Публикации

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ДЕНИЦА ИВАНОВА – AROMA GARDEN BY DENSI

Години: 40

Професия: икономист

Хоби и теми на блога: парфюми и козметика

Блог от: 2016 г. 


Разкажи ни накратко за твоята, почти любовна връзка с парфюмите. Кога ги откри и защо се пристрасти? 

От дете имам много силно обоняние и възприемам света около мен чрез аромати. Винаги всичко първо помирисвах, и така, ден след ден, научавах кое как ухае и запомнях. Ароматите запечатват много силно спомени, моменти и емоции, въздействат на настроението. Четях всичко, което ми попаднеше за ароматите и при всяка възможност миришех парфюми. Първо пръсках тайно от бутилките на мама, а колекционирането започна, когато вече можех да си позволявам да купувам сама. 

Всеки парфюм ми разказва история. Някои хубави, други лоши, трети направо кошмарни. Приятните миризми стимулират мозъка. Има ухания, които никога не могат да бъдат забравени, както и хората, които ги носят.  Задължително всеки ден пробвам нов или си припомням някой стар парфюм, отделно от избрания за цялостно носене, през деня или вечерта. Така тренирам обонянието си и се обучавам. Също така отделям страшно много време на хобито си – чета, гледам видеа и търся информация за новоизлезли или класически парфюми. Никога не ми се е случвало да мина покрай парфюмерия и да не вляза.  

Светът на ароматите е необятен и примамлив, до степен да му посветя голяма част от живота си. Хората около мен са свикнали и не ми пречат да се наслаждавам на миризмите, изграждам постепенно здрава връзка с тях, за което много им благодаря.

Кои са знаковите парфюми от онова време – детството и началната ти любов към ароматите. Какви спомени и асоциации ти носят?

Първите парфюми, до които се докосвах като почти тийн, бяха Шанелите на мама и Versus Versace. Първите ме научаваха с всяко пръсване какво е елегантност, стил и добре направен парфюм, а Versus ме заразяваше с пищност, еуфоричност от цветовете, които пресъздава, с добро настроение. Впоследствие опознавах страстно всичко, което намирах на рафта на майка ми, а тя е почитател на характерните за 80-те години, леко ретро, носталгични аромати. 

Първият мой личен парфюм, купен с парите подарък за една Коледа, беше Bright Crystal Versace и той ще остане завинаги в сърцето ми. Не ми е омръзвал, харесвам го във всякакви ситуации и до ден днешен, и го препоръчвам често на млади момичета. Тогава не смеех да го пръскам и си го пазех, защото нямах възможност да си купя друг. По – късно си взех и Crystal Noir Versace.

Един ден влязох в нета да търся любимия парфюм на майка ми, спрян вече тогава от производство – Dali Parfum de Toilette Salvador Dali. Исках да я зарадвам, намерих го, открих форумите за парфюми и така започна бавното и постепенно създаване на моята колекция. Четях постоянно, запалих се страшно, разбрах,че има и други хора като мен, които са обсебени от парфюмите и се занимават активно с тях. Това е сериозно хоби, луда страст и носи наистина много емоции.

И досега съм голям фен на парфюмите на Шанел и притежавам почти всички техни, нося ги много често. Винаги ще ги свързвам с безгрижните младежки години, прегръдките на майка ми и щастието, че живея спокойно.

Какво трябва да притежава един парфюм, за да те уцели в сърцето? Кои са твоите типове ухания?

Трябва на първо място да е сложен, многопластов, добре съчетан и изненадващ. Харесвам парфюми, който разказват истории, запомнят се и се развиват постоянно. Монотонните, еднообразни аромати са скучни. Харесвам много видове нотки, но задължително добре композирани и допълващи се, за забележителна пирамида и усещания. Хубавите парфюми са сложните такива. 

Почитател съм на ванилия, уд, амбър, рози, гурме и цветни нотки, но не и използвани самостоятелно. Съобразявам парфюмите си абсолютно задължително с време, сезон, място и настроение. Най-любимите си нося вечерно време, зимата. Тогава многопластовите ориенталци разкриват цялата си прелест и омайват както никога. В студените влажни сезони сладките гурме нотки звучат оригинално, като дълго мислени десерти, галещи небцето, а не се натрапват задушаващо със захарни изпарения. Цитрусите пък дават глътки въздух в тежка лятна мараня, когато мисълта за цветя и сладост докарва задух и световъртеж. 

Парфюмите изискват уважение, внимание, мисъл и малко предварително планиране, за да работят и да се покажат в най-добрата си светлина. Харесвам парфюми, които допълват излъчването на човек, а не се опитват нахално да заслепяват и навлизат в чужди пространства. За радост всеки ден излизат нови и нови предложения и изборът е огромен. Само трябва да искаш да намериш своите любимци.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СВЕ СТОЯНОВА

Години: 36

Професия: работя в частно училище като организатор, връзка с родителите и създател на съдържание (за вътрешния бюлетин, социални медии и т.н.)

Хоби: обичам да чета, да пътувам, да снимам и да пиша, макар да съм поизоставила последните две напоследък

Блог: ВИЛА ВИЛЕКУЛА създаден 2006 г.


Какви позитиви ни донесоха социалните мрежи и къде прекалихме? Напоследък е много актуално да се говори против тях, често в самите социални мрежи, което само по себе си е парадокс.

Определено социалните мрежи ни донесоха свобода – да търсим и намираме себеподобни, да се свързваме с тях, да подкрепяме каузи, в които вярваме и да се борим срещу нещата, които ни дразнят. Те позволиха на много хора да споделят идеите и талантите си със света и да намерят съмишленици. Дадоха ни различната гледна точка – на хора, с които нямаме нищо общо и може би никога няма да срещнем на живо. Лично на мен ми донесоха няколко ценни приятели, които иначе нямаше как да срещна – просто сме разделени от физическо разстояние или се движим в различни социални кръгове. 

 

Но всичко хубаво има и тъмна страна – започнахме да полагаме огромни усилия да убедим своите последователи, че живеем перфектен живот. Изграждането на определен имидж (image-crafting) зае мястото на истинското живеене, спонтанността на преживяването беше изместена от внимателно премерени реплики и ретуширани снимки. Завистта се промъкна и започна да ни ръчка с въпроси – „Как така тя има по-скъпи дрехи от мен?“ , „Защо имам по-малко лайкове?“, „Как успяват хората да имат такива страхотни деца?“. Въпроси, които не са ни вълнували досега и които ни карат да се чувстваме дискомфортно, като че сме в гимназията и не се вписваме в групата на готините.

 
Тази натрапена несигурност, заедно с огромното усилие да сме винаги перфектни и страхът да не изпуснем нещо суперяко, което се случва онлайн (FOMO), ни подейства невротизиращо и ни започна да краде от щастието ни. И връзките ни с другите се промениха – любовта сякаш не съществува, ако не я заявяваме постоянно онлайн, приятелството вече изисква да следим и лайкваме всичко, а ако не харесваме някого, можем лесно да му напишем доста тежки и обидни думи, скрити зад аватара си. Често забравяме, че зад всяко име онлайн стои по един реален човек, и това, което избира да покаже, всъщност е само една малка част от него, че не бива прибързано да лепим етикети и да съдим, когато знаем толкова малко. 
 
Затова си мисля, че един от начините да продължим напред, е не да заклеймяваме социалните мрежи като лоши, а да опитаме да говорим за не толкова бляскавите теми. За нещата, с които не се гордеем, от които се страхуваме, с които се опитваме да се справим. Да бъдем по-близко до истинското си аз, отколкото до някакъв идеализиран перфектен образ. Разбира се, за да покажеш слабостите си се иска доста смелост, но както казва Брене Браун – уязвимостта е сила и само тя ни свързва истински с хората.  
 
Да бъдем честни със себе си и да се познаваме и приемаме – това мисля, че би ни направило по-устойчиви на негативните влияния на социалките. В крайна сметка, вече би било трудно да живееш без никакво участие в тях, но изборът дали ще им позволиш да управляват живота ти е в ръцете на всеки. 

По темата с аватарите: в една статия, която беше споделила наскоро и преведох за блога, се говореше дори за завист срещу собствените ни перфектни онлайн образи, които сами си създаваме. За какво ни е всъщност това, на кого и какво доказваме? И какво за теб значи да приемаме себе си?

Разказваме си истории за безоблачни щастливи дни, красиви принцеси и смели принцове под една или друга форма от стотици години. Мечтите са нашето спасение от ежедневието. Интернет ни даде страхотен терен да строим въздушните си кули – виртуална реалност, в която можем да бъдем каквито си поискаме.

И понеже всички избират да са умни, красиви и популярни – ако откажеш да градиш подобен образ, можеш да се окажеш отхвърлен не само от виртуалната, но и от реалната общност. Неизказаното очакване да споделяш все повече и по-красиви моменти от живота си се превръща в безсмислено състезание, където няма особено значение как се чувстваш, важното е да изглежда добре и да спечели одобрението (и завистта) на останалите.

Споделянето, дори с непознати, би трябвало да ни сближава. Но колко често срещаме някой фейсбук “приятел” и не се сещаме каква тема да захванем, защото вече сме видели всичките снимки от последното му пътуване, разбрали сме за повишението в работата и новата кола, която си е купил? Възможно ли е нормално общуване, когато всеки е Слънцето в собствената си интернет-Вселена? Не може да има истински диалог между два аватара, освен ако притежателите им не минат отвъд егоцентризма на лайковете и не проявят истински интерес към човека отсреща.

Активният интерес към другите е и възможен път за справяне със завистта – ако спрем да сравняваме “кой е по-по-най”, ако откажем да се състезаваме, бихме могли да изградим ценна връзка помежду си. За това обаче трябва да сме добре ориентирани в собствената си емоционална карта – къде са подводните камъни, които могат да предизвикат катастрофа, кои са темите, които извикват буря и несигурните води, които е по-добре да избягваме. Търсенето продължава цял живот – в Мрежата и извън нея.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

МИХАЕЛА БЕЛОРЕШКА/GOOD NATURED FOOD

Години: 29

Професия или занимание: разнообразни– от хранителен терапевт и консултант, през фотограф, стилист и психолог, та чак до блогър

Хоби: йога, здраве и планини, пътешествия и храна

Блог от: 2011 г., после нов от 2013 г.

Основни теми на блога: хранене, рецепти, връзка с тялото, психология, пътуване, образование


Къде за теб е удоволствието да поддържаш онлайн проект като блога? Какво мислиш за тенденцията към изнасяне на основното съдържание към Инстаграм профилите?

В блога успявам да съчетая всичките си интереси и да ги представя по начин, по който резонира с усещането ми за естестика, творчество и подход към живота.

Създаването само по себе си е удоволствие, защото минава през задоволяване на потребност. Имах абсолютния лукс да съвпаднат свободно време, вдъхновение и налична енергия в началото на блога (публикувала съм почти всеки ден!?), сега удоволствието е да мога да надградя и дам стойност с всеки нов пост.

Да изразя посланията в главата ми чрез въздействащо визуално съдържание, да обменям идеи и да комуникирам с толкова страхотни хора онлайн. Да се предизвикам да изляза от собствените си ограничения, да развия още умения и да се доверя на творческия процес. Удоволствие също и от цялостния и завършен проект/пост/продукт накрая. От пускането му извън мен.

Честно казано, намирам Инстаграм за доста по-развлекателен и отговарящ на търсенията ми в момента. Свързвам се непосредствено с нови хора, надниквам в живота на други и черпя вдъхновение за всички сфери на работата ми. Получава се един много приятен обмен и ако си позволиш да си автентичен и спонтанен, става още по-богато. Харесва ми, че можеш да филтрираш медиите и хората, които следваш, с грижа към сетивата и интересите си. Разбира се, много зависи как се използва платформата, за да не се стига до зависимости, изкривяване и фалш. Аз следя малко на брой хора, по-консервативна съм и ако някой ме напряга или доскучава, спирам да следя.

Грижа се да не свръхстимулирам сетивата си, защото Инстаграм буквално ме бомбардира със стимули, за разлика от романтичните блог постове от преди години. Сега всичко трябва да е бързо, за 15 секунди, трудно задържаш вниманието си в един текст повече от 3-4 минути, става ти досадно. Смятам, че това е една от причините всичко да се изтегли към ИГ и съм със смесени чувства – от една страна филтрираш бързо и достъпваш полезна информация директно, от друга има опасност от „бързо“ повърхностно съдържание, което да поддържа и ангажира вниманието. Любопитно е накъде ще се завъртят нещата.

Кое те напряга в социалните мрежи и кое те вдъхновява?

Много гледам да не се напрягам излишно и както казах, ако има такъв случай, спирам да следя и махвам с ръка. По-скоро ако мога да обърна въпроса ти: кое най-малко ме вдъхновява в социалните мрежи, то това  със сигурност би било еднаквостта. Еднаквата визия, еднаквите профили, еднаквите филтри, еднаквите думи, еднаквите „успешни“ стратегии. Всички тези повторения за мен са плоски и демотивиращи, с малко потенциал за обмен, развитие и автентичност.

От другата страна са вдъхновяващите примери, които следват своя глас, тон и посока без да скачат на всеки нов тренд. Вдъхновява ме искреността, споделянето, подкрепата, истината, обмена, дискусията, възможността да (си) помогнеш и да си полезен. Иначе за какво са ни? Красиви статични галерии от съвършенство. В статиката няма развитие, няма движение. Затова за мен стойността идва от изразяването на искреното вътрешно преживяване, било то позитивно или не дотам. Вдъхновява ме смелостта да си особен и да се обичаш, да си откровено несъвършен в изкуството си, да си позволиш опит от позицията на начинаещ, да дадеш нещо истинско и пулсиращо на света. Там става връзката и аз така се вдъхновявам. От хора, които с присъствието и приноса си, правят живота по-лек за живеене.

За много хора клишетата са удобство и убежище, с тях няма опасност да излязат от зоната си на комфорт, действат на сигурно. Ти как бягаш от тях? Важно ли ти е да си разпознаваема и автентична?

В някои клишета няма нищо лошо – те ни свързват, правят преживяванията ни общовалидни и ни дават възможност за споделяне и съпреживяване. Хубаво е да се мине през някои клишета. Аз самата доста време бягах от тях случайно да не вляза в някое, но с времето открих, че някои от тях са ми истински любопитни и ми е по-важно да трупам опитност, отколкото гордост.

Опасно става когато вътрешното ни преживяване не отговаря на външния израз, когато клишето стане самоцел без да е подплътено с емоционална подложка, послание, автентичен израз и осъзнатост. Когато го правим копи-пейст, защото „така трябва“ и „така е правилно“ (дори когато става въпрос за бягане от клишета). В този смисъл, дори да съм в клишето, правейки го с моето намерение и послание – то вече е автентично през моите мисли, чувства и визия. И автоматично става разпознаваемо, защото е наситено с емоционален заряд, който се усеща дори и през екраните.

Наскоро важен за мен човек ми каза нещо в отговор на мое мрънкане, че не ми се прави нещо, защото е клише/неестетично/кичозно. Перифразирам: „Михаела, лесно е да се работи с перфектни клиенти. Но за един творец истинското предизвикателство е да пресъздаде дори нещо кичозно по фин и елегантен начин, По неговияначин, заради който са го избрали“. Искрено вярвам в това.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

 

MAQUILAB

Име: Елена Дойнова

Блог от: 8 г.

Години: 30

Професия или занимание: управление на социални медии/дигитален маркетинг

Хоби: блогър 

Теми на блога: красота, козметика


Що е то инфлуенсър? Кaкви са разликите между блогър и инфлуенсър? 

Няма ясен отговор или ясна граница. Всеки блогър е и инфлуенсър, но не всеки инфлуенсър е блогър. С развитието на различните социални мрежи се появиха и термини като „инстаграмър“, „ютюбър“… А инфлуенсър е термин-чадър за всички тези видове влияние в онлайн пространството като цяло. Това, което отличава блогърите, е историята зад тяхното развитие и може би времето, от което този термин съществува (на фона на останалите е сравнително стар).

Блогърът беше – и надявам се продължава да бъде в съзнанието на хората, човек, който доставя важна информация на база личен опит. Развитието на интернет позволи на всеки да сподели своето мнение онлайн, от ревюта на хотели до компютърни игри. По този начин блогърите започнаха да помагат за формирането на сравнително информиран избор у останалите потребители, тяхната аудитория. Това доведе до развитието на нишови блогове, които се занимават с представяне на продукти в дадена сфера. Беше въпрос на време тази възможност да бъде надушена от маркетинг екипите и да се започне ерата на така наречените колаборации. 

Те от своя страна пък създадоха една особена порода хора, които не желаят да влагат собственото си мнение и опит в създването на съдържание, което би обогатило читателите им. За тези хора е по-важно да има колаборации (които да плащат сметките), а те да облъчват аудиториите си с красиви снимки и наизустени маркетинг послания… За мен лично, думата инфлуенсър е равна именно на това. Приписвам ѝ негативна конотация не защото е лоша сама по себе си, а защото в днешно време „всеки иска да бъде инфлуенсър, за да получава безплатни продукти и да се снима с тях“ е често срещана реплика, даже желана професия от тийновете. Да получава и да снима без се замисля за неудобните въпроси зад кадър, без да се рови за информация за съставки, без да показва и негативните страни на продуктите (каквито почти винаги има)…

Именно в това за мен се състои разликата между блогър и инфлуенсър – между адекватно поднесено съдържание с добавена стойност, и просто още един маркетинг канал. Между безпристрастно обосновано мнение и добре контролиран маркетинг материал. Осъзнавам, че това разграничаване е може би силно повлияно от собствения ми начин на възприемане на трендовете (все пак, аз самата се водя инфлуенсър), но определено не съм сама в прикачването на негативна конотация към думата инфлуенсър. Разбира се, има некачествени кадри и сред блогърите – особено в лайфстайл и бюти индустрията, но за мен терминът блогър все още носи повече тежест и значение.

Това ми напомни за още нещо важно. Някои от най-важните източници на информация в света ни са инфлуенсъри (журналисти, писатели, пътешественици) и по никакъв начин не бих казала, че горното се отнася за тях. Аз живея и вирея в средата на лайфстайл/бюти блогърите и затова голяма част от размислите ми са именно върху тези ниши.

На какво се дължи според теб този бум – тук и в световен мащаб?

Бумът на инфлуенстването описано по-горе се дължи на начина, по който то представя живота ни – glam, винаги в модерните цветове на сезона, винаги подреден, винаги усмихнат. Всеки иска да се идентифицира с любимия си инфлуенсър, щом той или тя е с вечно идеална прическа, с коктейл в ръка в басейн на екзотична дестинация. Но ако едно време в caption-а можеше да се прокрадне информация за въпросното място или коктейл, днес е често срещано явление към тази снимка да има само caption „Caption this“. Задоволяването на естетическите потребности на хората по принцип не е лошо нещо (и аз обичам красиви снимки!), но този тип натрапване на „идеалния“ живот на идеален фон, на който съвсем или не съвсем автентично край басейна присъства часовник или бутилка вода за уста на точно определена марка, прекрачва границата на адекватността. Особено, ако тази точно определена марка е спонсор, а това не е упоменато никъде.

Ако допреди няколко години се борхме за спирането на фотошопа в списанията и за наемането на plus-size модели, сега се борим за задължителното обозначаване на спонсорираните постове (а защо не и за намаляване на употребата на facetune и lightroom presets?) в социалните мрежи… Вечното търсене на нови ефективни маркетинг канали е в разгара на нова глава от историята си с бума на инфлуенс маркетинга. И този бум е съвсем естествен от гледна точка на вечното търсене на по-красив живот. Пък макар и само онлайн. 

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

РОДИ РАДИЧКОВA

Години: 43

Професия: стилист

Хоби: да разказва истории в картини

ФБ страница: Роди Радичкова

Инстаграм: rodyradichkov


Какво се случва според теб с модата напоследък? Накъде се движи?

Модата вече е твърде бърза и твърде либерална. В този смисъл я наблюдавам, нищо повече. От доста време съм се концентрирала върху дрехата сама по себе си и изграждането на гардероб, който спокойно да нарека мой. Вълнувам се от това всичко в него да бъде носимо, качествено и в никакъв случай много. Разчитам все повече на идеята за униформа, която да ми служи и да се вписва най-добре в начина ми на живот. Не гледам на дрехата като етикет с цена. Харесва ми да седна на ръба на шадравана и да се наслаждавам на момента, без да ме притеснява с какво съм облечена. Надявам се това да описва донякъде как се чувствам в дрехите, които харесвам да нося.

Няколко конкретни събития в модата ме вълнуват напоследък:

Да се именуваш, не означава да си. Ефектът на Дънинг–Крюгер. Когнитивната склонност, при която неквалифицирани индивиди страдат от илюзорно превъзходство, поради което погрешно оценяват способностите си. Примерите са доста. От девойка, облечена в тенденция видяна в списанието, което е разгледала във фризьорския салон, с дрехи от верига за бърза мода; до събитие, което монополизира името на столицата ни и добавя Fashion Week.

Целенасоченото обезсмисляне на същността в работата на стилиста и превръщането му в гардеробиер. Интересно е, че в България това е така от зората на тази професия – тотално неразбиране на това какво прави стилистът всъщност. Да не говорим, че в регистъра за професии такава не съществува, но активно се упражнява. Все пак в България всеки втори е стилист! Но с това съм свикнала…A  някъде отвъд вече има и food stylist, interior stylist, table set stylist и т.н. 

Пиронът по темата заби политиката на Calvin Klein 205W39NYC, след настаняването на Raf Simons в творческото управление на марката. Появи се пълна забрана за комбиниране на дрехи и аксесоари на марката, различно от това на ревюто, за корици на всички световни списания. Дреха или аксесоар на марката не може да бъде съчетавана с други марки или с архив на стилиста… Взимаш сета от ревюто и просто го слагаш на корицата. Въпросът е каква е ролята на стилиста? И дали тоталното обезценяване на смисъла на човека, който чрез собственото си творчество ражда стил и визуални послания, не се прави умишлено. В същия момент либерализираме модния пазар с блогъри, инфлуенсъри, тренсетъри и фашонисти? Някои със съмнителни качества и липса на визуална идентичност.

Céline преди CELINE –в този казус може да се прозре многопластово какво се случва в света на модата. Но по-скорошното осъзнаване, че модата невинаги е равна само на МНОГО ПАРИ на всички нива в системата, би могло да спаси като цяло всички замесени.

Разкажи ни за визуалната идентичност. Защо напоследък почти всичко е като клонинг на нещо друго? Клишетата удобни ли са и какво всъщност носят на тези, които ги мултиплицират?

Всичко е в пътя. От възможност до реалност просто трябва да си извървиш пътя. Ако талантът го има, след много проби, грешки, учене, имитиране, вглеждане, търсене, четене, пак гледане, мислене, може и да постигнеш нивото, в което стилът ти ще е разпознаваем. Хубаво е да се знае, че това никак не е задължително. Не е задължително всеки да има подобна визуална идентичност. Не е условие за щастие, имам предвид. Това е само ако имаш претенция за подобна и евентуално през себе си „учиш“ другия.

Иначе има прекрасни възможности да се обличаш и в ниския, и в средния, и във високия сегмент марки.  Има базови, капсулни гардероби. Е, все пак всеки с визуална култура няма как да обърка французойката с дамата от Скандинавия или да не разпознае източноевропейката на летището. Тези културологични наслагвания са неподвластни на времето и пространството.

По повод клишетата – удобни са, да. Особено в общество като нашето. По-лесно е във всеки аспект на живота. Все повече ме притеснява това, което заложих във визуалното възпитание на сина ни през първите 7. Усещам вече агресията на другостта към начина, по който изглежда той сега. Неудобството да не си като всички явно ще изисква много други качества на характера, за да се отстоява. Учим се заедно.

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

LIFE OF HORTENSIA

 

Години: 18

Професия или занимание: неясно

Хоби: Докато обмисля бъдещето си, Хортензия ви дава безплатни и (без)полезни съвети.

 Инстаграм профил от: април 2018


Хортензия, моля представи се подробно и въздействащо, както подобава на един истински инфлуенсър.

Казвам се Хортензия. Приятелите ме наричат Тензи, защото Хорти звучи малко като Хортън (сещате се историята със слона и миниатюрната вселена – доста инфантилно).

На 18 години съм. Дълго време чаках да стана пълнолетна и съм супер разочарована от пълнолетието. Жестоко тъпо е. Всеки ти дудне, че трябва да се захванеш с нещо. Нашите ме издържат, но не сме в добри отношения, защото мислят, че трябва да правя нещо.

Обожавам всичко, което е на точки.

Мразя котки и имам котарак порода британска синя. Взех го за да впечатля един арменец от училище, който обожаваше тая порода… но не се получи впечатляването, а котаракът ми остана. Мисля, че и той ме мрази. Понякога ме гледа в  очите без да мига по три минути. Отвратително е.

Казва се Спиридон Аспровалта Ференц Мъфинтоп Първи. Кръстих го така, защото една друга котка се казва Амадеус Мъфин Трети и ми се видя много яко. Взех друг композитор и номер, за да не  плагиатствам. Викам му Мъфинтоп, а когато много ме дразни – Спиридон или Спиро.

В Instagram се представям се като catlover и това е един от най-честите ми хаштагове, защото мисля, че с #cathater ще имам по-малко последователи.

Искам да имам супер много последователи. Всъщност мечтата ми е да съм влогър, но нямам хъс за това. Трябва да си много сериозен и трудолюбив, за да имаш youtube канал със собствен видео блог, но аз не съм. За това се опитвам поне да стана инфлуенсър, но често казано – не е лесно и често се отчайвам. Предполагам, че за да съм инфлуенсър трябва да имам големи гърди или устни, да се снимам по бански – това го пробвах всъщност… Поне трябва да имам яхта или дете, или нещо от тоя род, но аз съм обикновено момиче и нямам особено много последователи.

Между нас казано, нямам никаква идея какво да правя с живота си, ако не стана инфлуенсър до една година… Не знам дали да уча и какво да уча. Мислила съм да започна работа, но не мога да ставам рано. Нито да върша нещо всеки ден. Дори иеята да правя нещо всеки ден ме съсипва.

Обичам театъра. Любимата ми актриса е Радина Думанян. Тя прави страхотни торти и ми е обещала да направи моята торта за 500 последователи, но още съм много далече от тази цел. 

 Какви са твоите велики инфлуенсърски послания към света?

Пак ще кажа, че аз само мечтая да съм инфлуенсър, но не съм. Не се снимам в хамак с фрапе в ръка и не получавам запитвания от къде е купен хамакът и каква е рецептата за фрапето.

Ако бях инфлуенсър, бих се стремила да изпращам посланието, че със собствената си (понякога мазна) коса, без грим и с тъпи дрешки, с кофти характерчето си и дебелата си досадна котка, човек също е толкова прекрасен и интересен, колкото ако притежава съвършена фигура, бели зъби, екстеншъни и гел лак, супер сладък шнауцер и розова Веспа.

Засега просто давам безплатно супер полезни съвети, а когато не ми стига времето да ги подготвя – споделям с последователите си каквото ми хрумне. Понякога се снимам с Гергана Змийчарова, защото така събираме повече сърца. 

 Сега има риск стотици инфлуенсъри, които си снимат фрапето, да ти се обидят и да те обявят за зла и завистлива. Доста от тях си приличат, защо според теб? Кое мислиш, че те отличава?

Известна съм с това, че съм нетактична. Би било голяма изненада да кажа каквото и да било, без да обидя поне девет човека. Не го правя нарочно и дори не знам как става всеки път!

Относно инфлуенсърите, които си приличат –  предполагам, че е така защото те ИСКАТ да си приличат. Един вижда снимка на книга, кафе, лале и яки чорапки върху готин чаршаф и си казва: „леле, искам и аз такава снимка“. И си прави същата, с друг цвят лале. Аз също си казвам: „леле, искам и аз такава снимка!“,  но нямам лалета в двора… изобщо нямам двор,  нямам такива яки чаршафи и супер секси пухкави чорапи, нямам книга с недокосната корица (всичко у нас е полято с кафе) и най-вече нямам нерви да си направя 92 селфита на краката, за да стане супер. (Сещате се как се провалиха съветите ми за яка профилна снимка!!!)

Така че … Отличавам се с това, че имам само грозни чорапи (не мога да откъсна от сърцето си повече от 3 лв. за чорапи, честно!); чаршафите са ми от пет различни комплекта, повечето са ми още от четвърти клас, когато правихме ремонт на детската и ми накупуваха чаршафи; нямам хамак и машинка за фрапе; косата ми е до ушите и изобщо не мисля, че някога е била по дълга и, макар наистина да завиждам злобно на супер яките мадами в instagram, просто съм тяхната тотална противоположност!!!

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЙОРДАН СТЕФАНОВ – НАУКА И КРИТИЧНО МИСЛЕНЕ

Възраст: 28 години.

Професия или занимание: Последната половин година – докторант по научна специалност „Микробиология“.

Хоби: Самият блог е хоби, което отнема немалко време + кино, музика, игри

Блог от: март 2014 г.

Теми на блога: Насочеността е по-скоро научно-популярна. Споделяне на интересни научни изследвания, анализ на конкретни теми, опровержение на различни материали и авторски коментари, които не са задължително с научна насоченост.


Защо според теб масово критиката, дори конструктивна и аргументирана, се приема за хейт? 

Хората приемат много трудно мнение, което е различно от тяхното. Съзнателно или несъзнателно те не търсят обективната истина, а мнението или аргументите, които подкрепят техните виждания или житейска философия. Когато някой се изправи срещу тях с факти, аргументи или мнение, което влиза в остър сблъсък с личните им виждания и това, в което вярват, те изпадат в когнитивен дисонанс.

Хората не знаят как да реагират в подобна стресова ситуация, в която някой пряко атакува това, в което са вярвали. И единственият начин, по който могат да реагират, е пълно отрицание. Много малко хора могат да променят напълно мнението си по даден проблем, ако разберат, че грешат.

Ситуацията става дори по-тежка ако се атакува някаква тема, която е дълбоко вкоренена в житейския им мироглед, или пък която е в основата на начина им на живот – религии, начин на хранене, здравословен живот и други. В тези случаи различното мнение се приема за хейт, а изказалият го автоматично се превръща в агресор. Би било много хубаво, ако хората поставят всичко под съмнение, но сляпата вяра е по-силна.

Защо е важно критичното мислене? Как се възпитава?

Критичното мислене е напълно задължително условие, за да се води добър и спокоен начин живот. Критичното мислене кара хората да поставят всичко под въпрос и да анализират всяка една ситуация, в която попадат. Критичният човек е труден обект за измама от страна на различни измамници и шарлатани, а това спестява много негативни емоции.

Критичното мислене трябва да бъде развивано в училище още в началните класове. Децата не трябва да бъдат принуждавани да зубрят информация, която ще забравят след кратък период от време. Те трябва да бъдат учени да разсъждават, да мислят, да поставят всичко под въпрос, да се съмняват и да търсят истината. Тяхното любопитство трябва да бъде пробуждано, а не убивано.  С подобно умение разполагат много малко хора, а това обяснява, защо българите са податливи на всякакви измами и шарлатани.

Критично мислещите индивиди е по-вероятно да не са агресивни. Те са готови да приемат чуждата теза, ако е подплатена с аргументи и не се страхуват някой да атакува вижданията им, което обичайно би довело до проява на агресия.

Име: Lianet Aramburo Suarez – Лиа

Години: 33

Локация: Хавана, Куба

Занимание: завършила “Счетоводство и финанси” в Хаванския университет, в момента отдава под наем стая от жилището си на туристи, т.нар. casas particulares (споделени частни квартири)

Хоби: история на архитектурата; кулинария; шиене

Семейно положение: омъжена, с 4-годишна дъщеря

Откога я познавам: от януари 2017

Как се срещнахме: открих квартирата ѝ съвсем случайно – страхотна локация  в старата част на Хавана, на тиха централна уличка на 5 минути пеша от Plaza Vieja. Стаята е голяма, просторна, с балкон и самостоятелна баня, Лиа сервира чудесна закуска и е изключително грижовен домакин, съдейства за абсолютно всичко.  Акосте се запътили към Хавана, тя е вашият човек: Casa Particular Lía

Защо я харесвам: има онова специфично латиноамериканско чувство за щастие, спокойствие и удовлетвореност, което толкова харесвам; тя, както повечето кубинци, не се оплаква, въпреки трудния живот и безбройните ограничения; говори с огромна любов за страната и сънародниците си; изключително гостоприемна и слънчева; мила, деликатна и съобразителна

Общото: говорим испански, обожаваме Куба и имаме четиригодишни дъщери

Фокус на разговора: островът, от който никой не иска да си тръгва

Темите: Куба, Хавана, местните, семейството, природата, автентичността, мечтите, свободата, темперамента, другите, щастието, Никол

Снимките: снимките бяха съвсем случайни, тогава нямах идея за интервю, нито за включването му в тази рубрика, просто снимах набързо малката Никол за спомен. 


Защо всеки, който дойде тук, се влюбва в тази земя?

Вероятно защото съществува магическа връзка и взаимност – хората се влюбват в Куба, а тя на свой ред се влюбва в тях. Куба е привлекателна, защото е екстровертна, общителна, романтична, красива, с постоянно топъл климат. Уникална е с приятния си уличен жаргон; с носталгията към нещо отминало; с невероятната си природа; с морето, гостоприемството, радостта. Също с тъгата, която личи зад всяка усмивка; със скромността, със заряда и енергията си; с борбения си дух.

Промени ли се нещо след смъртта на Кастро?

Усеща се слаба разлика, в очакване сме, питаме се какво ще стане, има много въпросителни пред нас… Кастро дълги години беше начело на държавата и е въпрос на време да се адаптираме към промените.

Какво се надяваш да се случи с тази прекрасна страна?

Да просперира един ден, да започне от нулата, да се промени, да върви само напред без да се връща към миналото. Убедена съм, че си струва да опитаме.

Родена си в Хавана и живееш тук, кое прави града толкова специален?

Хавана е това, което е, заради хората си. Градът е толкова истински и чист, врящ и кипящ; със своите занемарени улици и порутени сгради; с децата, играещи спокойно навън; с хората, които се събират на всеки ъгъл; с туристите, които запечатват всичко с фотоапаратите си; с местните, които са в непрекъсната комуникация помежду си. Град, в който белите чаршафи се веят почти задължително от всеки балкон.

Някой поправя къщата си, други свирят на инструмент, музиката е израз на нашата култура и вярвания, трети чакат с часове на автобусната спирка или на опашка за нещо си – не знаят дали ще стигне за тях, но със сигурност това, което продават, им трябва. Един хвърля нещо на боклука, а друг бързо-бързо го отнася, както казваме тук: “Винаги има някой по-нуждаещ се от теб”.

Това е моята неповторима Хавана, очарователна и единствена по рода си!

Кои части от Куба са ти любими?

От западната част обичам Пинар дел Рио/Pinar del Rio, територия, която съхранява голяма част от биосферата, позната като природната катедрала на Куба, с богата  флора и фауна, девствена и непокътната. Тук могат да се видят скали от Юрския период и най-голямата пещерна система на територията на острова. Там е и Праисторическата стена с едни от най-големите в света фрески на открито, които хармонират перфектно с типичния кубински пейзаж.

Разбира се, Хавана – древна и съвременна – със своите плажове само на 15 минути от центъра. Старата ѝ част, където живея, събира история от почти 5 века и е една от великолепните южноамерикански локации, които човек трябва да посети.

Не на последно място и полуостров Варадеро/Varadero, провинция Матансас, със своите повече от 30 км плаж – фин, нежен, бял пясък, лазурно синя вода и постоянно топъл климат,  които правят всяко посещение там незабравимо.

Варадеро

От централната част на Куба – провинция Сиенфуегос/Cienfuegos, “перлата на Юга” с едни от най-големите и обширни в света заливи, с историческия си център, признат от Юнеско за световно културно и природно наследство, с красивите си плажове и сградите архитектурни бижута със силно френско влияние.

Сиенфуегос

Тринидад в провинция Санкти Спиритус/Sancti Spiritus, градът музей на Карибите, основан през 1514 година, третият по възникване град в Куба, с местоположение между планина и море, с калдъръмените си улици, и долината Valle de los Ingenios, където лежат останките на стотици захарни фабрики, кулата Иснага/Iznaga – величествена и пълна с история, Topes de Collantes – място за планински преходи и отдих, с любимия ми водопад Кабурни/Caburni са други прекрасни места. Градините на Краля/Jardines del Rey, формирани от Кайо Коко/Cayo Coco и Кайо Гийермо/Cayo Guillermo, между Сиего де Авила/Ciego de Ávila  y Камагуей/Camagüey са просто забележителни, с близо 15 метровите си дюни, там се намира и Международният център по спортен риболов.

Тринидад

На изток – Камагуей с крайбрежната си част – от  архипелага Сабана до Градините на кралицата/Jardines de la Reina и плажа Санта Лусия/Santa Lucia, където е една от най-големите популации на розово фламинго на Карибите.

Харесвам и Гранма/Granma заради река Кауто/Rio Cauto (най-дългата в Куба), Сиера Маестра/Sierra Maestra – най-високият по брега Гуаканаябо/Guacanayabo планински масив, долината Кабо Круз/Cabo Cruz, чиито морски тераси са запазени непокътнати, и където са защитавали свободата си нашите предци.

Последно – Баракоа/Baracoa в Гуантанамо/Guantánamo – малко градче с тесни улици и къщи с червени покриви, където само на площ 7% от територията на Куба се намира най-голямото разнообразие от природни релефи и картини, богата растителност, там е също и Пътят на какаото.

Всички райони на Куба имат своето очарование, вкус, цвят, смесица от раси и култури, и най-вече хора, които умеят да споделят радостта и усмивките си с всеки новодошъл.

Кое е най-важното за кубинците? За какво мечтаете?

Държим на здравето, семейството, финансовата стабилност, свободата, дома, образованието.

Ние, кубинците, мечтаем да пътуваме, да можем да излизаме свободно извън страната, да видим широкия свят, да сравняваме, да взимаме сами решения – някои правилни, други не съвсем – но да бъдем свободни и самостоятелни.

Искаме да печелим парите с честен труд, с тези две ръце, не да ги получваме като услуга, подарък или в замяна на нещо. Да отгледаме децата си, да се грижим за близките си, да им осигурим бъдеще и перспектива, да им предоставим това, което ние не сме имали като малки поради ред причини.

Опиши ми типичното кубинско семейство – навиците, ястията, обичаите, традициите.

Типичното кубинско семейство е много забавно. Повечето членове на фамилията живеят заедно, 4-5 поколения под един покрив, семеен тип нация сме, почти винаги сме заедно, все правим нещо – вкъщи, в квартала или просто на улицата.

Типичните ястия са печено прасенце, конгри (ориз с тъмен боб), вкусните царевични питки, пържени банани. На кубинските празненства и събирания не липсва алкохол – бира или ром, пури, разбира се. Участват винаги всички. Ако в кубинския дом има празник, храна и пиене, всички пристигат, независимо дали са близки или напълно непознати. Купон!

Как се забавлявате и релаксирате?

Има малко опции за забавление за нас, кубинците. Най-интересните места обикновено са с международната валута (cuc) и не е лесно да се озовеш там. Младите са най-засегнати, интересните и актуални места са скъпи и дори ако работиш, пак е трудно да си ги позволиш. Климатът ни обаче е благоприятен и хората се забавляват просто с разходка из града или по крайбрежната улица (el Malecón/ Avenida de Maceo), в разговори с познати, бързо питие на крак и после обратно вкъщи.

Ваканциите зависят от това колко изкарваш и от възможностите, дори ако разполагаш с повече средства. Кубинците се трудим неуморно, за да спестим средства за семейната почивка, като сме наясно, че след това трябва да спестяваме отново, за да възстановим разходите.

Най-желаната ваканция е в някой от хотелите на Варадеро или островите на север. Въпреки че за нас там е много скъпо, кубинецът е на принципа “Това, което не се губи в сълзи, се губи във въздишки” и си изкараваме супер весело, без угризения.

Трудно ли е да отглеждаш дете в Куба?

Куба е сигурна страна, без оръжия и размирици. Заради нашия манталитет и темперамент сме хора на силните емоции и предаваме това на децата си, въпреки това за едно семейство е трудно да отглежда повече от едно дете. Стандартът на живот, който можем да осигурим – прехрана, допълнително образование (освен училището), жилище, зависи от възможностите на всяко семейство, в повечето случаи хората са бедни и им коства неимоверни усилия дори само да сложат нещо на трапезата си вечер.

Според статистиките и впечатленията ми, всяка година се раждат все по-малко деца. Населението е застаряващо, с прогнози за още по-ниска раждаемост през следващите години.

В Куба образованието не  е проблем, имаме добри преподаватели и ако човек има желание да учи, да усвои професия – лекар, инженер или каквото друго реши – има възможност за това. Образованието е безплатно, можеш да стигнеш толкова нагоре в кариерата, колкото пожелаеш. Това е основна и много важна привилегия и никой не може да ни лиши от нея.

В Куба обикновено родителите се сдържат в напрегнати ситуации, за да не пренасят напрежението върху децата си, въпреки че отвътре ни напира емоция и темперамент. Често сме свръхпротективни родители, предпазваме децата от проблемите, за да не страдат и да не се натоварват излишно.

Как се срещнахте със съпруга ти?

Беше много забавно, той работеше в квартала и някак случайно се запознахме. Въпреки че когато харесваш някой, правиш всичко възможно да се доближиш, така че всъщност не беше много случайно.

Аз съм много приказлива и това помогна много за първоначалния контакт. Въпреки че се занимаваме със съвсем различни неща, винаги имаме интересни общи теми за разговор.

 

Опиши ни вашата връзка.

Комуникация – тази дума описва най-добре отношенията в нашето семейство. Диалогът е основно средство за общуване между нас двамата, както и с дъщеря ни.  Изобщо не сме идеалното семейство, напротив, имаме си различия и противоречия, но се опитваме да общуваме с уважение, спокоен диалог и мъдрост. Търсим точните думи, за да обясним позицията си и да решим казуса.

Разкажи ни за прекрасната Никол, вашата малка дъщеря.

Никол е решителна, със силен характер, не обича да я командват, има свои принципи, наблюдава внимателно. Не че се хваля, но е умна и с добро сърце. Много е енергична, чаровна, става любимка на всички гости. Жива, весела, общителна. Обожава конете, еднорозите с криле, многоцветна опашка и голям рог.

Има богато въображение. Разговаря с куклите, обича да им бъде учителка, променя си гласа според персонажа, сприятелява плюшените животни помежду им и прави сценки с тях – любимо занимание. Има доста приятели, повечето по-големи от нея.

Семейството е много важно за Никол, иска да се чувства обичана от всички, да я слушаме, когато говори и да се съгласяваме с думите ѝ. Едва на 4 е, но има един куп мечти, най-смелата от тях – да притежава ферма с истински животни.

 

Какво пожелаваш на Никол, каква я виждаш като голяма?

Най-важното е да бъде здрава, с добро сърце, да държи на ценностите си и да ги предава на своите деца. Да учи и да бъде независима млада жена, работеща, успешна, да е все така общителна и открита. Да знае какви са достойнствата и уменията, както и талантите, които Господ ѝ е дал, за да върви напред.

Как се решихте да давате част от апартамента под наем на туристи?

Признавам, че дълго го обмислях, но това беше най-доброто решение за нашето семейство. Дава ни финансова стабилност и нови възможности, а и срещаме приятели от цял свят. Трудно е да изгубиш част от личното си пространство, приемайки непознати у дома, но такъв е бизнесът, въпрос на адаптация и навик е.

Забавните моменти и любопитните гости:

Азиатските ни клиенти са интересни, комуникацията с тях е трудна и често комична. Имат странни навици и интересен начин на хранене. На повечето от тях им е любопитно да видят как живеем ние, кубинците, да пробват местната кухня, защо не да купят боб и да го сготвим вкъщи, да си занесат рецептата в родината, за да я приготвят там като автентичен спомен от Куба.

Забавни случки има редовно, Никол е много общителна и разчупва веднага леда с непознати. Така за гостите е по-лесно да се отпуснат, да свикнат с обстановката и да усетят атмосферата, което е добре и за нас.

Беше много смешно, когато прилеп влезе в стаята посред нощ, уплашихме много, най-вече клиентката. Щом светнахме лампата, прилепът започна да се движи хаотично и трудно го изкарахме навън. Жената от Швейцария ще помни тази ваканция за цял живот – когато в кубинската къща я посрещна истински кубински прилеп, хаха.

Какво ти носят тези срещи в собствения ти хол с хора от цял свят?

Преди всичко информация за различните навици и обичаи, познания за разнообразни типажи и характери. Тези срещи носят настроение, дори когато ти е криво или имаш проблем. Печелиш приятелства, преживявания, емоции, често са повод за размисъл. Хубаво е да споделяш ежедневието си и да показваш автентичния кубински живот на хора от цял свят.

Щастлива ли си? Липсва ли ти нещо тук?

Много съм щастлива, защото имам най-важното – здраве и прекрасно семейство. Това, което на моменти ми се струва, че ми липсва, ще дойде с времето си.

Куба за теб е…

Родината ми, мястото, където се изучих, където е домът ми. Добра или лоша, моя си е. Уникално място – силна, устойчива, традиционна, гостоприемна, дръзка, топла, романтична. Просто прекрасна!

Какво би казала на хората, които никога не са идвали?

Да не го мислят много, да се организират и да посетят най-големия антилски остров. В Куба сте извън времето, бързането и интернет стресът са непознати, почивате си истински. Тук властват усмивката и кубинското щастие.

Куба е пълна с история, която разказва от всеки ъгъл, с приказни плажове и тропически климат, отвсякъде звучи музика и дори изглежда сякаш постоянно празнуваме нещо.

Нашите врати са отворени за целия свят. Ако веднъж си бил тук и ти е харесало, винаги имаш повод да се върнеш отново.

Гастрол: Августина

Име: Августина 
Години: 38
Занимание: всичко, което обича да прави и е свързано с езици, пътешествия, изкуство
Хоби: ветроходство, пътешествия, изкуство, кулинария
Семейно положение: влюбена бяла жена
Откога я познавам: 1993 г.
Как се срещнахме: в Испанската гимназия, съученички сме от различни випуски
Защо я харесвам: изненадваща, смела, многопластова, директна; харесва себе си; не се стеснява; не ѝ пука какво ще кажат хората; женствеността ѝ бушува по много специфичен и атрактивен начин; обича думите и те я обичат; стихия; бохем
Общото: родени сме на една дата (17 август) в различни години; испански възпитаници
Фокус на разговора: вятър в платната
Темите: корени, свобода, промяна, другите, любов, женственост, сетивност, море, посоки, комфорт със себе си
Снимките: снимките тук са част от една смела фотосесия, която Августина искаше да подари на  любим човек. Въпреки че не снимам за клиенти, а и подобен тип будоарни кадри не бях правила никога, не можах да ѝ откажа и приех предизвикателство. Августина е свободна от комплекси и задръжки относно тялото, визията, женствеността и сексуалния си заряд жена, която  не се притеснява да изразява себе си, да бъде дръзка и смела във всичко, което прави.


Къде са корените ти? Колко често и в какви моменти се връщаш към тях?

Някога имах корени. Здраво впити в сухите баири на детството. Корените и стъблата на всички плодни дървета, по които съм се катерила. Корени, хрупкави като кюстендилски череши, пълни с лепкав тръпчив сок. С годините те изтъняха много и се превърнах в щастлив номад. Еднакво добре се чувствам в Прага и в Сапарева баня. Както се пее в любима песен: I’m a rolling stone. Wherever I lay my hat is home. Ноооо… мога да кажа със сигурност къде държа сърцето си на котва – в древен Одесос, между 3-та буна и Галата.

Защо, какво има там? Котвите не взимат ли от свободата и размаха?

 Там са любовта на живота ми, морето и екипажите, с които плавам. За мен това са компонентите sine qua non за онзи ежедневен щрак, когато внезапно ти става нежно под лъжичката и усещаш солта по устните. Иначе смятам, че свободата е присъщо състояние на човека. Ние сами си я ограничаваме. Сами си се обезличаваме или си я закичваме на ревера. Сега е модерно да казваш, че си свободен. Котвата е могъщ символ. Понякога е основа на дом, друг път ненужен товар, но необходимост. Котвата е също свобода. Избор. Капитанът решава, но морето и ветровете позволяват къде да останеш. Като се замислиш, така е и с житейските обстоятелства. Свобода, ама не съвсем. Като няма дъно… За мен свободата е да бъдеш себе си, без да трябва да преиграваш и да я размахваш като пръст. Тук и сега е всичко, което имаш.

Това прословуто “да бъдеш себе си” всъщност какво точно означава. Ти как си себе си? Кое те идентифицира и кога казваш “Не, това не е за мен…”?

Да правя нещата както ги разбирам и да не давам обяснения. Да бъда оставена на собствените си разбирания. Вече не търпя консултанти-всичколози, нито непоискани съвети. Към другите съм по Хипократовата клетва. Първо – не вреди. После, кот такоз, както казват варненските ми приятели. Слушам си интуицията за другото. Ако нещо не е за мен, вътрешният ми глас крещи: „Густе, не!“ Слушам си го този глас. Докато разумът ми е един дървен философ. Не съм аз, когато разсъждавам дълго. Не е моето да стоя на едно място. Не мога повече да пребивавам в офис. Хоризонтът трябва да се движи бързо като влаков прозорец, а пътят да се гъне като шарена черга. Една права линия признавам – тази на килватера – като легнеш на курса, да го гониш и стигаш.

 

Кога усещаш, че е време за промяна, за нов курс? Защо хората толкова се страхуват от това и предпочитат коловоза пред хоризонта?

Когато вятърът завърти или когато нещо ново ми привлече вниманието, винаги избирам предизвикателството. Да ми е трудно, да уча нови неща – това ме държи във форма. Любопитството ми е безгранично. Като 5-годишно момиченце съм. Не мирясвам, докато не получа отговор от живота. Не знам защо повечето хора държат на статуквото. Плашат ме човеците, които в този постоянно променящ се свят и при неизброимите възможности, които ни дава шантавото време, което ни се е паднало за живот, не искат да развият пълния си потенциал. Не ги оправдавам, въпреки че знам защо го правят – измамната зона на комфорт + ленив мозък = илюзорна сигурност. Основният ми страх е от това. Да не остарея дотолкова, че да спра да опитвам.

Колко са ти важни човеците? На чие мнение и одобрение държиш? Кой и какво ти е барометър, че се справяш добре; че си на прав път и на точното място?

Вече съм силен индивидуалист. Бях дълги години в окото на купонджийската буря. Нощният живот и арт средите ми бяха вкусни. Някак с времето и с ветроходството се  заобиколих с морски хора. Бохемският живот под ветрила и партитата в кокпита – това е качественото време за мен. Екипажите, с които плавам и мечтая, се превърнаха в новите близки приятели.

А барометър от една година ми е мъжът, когото обичам. Той ми е и компас, и коректор, и единственият, който с един поглед променя властния ми дълбок алт в кротко мъркане. С много любов и търпение успява да ми покаже света от друг ъгъл. Допитвам се често до него. Той ми е сродната душа. И приятелка една си имам. Мъдра и красива. Тя ми отваря очите, когато залитам в адреналинна несъстоятелност.

Очакваш ли от любимия човек да те напътства, критикува и коригира, или просто да те приема такава, каквато си? Трябва ли единият във връзката да доминира?

При нас няма правила. Нещата се случват естествено. От първия ни ден танцуваме. Всякакви стилове и коктейли забъркваме. И двамата решихме да сме без маски и откровени. Допитваме се един до друг, ако така го почувстваме. Диалог е. И двамата уважаваме личното пространство на другия. При нас има любов. А когато я има, ролите се сменят. Тя е диктаторът. И суверенът. Ние живеем стихийно. Има страст. Романтика. Нежност. Приятелство. Пиратлък. Напълно луда история. Добре че се случи.

В какво влагаш страст? Не е ли изтощително човек да прави всичко с толкова много енергия?

Правя всичко със страст. Или просто не го правя. Въображението ми е мощно. Свръхенергична съм. Колкото повече енергия давам, толкова повече имам. Перпетуум мобиле. Имам си зарядно, което се захранва с вятър, солена вода, крен и шоколад. Когато се почувствам изтощена, пътувам или бягам при морето. Спя. Мечтая. Правя любов. И се раждам отново.

 

Кои са любимите ти персонажи, които олицетворяват страстта? Непременно унищожителна ли е тя, когато е в големи дози?

Флорентино Ариса ми е на първо място. Флорентино – чакащият по свои правила. Дочакалият. Вечният карибски любовник. И после задължително и като алманах на страстта всички до един полковници, диктатори, фигури на властта на Маркес. Те водят войните си с неподозирана страст на ръба на омразата и огромна липса на стратегия.

Кармен със сигурност – тази на Калас – даже лятото в Севиля си я представях точно нея там – как броди гласът й, мощно рисува непокорни птици в жаркото андалусийско небе. И към Итака беше такова.

Дейв Геън и Аксел Роуз. Керуак. Де Ниро и Пачино в „Жега“.

Моите хора все са на ръба на свръхдозата от страст. Те са стихийни и мощни. Страстта не може да има други носители.

 

Какво място заемат Испания и Латинска Америка в живота ти?

Избрах си испанския език и съдбата още на 13. Беше детска прищявка. Заявих отговорно, че отивам в Испанската, независимо от това, че балът ми стигаше и за всички останали места. В 8-ми клас прочетох Сто години самота и сама се обрекох на въображаеми пътешествия из онзи континент. Стои на важно място в списъка с мечтите. Искам всичко да му изживея. Джунглата. Островите. Патагония. Карнавалите.

После избрах испанската филология, като заместител на актьорството. Напуснах университета. Кандидатствах втори път филология и ми се получи. Живеех в библиотеките сред испански барокови фантазии, латиноамерикански модернизъм. Оттогава ми остана вкусът към литературата – магически реализъм и метафориката на Лорка и поколението от 27-ма. Даже речникът ми е такъв – умерени дози сарказъм, многопластовост, игра на думи. Даже и стилът ми на обличане го диктува езикът. Осиновената култура. Когато станах филолог, се донамерих. Пиша понякога за себе си. Аз съм си полуиспанка. 25 години сънувам и мечтая на този език. Даже когато се наложи, псувам предимно на него. Когато преподавах в университетите, това им казвах на моите студенти. Испанският е любов. Не ти ли е тръпка, смени го с нещо твое си. Ако не ти идва да пееш и да псуваш на този език, да се обясниш в любов и да вдигнеш шумен скандал, никога няма да звучи добре.

 Откъде се появи ветроходството? Обикновено за тези неща има някой, който минава и запалва искрата.

Винаги ме е привличало морето. Но му имах страх. А и нали знаеш, има неща, които искаш да ти се случат, но въртопът на ежедневието те вкарва в чужди сметки и планове. На един от острите житейски завои се загубих. Звучи като историите, които пълнят женските списания. Една жена на 33 – останала сама, с кариера, която не е нейната, и перспективи, които я водят до паник атаки често. Но беше така!

На първото ми плаване около Тасос, яхтата Химера оживя, накрени се, полетя, а аз усетих тръпката от адреналина, вятъра, слънцето, солта и онзи прост кеф на Зорбас – тогава скъсах връвта. Нямаше как да не ти кажа за стария Алексис. Дораснах по лодките за неговата философия. Оттогава колекционирам морски изгреви, звезди, удавени в ром и се грижа повече за мазолите, отколкото за маникюра си. После в кокпита имах голямата чест да бъда обучена от най-големите български ветроходци. Да плавам с тях и да имам досег до вселените, които са. Първият ми треньор Явор Колев ми даде азбуката и философията, а Михаил Копанов ме качи на следващото ниво.

Сега чета много, уча се, пробвам нещата на борда. Екипажите ми са моите практически учители. Сред тях има и много опитни момичета, които са мое вдъхновение. Следва капитанското – вече му е време. И да стана самостоятелна в този спорт. Една от големите ми мечти е да имам своя собствена малка яхта. Да е винтидж, с червени ветрила и уютна като дом. Ех, размечтах се…

Къде искаш да стигнеш с тази твоя яхта?

 Искам да обиколя света. Но не тип околосветско. А на етапи. По морета. Още съм в Средиземно. Вече почти преплавах гръцките острови в Егейско и Йонийско. Остават ми Додеканезите и Крит. Мисля скоро да е. Карибите. Френска Полинезия. Австралия и Нова Зеландия. Азия. Днес ме караш да мечтая в дъжда. Да живея на яхтичката си. И това ще стане някой ден. Моите мечти са все големи. Ветроходни. Една от най-големите ми беше да отида на старта на Volvo Ocean Race. Изпълва ме с тръпка да наблюдавам тази регата. Да изживявам екстремното. Любимият ми подари това усещане. Отидохме в Аликанте и аз пробвах всички симулатори, интерактивния музей, лодките. Гледахме старта от плажа. Несравнима емоция. Три от най-щастливите дни в живота ми. 

Морето и любовта – по какво си приличат и различават? Кое какво ти дава и взима?

Любовта ми е безбрежна като океан, а морето е любов към първичното в мен. Докато любовта ме доближава до безсмъртието, слива ме с безкрая, морето ми поставя границите на малка човешка прашинка. Докато плавам усещам това. Колко сме мимолетни. Човешки атоми, а яздим стихиите, играем си с тях. Не знам… Адреналинът е мощна дрога. Любовта към друго човешко същество е най-силният опиат. Сливането с морето и вятъра и любимия за мен са движещите сили. И кариера, и материална сигурност, са нищо пред божиите ръце. Помниш ли този филм? За едни сърфисти. Това е следващата ми ветроходна цел. Забавих се с нея. Втора година не мога да стигна. Животът винаги е прав. Дано ме пусне за 10 дни на Синеморец догодина.

 

Скучно ли ти е на сушата? С какво компенсираш?

 На сушата не се живее. Особено зимата. Все гледам да измисля да правя нещо ново и различно. Все си търся приключения. Така открих poledance и въздушен обръч. Въздушната акробатика е спортът, който най-добре ме натоварва. Пак ми се танцува. От театралните години ми остана любовта към джаз танците. „ALL THAT JAZZ“ – настолен и насъщен филм. Боб Фос. Гледам и ми се иска да танцувам. Често и дълго.

Какво разбираш под женственост? Не се ли разми това понятие с еманципацията и смяната на роли? Нужни ли са изобщо ролите и кое в стереотипите по отношение на жената/женствеността/женската природа те дразни?

Женствеността или една жена я пръска, или каквото и да прави: силикони, носове, глад, екстеншъни, мигли, филтри – няма ли във въздуха електричество около нея, феромони, забогатяват пластичните хирурзи. Ние сме циклични същества, лунни и жестоки. Няма стереотипи в това. Има хормони. Всяко насилие над природата не е естествено. Даже не ми се мисли за извращенията на съвременната култура. Дълго е като тема, а и ме натъжава. Никой не може да лъже биологията и географията на човешките ни тела. Аз така мисля. В жените ме дразни най-вече кокошата слепота. Така сме устроени. Зацикляме в детайлите и губим посоката твърде рязко. Опитваме се да мислим като мъже, а не можем. И това не е нито срамно, нито страшно. Именно различията между половете са предпоставката за живота.

 

Жените, които те вдъхновяват:

 Вдъхновяват ме жените, които могат да живеят сами, да си бъдат себедостатъчни и успели, адреналинни и смели, но въпреки това да съумяват да запазят онова чупливо усещане за преходност, за милувка. Жените сме непостоянни. Такива са ни хормоните. Не е нужно все да сме на нож и да го играем жертви. Войнстващият феминизъм и парадоксът на домакинята не са двете страни на една монета. На външен вид – средиземноморският типаж – по-скоро една жена на Фелини. Противоречива и несъвършена – „трагична клоунеса“. Рошава донякъде. Онирична. Сладострастна. Провокативна. Пищна. Задължително пищна – София Лорен, Моника Белучи, Джулиета Мазина. Накратко – жена, с която мъж като Фелини би живял 50 години.

Накъде ще те отвее следващият порив?

 Научих се да се доверявам на вятъра. Метеорологичната прогноза невинаги е вярна, но ако знаеш как да си настроиш ветрилата, как да му се оставиш да те носи, вятърът е приятел. Време е да ми довее някой и друг щъркел. Искам да разбера как се плава с бебе около света. И пътешествия да донесе още много. И творческа енергия за всеки един оставащ ден от живота ми.

Емблематичната за Августина дума?

Заповед е. Седмата. Не прелюбодействай! Не прави нищо без любов – така я превеждам аз.

Разговор с Павлина Върбанова – автор на Как се пише?


Защо е важно да пишем правилно? Какво би казала на всички онези, които махват с ръка и определят правописа като снобизъм и претенция?

Бих ги попитала дали излизат от къщи с рошава коса, скъсани панталони и блуза на петна. Какво ще си помислят хората за тях? Че са интелигентни и имат възвишен дух или напротив – че след като не полагат елементарни грижи за външния си вид, личностните им качества са най-малкото съмнителни. Да отстраниш правописните и пунктуационните грешки от текста си е като да се срешеш и облечеш прилично (и тук нямам предвид специална прическа и маркови дрехи), преди да отидеш на работа, на среща или дори да напазаруваш в магазина.

 

Как можем да подобрим ситуацията? Какво всеки един от нас може да прави ежедневно, без да е филолог или тесен специалист?

Първо, да променим нагласата към всички свои текстове: имейлите – служебни и лични; отчети, презентации, справки, които изготвяме на работното си място; статуси и коментари в социалните мрежи; публикации в сайтове и т.н. Да мислим за това, че всяка дума и всяко изречение ни представят пред читателите не само със съдържанието и смисъла, който носят, но и с формалната си страна. Съдържанието ще спечели, ако формата е безупречна; тя носи добавена стойност.
Второ, да редактираме и коригираме собствените си текстове, преди да ги предадем или публикуваме в интернет. Всеки може да използва поне автоматична коригираща програма. Тя не е манна небесна, разбира се, но върши много добра работа и е просто задължителна в днешно време, когато от бързане правим елементарни грешки.
Трето, да опресним знанията си за българския правопис, пунктуация и граматика. Да се снабдим с надеждни и актуални справочници, за да проверяваме в тях, когато се съмняваме в изписването на дадена дума или в поставянето на запетая, да речем. Много трябва да се внимава с онлайн речниците на българския език, защото в повечето случаи не се знае кой стои зад тях и каква база от думи е използвана. За съжаление, меродавният “Официален правописен речник на българския език” (2012) е публикуван само в хартиен вариант.

Какъв тип читатели се допитват до сайта и купуват книгата ти?

Предполагам, че това са хора, които са критични към своята езикова култура и се стремят да я повишат. Потребителите на сайта са доста разнообразни, ако съдя по езиковите въпроси, които получавам по имейла – от най-елементарни (вероятно зададени от деца), до трудни и такива, за които нямам категоричен отговор (поставени от специалисти,  навлезли в тънкостите на българския език). Статистиката показва, че най-често сайтът се посещава от млади хора (25 – 34 г.), а жените (64%) значително преобладават над мъжете. Значи сме не само по-нежната, но и по-прецизната половина. 🙂
А за книгата ме радва това, че се поръчва и от българи, живеещи в чужбина.

Имайки наблюдения върху аудиторията, променят ли се хората? Какво ги кара да започнат да се стараят?

Мисля, че промяна в отношението към езиковата култура има и все повече българи се стремят да пишат правилно. Предполагам, защото писменото ни виртуално присъствие вече взема превес над другите ни езикови изяви. То стига до много по-широка аудитория, пред която можем да се представим в положителна светлина по два начина: 1) със съдържанието на текстовете ни (по което ще ни изпратят) и 2) с формата им (по която ще ни посрещнат). Добре е още в самото начало да се появим в безупречна форма.

Пунктуацията безспорно е трудна материя, аз лично изпитвам постоянни колебания. Какви съвети можеш да дадеш на онези, които не се чувстват сигурни?

Отдавна се каня да напиша една “концептуална” статия за запетаите – те са всъщност основният проблем в пунктуацията. Пишещите обикновено свързват запетаите с определени думи: пред еди-коя дума се пише запетая, а пред еди-коя никога не се пише. Тази постановка е не само грешна, но и вредна, защото подменя основните принципи на българската пунктуация. Един от тях е, че в сложното изречение запетая се поставя там, където минава границата между съставящите го прости изречения. Често на тази граница се намират определени съюзи (а, че, но, защото, когато, който) и така се създава впечатлението, че запетаята се поставя заради тях. Съюзите не са надеждни съюзници в борбата за овладяване на пунктуацията. Те могат да ви подведат, затова винаги внимавайте къде точно минава границата между простите изречения в сложното.

Какво мислиш за чуждиците, привнесените думи и изрази? Трябва ли да се стараем да ги избягваме? Замърсяват или обогатяват езика?

“Употребата на думи от чужд произход е обикновено и естествено явление в живота на езиците, тъй като никой народ не живее изолирано от другите народи”. Надали някой би могъл да намери силен довод срещу това твърдение на Любомир Андрейчин, един от изтъкнатите български езиковеди. Въпросът е в мярката. Прекалената употреба на чуждици прави речта натруфена и претенциозна, а понякога и неразбираема – за мен това вече е истински проблем: да се скъса нишката в общуването.
Ако в българския език има еквивалент, тогава чуждата дума по-трудно се налага. Ето, в предишното изречение аз предпочетох да употребя еквивалент, защото нямаме българска дума, която означава абсолютно същото. Можех да кажа точно съответствие, но това вече са две думи, а човек поначало е склонен да употребява по-кратки думи, изрази и т.н.
Веднъж, докато пътувах в трамвая, един младеж до мен говореше по телефона, явно със свой приятел. Той каза: “Добре, тогава ела у дома към 5 часà и ми донеси диска. Другата опция е да се видим някъде в центъра след 8 часà”. Запитах се защо момчето каза опция, а не възможност. Мисля, че имам отговор. Защото възможността е доста общо понятие, докато опцията е по-конкретна. Както в компютърните програми или в интерфейса на сайтовете, където опциите са определен брой и са точно указани, така и тук опциите бяха ясни: вкъщи към 5 часà и в центъра след 8 часà.
Ако чуждите думи ни помагат да се изразяваме по-ясно и по-точно, защо да ги избягваме? Езикът ни не губи българския си характер, когато в него навлизат чужди думи, тъй като българска си остава неговата фонетика и най-вече граматиката, която е сравнително стабилна и по-трудно се поддава на промени и особено на чужди влияния.

На какъв етап от служебната кореспонденция е добре да се освободим от учтивата форма Вие?

Това трябва да се почувства. Универсален съвет не мога да дам, но мога да кажа със сигурност, че напоследък много по-бързо приключваме с формалното Виеи преминаваме на ти, особено в устното общуване. Редно е това все пак да става след предложение от едната страна, ако двете страни са равнопоставени. Ако не са, преминаването на ти не ми изглежда добра идея. Но в случай че по-високопоставената страна предложи това, би следвало да се очаква положителен отговор от по-нископоставената. Деликатни са тези моменти и трябва да се внимава, защото има и чувствителни хора, които държат на официалното Вие.

Трябва ли езикът ни да е адаптивен и адекватен в различни обстоятелства и ситуации?

Разбира се. Всеки развит език с достатъчно дълга устна и писмена традиция – а българският безспорно е такъв – разполага с изразни средства за всякакви речеви ситуации. Неестествено би било например да говорим с приятелите си така, както бихме говорили с изпълнителния директор на фирмата, в която работим, или със служителите в банката. Тъкмо умението да подбираш адекватните думи и конструкции е белег на висока езикова култура, а не умението да говориш и пишеш “заоблени”, високопарни (и често кухи) фрази, както смятат мнозина.

Как да коригираме тактично, така че да не обиждаме човека отсреща? Имаш ли някакви трикове? 

Досега не съм открила начин за тактично публично коригиране, а и не е в стила ми да правя забележки на другите за правописа им. Случвало ми се е няколко пъти да сигнализирам за грешка, но винаги – в лично съобщение. Ако държите да коригирате някого, той трябва да ви е достатъчно близък и да сте сигурни, че няма да се засегне. И непременно – в лично съобщение, иначе ще го изложите публично. Да, също така трябва да сте сигурни, че вашата правописна култура е на достатъчно високо ниво.

Мислила ли си за справочник за деца? С красиви илюстрации и забавно обяснени основни правила. Смятам, че би бил полезен и на голяма част от родителите.

Не ми е хрумвала такава идея и честно казано, се съмнявам, че бих я осъществила добре. Поне не сама като автор. Значи трябва да се намерят съавтор и издател, който да инвестира повече средства в подобна илюстрована книга. Финансовата страна е важна в книгоиздаването, както и във всяка област на нашия живот.

Ако трябва да остане едно-единствено правило в българския език, кое би избрала?

Дори и хипотетично не съм в състояние да си го представя. Няма такова правило в книжовния български език, което да стои над всички други. Той е сложна система и не може да се крепи на едно правило.

Кое правило според теб е ненужно и спокойно може да отпадне?

Ако посоча такова правило, ще трябва да се аргументирам доста обстойно и освен това рискувам да си навлека гнева и неприязънта поне на част от читателите на интервюто. За много хора всяко предложение за промяна в книжовните правила е кощунствено посегателство върху българския език изобщо. Аз не се страхувам да изложа мнението си. Повече се страхувам от инертността и нежеланието на обществото ни да осъзнае, че говоримият ни език (вследствие на естественото си развитие) вече доста се различава от книжовния (който си стои неизменен от 70 години), затова и книжовните норми все по-трудно се овладяват и все по-трудно се поддържа общ езиков стандарт. Време е да започнем поне да говорим открито за това.

Къде е красотата на българския език?

Когато стане дума за красотата на българския език, първата ми асоциация е едно слово, произнесено от Петър Увалиев преди двайсет години. Странно е как езикът – който има преди всичко практическо предназначение като средство за комуникация – с течение на времето се е развил дотолкова, че е придобил и естетическа стойност. Ако прочетете Похвалното слово на Увалиев, ще се убедите в това.
Ние се свързваме емоционално с родния си език, на който се изразяваме най-добре, на който говорим с най-близките си хора в семейството, който ни обединява със сънародниците ни, а близкото и родното обикновено ни е мило, свидно и красиво. Всеки българин с усет за езика, може да види неговата красота: и в едва доловимите нюанси на думите, и в необичайните им съчетания (поетите са големи майстори!), и в провокиращите нови граматични употреби, и в непрекъснатите промени, на които е способен само един силен и жизнен организъм.