикновено когато изпадате в крайно умиление, ви правят забележка, че много се лигавите. (!)

Шестгодишните са много мотивирани и последователни, ако наистина харесват нещо. Обичат похвалите и потупванията по рамото. Наградите също. Чувствителни са, ако ги критикувате, но вече проумяват защо го правите и си взимат бележка.

Щом стане въпрос за филми, искат „страшни, на ужасите, ако може“. Когато им обясните най-общо сюжета, бързо се отказват и се връщат към Спондж Боб, Лабиринт или Някакви Принцеси.  Важното е да има пуканки.
Искат да са все по-самостоятелни, поне привидно. Понякога се срамуват да ви хванат за ръка, защото било за бебета или влюбени. Друг път си слагат биберон и ви молят да ги храните. Странни хора са, да.
Шестгодишните могат да си поръчват сами, да сервират вечер масата,  да пазаруват без вашето присъствие. Естествено, само когато са в настроение или нямат друга по-важна работа.
Шестгодишните рисуват. Постоянно и навсякъде. Дори за разходка до близкия парк  мъкнат тефтери, скицници, несесери и всякакви принадлежности от крайна необходимост. Правят картички за всички празници и учат малкото дете как да държи молив.
Те знаят някои основни положения. Казват: „Прочети ми приказка, САМО ако не си много уморена.“ Купи ми еди какво си, САМО ако имаш достатъчно пари“, „Поръчай ми това, САМО ако не е прекалено късно“. Превърнали са се от вечно мрънкащи същества в едни малко по-съобразителни същества. Не винаги, но все по-често.
Шестгодишните имат мнение, което не може да бъде оборено и вкус, който не бива да бъде оспорван. Точка.
Притежават някои необясними страхове. Например от копчета. Жилетките и ризите са табу „Защото имат неприятни копчета, от които ме е страх. “ (?!)
Шестгодишните са напълно наясно с много неща. С повече, отколкото би ви се искало.

Често използват изречението „Отново се оказах права, мамо.“ За ваш ужас е напълно вярно.

Децата на 6 вече оправят багажа си. Избират дрехите, обувките и играчките, прибират всичко в куфара и раницата и най-важното – носят ги сами! За вас остава само да се намесите, ако тръгнат да влачат 15 килограма книги или летни рокли в края на октомври.
Шестгодишните имат спомени и сантименти, не са забравили „Онзи път, когато…“ и често казват „А помниш ли, мамо…“. Едни малки хора с история зад гърба си.
Шестгодишните задават все по-сложни въпроси. И държат да получат отговор.
Ако подходите по правилния за момента начин, можете успешно да ги убедите, че е крайно време да си оправят стаята. Заплахата „Ще изхвърля всичко“ и „Ще завъдиш мишки“ отдавна не работят, има нужда от реални и логични аргументи.
На ръба сте да им разкриете истината за Дядо Коледа. И точно тогава се сещате, че те най-вероятно отдавна я знаят.
Шестгодишните обожават да ходят по музеи, театри, църкви и изобщо всякакви големи интересни места. За съжаление, в това число и молове.
Важно! Дори шестгодишното да е по-голямото дете, то не е „ДЕГЛЕДАЧКА“ и не бива да го товарите със свръх отговорности, нетипични за възрастта му. Колкото и да ви се иска обратното. На самото шестгодишно ще му писне и ще ви направи забележка.
Шестгодишните си лягат все по-късно. Продължавате да търсите ефикасни методи срещу този навик, все по-неуспешно.
Шестгодишните са страхотни помощници, верни приятели и забавна компания. И го знаят много добре.
/0 Коментари/by

Деца в ресторанта? Не, благодаря.

Въпросът с децата странно наподобява тези с пушачите и домашните любимци – да имаме права, но и да не пречим на другите. Малко оксиморонна цел, но не и невъзможна.

Обикновено хората, които се дразнят от безконтролно детско поведение в обществени пространства, са тези с големи деца (вече позабравили какво е), младежите (все още далеч от идеята) и тези, които нямат (или просто не обичат такива). Има и трети вид (аз сред тях), които хем имат деца, хем се възмущават. Е, случва се.
Високи децибели
Истина е, че никога не съм понасяла спокойно шумове от какъвто и да било вид – силно говорещи хора, крещящи деца, висок тон по мобилен телефон. Не смятам, че е нужно да ангажираме с разговора си 5 околни маси, често правя и забележки (да, знам, безсмислено е). Ние в домашна обстановка сме нелеката за понасяне комбинация от три неаполитански, 2 израелски и няколко испански семейства – доста шумни, жестикулираме, караме се, крещим си, неприятна история. Навън обаче се стараем да не натоварваме околните с п(р)оявата си.
Преди 2 седмици, в популярен зимен курорт, все още приятно празен и спокоен преди сезона, на съседната до нас маса нахлу семейство с две деца на видима възраст 6-8 години. Майката притежаваше метално режещ глас, който извисяваше до такава степен, че не чувахме собствения си разговор. След като брутално събудиха  спящото в количката бебе (нашето в случая), дамата с елегантни крясъци обясни на децата си „Еееее, мамооооо, събудихте бебетоооооо бееее!“, а при размахването на вилици и ножове под носа на таткото, тя нежно се обръщаше към наследниците си „Вие сте рицарите на вилиците, мамо, страхотни сте!“. Да, всеки има право да си се лигави и крещи колкото иска, стига обаче да го прави у дома или на други предназначени за това места. Съобразителността е основна и, уви, рядко срещана черта у хората, към липсата на която, признавам, хич не съм толерантна.
Внимание, дете в заведение!
Свикнали сме да се храним често навън. Правили сме го и преди появата на децата, правим го и сега, особено напоследък, когато време за приготвяне на нещо за ядене вкъщи изобщо не остава. Обичаме да опитваме различни неща, нови места, видове храна. М1 (вече и М2 върви натам) има навика да бъде сред хора и що-годе да се съобразява с мястото. Е, понякога забравя точно къде е и във виетнамски ресторант в Берлин си поръча „Ъъъъ, ако имат супа леща, кюфте и зеле с моркови.“:-) Но като цяло пази поведение – носи си раница с ентъртейнмънт (книжки, моливи, ластици, други), подготвена е един вид и за най-лошата скука. Тя е дете на крайности, може да скача и тича като пощуряла до припадък, може и да рисува тихо и незабележимо с часове. Естествено, понякога се лигави, капризничи, мрънка, инати се, танцува между масите (!). М2 е още малка и при добри изчисления заспива в количката. Както при нас, големите, поведението освен на възпитание, се дължи и на настроение. Когато М1 беше по-малка избирахме семейни хотели и заведения с детска площадка/зона, или поне такива, които не изискват стерилна тишина и безупречно чисти колосани покривки. По едно време се шегувахме, че сядаме след отговор на въпроса „Има ли деца?“. Хем твоето ще се занимава, хем персоналът няма да те гледа накриво, хем ще си починеш поне за половин час. Имало е случаи, в които щом положението стане неудържимо, просто сме си тръгвали, за да не пречим на останалите.
Колкото и обаче едно дете да е свикнало с определени правила, присъствието на други деца жестоко разваля схемата.  Миналата седмица прекарахме няколко дни с наши приятели – французи с три деца. Момиче и момче близнаци на 5 и по-малък младеж на 2,5 г. С нашите две образувахме внушителна kindergarden група от 9 човека и 2 бебешки колички (о, майн гот, бих казала, ако не бях част от делегацията). Избрах непретенциозен хотел, за който знам със сигурност, че е kid-friendly и в общия шум на закуска, няколко крясъка в повече няма да представляват проблем. Не подозирах обаче, че това е първо задгранично пътуване за френските деца, а и допълнително утежняващият фактор, че не са свикнали с дълго ходене и излизане на ресторант вечер. И трите буквално заспиваха прави от умора (навъртахме по 20 км. на ден), а щом седнехме някъде за вечеря, направо пощуряваха. На нашите две, естествено, малко им трябваше и се включваха в общата лудница. Малките заспиваха в един момент, големите продължаваха.  Никой никъде не ни направи забележка, защото избирахме по-шумни и приятелски настроени към деца ресторанти, но все пак ми беше адски неудобно, че можем да причиним дискомфорт на вечерящите около нас. Имам го този лек комплекс – да не преча, да не се натрапвам, да не притеснявам. Предлагаха им книжки за оцветяване, екзотични плодове, закачаха ги, само и само да тушират евентуални драматични обрати. Забележки на френски се смесваха с подвиквания на български – срам голям. Извинявах се наляво и надясно с гузна физиономия, отговаряха ми винаги с усмивка – хора с железни нерви и необичайна толерантност. Слава богу.
 
Бизнес и деца
Тук разделям периодите на два: преди и след децата. Разлика има, и то съществена, който го отрича, значи не е достатъчно честен към себе си. Мислите ли, че преди децата съм забелязвала миниатюрните мивки за джуджета и детския клуб в Икеа? Е, сега ги гледам с благоговение и благодарност. И всеки път си казвам: ей, какъв хитър ход! И да, всички деца обожават Икеа, факт.
Ако се отнася обаче до някакъв друг, несемейно ориентиран бизнес, децата определено пречат. Разсейват, намаляват сметките, цапат, шумят, напрягат. И работа на всеки обект от какъвто и да било вид е да ориентира ( първо себе си, после посетителите) дали е приятелски настроен към деца, или не. Книжки за оцветяване, детско меню, награда към десерта или детски кът винаги са комплимент. Ако не най-обилно поръчващите посетители, те биха могли да станат едни от най-редовните. Отново стигаме до средата и мярката. Добре е обаче това да е публично изнесено и обявено. Защото все още си спомням един концерт на Бебел Жилберто на морето, заради който бихме 100 км. път и на входа обявиха пред жално гледащата Мартина: ами ние решихме да не допускаме деца. Некоректно – и към детето, и към родителите, и изобщо. Продадохме билетите и бихме още 100 км. наобратно. Не всички сме длъжни да обичаме деца, но нека поне ги уважаваме.
Навиците
От примера с френските деца си направих извод, че все пак не сме съвсем на грешен път. По-добре детето да свикне навреме, отколкото да достигне до определена възраст с меко казано неадекватно поведение. Разбира се, ще кажете, зависи от детето. Да, от него и родителите. Не одобрявам нито крайната либералност, нито спартанската дисциплина. Средата, обаче, оказва се трудна. Както споделиха нашите приятели: взимаме ги рядко с нас, обикновено за предястието и след това се прибират с детегледачката. Нали си представяте как ви водят на приятно, топло, шарено място и точно на най-интересната част ви казват „Айде сега по леглата“. Аз поне не бих простила това никому.
Освен храненето навън, особено важно за децата, оказва се и пътуването. От умения като приготвянето на багаж, подбор между „крайно необходимо“ и „ненужно“ в куфара, през порядките в различни превозни средства, в хотел, на граница, в музей, в заведение, до лесната адаптивност, липсата на страх от промяна, комуникацията с различни националности и поощряване на присъщата у децата любознателност. Да, не отричам, доста изморително и на моменти изнервящо е да се пътува с малки деца. Багажът е много, все някой мрънка, пишка му се, иска да получи нещо, жаден, не му се върви повече или му е топло/студено. Нерядко обаче, в тази роля сме ние родителите. Така че кийп калм енд травъл уит йор кидс. Аргумента „Ама то още не разбира“ просто не го приемам.
С детето или без детето
Не одобрявам и двете крайности – да си залепен нонстоп за детето си, или да го оставяш при баби/лели/детегледачки при всеки удобен случай, подтичвайки бегом на токчета и плюейки си в пазвата. Отново темата за златната среда. Лично аз не съм от типа родители, които звънят нонстоп, притесняват се, не могат без децата си нито секунда, но не отричам, че на третия ден започват да ми липсват. Факт. Да съпреживявам с тях (и чрез тях) всичко ми е по-добре. Децата са доброволен избор, да не ги представяме като неизбежно зло.
Военен режим
Собствените ми деца никога не са имали строг почасов режим. Първо, че съм против следенето по минути и грамажи, второ, че е доста по-удобно и гъвкаво. Никога не сме тичали, защото трябва да заспи на секундата, нито защото обядва точно в 12. Схемата със строг график според мен е възможна  единствено ако: не пътувате, не излизате и нямате никакви странични ангажименти. Нерядко съм отговаряла на възмутени въпроси „Ама как така нямате режим?“. Ами така, нямаме, или ако държите на тази думичка, наречете го „плаващ“. Отчитам обаче като грешка късното лягане, работим по въпроса. Колко успешно, ще замълча.
 
Децата на другите
Разбира се, собствената схема на отглеждане и възпитание е най-разумната и логичната, винаги се опитваме да се намесим в живота на другите и да им обясним колко не са прави и как трябва да се уповават на нашата философия. Обикновено това дразни, или най-малкото не дава желания резултат. Затова и няма особен смисъл. Съвет е нужен само при поискване, така  „по принцип“ обикновено постига обратния ефект. „Оу, виж го това колко е невъзпитано“ се размята като плажна топка из ръцете на родителите.
Храненето

Напоследък усещам гигантски натиск в посока на здравословното хранене на децата. Някаква непрекъсната мантра, раздирана от думи като ВРЕДНО!, ОТРОВА!, КАНЦЕРОГЕН! Никога не съм била привърженик на био-органик вълната, защото ми се струва пресилена до агресивност. Но да, предпочитам домашно произведени продукти. Най-вече заради вкуса. Децата също усещат разликата. За щастие, паднали са ми се такива, които се хранят без проблеми, имат апетит, обичат зеленчуци и плодове. Но все изпитвам някаква минимална вина, по-скоро натрапена, отколкото реална, че не се хранят по най-здравословния начин. Наскоро попаднах на публикация „Какво закусват децата по света“. Никога преди не съм се интересувала от темата, но започнах да наблюдавам. Нашите френски приятелчета: основно бял хляб намазан обилно с Нутела за закуска, за вечеря и обяд – паста само с масло и/или пържени картофи. Останалите наблюдавани – корнфлейкс с шоколадов чипс, гофрети с конфитюр и много газирано. На една от първите вечери с малките французойчета, всички дружно си поръчват spezi. O! Какво е това, питаме ние, някаква специална напитка за деца? Оказва се микс кока-кола и фанта. Е, вече и М. знае какво е spezi и усилено се опитва да го прокара като ежедневие. Неуспешно засега.

Пушенето
Сядаме в закрит нов крайморски ресторант с известни претенции, очевидно за непушачи, според закона. На втория етаж мили дами са извадили тънките си цигари и небрежно припалват. Ама нали е за непушачи, питаме ние, „онези с двете деца“. Ами да де, ама знаете как е… Не, не знаем – казва върлият пушач от нас двамата – аз излизам да пуша навън и не виждам проблем в това. В този момент всички пепелници се прибират и дамите с тънките цигари биват призовани да задържат за малко. Стрелкат ни с лоши погледи, усещат се и в гръб. Нямат търпение да си тръгнем. Вечерята ни се проточва обаче, малкото спи и ни е паднало да си седим на спокойствие. Изпращат ни с облекчение и извадени на старт цигари.

Ясно е, че безупречна златна среда няма. Или поне е трудна за постигане. Съобразяването, обаче, е ключов момент. Ключов и рядък, за съжаление. Децата в общия случай ще оценят, че се съобразявате с тях. Остава да научим и тях да правят същото.
/0 Коментари/by

Пренатални изследвания

Държа да отбележа, че под привидно суховатото и страховито заглавие стои единствено личен опит. Не съм лекар, нито генетик, и публикацията е без претенции за медицинска изчерпателност и научна експертиза. Нямам и намерение да разяснявам детайли по неспецифична за мен материя, за това има достатъчно текстове, източници и специалисти. Но от доста време я замислям поради две причини:
– уж разнообразната информация по темата в нета, която обаче се оказва доста едностранчива, хаотична и не особено практична.  Току-виж този материал от първо лице бъде полезен на някого, поне на мен подобни истории ми бяха.
– крайно оскъдните обяснения от страна на повечето акушер-гинеколози по темата. Силно комерсиализираната същност на тези изследвания, превърнали се в тип търговия. Общо-взето най-важната част е „Платете на касата“, „Платихте ли?“, „Колко струва?“. А е нещо малко по-различно от това да си купиш обувки, примерно.
В някои западноевропейски държави проследяването на бременността е сведено до необходимия минимум. Не от небрежност или немарливост, просто прекаленото вторачване и влизане в медицински детайли понякога води до стрес, неспокойствие, натрапчиви мисли – все неща, които не е препоръчително да изобилстват в периода на бременността. Напоследък, особено в България, повечето от бъдещите майки са толкова осведомени и запознати в подробности с всички особености на една бременност, че могат да съперничат с един не дотам блестящ акушер-гинеколог. Или поне така им се иска. Наличието на всякакви майчински форуми, семинари, литература и интернет информация както помага, така и усложнява нещата. Някак намалява авторитета на лекаря, снижава доверието, размива фактите, понякога дори може да бъде и опасно. Една Жена Каза в повечето случаи не е добра база за решения. От друга страна пък реплики от сорта на „Трябва да си направите този тест, защото ВСИЧКИ ГО ПР
АВЯТ“ е аргумент, който може да раздруса и най-стегнатата логика и мисъл.
По време на първата ми бременност (тогава на възраст 30-31 ) направих всички необходими, ако не задължителни, то поне пожелателни изследвания, а именно: БХС (биохимичен скрининг), фетална морфология, ежемесечни кръвни и други тестове и ехографски прегледи. Нямах абсолютно никакви притеснения, проблеми, съмнения. Втората обаче, вече на 35-36, някаква лека параноя ме беше обзела – дали всичко е наред, как е бебето, развива ли се нормално, добри ли са показателите, т.н Отхвърлях разни неприятни мисли с махване на ръка, отдавайки ги на развилнелите се хормони и блуждаещата бременна логика. Докато не дойде време за резултата от първия БХС.
По телефона не е редно да се съобщават подробности около медицински резултати, единствено могат да ви намекнат, в случай, че има нещо притеснително. След няколко секунди шумолене на листове и кратка пауза, в телефона отекна: „Имате повишен риск по някои показатели, най-добре елате да си получите резултатите лично и да говорите с доктор Ч.“ Следва изтръпване на цялото тяло, страх и рев. И проблемът не е толкова в новината, а в липсата на информация: За какво точно е бил този тест? Доколко е достоверен? Показва ли реален резултат или просто прогноза? Има ли вероятност от грешка? Неща, които обикновено никой не обяснява на бъдещата майка предварително. Акушер-гинекологът, колкото и доверен и професионално подхождащ да е,  не е специалист генетик, а предварителни консултации с такъв не са предвидени, на малко хора им хрумва да ги правят. От там идват много притеснения, проблеми и напълно излишни тревоги, както и фалшиво отрицателни резултати (при реално наличен проблем). Ако сте над 35, автоматично ви поставят в графа с висок риск,  просто такива са медицинските стандарти.
И така, по-подробно за изследванията:
 
БХС/биохимичен скрининг 
Цена 70-100 лв, в зависимост от това къде се извършва.
Не се поема от здравната каса.
Неинвазивно скринингово изследване.
Кръвна проба+ехографски преглед+попълване на тест с въпроси.
Има голямо изобилие от теоритични определения на този вид изследване. С медицински термини, сложни думи и алабала разяснения. Никой обаче не ти споменава доколко може да му се вярва, представя се едва ли не като диагностика. „Скрининг“, „скринингов тест“ е именно прогноза, вероятност, изчисление на база примерна формула, софтуер и средностатистически показатели. БХС е нещо като: кажи ми по колко цигари пушиш на ден, откога и на колко години си, за да изчислим вероятността дали един ден ще страдаш от белодробно заболяване. Малко тип анкета, малко тип томбола. Резултатите са на база математически формули и предварително взети: общи данни (възраст, пушач/непушач, проблеми при предишни бременности, т.н), ехографски показатели (CRL – дължина на ембриона, дължина на нухална транслусенция, наличие на носна костица, т.н) и кръвна проба (стойности на различни видове хормони). Тестовете са два: БХС I –11 до 13+6 г.с. и БХС II – 15 до 19+3 г.с.  Счита се, че първият е по-показателен, често се взима интегрирания резултат от двата теста.
Процент риск над 1:250 се счита за висок. В моя случай беше 1:30. След първоначалната уплаха, стрес, шок и страх, идва време на логиката и стегнатите целенасочени въпроси. Прочетох, че в отдел Генетика в Майчин дом проф. Кременски (светило в областта) дава безплатни индивидуални консултации с предварително запазен час. Уговорих среща по телефона и всички прекрасни думи, прочетени за него се оказаха абсолютно верни. От онези хора, които гледаш с почитание и възхищение, човек, който наистина знае какво прави и го прави със завидна отдаденост. Съвършено спокоен, обяснява разумно, логически обосновано, на прост човешки език. Всички почти наизустени от мен прочетени материали започнаха да се наместват в главата. След разговора с него си дадох сметка, че този тест е някаква лотария, основана на обща статистика, леко абстрактни данни и … машина (софтуер). Има голяма вероятност резултатите му да са фалшиво отрицателни (в моя случай) или фалшиво положителни. Но веднъж загнездилото се съмнение е трудно да бъде елиминирано. В БХС има много неща, които могат да се объркат:
– кръвна проба – неправилно отделяне на серума; неправилно съхранение на пробата на температура над 20 градуса; различните показатели и съответно съотношението между тях (отчита се повишен риск при ниски PAPP-A и алфа-фетопротеина, а висок бета-хорионгонадотропин), да е в резултат на психически стрес, физическа неразположеност, индивидуални особености на организма, прием на лекарства, но не и на генетичен проблем, други
– ехографски показатели – неправилно изчисляване на гестационната седмица, неправилно измерване на нухалната транслусенция и CRL, други.
С няколко думи, а именно тези на професор Кременски: „Кураж, госпожо, скринингът оценява риск, а не поставя диагнози. Няма място за паника.“
 
Фетална морфология
Цена около 100 лв.
Не се поема от здравната каса.
Ултразвуково изследване основно на 2D ехограф.
Целта на изследването е да се оцени анатомията на плода и да се изключат или установят аномалии, които се проявяват в по-късните срокове от бременността и са достъпни за ехографско диагностициране. Не всички аномалии обаче могат да бъдат засечени и установени чрез феталната морфология. Добре е да бъде направена поне една (общо са 3 за периода на бременността), като за най-показателна се счита втората, около 20-22 г. седмица. Препоръчително е да бъде извършена от качествен специалист, в моя случай – д-р Томова, в 20-тата седмица, след като вече имах резултатите от амниоцентезата. Потвърди се липсата на видими аномалии и увреждания. Д-р Томова е изключително мила и любезна жена, чудесен специалист, обяснява подробно и спокойно, препоръчвам.
 
Кръвни ДНК тестове
Цена около 2500 лв.
Не се поемат от здравната каса.
Неинвазивно скринингово изследване чрез кръвна проба.
Вече има няколко вида, на различни цени, последно поколение изследвания. Не съм правила подобно. Най-популярното е на цена около 2500 лв., вече има и по-бюджетни варианти доколкото знам, така или иначе цената е безумно висока за средностатистическата бременност.  С доста агресивна реклама, на моменти подвеждаща. Отново чрез кръвна проба на майката, отново скринингов, с разликата, че резултатът при този тип тестове е с доста по-висок процент достоверност. Но! При доказан положителен резултат, т.е наличие на вероятност за генетична аномалия, задължително се прибягва до единствената инвазивна процедура със 100% диагностичен характер – амниоцентезата.
 
Амниоцентеза
Поема се от Здравната каса. При избор на екип се заплащат 120 лв.
Инвазивна процедура със задължителен тридневен болничен престой.
Най-общо представлява инвазивна процедура, при която малко количество околоплодна течност се взема от околоплодния сак (амниотичния сак), в който се намира плода през бременността. Обикновено се извършва се между 16-та и  20-та гестационна седмица. Бях прочела доста страховити описания за тази процедура, наред с тях и окуражаващо успокоителни. Избрах да вярвам на втория вид. Ако резултатите докажат наличие на генетична аномалия, опциите са две: прекъсване на бременността или запазване на детето. Вкъщи имахме негласния избор да бъде второто, поради простата причина, че това си е нашето дете, но държахме да знаем дали има проблем, да бъдем информирани и подготвени. Всеки има право да вземе своето решение, кое и доколко е правилно не е обект на тази публикация.
Записах си час при доцент Димитрова в Майчин дом, след десетки препоръки и положителни мнения. Дръпната била, строга, мълчалива, но най-добрата в тази област. Оказа се внимателна и любезна жена, изключителен професионалист. Процедурата се покрива от Здравната каса, ако изберете екип, плащате около 120 лева. Има задължителен болничен престой от три дни, по време на които сте под наблюдение. Е, Майчин дом не е най-приятното място, особено ако от прозореца на болничната стая виждате собствения си балкон, но се преживява. Нямах търпение да мине, да излязат резултатите и да съм/сме наясно. Самата процедура се извършва при пълно ехографско наблюдение, с доста дълга игла, която нямах куража да погледна, безболезнена е (усещането е като при взимане на кръв), трае 10-15 минути и в моя случай не причини никакъв физически дискомфорт. Разбира се, възможни са усложнения – контракции, рискове от инфекция, увреждане или загуба на бебето, т.н Рискове, за които би трябвало човек да е предварително осведомен. Ако не е, има възможност да прочете внимателно дългата декларация за съгласие преди да я подпише. При амниоцентезата имате възможност да изберете кратък ДНК анализ (само за основните диагнози – синдром на Даун, синдром на Едуардс, синдром на Патау, спина бифида) и разширен цитогенетичен анализ на всички 46 хромозоми. Първият е готов за 3-5 работни дни, вторият за 20-30.
Важен момент при този вид процедура е рискът – около 0,33% (1:300). Добре известно е, че всяка инвазивна болнична процедура или операция крият такъв. Този процент се счита за относително нисък. Но го има. Въпрос на индивидуален избор е дали да се подложите, да бъдете информирани през следващите няколко месеца бременност или да изпитвате съмнения и притеснения. Зависи от психика, характер, приоритети, състояние.
Проверих резултата на четвъртия ден – няма данни за генетични аномалии, очаквате момиченце. (амниоцентезата дава сведения и за пола) Доброто ми предчувствие се потвърди и облекчението, което изпитах аз и няколкото близки около мен, които бяха в течение, може да се сравни с отместване на високотонен товар от главата. 
 
Изобщо, в този тип изследвания, както и във всичко останало, е добре да знаем какво правим и защо го правим. Да сме наясно с основните положения, без да изпадаме в крайни параноични състояния на свръхинформираност, да имаме възможност за избор и да взимаме обосновани решения. 

Форум на Националната Генетична Лаборатория (професор Кременски отговаря в кратки срокове на индивидуални въпроси във форума)
 
/7 Коментари/by

9 месеца четирима


Преди 9 месеца без няколко дни. Хелоуин. 

От родилното ни се обаждат: „Даваме си ви я.“ Леката стомашна инфекция е преминала и ни я връщат след 4 дълги дни чакане. 

От малката шарена метална кутия вадим бледорозовите дрешки, с които прехвърлихме Мартина в реалния свят преди 5 години. Все още миришат на бебе, на чисто нов човек. 

Минаваме през Take a Cake. Изящни малки кексчета с оранжеви тикви, лилави прилепи и още нещо, не помня какво. За милите жени, които се грижеха за нас. За доктор Ч. шампанско и малък символичен подарък, не се сетих за нищо по-подходящо. 

От Тулово през Сан Стефано, спираме на ъгъла срещу парка. За балони. Бонбонено розов с надпис It`s a girl! измежду хелоуинските черно-оранжеви. За мен – диадема с картонени  Мики Маус уши за 1.50 лв. Ненужни цифри са се врязали в съзнанието ми. Мартина иска да бъде Пепеляшка, роклята е налична.

Бързаме. Все едно ако не стигнем навреме, ще я дадат на друг.

Акушерката я облича за секунди. Този аромат на бебе… Мартина ме гледа в очите и пита: „Ама наистина ли си я взимаме?!“. Гушкам я неловко, все едно никога не съм държала бебе в ръцете си. През тези 4 дни я наблюдавах зад стъкло и някак не смея да я прегърна. „Малко е жълтичка, но ще се оправи.“ „Каката ще помага ли?“. „Цялата на татко си!“ 

Навън хора се снимат пред входа. Хубавото на снимките с телефон е, че винаги са възможни. Щракваме няколко за протокола и ние, само четиримата сме. Четирима! 

Матеа спи през цялото време. От емоция и приповдигнатост в колата няма въздух. 31 октомври, Хелоуин. С тиквен фенер не разполагаме, но пък имаме новородено спящо бебе. Без костюм. Решихме, че не е удачно да маскираме когото и да било на възраст 6 дни. 

Прекарвам вечерта с нарисувани с черен молив нос и мустаци, червено червило и картонени уши. До мен – една невръстна Пепеляшка и леко объркан и много развълнуван човек в костюм на татко, чието копие спи в съседната стая. Някакъв абсолютен транс, предизвикан от умора, вълнение, страх, притеснение, възбуда, облекчение, щастие, любов, изтощение, енергия, адреналин, болка, спокойствие. Трябва да се измисли дума за подобно състояние.

Отсега нататък ще трябва да използвам множествено число – децата. Децата ни.

9 месеца четирима. 

/0 Коментари/by